ТЕМИ,СВЪРЗАНИ С МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ НА БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРИТЕ...
.jpg)
Всеки народ е особен и има своя собствена, различна от на другите народи историческа съдба. Едни народи са големи и силни, организирани са в държави с важно място в геополитиката и определящи нейния ред и законите й. Други са малки и немощни, кретащи в обоза на историята и съпровождащи послушно големите и силните, онези, които вървят далеч преди останалите. Народите очевидно са като хората и като хората съществуват в някаква общност, изградена на иеархически принцип със строга субординация. Иначе човечеството би изпаднало в безконтролен хаос и щеше бързо да се самоунищожи в него. Народите имат зададена мисия и когато я изпълнят, потъват в историята и изчезват в нея.
Българският очевидно не е изпълнил мисията си, тъй като още е жив, макар да се е смалил и да преживява и днес тежки изпитания! Въпреки че българската държавата на два пъти (през ХІ-ХІІ в. и ХІV-ХІХ в.) изчезва и се възстановява мъчително след дълго и търпеливо очакване и след революционни действия и помощ отвън! И ако първото падане под чужда власт не е чак толкова фатално от културна и от цивилизационна гледна точка, тъй като влизаме в състава на Византийската империя и по-тясно се интегрираме с културата и цивилизацията, към които по принцип принадлежим след официалното покръстване през ІХ в., то второто – в края на ХІV век, когато падаме под властта на Османската империя, е с тежки последствия и рязка промяна в геополитически план. От друга страна обаче то е знаково изпитание за българската устойчивост и за способността на народа да оцелява и възкръсва след трагични събития.
Средновековната българска държава се създава през VІІ в. върху територията на Византия като военен съюз между два народа (славяни и прабългари), в рамките на който по-късно се образува новата славянобългарска народност. Тази държава се дислоцира на северо-западния фланг на християнско-византийската цивилизация. Тук или в близост до нея се очертава границата между Западната и Източната Римска империя, между Западната и Източната църква. Византия признава бързо новообразуваната държава, тъй като осъзнава нейното важно значение на охранител на северо-западните й граници и буфер между нея и нашествията на варварските племена отъкм Дунав. Славянобългарите трябваше да възпират опитите за инвазия в империята на народи и племена, които биха я разрушавали и ерозирали отвътре. Византия отстъпва своя територия и се примирява с политическия съюз между двата народа, защото осъзнава ползата от силен фортпост срещу северните набези. Тази надежда се оправдава няколко века поред – чак до ІV кръстоносен поход през 1204 г., когато и разложената вече и сериозно боледуваща Византийска империя бива покорена от латините. Истинските и смъртоносни заплахи за нея идват от юг, където тя няма такава солидна преграда пред враговете на православно-византийската цивилизация.
Славянобългарската държава и славянобългарският народ се включват в охраната на едно огромно културно и цивилизационно богатство и в спасяването на православието.
Историческото значение на тази заслуга е наистина огромно и неизмеримо. При цар Петър (927-969) българската държава се приобщи окончателно към византийската цивилизация, християнизира се окончателно, разви плодотворно културата и утвърди ролята и мястото на Църквата в държавния, политическия и битовия живот на народа. По време на царуването на цар Петър се оформи аристокрацията и институциите на властта. От военна организация, каквато е била до него държавата се превръща в стабилен институт за развитие на икономиката, културата, църквата. На българския владетел официално е признато правото да се нарича цар – най-високият титул на владетел на държава, а архиепископът на Българската църква е въздигнат в сан патриарх. Сега тя не е само охранител на границите на тази цивилизация, но и активен неин строител и душа и сърце на славянския й елемент. България се подготвя да изпълни предстоящата си роля на мост и трансмисия, която историята по Божи промисъл й е отредила, защото това е времето и на подготовката на бъдещото величие на Русия и на преместването чрез и през България на центъра от „Втория” към „Третия” Рим. От България тръгват писаните на славянски език свещени и богослужебни книги и чрез тях източното християнство достига до Русия и се разпространява по всичките нейни територии, като й придава нов смисъл и значение. По същество това е грандиозен исторически преход, предзнаменование за нов геополитически ред и утвърждаване на нова цивилизация. Но това е знак за скорошната гибел на Византия! България трябва да изпълни мисията си в този случай и да пренесе постепенно всичко духовно ценно от Византия в Русия и на славянския свят, за да го запази и за да оплоди бъдещото величие на „Третия Рим”.
