ДРЕВНИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

ПРАБЪЛГАРИТЕ,кимерийците и земята на хуните

Кирил Милчев

І. Кратко предисловие.

Да се пише за хуните не е трудно, но е сложно, предвид предубежденията и противоречията, които като патина са се наслоили над този интересен исторически феномен.

Проучванията за съдбата на хунските народи и техните приемници след 469 г., е обаче благодатна тема, понеже експлицира допълнителни контури към една все още тъмна картина за събитията в Европа през ІV в. и през V в., без която не можем да си изясним напълно епохата на VІ в. и VІІ в., включително и миналото на прабългарите на Аспарух, които през 680 г. създават държава в Мизия и Добруджа.
Повечето изследвания за хуните са европоцентрични, което несъмнено стеснява обхвата на тяхната военна политика, чиято цел още през ІV в. не е само в географията на европейските земи, но и в региона на юг от Кавказ и в Междуречието на реките Тигър и Ефрат, където тяхната история е свързана с военни действия срещу Персия, чиято територия след 387 г. е била до Кавказ. Слабо проучени са и техните атаки на източната граница на Византия, където хунския съюз атакува предимно сирийските византийски центрове, като Едеса, Амид, Антиохия и др...
Непознаването на хунската геостратегия на юг от Кавказ, нито откога датира тя, е изиграло лоша услуга на онези автори, които изключват хуно-персийските конфликти. В техните изследвания въпросът за хуните започва с тяхната западна инвазия през Дон около 375 г. и свършва със смъртта на вторият син на Атила Денгиз през 469 г. в региона на р. Дунав.
Един такъв поглед върху хунската история, е несъмнено европоцентричен и ако той е бил нещо естествено за късно-античните и ранно-средновековните летописци, е разбираемо. Но за съжаление, този средновековен модел за възприемане на хуните, е пренесен безкритично и в модерната научна литература, в която хунската военна политика в Европа, т.е. на запад от Дон до Орлеан, е приравнена до миграция, преселение на народите.

