The Goldens WONDERS of the Bulgarian Archaeology - The Mystery of The ...

Кой и какъв е Авитохол?

КОЙ И КАКЪВ Е АВИТОХОЛ ?
Повечето от вас са чували за Именника (на българските владетели), неправилно наричан Именник на българските ханове. Документът е намерен през 1861 г. от руския учен Алексадър Попов. Известни са три преписа – Уваров, Погодинов и Московски. Обхванат е период от около шестотин години българско царуване в земите на север и на юг от река Дунав.
 
Като първи владетел в Именника на българските владетели, е представен Авитохол. Някои смятат, че става дума за алтернативно име на Атила,  други дават тълкуване:  син на сърната, на бащата син, на дедите син, баща на народа и т.н. търсейки обяснение в езиците на алтайските наросди (Б. Фон Арним, Г.Фехер, Х. Хаусиг, цитирани от Б.Симеонов, Прабългарска Ономастика, Фондация Българско Историческо Наследство, Пловдив, 2008, стр.137-138)
 
Тези тълкувания са твърде спекулативни и необосновани. Антропологично проучване от 1938 г. доказа европеския произход на народа ни. Наскоро генетиците установиха, че ние не само сме европейци, но и наследници на траките. Няма абсолютно никаква логика да се търси етимология  на Авитохол в тюркските езици. Напротив, трябва да се търси обяснение в езика на траките понеже Св. Йероним, Л.Дякон, Н.Хониат, М.Аталиат, Й.Цеца, Фулко, Н.Грегорас, Н. Кантакиузин и др. многократно са отъждествявали българи с траки...но никога с тюрки.
 
За да разберем смисъла на името на древния български владетел трябва да обърнем внимание на някои детайли. Авитохол е от рода Дуло, а дул(о) е тракйска дума за род, семейство срещаща се в тракийски лични имена като Дулас, Дулес, Дулазенис, Дулепорис.
Авитохол е сложносъставно име, т.е. изградено е от няколко части: Ави-тох-ол. Нека видим какво може да означава частицата ави?  Често в тракийските двусъставни имена се изпозлва име на божество. Примери могат да се дадат с Епта-пор, Епта-кентос, Дерзи-тралис, Вити-тралис ( Епта, Витюс и Дерзала са древни тракийски божества).
 
Да видим какво е положението при Авитохол. B древните извори е спомената тракийската нимфа Ава. Тя била дъщеря на Хеброс и майка на Ергиск. Нейното име дава добро обясение на частицата Ави. Ави означава– на Ава.
 
Втората част е ток (предадено от преписвачите като тох). Тя се среща в тракийски имена като Скитоток, Спароток, Аматок, Сараток. Значението на ток е потомък, думата е сродна на старбългарската токъ-течение и потекло. Сродна е гръцката дума (пеласгийска заемка) τοκεός – раждане, потомък, потекло.
 
Следва наставка ол, срещаща се в тракийското лично име Орол и разбира се съвременните български имена Видол, Батол, Братол...
 
Авитохол означава – потъмък на (тракийската нимфа) Ава. Виждаме, че както строежа, така и обяснението за името Авитохол има тракийски произход. Не само този български владетел притежава теофорно име. Атила е кръстен на Атис – древен тракийски бог. Името на Мундук (бащата на Атила) показва връзка с това на Мундрито – тракийска богиня. Името на древния български владетел Сабин е вариант на Сабазий – тракийския бог на слънцето. Аспарух, наричан още Еспор, носи вариант на името на тракийския бог Еспис (Вед Еспис). Гостун е поредния владетел, чието име е свързано с тракийско божество, това на Сургаст (почитан от фригите).
 
Истината понякога изглежда странно, но това не намалява стойността й. Дълго време от нас бяха укривани важни данни и ние бяхме принудени да вярваме на лъжи. Повечето от нас не знаеха, че още в началото на 20-ти век мащабно антропологическо изследване е доказало европейските ни корени. На широката публика не бе оповестено, че старите българи са отъждествявани с траките в продължение на хиляда години. Само специалистите бяха запознати с това, че типичната за старите българи изкуствена черепна деформация се среща още в Каменната ера в Тракия, че старобългарските оръжия са като тракийските, че жилищата на дедите ни са били като тези на мизите, наричани още българи. Същите тези мизи, от чийто воински качество Омир бе възхитен...
 
Ние носим кръвта на Максимин Тракиеца, Максимин Дакът, Лъв Бесът, дарданецът Юстиниан (Сабазий) и роденият в Ниш Константин Велики. Никак не е случайно, че само три десетилетия след Освобождението българите нанасят край Одрин унизителна победа над вековният си окупатор Турция. Не е случайно, че точно българите смазаха при Дойран най-модерната за времето си армия, тази на Великобритания...За нашите деди Юстиниан Велики каза: “ Tова е важно и всекимо известно, че ако някой спомене името Tракия, веднага щом думите излетят от устните му, слушащия осъзнава благородните качества на този народ – невероятна мъжественост и страховита войнственост, изпитани по всякакав начин на бойните полета. Teзи качества са типични само за тях, те ги  имат по рождени в кръвта си .’’

Тези качество ние все още ги имаме, но днес те са в латентно състояние. За да бъдат пробудени е нужно отново да влезем в ролята си на силни хора и да престанем да се държим като безпомощни индивиди. Вместо да чакаме някой да ни помогне, сами трябва да си оправим държавата и осигурим бъдещето на децата си. Бог помага само на смелите.
 Sparotok
 
 

Цар Светослав Тертер

Цар Светослав Тертер (1300 - 1321 г.) - първородният син на куманина Георги І Тертер от първия му брак с българка. Този брак бил сключен още преди Георги І Тертер да се вплете в интригите и заговорите около Търновския престол. Светослав се родил в края на 60-те години на ХІІІ в. През 1279 г. баща му е водач на провизантийската групировка докарала на власт протежето Иван ІІІ Асен. Императорът Михаил VІІІ Палеолог му предложил да се ожени за сестрата на Иван ІІІ Асен и по този начин да го превърне в опора на властта наложена от Константинопол. Въпреки, че Георги Тертер вече бил женен. Бракът му със знатната византийка обаче му осигурявал титлата деспот и второ място в държавната йерархия. Затова той приел предложението на императора и първата му съпруга заедно със сина им Светослав били изпратени за заложници в Никея. Само година след тези събития обаче Георги Тертер прогонил Иван ІІІ Асен и станал цар на България, но това с нищо не променило съдбата на заложниците и пленничеството им продължило при утежнен режим. Въпреки това Светоослав бил считан за престолонаследник и през 1281 г. той научава, че баща му вече го е сгодил за дъщерята на севастократор Йоан Ангел. Малолетната принцеса на Тесалия дори пристига в Търново, но бракът не можел да се осъществи тъй като византийците все още го държали в плен.

През 1284 г. отношенията между Георги Тертер и новият византийски император Андроник ІІ били уредени, българския цар върнал в Константинопол знатната си византийска съпруга, която дотогава държал в почетен плен, а бившата му жена и майка на Светослав била освободена и се завърнала в Търново, повторно се оженила за Георги и станала царица на България. Византийците обаче не искали да пуснат Светослав и продължили да го държат в плен като гаранция за мира.

На следващата 1285 г. търновският патриарх Йоаким ІІІ пристигнал в Константинопол и успял да уговори освобождаването на Светослав. Годежът му с тесалийската принцеса бил разтрогнат, а тя изпратена в Константинопол. Заедно с това Светослав трябвало да приеме да се ожени за дъщерята на главнокомандващия византийската армия Теодор Синадин - велик стратопедарх на империята. Така след 6-годишно пленничество Светослав имал щастието да се завърне на родна земя и да бъде направен съуправител на България заедно с баща си. Това обаче не продължило дълго. Татарската хегемония над България станала толкова заплашителна, че само след няколко месеца Георги Тертер се принудил да го изпрати за заложник при татарите. Заедно с него била изпратена и по-малката му сестра, която била отведена в харема на Чака, син на татарския вожд Ногай. Заложничеството му при татарите било много по-тежко и дълго. Докато пребивавал в Причерноморските степи той изпаднал в крайна бедност. Въпреки това обаче успял да се ожени за Енкона доведената дъщеря на богат италийски търговец, нейна кръстница била Ефросина - жена на Ногай и дъщеря на бившия император Михаил VІІІ.

Едно неочаквано събитие довело до нова промяна в неговия живот. В Златната орда избухнали кървави междоусобици, близо край днешния град Одеса Ногай бил разгромен и убит от Токтай, който станал новият татарски хан. Престолонаследникът Чака избягал на юг с неголяма войска преследван от Токтай, като взел със себе си и Светослав Тертер, разчитайки на него за помощ при превземането на търновския престол. Междувременно баща му Георги Тертер бил избягал във Византия от страх и заплахи от страна на Ногай, а току що бил починал следващия цар Смилец, който през краткото си управление бил безгласна пионка в ръцете на татарите. Светослав успял да подкупи болярите и те позволили на Чака да се качи на търновския престол през 1299 г. Веднага след това обаче от североизток нахлули войските на хан Токтай искащ смъртта на Чака и обсадили Търново. Светослав организирал заговор срещу татарският цар Чака, успял да го свали и хвърли в тъмница. След това заповядал да го удушат и накрая изпратил отрязаната му глава на поднос при хан Токтай. Ханът останал толкова доволен, че сключил мир с новият цар Светослав Тертер, като дори му отстъпил Южна Бесарабия, а татарите се оттеглили от България и с това бил сложен краят на тяхната хегемония над страната.

Светослав Тертер поема управлението на България в критичен момент, когато тя е разорена от чужди нашествия и заплашена от изчезване. Централната власт е толкова отслабнала, че навсякъде са се отцепили боляри независими от Търново - Дърман и Куделин в Белград, Шишман във Видин, Радослав, Войсил и Смилец в Средногорието. Генуа се е настанила в черноморските пристанища, а Македония е поделена между Сърбия и Византия. Под пряката власт на Търново са останали само земите между Черно море, Стара планина, Дунав и Искър. Всичко това до голяма степен се дължи на въстанието на Ивайло, реалните резултати, от което са разпокъсване на държавата и крайно изтоштение на населението от продължителните граждански войни придружени от нашествия на византийци и татари. На всичкото отгоре на Светослав се налагало да води жестока борба с опозицията в Търново, която и в този случай търсела помощ отвън, като организирал масови кланета, ослепявания, арести. Жертва на това станал дори патриархът Йоаким ІІІ. Той бил обвинен в държавна измяна и връзки с татарите и бил хвърлен от Лобната скала в пропастта прокопана от река Янтра. Част от недоволните боляри се обърнали за помощ към византийският император Андроник ІІ с искане да им изпрати за цар Михаил - синът на убития от Ивайло Константин Тих и дъщерята на бившия император Мария. Начело на византийска войска Михаил се отправил към България, но с това само се опозорил, бързо бил отблъснат от Светослав и избягал.