Средновековна България се намира по средата на духовния път между Константинопол и Рим. През нея преминават папските мисионери и участниците в кръстоносните походи, чиято цел е да приобщят към католицизма българите и народите, населяващи Византия. Стремежът на папата е да завоюва Константинопол и да го постави под своя диоцез. Кръстоносните походи трябва да осъществят този грандиозен замисъл. Трябва, но преградата им е именно България. Независимо че и други български владетели след покръститетеля на българския народ княз Борис-Михаил (852-889) са демонстрирали сърдечни отношения с Рим и дори са пращали емисари за установяване на контакти за евентуално преминаване към западната църква, Българската православна църква отстоява заедно с държавата православния характер на България и спира католическата инвазия към Византия и южното славянство. При това с цената на жертви, разорения и много сили. Никак не е случайно, че тя остава и до днес православна държава и тук католиците са твърде малобройни и с нищожно влияние върху духовния живот.
Българите запазват своето православие и по време на османското владичество, макар вероятно да бе възможно по-рано да се върне отнетата им политическа свобода, ако бяха поели ръката на западната църква и бяха помогнали най-напред на полския крал Владислав Ягело през 1442-44 г., а по-късно и се бяха поддали на католишката и протестантстката пропаганда.
България брани северните граници на византийската цивилизация и е пречката и за Рим да покори духовно Балканския полуостров, а от там да наложи властта си върху целия славянски свят. Това е другата голяма заслуга на България в изпълнение на нейното историческо по Божи промисъл предназначение. Цената обаче е твърде висока: в края на ХІV век България изчезва за цели пет века от политическата карта на Европа, но благодарение именно на историческата роля, която е играла и която предстои да изпълни, продължава реално да е жива и да се подготвя за новата си съдбовна мисия.
С падането на Византия под напора на османските турци през ХІV в. Западната Църква би трябвало да се счита за победител в спора Изток-Запад. Вселенската патриаршия продължава да обгрижва православните в Османската империя, но зад нея вече не стои могъщата империя, за да бъде влиятелна както преди в световните дела. А Западът вече е поел пътя на новата социално-политическа и икономическа система и скоро ще завоюва новия свят и да постави под политическо и икономическо влияние и зависимост цяла Европа. Но със засилването на Русия, което е видимо още от края на ХІV в. и след падането на Византия и България под властта на османските турци противостоенето „Изток-Запад” придобива нови измерения. Русия става защитник на поробените православни народи, от които най-голяма е групата на южните славяни, сред които са и българите. Добре е да се знае, че православните патриарси още след окончателното падане на Византийската империя под властта на Османската империя се обръща към руския император за намеса и избавянето им от робство. И това те правят постоянно чак до ХІХ в.
Новите реалности в Европа от Модерната епоха наистина по новому наложиха разглеждането на проблема за противостоенето „Изток-Запад”. Могъществото на Русия подсказва необходимостта от нейното присъствие на Балканите и в славянския и православния. Така се появява т.нар. „Източен въпрос”, който е възелът на противоречията в европейската политика от ХVІІІ век насам. Западът е съгласенва с мотивите на Русия и привидно не пречи на тяхната практическа реализация, когато те се отнасят до освобождението на поробените православни славяни и сам работи за ликвидацията на Османската империя, но не дава това да става с резки движения, които да разрушат геополитическото статукво и се наклонят везните на влиянията в полза на Русия.
„Източният въпрос” още с появата си е осъзнаван като цивилизационен, защото съдържа в себе си необходимостта от създаването, както смята Ф. И. Тютчев, на Православна славянска цивилизация и възстановяването на „Втория Рим”, т.е. Константинопол (дн. Истанбул) като главен център на православната цивилизация. В тази необходимост е и цялата му същност и смисъл. И макар не всички да говорят за това, на всички е ясно, че става дума именно за такъв процес, а не за просто „владеене на проливите”.