Критичните отзиви за издадените до 1973 г. проучвания за хуните, са много повече от положителните.
Изобщо хунологията може да се раздели на три етапа.
Първият е в късно-античните и средновековните летописи, те са и първоизточниците, които дават данни за хуните.
Вторият етап е просвещенско-модерен и той обхваща мнения, хипотези и изследвания от ХVІІІ в. до 1973 г., когато в Калифорнийският университет бе издадена посмъртно монографията на американския професор Ото Манчън-Хелфън „Светът на хуните”. Последната е несъмнено ново и задълбочено проучване, което пространно изследва първоизточниците и демонстрира слабостите на просвещенско-модерният етап на хунологията.
Определено може да се посочи, че монографията от 1973 г. на Ото Манчън-Хелфън превърна хунологията в сериозна научна дисциплина и затова не е пресилено, ако се каже, че след нея вече не може да се пише за хуните в духа на просвещенско-модерните изследвания.
В какво се изразяват слабостите на просвещенско-модерният етап на хунологията ?
На този въпрос ще отделим отделно място в §2, тук само ще посочим, че демоничният и отрицателен образ на хуните в късно-античните летописи, е безкритично пренесен и в науката. За хуните след ХVІІІ в. се пише в духа на нарицанията, а не аналитично.
Първо се появява едно мнение от ХVІІІ в., което не се основава на никакъв първоизвор, че хуните дошли чак от Ордос и Жълтата река в Средна Азия, което е и в пълно противоречие с твърдението на Прокопий Кесарийски от VІ в., че те са пост-кимерийци.
След ХVІІІ в. хунологията, на основата на това хрумване, се разглежда като доктрина, в която постоянно се води спор около тази хипотеза, възродена в Русия през 1900 г. от Иностранцев.
През ХІХ в. немските професори подменят историческият феномен на хуно-римския военен конфликт в Европа през ІV в. и V в., с концепсията за „гото-римски синтез”. Немската историческа наука успешно създава един образ на случването на Европа през ІV в. и през V в., в който хуните отсъстват.
За целта се вменява, че те не са военна държавна сила, а орди, племена и пълчища, без единен център на власт. Това се твърди, независимо, че още готския историк Йордан към 551 г. пише, че дори в периода около 375 г. хуните са под ръководството на един владетел Баламер (Баламбер).
Емблематично за този „демоничен етап” на хунологията, както го определя Хелфън, е изследването от 1948 г. на Томпсън: те били неграмотни, не знаели как да правят оръжия, нямали никакъв принос в Европа, Атила не водел дипломация, а пращал посолства за да проси дарове, други народи им правили тарканите и костенурките, изобщо всичко негативно, което може да се сети един човек, би могло да се препише и на хуните, ако се следва склонността на Томпсън...
Липсата на задълбочено и отговорно проучване на хуните и тяхната роля в Европа, което бе направено едва през 1973 г. от американския историк Ото Манчън-Хелфън в книгата му „Светът на хуните” (той всъщност още от 1945 г. атакува хипотезата на Иностранцев за произхода им), най-осезателно рефлектира във византологията, която е изцяло под знака на „гото-римският синтез” и в която най-слабите звена са свързани с липсата на една обективна наука за хуните, основният враг на Византия още от ок. 375 г. (Евнапий)...
Не по-малко неизяснено в науката е и отношението на хуните със западната част на римска империя преди 395 г., а и след тази година, в която Теодосий І (379-395) разделя единната римска земя между синовете си Аркадий и Хонорий...
Не е бил предмет на анализ и още един въпрос.
След 379 г. Теодосий І започва един процес, известен като „варваризиране на армията”, хуните не участват в него, независимо, че подпомагат военно Теодосий срещу узурпатора Максим Магнус, а по-късно са военни съюзници на Стилихон и на Аеций и Литорий.
За хунската държавна машина обаче е характерно нещо друго: приемането на образовани римляни като съветници и даването им на важни властови постове. Този процес, е особено видим при Атила, който е обграден с голям брой от тях като Константиол, Онегесий и брат му Скот, Орест, Констанций (Приск Панийски), тоест при хуните има процес, който можем да наречем „овластяване на римляни”.
Аеций например, който е роден в Доростол (дн. гр. Силистра в България), дължи на хунските войски на Руа изобщо възможността си да направи кариера като западно-римски пълководец, доверено лице на Валентиниан ІІІ и майка му Гала Плацидия.
Към 394/395 години източният префект Руфин, попечител на Аркадий (395-408), е разчитал на хуните (охраната му е била от тях) за да запази поста си и да не бъде убит от готските генерали в римската армия. Обезпокоен от преврат Руфин пуска хунските войски да минат безпрепятствено през източната граница на Византия и се разпорежда пограничния генерал Адаи да не ги възпира (Едеската хроника; Йешу Стилит; Сирийското житие за Евтимия и гота), явно се е надявал те да стигнат до Константинопол и да извършат погром над готските военни и техните подразделения. Хунската конница стига до р. Халис, т.е. близо до дн. Анкара в Турция, но не продължава, защото Руфин е убит по време на бунт на армията през ноември 395 г. Според „Едеската хроника” хуните навлезли във византийските земи през юли 395 г.
През 400 г. край дунавския град Нове (дн. Свищов в България) хунския генерал Улдин убива готския претендент за градоначалник на Константинопол Гайна и изпраща демонстративно главата му в столицата. Така не допуска войската му на север от Дунав, с което дава началото на процеса на деварваризиране на византийската армия от готите и на прегрупирването на визиготите около Аларих и Атаулф. По това време остроготите са хунски народ и са такъв със сигурност от 395 г. (Тавстос Бузанд) до 454/455 години, когато гепидите убиват първородния наследник на Атила Елак край р. Недао в Панония.
Йордан също пише, че хуни и остроготи живяли 50 години заедно в Панония, а към 469 г. панонските хуни мигрирали около р. Днепър...

И така, кои са хуните?
Те един народ ли са или съюз от народи?
Какъв е произходът на името „хуни” и защо се смята, че „хионит” и „хони” са етноними на други народи?
Имат ли роля хуните в Европа и каква е тя?
Това са все въпроси, които очакват отговор.

Значението на хуните е било толкова глобално през V в., че Приск Панийски в края на живота си, бидейки свидетел на отстъплението на хуните от западна и централна Европа на изток, е смятал, че дори източните врагове на Персия към 468 г., т.е. кидарите, са хуни...
Разбира се, модерните учени имат друга интерпретация. Според тях хуните изчезват почти мигновенно през 469 г. (няма значение, че през 452 г. те са на върха на славата си в северна Италия), и всички упоменавания от късно-античните и ранно-средновековните автори за „хуни” след 469 г., било метафорично, все едно имената „хуни” и „варвари” били синоними...
Това твърдение е безпочвено...Йордан и Прокопий дават сведения за пост-атиловите хуни, които след ок. 469 г., когато вече загубват Панония и горна Дакия в централна Европа, се оттеглят на изток между р. Днепър до р. Дон (хуните-кутригури), а българите (= утигурите) се върнали на изток от Дон, гр. Боспор в Приазовието бил „хунски град” (Прокопий). През 467 г. тези хуни (това са българи, понеже през 528 г. Юстиниан І иска да сложи начело на тях свое протеже, утигурът Грод, именно в гр. Боспор) били вече при Дарялския проход на Кавказ, както пише в житието „Мъченичеството на Шушаник” грузинския свещеник Яков Цуртавели, което ще рече, че в периода 465 г. – 467 г. българите (= утиг, утигури) заедно със своя владетел, както пише Прокопий, са явно господари на земята от Боспор до Кавказ.
Всъщност, територията на „древна Велика България” (Теофан), която е от извора на р. Кубан до Керченския провлак, е описана в края на VІІ в. от неизвестен автор, от който черпят сведения през VІІІ и ІХ векове Йоан Никиуски, Теофан и Никифор.
Въпросът за пост-атиловите хуни (кутригури и българи) по незнайни причини не се включва от изследователите в монографиите им за хуните, което говори за липсата на концепсия за времевите граници на хунската история. По някаква традиция хунската история се вмества само в периода ок.375 до ок. 469 години.
Тоест, в нея се пропуска не само времето на Грумбат и Хонагур около 360 г. в Персия, но и времето след 469 г., което трябва да определим като епоха на пост-атиловите хуни и да съберем сведенията за тях отговорно, понеже в персийско-византийския мирен договор от 562 г. едва ли името хуни е записано метафорично, когато се визира в юридически документ (текста е при Менандър) задължението на Персия да не пропуска през Кавказ във византийските земи тези врегове... „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел.ред.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

