Древните митове са съхранили историята на гигантите. Най-известните от тях са Котус, Койос, Милинус, Ройкос, Япет...Тези исполини от земите на Тракия били горди и честолюбиви. Покорили всичките си съседи, наложили им свои закони, опълчили се дори против олимпийските богове и започнали безмилостнна борба с тях. Хвърляли запалени дървета към небето, за да покажат своето пренебрежение към обитаващите висините...В крайна сметка загубили войната, повечето от тях били изгорени от мълниите на гръмовержецът Зевс. Вярвало се е, че от пепелта на гордите гиганти се родили нашите предци трако-пеласгите, а земята на исполините получила името Палене... Това е митът, безспорно голяма част от него е продукт на въображението, но има и елементи на истина. Днес някои изследователи предполагат, че гигантите са били всъщност тракийски племена, които са впечатлили гърците с високият си ръст, непокорен нрав и странни обичаи. От Плутарх знаем, че траките са били едри хора (Животът на Емилий Павел, XVIII-5) a Херодот свидетелства за това, че гетите запращали огнени стрели към облаците ( История, IV-94). Този ритуал най-вероятно е накарал гърците да кажат, че гигантите ( траките) хвърляли запалени дървета към небесата, за да покажат своето пренебрежение към боговете... Интересно е, че при нас българите се намира продължение на древният тракийски обичай да се изстрелват огнени стрели към небето. В Ямболско и Разложко това се е практикувало до началото на XX-ти век ( I. Georgieva, Bulgarian Mithology, стр. 124)... Друга важна подробност от мита за гигантите е топонимът Палене. Той е споменат през V-ти век преди Христа от Херодот ( История, VII-123), който дава и другото име на тази област, а именно Флегра. Траколозите ни знаят много добре, че флегра означава изгорена, опожарена, опалена (земя), т.е. флего е успоредица на българският глагол паля (подпалвам, опалвам, запалвам...). Българската етимология на Палене е индикация, че през първото хилядолетие преди Христа в Южна Тракия са живели хора говорещи архаичен вариант на българския език...т.е. ние сме местен народ, а не дошли в Ранното Средновековие азиатци. Учени като А. Еванс и П. Ван Виндекенс определиха името Ахил като пеласгийско име сродно с тракийската дума ахеле ( акеле), а средновековният летописец Йоан Малала твърди, че българите от неговото време били древен европейски народ, потомци на мирмидоните водени от Ахил Пелеев... Много са доказателствата за тракийските ни корени, но са много и чуждите интереси пречещи на истината за излезе на яве. Заграбилите старата ни слава няма да я върнат току така. Трудно ще бъде признато, че народът на малката България носи кръвта на тези, които дадоха на всички европейци искрата на познанието, бяха вечни защитници на доброто и символ на духовна чистота и справедливост. Нашите южни съседи биха изгубили и престиж, и огромни доходи от туризъм, ако светът бъде запознат с истинското лице на нашите деди траките...Борбата за истинската ни история ще е трудна, но си заслужава да дадем всичко от себе си, най-вече, за да докажем изконните си права върху земите, в които живеем. Тези земи, в които ще расте новото поколение българи необременено от лъжи за миналото си. За тях, за тези, които ще дойдат след нас трябва да обясняваме търпеливо на сънародници и чужденци, че ние сме местен народ, обитаващ Родината си поне девет хиляди години. Рано, или късно дори и най-големите скептици ще прогледнат. Blog.bg
Не само Палене (палена, опожарена земя) показва, че още в най-дълбока древност бреговете на Тракийско море (Егейско море) са били обитавани от нашите деди. Митовете разказват, че по начало конете на Ахил Ксантос и Балиос били притежание на гиганите. Балиос отговаря на трако-пеласгийската дума балиос-бял, а ксантос е гърцизираната тракийска дума суентос – светъл, червен. Ще добавя, че свентъ означавя свят, светъл на старобългарски.
ДОБРЕ ДОШЛИ В БЛОГА НА АЛЕК!
Историята не би била история, ако не казва истината,пък и никой не е имал трайна печалба от заблужденията, с които е бил хранен....
" О, минало незабравимо!"....
“…Като се занимавам с миналото и пиша животописи, аз приемам дълбоко в душата си спомена за тия велики, благородни мъже и когато се натъкна във всекидневието на нещо низко, порочно, неблагородно, способен съм кротко, без да се дразня, да отклоня своя ум към достойни примери…”
ПЛУТАРХ, “Успоредни животописи”, ІІ век след Христа
“…Наред с непостоянството и нетрайността, от които е проникнато цялото ни историческо битие, тук има и нещо друго, не по-малко характерно: периодичното повторение на едни и същи явления в него. Би могло да се каже дори, че ако в нашия, лишен от приемственост и трайност исторически живот, има нещо неизменно и постоянно, то е именно ритмичното редуване на състояния и прояви, напълно сходни с преживяното в миналото. При всеки един от големите периоди на своята история ние като народ сме повтаряли онова, което по-рано е било. Ако в това отношение при един или друг случай се явява известна разлика, тя е в подробностите, дължими на времето и условията, но не в същността. В основните си моменти историята на Второто ни царство е повторение на тая от Първото. Още по-забележително обаче е, че и най-новият период от нашето равитие се отличава със същите черти, които са ни познати от нашето средновековие…”
Петър МУТАФЧИЕВ, “Книга за българите”, 1936 г.
..."“Българите бяха оня народ, който – покрай Викингите – допринесе най-много за организиране и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Европа. Прабългарите са организирали българо-славянските племена в една нация, в която българският дух и култура са останали подкваса за вечни времена”.