Ф. М. Тютчев правилно твърди, че Константинопол не случайно става център на християнството и с тази цел е построен от император Константин Велики. Той е главен град на Източната Римска империя и седалище на вселенския патриарх. В Константинопол се запазва истинското християнство така както ни е завещано от Светото преданията и Светото писание. Изпитанията на православието са тежки, но с падането на Византия и на православните славяни под османска власт се проверяват неговите носители и хранители. Изпитанието се дава не кога да е, а точно когато Русия може да замести Втория Рим и Византия.
И ако през 1878 г. след войната с Турция Русия се беше възползвала от даденото й от историята право да завладее и задържи за себе си Константинопол, т.нар. „Източен въпрос” щеше да бъде окончателно решен. Но Русия не можеше да има такова намерение, понеже в края на ХІХ век идеята бе узряла само в нейния секуларен вариант, а именно политическо освобождение на православните народи на Балканите, а не в целия мащаб на Божия промисъл като възстановяване на „Втория Рим” и създаване на Православната империя. В резултат на това европейската карта бе така разчертана, че да се осъществи принципът „разделяй и владей”. Новосъздадените национални държави на Балканите не се разположиха върху историческите си територии, а самите нации не се обединиха, разхвърляха се по съседни земи и станаха източник на двустранни и многостранни конфликти.
Някои оприличават Европейския съюз на Римската империя. Всъщност, това е и идеята на неговите вдъхновители и създатели. Чрез новата Римска империя те искат да обединят европейските сили за рязък икономически скок и тотално господство върху света. Ала е очевидно, че необявената цел е да се възстанови империята в нейния западен езически вариант, чрез което да се сложи ръката върху властта и се установи влияние върху източната част, т.е. православната, като се намали до минимум ролята на православните християни (при това откъснати от Русия) в решаването на световните дела. Европейският съюз е теория и практика, противоположна по дух и смисъл на християнско-православната концепция за европейското устройство, а това значи и на Божия промисъл, поради което не може и да се осъществи за дълго време. Поради това изключва Русия, но приобщава западните славяни и прави жест на православните (между които и южни) с приемането на България, Румъния и Гърция, като не им отрежда мястото, което те биха имали в другата концепция. Самото присъствие на православни славяни (българите) и изобщо на православно-християнски държави като Гърция, България, Румъния, Кипър прави този съюз проблематичен, но насочен единствено срещу Русия.
Европейският съюз има намерение да разреши окончателно и т. нар. „Източен въпрос”, като включи и Турция в себе си и така да възстанови в пълния й обем Римската империя. Това решение не е „съобразяване с реалностите”, а политически ход за изпълнение на плана по „западен модел”. „Втори Рим” няма да има, а „Третият” ще бъде постоянно под прицел и обезсилван с отнемане на възможности преди възстановяване на империята в нейния „източен вариант”.
Правилното и целесъобразно, по Божи промисъл, възстановяване на „Втория Рим” е необходимо на историята, за да започне ново развитие на човечеството, основано вече на ново обществено (аз ще го нарека религиозно) съзнание. То е необходимо и заради изчерпването на целия досегашен модел на развитие и особено на развитието през Модерната епоха. Рано или късно всяка система се изчерпва и настоява да бъде сменена с друга. Така е и сега. „Източният въпрос” е този, който дава знака, че чрез решаването му ще настъпи необходимата смяна и ще започне нова епоха. И България отново ще бъде мостът, по който ще се осъществи движението към обновения „Втори Рим”.
Панко АНЧЕВ
КОСАРА - ЖУЛИЕТА ОТ ПРЕСПА
Има една жена, чиито живот протече на прага на хилядолетието стана символ на несъкрушимата сила на любовта на българката. В една смутна епоха на кръв, предателства, заговори, сплетни и много смърт. Ама то кога ли пък българите не са живели в такива епохи?
Косара е най-голямата дъщеря на трагичния, но и могъщ български цар Самуил. Животът на Косара е изпълнен с превратности – пред нейните очи, баща й се възцарява, а е бил само един от многото българските военачалници.
Косара бе свидетелка и на страшното рухване на държавата ни. Не може да не се е обсъждал страстно в семейството й един от на-позорните мигове в нашата история, когато синът на Петър І, внукът на Симеон, цар Борис ІІ пристъпвал в Константинопол опозорен и със сведени от срам очи след колесницата на византийския император Йоан Цимисхи.
