.jpg)
Живот и дело на св. Иоан Златоуст
Великият отец на Църквата свети Иоан Златоуст се е родил в 347 г. в Антиохия. Като получил добро за времето си образование под ръководството на майка си, отличаваща се с ум и добродетелен живот жена, свети Иоан го завършил в школата на известния ритор Ливаний; след като за кратко време бил адвокат, свети Иоан се заел с изучаването на християнското богословие под ръководството на антиохийския епископ свети Мелетий. Иоан Златоуст завършил при Картерий, най-добрия християнски учен от това време, и при Диодор, впоследствие епископ Тарсийски. След това Иоан се отдалечил в пустинята и прекарал отначало четири години с други монаси, а след това две години в пълно уединение. В пустинята Иоан Златоуст написал “Слово за свещенството” по повод укорите на неговия другар - епископ Василий за бягството на Златоуст от епископството. Това слово, най-добро от светоотеческите писания, изобразява какъв трябва да бъде християнският пастир и какви са задълженията му. Разстроеното от подвизи здраве накарало Иоан да напусне пустинята и да се върне в Антиохия. В 381 г. той бил посветен за дякон и посещавал богатите, измолвайки подаяния за бедните, на които той, обхождайки домовете, раздавал милостиня. При това сам виждал картините на нищета и глад в богатия град, което, поразявайки любещата дуща на Златоуст, намирало израз в проповедите му, дишащи любов, особено към обидените и угнетените. Своите проповеди, събиращи огромно множество слушатели, свети Иоан произнасял не по-малко от два пъти в седмицата, а понякога и всеки ден; голяма част от тях той произнасял без предварителна подготовка, и силата на проповедническия му дар била толкова голяма, че слушателите нерядко, според обичая на времето, прекъсвали поучението с ръкопляскания. Но често увещанията и изобличенията на проповедника предизвиквали у тях сълзи и стонове на разкаяние. Най-добрите проповеди, произнесени от Златоуст в Антиохия, били тези 19, които казал след свалянето на намиращата се на улицата статуя на императрица Плацила от недоволните от новия налог антиохийци. Такова оскърбление на величеството заплашвало града с пълно изтребление; епископ Флавиан се отправил към императора да ходатайства за града и в негово отсъствие смутеното паство утешавал златоустият проповедник. В 397 г. Иоан, смирен Антиохийски презвитер, бил избран за архиепископ на Константинопол, по указание на приближения на императора велможа Евтропий. Поради страх, че антиохийците няма да пуснат любимия свещеник да си отиде, Иоан Златоуст бил изведен от града с измама. Тежко бреме наложил върху себе си Иоан със сана на Контантинополски епископ. Чуждият и неизвестен на двора и велможите епископ, неустройващ пирове, както правели неговите предшественици, и сам неходещ на тях, възбуждал против себе си недоволството на мнозина. Недоволно било и духовенството на столичния град, разпуснато и непривикнало към необходимата дисциплина, която му наложил Златоуст. Голяма част от парите, отпускани за негова издръжка, свети Иоан давал за бедните и построил в Константинопол няколко болници и приюти. Любовта на свети Златоуст към бедните, подтиквайки го да увещава богатите към даване на милостиня и да ходатайства за нямащите, възбудила недоволство сред състоятелните слоеве на населението - започнали да обвиняват светия архиепископ в предизвикване на вражда у бедните към богатите. Свети Златоуст настроил против себе си и императрица Евдоксия, която в Златоустовото изобличение на разкоша и суетността на константинополските жени видяла намек за себе си. Всичко това довело до факта, че в 403 г. бил съставен събор от личните врагове на свети Златоуст, известен в историята под името “събор под дъба”, който несправедливо осъдил Златоуст (между другото и за това, че той “не познава гостоприемството”), след което бил изпратен на заточение. Но последвалото след това възмущение от страна на народа и страшното земетресение, в което Евдоксия видяла израз на Божия гняв за гонението на невинния архиепископ, заставили императрицата да върне Златоуст. Но тъй като и след завръщането си Иоан не променил начина си на живот, изобличавайки пороците на двора и защитавайки бедните, в 404 г. го постигнало второ заточение. В началото той прекарал две години в Кукуза в Армения, откъдето го изпратили на заточение на друго място, но по пътя той починал (14 септември 407 г.), с думите: “слава Богу за всичко!”.
