.jpg)
Автор: Кирил Милчев
1. Не може без предисловие.
Въпросът с родословието на Атила е един от най-слабо проучените. Причината за това несъмнено е в прокараната още през ХVІІІ в. и ХІХ в. в историческата наука германофилска теза, че хуните са разнопосочни банди, без общо командване, без държавен ред и не знаели как се превземат крепости с машини. Те нямали стратегия, а само атакували за плячка. Някои учени дори не се посвениха да обвинят византийския историк от V в. Приск Панийски в лъжа, защото бил написал, че хуните атакували гр. Наис (Ниш) през 447 г. с таркани и костенурки. Що се отнася до въпросa за изследване на династия при хуните, той дори не е поставян на дневен ред, независимо, че още през VІ в. готският историк Йордан пише, че дори в ранният си период към 375 г. били под властта на един владетел (Баламер, Баламбер)...
Почти всички европейски модерни учебни помагала фиксират, че в периода ІV в. и V в. от н.е. хуните нямат никакъв принос в Европа и разглеждат последната като „римо-германски синтез”.
Изобщо, както отбелязва с удивление американският историк Ото Манчън-Хелфън, в издадената посмъртно (ум. 1969 г.) през 1973 г. в Калифорнийския университет негова монография „Светът на хуните”, немските професори и съветските историци се отнасят към хунското минало с такъв негативизъм, какъвто – според историка – не се забелязва дори в протоколите на богословите по време на Халкедонския събор от 451 г., при условие, че по това време хуните стигат дори до Париж. А тяхната военна сянка дебне и над Балканите, които през 447 г. са превзели до Мраморно море.
Американският историк прави една тъжна констатация: за хуните се повтаря едно и също, още от времето на Едуард Гибон (1737-1794) и никой европейски изследовател не се е постарал да подходи към тази проблематика обективно като учен и без традиционната хунофобия.
Пресен пример е книгата за хуните от 1948 г. на Томпсън, в която той обявява, че те дошли неграмотни и неграмотни си отишли от Европа, че не знаели да правят никакви оръжия, че Атила не е водил дипломация, а пращал разни посолства за да проси дарове; че другите народи им строяли бойните машини и т.н. В завършък, в духа на старата теза за „германо-римски синтез”, Томпсън констатира, че хуните нямат никакъв принос в Европа, освен, че ускорили създаването на визиготската държава в Тулуза и готската по-късно в Италия...
В историческата наука, както знаете, угодно се е настанила фразата „велико преселение на народите”, чиято цел е изобщо да елиминира „хунският въпрос”.
Вследствие на това, независимо от такива късно-антични историци от края на ІV в. като Евнапий, които пишат, че готите напуснали (подгонени от хуните) разположената на територията на Скития своя държава и нахлули като бежанци в Панония и на Балканите, в официозните модерни учебници може да прочетете небивалици: грандиозната бежанска вълна на готите, е преиначена едва ли не като тяхна военна инвазия над Рим...
С две думи, ако не беше излязла през 1973 г. в Калифорния монографията на Ото Манчън-Хелфън „Светът на хуните”, и досега нямаше да имаме що-годе обективно изследване по тази тема. Не че книгата на Хелфън не търпи редакции и критика, но все пак никой учен не се бе постарал до Хелфън да проведе обективно изследване на хунското минало до 469 г.
По въпроса за произхода на хуните Хелфън отрича руската версия (тя всъщност е изказана като мнениe много преди 1900 г., когато Иностранцев я превръща в панацея за руското евразийство), че има приемственост между монглоидите Hsiong-nu и европейските Huns.
Някога през Просвещението на някои от европейските учени им хрумнала тази идея, защото видяли, че имената са близки, но тези ерудити никак не са се сетили например да превърнат тракийското племе гети в скандинавското племе готи, независимо, че Касиодор и Йордан са си го мислели и са го написали в историите си от VІ в.???
Но за хуните всичко може да се сугестира и ние съвсем втрещено четем в руските учебници как хуните се вдигнали от Жълтата река и Ордос в Китай и как дошли до Париж???
