Цар Светослав Тертер

Цар Светослав Тертер (1300 - 1321 г.) - първородният син на куманина Георги І Тертер от първия му брак с българка. Този брак бил сключен още преди Георги І Тертер да се вплете в интригите и заговорите около Търновския престол. Светослав се родил в края на 60-те години на ХІІІ в. През 1279 г. баща му е водач на провизантийската групировка докарала на власт протежето Иван ІІІ Асен. Императорът Михаил VІІІ Палеолог му предложил да се ожени за сестрата на Иван ІІІ Асен и по този начин да го превърне в опора на властта наложена от Константинопол. Въпреки, че Георги Тертер вече бил женен. Бракът му със знатната византийка обаче му осигурявал титлата деспот и второ място в държавната йерархия. Затова той приел предложението на императора и първата му съпруга заедно със сина им Светослав били изпратени за заложници в Никея. Само година след тези събития обаче Георги Тертер прогонил Иван ІІІ Асен и станал цар на България, но това с нищо не променило съдбата на заложниците и пленничеството им продължило при утежнен режим. Въпреки това Светоослав бил считан за престолонаследник и през 1281 г. той научава, че баща му вече го е сгодил за дъщерята на севастократор Йоан Ангел. Малолетната принцеса на Тесалия дори пристига в Търново, но бракът не можел да се осъществи тъй като византийците все още го държали в плен.

През 1284 г. отношенията между Георги Тертер и новият византийски император Андроник ІІ били уредени, българския цар върнал в Константинопол знатната си византийска съпруга, която дотогава държал в почетен плен, а бившата му жена и майка на Светослав била освободена и се завърнала в Търново, повторно се оженила за Георги и станала царица на България. Византийците обаче не искали да пуснат Светослав и продължили да го държат в плен като гаранция за мира.

На следващата 1285 г. търновският патриарх Йоаким ІІІ пристигнал в Константинопол и успял да уговори освобождаването на Светослав. Годежът му с тесалийската принцеса бил разтрогнат, а тя изпратена в Константинопол. Заедно с това Светослав трябвало да приеме да се ожени за дъщерята на главнокомандващия византийската армия Теодор Синадин - велик стратопедарх на империята. Така след 6-годишно пленничество Светослав имал щастието да се завърне на родна земя и да бъде направен съуправител на България заедно с баща си. Това обаче не продължило дълго. Татарската хегемония над България станала толкова заплашителна, че само след няколко месеца Георги Тертер се принудил да го изпрати за заложник при татарите. Заедно с него била изпратена и по-малката му сестра, която била отведена в харема на Чака, син на татарския вожд Ногай. Заложничеството му при татарите било много по-тежко и дълго. Докато пребивавал в Причерноморските степи той изпаднал в крайна бедност. Въпреки това обаче успял да се ожени за Енкона доведената дъщеря на богат италийски търговец, нейна кръстница била Ефросина - жена на Ногай и дъщеря на бившия император Михаил VІІІ.

Едно неочаквано събитие довело до нова промяна в неговия живот. В Златната орда избухнали кървави междоусобици, близо край днешния град Одеса Ногай бил разгромен и убит от Токтай, който станал новият татарски хан. Престолонаследникът Чака избягал на юг с неголяма войска преследван от Токтай, като взел със себе си и Светослав Тертер, разчитайки на него за помощ при превземането на търновския престол. Междувременно баща му Георги Тертер бил избягал във Византия от страх и заплахи от страна на Ногай, а току що бил починал следващия цар Смилец, който през краткото си управление бил безгласна пионка в ръцете на татарите. Светослав успял да подкупи болярите и те позволили на Чака да се качи на търновския престол през 1299 г. Веднага след това обаче от североизток нахлули войските на хан Токтай искащ смъртта на Чака и обсадили Търново. Светослав организирал заговор срещу татарският цар Чака, успял да го свали и хвърли в тъмница. След това заповядал да го удушат и накрая изпратил отрязаната му глава на поднос при хан Токтай. Ханът останал толкова доволен, че сключил мир с новият цар Светослав Тертер, като дори му отстъпил Южна Бесарабия, а татарите се оттеглили от България и с това бил сложен краят на тяхната хегемония над страната.

