.jpg)
Симеон (893-927 г.), третият син на Борис I, който идва да смени сваления си брат, получава от баща си щедро наследство, което дава неизброими плодове през цялото му управление, но - за разлика от потомците на повечето велики хора - той не остава в сянката на своя родител.
Възпитаник на блестящата Магнаурска школа в Цариград, писател, философ и учен, той е колкото любимец на музите, толкова и на войнствения Марс. При него българската държава достига най-голямата си площ в цялата си история, а неговите походи на юг неведнъж поставят в критично положение самото съществуване на византийската империя. За съотношението на силите тогава говори красноречиво и едно уникално писмо от иначе обилната му дипломатическа преписка с Цариград, където на заплетената реторика на патриарх Николай Мистик, опитващ се да го умиротвори, Симеон отговаря с едно-единствено изречение: "Ти си оглупял".
По времето на Симеон княжеската (ханска) титла на българските владетели "прескача" кралската и прераства в царска, т.е. в императорска (половин хилядолетие по-късно същото ще постигне и Иван Грозни в Москва), а българската архиепископия е въздигната в достойнството на патриаршия.
Обилните данъчни постъпления и военната плячка, които постъпват в хазната, дават възможност да бъде разгърнато широко строителство на градове, крепости, разкошни дворци и храмове. Духовният разцвет, чиито семена са посети при Борис, се устремява към своя апогей - България на Симеон навлиза в своя "златен век". Катаклизмите от по-късните епохи стават причина огромната книжнина, създадена под меценатството на Симеон, да доживее до наши дни твърде често само в руски, сръбски, румънски и други преписи, но дори това е вече факт достатъчно красноречив сам по себе си.
Симеон, подобно на Крум, умира от сърдечен удар при подготовката на поредната кампания срещу Цариград.
Политическо могъщество на българската държава и “Златен век” на българската култура при Симеон (893-927)
ОтговорИзтриванеПо време на своето тридесет годишно управление княз Борис I Михаил, създава условия за ускоряване етногенетичния процес на формиране на българската държавност. Благодарение на забележителните си управнически качества българският владетел засилва консолидационния етнически процес м/у славяни и прабългари с налагането на християнството като обща религия и въвеждането на славянската писменост. Тези два изключителни по своята същност акта имат, както политическо, така и културно измерение. Християнизирането дава възможност на България най-сетне да се приобщи към най-развитата съвременна цивилизация. Византийската, да се развива в рамките на християнската европейска общност като равностоен партньор. В същото време обаче България е заплашена да попадне в широките обятия на Византийското влияние. Княз Борис I Михаил до някъде неутрализира “византинизма” чрез извоюване на автокефалността на българската църква и съхранява съзидателния труд на Солунските братя и техните ученици. Така България се превръща в център на славянската просвета и култура, но пътят й все още е опасен и сложен. Управлението на цар Симеон винаги е вълнувало историците от всички поколения. За него създава своя класически труд “Векът на българския цар Симеон” първият голям български историк Спиридон Палаузов. Подобно проучване на политическата история по негово време прави проф. Васил Златарски във втория том на своята капитална “История на българската д-ва през Средните векове”. Модерно обобщение на многогодишните изследвания посветени на този български владетел, представлява книгата на проф. Иван Божилов “Цар Симеон Велики (893-927) : Златния век на средновековна България”. За Симеон са писали и чужди автори като Константин Иречек, Стив Рънсиман, Кристоф Жерар. Духовната култура на “Златния век” е изследвана от В. Киселков, Емил Георгиев, Петър Динеков, Борислав Ангелов и др. Едно превъзходно изследване на материалната култура на България по време на Симеон се съдържа в монографията на Станчо Ваклинов “Формиране на българската култура VIIXI”.