Prof. Shigeoshi Matsumae
...Историята е нещо много странно, но едно е ясно - човек трябва да знае откъде е тръгнал, за да узнае къде иска да стигне! Историята не трябва да е повод за спорове! Изтъркано е, но не сме КОЙ ДА Е! Нашите предци са били умни хора, и най-малко това показва, че нашия народ има потенциал, и той е в нашите ръце!...
Ето защо тук трябва да събираме тези хубави, но и понякога спорни моменти и да говорим за тях!Мисля, че ще е от полза на всеки...
Знаете неща, с които всеки българин трябва да се гордее? Нека поговорим...
Архив на блога
-
▼
10
(78)
-
▼
октомври
(36)
-
►
24/10
(17)
- Кан Токту
- Кан Паган
- Кан Телериг
- Кан Маламир 831 - 836
- Хан Пресиян (според някои Персиан, 836 –...
- Кан Владимир Расате
- Свети цар Петър I
- Цар Борис II
- Цар Роман
- Цар Самуил
- Цар Гавраил Радомир
- Цар Иван Владислав
- Княз Пресиян II
- Първа българска държава- Владетели
- Втора българска държава - Владетели
- Цар Иван Срацимир 1371-1396
- Цар Иван Шишман
-
►
24/10
(17)
-
▼
октомври
(36)
Търсене в този блог
Популярни публикации
-
Една от най-впечатляващите забележителности, свързани с прабългарите, е наличието на изключително многообразие от титли и длъжности в стру...
-
Кирил Милчев І. Кратко предисловие. Да се пише за хуните не е трудно, но е сложно, предвид предубежденията и противоречията, които к...
-
Автор: Доц. Александър Илиев Прочутата българска розета е намерена в Плиска, столицата на Аспарухова България. Тя е изработена през периода ...
-
Корените на нашия народ трябва да се търсят няколко хиляди години назад след 681 г., която е определена като начало на българската държава. ...
-
КОСАРА - ЖУЛИЕТА ОТ ПРЕСПА Има една жена, чиито живот протече на прага на хилядолетието стана символ на несъкрушимата сила на любовта на бъл...
-
Наследил от предшествениците си силна и жизнена държава, но претърпявайки поражения в почти всички водени от него войни, княз Борис I (8...
-
Петър е вторият син на цар Симеон. По неизвестни причини първородният му син Михаил се замонашва. В началото на своето управление непълнолет...
-
Току що приел властта в ръцете си, младият княз е принуден от обстоятелствата да се сблъска с Византия. Може би като отмъщение за прогонване...
-
Кан Крум произлиза от панонските българи. Началото на неговото управление съвпада с важни политически промени в Европа. По времето на Карл В...
-
Началото на IX в. донася стабилизация на Българското ханство. Периодът VII – VIII в. е основополагащ в историята на средновековна България. ...
Вечният календар на прабългарите
четвъртък, 28 октомври 2010 г.
ТРАКИ, БЪЛГАРИ И ЛЕГЕНДАРНИТЕ ГИГАНТИ
вторник, 26 октомври 2010 г.
МИСТИКАТА БЪЛГАРИЯ
Във Византийските хроники има следи, че цар Симеон имал способността да се превръща в разни животни. Когато приема престола български от бъща си, той издейства от него да остави на българите обичаят да прави жертвоприношения с кучета.
Дали историята с хора - вълци не е истина?
Има мнения, че тази история на хора - вълци е започнала още от дълбока древност. Но хората не искали да повярват в нея, затова
я превълнали в легенда. В "Българските народни песни" и в "Българското народно творчество", и в "Сборника за народни умотворения", тези хора-вълци са описани много добре.
проф.Йордан Андреев преди време издаде една книжка свързана с древната култура на Българите, тя внесе важни моменти от нашата самобитна култура. ( Само не дейте моля ви да иронизирате българските хроники - извори от древността, и да се кланяте на един народ без писменост, наричан от старите българи "траките - агатари, които били около 15 племена имали държава основана от Одрисите и просъществувала само 20 години. За това време може да се създаде само едно поколение, а не цял народ).
Във Вселената има строга йерархия.
Върховното Божество на Европа е ТАНГ - РА и негов син е АМОН - РА - Бог на Слънцето.
ТАНГРИЗМЪТ е Слънчева Религия.
ТАНГРА е Небесната Чистота.
Прекръстването е Грях. Защото: когато се роди човек той идва със своето Име, това му име е неговата Карма.
Когато Името се смени, сменя се и Неговата Карма.
понякога това е за добро, но в повечето случаи, е Голяма Грешка.
Историята на Човечеството започва от Седемте Рода - племена.
ИДЕ - ЕЛ където ИДЕ е Седем, ЕЛ е Род.
ИДЕЕЛ = СЕДЕМ РОДА = ИДЕ - ЕЛ.
И следват:
На планетата Земя има СЕДЕМ Планети, СЕДЕМ Рода, СЕДЕМ
континента, СЕДЕМ са дните от Седмицата, СЕДЕМ са нотите в Гамата. ТОВА не са съвпадения случайни. ТОВА Е Закономерност във ВСЕЛЕНАТА, която БЪЛГАРИТЕ първи са усвоили и са го предали на другите народи чрез Българският Календар.
БУЛГАРИТЕ, ТАКА С ТОВА ИМЕ СМЕ ПОЗНАТИ В СВЕТА.
Булгарите - тук на Балканите, държавите заедно с нас сме СЕДЕМ: България, Турция, Гърция, Албания, Македония, Сърбия и Румъния. Булгарите почитали своите Тотеми, Обичаи, Празници и Ритуали.
Булгарите в Европа, Нашите Предци са оставили много доказателства, че са съществували от древни времена, не са изчезнали и не са претопени - винаги и навсякъде където са се установявали са давали Булгарските имена на районите, градовете, селата, реките и езерата, низините и планините са носили Булгарските Древни Имена, запазили се и до днес.
