Династията на Третото българско царство

Фердинанд I

Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мари Сакскобургготски е княз на България от 7 юли 1887 г. до 22 септември 1908 г., когато е обявена Независимостта на България, и цар на България от 22 септември 1908 г. до абдикирането му на 3 октомври 1918 г. Фердинанд (в западната литература обикновено Ferdinand von Sachsen-Coburg-Kohary) е роден на 26 февруари 1861 г. във Виена. Син е на принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота-Кохари (1818–81) и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска (1817–1907), дъщеря на френския крал Луи Филип (Louis Philippe). Младият принц прекарва детството си при своите родители във Виена. Там посещава училището за кадети.
   Фердинанд се жени два пъти. Първият му брак през 1893 г. е с италианската принцеса Мария-Луиза Бурбон-Пармска, от която има четири деца - престолонаследникът княз Борис (1894-1943), княз Кирил Преславски (1895-1945), княгиня Евдокия (1898-1985) и княгиня Надежда (1899-1958). Мария-Луиза умира при раждането на Надежда. Вторият брак на Фердинанд през 1908 г. е с германската принцеса Елеонора фон Ройс-Кьостриц (1860-1917), от която няма деца. Фердинанд умира на 10 септември 1948 г. в Кобург, Германия.
   Българската история разглежда цар Фердинанд като противоречива личност. От една страна, изтъкват се заслугите му за утвърждаването на Третата българска държава, както и за нейната независимост. От друга страна, на Фердинанд се хвърля вината за неуспешното участие на България в Междусъюзническата и Първата световна война, които костват на страната стотици хиляди жертви и довеждат до две национални катастрофи.
   Фердинанд е и писател, ботаник и филателист.


Мария-Луиза Бурбон-Пармска


    Мария-Луиза Бурбон-Парма e италианската принцеса, първата съпруга на княз Фердинанд I.
    Тя е родена на 17 януари 1870 г. в Италия. Дъщеря е на пармския дук Роберт и на принцеса Мария Пия Бурбон.
    Мария-Луиза сключва брак с Фердинанд I на 8 април 1893 г. в Пианоре, Италия. От брака си те имат 4 деца. Борис III, княз Търновски е на българския престола от 3 октомври 1918 г. до 28 август 1943 г. Другите деца от брака й с Фердинанд I са принц Кирил Преславски, и принцесите Евдокия и Надежда.
    Княгиня Мария Луиза не се занимава с политическа дейност. Тя не приема преминаването на първородния и син от католическо в източноправославно вероизповедание от 2 февруари 1896 г.
    Княгинята умира на 30 януари 1899 г. в София и е погребана в католическата катедрала “Св. Лудвиг” в Пловдив.


Борис III


   Борис III е цар на България от 3 октомври 1918 г. до 28 август 1943 г. Той е син на цар Фердинанд I, който абдикира в негова полза след поражението на България през Първата световна война.
   Роден е на 30 януари 1894 г. Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. През 1930 г. се оженва за италианската принцеса Джована Савойска, която става българска царица под името Йоанна. Раждат им се две деца - княгиня Мария-Луиза (р. 1933) и княз Симеон (р. 1937).
   Макар и неохотно, Борис ІІІ подкрепя преврата от 9 юни 1923 г. След провала на режима, установен с преврата от 19 май 1934 г., царят не възстановява разпуснатите партии и демократичните принципи. На практика той поема цялата власт в ръцете си, служейки си с марионетни правителства.
   Борис ІІІ съдейства с посредническата си роля за подписването на Мюнхенското споразумение от 1938 г., съгласно което Западът се съгласява Нацистка Германия да получи населените с етнически немци Судетски земи от Чехословакия в замяна на "вечен мир". Това на практика развързва ръцете на Хитлер за по-нататъшни завоевания.


