В борба с Византия

Осмото столетие за България преминало под един знак - знака на борбата с Византия, борба, в някои моменти на живот и смърт, борба за оцеляване, самоопределение и самоутвърждаване. Тази борба била неизбежна и за двете страни - Българин трябвало да съхрани вече постигнатото, а Византия, като не забраняла позорното си поражение, се стремяла да възстанови предишните си позиции.
Първите две десетилетия на VIII в. обаче имали съвсем друг облик. При хан Тервел (701-718), син и наследник на хан Аспарух, България от първична, стихийна сила се превърнала в държава - партньор на могъщата Византия. През 704 г. българският владетел се отзовал на молбата на сваления император Юстиниан II (685-695), заточен в гр. Херсон (на Кримския п-ов), и решил да го подпомогне в опита му да си възвърне престола. На следната година с решителната подкрепа на българските войски Юстиниан П сполучил да овладее Константинопол. Новият василевс не закъснял да се отблагодари на българите и техния владетел за оказаната помощ: Тервел бил удостоен с най-високата титла „кесар", която дотогава се давала само на императора и. членовете на семейството му; войските му получили богато възнаграждение, а към българската държава била присъединена областта Загоре (земите около Айтос, Сливен и
Ямбол).
Следващото десетилетие отношенията между двете страни били противоречиви. На първо време Юстиниан нарушил мира и се опитал да си върне отстъпените земи (708 г. ), но неуспешно, а след това, когато тронът му бил отново заплашен, бил принуден пак да потърси помощта на Тервел. Но тогава нахлуването на български войски във византийска Тракия не могло да помогне на василевса.
През 716 г. двете страни сключили така необходимия им мирен договор, с който се очертавали границите, фиксирал се годишният данък, който Византия продължавала да изплаща, определяло се връщането на политическите бегълци и се регламентирали икономическите връзки. Реална последица от уреждането на двустранните отношения била намесата на България за отхвърляне на арабската обсада на Константинопол (717-718).
Повече от три десетилетия и половина съдбините на България остават тайна за съвременните учени - липсата на извори не позволява те да бъдат изучени. Дори имената и редът на Тервеловите наследници предизвикват колебания,
Картината се променя, когато насочим нашия взор към втората половина на VIII век. Тогава в продължение на четвърт столетие България била обхваната от първата, и то доста силна социална и политическа криза. Тази криза имала две измерения - вътрешно и външно. Във вътрешен план се характеризира с междуособици и отслабване на владетелската власт, а във външен план със сериозен военен натиск от страна на Византия. Докато на българския престол само за двадесет години се сменили шестима владетели (някои от тях били принудени да потърсят убежище във византийския престолен град), византийският император Константин V Копроним (741-775 ) организира серия от девет похода (първият през 756, а последният през 775 г. ) срещу България - по суша, но понякога и комбинирано с флота. Макар че държали страната в постоянно социално и военно напрежение, тези походи не постигнали търсения резултат. Нещо повече, неуспехът на последната военна кампания бил причина за смъртта на василевса.
Смъртта на Константин V, отстраняването на вътрешните смутове н появата на личности като хановете Телериг (768-777) и Кардам (777-803), които съумели да обединят българското общество, довели до постепенното преодолява-не на тежкото състояние, в което била изпаднала страната. В самото начало на деветото столетие тя отново била в състояние да се развива пълноценно и да се противопоставя успешно на съседна Византия.
Хан Крум, който през 803 г. наследил хан Кардам, е този български владетел, с чието име се свързва първото успешно десетилетие на България през новия IX век. Ако трябва само с няколко кратки слова да се характеризира външнополитическата дейност на хан Крум, тя би изглеждала така: приобщаване към България на всички земи, населени с българи и славяни, сродни на тези, които вече били български поданици. Основните географски посоки на тази програма били: Юг - Югоизток - Македония (преди всичко по долината на Струма) и Тракия; северозапад, в посока към р. Тиса (тези земи били отвоювани от аварите, чиято държава била унищожена от Карл Велики) и североизток от Долни Дунав. Тази политика довела и до териториално разширение, особено на север от Дунав - една територия, която византийските автори наричат „България отвъд р. Дунав".
Заслужава отбелязване стратегията на хан Крум по отношение на Византия: той не само се стремял към овладяване на земи в Македония и Тракия, но на няколко пъти предприел масови изселвания на византийското население на Тракия (то било прехвърляно в „Отвъддунавска България") с цел да промени демографския и народностния облик на тази византийска област и по-лесно да я приобщи към България.