С това обаче Андроник не се отказал от опитите си да предизвика вътрешни междуособици в България. През 1301 г. той заложил на друг претендент за българският престол - севастократор Радослав, брат на починалия цар Смилец. Той също потеглил начело на византийска войска към България. Но също бил лесно отстранен - край крепостта Крън бил пресрещнат от войски предвождани от Елтимир, чичо на Светослав, и бил разбит и ослепен. А смилецовият род бил окончателно прогонен от Средногорието. Като в сражението били пленени 13 византийски архонти. След това Светослав предложил на император Андроник ІІ да размени византийските аристократи за своя баща и така след близо 10-годишно пленничество Георги Тертер отново стъпил на родна земя. Светослав уредил завръщането на своя баща, не му върнал и царския трон, но все пак го настанил в град Червен където да преживее старините си безгрижно в разкош и уединение някъде до към 1308-1309 г. когато починал.

През 1303 г. вече Светослав бил стабилизирал вътрешната обстановка и решил да предприеме офанзива срещу Византия с цел да я накаже за непрестанните й опити за дестабилизиране на неговата власт. Към старите византийски сплетни се добавили и нови - опити за откъсването на Елтимир, владетел на Крънска област, от централната власт, изгонването на сестрата на Светослав от Сърбия (тя била омъжена за краля Стефан Милутин). Другата цел била да отвоюва земите в Източна Тракия. Той настъпил на юг и атакувал крепостите в Източна Стара планина като в кратко време ги овладял. С това обаче кампанията не приключила при следващия си удар през 1304 г. Светослав превзел и важните черноморски крепости и пристанища Месемврия, Анхиало, Созопол, Агатопол и Русокастро.

Отчаян император Андроник изпратил сина си Михаил ІХ за да спре напредването на българските войски. Но положението било толкова неудържимо, че византийците стигнали дотам да изпратят на помощ на Михаил ІХ опитният, но престарял и болен военачалник Михаил Глава Тарханиот. Войските им се насочили към околностите на Созопол и били пресрещнати от българските при река Скафида близо до Мандренското езеро. В началото византийски отряд командван от Войсил (най-малкият брат на цар Смилец) нападнал българите и те се оттеглили назад през реката. Византийците се впуснали в преследване и увлечени се струпали върху моста над реката, основите на който вероятно предварително били подкопани от българите. Мостът не издържал и рухнал. Византийските войници изпопадали в дълбоките води и в този момент българите връхлетяли и настанал пълен хаос. Мнозина от византийците се издавили, а другите били посечени. В по-задните им редици, които все още се намирали на отсрещния бряг също настанало объркване и те не могли да удържат контраударът на българите и били обърнати в отстъпление. Последвало голямо кръвопролитие, в което византийската армия била напълно разгромена. За ожесточения характер на сражението свидетелства и фактът, че за първи път от доста време бил пренебрегнат неписаният закон, който препоръчвал освобождаване на пленниците, но българите не се поколебали да ги избият.

Младият император Михаил ІХ изпаднал в пълна безисходица, тъй като не разполагал със средства да заплати на войниците си полагащото им се възнаграждение. Той заповядал да насекат на монети собствените му златни и сребърни съдове, с които въоръжил войска от няколко хиляди души и през август 1304 г. се отправил срещу България. По това време цар Светослав Тертер не бил при войските си и това спомогнало на Михаил ІХ да разори земите около Сливен. Но това нашествие имало повече характер на диверсия и не оказало влияние върху съотношението на силите. Скоро след това войската на цар Светослав заедно с отрядите на деспот Елтимир опустошили ромейските владения в Тракия. На помощ на младият император били изпратени каталонски наемници, но това донесло повече вреда, защото накрая испанците се разбунтували защото заплатите им не били изплащани от месеци и оплячкосали византийските владения.

През 1305 г. византийската дипломация успяла да откъсне Елтимир от съюза му с цар Светослав. Главна роля в този заговор изиграла съпругата на бившия български цар Смилец, чиято дъщеря била омъжена за Елтимир. Светослав Тертер обаче изпреварил заговорниците и неочаквано нахлул във владенията на чичо си, когото пленил и не се поколебал да осъди на смърт.

Когато през 1306 г. аланите се отметнали от властта на императора, Светослав ги привлякъл за свои съюзници. Аланите били войнствен и непобедим народ и влизали в състава на ударната част на татарските орди. Част от тях (около 16 000 души) преминали във Византия, именно тях, заедно с жените и децата Светслав заселил в българските земи.
Междувременно българският владетел се домогвал до съюз и приятелство с предводителя на каталонците Беренгер дьо Рокафорт. В лагера му пристигнали пратеници на царя, които му предложили ръката на Светославовата сестра, вдовица на Чака. Преговорите били осуетени от византийците, които увлекли каталонците в действия далеч от Тракия.

След като българският цар окончателно утвърдил властта си над земите в Източна Тракия и Черноморието през 1306-1307 г. той започнал сондажи за мир с империята. Андроник първоначално настоявал да му отстъпят част от завзетите земи, но Светослав отказал всякакви отстъпки и преговорите продължили да се проточват. Накрая Светослав предложил да се ожени за Теодора, дъщерята на престолонаследникът Михаил ІХ, тъй като междувременно била починала предишната му съпруга Ефросина, която го дарила със син - бъдещият цар Георги Тертер ІІ. А завоюваните земи в Източна Тракия да бъдат официално считани за зестра. След известно време упорстване Андроник склонил да приеме предложената алтернатива на войната и през 1307 г. бил сключен мирен договор.

След тези събития бил осигурен дълготраен мир, който траял до края на живота и управлението на Светослав Тертер. Били изгладени и взаимоотношенията със Сръбското кралство, а през 1318 г. сръбският крал Стефан Милутин посетил Търново, където било устроено бляскаво посрещане и празненство в негова чест.

Чак през 1320 и 1321 г. Светослав Тертер на два пъти пропуснал татарите през България и те извършили опустошителни нашествия във византийските земи. Активизирането на българската политика се дължало на новото напрежение във византийският двор, където избухнали междуособици и властта се оспорвала от Андроник ІІ и внука му Андроник ІІІ, син на Михаил ІХ. Светослав Тертер дал вид, че иска да подкрепи младия императоркато му изпратил в помощ елитен отряд от 300 тежко въоръжени конници - българите уверявали претендента за византийския престол, че техният цар е в състояние да го подкрепи с много по-големи сили в бъдеще. Всъщност намеренията на Светослав били да плени Андроник ІІІ, но той се усетил на време за плановете му и в последствие българската конница се оттеглила.

На 29 октомври 1321 г. починал сръбският крал Стефан Милутин, а малко след това се разболял и починал българският цар Светослав Тертер, на около 50 - 55 годишна възраст. Той е измежду малцината търновски царе починали от естествена смърт, което заслужава да се подчертае като се имат в предвид бурните преживявания от младежките му години.

До към 1310 г. Светослав Тертер успява да обедини и централизира България, както и да я превърне в процъфтяваща европейска държава. Редица хронисти пишат, че тогавашна България е богато царство където има изобилие от месо, мляко и зърно. Житото става повод и за един кратък конфликт. Генуезската република, която е главен износител на зърнените излишъци на България първоначално се била настанила в черноморските пристанища и не плащала мита, акцизи и пристанищни такси. По заповед на цар Светослав Тертер през 1314 г. са конфискувани няколко генуезски галери, намиращи се в българските пристанища. преговорите протичат неуспешно и през 1315 г. Генуезският сенат налага търговско ембарго на България, като забранява генуезски кораби да търгуват през българските пристанища под страх от глоба в размер на 500 лири. Но още на следващия месец главният им конкурент Венеция заема изцяло българските пристанища и започва да товари жито на корабите си. Виждайки това Генуа скоро отменя ембаргото и започва да си плаща задълженията към България. Всичките тези пари придобити от морските търговски републики отиват в държавната хазна и са вложени в строежа на пътища, мостове, оръжие, строеж и укрепване на крепости.
Управлението на Светослав Тертер, не само, че спасява България от унищожение, но й донася над 15 години мир в смутните времена на късното средновековие, които са съпроводени и с бурен икономически растеж.

Автор: WARLORD

Медицината на прабългарите

Прабългарите живеят първоначално в Средна Азия, откъдето се придвижват към Европа заедно с хунските племена през втората половина на втория век. Те принадлежат към тюркската езикова и етническа общност и от ІV в. живеят на север от Кавказките планини. Анонимен хронограф от 334г., както и хрониката на арменския писател Мойсей Хоренски от V в. причисляват българите към племената и народите, населявали този район. В епохата на т.нар. „велико преселение на народите” прабългарите са въвлечени в състава на хунския племенен съюз при неговия най-изтъкнат владетел Атила. След разпадането му те се установяват по северозападното Черноморие между реките Днепър и Днестър. В края на V в. прабългарите предприемат редица нападения на юг от Дунава срещу византийската империя. След разпадането на обширния тюркютски хаганат в края на VІ в. в днешна Южна Русия се формира прабългарско политическо обединение, означавано от византийските писатели като ”Велика България”.

След смъртта на Кубрат в нейните предели нахлуват хазарите и тя се разпада. Според византийския писател Теофан една група прабългари, начело с най-големия син на Кубрат Баян, остават в Приазовието и биват подчинени от хазарския хаган. Вторият Кубратов син Котраг потегля в североизточна посока по течението на р. Волга и създава известната по-късно „Волжка България”. Четвъртият му син Кубер се заселва с ордата си в аварска Панония и по-късно ( към 670 г. ) се установява в областта на славянското племе драговити, населяващо Керамисийското ( Битолското ) поле. За петия брат се знае, че завзема град Пентаполис при Равена и остава там. Третият Кубратов син Аспарух застава начело на прабългарското племе оногури и засяда първоначално в Южна Бесарабия, а по-късно в устието на Дунава, в т.нар. Онгъл. Безуспешните опити на византийския император Константин Погонат да се справи с нашествията на прабългарите го принуждават в 681г. да сключи мир с тях и официално да признае съществуването на българската държава.