В това наше изследване ние ще акцентираме върху изясняването на пост-атиловите хунски народи кутригури и българи, така както то е дадено от Прокопий Кесарийски през VІ в., понеже той не само е черпил непосредствено сведение от утигури (= българи), с които Юстиниан І е бил съюзник, но и заради факта, че в „Тайната история” Прокопий вече не се старае да ги споменава по имена, а употребява единствено общото им име „хуни”. Тоест, по времето, когато Прокопий е бил официозен историк в обкръжението на Юстиниан І, той очевидно е бил задължен от последния да даде генеалогия на съюзническия народ утигури (= българи). Така постъпва през втората половина на същият VІ в. Агатий Меринейски със съюзническите на Византия лази. С други думи, сведението на Прокопий за пост-кимерийският произход на хуните и българите, очевидно не е само книжно, а може би е ползвал български информатор, от който знае и легендата за братята Утигур и Кутригур...Това донякъде се потвърждава от факта, че Прокопий не се е интересувал сериозно от хунската история по времето на Атила и преди това. Всеизвестно е, че той прави две „непростими грешки”, на които обръща внимание още през ХVІІІ в. Едуард Гибон. Вмества хунското нашествие над Херманарих едва по времето след като вандалите превземат Картаген, а атаката на Атила през 452 г. над северните италиански градове я определя като време, след смъртта на Аеций (ум. 455 г.).
Всичко това показва, че Прокопий е бил специално натоварен по политическа линия да се занимава с миналото и настоящето на пост-атиловите хуни и да формира тяхна генеалогия.
Сиреч, той като историк на утигури и кутригури явно е имал информатори българи, от които е черпел сведения в Константинопол и такъв очевидно е не само Грод (528 г.), но и други. Прокопий дори знае кой и кога е подхвърлил на Юстиниан идеята, че може да всее вражда вътре между хуните, понеже те са два народа, това го правят готите-тетраксити от Крим.
Отказът на Прокопий в анти-юстиниановия трактат „Тайната история” да употребява имената кутригури и утигури, наричайки ги само с общото „хуни”, е допълнителен знак, че той е бил натоварен по тази тема като официозен историк на Юстиниан І.
Следователно, можем да се отнесем с разбиране към желанието по-късно на Агатий те да са се избили взаимно и окончателно, нещо което не е вярно, понеже Менандър пак пише за тях, но очевидно Агатий, който отбелязва, че Юстиниан І се е хвалил в сената за този свой план да всее вражда вътре мужду хуните, е преписал протоколните закани като исторически факт.
Между другото утигурът Синдалх (очевидно кмет на Синдика ?), който е атакуван с писма от Юстиниан І да нападне в гръб кутригурите, не прави нищо друго, освен да анексира някаква конюшна.

ІІ. Летописни първоизточници – Евнапий и Амиан.