Най-добре засвидетелствувани в изворите са отношенията на хан Крум с Византия. Инициативата е била в ръцете на българския владетел. През 808 г. българската войска извършила успешен поход по долината на Струма, а на следващата, 809 г. хан Крум овладял Сердика (Средец) и нанесъл сериозен удар в стратегическите планове на империята. Две години по-късно, през 811 г., Византия преминала в контранастъпление, успяла да овладее българската столица Плиска (Крум се бил оттеглил от нея), но на 26 юли 811 г. император Никифор I, който се завръщал триумфално, е напълно разбит в един от старопланинските проходи (вероятно Върбишкия) и намерил там смъртта си. Тази победа очертала пътя на българските войски към Тракия и те в продължение на две години - 811-813 г. - били почти пълни господари на тези земи. Хан Крум достигнал до Константинопол и се опитал да го обсади, но настъплението му било прекъснато от внезапната му смърт в началото на 814 година.
Ползотворна е държавническата дейност на хан Крум. Една интересна византийска енциклопедия, наречена „Свидас" (Х в, ), разкрива законотворчеството на този бележит български владетел, което имало за цел да се замени обичайното право на българи и славяни (или част от него) със закони за „всички българи". Макар и нестроен, текстът, който е запазен, подсказва какви социални прояви и отношения са регулирали те: наказателни дейности срещу кражбите, клеветничеството и лъжесвидетелството, изкореняване на лозята (?) с цел ликвидиране на пиянството, преследване и унищожаване на просячеството (опит за спиране на обезземляването на селяните, както приемат някои учени).
В българската медиевистика се водят спорове за наследниците и приемника на хан Крум. Неяснотите на част от изворите дават основание на някои учени да твърдят, че през 814 г. върховната власт в Българин преминала в ръцете на Дукум и веднага след това на Дицевг - Диценг. Едва през 815 г. за български хан бил провъзгласен Омуртаг. По-вероятно е второто положение, при което за наследник на Крум се приема Омуртаг (или Муртаг, както го назовават повечето средновековни автори), вероятно негов син. Седемнадесетгодишното властвуване на Омуртаг твърде произволно се характеризира като мирно (противопоставено на десетилетието на Крум). Внимателното проучване на това властвуване показва, че подобна характеристика е невярна. Наистина новият владетел побързал да преустанови състоянието на война с Византия и сключил 30-годишен мир с империята, който бил спазван. Нещо повече, през 823 г. българският хан се притекъл на помощ на император Михаил II, като му помогнал да ликвидира опасността от узурпатора Тома Славянина (823 г. ).
Историческите извори показват недвусмислено, че Омуртаг, след като уредил отношенията си с Византия, бил принуден да обърне своя поглед към териториите на България, намиращи се отвъд Дунава. По-сериозен бил конфликтът с франкската империя по времето на император Людовик Благочестиви. Причина за този конфликт, прераснал скоро във война, било отцепването от българската държава на славянските племена браничевци и абодрити, конто проявили стремеж да се приобщят към франкската държава. Военните действия, съсредоточени в няколко военни кампании, започнали през 826 г. и продължили през 827 и 829 година. Българите използвали дори флота по Дунава и Драва и особено упорито воювали по течението на р. Тиса (според един от българските възпоменателни надписи в р. Тиса се удавил българският военачалник Онегавон или Негавон). Войната приключила с мирен договор, който определил точно границите между България и франкската империя.
Почти по същото време българската войска преминала р. Днепър, която фиксирала крайните североизточни предели на българската държава (друг български надпис е посветен на копан Окорсис или Корсис, намерил смъртта си във водите на Днепър) и се намесила в гражданската война, която по това време бушувала в Хазарския хаганат.
С името на хан Омуртаг се свързва изграждането на нова административна структура на България (ликвидиране на федеративния принцип и замяната му с държавни служители), разгърнатото монументално строителство, което трябвало да заличи пораженията от нахлуването на Никифор I (преди всичко опожаряването на Плиска) и жестокото преследване на християнската религия, проповядвана от византийски пленници, доведени в България по времето на хан Крум. По нареждане на българския владетел били екзекутирани епископите на Адрианопол (Одрин) и Девелт с част от най-приближените им хора.