Аспаруховите българи, влезли в досег с развити в обществено отношение народи, наследници и създатели на значителни материални и духовни ценности. Те живеят в епохата на разложение на първобитнообщинния строй и във времето на прехода към установяването на феодалните обществено-икономически отношения.

Обществено-политическия живот на прабългарите се отличава със силна авторитарност: цялата държавна власт принадлежи на хана, а родът се управлява от старейшина с абсолютна власт над всички.

Съществуват голям брой археологически паметници, които свидетелстват за високото равнище на материалната култура на прабългарите. Техен основен поминък било животновъдството, а също и земеделието. Хранели се предимно с месо и млечни произведения. Познавали и алкохола – употребявали напитката кумис, получена от ферментирало кобилешко мляко. Облеклото им се отличавало с присъствието на колани и кожени обшивки и елементи.

Прабългарите живеели в юрти, но на север от Кавказ те вече строели каменни сгради.

Нашите прадеди се отличавали с добро физическо развитие, с изключителна издръжливост и боеспособност
.
Прабългарската духовна култура била извикана на живот от новата историческа задача: да обоснове идеологически феодалните обществено-икономически отношения. Съществени съставни елементи на тази култура са идеите за държавна власт, народно самоутвърждаване, писмена култура, здрав обществен морал, патриотични тенденции и хуманизъм.

Прабългарите вярват в един единствен бог, когото наричат Тангра ( от тюркската дума „тенгри” – небе ). Той не прилича на земните същества и има свой небесен облик. Ханът ( „Син на Небето и Земята, възцарен от Слънцето и Луната” ) бил негов върховен жрец. „Синът на Небето” се покланя пред изгряващото слънце и пред изгряващата луна, принася новогодишна жертва. Жреците на Тангра извършват жертвоприношения. Те „имат” връзки с духове и обсебвани от тях, предсказват, откриват тайни, дават съвети, вкл. и лечебни. Според Менандър жреците лечители шепнат някакви думи около запален огън, после удрят звънец и тъпани и след като изпадат в транс, произнасят заклинания за изпъждане на злите духове.

Представата за духовната култура на прабългарите се допълва от Именника на българските ханове и Крумовите закони, както и от наличието на прабългарското летоброене, предхождащо всички известни летоброения в древността.

Прабългарите почитат различни неодушевени предмети и вярват в магическата им сила. Такива предмети жреците използуват за лечение на различни болести. Първобитният човек не само си служи с камъка, но и благоговее пред неговата твърдост, тежест и нетленност. Камъните имат огромни размери, чудновати форми, при удар изпускат искри, понякога падат от небето, в тях се крият необикновени сили и духове. Прабългарите също почитат камъните. За това съдим от отговорите на папа Николай, изпратени до княз Борис І през 862г. В писмото на българския владетел до папата се казва: „При нас се е заварил още преди да се покръстим някакъв камък, от който болните вземат по малко; на някои той помага, а на някои – не. Какво да го правим?” На този въпрос папата отговаря категорично: „Да го хвърлите!” От отговора се вижда, че прабългарите имат камък ( вероятно огромния каменен блок при Мадара ), който притежава лечебни свойства. При него, а и при камъните при с. Калугерица ( на 3 км от Мадара ) идват болни или немощни за изцеление. Ако някой заболее, в шията му връзват ленти ( вероятно амулети ) и вместо лекарства му дават камъчета, в чиято лечебна сила вярват. Интересно е да се отбележи, че и в края на миналия век, а вероятно и след това в българската народна медицина се използват червени камъни за лечение на слаби и урочасани. Червените камъни или червената глина ( Argilla rubra ) се разтварят във вода или вино и така се дават на болните.
Те наистина действат лечебно, тъй като съдържат желязо, което и сега се предписва под една или друга форма на слаби и анемични, и стипца, която притежава противовъзпалително действие.
Почитането на камъните се среща и сред тюркските племена. Сибирските тюрки смятат за чудотворни особени черни камъни, а според арабския писател Бакуи жителите на тюркския или хазарския град Яхра успешно лекуват някои болести с някакъв камък, който той не описва.

Според 79. отговор на папа Николай болните и немощните люде носят амулети ( муски ) на шията си. За предпазване от болести и други нещастия прабългарите са носели муски от животински зъби ( от мечка, вълк, бобър, елен, кабон, лисица и др. ) още в най-старите си владения, а също раковини и украшения изработени от скъп метал.
Съприкосновението на прабългарите с такива напреднали страни като Китай, Персия и Армения допринася за развитието на тяхната култура и изкуство. Може да се предположи, че и медицинските знания и лечебното им умение се повлияват благоприятно.

Прабългарите вярват в предпазната и очистителна сила на вода, свидетелство за което е пръскането на войниците преди бой с вода, пръскането на земята след жертвоприношение и др. Прабългарите смятат къпането за изключително важно и изграждат постройки, които служат за бани. Шестият отговор на папа Николай гласи: „. . . По-нататък казвате, гърците твърдят, че по никакъв начин не трябва да ходите на баня в сряда и петък.”От този преразказ става ясно, че прабългарите толкова често се къпят, че им е много трудно да приемат препоръката на гръцките свещеници да не ходят в сряда и петък на баня.

Постепенно българите се освобождават от обредно-магичната идейност, която отстъпва място на емпиризма и стихийния материализъм. Свидетелство за това е разгърнатото санитарно строителство във Велика, Волжка и по-късно Дунавска България. В. М. Флорински описва санитарно-хигиенните съоръжения в градовете на Волжка България. В Сувар, Булгар, Жукотин, Биляр и други са изградени подземни канали за водоснабдяване с глинени водопроводни тръби. При разкопки в гр. Булгар били намерени основите на каменни и дървени жилища и на големи обществени бани с фонтан в централната зала, градски водопровод и подземна система за отопление в дворец, построен от големи варовикови блокове. В Плиска, Мадара, Преслав и аула на хан Омуртаг са открити басейни, бани с отоплителна инсталация за въздуха ( хипокауст ), сложна водопроводна и канализационна мрежа, което свидетелства за високото равнище на прабългарската лична и обществена хигиена.

Военната медицина и хигиена на прабългарите също била на висота. По време на поход били използувани специални походни бани-шатри, в които се поставяли кожени вани. Ранените били изнасяни от полесражението и на безопасно място им оказвали медицинска помощ – правели им превръзки, хирургични операции и други лечебни манипулации.

Сведенията за лечебните методи и средствата на прабългарите говорят за тяхното високо равнище. Особен интерес в това отношение представляват извършваните от тях трепанации, изучени и описани от П. Боев.
Трепанации са извършвани през цялата културна история на човечеството – от каменната ера до наши дни. Описани са трепанации по нашите земи през енеолита, през медната и бронзовата епоха, през късноримско и ранновизантийско време. Прабългарите извършват символични трепанации и с тях очертават своя път през Кавказ до Волжка и Дунавска България. С някои послесмъртни трепанации се цели да се отстрани злият дух или да се предотврати вампирясването. Приживе са правени реални или хирургически трепанации с пробиване на lamina interna, а също така символични трепанации без засягане на вътрешната черепна пластинка.

През VІІ в. истинските трепанации били заменени със символични, тъй като първите са свързани с големи опасности за живота. Непълните символични трепанации били използвани за лечение на апоплексии, парализи, парези, озена и др. Грубите и примитивни средства за извършване на трепанации у първобитните народи ( кремък, обсидиан, рог на елен, черупка от костенурка и др. ) отстъпват място на една по-прецизна техника, при която се съчетават остъргването с обгарянето на черепните кости.
Обгарянето ( моксата ) като оперативна техника е познато на тюркските народи и е донесено от българите на Балканския полуостров. Моксата се извършва с корени от тръстика, с вълна, натопена в сланина, и др. За упойка са служели редица растителни и други средства. Ритуалните или символични трепанации се използват за отстраняване на злия дух при някои заболявания ( епилепсия, идиотия, конвулсии при децата и др. ) . Злият дух всъщност е интеркраниално налягане, което се отстранява след една декомпресивна трепанация.

По-големият травматизъм по време на война, по-честите фрактури на черепа налагат връщането към истинските трепанации, които вече се правят с по-съвършена техника. Те постоянно се превръщат в истински хирургични интервенции. Черепът от Ловешкия некропол ( между VІІІ и XІІІ в. ) свидетелства за трепанация, направена приживе и довела до оздравяване. Счита се, че оперативното вмешателство се е наложило след счупване на черепа и хлътване на част от костта. След грижливото обработване на травматичната рана не се е развил супуративен процес, което говори за известни познания в областта на асептиката и антисептиката, получени в следствие на многократно практикуване на тази операция. Трепанациите, извършвани от българите през Средните векове, свидетелстват за висотата на хирургическото изкуство. Използван бил нож, нажежен скалпел или длето, а за упойка – растенията мак, блян ( съдържа скополамин и действува като успокоител на психомоторната възбудимост ), мандрагора, коноп, мухоморка и зърнеш, а също алкохол и др.

След покръстването християнската религия изиграва отрицателна роля, тъй като забранява не само ритуалните трепанации, но и тези, които се прилагат за лечение на травми.

Много от методите на лечение, употребявани от прабългарите, се възприемат от народната медицина в славяно-българската държава, която вече се ползва от тракийските и славянските прийоми на лечение.

Из „ История на медицината” ; Автор: М. Апостолов

Какво означава името БЪЛГАРИ?

В основата на името българи стои древният корен БЪЛГ-, значението на който в течение на цял век оставаше загадка за науката. Причината за това е, че дълго време не беше разкрит нито един вид източни езици, където този корен да се среща в своята автентична форма и пълнота. Сега обаче такъв вид езици най-после е идентифициран. Това са групата памирски езици, където съществуват редица производни думи от корена БЪЛГ- . Между тях най-преки подобия на корена БЪЛГ- са оцелели сред най-близките потомци на населението на древното царство Балхара, в чийто език коренът БЪЛГХ- означава "висок, голям". Паралелно с този пряк източник съществува и един косвен ключ, чрез който можем да напипаме скрития смисъл на името „българи". Това е думата БУРЗАН - висок, голям, велик, която е служела като синоним на името българи В персийския, а след това и в арабския език.

Друг косвен източник, по който може да се съди за смисъла на това древно име, са думите и изразите, които са се използвали в санскритските източници като заменител на думата българи. Техният смисъл е сходен с този на персийската дума БУРЗАН и означава „водещ", „пръв", „благословен".