Гумильов пък (1960) даже измисли, че дошъл само един „конен отряд” от мъже и те си взели жени-маджарки на Волга, така се появил народът „гуны” ???
Мъжете били монглоиди, а жените европеидки, според Гумильов. Той е убеден, че Амиан Марцелин, който през ІV в. пише, че хуните се бръснели и затова изглеждали ужасно като евнусите, имал предвид под „ужасно” не липсата на брада или бойните им умения, а расовостта на лицата им. Според Гумильов, Марцелин бил видял „метиси” ???
Ето с такива доводи се бистри хунската история: дошъл един конен отряд от няколко мъже през ІІ в. на Волга, според Гумильов, оплодил девойките и през 375 г. този отряд вече бил цял народ, всесилните „гуны” ??? Човек не знае на какво да се чуди повече, на „пасионарната теория” на Гумильов или на фантазията му?
Между другото, метисната теория за произходът на един народ, е любима на Гумильов. Той смело я прилага и в няколкото си статии за произходът на хуните-ефталит.
Но да се върнем на въпроса за родословието на Атила !
Ние търсим отговор какъв е неговият произход?
Документът, който може да помогне, е „Именникът на българските канове”, така е известен този открит през ХІХ в. в Русия документ сред учените. Открити са и други копия от него.
Но първите две „лица”, съобщени в този документ, са живяли 300 г. (Авитохол) и 150 г.(в други преписи – 100 г.) за – Ирник.
Понеже отдавна учени като Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски и Мюсе са изказали верната хипотеза, че „Ирник” от „Именникът...” е третият син на Атила, чието име през 448 г. византийският летописец Приск Панийски е съобщил като „Ернак”, мнозина твърдят, че под „Авитохол” може да се разбира „Атила”.
Но това твърдение не дава отговор защо са му отредени „300 години” ?
Наличието на „300 г.” за Авитохол е знак, че трябва внимателно да се подходи и към „150 –те” (или 100 -те) години на Ирник ?
Трябва да намерим правилния ключ към загадката!
По тези въпроси има много мнения и публикации. На едно място даже четох, че истинското му име било Авитохол, а римляните го наричали – Атила. Боже опази, та този човек през V в. е все пак бил най-известната личност в Европа в периода 434 г. до 453 г., особено след 445 г., когато е самодържец на хуните, без брат си Бледа (?).
И така, някой замислял ли се е защо в различните преписи на „Именникът” има разнопосочност в годините на Ирник?
На едно място са 100, а на друго 150 ?
Да приемем като работна хипотеза, че „времето” на Ирник е 100 г., откъде тогава в някои от преписите се появяват още 50 г.?
Всъщност, ако сметнем, че държавата на Ирник е след 465 г., понеже както пише Приск той не помогнал на брат си Денгиз (който бива убит през 469 г.), защото бил зает със своя „местна война” на изток, тогава се оказва, че през 565 г. изминават стоте години. Ние обаче предполагаме, че в „Именникът...” не иде реч за човешки години, въпреки, че пише „живял”, а за времето на държавата на Ирник.
Кутригурите до 469 г. са под властта на Денгиз, но той е убит и главата му е разнасяна по тържищата на Константинопол.
Летописците са категорични, че от 469 г. до към 486 г. няма атаки на кутригури над Византия. Това означава, че след 469 г. кутригурите се подчиняват на Ирник, понеже именно той не води западни войни.
През 568 г. кутригури и авари създават в Панония държава...
Кутригурите имат с аварите в Панония съюз, който тече от 568 г. до 619 г., когато Орган посещава Ираклий в Константинопол и засвидетелствува про-византийска политика, с което скъсва отношенията на династията Дуло с аварския каган.
Утигурите (= българите) не последват масово кутригурите в Панония. Те остават в Приазовието и Предкавказието, където попадат под властта на тюрките на Истеми след 565 г. и това продължава до възкресяването на българската държава през 629 г. от Орган и Кубрат там.
Какви са изводите?