Преди да продължим с интерпретирането на сведението на Прокопий от VІ в., е необходимо да разгледаме ония летописни първоизточници за хуните, които по традиция остават пренебрегнати от учените.
На първо място това е Евнапий (ок.347-ок.414), който собственоръчно твърди, че е написал, явно към началото на V в., отделна книга за хуните.
Този забележителен историк от втората половина на ІV в., който е бил езичник и е боготворял Юлиан Отстъпник (361-363), ни е оставил едно странично сведение, че още Юлиан е предугаждал, че съвсем скоро в Скития няма да има мир.
През 357/8 г. Грумбат атакува в Персия Шапур ІІ (309-379), а след това става негов съюзник срещу Византия (359/360) .
През 517 г. сироезичният летописец Йешу Стилит нарича хуните, които през 395 г. и през 484 г. нападат през Кавказ Персоармения и Персия, с името „кионайе” и допълва „тоест, хуните”.
„Кианайе” не е нищо друго, освен всеизвестното от ІV в. в летописа на Амиан Марцелин известие, за народа на Грумбат „хионит” (етноним, зает от Амиан явно от сирийски източник; прибързано е да се каже, че не отъждествява хуните, за които пише в края на живота си и хионитите от ранните му години; Амиан, когато говори за произходът на хуните, споменава същите онези алани, който заедно с хионит, са съюзници на Шапур ІІ; ???).
Има още един извор, арабското житие на кавказкият покръстител Св. Григорий, където предкавказките хуни са наречени „куани”.
„Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482,22;”. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните: ”И изпрати той (Св.Григорий – бел.ред.) Йоан като епископ над страната на куаните.” При Тавстос Бузанд, арменски писател от V в., има един пасаж, който потвърждава това сведение.
Всеизвестно е, че и до днес има противоречиви отзиви сред учените кои са хионитите на Грумбат ок. 360 г., а не би трябвало да е така, понеже в „Историята на народа алуанк” на арменския историк Мовсес Каланкантуаци (спори се дали е от VІІ в. или по-късно) има запазен следният фрагмент: „През това време настъпи хун на хуните по име Хонагур. Той първоначално заграбил много от Персия, но след това изпратил вестоносец при Шапур и му предал: „Защо е това кръвопролитие?”” (кн.ІІ, гл.І).
Действието в последният пасаж се развива в Задкавказието, в област Сюника.
Грумбат и Шапур ІІ първо воюват през 357/8 г., а след това стават съюзници и хионитите на Грумбат, заедно с перси и алани, участват в обсадата през 359 г. на византийският град на горен Тигър – Амид.
Тоест, очевидно е, че Грумбат и Хонагур са едно и също лице, навярно Хонагур е прозвище на Грумбат, последното име, ако бъде съпоставено пък с имената на по-късните български владетели Кормисош и Крум, ще покаже, че етимологично и трите имена произхождат от етнонимът на камир („кимерийците” на гр.), откъдето е и произхода на топонима Крим, упоменат и от Теофан (ок. 758/759 -817/818) ...

И така, да се върнем на сведението на Евнапий:
„Войната на Юлиан с персите беше в разгара си. Юлиан със силата на разума си или по внушение на боговете беше вече предвидил все още неизвестното тогава придвиждане на скитите и затова написа в едно писмо: „Скитите сега са спокойни, но може би, не винаги ще е така.” Толкова далече се простираше предусещането му за бъдещето. Той вече беше предвидил, че скитите само по време на неговото царстване ще останат необезпокоени.” (фр.24.1).
Този фрагмент на Евнапий не е бил в полезрението на хунологията, а в него Евнапий вменява не само дарби на любимия си император Юлиан, но и коментира, че преселението на готи (Евнапий навсякъде нарича готите скити, по причина че те са на топонимът Скития и никъде не нарича хуните - скити), под напора на хунската инвазия, е започнало още след 363 г.
Имайки предвид, че годината 375 при Йордан е условна (Ото Манчън-Хелфън) като начало на хунското нападение на запад от Дон, е важно да бъде отбелязано, че Евнапий, макар и косвено, е дал времето след 363 г. като начало на бежанската вълна от готи към римските земи, тоест т.нар. „придвижване на скитите”, прословутото „велико преселение” на модерните историци...
С други думи, след като знаем, че 375 г. и 377 г. са възловите за притока на наистина големи вълни бежанци в Панония и на юг от Дунав, не е необходимо да абсолютизираме 375 г. при Йордан, който навярно я е отбелязал, заради посещението през 375 г. на сармати при Валентиниан І (топонимите Скития и Сарматия са синоними, оттук и нарицателните за живеещите по тези места народи), а може би трябва да се доверим на Евнапий, че процесът на завземането от хуните на земите от Дон до Панония, е доста по-дълъг хронологически, т.е. между 363-377 години.

През 359/360 г. Грумбат (Хонагур) участва със Шапур ІІ в персо-византийската война, но през 362 г., когато Юлиан воюва с персите, той не е там. Очевидно императорът в специално писмо, с което Евнапий е бил запознат, се е интересувал дали няма опасност за империята откъм страна на Скития, докато той воюва с Персия. Явно се е опасявал, че съюзникът на Шапур ІІ от 360 г., може да атакува Рим откъм север на Черно море.
Друг е въпросът, че Евнапий е одарил с пророчески дарби Юлиан, вменявайки му, че е предвидил хунското нашествие и „движението на скитите” (готите), нещо на което всъщност Евнапий е бил очевидец.
Той е роден ок. 347 г. в гр. Сарди, в Мала Азия (в древните лидийски земи) и е бил свидетел на грандиозните събития между Дон и Панония, свързани с нашествието на хуните. Ето защо заслужава да се доверим на коментарът му, че Юлиан (361-363) бил „вече предвидил, че скитите само по време на неговото царстване ще останат необезпокоени”...Това е косвена информация, но все пак от съвременник на хунското нашествие, че проблемите на готите в Скития са започнали след 363 година.