През 889 княз Борис I доброволно се оттегля от престола и се замонашва. Управлението на страната е поето от неговия син княз Владимир – Расате. От различни източници узнаваме, че той изменя на следвания от неговия баща курс – сключва договор с Немското кралство с/у Великоморавия, което е нарушение на Дълбокия мир с Византия от 863. Проявени са тежнения към връщането на езичеството – според Регинон. Косвени свидетелства за подобни намерения откриваме и в недоизказани слова на старобългарски писатели, говорещи за гонения над духовниците и насилие на храмове. По заповед на княза са предприети жестоки гонения с/у християните, убит е архиепископ Йосиф, порутени са много църкви, между които и Голямата базилика в Плиска. Узнал за деянията на своя син, Борис напуска манастира и, подкрепен от верните му боляри и войска сваля от престола Владимир – Расате, отново източник е Регинон. Наскоро след това свиква голям църковно-народен събор, каквато е практиката на българите при вземане на съдбовно важни решения. Свиканият в 893 събор провъзгласява свалянето на Владимир-Расате и възкачването на Симеон. Направена е корекция в престолонаследието: властта вече може да преминава не само от баща на син, а и от брат на брат. Информация за това получаваме от старобългарския “Разказ за чудото на св. Георги с българина”. Столицата е преместена във Велики Преслав, а за официален език в държавата е обявен славянобългарският. Борис се завръща в манастира, където умира през 907. След смъртта си е канонизиран в светец. Симеон е роден вероятно 863-864, защото е наречен “дете на мира” от патриарх Николай Мистик. Новият български княз получава образование в Магнаурската школа. Поради своята висока образованост е наричан “полугрък”. По време на своя престой във византийската столица той има възможност да се запознае не само с богословието, но и с постиженията на античната цивилизация. По настояване на своя баща, Симеон се замонашва и се отдава на книжовни занимания. Вероятно той е подготвян от Борис за върховен глава на българската църква. Но вместо висш духовник, Симеон става един от най-великите български владетели. С възкачването му на престола, пред новия български владетел стоят за разрешаване високо отговорни задачи: консолидиране на българското общество след малката гражданска война от 893, укрепването на българската църква, подмяната на гръцкото духовенство с българско, организиране на културния живот. В политиката на начетения, честолюбив и талантлив Симеон (според едно определение, дадено му от Латаврин) се появява нов елемент, който условно можем да определим като имперска идеология. Симеон с цялата си амбиция предприема действия за унищожаване на Византия, а в последствие и за изграждане под своя скиптър на една нова славяно-византийска ия. В изпълнението на тези задачи се очертават два периода: съзнавайки източника на византийския експанзионизъм, намиращ израз в създаването на PAX BIZANTINA или византийската общност – колективно чувство за превъзходство на ромеите, основаващо се на старата имперска традиция и на най-високо развитата в тогавашният християнски свят гръцка култура, Симеон си поставя задача да организира българският културен живот, за да достигне такива върхове, които да повдигнат самочувствието на българите и България да се превърне в достоен партньор на Вя. Това е, условно да я наречем, първата част от Симеоновата програма за действие. Съществува и друга, не толкова максималистка преценка на Симеоновите действия, а именно че целта на българския владетел е налагане на имперския престол на нова, българска династия. Каквато и реално да е мотивацията на българския монарх, изпълнението на целта му обаче е отложено от влошаване на българо-византийските отношения. Надеждата на византийските управници, че спадналото византийско влияние ще се повиши след възстановяване на политиката на “Дълбок мир” и издигането на мястото на Владимир-Расате на израснал и възпитан в Константинопол български княз, който да е окончателно спечелен за приятел на империята, съвсем скоро рухват. Само година след като Симеон поема властта, по внушение на своето обкръжение император Лъв VI Философ премества тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Това сериозно накърнява българските интереси. Този акт е сериозен икономически удар в/у България, чиито търговци отдавна са спечелили престиж в най-големия и оживен град в Европа по това време – Константинопол. Симеон се опитва по мирен път да уреди възникналия проблем, но претърпява неуспех. Това служи като повод за настъпление на българската войска в Източна Тракия през есента на 893. Българите удържат няколко победи. За да неутрализират своя противник, Византия наема