А пред очите на Косара погинало и семейството на чичо й Арон – баща й наредил да бъде безпощадно изтребено. В това убийство се корени и трагичната съдба на Косара, сякаш Бог наказа нея заради грехът на бащата.
Единствен оцелял от жестокия, макар и напълно справедлив, гняв на Самуил се оказал синът на Арон – Иван Владислав. Спасен бил, твърдят летописците, поради горещите молби на сина на Самуил – Гавраил Радомир. Иван Владислав му се отплатил като го убил и се възцарил на негово място.
Косара била свидетелка и на несекващите войни на своя баща. В една от тези войни Самуил пленил князът на сърбите Иван Владимир, оковал го във вериги и го затворил в тъмница.
Но пленникът пък пленил дъщерята на победителя си!
Любовта им пламнала навръх Великден.
На този ден византийските християнски традиции повелявали да се направи нещо добро за страдащите. Така византийският император сам, със собствените си царствени ръце измивал краката на седмина просяци в Константинопол. Косара пък посетила затвора и тук видяла за пръв път пленения княз Иван Владимир. Заговорила го и се влюбила до полуда. Любов от пръв поглед съществува, все пак, колкото и да не ни се вярва. Това, което последвало било наистина все пак твърде неочаквано, защото съвременните й летописци пространно описват тази луда любов. Тя наподобявала пожар, тя приличала на земетресение, тя се извисила и едва не пробила небето...
Косара заявила по женски твърдо на своя баща Самуил: “По-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за друг мъж!” Разбрал навярно бащата, че такива думи не са голословни закани.
Какви са били чувствата на цар Самуил? Те не са били описани от летописците, но драмата е безспорна и явна – в душата на българския владетел са се борили държавническите интереси и бащинската любов. Кое е надделяло не е напълно ясно, но цар Самуил се съгласил на брака. Така българската столица Преспа станала свидетелка на покъртителен, щастлив обрат и на странна игра на Съдбата – плененият княз Иван Владимир бил освободен от оковите и въведен в царския дворец. Тук се състояла сватбата – през 999 г.
Някой подмятат, че не е невъзможно това да е бил “политически брак”. А аз си мисля, че от този изненадващ брак българският цар Самуил е почерпил и политическа изгода, а като върнал княжеството на своя зет, спечелил един съюзник срещу мощния си враг – империята на византийците.
Последвали 17 щастливи години за Косара и Иван Владимир. За щастието трудно се намират думи, за него не се разказва, то се изживява, то се изпива на жадни глътки, а времето лети.
Има ли по-възвишена поезия от тази – да срещаш изгрева и залеза до своя любим, да го съзерцаваш денем и нощем, всеки миг и да му се наслаждаваш. Щастието на Косара е било пълно, истинско, защото жената е жена само когато люби.
Но все пак щастието на Косара е било само в личен план, защото българската държава през всичките тези години изживявала своите трагични събития и катаклизми. Един след друг следвали военните походи на византийците срещу българите, а коварствата и сплетните, на които ромеите били неподражаеми майстори подривали и разтърсвали българската държавност. Най-подир Самуил загубил своята армия, изживял ужаса от гледката на ослепените си войници. Една драма достойна за Шекспир – защото мъката погубила българският владетел.
Когато Самуил починал наследил го синът му Гавраил Радомир. И последвала нова драма - убил го неговият братовчед, този същият, когото той спасил навремето от страшния гняв на баща си Самуил. И веднага се сещаме, че няма ненаказано добро, поне в нашата си трагична история.
Възцарилият се на българския престол Иван Владислав, изпратил покана към съпруга на Косара да го посети. Но кой може да излъже женското сърце? Косара разбрала, че посягат хищно към любовта й. И като истинска жена успяла да убеди мъжа си тя да се срещне с българския цар, човекът убил нейния брат! Изрекла слова, от които прозира безумно влюбената жена : “По-добре мен да убие, само ти не загивай!” Любовта, истинската, е винаги готова на жертви, знайно е. Изумително е умението на Косара да убеждава мъжете – както навремето сторила с баща си Самуил, така и сега успяла да стори с мъжа си. Вярвала, че ще сломи и цар Иван Владислав, че ще успее да победи Съдбата. По женски страстно, по български истински вярвала.