Светослав Тертер поема управлението на България в критичен момент, когато тя е разорена от чужди нашествия и заплашена от изчезване. Централната власт е толкова отслабнала, че навсякъде са се отцепили боляри независими от Търново - Дърман и Куделин в Белград, Шишман във Видин, Радослав, Войсил и Смилец в Средногорието. Генуа се е настанила в черноморските пристанища, а Македония е поделена между Сърбия и Византия. Под пряката власт на Търново са останали само земите между Черно море, Стара планина, Дунав и Искър. Всичко това до голяма степен се дължи на въстанието на Ивайло, реалните резултати, от което са разпокъсване на държавата и крайно изтоштение на населението от продължителните граждански войни придружени от нашествия на византийци и татари. На всичкото отгоре на Светослав се налагало да води жестока борба с опозицията в Търново, която и в този случай търсела помощ отвън, като организирал масови кланета, ослепявания, арести. Жертва на това станал дори патриархът Йоаким ІІІ. Той бил обвинен в държавна измяна и връзки с татарите и бил хвърлен от Лобната скала в пропастта прокопана от река Янтра. Част от недоволните боляри се обърнали за помощ към византийският император Андроник ІІ с искане да им изпрати за цар Михаил - синът на убития от Ивайло Константин Тих и дъщерята на бившия император Мария. Начело на византийска войска Михаил се отправил към България, но с това само се опозорил, бързо бил отблъснат от Светослав и избягал.

С това обаче Андроник не се отказал от опитите си да предизвика вътрешни междуособици в България. През 1301 г. той заложил на друг претендент за българският престол - севастократор Радослав, брат на починалия цар Смилец. Той също потеглил начело на византийска войска към България. Но също бил лесно отстранен - край крепостта Крън бил пресрещнат от войски предвождани от Елтимир, чичо на Светослав, и бил разбит и ослепен. А смилецовият род бил окончателно прогонен от Средногорието. Като в сражението били пленени 13 византийски архонти. След това Светослав предложил на император Андроник ІІ да размени византийските аристократи за своя баща и така след близо 10-годишно пленничество Георги Тертер отново стъпил на родна земя. Светослав уредил завръщането на своя баща, не му върнал и царския трон, но все пак го настанил в град Червен където да преживее старините си безгрижно в разкош и уединение някъде до към 1308-1309 г. когато починал.

През 1303 г. вече Светослав бил стабилизирал вътрешната обстановка и решил да предприеме офанзива срещу Византия с цел да я накаже за непрестанните й опити за дестабилизиране на неговата власт. Към старите византийски сплетни се добавили и нови - опити за откъсването на Елтимир, владетел на Крънска област, от централната власт, изгонването на сестрата на Светослав от Сърбия (тя била омъжена за краля Стефан Милутин). Другата цел била да отвоюва земите в Източна Тракия. Той настъпил на юг и атакувал крепостите в Източна Стара планина като в кратко време ги овладял. С това обаче кампанията не приключила при следващия си удар през 1304 г. Светослав превзел и важните черноморски крепости и пристанища Месемврия, Анхиало, Созопол, Агатопол и Русокастро.

Отчаян император Андроник изпратил сина си Михаил ІХ за да спре напредването на българските войски. Но положението било толкова неудържимо, че византийците стигнали дотам да изпратят на помощ на Михаил ІХ опитният, но престарял и болен военачалник Михаил Глава Тарханиот. Войските им се насочили към околностите на Созопол и били пресрещнати от българските при река Скафида близо до Мандренското езеро. В началото византийски отряд командван от Войсил (най-малкият брат на цар Смилец) нападнал българите и те се оттеглили назад през реката. Византийците се впуснали в преследване и увлечени се струпали върху моста над реката, основите на който вероятно предварително били подкопани от българите. Мостът не издържал и рухнал. Византийските войници изпопадали в дълбоките води и в този момент българите връхлетяли и настанал пълен хаос. Мнозина от византийците се издавили, а другите били посечени. В по-задните им редици, които все още се намирали на отсрещния бряг също настанало объркване и те не могли да удържат контраударът на българите и били обърнати в отстъпление. Последвало голямо кръвопролитие, в което византийската армия била напълно разгромена. За ожесточения характер на сражението свидетелства и фактът, че за първи път от доста време бил пренебрегнат неписаният закон, който препоръчвал освобождаване на пленниците, но българите не се поколебали да ги избият.