„Именникът на българските канове” е изключително ценен извор. Той не следва западната традиция, не можем да търсим митична личност или библейска такава Авитохол, на 300 г. възраст. Основание за това ни дава т.нар. „живеене” на Ирник.
Кутригури и българи заедно създават през 680 г. българската държава на Аспарух в Мизия. През Х в. хазарският владетел Йосиф пише до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа на избягалият при р. Руна (Дунав) наследник (визира Аспарух) на Кубратовата България, се казвал „в-н-н-т-р”. Арабоезичните средновековни историци от ІХ в. и Х в. масово наричат Дунавска България, с името Бурджан, което всъщност е арабоезично изменение на пехлевиското обозначение „бунд” (бундур), т.е. „в-н-н-т-р” от писмото на хазарския цар Йосиф.
Така е било самонаименованието на кутригурите, според моето изследване „Кои са кутригурите?”
През 1918 г. българският учен Златарски разработи изключително ценната хипотеза, че името „българи” след 469 г. е станало събирателно име, което е включвало не само самите българите (наричани „утигури” от гръкоезичните историци Прокопий, Агатий, Менандър и Теофилакт), а и ....кутригурите.
Не трябва да забравяме, че сведение за самостоен етнос българи имаме още от 354 г. в Анонимният латински хронограф.
През 455 г. умира Елак, първородният син на Атила.
След него властта поема Денгиз. Най-важният народ, който командва Денгиз, са „ултинзурите” (Йордан). Последните, според Атагий пък, били най-многобройни по онова време, наред с бургунди.
Тоест, за да се изясни ситуацията, е било важно историците да посочат кои са тези „ултинзури”? Аз няма да повтарям онова, което вече съм написал в статията в този сайт „Кои са кутригурите?”, където изследвах, че „аудан, ултин” е външно наименование на „бунд”, дадено им от българите.
Да се върнем на „Именникът...”.
Ако „Авитохол” е Атила, къде са в този документ имената на Елак и Денгиз? Няма ги.
„Именникът на българските канове” е писан след създаването на българската държава на Балканите и е продукт на българската (утигурската) памет.
Точно заради това в някои от преписите „времето” на Ирник, е 100 г. Точно толкова, от 465 до към 465 г., е била държавата Велика България на Ирник (не че той е бил жив дотогава), преди да бъде превзета от тюрките на Истеми.
Ала в някои преписи „времето” на Ирник е 150 г.?
Вече показахме, че в тези преписи са включени годините от 568 г., когато кутригурите, заедно с аварите създават в Панония държава, до 619 г., когато, както пише Никифор - „господарят на хунския народ” (разбирай, Орган) посетил Ираклий и получил титлата „патриций”, напускайки аварския каган.
Сиреч, „Именникът...” не е забравил дори съуправлението на династията Дуло с аварския каган в Панония и е оставил памет, че това съуправление от 568 г. до 619 г., е част от българската история.
Тези 50 г. властване на династията Дуло са прибавени към вече несъществуващата държава на Ирник и така в някои от преписите на „Именникът...” четем, че той „живял”....150 г.
Очевидно този разнобой в преписите датира от времето на оригиналите.
Аварите не са българи, те не са част от българското минало, а тюрки на Истеми, които през 568 г. избягват с кутригурите от предкавказката армия на Истеми, който тогава е зает с превземането на ефталитската държава в Согд. Авари (тюрки) и кутригури (хуни) превземат Панония и създават държава, наричана както Авария, така и Хуния. Дезертирали са от Истеми, според Менандър, 20 000 конница авари и 10 000 конница кутригури.
С други думи, династията Дуло, от която е и Атила, както и синовете му, произхожда от кутригурите, според мен.
Но през 465 г. Ирник става „първи български цар” (Орбини и Паисий безутешно търсят името на тоя владетел, който превзел Персия, както твърдят) и следователно кутригурите, които след 469 г. (убийството на Денгиз) припознават властта на Ирник, се включват в създадената вече от него „стара Велика България” (Теофан, Никифор).