(Има ги както във старите географски карти и атласи, така и в днешните. Името на река Волга са го дали Булгарите (Българите). Не е трудно човек да провери че говоря истината. Просто трябва да прочете някоя и друга книга, да се порови из древните хроники, легенди и летописи.
Духовният Булгарски Свят е много важен, ако искаме наистина, ако искаме да запазим Всичко родно и наше -Българско (Bulgare, Bulgar, Bugares).
Дано Историята на Древните Булгари и Легенди да помогнат
Булгарите - Българи да се събудят, за тяхно добро е!
Dalida
blog.bg
понеделник, 25 октомври 2010 г.
Райко Жинзифов 1839 - 1877
Райко Жинзифов, един от най-талантливите ученици и последователи на Димитър Миладинов, е роден на 15 февруари 1839 г. във Велес. Произхожда от гъркоманско семейство на западащ лекар. Първоначално е получил гръцкото кръщелно име Ксенофонт (вече като студент в Русия под въздействието на Раковски Жинзифов приема българското си име Райко, с което го е назовавал учителят му Д. Миладинов). В родния си град Жинзифов е посещавал първоначално гръцко училище, но едновременно с това успява да изучи и български език при учителя Никола Тонджоров.
Съдбоносна за Жинзифов е годината 1856, когато е назначен за помощник-учител в българското училище в Прилеп, където главен учител по това време е Димитър Миладинов. Тук Жинзифов се включва в борбата за въвеждането на български език в училището и църквата и става един от най-ревностните и способни последователи на апостола Д. Миладинов. Тяхната съвместна народополезна дейност продължава на следващата година в Кукуш.
С препоръки от Д. Миладинов през 1858 г. Жинзифов пристига в Одеса, където се запознава и с Раковски. Само няколко месеца учи тук в Херсонската семинария и в края на същата година отива в Москва, където полага изпити за гимназиално образование и вече през 1860 г. е студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Жинзифов завършва класическа филология с научната степен кандидат на науките.
По редица субективни и други причини Жинзифов остава до края на краткия си живот в Москва, където учителствува и развива значителна публицистична, литературна, научна и преводаческа дейност. Само за няколко месеца (през 1866 г.) той посещава родината си и отново се връща в Москва с убеждението, че оттам ще бъде по-полезен за българския народ. Тук на 16 февруари 1877 г. след дълго боледуване Жинзифов почива.
Книжовното и литературното наследство на Жинзифов има както историческо, така и съвременно значение, защото е свързано изцяло със съдбата на българския народ. В поезията му личните мотиви са отзвук на народните болки и стремежи към национално възраждане и единство. Днес определяме Жинзифов като поет на възраждащия се български народ, защото в стихотворенията и поемите му „Гусляр в собор", „Гулаб", „Великден", „Сон", „Вдовица", „Кървава кошуля", „Алегория", „Здравица" и др. са намерили поетически образ и израз както робската действителност, така и възрожденският устрем на народа към националното обединение и национален прогрес.
Твърде важно политическо значение са имали десетките статии на Жинзифов в руския печат, защото са изиграли съществена роля за изграждането на обществено мнение в Русия за съдбата на поробения братски народ.
В нашата културна история Жинзифов има съществено значение и като преводач. Той пръв превежда на български език „Слово о полку Игореве", произведения на Шевченко, Некрасов и др. Значителна част от тези преводи са събрани в книгата „Новобългарска сбирка", издадена в Москва през 1863 г.
В полето на книжовния език Жинзифов доразвива теоретически и практически идеята на Н. Рилски за книжовен език с национален характер и предназначение, обединявайки общобългарските говорни особености и богатства с тези от народното творчество и историческата традиция.
неделя, 24 октомври 2010 г.
Цар Иван Шишман
Иван Шишман е цар на България от 1371 до 1395 г. Син на цар Иван Александър и Сара, приела по-късно името Теодора, който в началото на управлението си обявил за съуправител и наследник първородния си син Михаил Асен. |
Цар Иван Срацимир 1371-1396
|
Втора българска държава - Владетели
| |||
Титла | Име | Династия | Години на управление |
Цар | Иван Асен I | Асеневци | 1186 – 1196 (съвладетел) |
Цар | Петър IV (Теодор) | Асеневци | 1186 – 1197 |
Цар | Иванко | Асеневци | 1196 (узурпатор) |
Цар | Калоян | Асеневци | 1197 – 1207 |
Цар | Борил | Асеневци | 1207 – 1218 (вероятен узурпатор) |
Цар | Иван Асен II | Асеневци | 1218 – 1241 |
Цар | Калиман I Асен | Асеневци | 1241 – 1246 (регентски съвет) |
Цар | Михаил II Асен | Асеневци | 1246 – ок. 1253 - регентски съвет, начело с Ирина Комнина ок. 1253 - 1256 - самостоятелно управление |
Цар | Калиман II | Асеневци | 1256 |
Цар | Мицо Асен | Мицо / Асен | 1256 – 1257 |
Цар | Константин I | Тих / Асен | 1257 – 1277 |
Цар | Ивайло | не е от болярско потекло | 1278 – 1279 |
Цар | Иван Асен III | Мицо / Асен | 1279 – 1280 |
Цар | Георги I Тертер | Тертер | 1280 – 1292 |
Цар | Смилец | Смилец | 1292 – 1298 |
Цар | Иван "Смилец" | Смилец | 1298 – 1300 (регентски съвет, начело със "Смилцена") |