Младият император Михаил ІХ изпаднал в пълна безисходица, тъй като не разполагал със средства да заплати на войниците си полагащото им се възнаграждение. Той заповядал да насекат на монети собствените му златни и сребърни съдове, с които въоръжил войска от няколко хиляди души и през август 1304 г. се отправил срещу България. По това време цар Светослав Тертер не бил при войските си и това спомогнало на Михаил ІХ да разори земите около Сливен. Но това нашествие имало повече характер на диверсия и не оказало влияние върху съотношението на силите. Скоро след това войската на цар Светослав заедно с отрядите на деспот Елтимир опустошили ромейските владения в Тракия. На помощ на младият император били изпратени каталонски наемници, но това донесло повече вреда, защото накрая испанците се разбунтували защото заплатите им не били изплащани от месеци и оплячкосали византийските владения.

През 1305 г. византийската дипломация успяла да откъсне Елтимир от съюза му с цар Светослав. Главна роля в този заговор изиграла съпругата на бившия български цар Смилец, чиято дъщеря била омъжена за Елтимир. Светослав Тертер обаче изпреварил заговорниците и неочаквано нахлул във владенията на чичо си, когото пленил и не се поколебал да осъди на смърт.

Когато през 1306 г. аланите се отметнали от властта на императора, Светослав ги привлякъл за свои съюзници. Аланите били войнствен и непобедим народ и влизали в състава на ударната част на татарските орди. Част от тях (около 16 000 души) преминали във Византия, именно тях, заедно с жените и децата Светслав заселил в българските земи.
Междувременно българският владетел се домогвал до съюз и приятелство с предводителя на каталонците Беренгер дьо Рокафорт. В лагера му пристигнали пратеници на царя, които му предложили ръката на Светославовата сестра, вдовица на Чака. Преговорите били осуетени от византийците, които увлекли каталонците в действия далеч от Тракия.

След като българският цар окончателно утвърдил властта си над земите в Източна Тракия и Черноморието през 1306-1307 г. той започнал сондажи за мир с империята. Андроник първоначално настоявал да му отстъпят част от завзетите земи, но Светослав отказал всякакви отстъпки и преговорите продължили да се проточват. Накрая Светослав предложил да се ожени за Теодора, дъщерята на престолонаследникът Михаил ІХ, тъй като междувременно била починала предишната му съпруга Ефросина, която го дарила със син - бъдещият цар Георги Тертер ІІ. А завоюваните земи в Източна Тракия да бъдат официално считани за зестра. След известно време упорстване Андроник склонил да приеме предложената алтернатива на войната и през 1307 г. бил сключен мирен договор.

След тези събития бил осигурен дълготраен мир, който траял до края на живота и управлението на Светослав Тертер. Били изгладени и взаимоотношенията със Сръбското кралство, а през 1318 г. сръбският крал Стефан Милутин посетил Търново, където било устроено бляскаво посрещане и празненство в негова чест.

Чак през 1320 и 1321 г. Светослав Тертер на два пъти пропуснал татарите през България и те извършили опустошителни нашествия във византийските земи. Активизирането на българската политика се дължало на новото напрежение във византийският двор, където избухнали междуособици и властта се оспорвала от Андроник ІІ и внука му Андроник ІІІ, син на Михаил ІХ. Светослав Тертер дал вид, че иска да подкрепи младия императоркато му изпратил в помощ елитен отряд от 300 тежко въоръжени конници - българите уверявали претендента за византийския престол, че техният цар е в състояние да го подкрепи с много по-големи сили в бъдеще. Всъщност намеренията на Светослав били да плени Андроник ІІІ, но той се усетил на време за плановете му и в последствие българската конница се оттеглила.

На 29 октомври 1321 г. починал сръбският крал Стефан Милутин, а малко след това се разболял и починал българският цар Светослав Тертер, на около 50 - 55 годишна възраст. Той е измежду малцината търновски царе починали от естествена смърт, което заслужава да се подчертае като се имат в предвид бурните преживявания от младежките му години.