като съюзник живеещите в земите м/у р. Днепър и р. Буг маджари, които извършват две опустошителни нашествия в българските земи. Те са съпроводени с действията на византийската армия. Симеон се затваря в Дръстър и е принуден да поведе преговори за мир при което е постигнато споразумение за изтегляне на византийските войски. Той умишлено проточва преговорите, като междувременно наема като съюзник печенегите. Докато трае кореспонденцията му с византийския дипломат Лъв Херосфакт, осветляващи въпросните събития, печенегите нападат маджарите в местожилищата им и ги принуждават да се изтеглят в Панония. След като отстранява маджарската опасност, Симеон прекъсва преговорите, настъпва с войска в Тракия и удържа победа в битката при Булгарофигон през 896. При сключеното в последствие примирие тържището на българите в върнато в Константинопол, а Вя се задължава да плаща ежегоден данък на България. През 904, когато империята е притисната от превземането на Солун от арабите, които отвеждат 22 000 пленници, Симеон възобновява военните действия, но с големи дипломатически усилия и с цената на териториални отстъпки, Лъв VI сключва мирен договор с него. В български ръце преминават Драчка област и Южна Македония. От Нишкият надпис се вижда, че българо-византийската граница преминава на 20 км от Солун. Сключването на мир вместо по-голяма настъпателност и завладяване на опразнения Солун, според някои историци, е пропуск за вземане на стратегическо предимство и не говори още за твърди намерения за превземане на византийската столица. Уреждането на българо-византийските отношения, което трае до смъртта на Лъв VI, дава възможност на Симеон да пристъпи към изпълнение и на първата част от своята програма. Дейността му по организиране на църквата засяга както висшият, така и низшият клир. През 893 България получава своя пръв епископ на български език – Климент Охридски, а по-късно в епископски сан е въздигнат Константин Преславски. Но замислените от Симеон промени не биха могли да бъдат реализирани без широко разпространение на славянската писменост. Създадени от княз Борис I и от Симеон благоприятни условия за дейност на Кирило-Методиевите ученици завършват с налагането на славянското писмо в България, а това създава предпоставки за създаването на една собствена литература. Още през периода 886-893 двете книжовни средища, създадени по българските земи – в Охрид и в Плиска, успяват да подготвят достатъчно на брой грамотни светски лица и духовници, в състояние да въведат славянския език в администрацията и богослужението. Така в навечерието на Преславския събор от 893 кадрите за въвеждане на славянския език в богослужението и духовното управление са подготвени, а необходимите богословски книги – размножени. В последствие на събора славянския език е въведен като официален в църквата и в двата, ръкополагат се български свещеници, а като следствие от него започва постепенното изместване на византийското духовенство. В организирането на културния живот Симеон Велики се оказва отличен организатор и не по-малко талантлив творец. По негово време старобългарската книжнина достига своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели. Под ръководството на Симеон са съставени три сборника със смесено съдържание. Така наречения “Светославов сборник”. Представени са различни знания и тълкувания от областта на богословието, философията, физиката, математиката, астрономията и историята. С личното участие на Симеон са съставени още два сборника, включващи творби на Василий Велики и Йоан Златоуст. От тях българският владетел извлича откъси и ги поднася под формата на поучителни беседи пред свои служители в двореца. Видни представители на основаната в Преслав книжовна школа са изтъкнатите български книжовници: получилият образованието си в Магнаурската школа, Йоан Екзарх, с право наричан “философа” на Преславската книжовна школа, Черноризец Храбър, чиято голяма ерудиция дава основание да се предполага, че зад това име се крие самият Симеон, епископ Константин Преславски и др. Симеон Велики полага усилия и за развитието на българската материална култура. Значителния тласък в развитието на архитектурата отбелязва ансамбловото изграждане на новата столица Велики Преслав. От здраво укрепен военен аул, в който вероятно е резидирал ичиргубоилът, то се е превърнат в град, стремящ се към съперничество със световния град Константинопол. Сред неговите граждански сгради се откроява великият Симеонов дворец, за чийто блясък и величие има запазено описание на Й. Екзарх. Непосредствено до двореца е изграден патриаршеския комплекс, включващ голяма дворцова базилика и патриаршеският палат. Гъсто застроен е външният град на Преслав. Оформят