Наистина ли сме наследници на готите? Кой и защо ни будалка!?

В първите години след освобождението на България, из историческите кръгове се оформят редица теории за нашият произход. Всички те са неверни и спорни, търсещи чуждото за основа на техните идей, и пренебрагвайки здравата логика. Така се раждат теориите за тюркският и аборигенният(местен), произход на българите. Тези две теории се хващат гуша за гуша в продължение на десетилетия, оставяйки след себе си само пълни с насмешка, но и отчаяние погледи. Заветите на Раковски, биват забравени и отхвърлени, като за сметка на това опиянени псевдоисторици се хвърлят в търсене на идентичност. Някъде там, се появяват на пиедестала на нашата наука и готите, употребени за пошлите цели на една невярна теория, създадена и употребена за сриването на националното ни самочувствие. "Великият идеолог", на идеята че Готи=Гети(тракииско племе), и следователно местни люде е Ганчо Ценов. Този титан на мисълта възкликва:"Както вече беше доказано, легендата за преселването на готите от Скандинавия е само една легенда". Естествено, такова нещо не е било доказвано. Готите се били изселили от Скандинавия, пише Йордан, но кой ли го чете.

Но кои всъщност са готите? Малцината поклонници на траките, ги наричат местен народ, но нека проверим и изворите. Не са ли те именно народът който идва, подлага на огън и меч местното население, след което се изселва към Италия, подмамен от обещания за плячка. Нека обаче разгледаме как е протекла първата среща на българите и готите, на входа на Кримкият Полуостров. За нея ни разказва прокопий:

Като отишли те(утигурите), близло до Меотидското езеро, те срещнали там така наречените готи тетраксити. Отначало тия готи под закрилата на щитовете си застанали в отбрана срещу напазателите, като се уповавали на своята мощ и непристъпността на мястото - защото те са всъщност най-храбри между всички тамошни варвари. Началото на отока на Меотидското езеро, гдето именно по това време живеели тетракситите, образува сърповиден залив който ги обграждал от повечето страни и останал на нападателите само един не много широк достъп. По-късно обаче - тъй като хуните не искали да губят много време тук, нито пък готите се надявали да могат дълго да се съпротивляват на множеството неприятели - те се споразумели помежду си, тък че като се съединят, да преминат заедно и готите да се заселят на отстрещната страна, точно при самия бряг на отока, гдето живеят и сега, като при това бъдат занапред приятели и съюзници на утигурите и да живеят там навеки при равни и еднакви права с тях. Така именно тия готи се заселили там.

Ето че по времето когато българите пристигат в Европа, и пределите на Европеиска Скития, готите все още също са из същите тези предели.

Готите, след като преминали Дунав, първоначално завзели Панония, а сетне с позволението на Императора, се заселили в земите на Тракия. Там те прекарали немного време и след това завладели западните области.
/Прокопий/

Готите, които с позволение на императора се били поселили в Тракия, вдигнали оръжие против ромеите под предводителството на Теодорих, патриций, достигнал консулски чин във Византион. Но император Зенон, който умеел лесно да се справя с положението, увещал Теодорих да замине за Италия и да започне война със Одоакър, за да завладее за себе си и за готите Запада. За него, който вече бил достигнал до сенаторско достоинство, би било по-доре да победи един узурпатор(Одоакър), да има под властта си ромеи и италийци, отколкото да влиза в борба с императора, да се излага на такава голяма опасност. Зарадват от това предложение Теодорих заминал за Италия последван от готите, които поставили в своие коли деца и жени, както и покъщнината, която могли да носят.
/Прокопий/

След всичко това, всеки човек би се запитал за какви "местни" хора говорят Ганчо Ценов и шепата днешни последователи който неуспешно всяват панаирджиищина из българската история, и съзнанието за българският произход. Нека погледнем и самият Йорданес, гот по произход:

Като присъединил към себе си гепидите на Ардарик, готите на Валамир, както и различни други народи с техните царе, хунският цар Атила опустошил целия Илирик, Тракия, двете Дакии, Мизия и Скития.
/Йорданес/

Накъсо казано, тогава Острогот, преминал с хората си Дунава и опустошил Мизия и Тракия.
/Йорданес/

След смъртта на Острогост, Книва, разделил войската на две части и изпратил една част да опустошава Мизия, понеже знаел, че тя пoради нехаиството на императорите била лишена от защитници, а сам той се установил с 7000 воиници при Еусция
/Йорданес/

Тракия почувствала жестокоста на готите. Тук именно при полите на планината Хемус те предприели нападение към близкия до морето град Анхиало и скоро се приближили до него.
/Йорданес/

Едва ли местен народ би опустошавал собствената си земя. Любопитно е че готите не са говорели езика на скитите и сарматите(от иранската група), а свой уникален германски език, на който е написана и ранно-християнската Библия на проповедника Улфила, обявен за сектант. И все пак, нека прочетем и още няколко известия на други историци, за да затвърдим очевидното. Единственият начин по който може да се обясни залитането на пишман историци към готите, е очевидното нечетене на изворите. Извори, който си го казват толкова ясно:

Варварски пълчища начело с Аларих, опустошили всичко до Елада, и земите около Илирик.
/Йоан Антиохииски/

Когато Валамир нарушил мирния договор и опустошил множество ромейски градове и области, ромеите проводили при него пратеници, който го укорили за враждебните му деиствия и за да не напада по-нататък страната - определили му да му бъдат давани годишно триста литри, тъй като той казвал, че неговият народ се отдавал на война, понеже не му стигало това от което се нуждаел.
/Приск Тракиец(Тракиец в случая е прозвище - всъщност е елин)/

Обективната преценка ни задължава да споменем огромният принос на готите за прочистване на полуострова от месното население. Това допринася няколко века по-късно българите да се настанят във своята нова земя, напълно необезпокоявани, поради липса на местно население което да я брани. В тази връзка, готите се явяват авангард на онази вихрушка наречена "велико преселение на народите", и извършват огромна услуга на българите, като разчистват терена за българите.

samoistina.com

"Овчата" битка през 1223 година или как българите победили Монголската империя...

На снимката - снаряжение на волжко-български воин. Тамошните българи са първите в света, който нанасят поражение на Монголската Империя още докато е жив Чингиз Хан. Години по Късно, Волжка България е покорена, а Дунавска България героично воюва с монголите под водачеството на Цар Ивайло. По ирония на съдбата, днес народът на Волжка България, е именован по името на поробителя си... татари(оригинално значение - паплач, пълчище), а в училищата там се учи за "героичното" завоевание на Волжка България от монголците. За съпротивата на предците им, не е отделен нито един урок. Затова и днес, всеки знае за Битката при Калка, в която монголците победили, но никой не е чувал за Битката при Самарската Луга, където погинал цвета на монголската мощ...
....И тези жители на Болгар, нанесли през 1223 г. съкрушително поражение на непобеждаваните до този момент монголи

Ибн Ал Хасир

Когато човек отгърне книгата "история на ТАССР(Татарска Съветска република), от 1973, той прочита следното "Поздней осенью 1223г. булгары вышли навстречу монголам, устроили в нескольких местах засады, и когда монголы прошли засады, булгары окружили их со всех сторон и почти всех перебили. Лишь немногие, спасшись бегством………дошли до ставки Чингис хана..." - В превод, "Есента на 1223, булгарите се изправили срещу монголите, устроили на няколко места засади, и когато монголците влезли в засадите, българите ги обкръжили от всички страни, и почти всички изтребили".

Монголските пълчища не познавали загубата до преди нахлуването им в Волжка България.

Тази книга е била писана много преди откриването на Джагфар Тарихи, покрай който битката стана известна. Но ако Джагфар Тарихи, съдържа само устните предания на местните българи за битката, записани по твърде легендарен но и донякъде акорантен начин, то освен него, има поне 2 китайски източника и един монголски, за съответната битка. Те и до днес не са качени никъде в интернет, разбира се, но показателно е че една битка е била описана като "пресичане на пътища", и няколко малки засадки. Но какво всъщност се е случило?

През май 1223, Армиите на Чингиз Хан победили Киевска Рус в битката при Калка. Узнали за това, българите водени от Кан Габдула Челбир, започнали да се готвят за война. По стар български обичай, решили да използват тактиката на отстъпващата войска, докато не се вкара вегаът в капана. Мястото на битката не е случайно избрано - самарската луга и Жигулеевските възвишения до нея. Построявайки редица заграждения, българите сътворили истински капан принуждаващ монголите или да умрат от български меч, или да се издавят в Волга.

Според визатииският стратег - Лъв Философ живял през 9ти век, написал съчинение за военната тактика на древните българи: "те(българите) предпочитат сраженията от разстояние срещу противниците си, засадите, обкръжаванията, привидните отстъпления, обръщанията и (привидно) разпръстнатия строй" От това личи че военната тактика на Българите тук и тези в региона на реките Волга и Кама е бил идентичен.

Монголската армия била водена от Бахадир Субадай- най изтъкнатият пълководец на монголците. До този момент, той не познавал поражение. Стигайки южната граница на Волжка България с около 50 000 война, той се изправил пред на пръв поглед малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите. От настаналото клане според Джагфар Тарихи оцелели 4000 души, а според Китайските източници - нямало оцелели. Пак според спорният български летопис българите решили да не продават монголците в робство, а ги разменили за сметка на Овни. Така Чингис Хан дал 4000 овце на българите, за да получи обратно свойте воини. През 1223 битката "разстърсила вселената", и е документирана като първото и последно поражение на Чингиз Хан, докато е бил жив.

samoistina.com

The Bulgarian Rulers

България като мост в историята..

Всеки народ е особен и има своя собствена, различна от на другите народи историческа съдба. Едни народи са големи и силни, организирани са в държави с важно място в геополитиката и определящи нейния ред и законите й. Други са малки и немощни, кретащи в обоза на историята и съпровождащи послушно големите и силните, онези, които вървят далеч преди останалите. Народите очевидно са като хората и като хората съществуват в някаква общност, изградена на иеархически принцип със строга субординация. Иначе човечеството би изпаднало в безконтролен хаос и щеше бързо да се самоунищожи в него. Народите имат зададена мисия и когато я изпълнят, потъват в историята и изчезват в нея.