До към 1310 г. Светослав Тертер успява да обедини и централизира България, както и да я превърне в процъфтяваща европейска държава. Редица хронисти пишат, че тогавашна България е богато царство където има изобилие от месо, мляко и зърно. Житото става повод и за един кратък конфликт. Генуезската република, която е главен износител на зърнените излишъци на България първоначално се била настанила в черноморските пристанища и не плащала мита, акцизи и пристанищни такси. По заповед на цар Светослав Тертер през 1314 г. са конфискувани няколко генуезски галери, намиращи се в българските пристанища. преговорите протичат неуспешно и през 1315 г. Генуезският сенат налага търговско ембарго на България, като забранява генуезски кораби да търгуват през българските пристанища под страх от глоба в размер на 500 лири. Но още на следващия месец главният им конкурент Венеция заема изцяло българските пристанища и започва да товари жито на корабите си. Виждайки това Генуа скоро отменя ембаргото и започва да си плаща задълженията към България. Всичките тези пари придобити от морските търговски републики отиват в държавната хазна и са вложени в строежа на пътища, мостове, оръжие, строеж и укрепване на крепости.
Управлението на Светослав Тертер, не само, че спасява България от унищожение, но й донася над 15 години мир в смутните времена на късното средновековие, които са съпроводени и с бурен икономически растеж.

Автор: WARLORD

Медицината на прабългарите

Прабългарите живеят първоначално в Средна Азия, откъдето се придвижват към Европа заедно с хунските племена през втората половина на втория век. Те принадлежат към тюркската езикова и етническа общност и от ІV в. живеят на север от Кавказките планини. Анонимен хронограф от 334г., както и хрониката на арменския писател Мойсей Хоренски от V в. причисляват българите към племената и народите, населявали този район. В епохата на т.нар. „велико преселение на народите” прабългарите са въвлечени в състава на хунския племенен съюз при неговия най-изтъкнат владетел Атила. След разпадането му те се установяват по северозападното Черноморие между реките Днепър и Днестър. В края на V в. прабългарите предприемат редица нападения на юг от Дунава срещу византийската империя. След разпадането на обширния тюркютски хаганат в края на VІ в. в днешна Южна Русия се формира прабългарско политическо обединение, означавано от византийските писатели като ”Велика България”.

След смъртта на Кубрат в нейните предели нахлуват хазарите и тя се разпада. Според византийския писател Теофан една група прабългари, начело с най-големия син на Кубрат Баян, остават в Приазовието и биват подчинени от хазарския хаган. Вторият Кубратов син Котраг потегля в североизточна посока по течението на р. Волга и създава известната по-късно „Волжка България”. Четвъртият му син Кубер се заселва с ордата си в аварска Панония и по-късно ( към 670 г. ) се установява в областта на славянското племе драговити, населяващо Керамисийското ( Битолското ) поле. За петия брат се знае, че завзема град Пентаполис при Равена и остава там. Третият Кубратов син Аспарух застава начело на прабългарското племе оногури и засяда първоначално в Южна Бесарабия, а по-късно в устието на Дунава, в т.нар. Онгъл. Безуспешните опити на византийския император Константин Погонат да се справи с нашествията на прабългарите го принуждават в 681г. да сключи мир с тях и официално да признае съществуването на българската държава.

Аспаруховите българи, влезли в досег с развити в обществено отношение народи, наследници и създатели на значителни материални и духовни ценности. Те живеят в епохата на разложение на първобитнообщинния строй и във времето на прехода към установяването на феодалните обществено-икономически отношения.

Обществено-политическия живот на прабългарите се отличава със силна авторитарност: цялата държавна власт принадлежи на хана, а родът се управлява от старейшина с абсолютна власт над всички.

Съществуват голям брой археологически паметници, които свидетелстват за високото равнище на материалната култура на прабългарите. Техен основен поминък било животновъдството, а също и земеделието. Хранели се предимно с месо и млечни произведения. Познавали и алкохола – употребявали напитката кумис, получена от ферментирало кобилешко мляко. Облеклото им се отличавало с присъствието на колани и кожени обшивки и елементи.

Прабългарите живеели в юрти, но на север от Кавказ те вече строели каменни сгради.