се квартали с различни функции – политически, стопански, военни. Градът е укрепен с две концентрични системи ограждащи и външния, и вътрешния град със стени от дялани каменни блокове. В столицата и нейните околности са изградени множество църкви и манастири. Наред с традиционният и архаичен базиликален тип църкви, под влиянието на Византия започва да си пробива път и кръстокуполната църква. В повечето случаи преславските църкви са част от манастирски комплекси. В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на архитектура в Преслав – уникалната за Балканския п-в Кръгла златна църква, отличаваща се от всичко строено до тогава. Множество църковни и граждански сгради са изградени в други райони на страната: в Девол, Охрид, Средец и т.н. Развитие получава българската монументална живопис. Ново явление е Преславската рисувана керамика. Широко разпространение получават рисуваните керамични икони, от които с голяма стойност е тази на св. Теодор Стратилат. Благоприятните условия които Симеон създава за развитието на българската култура я извежда до недостигани върхове. Българската литература, развиваща се в/у основите на християнството, и силно повлияна от най-високо развитата за това време византийска култура, се утвърждава като общославянска по широта и общоевропейска по традиции. Тя се превръща в своеобразен мост, чрез които другите славянски народи могат да се запознаят с достиженията на високо развитата византийска култура. Някои от нейните образци са с непреходна стойност. Златният век, който постига България във военнополитическо отношение, първенствуващото и положение в Югоизточна Европа и съответстващото на престижа на страната културно издигане, я превръща в достоен съперник на Византийската ия. Това позволява на Симеон да пристъпи към изпълнението на втората част от своята програма – да унищожи Византия и да извоюва за България ръководно място в православната общност, създавайки една българо-византийска империя със столица Константинопол, в която да бъде наложена хегемония на българския народ и неговия владетел. Политическата обстановка във Вя благоприятства възникването на подобни проекти у Симеон и улеснява значително тяхното осъществяване. В края на IX и началото на X империята търпи сериозни неуспехи във войните с постоянния си противник – арабите. Последното десетилетие от управлението на Лъв VI минава под знака на остри политически и религиозни сблъсъци: несполучлив опит за убийство на императора през 903; бунт на Андроник Дука, командващ източните войски през 905 и особено конфликта Лъв VI – патриарх Николай Мистик по повод четвъртия брак на императора. Неспокойната обстановка се отразява в/у вътрешната сигурност на Вя, а оттук и в/у нейната външнополитическа устойчивост. Със смъртта на Лъв VI през 912 настъпва влошаване на българо-византийските отношения, тъй като новите управници отказват да подновят договора от 904. Това предизвиква незабавна реакция от българска страна. М/увременно и обявеният за съимператор и виновник за влошаването на отношенията Александър I умира и начело на регентството застава патриарх Н. Мистик през 913, натоварен с мисията за възстановяване на мира. При преговорите, Симеон иска от Николай Мистик да го признае за цар. Регентството на малолетния Константин VII Багрянородни сключва мирен договор със Симеон, а патриарха го благославя, но със собствения си епириптарий. Според много историци с този акт патриарха провъзгласява Симеон за “василевс булгарон”, т.е. признава му царската титла. Според други обаче, Николай Мистик само е благословил българския владетел. Те се позовават на факта, че трима водачи на освободителни въстания приемат името “Петър”, както се нарича сина на Симеон и първият признат цар от Вя. Иначе смятат същите учени, водачите на въстанията с/у византийската власт биха приели името Симеон. Уговорен е брак на Константин VII със симеоновата дъщеря. Това дава възможност на Симеон по дипломатически път да влияе на Константинопол. Но не след дълго във византийската столица стават нови промени, които довеждат до постепенно преодоляване на кризата във Вя. През февруари 914 императрица Зоя отстранява патриарх Н. Мистик от регентството и отхвърля споразумението за женитбата на нейния син със Симеоновата дъщеря. През февруари 914 българо-византийския договор е анулиран. Още през пролетта на 914 Симеон настъпва с войските си в Източна Тракия. Друга българска войска настъпва към Солун и Драч. Водената на широк фронт война придобива опасни за Вя размери. Византийската дипломация привлича на своя страна сърбите, печенегите и маджарите. Българската дипломация разстройва коалицията, печенеги и маджари минават на българска страна. През лятото