В архивите на Ватикана е имало ръкопис на Евнапий (ок.347-ок.414), който е бил отделно съчинение за хуните.
През 1822 година Fr.Boissonade в ХVІ на подготвения труд Eunapii Sardiani. Vitas sophistarum et fragmenta historiarum recensuit notisque illustravit I., Accedit annotatio Dan. Wyttenbachii. Amstelodami. 1822. V.2. отбелязва, че историческо съчинение на Евнапий за хуните е видяно във Ватикана от Мурет.
Пет години по-късно, през 1827 година, историкът Май намира във Ватикана няколко допълнителни откъса към основният исторически трактат на Евнапий „Η μετ Δέξιππον στορία χρονική” („Продължение на историята на Дексип”), които отсъстват от конспекта на патриарх Фотий (Библиотеката).
Благодарение на Фотиевите конспекти, направени през ІХ век, откъси от Евнапий стигат до нас. Между другото, самият Фотий е смятал, че „може да се каже, че Зосим не е писал история, а само е преписал Евнапий. Съчинението на Зосим се отличава от Евнапиевото само по това, че е по-кратко...” (Фотий, Библиотека, кодекс 98, „За Зосим”).
На Евнапий се приписват от съвременните изследователи само две съчинения, „Жизнеописание на философите и софистите” (Βίοι φιλοσόφων κα σοφιστν) и историческото, което вече споменахме (‛Η μετ Δέξιππον στορία (χρονική)).

И така, през 1827 година, след като вече става известно през 1822 година за наличието в архивите на Ватикана на Евнапиево съчинение за хуните, историкът Май, вследствие проявения от негова страна интерес, намира във Ватиканските архиви един кратък откъс, обхващащ един лист, за хуните. Дават му, както вече казахме, и още няколко други откъса от основния исторически труд на Евнапий, които както посочихме, отсъстват в „Библиотеката” на Фотий.
От получения откъс за хуните, публикуван от Май, става ясно, че Евнапий действително е писал отделно обширно съчинение за хуните.
След като Май получава краткия откъс за хуните от Ватикана, той го представя като доказателство, че Мурет (както пише през 1822 година Буасонад) действително е видял писание на Евнапий за хуните във Ватикана и това писание е краткият откъс.
От откъса става ясно обаче, че Евнапий е написал цяло отделно съчинение за хуните, което има „начало”, а следователно и типично историческо изложение.
Откъсът, намерен от Май, е типичен за един исторически увод, след който трябва да започне историческият труд.
Именно, понеже откъсът е „увод”, в него Евнапий си позволява да представи метода на своето цялостно историческо изследване за хуните, чрез метафори (още Фотий го хвали за високия му стил).

Да се запознаем с краткият „Откъс”:

„Къде са се намирали хуните, откъде са дошли, как са преминали цяла Европа и са притиснали скитския народ, за това никой не е казал нищо ясно. (Това е заявка от страна на Евнапий, че той ще изясни нещата – бел.ред.). В началото на това съчинение аз съм изложил това, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели и изследвайки техните сведения в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината. (Тук на две места авторът конкретно заявява, че е написал съчинение за хуните.-бел.ред.).
С мен не се случва това, което е с хората, прекарали детството си в малък и беден дом, а впоследствие, по щастлив случай, придобили големи и великолепни палати: те по привичка обичат стария си дом и премного се грижат за него. (Това е алюзия към преждеизреченото от автора, че древните писатели за хуните са били критично изследвани от него и Евнапий не им се предоверява, подобно онези, които по привичка обичат стария си дом, тоест, историците, които по привичка се доверяват изцяло на писаното от древните автори – бел.ред.) След като представих в своето съчинение първите сведения за хуните, аз не се лиших от тези, които придобих за тях впоследствие. (Това свидетелства за едно обширно изложение, което явно започва с цитати и коментари на антични историци и географи, и очевидно преминава към събитията от ІV век, на които Евнапий е очевидец...Евнапий завършва своя „увод” отново по метафоричен начин.- бел.ред.) Аз искам повече да приличам на тези, които по време на болест са употребили някакво лекарство с надеждата да получат от него изцеление, но впоследствие, узнавайки чрез опит за друго, по-добро, се обръщат към него и го употребяват, не защото с действието на второто унищожават действието на първото, но защото на мястото на грешни понятия въвеждат правилното. (Явно Евнапий рекомендира своето съчинение за хуните като пълноценно и ново изложение за тях.-бел.ред.) Аз допълвам слънчевите лъчи (разбирай: древните – бел.ред.) със собствена светлина: прибавям към предишното описание (за хуните-бел.ред.) онова, което се съгласува с истината, оставяйки в моето съчинение предишните сведения като историческо мнение и прибавям към него следващото (изложение-бел.ред.), за да покажа истината.”