Тоест, остатъчната атилова хунска империя от Днепър до Кавказ след 469 г. (по това време вече окончателно са загубени земите на хунската империя в централна и западна Европа), се трансформира в нова държава – Велика България. По простата логика, че Ирник още приживе на по-големият си брат оглавява българите и отива на изток с тях, за да се справи с нахлуването в тези области на савирите. Последните много скоро са асимилирани и стават известни на историците от VІ в. като хуни-савири. Независимо, че българите също са наричани „хуни” от летописците, при Теофан е останал изключително важният спомен на неизвестен източник от края на VІІ в., че тази стара държава, се е казвала Велика България. Когато кутригурите са в Панония с аварите, без утигурите (=българите), името на тяхната държава е било, както Авария (каганът е тюрк), но е съхранен спомен в летописите и за име „Хуния”. Сиреч, кутригурите в Панония се опитват да възкресяват към 568 г. старото име на хуните, докато българите обаче още след 465 г. дават своето име на държавата на Ирник, независимо, че Ирник е произхождал от кутригурския династичен род Дуло.
Така се извършва трансформацията от остатъчната хунска империя (от Днепър до Кавказ) в нова държава, която неизвестен източник от края на VІІ в., именува „стара Велика България”.
Тя е създадена от пост-атиловите хунски народи кутригури и утигури (= българи), както пише Прокопий, който съобщава, че тези два народа имат обща история още преди 375 г. и че са братски, неща които през 551 г. утигурския управник Синдалх потвърждава в нарочно писмо до Юстиниан І.
Прокопий пише, че тогава гр. Боспор (дн. Керч), станал „хунски град”. Той съобщава също така, че кутригурите се разположили от Херсон до Дон, а утигурите (=българите), на изток от Дон. През същият VІ в. Йордан също пише, че огромен брой хуни мигрирали към 460 г. от Панония при Днепър. Двете сведения се припокриват, Херсон е близо до Днепър.
Теофан в своята хроника от ІХ в. вече пише за котраги и българи, отказал се е от въведеното дотогава от Прокопий, Агатий, Менандър и Теофилакт име „утигури” за този народ.
Няма оправдание за онези български учени, които отхвърлят, че под термина „утигури” на горепосочените византийски писатели, не се крие българския етност (Бешевлиев).
Това е голяма крачка назад от постигнатото през 1918 г. от Златарски и приемане под сурдинка на съветската теория, че българите са каганатски тюрки...
Прокопий, Агатий, Менандър и Теофилак пишат за кутригурите винаги във връзка с утигурите, а Теофан възкресява същата бинарна връзка, но вече от висотата на своята ерудиция и време отхвърля въведеното книжно име „утигури” и пише за котраги и българи.
Освен четиримата горепосочени автори, никой друг историк не знае етнонима „утигури”.
Това означава, че Прокопий го е въвел през VІ в. по някаква причина и последователите му от все същият VІ в. Агатий и Менандър, просто следват терминологията на учителя Прокопий Ритор, както пише в захласт по него Агатий и както патетично му се възхищава Менандър.
Голяма грешка е обаче, огромният масив от данни при тези историци за утригурите, да се разглежда като информация, която не засяга българския етнос. Това е загуба на памет, която е една от причините да не се знае за ролята на кутригурите в създаването на българската държавност при Ирник, Кубрат и Аспарух.
Българите са наричани от Прокопий, Агатий и Менандър „утигури” и Синдалх разказва на Юстиниан І в писмото си една утигурска притча, която и днес повтаря всеки българин: вълкът кожа си мени, но нрава никога.
Кой е тогава прословутият „Авитохол” в „Именникът на българските канове” ?
Много отдавна логиката би трябвало да подскаже, че щом българите нямат „библейски личности” до ІХ в., тогава под 300 годишният живот на Авитохол, е резонно да се търси етнос.
Не е реално всички историци от онова време да пишат за братските народи българи (утигури) и котраги (кутригури), а на никой съвременен историк да не му дойде наум, че няма как, след като „Именникът...” твърди за история от „515 г. отвъд Дунав” (т.е. 515 г. преди 680 г., когато Аспарух създава държава в Мизия), че в този документ на българската памет, не могат да отсъстват кутригурите....