Цар | Чака | татарин, потомък на Чингис хан / Тертер | 1299 – 1300 |
Цар | Теодор Светослав | Тертер | 1300 – 1321 |
Цар | Георги II Тертер | Тертер | 1321 – 1322 |
Цар | Михаил III Шишман Асен | Шишман / Асен | 1323 – 1330 |
Цар | Иван Стефан | Шишман / Асен | 1330 – 1331 |
Цар | Иван Александър | Шишман (Срацимир) | 1331 – 1371 |
Цар | Иван Шишман | Шишман (Срацимир) | 1371 – 1393 |
Цар | Иван Срацимир | Шишман (Срацимир) | 1356 – 1396 (във Видин) |
Първа българска държава- Владетели
| |||
Титла | Име | Династиа | Години на управление |
Кан | Аспарух | род Дуло | 668 – 700 |
Кан | Тервел | род Дуло | 700 – ок. 721 |
Кан | Кормесий | род Дуло | ок. 721 – 738 |
Кан | Севар | род Дуло | 738 – 753 или 754 |
Кан | Кормисош | род Вокил | 753 или 754 – 756 |
Кан | Винех | род Вокил | 756 – 760 |
Кан | Телец | род Угаин | 760 – 763 |
Кан | Сабин | род Вокил | 763 – 766 |
Кан | Умор | род Вокил | авг. – септ. 766 |
Кан | Токту | вероятно род Угаин | 766 – 767 |
Кан | Паган | неизвестен род | 767 – 768 |
Кан | Телериг | неизвестен род | 768 – 777 |
Кан | Кардам | неизвестен род | 777 – 803 |
Кан | Крум | неизвестен род, може би Дуло | 803 – 814 |
Кан | Омуртаг | Крум | 814 – 831 |
Кан | Маламир | Крум | 831 – 836 (вероятно с регент кавхан Исбул) |
Кан | Пресиян I | Крум | 836 – 852 (вероятно в началото с регент кавхан Исбул) |
Кан / Княз | Борис I (Михаил) | Крум | 852 – 864 - кан 864 – 889 - княз |
Княз | Владимир (Расате) | Крум | 889 – 893 |
Княз / Цар | Симеон I | Крум | 893 – 913 - княз 913 – 927 - цар |
Цар | Петър I (Свети цар Петър) | Крум | 927 – 969 |
Цар | Борис II | Крум | 970 – 971 |
колективно наместничество на комитопулите | 971 – 977 | ||
Цар | Роман | Крум | 977 – 997 |
Цар | Самуил | Комитопули | 997 – 1014 |
Цар | Гавраил Радомир | Комитопули | 1014 – 1015 |
Цар | Иван Владислав | Комитопули | 1015 – 1018 |
Княз | Пресиян II | Комитопули | 1018 |
Княз Пресиян II
Княз Пресиян II е български владетел и последният владетел на Първото българско царство (1018).
Пресиян II застава начело на българската държава след смъртта на баща си, цар Иван-Владислав. Ръководи съпротивата срещу Византия от планината Томор.
Цар Иван Владислав
|
Иван Владислав е български цар в периода 1015-1018, последния от владетелите на Първото българско царство. Син на Арон, племенник на Самуил, единственият оцелял след нареждането на Самуил да бъде избито семейството му. Спасен е от братовчед си Гавраил Радомир (976 г.). Стреми се да отстрани от престола наследниците на цар Самуил, по внушение на Василий II (според хрониките). През август 1015 година става цар, след като (според Скилица) убива Гаврaил Радомир по време на лов. Убива жената на Гавраил Радомир и ослепява сина му. Убива и княз Иван Владимир- васал и зет на цар Самуил, който след гибелта му е почитан като светец (Йоан Владимир). Опитва се да спре с всякакви средства инвазията на Василий II и през есента на 1015 г., след превземането на Охрид от византийците избира Битоля за главен град. По негово нареждане е изсечен Битолският надпис за строежа на крепостта (1015-1016), в който се зове "блъгарiнъ родомь" и "самодрьжъцемь блъгарьскомь". Предприема поход за да върне Драч (1015-1016). Съюзява се с Кракра Пернишки (1016-1017). Прави опити да привлече като съюзници печенегите, но безуспешно. Обсажда през февруари 1018 г. крепостта Драч, където е убит в боя с византийците, а по други сведения от ръката на заговорници. След смъртта му България пада окончателно под византийска власт. Роднините и потомците му са изселени в Мала Азия - съпругата му Мария, синовете му Пресиян, Алусиан, Арон, Траян и Радомир и шестте му дъщери, от които известна по име е само Екатерина.
Цар Гавраил Радомир
Гавраил (Гаврил) Радомир или Симеон Роман е български цар (1014-1015), първороден син на цар Самуил и Агата. На 14 юни 976 г. избухва свада между Самуил и властолюбивия Арон, който водил преговори за мир с Василий II. Тя завършва с унищожаването на целия Аронов род с изключение на сина на Арон Иван Владислав, за когото се застъпва неговият братовчед Гаврил Радомир. Допуска се, че Иван Владислав и Гаврил Радомир участват в битката при Ихтиманския проход през 986 г., когато византийците са разгромени.
Самуил и Гаврил Радомир са ранени при успешната за византийците битка при р. Сперхей през 997 г. Цар Самуил, на върха на своят мощ, оженва Гаврил Радомир за дъщерята на унгарския владетел Геза (972-997). Този брак е разтрогнат след смъртта на Геза, тъй като българите не подкрепят синът му Стефан в претенциите му за унгарския престол. В резултат на това византийци и унгарци чрез съвместни действия разгромяват българските войски на северозапад. Видин пада през 1003 г.
След битката при Беласица и смъртта на Самуил (6 октомври 1014 г.) Гаврил Радомир, организатор на отбраната на страната и не отстъпващ по пълководчески дарби на баща си, е провъзгласен за цар на 15 октомври 1014 г. Веднага след това той разгромява войската на солунския дук Теофилакт Вотаниат, който прониква до Битоля и успява да изгори българските крепости.