на 917 е организиран поход с/у България, като една византийска армия се насочва по суша на север, а флота под предводителството на Роман Лакапин, се отправя към устието на Дунав. Решителната битка се провежда на 20 август 917 край Ахелой. Византийците са напълно разгромени. След това Симеон продължава похода си постигайки множество победи и превръщайки се в пълен господар на Балканския п-в. Антибългарската коалиция не влиза в действие, благодарение на успеха на служещата си с византийските похвати и средства българска дипломация, а сърбите попадат под българска зависимост. Сръбския княз Петър Гойкович е заменен от Симеон с княз Павел Бранович. Сведения за триумфа на Симеон черпим от хрониките на Лъв Дякон и Йоан Скилица. Българските войски достигат чак до Елада. От 918 насетне, обнадежден от победите и поставил си за цел овладяването на Константинопол, цар Симеон Велики започва да се титулова “император на българи и ромеи”, нанасяйки по този начин силен удар в/у претенциите на византийските василевси да заемат първенствуващо място сред европейските владетели. Изглежда, че през 918 българската архиепископия е издигната в Патриаршия, а първият български патриарх е ръкоположил Симеон за “василевс на българи и ромеи”. Запазени са оловни печати в/у които Симеон се титулова “Симеон, в Христа бога василевс на ромеите”. Последните години от Симеоновото царуване преминават в непрекъснати опити за превземане на Константинопол и унищожаване на Вя. Междувременно през 919 в Константинопол е извършен нов преврат. Императрица Зоя е свалена от власт и начело на ията застава адмиралът на флота Роман Лакапин. Намеренията на Симеон да властва над ромеите сега срещат неговата решителна съпротива. Войната остава единствената алтернатива на българския цар. През есента на 920 български войски се появяват на Галиполския п-в, преодоляват Дарданелите и обсаждат гр. Лампсак. През 921 бълг. войски отново достигат до Константинопол и разбиват изпречилата им се византийска войска. През същата година сръбския княз Павел Бранович изменя на бълг. интереси и бълг. армия нахлува отново в Сърбия, обявявайки този път за княз Захарий. Убедил се, че византийската столица е непревземаема без наличието на флот и след като с брака на Константин VII с дъщерята на Роман Лакапин и обявяването на Лакапин за съимператор влиянието по дипломатически път в/у имперския трон му се изплъзва, а Вя постепенно се стабилизира, през 922 Симеон преговаря със специални пратеници на арабския халиф Махди за предоставяне на тяхната флота в помощ на бълг. войска. Пратеничеството с отговора на халифа обаче попада във византийски плен и този опит пропада. В последните години от царуването си Симеон става по-умерен в исканията си към Роман Лакапин, свеждайки ги само до териториални отстъпки. М/увременно бълг. владетел покорява Ся и я присъединява, като по този начин лишава Вя от надежден съюзник. През 926 обаче избухналата война с Хърватско завършва с неуспех за българите. Мирът е уреден от папа Йоан X, надяващ се да привлече България отново на своя страна. Съществува хипотеза, че може би папски пратеници са коронясали Симеон за цар по нареждане на папата. Поне така пише столетия по-късно цар Калоян до папа Инокентий III. На 27 май 927 Симеон умира от сърдечен удар в разгара на подготовката за нов поход. Личността и делото на цар Симеон не рядко са били предмет на противоречиви оценки, включително на упреци, че подготвял “бързия залез” на Първото българско царство. Едва ли би могло обаче да се намери по-кратка и съдържателна характеристика на този не много голям период от нашата история от лаконичната фраза “Векът на българския цар Симеон”, принадлежи на класика на българската историопис Спиридон Палаузов. “Войнолюбивият устрем и непримиримите замисли” на Симеон по думите на Роман Лакапин, негово прославено от българските книжовници, ненадминато “книголюбие” и грижа за културата са най-добрата илюстрация на подема, в който се намира българското общество в края на IX и първите десетилетия на X век. Извисяването на България в политически хегемон на Европейския югоизток, утвърждаването, цивилизаторската роля на старобългарската култура сред останалите православни славяни, са ярките свидетелства за величието на Симеоновия век.
Навършват се 1090 г. от победата на цар Симеон Велики над византийците.
ОтговорИзтриванеЗа времето си това е най-голямата битка на средните векове в цяла Европа.
С тази победа цар Симеон успява да защити самото съществуване на българската държава.
По инициатива на Председателя на фондация "Паметници на българската слава", проф. Младен Григоров и със съдействието на община Поморие, Чайкафарма издигна паметник в центъра на с. Ахелой.