   След началото на Втората световна война Борис ІІІ насочва България към съюз с Оста Рим-Берлин-Токио, с цел ревизия на Ньойския мирен договор. С помощта на Берлин и Москва, София успява да си върне от Букурещ Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940 г. Борис ІІІ отклонява съветските предложения за сключване на договор за мир и дружба, които биха поставили страната в зависимо положение. Той обаче се съгласява България да послужи като плацдарм на германската експанзия на Балканите.
   През април 1941 г. нацистките войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната населените предимно с етнически българи Западни покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Борис ІІІ е възвеличен като Цар Обединител.


 През 1943 г. след тайни преговори с нацистите българските власти се съгласяват да депортират евреите от новите територии, както и част от евреите от старите територии на страната. Първата част от плана е осъществена със съдействието на българската администрация, но втората се осуетява поради активното противодействие от страна на група народни представители, водени от заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, ръководството на Българската православна църква, видни интелектуалци, опозиционери и др.
   Цар Борис ІІІ умира на 28 август 1943 г., скоро след като се връща от визита при Хитлер(по неизвестно обстоятелства). Наследява го синът му цар Симеон II.


Йоанна


   Йоанна е българска царица, съпруга на цар Борис III, родена през 1907 г. Тя е дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III (от Савойската династия) и на черногорската принцеса Елена. През 1930 г. се омъжва за Борис — първоначално в Асизи по католическия ритуал, а после в София по източноправославния. Йоанна е майка на княгиня Мария-Луиза (родена 1933 г.) и престолонаследника княз Симеон (роден 1937 г.).
   След смъртта на Борис през 1943 г. Симеон е обявен за цар, а управлението на страната е поверено на регентски съвет.     През 1946 г. в България се провежда референдум за или против монархията. След като е обявено, че мнозинството от избирателите са гласували за република, Йоанна и децата ? са принудени да напуснат страната. Първоначално те живеят в Египет при баща ?, който също е изгнаник, а после в Испания. През 1964 г. Йоанна издава своите спомени на италиански в Милано.
   Последните години от живота си Йоанна прекарва във вила Янтра в португалския курорт Ещорил. Преди да почине през 2000 г. тя успява да посети наново България през 1993 г. и е приветствана възторжено от много граждани.


Кирил Преславски


 Княз Кирил Преславски (Кирил Хайнрих Франц Лудвиг Антон Карл Филип, княз на България, принц Сакс-Кобург и Гота, херцог Саксонски, княз Преславски) е син на цар Фердинанд I и брат на цар Борис III.
   След смъртта на цар Борис III на 28 август 1943 г. княз Кирил е бил определен от българския парламент за регент заедно с проф. Богдан Филов и генерал-лейтенант Никола Михов, докато първородният син на цар Борис III, Симеон II навърши пълнолетие.
   През 1945 г. след нахлуването на съветските войски и осъществения преврат принц Кирил е приет за виновен в сътрудничество с фашистка Германия и осъден на смърт, заедно с проф. Богдан Филов и генерал-лейтенант Никола Михов, осем царски съветници, двайсет и двама министри от кабинетите на Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов и шейсет и седем депутати от XXV Обикновено народно събрание, включително и неговите председатели Никола Логофетов и Христо Калфов. Според някои източници той бил принуден да изкопае собствения си гроб, преди да бъде разстрелян.


Симеон Сакскобургготски


 Симеон Борисов Сакскобургготски е български политик и бивш монарх, 62-ри министър-председател на България от 24 юли 2001 до 16 август 2005. Роден е на 16 юни 1937 в София като първи син и престолонаследник на цар Борис III и царица Йоанна.