И Косара се отправила на среща с българския цар, това е наистина нечувано в онзи тогавашен мъжки свят – съпругата на един владетел да посещава друга страна и да преговаря! Има нещо обречено в усилията на Косара да спаси любимия си. Тя сякаш е изпълнявала жесток ритуал като жрица на собствената си любов. Пристигнала Косара в престолния град Преспа, посрещната била както подобава - по царски, но веднага разбрала, че се е оказала в плен. Последвало ново коварство – съпругът й бил пак поканен с писмено послание, ехидно бил попитан защо се страхува, получил като дар и златен кръст. Иван Владимир отговорил обречено, че дървеният кръст би го зарадвал повече.
Сега вече в интригата за унищожаването на княза на Зета се включил и българският тогавашен макар и престарял, патриарх Давид – пристигнал при Владимир, поднесъл му дървен кръст и писмо с уверения, че нищо лошо няма да му се случи в Преспа. Владимир тръгнал и още по пътя разбрал, че е обречен на смърт, защото попаднал на изкусна засада, устроена от хората на българския цар.
И точно в този миг можем да си дадем сметка за силата на тази изпепеляваща любов. Иван Владимир е могъл да се завърне, да запази живота си. Не го направил, продължил към своята Голгота на Любовта. Защото любовта го тласкала към Преспа – та нали там била Косара, там била обичта му! Въпреки че разбирал пределно ясно – вместо Косара ще срещне смъртта. Но той знаел – длъжен е да направи опит, макар и обречен отново да съзре своята любима. Пристигнал в Преспа и първото, което сторил било да влезе в черквата, да помоли Бог да спаси Косара и любовта им.
Коленичил князът на Зета и прострял ръце към Христос – милостивия, проповядващия обич между людете, помолил му се жарко да спаси любовта му. Обърнал лице и към светата негова майка Богородица и всичко й разказал – от начало до край – за своята страстна любов й разказал.
Когато Иван Владимир излязъл от черквата, войниците вече го чакали с голи мечове в ръце. На самия праг той бил жестоко и безпощадно посечен. Денят бил 22 май, а годината 1016, единствената съхранена дата в тази трагична кървава любов.
Да би бил по-друг народът ни, щеше на тази дата да слави влюбените Косара и Иван Владимир, а не да привнася чуждоземни празници…
Преданието разказва, че когато войник посегнал с гол в ръката меч за да го стовари върху Иван Владимир – ръката му се вкаменила. Тогава князът извадил своя меч и вместо да се защитава подал го на друг войник и му рекъл:” Изпълни дълга си!”. Войникът отсякъл главата на Иван Владимир и тя полетяла, но князът я сграбчил с ръце и така отново понечил да върви по пътя си – към своята Косара.
Войниците наблюдавали ужасени как обезглавеният княз вървял и мълвял името на своята любима. Кой казва, че Любовта не сътворява чудеса?
Вървял князът понесъл в две ръце отсечената си глава, а окървавените му устни шепнели името на неговата любима Косара, кръвта се леела като поток.
И тогава Света Богодорица се смилила над нещастния влюбен и приела душата на княза в обятията си.
Рухнал в прахта Иван Владимир, търкулнала се главата му, а войниците като хипнотизирани наблюдавали как устните на княза все така шепнели името на Косара...
Да би бил по-друг народът ни щеше да сътвори стихове, песни и драми за окървавената любов между Иван Владимир и Косара. Ако това бе се случило, бихме били и по-други навярно. И съдбата ни би била непременно по-различна.
В този храм, пред чиито двери го съсекли там и го погребали – набързо и гузно. Косара потънала в “толкова изобилни сълзи, че било невъзможно да се опишат”, твърдят удивените от скръбта й летописците.
Позволили все пак на вдовицата да препогребе мъжа си. Отнесла тленните останки на княза в родината му Косара и ги положила в църквата “Света Богородица” край Шкодренското езеро.
Плискали вълните на езерото и разказвали на всеки, който приседнел край брега историята за любовта на българската княгиня.
А Косара се замонашила, отправила взор към небето и навярно все е питала:”Защо, Господи, защо? Защо допусна да убият любовта ми?!”. Дали полученият отговор я тласнал към смъртта, или невъзможността й да живее без любов, не знам, но Косара живяла кратко след гибелта на своя любим.