Българският очевидно не е изпълнил мисията си, тъй като още е жив, макар да се е смалил и да преживява и днес тежки изпитания! Въпреки че българската държавата на два пъти (през ХІ-ХІІ в. и ХІV-ХІХ в.) изчезва и се възстановява мъчително след дълго и търпеливо очакване и след революционни действия и помощ отвън! И ако първото падане под чужда власт не е чак толкова фатално от културна и от цивилизационна гледна точка, тъй като влизаме в състава на Византийската империя и по-тясно се интегрираме с културата и цивилизацията, към които по принцип принадлежим след официалното покръстване през ІХ в., то второто – в края на ХІV век, когато падаме под властта на Османската империя, е с тежки последствия и рязка промяна в геополитически план. От друга страна обаче то е знаково изпитание за българската устойчивост и за способността на народа да оцелява и възкръсва след трагични събития.

Средновековната българска държава се създава през VІІ в. върху територията на Византия като военен съюз между два народа (славяни и прабългари), в рамките на който по-късно се образува новата славянобългарска народност. Тази държава се дислоцира на северо-западния фланг на християнско-византийската цивилизация. Тук или в близост до нея се очертава границата между Западната и Източната Римска империя, между Западната и Източната църква. Византия признава бързо новообразуваната държава, тъй като осъзнава нейното важно значение на охранител на северо-западните й граници и буфер между нея и нашествията на варварските племена отъкм Дунав. Славянобългарите трябваше да възпират опитите за инвазия в империята на народи и племена, които биха я разрушавали и ерозирали отвътре. Византия отстъпва своя територия и се примирява с политическия съюз между двата народа, защото осъзнава ползата от силен фортпост срещу северните набези. Тази надежда се оправдава няколко века поред – чак до ІV кръстоносен поход през 1204 г., когато и разложената вече и сериозно боледуваща Византийска империя бива покорена от латините. Истинските и смъртоносни заплахи за нея идват от юг, където тя няма такава солидна преграда пред враговете на православно-византийската цивилизация.
Славянобългарската държава и славянобългарският народ се включват в охраната на едно огромно културно и цивилизационно богатство и в спасяването на православието.
Историческото значение на тази заслуга е наистина огромно и неизмеримо. При цар Петър (927-969) българската държава се приобщи окончателно към византийската цивилизация, християнизира се окончателно, разви плодотворно културата и утвърди ролята и мястото на Църквата в държавния, политическия и битовия живот на народа. По време на царуването на цар Петър се оформи аристокрацията и институциите на властта. От военна организация, каквато е била до него държавата се превръща в стабилен институт за развитие на икономиката, културата, църквата. На българския владетел официално е признато правото да се нарича цар – най-високият титул на владетел на държава, а архиепископът на Българската църква е въздигнат в сан патриарх. Сега тя не е само охранител на границите на тази цивилизация, но и активен неин строител и душа и сърце на славянския й елемент. България се подготвя да изпълни предстоящата си роля на мост и трансмисия, която историята по Божи промисъл й е отредила, защото това е времето и на подготовката на бъдещото величие на Русия и на преместването чрез и през България на центъра от „Втория” към „Третия” Рим. От България тръгват писаните на славянски език свещени и богослужебни книги и чрез тях източното християнство достига до Русия и се разпространява по всичките нейни територии, като й придава нов смисъл и значение. По същество това е грандиозен исторически преход, предзнаменование за нов геополитически ред и утвърждаване на нова цивилизация. Но това е знак за скорошната гибел на Византия! България трябва да изпълни мисията си в този случай и да пренесе постепенно всичко духовно ценно от Византия в Русия и на славянския свят, за да го запази и за да оплоди бъдещото величие на „Третия Рим”.

Средновековна България се намира по средата на духовния път между Константинопол и Рим. През нея преминават папските мисионери и участниците в кръстоносните походи, чиято цел е да приобщят към католицизма българите и народите, населяващи Византия. Стремежът на папата е да завоюва Константинопол и да го постави под своя диоцез. Кръстоносните походи трябва да осъществят този грандиозен замисъл. Трябва, но преградата им е именно България. Независимо че и други български владетели след покръститетеля на българския народ княз Борис-Михаил (852-889) са демонстрирали сърдечни отношения с Рим и дори са пращали емисари за установяване на контакти за евентуално преминаване към западната църква, Българската православна църква отстоява заедно с държавата православния характер на България и спира католическата инвазия към Византия и южното славянство. При това с цената на жертви, разорения и много сили. Никак не е случайно, че тя остава и до днес православна държава и тук католиците са твърде малобройни и с нищожно влияние върху духовния живот.

Българите запазват своето православие и по време на османското владичество, макар вероятно да бе възможно по-рано да се върне отнетата им политическа свобода, ако бяха поели ръката на западната църква и бяха помогнали най-напред на полския крал Владислав Ягело през 1442-44 г., а по-късно и се бяха поддали на католишката и протестантстката пропаганда.

България брани северните граници на византийската цивилизация и е пречката и за Рим да покори духовно Балканския полуостров, а от там да наложи властта си върху целия славянски свят. Това е другата голяма заслуга на България в изпълнение на нейното историческо по Божи промисъл предназначение. Цената обаче е твърде висока: в края на ХІV век България изчезва за цели пет века от политическата карта на Европа, но благодарение именно на историческата роля, която е играла и която предстои да изпълни, продължава реално да е жива и да се подготвя за новата си съдбовна мисия.

С падането на Византия под напора на османските турци през ХІV в. Западната Църква би трябвало да се счита за победител в спора Изток-Запад. Вселенската патриаршия продължава да обгрижва православните в Османската империя, но зад нея вече не стои могъщата империя, за да бъде влиятелна както преди в световните дела. А Западът вече е поел пътя на новата социално-политическа и икономическа система и скоро ще завоюва новия свят и да постави под политическо и икономическо влияние и зависимост цяла Европа. Но със засилването на Русия, което е видимо още от края на ХІV в. и след падането на Византия и България под властта на османските турци противостоенето „Изток-Запад” придобива нови измерения. Русия става защитник на поробените православни народи, от които най-голяма е групата на южните славяни, сред които са и българите. Добре е да се знае, че православните патриарси още след окончателното падане на Византийската империя под властта на Османската империя се обръща към руския император за намеса и избавянето им от робство. И това те правят постоянно чак до ХІХ в.

Новите реалности в Европа от Модерната епоха наистина по новому наложиха разглеждането на проблема за противостоенето „Изток-Запад”. Могъществото на Русия подсказва необходимостта от нейното присъствие на Балканите и в славянския и православния. Така се появява т.нар. „Източен въпрос”, който е възелът на противоречията в европейската политика от ХVІІІ век насам. Западът е съгласенва с мотивите на Русия и привидно не пречи на тяхната практическа реализация, когато те се отнасят до освобождението на поробените православни славяни и сам работи за ликвидацията на Османската империя, но не дава това да става с резки движения, които да разрушат геополитическото статукво и се наклонят везните на влиянията в полза на Русия.

„Източният въпрос” още с появата си е осъзнаван като цивилизационен, защото съдържа в себе си необходимостта от създаването, както смята Ф. И. Тютчев, на Православна славянска цивилизация и възстановяването на „Втория Рим”, т.е. Константинопол (дн. Истанбул) като главен център на православната цивилизация. В тази необходимост е и цялата му същност и смисъл. И макар не всички да говорят за това, на всички е ясно, че става дума именно за такъв процес, а не за просто „владеене на проливите”.

Ф. М. Тютчев правилно твърди, че Константинопол не случайно става център на християнството и с тази цел е построен от император Константин Велики. Той е главен град на Източната Римска империя и седалище на вселенския патриарх. В Константинопол се запазва истинското християнство така както ни е завещано от Светото преданията и Светото писание. Изпитанията на православието са тежки, но с падането на Византия и на православните славяни под османска власт се проверяват неговите носители и хранители. Изпитанието се дава не кога да е, а точно когато Русия може да замести Втория Рим и Византия.
И ако през 1878 г. след войната с Турция Русия се беше възползвала от даденото й от историята право да завладее и задържи за себе си Константинопол, т.нар. „Източен въпрос” щеше да бъде окончателно решен. Но Русия не можеше да има такова намерение, понеже в края на ХІХ век идеята бе узряла само в нейния секуларен вариант, а именно политическо освобождение на православните народи на Балканите, а не в целия мащаб на Божия промисъл като възстановяване на „Втория Рим” и създаване на Православната империя. В резултат на това европейската карта бе така разчертана, че да се осъществи принципът „разделяй и владей”. Новосъздадените национални държави на Балканите не се разположиха върху историческите си територии, а самите нации не се обединиха, разхвърляха се по съседни земи и станаха източник на двустранни и многостранни конфликти.

Някои оприличават Европейския съюз на Римската империя. Всъщност, това е и идеята на неговите вдъхновители и създатели. Чрез новата Римска империя те искат да обединят европейските сили за рязък икономически скок и тотално господство върху света. Ала е очевидно, че необявената цел е да се възстанови империята в нейния западен езически вариант, чрез което да се сложи ръката върху властта и се установи влияние върху източната част, т.е. православната, като се намали до минимум ролята на православните християни (при това откъснати от Русия) в решаването на световните дела. Европейският съюз е теория и практика, противоположна по дух и смисъл на християнско-православната концепция за европейското устройство, а това значи и на Божия промисъл, поради което не може и да се осъществи за дълго време. Поради това изключва Русия, но приобщава западните славяни и прави жест на православните (между които и южни) с приемането на България, Румъния и Гърция, като не им отрежда мястото, което те биха имали в другата концепция. Самото присъствие на православни славяни (българите) и изобщо на православно-християнски държави като Гърция, България, Румъния, Кипър прави този съюз проблематичен, но насочен единствено срещу Русия.
Европейският съюз има намерение да разреши окончателно и т. нар. „Източен въпрос”, като включи и Турция в себе си и така да възстанови в пълния й обем Римската империя. Това решение не е „съобразяване с реалностите”, а политически ход за изпълнение на плана по „западен модел”. „Втори Рим” няма да има, а „Третият” ще бъде постоянно под прицел и обезсилван с отнемане на възможности преди възстановяване на империята в нейния „източен вариант”.

Правилното и целесъобразно, по Божи промисъл, възстановяване на „Втория Рим” е необходимо на историята, за да започне ново развитие на човечеството, основано вече на ново обществено (аз ще го нарека религиозно) съзнание. То е необходимо и заради изчерпването на целия досегашен модел на развитие и особено на развитието през Модерната епоха. Рано или късно всяка система се изчерпва и настоява да бъде сменена с друга. Така е и сега. „Източният въпрос” е този, който дава знака, че чрез решаването му ще настъпи необходимата смяна и ще започне нова епоха. И България отново ще бъде мостът, по който ще се осъществи движението към обновения „Втори Рим”.