Изобщо, оказва се, че отхвърлянето на пост-атиловият българо-кутригурски синтез, е истинската причина българската история да има бедно познание за прабългарите.
Както знаете, възстановката на българското минало до 680 г. става в нашата страна след 1878 г. и е изцяло под доминантата на западните латиноезични и гръкоезични летописи. Тоест, става под ъгъла на европоцентризма.
Ако трябва да се напише българска история за същото време, под доминантата на персийските, сироезичните и арабоезичните първоизточници, се оказва, че още към ІV в. сирийският историк Мар Абас Катина е дал сведения за бунд и българи (достигнали до нас, чрез арменската история на Мовсес Хоренаци).
Арабоезичният историк от персийски произход ат-Табари, също пише през Х в. за „бунджар”.
Този пехлевийски термин на арабски вече е „Бурджан” и оттук нататък почти всички арабоезични историци пишат за дунавска България, наричайки я ...Бурджан.
Хазарския владетел Йосиф пише за „в-н-н-т-р”, арабски автори пишат за v-n-n-dr....
Чуждо име ли е Бунд, Бундур, Бурджан за българската история и защо тогава тези историци наричат така Дунавска България?
Тези въпроси не се изследват генерално в нашата наука, понякога се въвеждат спорадично и откъслечно в научен оборот, но неяснотата вее отвсякъде.
В статията в този сайт „Кои са кутригурите?” аз посочих, че самоназванието на кутригурите е всъщност „бунд”.
С други думи, наименованието на нашата държава „Бурджан” в арабоезичните източници от ІХ в. и Х в., не е произволно.
При съпоставянето на 16–те запазени преписа на хрониката на Теофан, се вижда, че старото име за народа на Кубрат, не е само „уногундури”, но в някои от преписите съществува и „уновундбългари”, т.е. Теофан очевидно е дал и верното име като „уни, вунд и българи”, заето от неизвестен източник от края на VІІ в., но на учените от ХХ в. името става известно като „уногундури”, понеже Атанасий Библиотекар (ІХ в.) и Константин Багрянородни (Х в.), са преписали грешното „уногундури” от някои от преписите. Хрониката на Теофан се преписва и е популярна още от началото на ІХ в.
И въпреки, че модерните учени много добре знаят, че Атанасий и Багрянородни преписват от Теофан, никой не се е трогнал да види как аджеба е изписано това прословуто име там и само формата „уногундури” ли има в преписите или и още нещо...
Такъв е бил подходът и на български и на европейски модерни историци към българското минало, половинчат.
Приема се на доверие едно име от вторични източници, а не се проверява как е при първоизточникът Теофан.
2. Неизяснени въпроси от културата на даване на имена при българи и кутригури.
В голяма степен отсъствието на културологично изследване за хуните и пост-атиловите хуни, е причина и днес да нямаме познание за династичната история на старият род Дуло.
Причина за това е и непоставянето на въпросът каква е била процедурата по даване на имена?
Християнската религия акцентира върху едноименността на един човек през целият му живот след кръщението. Готите стават още от ІV в. ариани. Наистина еретици, но християни, те приемат тази култура и обрядност на името. В християнска Византия прякорите и допълните имена се дават по изключение, но система, която да вменява, че един човек може да получи ново име, във връзка с дадено събитие, няма. В християнската обрядност за даване на име по-висшо от кръщелното не съществува.
Хуни са били различни народи през втората половина на ІV в. и до 460 г., някои от тях са християни. Българите и бунд (кутригурите), които са съставлявали ядрото на хунската империя, не са.
Остроготите са хунски народ до 455 г., участват през 451 г. под знамената на Атила в Каталунската битка, бият се дори против визиготи. Те са поданици на хунската империя и живеят съвместно с българи и кутригури в Панония. Йордан пише, че остроготите живяли повече от 50 години, заедно с хуните там. По това време остроготите развиват арианското християнско вироизповедание, в хунската империя е имало свобода на религиите.