Душата й несекващо жадувала за Иван Владимир. Как да живееш сама, когато си се обрекла да бъдеш с любимия?
И Косара умряла от мъка. Или поради неутолимата си страст да бъде с него, с Владимир? Повелила още приживе да бъде погребана до краката на своя любим. И отново се събрали княз Иван Владимир и Косара, сега вече за вечни времена.
Вече никой и нищо не можел да ги раздели, нали? Дори и в смъртта си пак били заедно, сега вече за цяла вечност.
Така само 17 лета господни траяла изпепеляващата любов на българската княгиня Косара, своенравната дъщеря на българския трагичен владетел цар Самуил. Какво са 17 години, ще речете? Много са, цяла вечност, ще кажат някои. Други ще възроптаят – 17 мига са това за една истинска любов!
Кой е прав, решете сами.
Косара стана символ на Любовта и изгоря в буйните й пламъци. И след смъртта си тя се сля със своя любим. На онзи, другия свят, аз съм сигурен, че те пак са двамата и са щастливи, както приживе. Не може да не е така!
И какво остана от Косара за нас днешните хора? Име на страстна и силна жена, която извоюва своята любов, направи всичко, което е по силите й, за да я има, а сетне и за да я спаси. И самата тя се превърна в Любов.
Ние сме потомци и на тази жена, хубаво е да си го спомняме. Може пък да ни направи по-силни, когато трябва да следваме повелите на сърцата си…
Като гледаме да дефилират по страниците на пресата и по екраните на телевизорите ни историйки за чужди пошловати знаменитости не е ли време да потръпнем и да се запитаме – та ние сме забравили, своя, българския, кървавия и зашеметяващо красив символ на любовта – Косара.
Та ние векове по-рано сме имали своите любовни драми, но сме ги забравили.
А дали е и така? Много неща си мислим, че отдавна сме загубили, но в един миг на прозрение разбираме, че те са ако не в нас, то са поне някъде наблизо и ни очакват. Така е впила взор в нас и Косара, от небето се взира в душите ни и всичко разбира, всичко прощава. Така е, мисля и го вярвам, аз грешният...
Защото всяка българка носи в себе си и частица от душата на Косара.
А Косара е другото име на Любовта.
Следователно – да си българка означава да обичаш и като Косара.
Стоян Вълев
Докато обхождаме неуморно българската средновековна история и сред царици или техните метежни дъщери като едно чудо изплува образа на Ирина.
Сепваме се, защото освен Добрина, майката, принудена да продаде едно от своите деца, друга жена от народа няма спомената.
Коя е Ирина? Тя е богомилката, жената, която отрече Бога и потърси Истината – за любовта и обичта, за красотата и властта.
Твърде малко знаем за тази жена. Била е монахиня.
Защо е потърсила приют в манастира - историята мълчи. Дали заради несподелена любов? Или пък поради разочарование в света? Девица ли е била или вдовица? Все въпроси, които нямат отговор.
Мисля си обаче, че като зряла жена е приела монашеския сан Ирина. Като жена познала изгарящия танц на плътта и опиянението на целувката, изкушението на мъжката усмивка и сладостната болка от зачеването. Само преминалата през лъкатушещите пътечки на живота жена може абсолютно всеотдайно да служи на Бога, мисля си аз, грешникът.
Ирина живяла в българския тогава град Солун.
Казвам “български”, защото Солун след Константинопол е бил най-космополитния град на Балканите. И както Никола Начов с основание наричаше Цариград “най-големия български град” през Възраждането, така и Солун, тогава, през ХІV век, е бил сред най - големите български градове.
Но да живееш в манастира и да проповядваш срещу Бога, то това какво е? Така се питали мнозина и бликвал гневът им.
Така се питал гневно и тогавашния византийския патриарх Калист, а от неговите оскъдни редове научаваме за Ирина. “ Седейки в Солун тя се представяше като да живее непорочно, а пък потайно и прикрито беше творителка на всяка скверн и нечистота.”.
И “скверн”, “ и “нечистота” са етикети, лепвани на всеки, който е изразявал несъгласие с догмите на християнството. Така че несъгласието на Ирина с уредбата на света се крие зад тези думи. А тя е била изкусна в своя спор с християнството, защото е привличала като магнит “мнозина”. И това е предизвикало и страха, и хулите, и нейната мъченическа смърт.