С това „увода” завършва и на нас ни става ясно, че именно тази страничка през 1827 година е дадена от Ватикана на историка Май.
Остава въпроса къде е основното съдържание от съчинението на Евнапий за хуните и дали е все още в тайните архиви на Ватикана?
Ако то е безвъзвратно изгубено, което също е вероятно, е непонятно защо историческите проучвания за Евнапий не му приписват написването на такова съчинение?

Несъмнено, в началото на ХІХ век „хунофобията” е обща черта на европейските национални исторически школи, особено на немската. Причината е, че „случването” на етническата карта на Европа няма как да бъде абстрахирано от т.нар.”велико преселение на народите”, което става не по собствено желание на самите тези етноси, а понеже хуните налагат господство в „Европа”, както пише Евнапий.
Той е един от малкото автори от ІV век (да не кажа единствен), които правят точна разлика между хуните от една страна и всички скитски народи (не само готите), които стават подчинени на хуните.
Какво е допълнил към „слънчевите лъчи” (древните историци) като собствен „опит” за хуните Евнапий, остава загадка.
Представлява интерес заявката му, че знае нещо повече за техния произход, но особено интересно е становището му, че те са познати на древните автори.
По какъв начин?
Може би под друг етноним или пък Евнапий е всъщност първоизточникът на Прокопий от VІ в., който дава изключително важното сведение, че хуните са пост-кимерийци?

Важно е да обърнем внимание, че Евнапий твърди, че е подложил на преоценка различни сведения на древните и така е стигнал до „правдоподобност”, т.е. той има хипотеза кои са те.
Наличието на такава хипотеза у него е била изградена, след като той не „съставя своето съчинение единствено върху вероятности”, а е стигнал до „истина”, която за него е „неотклонна”.
Дори и от малкото в „Откъсът-увод” става ясно, че Евнапий няма намерение да смесва „хуни” и „скити”, а какво друго е написал, не се знае...
Още в конспекта на Фотий в неговата „Библиотека” има един откъс, в който Евнапий разказва за заселването на готите по времето на Валент на юг от Дунав. Този откъс обаче не е част от съчинението на Евнапий за хуните, „увода” на което Май получава от Ватикана през 1827 година.
При подреждането на оцелелите откъси от големия труд на Евнапий „Продължение на историята на Дексип”, учените обикновенно поставят „увода” (полученият през 1827 година откъс от Ватикана) и този откъс (от Фотиевият конспект на Евнапиевият основен исторически труд „Продължение на историята на Дексип”), едни до други.
Така човек, като прочете „увода”, остава с погрешното впечатление, че откъса за готите е едва ли не някакво продължение на „увода”, т.е. размива се истинската информация в „увода”, а именно, че Евнапий собственоръчно съобщава, че е написал цялостно и отделно съчинение за хуните.
На Евнапий дължим и точното от историческа гледна точка съобщение защо Валент през 375 година приема готите:
„Императора ги прие и им даде земя, надявайки се, че има в тяхно лице мъжествени и несъкрушими защитници против нашествието на хуните ”(откъс 44).

Защо обръщаме такова внимание на Евнапий, при положение, че той е бил открито пренебрегван от почти всички учени, писали за хуните? Тези автори по традиция се съсредоточават върху откъсът за хуните в произведението от края на ІV в. на Амиан Марцелин (330-400).
Евнапий очевидно пише в началото на V в. своето изследване за хуните и това, което прави впечатление е, че той полемизира с друг автор, писал за тях. А такъв, освен Амиан, просто няма в самото начало на V в.
„В началото на това съчинение аз съм изложил това, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели и изследвайки техните сведения в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината.”
Образът на хуните и описанието на техният дивашки и примитивен вид в съчинението на Амиан, където – както отдавна бе посочено от учените – той компилира данни от древни автори от І в. от н.е. и така вменява етнографски образ на хуните, който те са писали за съвсем други народи, е – ако следваме терминологията на Евнапий – „вероятен”...
Евнапий открито намеква, че той не се предоверява на „древните автори” и тази негова позиция не е явно самоцелна, а полемична, спрямо сляпото доверие, с което Амиан Марцелин се доверява на сведения на древни писатели, които пришива към образът на появилите се в Европа чак в ІV в. хуни.
„Аз искам повече да приличам на тези, които по време на болест са употребили някакво лекарство с надеждата да получат от него изцеление, но впоследствие, узнавайки чрез опит за друго, по-добро, се обръщат към него и го употребяват, не защото с действието на второто унищожават действието на първото, но защото на мястото на грешни понятия въвеждат правилното.”
Може би днес нямаме усетът за особеностите на високият стил, характерен за онова време, така както Фотий през ІХ в. все още усеща различните форми на изказ, но определено тук, в този пасаж има, както бихме се изразили днес, полемика и критичност. Тя е насочена към онези автори, които не „узнават чрез опит” за събитията и така въвеждат „грешни понятия”. Този упрек, според мен, е срещу маниерът на Амиан Марцелин, с който той смело заема стари сведения от книгите на древните писатели и ги „осъвременява”, вменявайки ги на по-късни народи.
За да не бъдем голословни е редно да подкрепим предположението с подобаващ пример и понеже отдавна се знае, че в пасажа си за хуните „той използва много фрази от ранни автори” (Ото Манчън-Хелфън), ще покажем от друг пасаж, че това е стил, присъщ на Амиан Марцелин.
Що се отнася до сведенията му за хуните, той заема данни от Трогус Помпеиус, съвременник на римския император Август (31 г.пр.н.е.-14 г.от н.е.), който има един пасаж за скитите. Него Амиан преписва и вменява на хуните. Ото Манчън-Хелфън подробно е изследвал тази компилация дума по дума в параграфа за Амиан Марцелин в монографията си от 1973 г. „Светът на хуните”.
От Трогус е заел и един пасаж за партите, който също пришива към бита на хуните.
Освен това заема фраза от Помпониус Мел (ок. 40 г. от н.е.), който е описвал германите и „техният груб и жесток живот”, която също пришива към хунската етнография.
Книжният маниер на пришиване на стари сведения към нови събития, Амиан Марцелин не е прилагал само спрямо хуните и ние ще дадем такъв пример. Не е ясно обаче защо автори като Томпсън (1948) приемат безкритично всичко, което е написал Амиан за дивашкият вид и бит на хуните и го представят като действителен образ за тях от края на ІV в.?