   Той е цар на България от 1943 до 1946, като заради възрастта му, от негово име управлява регентски съвет. От 1943 до 1944 в него влизат княз Кирил Преславски, Богдан Филов и Никола Михов, а от 1944 до 1946 - Тодор Павлов, Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски. През 1946 монархията е премахната чрез референдум, смятан от мнозина за манипулиран от коалиционното правителство на Отечествения фронт, доминирано от БРП(к). Валидността му се оспорва и поради присъствието на съветски войски в страната. След референдума Симеон, заедно със семейството си, заминава за Египет, а през 1951 за Испания, където живее до 2001. Когато навършва пълнолетие през 1955 г., той се провъзгласява за цар съгласно изискванията на Търновската конституция. Монархическата му функция обаче се поставя под съмнение, след като през 2001 г. той се закле в Конституцията на Република България.
   През 2001 сформираната от него партия Национално движение "Симеон Втори" печели парламентарните избори и Симеон Сакскобургготски оглавява правителството, коалиция на НДСВ и ДПС и включващо отделни представители на БСП. През 2005 той прави промени в кабинета си, включвайки в него представители на партия "Новото време" (преди дискусионен клуб в рамките на парламентарната група на НДСВ).
   След като на изборите през юни 2005 г. НДСВ изгуби изборите, Симеон не успя да запази премиерския си пост, въпреки че неговата партия влезе заедно с ДПС в коалиционния кабинет, оглавяван от победителката БСП. Той получи церемониалния пост председател на коалиционния съвет.
Симеон Сакскобургготски е женен за испанската благородничка доня Маргарита Гомес-Асебо и Сехуeла (дъщеря на маркиз и далечна роднина на крал Хуан Карлос), родена през 1935 г. Двамата имат четири сина - Кардам (р. 1962), Кирил (1964), Кубрат (1965) и Константин-Асен (1967), както и една дъщеря - Калина (р. 1972).
   Симеон Сакскобургготски е крупен земевладелец. По време на неговото управление му бяха реституирани имоти (които според някои експерти са били собственост не на семейството му, а на монархическата институция) на стойност около 160 млн. евро. (вкл. 2100 хектара гора в района на Боровец). За разследване на реституцията на т.нар. царски имоти бе създадена специална парламентарна анкетна комисия през март 2006 г.