Панко АНЧЕВ

Прокълнатите български царици...

КОСАРА - ЖУЛИЕТА ОТ ПРЕСПА

Има една жена, чиито живот протече на прага на хилядолетието стана символ на несъкрушимата сила на любовта на българката. В една смутна епоха на кръв, предателства, заговори, сплетни и много смърт. Ама то кога ли пък българите не са живели в такива епохи?
Косара е най-голямата дъщеря на трагичния, но и могъщ български цар Самуил. Животът на Косара е изпълнен с превратности – пред нейните очи, баща й се възцарява, а е бил само един от многото българските военачалници.

Косара бе свидетелка и на страшното рухване на държавата ни. Не може да не се е обсъждал страстно в семейството й един от на-позорните мигове в нашата история, когато синът на Петър І, внукът на Симеон, цар Борис ІІ пристъпвал в Константинопол опозорен и със сведени от срам очи след колесницата на византийския император Йоан Цимисхи.

А пред очите на Косара погинало и семейството на чичо й Арон – баща й наредил да бъде безпощадно изтребено. В това убийство се корени и трагичната съдба на Косара, сякаш Бог наказа нея заради грехът на бащата.

Единствен оцелял от жестокия, макар и напълно справедлив, гняв на Самуил се оказал синът на Арон – Иван Владислав. Спасен бил, твърдят летописците, поради горещите молби на сина на Самуил – Гавраил Радомир. Иван Владислав му се отплатил като го убил и се възцарил на негово място.

Косара била свидетелка и на несекващите войни на своя баща. В една от тези войни Самуил пленил князът на сърбите Иван Владимир, оковал го във вериги и го затворил в тъмница.

Но пленникът пък пленил дъщерята на победителя си!
Любовта им пламнала навръх Великден.

На този ден византийските християнски традиции повелявали да се направи нещо добро за страдащите. Така византийският император сам, със собствените си царствени ръце измивал краката на седмина просяци в Константинопол. Косара пък посетила затвора и тук видяла за пръв път пленения княз Иван Владимир. Заговорила го и се влюбила до полуда. Любов от пръв поглед съществува, все пак, колкото и да не ни се вярва. Това, което последвало било наистина все пак твърде неочаквано, защото съвременните й летописци пространно описват тази луда любов. Тя наподобявала пожар, тя приличала на земетресение, тя се извисила и едва не пробила небето...

Косара заявила по женски твърдо на своя баща Самуил: “По-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за друг мъж!” Разбрал навярно бащата, че такива думи не са голословни закани.

Какви са били чувствата на цар Самуил? Те не са били описани от летописците, но драмата е безспорна и явна – в душата на българския владетел са се борили държавническите интереси и бащинската любов. Кое е надделяло не е напълно ясно, но цар Самуил се съгласил на брака. Така българската столица Преспа станала свидетелка на покъртителен, щастлив обрат и на странна игра на Съдбата – плененият княз Иван Владимир бил освободен от оковите и въведен в царския дворец. Тук се състояла сватбата – през 999 г.

Някой подмятат, че не е невъзможно това да е бил “политически брак”. А аз си мисля, че от този изненадващ брак българският цар Самуил е почерпил и политическа изгода, а като върнал княжеството на своя зет, спечелил един съюзник срещу мощния си враг – империята на византийците.

Последвали 17 щастливи години за Косара и Иван Владимир. За щастието трудно се намират думи, за него не се разказва, то се изживява, то се изпива на жадни глътки, а времето лети.

Има ли по-възвишена поезия от тази – да срещаш изгрева и залеза до своя любим, да го съзерцаваш денем и нощем, всеки миг и да му се наслаждаваш. Щастието на Косара е било пълно, истинско, защото жената е жена само когато люби.

Но все пак щастието на Косара е било само в личен план, защото българската държава през всичките тези години изживявала своите трагични събития и катаклизми. Един след друг следвали военните походи на византийците срещу българите, а коварствата и сплетните, на които ромеите били неподражаеми майстори подривали и разтърсвали българската държавност. Най-подир Самуил загубил своята армия, изживял ужаса от гледката на ослепените си войници. Една драма достойна за Шекспир – защото мъката погубила българският владетел.

Когато Самуил починал наследил го синът му Гавраил Радомир. И последвала нова драма - убил го неговият братовчед, този същият, когото той спасил навремето от страшния гняв на баща си Самуил. И веднага се сещаме, че няма ненаказано добро, поне в нашата си трагична история.

Възцарилият се на българския престол Иван Владислав, изпратил покана към съпруга на Косара да го посети. Но кой може да излъже женското сърце? Косара разбрала, че посягат хищно към любовта й. И като истинска жена успяла да убеди мъжа си тя да се срещне с българския цар, човекът убил нейния брат! Изрекла слова, от които прозира безумно влюбената жена : “По-добре мен да убие, само ти не загивай!” Любовта, истинската, е винаги готова на жертви, знайно е. Изумително е умението на Косара да убеждава мъжете – както навремето сторила с баща си Самуил, така и сега успяла да стори с мъжа си. Вярвала, че ще сломи и цар Иван Владислав, че ще успее да победи Съдбата. По женски страстно, по български истински вярвала.

И Косара се отправила на среща с българския цар, това е наистина нечувано в онзи тогавашен мъжки свят – съпругата на един владетел да посещава друга страна и да преговаря! Има нещо обречено в усилията на Косара да спаси любимия си. Тя сякаш е изпълнявала жесток ритуал като жрица на собствената си любов. Пристигнала Косара в престолния град Преспа, посрещната била както подобава - по царски, но веднага разбрала, че се е оказала в плен. Последвало ново коварство – съпругът й бил пак поканен с писмено послание, ехидно бил попитан защо се страхува, получил като дар и златен кръст. Иван Владимир отговорил обречено, че дървеният кръст би го зарадвал повече.
Сега вече в интригата за унищожаването на княза на Зета се включил и българският тогавашен макар и престарял, патриарх Давид – пристигнал при Владимир, поднесъл му дървен кръст и писмо с уверения, че нищо лошо няма да му се случи в Преспа. Владимир тръгнал и още по пътя разбрал, че е обречен на смърт, защото попаднал на изкусна засада, устроена от хората на българския цар.

И точно в този миг можем да си дадем сметка за силата на тази изпепеляваща любов. Иван Владимир е могъл да се завърне, да запази живота си. Не го направил, продължил към своята Голгота на Любовта. Защото любовта го тласкала към Преспа – та нали там била Косара, там била обичта му! Въпреки че разбирал пределно ясно – вместо Косара ще срещне смъртта. Но той знаел – длъжен е да направи опит, макар и обречен отново да съзре своята любима. Пристигнал в Преспа и първото, което сторил било да влезе в черквата, да помоли Бог да спаси Косара и любовта им.

Коленичил князът на Зета и прострял ръце към Христос – милостивия, проповядващия обич между людете, помолил му се жарко да спаси любовта му. Обърнал лице и към светата негова майка Богородица и всичко й разказал – от начало до край – за своята страстна любов й разказал.

Когато Иван Владимир излязъл от черквата, войниците вече го чакали с голи мечове в ръце. На самия праг той бил жестоко и безпощадно посечен. Денят бил 22 май, а годината 1016, единствената съхранена дата в тази трагична кървава любов.

Да би бил по-друг народът ни, щеше на тази дата да слави влюбените Косара и Иван Владимир, а не да привнася чуждоземни празници…

Преданието разказва, че когато войник посегнал с гол в ръката меч за да го стовари върху Иван Владимир – ръката му се вкаменила. Тогава князът извадил своя меч и вместо да се защитава подал го на друг войник и му рекъл:” Изпълни дълга си!”. Войникът отсякъл главата на Иван Владимир и тя полетяла, но князът я сграбчил с ръце и така отново понечил да върви по пътя си – към своята Косара.

Войниците наблюдавали ужасени как обезглавеният княз вървял и мълвял името на своята любима. Кой казва, че Любовта не сътворява чудеса?

Вървял князът понесъл в две ръце отсечената си глава, а окървавените му устни шепнели името на неговата любима Косара, кръвта се леела като поток.

И тогава Света Богодорица се смилила над нещастния влюбен и приела душата на княза в обятията си.

Рухнал в прахта Иван Владимир, търкулнала се главата му, а войниците като хипнотизирани наблюдавали как устните на княза все така шепнели името на Косара...
Да би бил по-друг народът ни щеше да сътвори стихове, песни и драми за окървавената любов между Иван Владимир и Косара. Ако това бе се случило, бихме били и по-други навярно. И съдбата ни би била непременно по-различна.

В този храм, пред чиито двери го съсекли там и го погребали – набързо и гузно. Косара потънала в “толкова изобилни сълзи, че било невъзможно да се опишат”, твърдят удивените от скръбта й летописците.

Позволили все пак на вдовицата да препогребе мъжа си. Отнесла тленните останки на княза в родината му Косара и ги положила в църквата “Света Богородица” край Шкодренското езеро.

Плискали вълните на езерото и разказвали на всеки, който приседнел край брега историята за любовта на българската княгиня.

А Косара се замонашила, отправила взор към небето и навярно все е питала:”Защо, Господи, защо? Защо допусна да убият любовта ми?!”. Дали полученият отговор я тласнал към смъртта, или невъзможността й да живее без любов, не знам, но Косара живяла кратко след гибелта на своя любим.
Душата й несекващо жадувала за Иван Владимир. Как да живееш сама, когато си се обрекла да бъдеш с любимия?

И Косара умряла от мъка. Или поради неутолимата си страст да бъде с него, с Владимир? Повелила още приживе да бъде погребана до краката на своя любим. И отново се събрали княз Иван Владимир и Косара, сега вече за вечни времена.

Вече никой и нищо не можел да ги раздели, нали? Дори и в смъртта си пак били заедно, сега вече за цяла вечност.
Така само 17 лета господни траяла изпепеляващата любов на българската княгиня Косара, своенравната дъщеря на българския трагичен владетел цар Самуил. Какво са 17 години, ще речете? Много са, цяла вечност, ще кажат някои. Други ще възроптаят – 17 мига са това за една истинска любов!

Кой е прав, решете сами.