Според Скилица Гаврил Радомир е убит по време на лов от братовчед си Иван Владислав (лятото на 1015 г.), който се провъзгласява за цар и изпраща писмо на Василий ІІ с предложение за мир и обещание за подчинение. Предполага се, че византийската дипломация участва в преврата. Жената на Гаврил Радомир е убита веднага след това, най-големият му син е измъчван и ослепен. Останалите синове и дъщери на Гаврил Радомир се предават на Василий ІІ в Охрид, след гибелта на цар Иван Владислав през 1018 г., заедно с царица Мария, нейните 5 синове и 6 дъщери, както и воеводите.
Син на цар Гаврил Радомир от първия му брак с дъщерята на унгарския владетел е Петър Делян, който вдига въстание срещу византийската власт през 1041 г. Петър Делян е ослепен от Алусиан, втория син на цар Иван Владислав.
Цар Самуил
Съвместното управление на комитопулите (синовете на комит Никола) продължава кратко, тъй като Давид и Мойсей са убити, а Арон, който е уличен във връзки с византийския император и амбиции за власт, е екзекутиран по заповед на Самуил. През 977 г. цар Борис II и брат му Роман, които са държани под стража в Константинопол, успяват да избягат, но на границата Борис е убит по грешка от пограничната стража. Брат му Роман, който е бил скопец, е признат от Самуил за български владетел. Приема се, че реално Роман предава на Самуил властта, който управлява България. Самуил, познат като способен пълководец, разширява териториите на България във всички възможни посоки. Скоро царството покрива почти целия Балкански полуостров (територията на днешните Република Македония, Северна България, Северна Добруджа, Сърбия (без Банат и Бачка), Черна гора (без Приморието), Албания и днешна Северна Гърция), като само части от Гърция и Тракия остават под византийска власт. През 986 г. Самуил разбива армията на Василий II при Траянови врата и императорът скоро след това обръща поглед към изток, за да търси нови владения. През 991 г. цар Роман отново е пленен от византийците и е хвърлен в тъмница, където почива през 997 г.
Цар на БългарияЦар Роман, който няма наследници, е последният владетел от Крумовата династия. След неговата смърт през 997 г. Самуил се обявява за цар на България и получава кралска корона от папа Григорий V (996-999). През 998г. цар Самуил тръгва на поход срещу сърбите и пленява сръбския крал Йоан Владимир. През следващите няколко години е построена Самуиловата крепост. Самуил и Василий II прекарват 15 години в очакване и подготовка за сблъсъка помежду си. Войната започва през 1002 г. До този момент армията на Василий II е по-силна, а и е натрупала опит при военните операции на изток. Както съобщава арабският летописец Яхия Антиохийски, царят на българите Комитопул е принуден да отстъпи дълбоко в територията на собствената си държава. Въпреки това, Самуил се надява да даде достатъчно отпор, за да се стигне до мирни преговори. В продължение на 12 години тактиката на Самуил е успешна и задържа войските на Василий II далеч от големите български градове, включително столицата Охрид.
Поражение и смъртВсе пак на 29 юли 1014 при днешното село Ключ в планината Беласица византийският император успява да заобиколи главната българска армия и така се стига до битката при Ключ. Самуил в този момент не е с армията си. Василий разбива противника и ослепява 14 или 15 хиляди военнопленници, оставяйки един на всеки 100 с едно здраво око, за да водят другите по пътя към дома. Гледката е прекалена дори за Самуил. Легендата гласи, че именно тя е причината за скорошната му смърт. Цар Самуил умира на 6 октомври. Независимото българско царство успява да просъществува само още 4 години след смъртта на Самуил. Българите успяват да отхвърлят византийската власт чрез въстание през 1185 г. Становище в Република Македония относно цар Самуил и неговата държава Приетите в Република Македония схващания за характера на Самуиловата държава са продиктувани от доктрината на македонизма. Тя изхожда от презумпцията, че след като днес има хора определящи се като етнически македонци и след като през Античността вероятно е имало такива, не е възможно през разделящите ги епохи ситуацията да е била по-различна. В Самуиловата държава се търси аргумент за наличието на средновековни македонци. Научната основа на македонистката версия върху цар Самуил е поставена в началото на ХХ век от някои сръбски учени (Божидар Прокич и други), които в стремежа си да омаловажат българското историческо присъствие в някои части на Балканския полуостров проблематизират българския характер на ръководената от цар Самуил държава и приемат, че в края на Х век било създадено "славянско македонско царство". Въпреки, че подобни твърдения не получават особена популярност в световната медиевистика, след 1944 г. те придобиват нови функции в светлината на стремежите за изграждане на нова нация във Вардарска Македония и се приемат от редица популяризатори и учени в бивша Югославия като Драган Ташковски (1961), Степан Анатоляк (1969) и др. Документално тезите на посочените автори се градят единствено върху многократно дискутирано в науката кратко съобщение на Йоан Скилица, че след като вестта за смъртта на българския цар Петър І стига до Цариград, неговите синове за изпратени от визанитйските власти "да възпрат комитопулите в по-нататъшното им напредване ... Давид, Моисей, Аарон и Самуил, които са синове на един от много силните комити на България, клонели към метеж и започнали да бунят България". Начинът, по който се интерпретира този пасаж, е че метежът (приеман безапелационно за въстание) от 969 или 970 г. не е бил насочен срещу византийците, които по това време завладяват големи части от българското царство, а срещу българската централна власт. Към това авторите от Македония прибавят, че въстанието било срещу българите като народ и виждат някакво противопоставяне на етническа основа. Допълнителни аргументи за наличието на някаква средновековна македонска държава те виждат в географията - факта, че Македония е дял от ядрото на държавата, управлявана от Самуил, че столицата й е била в пределите на днешна Македония. Значително по-големия обхват на тази държава, включително и на Мизия се представя като завоевание на Самуил. Българското име на държавата, признаването от страна на Самуил на цар Роман за владетел, Битолският надпис на цар Иван Владислав, наличието на прабългарска титулатура в Македония и т.н според защитниците на небългарската принадлежност на Самуил и неговата държава са само формални белези, които получават различни обяснения в зависимост от вижданията на отделните автори или не се коментират. В официалните версии за Самуил и неговата държава има и някои нюанси. Ако в някои научни изложения предпазливо се говори за Самуилово царство (а не за македонска държава) и макар и с много условности се споменава, че Самуил е бил приеман за цар на българите, в други, както и в учебниците по история категорично се говори да средновековна македонска държава. |
Цар Роман
Роман е цар на България от 977 г. до 997 г. Той е син на цар Петър I и брат на цар Борис II.