Паметникът, изграден по проект на проф. Румен Скорчев и проф. Валентин Старчев, бе официално открит днес, 20 август 2007 г. от 16,00 ч. в с. Ахелой от вицепрезидента на България ген. Ангел Марин.
Интересни факти за битката:
* 122 000 души участват в битката при Ахелой - 62 000 византийци и 60 000 наброява войската на цар Симеон.
* Начело на византийските войски застава опитният пълководец Лъв Фока, известен с храбростта си и с многото си победи в азиатските предели на империята. Френският византолог Льобо изтъква, че отдавна никой в империята не бил виждал такава мощна армия, подготвена за похода срещу България. Всички били уверени, че е настъпил краят на българската държава.
* Битката започва, Симеон оставя слаби заслони срещу печенегите, а сам начело на своята войска се отправя срещу византийската армия. Ромеите надделяват. Българските редици се огъват и започват да отстъпват. По петите им се втурват византийците. Сега Симеон, който безпогрешно е определил и времето, и мястото за намесата на резерва в боя, сам го повежда. Българската конница се врязва в живото тяло на византийската войска.
Отстъпващите също се нахвърлят срещу нея. Ромеите бързо се престрояват, за да окажат отпор. Конят на Симеон е ранен, но той не напуска полесражението. Уморени от тежкия продължителен бой, зашеметени от неочаквания съкрушителен удар, византийците нямат повече сили, за да устоят. Настъпва суматоха и те побягват към крепостта Месемврия.
Пред ужасената тълпа се изпречва малката, но тинеста река Ахелой, която тук е дълбока. Ромеите се струпват на брега и търсят брод. Българите ги застигат. Започва страшна сеч. Прекършени от умора и уплаха, ромеите не са в състояние да се съпротивляват.
С тази победа цар Симеон успява да защити самото съществуване на българската държава.
* Продължителят на Теофан пише: "Ромеите с цялата си войска били обърнали гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се един други, други пък били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало." Лъв Фока едва успял да избяга в Месемврия, но и оттам трябвало да се спасява с кораб.
* Поражението на византийската армия през 917 г. подкопава силно военната мощ на Византия и разклаща сериозно политическия й престиж. След тази победа България се превръща в главен фактор в Европейския Югоизток и в трета европейска сила след Византия и Немската империя.
* На Богоявление - 6 януари, след края на тържествената Богоявленска Света литургия, която се отслужва от българския патриарх, традиционно се провежда празничния ритуал - благославяне на военните части и техните бойни знамена. Този военен ритуал е извършен за първи път на 20 август 917 г. по заповед на цар Симеон преди битката край Ахелой.
* За изминалите 1090 г. този паметник е първият знак, който се поставя, за да напомня за голямата победа.
НЯКОИ АСПЕКТИ НА ИДЕЯТА ЗА БЪЛГАРО - ВИЗАНТИЙСКА ИМПЕРИЯ У СИМЕОН
ОтговорИзтриванеI. По време на царуването си Симеон е успял да постигне големи успехи във външната политика, които се изразявали главно в надмощие над Византия и пълен контрол на положението на Балканския полуостров. Неговото управление е един от най-големите върхове в историята ни въобще. България от края на IX в. и първата четвърт на X в. е най-могъщата държава не само на Балканския полуостров, но и в цяла югоизточна Европа. Покрай всичко това управлението на Симеон се свързва и с т.н. "идея за Българо-византийска империя", която идея е в основата на българската външна политика. Същността на тази идея е била унищожаването на Византийската империя като политическа формация, но запазване същността на Империята, а именно - на конгломерата от народи и техните земи; както и по-късното обединяване на всички бивши византийски земи с всички бивши български земи, като столица на новата империя е щял да бъде Цариград (бившият Busantion).
II. Симеон е бил третият син на княз Борис-Михаил, роден е около 863-864г., поради което е наричан "дете на мира", във връзка с мирния договор, който е бил подписан тогава между Империята и България. Рано научава гръцки език и вероятно през 878г. е изпратен в прочутата Магнаурска школа. Там той получава блестящо за времето си образование, като бил наричан от съвременниците си полугрък. След завършването на школата Симеон се замонашил при монах Арсений. По-късно, през 886г. се завръща в България. Но вместо духовен глава, какъвто мислел да бъде самият Симеон, след събитията от 893г. бил провъзгласен за княз на България (arcon BoulgariaV).