Много ми е интересно, когато се разглеждат въпросите около хунските имена, защо априори се приема от учените, че една и съща личност не може да има повече от едно име? Така например, аз посочих в статията си в този сайт „Династията Дуло”, че името на бащата на Атила, съобщено от готският историк Йордан през VІ в. като Мундзук, не е явно нищо друго, освен прозвище, понеже историкът Олимпиодор ни е оставил в § 17 от записките при Фотий изключително важното сведение, че готите наричали областта Мунтания (дн. земите над Букурещ), с името „Мундияк”. Тоест, последното е топоним. И когато бащата на Атила превзема тези земи, включително и по-голямата част от Панония, очевидно, че е получил прозвище „Мундзук”.
Културата на даване на прозвища при прабългарите, е непроучена. Прозвището е още едно име и се е давало във връзка с дадено триумфално военно събитие или при друг важен повод.
Тази култура е много важна, понеже прозвищата съдържат топонимен или етнонимен субстрат в семантиката си.
Да дадем два примера от различни епохи.
През 400 г. става особено популярно името на хунския генерал Улдин, който при гр. Нове (Свищов) залавя търсеният от Византия Гайна, убива го и изпраща главата му в Константинопол. Името на Улдин го знаят почти всички летописци: Созомен, Зосим, Агатий, Йордан. Последните двама обаче знаят и за народ „ултинзури”, това ще рече, че самото име „Улдин” на хунския генерал, е всъщност прозвище, което съдържа името на народа, от който произхожда.
Първородният син на цар Борис (ІХ в.) се е казвал Владимир, мразел е християнството и затова, когато воюва със сърбите при р. Рас и очевидно ги побеждава (Багрянородни твърди, че сърбите победили, но след това пише, че сръбските принцове се оказали в българския двор), приема името на хидронима Рас и става известен като Владимир Расате.
При съюзнически договори пък са се разменяли имена. Летописът от ХІІІ в. на волжките българи „Барадж тарих” е оставил спомен как към 568 г. Боян (Бунд) от Дуло дал името си на аварския отцепник от армията на Истеми и оттогава този войник се самонарича „каган Боян” (Менандър) .
Най-интересното за мен при проучването на тюркоезичните компилации на летописа „Барадж тарих” бе, че забелязах, че династичният род Дуло се изписва на някои места и като „Дуан”. Това много ме учуди, но очевидно то показва, че истинското име на този владетел е Дуа , а формите „Дуло, Дуан” са получени от различни афикси (окончания).
Моето проучване на първата редакция на писмото на каган Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, показа, че в това писмо присъства езиковата ротация d(t)r.
Арабоезичните източници дават изключително ценното сведение, че езикът на хазари и българи е сходен, и се различава от този на каганатските тюрки.
Това ще рече, че гореупоменатата ротация, за която подробно съм писал в статията си в този сайт „Династията Дуло”, е съществувала и в езика на прабългарите.
И наистина, Приск Панийски, който през 448 г. посещава лично града на Атила, ни е съобщил като най-важното име в хунската история „владетеля Руа”.
Руа е всъщност Дуа, владетелят създал династията, известна ни днес като Дуло, но която в персоезично обкръжение, е наричана също и „Дуан” (виж. „Барадж тарих”).
Историкът Олимпиодор (началото на V в.) ни е оставил спомен, че е оглавил посолство до хуните преди 423 г., където цар бил „Донат”.
Руа, Дуа, Дуло, Дуан, Донат – това е все едно и също име.
Когато умира Донат (преди 423 г.), тронът е зает от Харатон, както пише Олимпиодор. Ото Манчън-Хелфън основателно предполага, че Харатон е брат на Донат.
През 448 г. обаче Приск пише за този владетел като за Руа.
Изобщо чичото на Атила, известен като Руа, умира чак през 434 г.
Но ако брат му се е казвал Донат (Олимпиодор), а той е Руа, т.е. Дуа, тога на какво сме свидетели?