През 963 г. е свален византийският император Роман II и роднинските връзки на българското царско семейство с византийския императорски двор са прекъснати. Новият император Никифор II Фока отказва да преподпише мирния договор, освен ако Борис и Роман не бъдат изпратени в Константинопол като заложници. През 970 г. след смъртта на Петър I, Борис и Роман се връщат в България, където по-големият поема властта.
През 971 г. Преслав и североизточните български земи са завладени от Йоан Цимисхи, а наследниците на Петър - отведени отново в Константинопол. Тъй като Борис II няма наследници от мъжки пол, той не представлява опасност за ромейската власт в българските земи, но Роман е още ерген. Ето защо императорът нарежда той да бъде скопен. През 977 г. Роман с брат си избягали от византийски плен и се отправили към България. Легендата разказва, че Борис II по грешка бил убит от български граничар защото носел византийски дрехи. След смъртта на брат му, Роман е признат от комитопулите за цар. През 991 г. цар Роман попада отново във византийски плен, където почива през 997 г. Той е последният владетел от Крумовата династия. След неговата смърт престолът е зает от цар Самуил. Приживе на Роман, Самуил играе ролята на негов военачалник, но фактически цялата политическа власт е в ръцете на Самуил, а Роман, по примера на баща си, се отдава на църковна и книжовна дейност. Той основава манастирът "Свети Георги Бързоходни" и му дава статут на български царски манастир.
Цар Борис II
Цар Борис II е монарх, управлявал България от 970 до 971 г. Той е първороден син от брака на цар Петър I и царица Мария (Ирина). Заедно с брат си Роман е даден като заложник във Византия, откъдето през 970 г., след смъртта на цар Петър, се връщат в България. Борис II става цар на българите в една много сложна обстановка. От север нахлували русите, които превзели Преслав (а в последствие и Пловдив) след което Светослав се отправил към юго-източна Тракия. Междувременно през 969г Никифор II Фока бил убит и на престола се възкачил Йоан Цимисхий. Новияр император опитал да се помири със княза, но той отхвърли предложението. Борис който формално все още управлявал страната (всъщност управлението било поето от руският гарнизон в Преслав) изпратил на русите няколко военни отряда за битката срещу Византия. Светослав получил подкрепления и от другите си съюзници (унгарци и печенеги) и преминал Стара планина с 38 000-на армия. През лятото на 970г. при крепостта Аркадиопол (дн. Люле Бургас при Одрин) войските му били разбити от Йоан Цимисхий. Така Светослав бил принуден да се оттегли обратно на север от Стара планина.през пролетта на 971г. и се насочил към Преслав. След тежка битка с руско-българската войска императорът превзел българската столица (5 април 971г). Първоначално той се отнасял към Борис с подобаващото уважение и заявил, че целта му е само да освободи българските земи от русите. След това походът му се насочил към Дръстър, където се укрепили последните части от руската армия. След като обсадата се затегнала Светослав се съгласил да се оттегли, без никакви претенции към балканските си завоевания. След това Йоан Цимисхий наредил да се ограбят борисовите съкровищници, а стената на Велики Преслав да се поправи, след което градът бил наречен Йоанопол (в чест на новия владетел). Императорът отвел Борис и Роман отново в Константинопол, където на площада пред всички наредил на Борис да свали символите на властта. Унижението било пълно след като Йоан Цимисхий дал на Борис титула магистър, какъвто носят повечето висши чиновници в империята. След този акт византийският император считал българската територия за свое владение. Освен северна България и Тракия под византийска власт били поставени някои юго-западни части от българската държава, до Беломорието. Западните и юго-западните български територии останали свободни. Още в началото на управлението на Борис II те преминали под управлението на комит Никола и синовете му – Давид, Мойсей, Арон и Самуил (наречени от византийските хронисти комитопули). През 971г Никола вече не бил между живите и властта преминала в ръцете на синовете му, които имали кръвна връзка с царския род. Те установили в земите си една форма на управление типична за Римската империя – тетрархията. През 976 г. с брат си Роман избягват от Византия и, според легендата, на границата Борис е убит по грешка от българската гранична стража. През 971-976 г. управлението на България е поето от сина на комит Никола — Самуил. През 977 г. той признава за цар на българите Роман, но фактическото управление остава в негови ръце до смъртта на Роман през 996 г. |
Свети цар Петър I
|
Свети цар Петър е монарх, управлявал България от 927 до 970 г. Петър е вторият син на цар Симеон Велики. | |
Петър се жени някъде в началото на 928 г. в Константинопол за внучката на император Роман Лакапин - Мария, която била прекръстена на Ирина (мир) в чест на дълбокия мир, който настъпил между двата народа. По силата на сключения договор Българската архиепископия е издигната в ранг на патриаршия. Тогавашният архиепископ на Дръстър (днес Силистра) - Дамян, става първият български патриарх. Първородният син на цар Петър от брака с Мария (Ирина) е цар Борис II. Те имат и още един син - Роман.