ІІІ. Зиези и Зизаис.

Зизаис, чието име е съобщено от историкът от ІV в. Амиан Марцелин, е бил предводител на т.нар. „свободни сармати”, според Амиан.
„Анонимният латински хронограф” от 354 г. съобщава името на предводителя на българите, като „Зиези”.
Дали Зиези и Зизаис, са една и съща личност?
Историята около Зизаис, разказана от Амиан Марцелин, ни разкрива как всъщност името Зиези е попаднало във втората редакция (354 г.) на „Анонимният латински хронограф”.
В първата редакция на хронографа, която е от 268 г., го няма. Следователно, дописването на изречението „Зиези, от който са българите” във втората редакция от 345 г. на хронографа, е станало по някакъв повод и Амиан ни дава необходимите сведения, за да си обясним какъв е той.
Зизаис е от онези сармати, според Амиан, които са съюзници на римския император Констанций (337-361), който помогнал на Зизаис да им стане цар.
Поданиците на Зизаис, са наречени от Амиан „свободни сармати” и са противопоставени от него на сарматите противници на Констанций, които историкът именува „сармати роби”.
За да обясни разликата между двата вида сармати Амиан разказва една легенда, заета от Херодот, която в типично свой стил приписва на сарматите. Ето тази е легенда на Херодот: „При завръщането си след тъй дългото 28 годишно отсъствие от родината си, скитите били посрещнати от едно затруднение, което не било по-леко от борбата им с мидийците: намерили се лице в лице с войска, която не била малка; защото жените на скитите при дългото отсъствие на мъжете си ходели с робите.(...) От тези роби и от техните жени израснали млади мъже, които като научили какъв бил произходът им, се опълчили срещу скитите, връщащи се от Мидия.” (Херодот, История, ч.ІІ, С.,1990, с.9,10).
Областта, която древногръцките писатели са наричали Скития почти съвпада като територия с областта, която късно-античните писатели наричат Сарматия.
Амиан, както ще покажем, просто е заменил името „скити” при Херодот, с името „сармати”. Трябва да се знае, че и двете названия не са етноними, по времето на Амиан през ІV в. от н.е., а топоними.
Народите, които живеят на територията на топонима Сарматия, са наричани „сармати”. През ІV в. историкът Евнапий от Сарди, който следва гръцкото название на същата област, т.е. Скития, именува дори готите с названието „скити”, просто защото те са живеели на територията на стара Скития. Този маниер на обозначаване, е обяснен от Прокопий през VІ в.
Сега да се върнем на Амиан, ето неговата компилация, пришита към народа на Зизаис от ІV в.: „18. Някога местните хора в това царство били могъщи и благородни, но таен и престъпен заговор въоръжил срещу тях робите им. И тъй като обикновенно правото при варварите е на страната на по-силния, по-малко смелите, но по-многобройни роби, победили господарите си. 19. Последните уплашени и объркани, избягали при победните хали (холас е етноним известен на Страбон, а Псевдо-Захарий Ритор даже ги изписва в Кавказ – бел.ред.), които живеели отдалечено от тях. Те предпочели, както бива при нещастие, да се подчинят на защитниците си, отколкото да слугуват на своите роби.”
Компилирайки тази „скитска версия”, която Херодот разказва за събития от V в. пр.н.е. и „съшивайки я” към сарматите на Зизаис от ІV в. от н.е., Амиан е търсил начин как да обесни, че те стават съюзници на Констанций. Той вменява, че Зизаис лично разказал на императора тази история с робите и така го трогнал. „След като измолили милост и били взети под покровителството на императора (Констанций проявява тази милост преди 357 г., в която отива от Рим на втори поход срещу „робите-сармати” в Панония; т.е. от 354 г., от когато датира съобщението за Зиези в Анонимният латински хронограф, свободните сармати на Зизаис са му съюзници. Това определено поставя знак на равенство между Зиези и Зизаис, освен това дава отговор по какъв повод името на Зизаис и българите, е попаднало в Анонимният латински хронограф – бел.а.), сарматите се оплакали от това си положение и поискали защита на свободата си. Развълнуван от извършената над тях неправда, императорът ги извикал и пред очите на цялата войска се обърнал към тях с ласкави думи (тук има намек, че Зизаис е бил дори в Рим, тъй като се знае, че до 357 г. Констанций е там – бел.ред.) и им заявил да не се подчиняват на никой друг, освен на самият него и на римските пълководци (това може да се тълкува и като сключване на федеративен договор – бел.ред.). 20. А за да има възстановената свобода повече престиж, той им поставил за цар Зизаис, който подхождал за този висок пост и бил верен, както се оказало по-късно...”.
И така, цялата сложна риторска работа на Амиан явно има за цел само едно: да вмени, че Зизаис е поставен за цар от Констанций.
И все пак е видно, че всичките тези събития със Зизаис се случват до 357 г., т.е. до вторият поход на Констанций срещу сарматите-роби, а Зизаис става съюзник на Рим между първият и вторият поход, т.е. съобщението за „Зиези, от който са българите” във втората редакция на „Анонимният латински хронограф” от 354 г., не може да се отнася за друга личност ?