Нашите прадеди се отличавали с добро физическо развитие, с изключителна издръжливост и боеспособност
.
Прабългарската духовна култура била извикана на живот от новата историческа задача: да обоснове идеологически феодалните обществено-икономически отношения. Съществени съставни елементи на тази култура са идеите за държавна власт, народно самоутвърждаване, писмена култура, здрав обществен морал, патриотични тенденции и хуманизъм.

Прабългарите вярват в един единствен бог, когото наричат Тангра ( от тюркската дума „тенгри” – небе ). Той не прилича на земните същества и има свой небесен облик. Ханът ( „Син на Небето и Земята, възцарен от Слънцето и Луната” ) бил негов върховен жрец. „Синът на Небето” се покланя пред изгряващото слънце и пред изгряващата луна, принася новогодишна жертва. Жреците на Тангра извършват жертвоприношения. Те „имат” връзки с духове и обсебвани от тях, предсказват, откриват тайни, дават съвети, вкл. и лечебни. Според Менандър жреците лечители шепнат някакви думи около запален огън, после удрят звънец и тъпани и след като изпадат в транс, произнасят заклинания за изпъждане на злите духове.

Представата за духовната култура на прабългарите се допълва от Именника на българските ханове и Крумовите закони, както и от наличието на прабългарското летоброене, предхождащо всички известни летоброения в древността.

Прабългарите почитат различни неодушевени предмети и вярват в магическата им сила. Такива предмети жреците използуват за лечение на различни болести. Първобитният човек не само си служи с камъка, но и благоговее пред неговата твърдост, тежест и нетленност. Камъните имат огромни размери, чудновати форми, при удар изпускат искри, понякога падат от небето, в тях се крият необикновени сили и духове. Прабългарите също почитат камъните. За това съдим от отговорите на папа Николай, изпратени до княз Борис І през 862г. В писмото на българския владетел до папата се казва: „При нас се е заварил още преди да се покръстим някакъв камък, от който болните вземат по малко; на някои той помага, а на някои – не. Какво да го правим?” На този въпрос папата отговаря категорично: „Да го хвърлите!” От отговора се вижда, че прабългарите имат камък ( вероятно огромния каменен блок при Мадара ), който притежава лечебни свойства. При него, а и при камъните при с. Калугерица ( на 3 км от Мадара ) идват болни или немощни за изцеление. Ако някой заболее, в шията му връзват ленти ( вероятно амулети ) и вместо лекарства му дават камъчета, в чиято лечебна сила вярват. Интересно е да се отбележи, че и в края на миналия век, а вероятно и след това в българската народна медицина се използват червени камъни за лечение на слаби и урочасани. Червените камъни или червената глина ( Argilla rubra ) се разтварят във вода или вино и така се дават на болните.
Те наистина действат лечебно, тъй като съдържат желязо, което и сега се предписва под една или друга форма на слаби и анемични, и стипца, която притежава противовъзпалително действие.
Почитането на камъните се среща и сред тюркските племена. Сибирските тюрки смятат за чудотворни особени черни камъни, а според арабския писател Бакуи жителите на тюркския или хазарския град Яхра успешно лекуват някои болести с някакъв камък, който той не описва.

Според 79. отговор на папа Николай болните и немощните люде носят амулети ( муски ) на шията си. За предпазване от болести и други нещастия прабългарите са носели муски от животински зъби ( от мечка, вълк, бобър, елен, кабон, лисица и др. ) още в най-старите си владения, а също раковини и украшения изработени от скъп метал.
Съприкосновението на прабългарите с такива напреднали страни като Китай, Персия и Армения допринася за развитието на тяхната култура и изкуство. Може да се предположи, че и медицинските знания и лечебното им умение се повлияват благоприятно.

Прабългарите вярват в предпазната и очистителна сила на вода, свидетелство за което е пръскането на войниците преди бой с вода, пръскането на земята след жертвоприношение и др. Прабългарите смятат къпането за изключително важно и изграждат постройки, които служат за бани. Шестият отговор на папа Николай гласи: „. . . По-нататък казвате, гърците твърдят, че по никакъв начин не трябва да ходите на баня в сряда и петък.”От този преразказ става ясно, че прабългарите толкова често се къпят, че им е много трудно да приемат препоръката на гръцките свещеници да не ходят в сряда и петък на баня.