Династическите бракове през Средновековието

Височайшите сватби от основаването на държавата през 681 г. до приемането на християнството през 864 г. тънат в почти пълно забвение. Знаем обаче много добре, че езическите владетели са били многоженци. По-късно, в духа на времето, в което живеели, българските монарси се сродявали предимно със своите съседи от Византия, Сърбия, Влашко, Унгария, Латинската империя и т.н. Така например за периода на Втората българска държава (1185-1393 г.), когато столицата се намирала в Търново, царици станали 5 българки, 8 гъркини, 3 сръбкини, 2 рускини, 2 влахкини, 1 унгарка, 1 "скитка" (по всяка вероятност - куманка), 1 французойка и 1 еврейка. През същия период за българки били женени четирима сръбски крале - Стефан Владислав, Стефан Урош II, Стефан Урош III и Стефан Душан, най-великият владетел на тази страна. Още повече търновски принцеси се бракосъчетали с византийци... Всъщност, до завладяването на Балканите от турците родословията на местните династии и аристокрацията, били така оплетени с династиите и аристокрацията от останалата част на Европа, че свързването им с една или друга народност е в голяма степен съвсем условно. Царските сватби ставали в зависимост от интересите на династията и държавата, затова и предхождащите ги преговори по правило приличали на търговски пазарлъци. При тях булката се разменяла или допълвала с  политически съюзи, територии, луксозни вещи, купища пари...При сватбата на българската принцеса Мария с латинския император Хенрих, накитите, тоалетите и другите предмети на разкоша на младоженката били откарани в Цариград с 60 товарни животни, покрити с червено кадифе, достатъчно дълго, за да омете прашните пътища между двете столици (1214 г.). А церемониите били пищни и по средновековному безкрайни - пиршествата и ритуалите при сватбата на престолонаследника Михаил с дъщерята на византийския император Андроник III траяли цели осем дни (1337 г.).   Смятало се, че принцовете достигат зряла възраст на 15, а принцесите - на 13 години, но не били изключение и договорите за сродяване чрез невръстни деца. "Сватовете" впрочем държали на думата си като на ланския сняг - те се отмятали от подписите и клетвите си веднага щом завеел друг политически вятър. Цар Михаил III Шишман (1323-1330 г.) пък просто изгонил жена си Анна-Неда, за което заплатил с главата си в битката при Кюстендил с нейния брат, сръбския крал Стефан Дечански. Около век преди това иначе широко скроеният Иван Асен II отмъкнал с измама дъщеря си, омъжена за византийския василевс Теодор Ласкарис (като дори й зашлевил плесница, когато императрицата заявила, че иска да се върне при мъжа си). Самият Иван Асен II (1218-1241 г.) се женил три пъти, като с второто си брачно тайнство станал зет на унгарския крал Андраш II, а с третото - на византийския император Теодор Комнин. Между стените на царските дворци, разбира се, не липсвали и покъртителни романси - владетелите носели не само корони, но и сърца. Престолонаследникът Гаврил Радомир (цар на България през 1014-1015 г.) прогонил след кратък брак бременната си съпруга, дъщеря на маджарския владетел Гейза I, с риск да предизвика европейска криза. Изгонил я, защото се влюбил и оженил за една гръцка пленничка, която дори нямала благородническо потекло. Неговата сестра Теодора Косара не останала по-назад. Тя се влюбила в изпадналия в немилост бащин васал, сръбския княз Иван Владимир, и изпросила не само освобождаването му от затвора, но и връщането на отнетите му владения (тази сватба дала благодарен материал на южонославянския фолклор, а по-късно - и на литературата). Притиснат от политическите обстоятелства и липсата на пари за амбициозните си цели, цар Теодор Светослав (1300-1321 г.) пренебрегнал династическите предразсъдъци, за да се ожени за дъщерята на богатия левантийски търговец Пантолеон. А Иван Александър (1331-1371 г.) успял да се пребори дори с верските предубеждения - изпращайки първата си жена в манастир, той се венчал за една покръстена еврейка! Две български принцеси били принесени в жертва на държавните интереси - през 1285 г. дъщеря на цар Георги I Тертер се оженила за Чака, син на татарския хан Ногай (за да се отклонят татарските нашествия); по подобни причини Кера Тамара, една от щерките на Иван Александър, отпътувала за харема на турския султан Мурад I.   Обичайният начин, по който българските владетели се отървавали от "благочестивите царици" (както ги наричат летописците), бил изпращането в манастир. Повечето царе от XIII-XIV в. се женили по два пъти, а някои и по три. Регистриран е и един случай, когато иначе сравнително либералното православие принудило царя да влезе в "правия път" едва след анатема. Може би тази особеност на българското православие е и главната причина, поради която в българската история няма ексцентрици от типа на английския Хенри VIII или руския Иван Грозни, които уреждали разводите си на тоя свят, като изпращали предишните си съпруги на оня. Доста разпространена била и институцията на наложниците, като незаконородените деца също имали своите шансове да останат на върха на обществената пирамида. "Благочестивите царици" впрочем не отстъпвали много на своите избраници. Според обичаите в средновековна Европа някои от тях също заставали пред олтара по два, че и по три пъти, какъвто бил случаят с гъркинята Мария Палеологина.За да запази короната си и осигури престола на сина си, тя се омъжила (1278 г.) за селянина Ивайло, водач на победното народно въстание и убиец на втория й съпруг, цар Константин Асен. В интерес на истината - търновските царици се венчавали повторно и заради спокойствието в държавата - те придавали законност на изборните царе при прекъсване на предишната династия. Нерядко обаче те също дейно забърквали интриги, чиито жертви ставали и собствените им съпрузи. Най-много се отличили на това поприще няколкото Марии и Ирини - византийските принцеси, които пристигали от Цариград с високо вирнати носове, извратена изтънченост и нрави, станали пословични в тогавашна Европа.