Патриарх Калист го признава :”… мнозина от монасите често се събираха при нея.” Представете си сега една жена под възвисения към синьото солунско небе като укор, кръст. А около нея монасите, които попиват всяка нейна дума. Защото тя е била безспорно начетена, излагала е убедително своите доводи и проповядвала идеите си, които тогава назовавали “ерес”. Калист е принуден да го признае:”А тя, понеже внимателно бе изучила цялата всескверна /…/ ерес, тайно я проповядваше на всички”.
И така тайно сбрани, под трепкащия тревожно пламък на свещицата, тези мъже какво чували от женските уста? Летописецът твърди:”Учеше, че сънищата били божествени видения”.
Нещо страшно? Та нали, ако Бог е в нас самите, то сънищата са Негови послания?!
Ирина учела, че “мъжете и жените трябвало да се откажат от законния брак”. Но и тази посока на мислене си остава и до ден днешен актуална, а в резултат на такива твърдения бракът все повече се превръща в територия на свободните духом хора. Вярно е, че за мнозина и до днес звучи еретично отказа от брака. Но в крайна сметка любовта я има и без брака, знаем го чудесно. И по-добре е понявга живот без брак, отколкото брак наподобяващ килия.
Най - парадоксалното в нашата история е и това, че българите току приели християнството и раждат богомилството. Така християнството у нас намери своя опонент.
Спорът е бил твърде жесток, до крайности стигали и двете страни. Във властвуващото вече християнство бе силата, а богомилите притежаваха само свободния, търсещ ум. И двете страни имаха своите основания за несъгласия.
А българката Ирина е типичен пример на човек тръгнал да търси Истината - цялата, святата. Типично по женски, по български, бих казал.
Защото от такива жени ние, днешните българи, наследихме волята да устояваме себе си, макар и с цената на живота си. Тази е и причината Ирина да се озове в манастира. Защото първоначалното предназначение на манастирите бе да бъдат републики на духа.
Ирина скоро узнала, че трябва да търси други пътища за единение с Истината, а те я противопоставяли на Бога.
Драмата била страшна. Но нали нейния пример ще бъде последван от десетки други! Нали и Левски отхвърли расото и тръгна народ да спасява, свобода и братство да проповядва.
Днешният свят е преди всичко рожба на християнството. То отхвърли многобожието и наложи своя морал. Но като всяка победила сила и християнството отказваше да води диалог с тези, които не вярваха в него.
На неверието църквата отговаряше с клади. И “анатема!” грозно изпълваше, и храмовете, и мегданите. Християнството сега, вече като земен властител отговаряше със също толкова жестокост, с каквато преследваха него, тогава, когато живееше в катакомбите...
А такива, които се противопоставяха като богомилката Ирина, помагаха и коригираха пътя на християните към храма. Така бе в крайна сметка, чини ми се.
Богомилите се опитваха да докажат, че моделът на света е изначално сбъркан. Безспорно те, като че ли, не бяха прави, но несъгласието винаги е привличало. Така е била привлечена и Ирина.
Една жена срещу една църква, нима не е страшно само да си го кажем, а камо ли да си го представим?
Най-вероятно българката Ирина е била изгорена на кладата. И когато огнените езици лизвали тялото й тя навярно пеела. Така богомилите посрещали смъртта и се превръщали в пламък, който все изгарял душите на българите.
От тогава, та до днес.
Богомилството зареди душите ни с творческо неверие. Защото ни кара да бъдем трезви, разсъдителни и да отгатваме истината, често прикривана зад мантията на лъжата.
Имало една българска жена преди много векове - Ирина. Тя се опълчила срещу немилостивия Бог, срещу грабителската Държава, срещу бездушния Брак и жестоката Власт.
Слабата, беззащитна жена имала едно оръжие само – словото.
С нея не спорили, нея я убили. Но не живее ли и до днес в нас точно тази Ирина?
Мисля си, че за да сме такива, каквито сме днес, причината е и Ирина, богомилката. Нима не е така?
Стоян Вълев
Create Fake Magazine Covers with your own picture at MagMyPic.com
Discount Magazine Subscriptions - Save big!