Постепенно българите се освобождават от обредно-магичната идейност, която отстъпва място на емпиризма и стихийния материализъм. Свидетелство за това е разгърнатото санитарно строителство във Велика, Волжка и по-късно Дунавска България. В. М. Флорински описва санитарно-хигиенните съоръжения в градовете на Волжка България. В Сувар, Булгар, Жукотин, Биляр и други са изградени подземни канали за водоснабдяване с глинени водопроводни тръби. При разкопки в гр. Булгар били намерени основите на каменни и дървени жилища и на големи обществени бани с фонтан в централната зала, градски водопровод и подземна система за отопление в дворец, построен от големи варовикови блокове. В Плиска, Мадара, Преслав и аула на хан Омуртаг са открити басейни, бани с отоплителна инсталация за въздуха ( хипокауст ), сложна водопроводна и канализационна мрежа, което свидетелства за високото равнище на прабългарската лична и обществена хигиена.

Военната медицина и хигиена на прабългарите също била на висота. По време на поход били използувани специални походни бани-шатри, в които се поставяли кожени вани. Ранените били изнасяни от полесражението и на безопасно място им оказвали медицинска помощ – правели им превръзки, хирургични операции и други лечебни манипулации.

Сведенията за лечебните методи и средствата на прабългарите говорят за тяхното високо равнище. Особен интерес в това отношение представляват извършваните от тях трепанации, изучени и описани от П. Боев.
Трепанации са извършвани през цялата културна история на човечеството – от каменната ера до наши дни. Описани са трепанации по нашите земи през енеолита, през медната и бронзовата епоха, през късноримско и ранновизантийско време. Прабългарите извършват символични трепанации и с тях очертават своя път през Кавказ до Волжка и Дунавска България. С някои послесмъртни трепанации се цели да се отстрани злият дух или да се предотврати вампирясването. Приживе са правени реални или хирургически трепанации с пробиване на lamina interna, а също така символични трепанации без засягане на вътрешната черепна пластинка.

През VІІ в. истинските трепанации били заменени със символични, тъй като първите са свързани с големи опасности за живота. Непълните символични трепанации били използвани за лечение на апоплексии, парализи, парези, озена и др. Грубите и примитивни средства за извършване на трепанации у първобитните народи ( кремък, обсидиан, рог на елен, черупка от костенурка и др. ) отстъпват място на една по-прецизна техника, при която се съчетават остъргването с обгарянето на черепните кости.
Обгарянето ( моксата ) като оперативна техника е познато на тюркските народи и е донесено от българите на Балканския полуостров. Моксата се извършва с корени от тръстика, с вълна, натопена в сланина, и др. За упойка са служели редица растителни и други средства. Ритуалните или символични трепанации се използват за отстраняване на злия дух при някои заболявания ( епилепсия, идиотия, конвулсии при децата и др. ) . Злият дух всъщност е интеркраниално налягане, което се отстранява след една декомпресивна трепанация.

По-големият травматизъм по време на война, по-честите фрактури на черепа налагат връщането към истинските трепанации, които вече се правят с по-съвършена техника. Те постоянно се превръщат в истински хирургични интервенции. Черепът от Ловешкия некропол ( между VІІІ и XІІІ в. ) свидетелства за трепанация, направена приживе и довела до оздравяване. Счита се, че оперативното вмешателство се е наложило след счупване на черепа и хлътване на част от костта. След грижливото обработване на травматичната рана не се е развил супуративен процес, което говори за известни познания в областта на асептиката и антисептиката, получени в следствие на многократно практикуване на тази операция. Трепанациите, извършвани от българите през Средните векове, свидетелстват за висотата на хирургическото изкуство. Използван бил нож, нажежен скалпел или длето, а за упойка – растенията мак, блян ( съдържа скополамин и действува като успокоител на психомоторната възбудимост ), мандрагора, коноп, мухоморка и зърнеш, а също алкохол и др.

След покръстването християнската религия изиграва отрицателна роля, тъй като забранява не само ритуалните трепанации, но и тези, които се прилагат за лечение на травми.

Много от методите на лечение, употребявани от прабългарите, се възприемат от народната медицина в славяно-българската държава, която вече се ползва от тракийските и славянските прийоми на лечение.

Из „ История на медицината” ; Автор: М. Апостолов