Косара стана символ на Любовта и изгоря в буйните й пламъци. И след смъртта си тя се сля със своя любим. На онзи, другия свят, аз съм сигурен, че те пак са двамата и са щастливи, както приживе. Не може да не е така!
И какво остана от Косара за нас днешните хора? Име на страстна и силна жена, която извоюва своята любов, направи всичко, което е по силите й, за да я има, а сетне и за да я спаси. И самата тя се превърна в Любов.

Ние сме потомци и на тази жена, хубаво е да си го спомняме. Може пък да ни направи по-силни, когато трябва да следваме повелите на сърцата си…

Като гледаме да дефилират по страниците на пресата и по екраните на телевизорите ни историйки за чужди пошловати знаменитости не е ли време да потръпнем и да се запитаме – та ние сме забравили, своя, българския, кървавия и зашеметяващо красив символ на любовта – Косара.
Та ние векове по-рано сме имали своите любовни драми, но сме ги забравили.

А дали е и така? Много неща си мислим, че отдавна сме загубили, но в един миг на прозрение разбираме, че те са ако не в нас, то са поне някъде наблизо и ни очакват. Така е впила взор в нас и Косара, от небето се взира в душите ни и всичко разбира, всичко прощава. Така е, мисля и го вярвам, аз грешният...

Защото всяка българка носи в себе си и частица от душата на Косара.

А Косара е другото име на Любовта.

Следователно – да си българка означава да обичаш и като Косара.

Стоян Вълев

Богомилката Ирина - една жена срещу една църква...

Докато обхождаме неуморно българската средновековна история и сред царици или техните метежни дъщери като едно чудо изплува образа на Ирина.

Сепваме се, защото освен Добрина, майката, принудена да продаде едно от своите деца, друга жена от народа няма спомената.

Коя е Ирина? Тя е богомилката, жената, която отрече Бога и потърси Истината – за любовта и обичта, за красотата и властта.

Твърде малко знаем за тази жена. Била е монахиня.
Защо е потърсила приют в манастира - историята мълчи. Дали заради несподелена любов? Или пък поради разочарование в света? Девица ли е била или вдовица? Все въпроси, които нямат отговор.

Мисля си обаче, че като зряла жена е приела монашеския сан Ирина. Като жена познала изгарящия танц на плътта и опиянението на целувката, изкушението на мъжката усмивка и сладостната болка от зачеването. Само преминалата през лъкатушещите пътечки на живота жена може абсолютно всеотдайно да служи на Бога, мисля си аз, грешникът.

Ирина живяла в българския тогава град Солун.
Казвам “български”, защото Солун след Константинопол е бил най-космополитния град на Балканите. И както Никола Начов с основание наричаше Цариград “най-големия български град” през Възраждането, така и Солун, тогава, през ХІV век, е бил сред най - големите български градове.

Но да живееш в манастира и да проповядваш срещу Бога, то това какво е? Така се питали мнозина и бликвал гневът им.

Така се питал гневно и тогавашния византийския патриарх Калист, а от неговите оскъдни редове научаваме за Ирина. “ Седейки в Солун тя се представяше като да живее непорочно, а пък потайно и прикрито беше творителка на всяка скверн и нечистота.”.

И “скверн”, “ и “нечистота” са етикети, лепвани на всеки, който е изразявал несъгласие с догмите на християнството. Така че несъгласието на Ирина с уредбата на света се крие зад тези думи. А тя е била изкусна в своя спор с християнството, защото е привличала като магнит “мнозина”. И това е предизвикало и страха, и хулите, и нейната мъченическа смърт.

Патриарх Калист го признава :”… мнозина от монасите често се събираха при нея.” Представете си сега една жена под възвисения към синьото солунско небе като укор, кръст. А около нея монасите, които попиват всяка нейна дума. Защото тя е била безспорно начетена, излагала е убедително своите доводи и проповядвала идеите си, които тогава назовавали “ерес”. Калист е принуден да го признае:”А тя, понеже внимателно бе изучила цялата всескверна /…/ ерес, тайно я проповядваше на всички”.

И така тайно сбрани, под трепкащия тревожно пламък на свещицата, тези мъже какво чували от женските уста? Летописецът твърди:”Учеше, че сънищата били божествени видения”.

Нещо страшно? Та нали, ако Бог е в нас самите, то сънищата са Негови послания?!

Ирина учела, че “мъжете и жените трябвало да се откажат от законния брак”. Но и тази посока на мислене си остава и до ден днешен актуална, а в резултат на такива твърдения бракът все повече се превръща в територия на свободните духом хора. Вярно е, че за мнозина и до днес звучи еретично отказа от брака. Но в крайна сметка любовта я има и без брака, знаем го чудесно. И по-добре е понявга живот без брак, отколкото брак наподобяващ килия.

Най - парадоксалното в нашата история е и това, че българите току приели християнството и раждат богомилството. Така християнството у нас намери своя опонент.

Спорът е бил твърде жесток, до крайности стигали и двете страни. Във властвуващото вече християнство бе силата, а богомилите притежаваха само свободния, търсещ ум. И двете страни имаха своите основания за несъгласия.

А българката Ирина е типичен пример на човек тръгнал да търси Истината - цялата, святата. Типично по женски, по български, бих казал.

Защото от такива жени ние, днешните българи, наследихме волята да устояваме себе си, макар и с цената на живота си. Тази е и причината Ирина да се озове в манастира. Защото първоначалното предназначение на манастирите бе да бъдат републики на духа.

Ирина скоро узнала, че трябва да търси други пътища за единение с Истината, а те я противопоставяли на Бога.
Драмата била страшна. Но нали нейния пример ще бъде последван от десетки други! Нали и Левски отхвърли расото и тръгна народ да спасява, свобода и братство да проповядва.

Днешният свят е преди всичко рожба на християнството. То отхвърли многобожието и наложи своя морал. Но като всяка победила сила и християнството отказваше да води диалог с тези, които не вярваха в него.

На неверието църквата отговаряше с клади. И “анатема!” грозно изпълваше, и храмовете, и мегданите. Християнството сега, вече като земен властител отговаряше със също толкова жестокост, с каквато преследваха него, тогава, когато живееше в катакомбите...

А такива, които се противопоставяха като богомилката Ирина, помагаха и коригираха пътя на християните към храма. Така бе в крайна сметка, чини ми се.

Богомилите се опитваха да докажат, че моделът на света е изначално сбъркан. Безспорно те, като че ли, не бяха прави, но несъгласието винаги е привличало. Така е била привлечена и Ирина.

Една жена срещу една църква, нима не е страшно само да си го кажем, а камо ли да си го представим?

Най-вероятно българката Ирина е била изгорена на кладата. И когато огнените езици лизвали тялото й тя навярно пеела. Така богомилите посрещали смъртта и се превръщали в пламък, който все изгарял душите на българите.

От тогава, та до днес.

Богомилството зареди душите ни с творческо неверие. Защото ни кара да бъдем трезви, разсъдителни и да отгатваме истината, често прикривана зад мантията на лъжата.

Имало една българска жена преди много векове - Ирина. Тя се опълчила срещу немилостивия Бог, срещу грабителската Държава, срещу бездушния Брак и жестоката Власт.

Слабата, беззащитна жена имала едно оръжие само – словото.

С нея не спорили, нея я убили. Но не живее ли и до днес в нас точно тази Ирина?

Мисля си, че за да сме такива, каквито сме днес, причината е и Ирина, богомилката. Нима не е така?

Стоян Вълев

Предсмъртното писмо на Васил Левски

Байовци,

Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свървшва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещето ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни. Аз не веднъж съм ви казвал: ” Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи. Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана. Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка, кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане па тогава. На такива аз съм им писал и преди” Днес е момента да си купите живот, които сега се продава, утре не и милиони да давате” Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в отечествното ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце желаещи властта само за да ви грабят. За такива злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно Смърт , смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност лукави и хитри наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които насаждат омраза между хората живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край. Бъдете силни братя и не щадете силите ,нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви други му, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте - Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.

Съкровищата на премълчаваната българска държава

В галерия Sothebi Parke Bernet and Co. в Лондон на 14.12.1981 год. е показана серия златни и сребърни предмети под название "Аварско съкровище". Те изненадващо наподобяват предметите, открити във Врап, Албания, през 1901 г., които днес се пазят в Metropolitan Museum of Arts, Ню Йорк. До преди изложбата на това така наречено "Аварско съкровище" пред археологическата наука оставаше открит въпросът: Дали предметите от Врап са откраднати от съкровището на някой владетел с неизвестна локация, след това пренасяни и накрая случайно заровени в упоменатото място в хълмистата област Шара на 30 км югоизточно от Драч (Дурес) в днешна Албания? Или те са изработени на същата територия, където са открити, и следователно са принадлежали на местен владетел? Втората възможност изглеждаше по-малко вероятна.

Изследванията на златните предмети от Врап говорят, че става дума за т. нар. "царски инсигнии", т.е. такива, които има право да носи само владетелят. Техният стил сочи като място на производство и употреба Аварския каганат - държавно обединение на "обрите" ("псевдоаварите"), българските славяни и котраги в Панония и Срем. Тази държава за известен период е заемала и части от някогашните римски провинции Далмация, Превалитания, Дардания и Илирик. Или, другояче казано: слизала е от днешна Унгария на югозапад до днешна Албания.

Нещата обаче стават още по-любопитни след показването в галерията Sothebi на новите скъпоценни предмети, които също могат да принадлежат само на някой от владетелите (каганите) на Аварско-кутригурската държава, обхващаща голяма част от Панонската низина, Срем, Банат, Бараня, Славония, а също така и днешна Босна и Херцеговина, Далмация, както и части от Черна гора, Албания и Македония. Значи - една силна и могъща държава. За този териториален обхват говорят археологическите находки от Брестовец (Славония), Чобе на р. Босна, Плисков до Книн (Северна Далмация), Дунавско поле (Западна Херцеговина), Шудиково на р. Лим (Черна гора) и накрая - находките от Албания. Но също и онези документи, в които се говори за "Епископия Хунабия" в Албания и "Епископя Аварорум" в Черна гора.

Новите златни и сребърни предмети, показани на изложбата, в Лондон са предадени за експертиза на световноизвестния немски археолог Йоахим Вернер. Той, с цел разгадаване на техния тайнствен произход, предприема пътуване в Албания. Посещава старото находище Врап, а недвусмислено утвърждава и местонахождението на новото сензационно царско съкровище. Провежда допълнителни изследвания и обстоен анализ и на едното, и на другото. В резултат на всичко това публикува студия в Тирана за вече известното съкровище от Врап и отделна монография във Виена за новото съкровище, за първи път показано в галерията "Сотби".