Хан Омуртаг починал през 831 г. (българско пратеничество при Людовик Благочестиви свидетелствува за това събитие). Той имал трима синове. Съдбата на най-стария, Звиница, е неизвестна (обикновено се допуска, че той е починал преди 831 г. ); вторият, Енравота (или още Войн), бил наказан със смърт заради привързаността си към християнството. Така български хан станал най-малкият му син Маламир (831-836), Краткотрайното управление на Маламир е твърде слабо познато. Няколко български надписа и откъслечни текстове от съчинения на византийски автори извеждат на преден план действията на капхан Исбул, който ръководил един сполучлив военен поход в Тракия, завършил с овладяването и присъединяването към България на Филипополис (Пловдив).
Каква е била съдбата на Маламир не се знае, но през 836 г. български хан вече е бил Персиан (836-852), син на Звиница и внук на Омуртаг. Откъслечните сведения, с които разполага науката, показват недвусмислено, че и този български владетел следвал традиционната вече политика на България, а именно: териториално разширяване на базата на приобщаване към българската държава на земи, населени с българи и славяни. Тази политика определяла военните действия на юг и преди всичко на югозапад. И наистина към 837-838 г. български войски достигнали до западната част на Халкидическия полуостров, постигнали важна победа край Сяр, овладели град Филипи и установили крайната южна точка на българските граници край устието на р. Струма. Няколко години по-късно (839-842?) българска войска се отправила на запад срещу сърбите, но тази военна кампания завършила с неуспех. Тези няколко събития, изцяло във външнополитически план, почти изчерпват това, което знаем за управлението на хан Персиан.

Вл.Михов, 18 г.

Корените - българите*

За пръв път със собственото си име българите се появяват в Европа през 354 година. Тъкмо по тава време един анонимен римски хронограф фиксира установяване на част от тях в земите на север от Кавказ. Но техните корени са били много по-стари, а изминатият исторически път - много по-продължителен. Откъде идват и кои са те? Къде се е намирала тяхната прародина и какъв е техният произход? Много са теориите, които се опитват да дадат отговор на тези твърде важни въпроси. Някои от тези теории са толкова причудливи, че едва ли заслужават отбелязване освен в най-специализираните изследвания. Днес с увереност може да се твърди, че мястото, където се е формирала българската племенна общност, трябва да се търси в Централна Азия, по-точно на северозапад от Памир и Тян Шан, в Алтай, а може би и още по на изток в Джунгария и Източна Монголия. Основание за това съвременната наука намира в древнокитайските летописи, където те присъствуват с името пу-ку (пу-гу, бу-гу) и живеят в близост с уйгурски и хунски племена. Може да се твърди, че българите са част от тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която принадлежат още хуни, авари, хазари, огузи, печенези, кумани. Техният език - за него има категорични сведения, макар и в по-късно време у Захарий Ритор (т 553), папа Григорий Велики (590-604), в „Чудесата на св. Димитър Солунски" - се отнася към западнохунския клон на тюрк-ските езици и формира самостоятелна българска (или булгарска група), към която принадлежат още хазарският език, а от съвременните - чувашкият.
Не са никак малко и споровете около тълкуването на самото име българи, но в последно време се налага схваща-нето, че то има тотемен произход, т. е. свързва се с името на животното-прародител. Засвидетелствувано е в различни варианти като булг-ан/а, булг-ин, булх-ън, булг-ар или бул-гачин, т. е. белка, златка, самур. Или казано по друг начин, българи означава „ловци на самури".