Олимпиодор е категоричен, че Донат е убит преди 423 г., а Приск пише за чичото на Атила, починал през 434 г., като за Руа, т.е. Дуа...
На какво сме свидетели?
Братът Харатон всъщност носи името на Дуа (Руа), т.е. свидетели сме на първите двама владетели на династията Дуло.
Трети след тях, заедно с брат си Атила , е Бледа.
От 445 г. до 453 г. Атила от рода Дуло е самодържец, наследява го първородният му син Елак (453-455), който е убит от гепидите, които правят преврат в хунската империя.
Следва втория атилов син Денгиз (убит 469 г.), който освен своя народ бунд (ултинзурите, кутригурите), командва и още няколко народа, изброени при Йордан.
По това време, т.е. около 465 г., третият син Ернак (Ирник) оглавява утигури (българи) и още няколко народа, с които отблъсква източната атака на савирите.
Забележително е, че Приск (V в.) пише за народ „урог”, който ако имаме предвид ротацията d(t)r, съвпада с утиг (утигури) на Прокопий (VІ в.)???
Тоест, основателно може да кажем, ако имаме предвид, че българи след 469 г. стават и кутригурите (бунд, ултин), че Атила е бил от династията Дуло, която между 406 и 423 г. основава неговият баща Донат, чието име в готската история на Йордан, е съобщено с прозвището му Мундзук.
По това време, т.е. от преди 400 г. до 423 г., братът на Донат, е всеизвестният хунски пълководец с прозвище Улдин, истинското му име е било Харатон, както съобщава Олимпиодор. Не трябва да изключваме възможността Ернак, третия син на Атила, да е кръстен именно на този чичо на баща му Атила - Херан (?).
Малко преди 423 г., както пише Олимпиодор, е убит Донат и западният римски император Хонорий (ум. 423 г.) признал Херан (Харатон) за „пръв рикс” (цар) на хуните.
Тоест, от това време до 434 г. Харатон става Дуа (Руа).
Но понеже основателят на династията е брат му Дуа (Донат), значи при заемането на името Руа (Дуа) от Харатон, имаме вече Дуло ІІ.
И така, ако българите бяха проучили династичната си история, щяха да знаят Кубрат, кой подред Дуло е?
Приносът на династията Дуло в Европа не е проучван за съжаление, а представители на този род в различни периоди оглавяват, освен кутригури и българи, също така славяни (цар Само, т.е. Самбат в Каринтия, дн. южна Австрия) и унгарци (Арпад, който бил син на волжкобългарския цар Алмъс, както пише Багрянородни, е първият унгарски крал).
От всички изследователи единствен Томпсън се чуди как така такъв известен генерал като Улдин в един момент изчезва от хунската история? Но, ако се знаеше титулатурата на династичния род Дуло, щеше да се знае, че титулатурата е съдържала три компонента: лично име, прозвище и династично име. Харатон, чието прозвище е Улдин, е бил Дуло ІІ. В летописът „Барадж тарих” е запазен спомен, че Атила също бил „Аудан Дуло”. Аудан (улдин, авито), е всъщност външно наименование от страна на българите на народа, известен след 460 г. като – кутригури (когато получава това външно наименование от антите, така че е ясно откъде го е заел Прокопий, знае го и Псевдо-Захарий Ритор към 555 г.; разпространеността на това външно име е барометър и за значимостта по това време на антите, т.е. прото-украинците...).
Тоест, Авитохол в „Именникът на българските канове” означава „хол” (= жилищата, домовете) на авито (аудан, ултин). Сиреч, този царственик е съхранил спомена и за миналото на кутригурите, посочвайки, че то е 300 години. С други думи, фиксира се един период от време от 300 г. преди 465 г., когато Ирник става български владетел и ние можем да датираме, че началото на това време е към 165 г. от н.е. Явно оттогава датира синтеза между вунд (прикаспийските „венед” на Птоломей) и владетелите (бал) на Геруа (Кавказ на север от Дербенд и Дарял), т.е. българите.