Петър не успява да се справи със запазването на обширната държава, която наследил от баща си. Около 931 г. сръбският владетел Чеслав избягал от Преслав и вдигнал въстание. Цар Петър трябвало да признае възстановяването на сръбската държава. Маджарите нахлували непрекъснато - 934 г., 943 г., 948 г. и 958 г. Петър не могъл да се справи с тях и се принудил да сключи мирен договор, който бил насочен срещу Византия.
През 967 и 969 г. в България нахлуват руските дружини на киевския княз Светослав I, подстрекаван от император Никифор Фока. През 969 г. те достигат до Велики Преслав. Цар Петър не издържа на напрежението и получава апоплектичен удар. Петър управлява най-дълго в историята на Първото българско царство. По негово време по българските земи се разпространяват ереси, една от които е богомилството. Той отделя голямо внимание на българската църква и след смъртта си е канонизиран като светец.
Кан Владимир Расате
Владимир Расате е княз на България от 889 до 893 г. Той е първородният син на княз Борис I Михаил (852-889). Не е известно кога точно е роден, но се възкачва на престола като зрял мъж. В българската историография неговата личност се свързва с опита му да ревизира налагането на християнската религия в България. За разлика от баща си, който провежда последователна политика на християнизация, Владимир Расате проявява привързаност към старите езически обичаи на българите. Вероятно идейно го е подкрепяла немалка част от българското общество. Само четвърт век по-рано по повод покръстването значителни народни маси обвинили своя хан, че е "дал лош закон" и че е "отстъпил от бащината чест и слава". Избухнали сериозни брожения, които Борис жестоко потушил, като за назидание избил 52 боили с целите им семейства. Макар и потискани, традиционните вярвания съществували. Наред с това много от българите не одобрявали появата на византийски свещеници, които били олицетворявани с вековния враг Византия.
През 892 г. княз Владимир Расате сключва съюз с немския крал Арнулф (887-899), насочен срещу славянската държава Велика Моравия /Великоморавия/ и косвено срещу Византия. Българският владетел се ангажирал да спре доставянето на сол за великоморавците от българските солни мини в Трансилвания. Тези действия показват приемственост в поведението на друг български владетел - хан Омуртаг, който воювал със славяните по средното течение на Дунав. Според някои съвременни изследователи възможно е дори князът да е правил опити да забрани християнството. Няма преки данни това да се е случилo, но в крайна сметка Борис Михаил напуснал манастира, в който прекарвал дните си, успял да свали от власт първородния си син и да наложи за княз своя трети син - Симеон I (893-927). Според една немска хроника, Владимир Расате бил затворен и ослепен. Няма повече подробности за края на живота му.
| |
След успешни военни действия срещу Византия Пресиян присъединява към България земите на славянското племе смоляни (в Западните Родопи), териториите от река Струма до Бяло море, Северна и Средна Македония и Южна Албания до Адриатическо море. Завършва военно-административната реформа на хан Омуртаг, след което България е разделена на 10 комитата. Пресиян организира и неуспешен поход за покоряването на Сърбия.
Умира през 852 г. и е наследен на престола от сина си Борис I.
Кан Маламир 831 - 836
Той бил третият, най-малкият син на кан Омуртаг. С възцаряването му бил пренебрегнат законът, според който престолът принадлежал по право на първородния син. Причините за отстраняването на Енравота (той носел и славянското име Воин) са известни - от младини престолонаследникът проявил склонност към християнската религия, което му струвало короната. Омуртаг посочил за свой наследник Маламир, тъй като бил убеден в предаността му към "отеческите богове". Тъй като Маламир бил непълнолетен, за регент съуправител бил назначен кавхан Исбул. През 836 г. се навършвали 20 години от мирния договор между България и Византия. Възползувайки се от смяната на владетеля, император Теофил (829-842) предприел поход срещу България и опустошил пограничните земи. Веднага били предприети ответни действия - Българска войска начело с кан Маламир и кавхан Исбул навлязла във византийска територия и опустошила околностите на Одрин и Бурдизо (др. Баба Ески). В един надпис на кан Маламир се заявява, че владетелят "придобил голяма слава" в ромейските предели. След това кан Маламир се насочил към Пловдив - в невъзможност да му се противопостави, гарнизонът напуснал крепостта. Споменатият по- горе надпис известява, че Маламир и кавхан Исбул "водили преговори" с жителите на Пловдив вероятно за условията около предаването на града. Градът отворил вратите си пред Българските войски и бил включен в границите на Българската държава. Във вътрешната си политика кан Маламир се придържал към заветите на своя баща. Един от надписите му съобщава, че по негово време се извършило водоснабдяването на Плиска по нареждане на кавхан Исбул. Освещаването на водопровода преминало при тържествена обстановка - кавханът го "подарил" на Маламир, а той от своя страна дарил богато аристокрацията. Тържествата приключили с голямо народно веселие - кан Маламир "дал на Българите много пъти да ядат и да пият". Повече подробности знаем за една трагедия, която се разиграла в канския двор - тя е записана от охридския архиепископ Теофилакт през XI век. Още при управлението на своя баща престолонаследникът Енравота проявил особен интерес към един византийски пленник, който при разпределението на плячката се паднал като дял на Омуртаг. Кинам (така се казвал пленникът) бил "великолепен и хубав на вид, а по душевната си красота бил по-славен и по-божествен от своите съвременници" - украсявали го преди всичко добродетелите на истински християнин - така поне твърди