Съдбата на българите между III-II в. пр. р. Хр. и II в. след р. Хр. е свързана трайно с хуните, а постепенното им движение от степите на Средна Азия към Европа е част от едно изключително социално и политическо явление, наричано Велико преселение на народите. Тази трайна връзка между българи и хуни е рефлектирала в най-значимия български исторически паметник от ранната епоха (VII в. ) „Именник на българските владетели". Там началото на българската държавна традиция се свързва с възшествието на хунската държава и преди всичко с името на Атила (Авитохол от „Именника"). Тъкмо тази връзка - на социално, политическо и държавно ниво - отвежда българите от Азия в Европа, но твърде често ги оставя в сянка и затруднява съвременния изследовател, който трябва да възстановява историческото им минало. (Защото българите се явяват със собственото си име само тогава, когато действуват самостоятелно: случаят със заселването на част от тях в земите на север от Кавказ [354 г. ] е достатъчно убедително доказателство). Този процес на движение не е равномерен (по време) и монолитен (по участие на всички българи), но неговите резултати са безспорни - докато една част от българите се установява в Северен Кавказ, друга - в Северното Черноморие (2), трета следва хуните чак до Централна и 3ападна Европа. Разгромът на хуните (451 г. ) и последвалата, смърт на Атила {453 г. ) довели до разпадането на могъщата, но ефимерна хунска държава. Срутването на Атиловата държава, която дълги години всявала страх в Източната и Западната Римска империи, довело до разсейване на нейните поданици. Една част от тях безспорно поела по познатите вече пътища, но в обратна посока и се завърнала в Източна Европа. Сред тях били и българите (или голяма част от тях). Готският историк Йордан съобщава, ч_е_ най-малкият Атилов син Ернах (Ирник от рода Дуло в „Именника") се заселил в „extremа minoris Scythiaе", т. е. крайния ъгъл на провинция Малка Скития (дн. Добруджа). Едва ли трябва да има съмнение, че заедно с хуните около дунавските устия са се настанили и българи. И оттук започва нова страница в историята на българите,
Освободили се от опеката на хуните - въпреки че останали дълго време под тяхната сянка и съвременните автори често ги смесвали, - българите навлезли в политическия живот на Източна Европа под собственото си име. През втората половина на петото столетие българите започнали все по-често да се появяват на Балканския полуостров първоначално като съюзници на Византийската империя във военните й действия срещу остготите (480, 486 г., а през 488 г. задно с гепидите), а наскоро след това като нейни врагове. За пръв път българите стъпили в земите на юг от. Дунав през 493 г., след това през 499 и 502 година. През 513. г. българите се намесили активно във вътрешнополитическия живот на империята, като взели участие в бунта на Виталиан, който разтърсил не само североизточните преде-ли на полуострова, но дори и Тракия. Макар и с различен ритъм, българските нашествия на Балканите продължили и до средата на VI век - 535, 540, 552 година. Пак по това време, през четвъртото и петото десетилетие на века, много български групи участвували като наемници във войните, които император Юстиниан I водел за отвоюването на Италия,
Картината се променила рязко през втората половина на VI век. Изведнъж името българи изчезва. от съчиненията на византийските историци и хронисти и като основни противници, а понякога партньори на Византия се появяват цвете тюркски племенни общности, обитаващи Северното Черноморие - кутригурите (около Азовско море и р. Дон) и утигурите (на изток от Дон), Очевидно това са били двете основни групи, които, някои автори (готският историк Йордан) наричат със събирателното понятие българи. Обособяването и укрепването на тези две големи групи българи принудили Византия да вземе мерки за тяхното неутрализиране. Обичайната политика на империята спрямо варварските народи - противопоставяне едни на други - довела до избухването на междуособна война между кутригури и утигури, в която последните (те били предводителствувани от Сандлих, титулуван от някои съвременни нему автори „цар") успели да надделеят. Дори едно от кутригурските племена (2000 воини заедно със семействата си) потърсило убежище във Византия. Но кутригурите скоро се съвзели и през зимата на 558-559 г. предприели голям поход срещу империята - една част от тях се насочила към Елада, друга към Галиполския п-ов, а трета, ръководена от техния вожд Заберган, атакувала Константинопол. Опасността за византийския престолен град била отстранена едва след като отбраната била поверена на прочутия и вече доста остарял пълководец Велизарий.
Усилията на Византия да отстрани опасността от кутригурите не дали резултат, но малко по-късно (около 562-565 г. ) това било сторено от сродното на българите племе на аварите. Идвайки от Изток, преминавайки през Северното Черноморие, аварите покорили ( или може би приобщили) кутригурите и увлекли част от тях със себе си към Централна Европа. По този начин отделни групи българи се настанили в Панония. Тези българи участвували във войните на лангобардския крал Албоин срещу Северна Италия и преди всичко във военните действия на аварите срещу Византия, своеобразен връх на който била голямата обсада на Константинопол (626 г. ). Около 631-632 г. българите, които живеели в границите на Аварския хаганат, оспорили престола, но победени, били принудени да потърсят убежище в Бавария. Там тяхната съдба била твърде нерадостна: крал Дагоберт наредил на своите поданици в една нощ да се разправят с пришълците. От безмилостното клане сполучили да се спасят само 700 души, които се отправили към Италия.
Източният клон на българската племенна общност също имал променлива съдба, но за разлика от своите съплеменници тези българи били обвързани трайно със Западно-тюркския хаганат, когато към 567-568 г. били победени от хан Силджибу. Около половин столетие те били поданици на западнотюркските ханове и взимали активно участие в междуплеменните борби, чиято основна цел била притежание на върховната власт в хаганата. Сериозна промяна в политическия статут на българите настъпила към 630-632 г., когато, ръководени от Кубрат (Курт), вожд на българското племе уногундури, те успели да отхвърлят господство-то на западните тюрки и да създадат собствено държавно обединение, познато от византийските извори като Стара Велика (или Голяма) България.