За същността на темата, която разглеждаме, първият период от управлението на Симеон не ни интересува пряко /894-912г./. След смъртта на Лъв VI Философ, а по-късно и на Александър, малолетният император Константин VII Порфирогенет останал без роднини по бащина линия. Било сформирано регентство, начело с патриарх Николай Мистик.
През август 913г. Симеон настъпил към Цариград и обявил своите искания: да бъде провъзгласен за "император на българите" и да ожени Константин VII за своята дъщеря. Със своето второ искане Симеон се домогвал до титлата "василеопатор" (т.е. тъст на Константин), която би му дала възможност да се намесва пряко в делата на Империята. Относно признаването на Симеон за цар на българите, Теофан Континуат споменава в своята "Хронография": "Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът, прочее, след като прочел молитвата, поставил на главата му, както казват, вместо корона собствения си епириптарий. " Освен това, било уговорено Симеоновата дъщеря и Константин VII Багренородни да сключат брак след навършване на пълнолетие.
Скоро след това обаче, през февруари 914г., патриарх Николай Мистик бил свален от регентството и мястото му било заето от императрицата-майка Зоя. Тя обявила титлата василевс на Симеон за невалидна и отхвърлила предначертания брак. През есента на 914г. и 915г. година българските войски методично унищожавали византийската власт на полуострова - опустошили Драчката и Солунската области, превзели Одрин. Това накарало императрица Зоя да търси коалиция с маджарите и печенегите, но не успяла в начинанието си. Решителната битка между българи и ромеи станала на 20.VIII.917г. На анхиалското поле, близо до река Ахело (или Ахелой - първият вариант е по професор Мутафчиев), ромеите претърпели катастрофална загуба и българските войски нахлули на византийска територия.
През 918г. навлезли дълбоко в Гърция и взели със себе си десетки хиляди пленници. През 919г. в Константинопол бил извършен преврат, като Зоя била свалена и заместена от Роман Лакапин, бивш селянин и друнгарий. Той веднага омъжил дъщеря си за Константин. По този начин Роман получил титлата василеопатор. През 920г. бил издигнат най-напред за кесар, а след това и за съимператор на непълнолетния василевс. През същата година Симеон си присвоил титлата "василевс на българи и ромеи", засвиделствана върху някои негови печати. През 921г. българският архиепископ бил издигнат в сан патриарх. Това довело до нови войни.Последният опит на Симеон за превземане на Константинопол е от 922г., когато той изпратил при арабския халиф Ал-Махди свои пратеници. Но за съжаление пратениците били хванати от пирати, които ги предали на византийския император. По този начин коалицията била осуетена. Пет години по-късно, на 27.V.927г., цар Симеон умира.
III. Причините за появяването на идеята за Българо-Византийска империя се коренят основно в гръцкото образование на Симеон, т.е. познаването на идеята за Византийския ойкуменизъм и римо-византийската държавническа традиция и дипломация. Самите византийци с основание отвеждат корените на своя произход към римското начало, поради което назовават престолния си град "нов Рим", "втори Рим", заедно с "василевус" (на български - Цариград) и Константинопол. Освен това те наследяват традицията да отъждествяват света с Рим от "първия Рим". Потвърждение за това намираме в законите на Юстиниан, които са адресирани към целия свят: "in omnem orbem terrarum, universis hominibus", където се разпростират законите на Рим. Римската империя според византийските исторически представи не е онази стара, обвита в древност и греховност империя, а една нова държава, в която християнството и неговото учение са създали ново духовно съдържание и насоченост. Още от времето на Октавиан Август вселената е обединена, варварите са подчинени, няма граници между народите, с други думи, изградена е общочовешката общност, където ще се роди Богочовекът и където ще се разпространи учението Му. Съществуването на тази общност се подпомага и от повсеместната известност на един език, понятен на всички - гръцкия.
