Кан Крум 802-814

Кан Крум произлиза от панонските българи. Началото на неговото управление съвпада с важни политически промени в Европа. По времето на Карл Велики Франкската държава постепенно разширява владенията си към земите на средния Дунав. В края на VІІІ в. и началото на ІХ в. франките разгромяват Аварския хаганат и присъединяват голяма част от земите му. През 800 г. Карл Велики е коронясан от папа Лъв ІІІ за император и така наред с Византия възниква още една империя – тази на франките.

Кан Крум се възползва от действията на Карл Велики. През 805 г. той предприема поход срещу аварите и успява да присъедини към България източната част на хаганата. Границата на държавата се разпростира на северозапад до р. Тиса, като обхваща редица славянски племена: моравяни, абодрити, браничевци и др. Голямото териториално разширение на България намира израз в употребяваното оттогава название “Отвъддунавска България” в произведенията на византийските автори. Това са обширните територии, заключени между реките Днепър и Тиса, Северните Карпати и р. Дунав. В тези земи живеят славяни, авари и българи. България установява обща граница с Франкската империя.

Разтревожен от засилването на северната си съседка, император Никифор І Геник предприема поход срещу България (807 г.), но е принуден да го прекрати поради разкрит в Константинопол заговор. В отговор на това кан Крум насочва войските си към югозападната част на полуострова. През 808 г. българската армия прониква в Струмска област, напада намиращата се там византийска войска, “когато се давала заплатата”, и отнема 1100 литри злато (близо 80 000 номизми), като “българите избили много войници, заедно с стратезите и началниците”. На следващата 809 г. кан Крум обсажда Сердика (София), един град, който има ключово значение за проникване в Македония, и успява да го превземе. Като контрамярка на неговите действия Никифор І Геник заповядва да бъдат настанени изселници от Мала Азия в земите по поречието на Струма в качеството на федерати (гранично население) и почва подготовката на грандиозен поход срещу българите.

През юли 811 г. голямата византийска армия начело с императора, сина му Ставракий и зет му Михаил Рангаве достига старопланинските проходи. Тук пратеници на Крум посрещат василевса с предложение за мир, което той надменно отхвърля. Ромеите прекосяват планината и се насочват към столицата Плиска. В равнината те са посрещнати от 12 000 войска и я разбиват. Пред Плиска византийците се справят и с противопоставилото им се 50 000 опълчение. На 20 юли 811 г. Никифор І Геник триумфално влиза в българската столица. Крум отново моли за мир: “Ето, ти победи. И тъй вземи, каквото искаш и си иди с мир” (Теофан Изповедник). Императорът и този път не приема предложението, смятайки, че е “покорил България”. Той разрушава и опожарява дворците в Плиска, избива много жители, в това число и малки деца. Императорът “преровил неговите (на Крум) съкровища и намерил твърде богата плячка”. “Като разтворил и неговите изби с вино, той раздавал на всички свои люде да пият до насита”. На 23 юли 811 г. Никифор І Геник напуска руините на Плиска начело на тълпа пияни войници.

Междувременно кан Крум взема бързи мерки за отплата. Той потърсва помощта на “околните славянски племена”, на част от покорените преди няколко години авари, дори “въоръжил по мъжки жените”. Старопланинските проходи, през които би могла да се върне византийската армия, са преградени с големи дървени стени (деми).

На 25 юли ромеите достигат Стара планина и навлизат в Върбишкия проход. През цялата нощ те чуват шума на прииждащите български войски по околните склонове. На 26 юли предните отряди на византийците достигат голямата дървена преграда. Отчаяние обхваща войската. Дори самият император заявява: “И крилати да бяхме станали, никой да не се надява, че ще избегнем гибелта!”. Източниците и най-вече Анонимният ватикански разказ описват изключително картинно страхотния погром на ромеите на 26 юли 811 г. Малцина оцеляват и се спасяват от жестокото клане: между тях са раненият Ставракий и Михаил Рангаве. Императорът обаче загива в прохода. Кан Крум заповядва да го обезглавят и от черепа му да направят посребрена чаша, от която владетелят пиел вино заедно с боилите си.

Раненият Ставракий се задържа на престола само няколко месеца, след което е детрониран от Михаил Рангаве. Новият император с страх очаква по-нататъшните действия на българискя кан. Но българите нахлуват в византийските земи чак след една година. (лятото на 812 г.). Те опустошават земите на Тракия, а населението преселват в териториите на Отвъддунавска България. През септември 812 г. кан Крум изпраща Драгомир в Константинопол, искайки да бъде възобновен мирният договор от 716 г. След като Михаил Рангаве отхвърля предложението му, българският владетел превзема Месемврия. Същевременно той използва зимата на 812-813 г. за подготовка на своята военна кампания през следващата пролет.

Първият удар на кан Крум през 813 г. е насочен към Адрианопол. В началото на юни 813 г. неговата армия побеждава византийците при Версеникия, недалеч от Адрианопол. Михаил Рангаве абдикира и се оттегля в манастир, а новият император Лъв V Арменец побързва да укрепи столицата, защото никой не се съмнява, че Крум ще се отправи към Константинопол. След като оставя брат си да обсажда Адрианопол, кан Крум достига Цариград и го подлага на обсада. Скоро обаче той поисква от василевса преговори за мир. Лъв V Арменец се съгласява, но с коварното намерение да се отърве завинаги от страшния си противник. По време на срещата между двамата, няколко византийски стрелци с лъкове правят опит да убият българския владетел. Кан Крум се мята на коня си, но е ранен в крака. Придружаващите го обаче са избити или заловени живи.

Неописуема е яростта на българския владетел от проявеното вероломство. Той заповядва да бъдат разрушени всички крепости, дворци и църкви в околностите на Константинопол. Цялото им имущество е откарано в България. Ромеите, открити там, са избити. Крум се притичва с войската си в помощ на своя брат и превзема Адрианопол. Оцелелите след клането жители (около 10 000 души) са преселени в Отвъддунавска България. През късната есен на 813 г. една българска армия опустошава Люлебургазка област и отвежда 50 000 пленници в земите на север от р. Дунав.

През зимните месеци на 813-814 г. кан Крум се заема с грандиозно строителство на обсадна техника: бойни кули, “костенурки” (за разбиване на стените), огнехвъргачки, “овни” (за подриване на укрепленията), и др., с една-единствена цел – превземане на византийската столица. В разгара на тези приготовления обаче кан Крум умира на 13 април 814 г.. Според византийците, владетелят получава разрив на сърцето, но според някои български извори канът е удушен с въжета, след като ослепява.

Смъртта на българският владетел представлява голямо облекчение за империята, нещо, което става ясно от византийско-франкските отношения по това време. В Константинопол дълго време не признават коронясването на Карл Велики за император от римския папа, тъй като това противоречи на византийската доктрина, че само владетелят на Източната Римска империя (Византия) може да носи титлата император. През 812 г. обаче ромеите потърсват от франките “приятелство и съюз”, предлагайки признаване титлата на Карл Велики. такъв съюз в този момент им е необходим само срещу българите. Тогава не се постига нищо, но през 814 г. отново “пратеници на гърците искаха от него съюз срещу българите”. По това време Карл Велики вече не е между живите (умира почти едновременно с кан Крум), а неговият син Людовик Благочестиви отклонява византийското предложение.