Теофилакт Охридски. Напразно кан Омуртаг го приканял да се откаже от Христос - упоритият отказ на Кинам докарал кана до ярост и той заповядал да го "предадат на железен затвор". След смъртта на Омуртаг Енравота се заинтересувал от съдбата на Кинам и по разпореждане на Маламир той бил издирен, изваден от затвора и предаден на по-големия му брат. Дългите разговори между тях завършили с това, че Енравота се превърнал в искрен и убеден християнин. Когато кан Маламир узнал истината, "бил обзет от ревност за отеческите си богове" и изправил брат си пред съд като "отстъпник на праотеческата религия". Религиозното усърдие на кана било поощрено от обкръжението му, което съзирало в разпространението на християнството опасност, заплашваща самото съществуване на Българската държава; Христос бил чужд бог, богът на вечните им неприятели, следователно измяната не се изчерпвала само с прегръщането на християнството. Пред Енравота кан Маламир поставил следното условие: "Или обещай, че ще се отстраниш от чуждия бог, или знай, че на тези (и му посочил палачите) ще бъдеш предаден още днес." Енравота отказал да се подчини и бил посечен с меч по заповед на кан Маламир. Теофилакт е записал (по-точно е да се каже съчинил) "пророчеството", чрез което в предсмъртния си час Енравота предсказал бъдещото тържество на християнството по Българската земя и близката смърт на "беззаконния" си брат: "Но и ти сам след изтичането на немного години ще изхвърлиш злочестата си душа, без да се възползуваш с нищо от жестокостта си." Три години по-късно пророчеството се сбъднало - "Животът на Маламир, като продължил три години, бил пожънат безвременно от сърпа на божието милосърдие." Преждевременната смърт на младия кан едва ли била следствие на естествени причини. Обяснението на Теофилакт Охридски е, че бил "пожънат" от сърпа на възмездието, но това може да се тълкува и като указание, че кан Маламир станал жертва на онези кръгове в България, които не били чужди на християнската религия. |
Кан Телериг
кан Телериг | ||
---|---|---|
владетел на България | ||
Управление | 768 - 777 | |
Други титли | патриций | |
Роден | 706 | |
Починал | 777 | |
Предшественик | Паган | |
Наследник | Кардам | |
Династия | Укил | |
Баща | Тервел | |
Майка | Анастасия от Византия, дъщеря на Юстиниан II и Евдокия |
Кан Телерѝг е владетел на България от 768 до 777 година.
Неговото управление съвпада с края на вътрешната криза в България от VIII век. За пръв път името му се споменава в изворите във връзка с похода на византийския императорКонстантин V Копронѝм срещу България през май 774 г. Този поход завършва без решително сражение, с мирен договор между двете страни. В края на същата година обаче Телериг изпраща армия от 12 000 души в Берзития (в дн. Република Македония), но византийският василевс, предупреден от своите агенти в Плиска, събира многократно по-силна войска и успява да срази българските части. Въодушевен от успеха си, император Константин V отново предприема поход срещу България, но северните ветрове възпират византийския флот край Месемврия (дн. Несебър) и по този начин осуетяват византийските въжделения.
За да ограничи византийското влияние в българската столица, Телериг изпраща писмо до византийския император, в което пише, че възнамерява да избяга при него, но поискал гаранции за себе си и имената на византийските хора, които биха могли да му помогнат. Константин V познавал ситуацията в България и приел, че Телериг е поредният български владетел, който е принуден да напусне престола. Той изпратил на българския кан имената на своите шпиони. На Телериг не му оставало нищо друго освен да прочисти Плиска от византийските агенти, които изтребва до крак.
През 777 г. Телериг все пак бива принуден да избяга в Константинопол, където бива покръстен и приема името Теофилакт. От страна на новия византийски император Лъв IVпатриций. (775-780) той бива удостоен с титлата
Кан Паган
Паган | ||
---|---|---|
владетел на България | ||
Управление | 767-768 | |
Роден | ? | |
Починал | 768 | |
край Варна, България | ||
Предшественик | Токту | |
Наследник | Телериг |
Кана субиги Пага̀н е български кан, управлявал България от 767 до 768 г. Той започва мирни преговори с Константин V Копронѝм. Те са разгорещени и императорът постоянно укорява българите за тяхното „безредие“. Все пак мирът е сключен, но чрез него василевсът печели време. С бърз марш той стига до вътрешността на България, но се завръща без някакви значими победи. За кан Паган обаче този поход има отрицателни последици. Той е убит около Варна (с това име се е наричала областта около днешния град) от слугите си.
Кан Токту
Токту | ||
---|---|---|
владетел на България | ||
Управление | 766-767 | |
Роден | ? | |
Починал | 767 | |
Предшественик | Умор | |
Наследник | Паган |
Кан Токту̀ е монарх (кан), управлявал България от 766 до 767 г. Не е ясно от кой род е, но се предполага, че е от рода Угаин.
За Токту патриарх Никифор Констатинополски казва, че е „мъж българин, брат на Баян“. Брат му Баян изглежда е известна личност, щом чрез него се прави характеристика на Токту. Според някои изследователи кан Токту стоял на чело на онези сили, които били противници на засилващото се политическо влияние на Византия.
Управлението на кан Токту продължава по-малко от година. Скоро той се оказва изправен срещу обединените сили на опозицията против провизантийската политика и трябвало да се спаси с бягство в изгнание — интересно е, че предпочита да потърси убежище не в посока Византия, а на север към Дунава. Някъде „в горите на река Дунав“ Токту загива заедно с брат си и мнозина от своите приближени.
Моят списък с блогове
-
Ruin-NationПреди 7 месеца
Admin
Create Fake Magazine Covers with your own picture at MagMyPic.com
Discount Magazine Subscriptions - Save big!