Симеон е бил съвсем наясно с гореизложеното. Той не е бил способен да измести Византия. Но явно и не е целял това в известен смисъл. Унищожаването на политическата организация (само до някаква степен, но не и напълно) и налагането на нова такава е било един от възможните варианти за постигане на целта. Но смесването на две структури, едната от които е Византия, а другата - България, е нещо необичайно. Византия със своя почти шест вековен "опит" (присъствие) с християнството и България - покръстена преди половин столетие. Младата християнска държава още не е изпаднала в онази степен на Византийско влияние, както през Второто българско царство (1186-1396г.), за разлика от Симеон, като това си има своите добри и лоши страни. Но така или иначе, светогледът на Симеон не се е различавал от този на самите византийци, което, както вече споменах е резултат най-вече, ако не и само на неговото образование, получено във Византия.
IV. Поводите за изявяването на идеята за Българо-византийска империя, обаче, са били съвсем конкретни. Лъв VI философ, който според професор Мутафчиев не е имал основание да се нарича така (от filosofoV -обичащ мъдростта, приятел на мъдростта), се проявил като твърде неблагоразумен владетел. Най-ярък пример за това е търговския конфликт от 894г. Империята е била отслабена след многобройните конфликти с арабите, които откъснали бивши византийски територии в Азия. А именно Азия е била "изворът на младостта", метафорично казано, за Империята, разположена на границата между Изтока и Запада. За Симеон едно подобно състояние на империята е било изключително изгодно за осъществяване на замислите му, защото при една отслабена империя, от една страна, и при отсъствие на други силни противници (в лицето на съседни държави), от друга, не е имало кой да попречи на амбициозния български владетел за осъществяване на плановете му, макар че той все пак не успял да ги осъществи.
Освен това българският владетел е бил недоволен от титлата си - arhon BoulgariaV, която носел до август 913г. Той се е считал за по-достоен и затова едно от исканията му при обсадата на Константинопол е било да бъде признат за "imperator bulgarorum" (basileuV twn Boulgaron). А византийската дипломация, от своя страна, се е стараела всячески да омаловажи признаването на Симеон за basileuV. Както споменава и Теофан Континуат в своята "Хронография", патриарх Николай Мистик положил на главата на Симеон не корона, а "... собствения си епириптарий" (това е черният плат, който владиците носят под шапките си). Нещо типично, само за "замазване". Това е умишлено допусната грешка, дори неточност в ритуала. Симеон е признат за василевс, но по-малко от половин година след това императрицата-майка не признава легитимността на титлата. Когато през 920г. избухва нов военен конфликт между България и Византия, причината за него е самообявяването на Симеон за василевс и последвалото обявяване на Българска патриаршия. Византия отново не признава легитимността на гореизброените титли, защото, след конфликта с Карл Велики, който се обявява за Imperator romanorum gubernans imperium, тя е успяла да си възвърне статута на единствен и законен наследник на Римската империя.
V. Византийската империя е имала за задача да отблъсква варварите, да пази мира, да налага всеобща справедливост и единство на догмата, да разпространява християнството сред варварите, за да се създаде едно паство с един пастир (Йоан 10:16). Това е бил новият христяно-римски светоглед, който същевременно е осигурявал и законно основание на всички претенции на империята за световно господство. Симеон явно се е оказал възприемчив ученик - новата "империя" е щяла да изпълнява същите функции, но вече актуализирани, съобразно духа на времето, плюс разгарящата се борба между Рим като представител на pax catholica, и Константинопол (новата столица), като представител на pax orthodoxa. Друг важен проблем е този за населението, т. е. вероятното обединяване на българи, славяни и конгломерата от народи на Византия. Всеки от тях е представител на различна култура. Освен това при българската култура и римо-византийската няма обединяващ елемент. При едно евентуално "събиране" на тези две култури е щяла да доминира по-високо развитата от тях, а това безспорно е била византийската. Тя от своя страна е щяла да асимилира по-слабо развитата. Българският цар вероятно е имал амбицията новата Българо-византийска империя да замести старата Византия, поне до известна степен, но както казва П. Мутафчиев : "... Мисията да замести Византия... тогава не бе по силите на никой от европейските народи". Аз бих допълнил - дори и с някаква част от силите на самата Византия. Едва ли би могъл новопокръстения български народ да замести Византия в каквото и да е отношение, било то политическо, икономическо или културно.
Никола Колев © 1994, 1999 г., Варна, България