Местонахождението на златните предмети, които предизвикаха сензация по време на показването им в Лондон през 1981 г., е Ерсека (малко градче, близо до албанско-гръцката граница, 80 км южно от Охрид, 120 км югоизточно от вече известния със златното "каганско" съкровище Врап). Ерсека е разположено в котловина на западните склонове на планината Грамос. Котловината е в горното течение на р. Осуми и е продължение на Корчанската котловина, която пък е продължение на Охридската котловина.

За златните съкровища от Врап и Ерсека специалистите казват, че са "археологически находки от европейски ранг". Любопитното е, че съкровищата от Врап и Ерсека засега са единствените, които съдържат отляти поясни гарнитури от злато. Върху една от брънките на княжеския колан, открит в царското съкровище във Врап (Албания), е гравиран кланският знак (дамга), идентичен с онзи, който се появява и на един княжески колан от Озора (място между Дунав и езерото Балатон в Унгария). Това е накарало сръбския археолог Й. Ковачевич да преположи, че канският клан (род), на когото принадлежат гробовете от Малая Перешчепина, от Озора, както и съкровищата от Врап и Ерсека, е един и същ. Множество доказателства говорят, че това е българският царски род Дуло.

Вернер изтъква, че съкровищниците на "аварски владетели" винаги са били "в непосредствена близост до кагана" и поради това Врап и Ерсека маркират централната област, от която владетелят управлявал. Историографията разполага с писмени доказателства ("Добавката към Манасиевата хроника", "Чудесата на св. Димитрий"), които със сигурност потвърждават, че български владетели, а това са Драгон и Кубер от рода Дуло (съответно през V и VII в.), са обитавали Битолско, Охридско-Преспанско и Корчанско, т.е. областта Девол, където се намира и Ерсека. Като потвърждение идва и скалният надпис от Мадара на хан Тервел, на който се споменават "чичовците от Солун", т.е. кланът на Кубер, който е владеел областите северно от Солун.

Имайки предвид релефа, може с голяма доза сигурност да се предположи, че наименованието "ДОЛНАЯ ЗЕМЯ ОХРИДСКА", което срещаме в добавките към Манасиевата хроника, когато се описват събитията по време на византийския император Анастасий (491-517 год.), се отнася точно за Ерсекската, Долнопреспанската и Корчанската котловина (Девол). Защо обръщаме внимание на тези подробности? Защото Манасиевата хроника посочва именно ДОЛНАТА ОХРИДСКА ЗЕМЯ като територия на първо трайно заселване на българските славяни и котраги, както и на тяхното военнополитическо стабилизиране през VI век (след 495 г., 507 г. и особено след 586 г.). Ето и въпросната приписка към Манасиевата хроника:

Ц(а)рство Анастаси ц(а)ръ
При Анастаси ц(а)ри начуше блъгаре
поемати земю сию, пришед'ше у Бъдаще,
и прежде начуше под'емати домюе,
земю Охрид'ская и по том' сию земю въсю.

Изследванията, които са провели немският археолог Вернер, французинът П. Льомерл и сърбинът В. Попович, навеждат на мисълта, че предметите, които съставляват най-старата и най-богатата сбирка, имаща връзка с държавата на "псевдообрите", т.е. панонско-илирските български котраги, са изработени в една досега премълчавана българска държава - държавата Берзития. Предполага се, че тази държава е обхващала територията между Вардар на изток и Адриатическо море на запад без византийските крепости Солун и Драч. На юг е опирала до планината Пинд, а на север до река Лим, притока на Дрина. Скъпоценните предмети, намерени във Врап, които свидетелстват преди всичко за културата на тази позабравена българска държава, се пазят, както вече беше казано, в Metropolitan Museum of Arts в Ню Йорк, а онези, открити в Ерсека и показани в галерията "Сотби", имат неизвестен частен собственик.

След като писмените източници, а напоследък и ценните археологически находки подсказват съществуване на българска държавна организация в Западна Македония, Епир и Албания, възниква въпрос: Кои са били нейните създатели и владетели? Отговорът може да се намери в "История славеноболгарская" на Паисий Хилендарский и в "Летопис и родословие" на Йовчо поп Николов.

И Паисий, и Поп Николов споменават две владетелски имена. У Паисий това са "двамата родни братя" крал Вукич и крал Драгич. Йовчо поп Николов ги предава като княз Волег и княз Драгон. Според неговия "Летопис" те се възцаряват през 502 и 530 год. В Паисиевата "История" за българите от Сремско-Банатска България (наричана още и "Пръв Аварски каганат") може да се прочете следното: "Българите, които били покрай Дунав, имали за свой крал Вукич. В 450 год. те нападнали крал Догобарда... победили го, убили го в боя, пленили цялата негова земя и пак се върнали в своята земя."

Заселването на българските славяни в "Долната земя Охридска" (Илирийска България) е извършил Драгич (както е записан у Паисий), т.е. Драгон (според Й. п. Николов). Според сведенията, с които е разполагал Паисий, той е записал за Драгич/Драгон следното: "В 495 год. българите имали за свой княз Драгича. Те нападнали Франгия и Илирик, разбили гръцката войска, първия и силния между тях цар Анастасий, избили 400 000 и пленили много земя и народ. Цар Анастасий изпратил на българите много злато и дарове и си купил мир. Този Драгич пръв взел данък от гръцкия цар Анастасий." Посочената година на нахлуването на българите в Илирик (495), която се пада в четвъртата година от идването на власт във Византия на император Анастасий, изглежда напълно реална. Изхождайки от тези данни, може да се каже, че основателят на западната българска държава ("Долната земя Охридска", "Илирийска България", Берзития, Котокио) е Драгич, т.е. Драгон.

Допълнителни прииждания на "псевдоавари", т.е. славянобългари, в близост до Драч, Охрид, Девол (Корча) и областта Епир между 586 и 588 година е засвидетелствано в т. нар. Евагриево житие на св. Панкратий (Vita Sc. Рancratii). Същото може да се прочете и в Хрониката на Моневасий, според която "псевдоаварите", т.е. българските славяни, покоряват Стария Епир, в своя втори поход към Гърция през 588 г. Значи, след като са владели десетилетия наред северния Нов Епир, завладяват и населяват целия Епир (Ерirus vethus и Epirus novus), в това число и западната част на Македония. Това ранно заселване на българи е причината Македония и Епир, т.е. "Илирийска България", през ХI век да се наричат "Стара България", защото, в сравнение с Мизийска (Плисковска) България, тя е по-стара. Всичко това ни дава правото да търсим началото на Западната българска държава Берзития не през 680 г., когато от Срем в Западна Македония пристига Кубер, а почти два века по-рано, т.е. през 495 год. с "поемането" на "Долната земя Охридска" от страна на българина Драгон.

Пълководецът Виталиан (известен от различни източници като "Тракиец", "Скит" и "Гет", дотогава на служба във византийската армия), насърчаван и подпомаган от Теодорих Велики и папа Хормузд, през 506 год. се вдигнал против Византия. За неговия успешен поход от запад ("Долната земя Охридска") към изток пише Малала: "Във времето на същия император (Анастасий) взе да властва тракиецът Виталиан поради изгонените владици и завзе Тракия, Мизия и Скития чак до Одиса (Варна?) и Анхиало като водил със себе си много хуни и българи." Точно за това в Равенския космограф (от края на VI в.) можем да прочетем: "Inter vero Tracian vel Macedoniam et Mysiam interiorem modo Bulgari habitant qui ex supra scripta majore Scythia egresi sunt." В превод: "В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят, които са излезли из гореспоменатата Скития." Но това не е излизане, а е един вид завръщане, защото в средновековната Охридска легенда се казва, че преди българите (по онова време известни като бриги) са живели до Олимп. Били изпъдени към север и изток от Александър Велики. След 1000 години са се върнали при своите съотечественици и завзели Панония, Далмация, Илирик, Македония, Тесалия и Тракия.

Теофилакт Охридски пише, че княз Борис-Михаил "по Божие внушение отне Кутмичевица от Котокий и освобождавайки я от диоцеза, постави за нейн началник Домета". Тук става дума за отнемане на областта Кутмичевица от военнополитическата единица Котокий, което е другото име за държавата Берзития (у Теофан). Засега липсват по-подробни сведения за политическия статут на Берзития/Котокий. Дали тя е запазила някаква самостоятелност от времето на Драгон, Виталиян през Кубер и Акимир, та чак до нейното приобщаване към Плисковска България? Пол Льомерл, Йоахим Вернер, Владислав Попович и Йован Ковачевич употребяват понятието "държавата на Кубер". Според едни тя, е съществувала от 678 до 688 г., според други - от 674/675 до 705 г. Все пак фактите налагат да приемем, че тя е била създадена много преди идването от Срем на българина Кубер, т.е. след победата над византийския император Анастасий от страна на българския вожд Драгон на реката Цурта. От Видин, през Софийско и Кюстендилско, Драгон се е запътил към река Вардар с цел завоюване на Солун. Реката Цурта, където се е състояла блестящата победа на българска войска, се отъждествява с Крива река, притока на Пчиня, наблизо до Куманово.

Държавата Берзития (Котокий) се е намирала между двете крепости Солун и Драч (Thessalonike и Dyrrachion) - важни военноадминистративни и търговски центрове на Византия. Точно създаването (495 г.) и разширяването (583 г.) на тази държава е причината за прекъсване на сухоземната връзка Солун - Драч. Оттогава комуникацията, известна като Via Egnatia, престава да съществува за Византия.

През 584 год. 5000 души въоръжени блъгарияни (псевдообри, т.е. котраги и славяни) се опитват да превземат Солун. Две години по-късно (септември 586 г.) последвала втора продължителна обсада на Солун. Обсадите на Солун, които следват (609, 620 и 622 г.), са доказателство, че блъгарите (т.е "варварите от славянската религия", вярващите в "скитското заблуждение") трайно се заселват в югозападната част на Балканите между Адриатическо море и река Вардар. Точно този народ владее Епир, Илирик, Дардания и Македония. Живеейки организиран държавен живот наблизо до пристанището крепост Солун, той е в състояние да предприема всичките тези нападения. И точно затова, 270 години по-късно, в решенията на църковния събор, състоял се през 869-870 г. в Константинопол, тези области са обхванати с названието "Българско отечество в Илирик".

Милош СИДЕРОВ