Византийските автори са пестеливи, когато описват държавата на Кубрат (от рода Дуло), чиито корени според „Именника" били в общото минало на българите с хуните. Кубрат за пръв път в българската история сполучил да обедини под своята върховна власт всички или почти всички български племена от двата основни клона (източен и западен) - уногундури, котраги, оногури, утигури и остатъците от кутригурите (тези от тях, които не били увлечени на Запад от аварите). Границите на държавата, макар и с известна несигурност, могат да бъдат очертани но следния начин; на изток - р. Кубан, на юг - Азовско и Черно море, на север - р. Донец, и на запад - р, Днепър. Някои извори позволяват да се допусне, че средището (или дори столица-ти) на държаната се намирало в античния град Фанагория на Таманския полуостров. Освободил се от тюркската зависимост, Кубрат потърсил опора за своята самостоятелност във Византия. И той успял да я намери: през 635 г, българският хан сключил мир и съюз с византийския василевс Ираклий (610-641) и получил званието патриций.
Стара Велика Българин просъществувала около тридесет години. Кубрат починал наскоро след 663 и върховната власт била поета от първородния му син Батбаян (Баян). Тъкмо по това време на източните граници се появил нов и сериозен враг: хазарите. Събитията безспорно са били по-сложни от тези, които ни представят византийските автори, но резултатът е безспорен: българската държава се разпаднала на пет части - толкова, колкото били Кубратовите синове, - Батбаян начело на част от българите останал в старата родина и се подчинил на хазарите, друга част се отправила към Волга, където положила основите на нова държава (тя просъществувала до XIII в. ), трета начело с Кубер достигнала Панония, а след това се установила в Македония, четвърта, предводителствувана от Алцеко, достигнала до Италия. Третият Кубратов син Аспарух (Исперих от някои български извори) повел най-известното българско племе уногундури към Балканския полуостров.
В продължение ни столетия българите водели номадски начин на живот. Основен техен поминък било степното подвижно скотовъдство в неговите три форми, а именно: 1. Всички членове на племето чергаруват; 2. Чергарува цялото население, но само през определено време на годината; 3. Чергарува само определена част от населението. Наред с това българите практикували лов и риболов, а по-късно и земеделие. Познавали занаяти като грънчарство, железарство, кожарство, обработка на кост, на метали, различни строителни занаяти. Техните селища представлявали най-често номадски станове, разположени край реки, или аули, съставени от 20-30 семейства. Постепенно тези станове се превръщали в постоянни селища, част от които не били укрепени, а друга - обградени с ров. Обичайното им жилище била юртата.
Основната социална единица сред българите била номадската родова община, която осигурявала общото ползване на пасищата и становете, а основното ядро в социалната и политическата структура било племето. През шестото-седмото столетие сред българското общество се забелязвало напреднало разслоение и се формирала аристокрация. Войската на българите (само конна!) до голяма степен съвпадала с целия въоръжен народ. Леката и тежката конница били въоръжени с копия, саби, бойни брадви, кинжали, аркани и носели защитни ризници и шлемове.
Българите имали добре развита система от религиозни вярвания, те почитали свещените животни и практикували тотемизма, имали силен култ към предците и към небесните тела, вярвали в задгробния живот и се кланяли на върховния бог Тенгри (Тангра). Сред погребалните им обичаи преобладавало трупополагането. Българите използвали календарна система, почиваща на дванадесетгодишен лунен зодиакален цикъл.

*На читателя вероятно ще направи впечатление, че тук и по-нататък употребявам понятието българи вместо наложилото се пра[първо]българи.Обяснението, което дължа, е следното: На всички е добре исвестно, че изворите предлагат едно-единствено име и то е българи (Boulgaries-bulgares, с различни деформации, разбира се);добре е известно и още нещо - понятието пра[първо]българи има научен произход. То се появява непосредствено преди Втората световна война,но се налага категорично веднага след нея от марксистката историография с идеята,че така се разграничават българите от формиралата се по-късно българска народност.Подобен подход, освен че противоречи на нашите извори, е и ненаучен. Това, че името е винаги едно и също(Boulgares-българи), а съдържанието му до известна степен се променя, не е никакво основание за посегателство от съвременната наука.Крайно време е да възстановим историческата реалност и да отхвърлим една безспорна историческа несправедливост. -Бел. авт.