С други думи, от ранният ІV в. имаме не само едно съобщение, това в хронографа за Зиези и българите, а две – и това на Амиан Марцелин.
От него не научаваме малко: става ни ясно, че българите са сармати.

А сега да видим кои са географските предели на Сарматия.
Те още от ІІ в. от н.е. са ясно описани от Птоломей.

В „Географията” на Птоломей от ІІ в. от н.е. средни Дунав е посочен като естествена северна граница на западно-римската провинция Панония.
На юг от Дунав в региона на изток от Виена, е Панония, западно от Панония е римската провинция Норик, още по-западно римската провинция Раетия и след това е римската провинция Галия.
На изток земите на провинция Панония граничат със Сарматия.
А западна граница на Европейска Сарматия, са Карпатите.
На запад от Капратите и на юг до средни Дунав, е топонимът Германия.

От извора на река Висла в Карпатите до река Дон, която се влива в Азовско море (Меотида), е територията на топонима, наричан от античните историци Скития, а от късно-античните - Европейска Сарматия.
Топонимите Скития и Сарматия са синоними, разликата между тях е, че Скития стига само до р. Дон (според Херодот, а Евнапий през ІV в. от н.е. следва неговата география), докато Сарматия има и азиатска част, която включва земите на изток от Дон до Каспийско море и Предкавказието, т.е. земите до Дербентския проход.
Птоломей е бил абсолютен авторитет за учен мъж през средновековието. Разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци) следва неговият географски модел.

За ранно-средновековните географи и историци от Византия обаче, влиянието на „Географията” на Птоломей не е толкова абсолютно, колкото при ранно-средновековните готски историци Касиодор, Йордан. Византийските летописци остават обвързани и с античното гръцко историко-географско наследство, ето защо те наричат Европейска Сарматия (Птоломей) и с топонима Скития (Херодот).
Трябва да признаем, че птоломеевският топоним Сарматия е много по-функционален от антично-гръцкият Скития, понеже в географското понятие Сарматия е влизало и Предкавказието.

Именно територията на север от Кавказ, между Азовско море и Каспийско море (до устието на Волга), е късно-античното географско понятие - Азиатска Сарматия.

Фактически, по времето на Херодот (V в. пр.н.е.) земите на изток от Дон са географски ареал на кимерите, което ще рече, че не е пресилено самото име Сар-матия да е кимерийско и да произхожда от езикова калка на местното божество Куар (Суар, Савар) и калката на Меотида (Азовско море), т.е. „матия”. Плиний Старши от І в. от н.е. ни е оставил сведение, че гърците наричат сарматите и „савромати”.

Терминът „сармати” в съчиненията на късно-античните историци никога не се е отнасял към някакъв отделен народ, а винаги към различни народи, обитаващи азиатската и европейската части на топонима Сарматия (р. Дон, т.е. Танаис, е граница между двете части).
Колкото по-близо са тези народи до Запада и Рим, толкова повече от тях са наричани и с етнонимите им, като народа елуар, например. Упоменат още в старата история на Дексип, която е продължена от Евнапий (ок.347-ок.414).


Следователно, българите на Зиези, наречени от Амиан „сармати”, е напълно възможно да са от онази Сарматия, която е на изток от Дон, т.е. от региона на Приазовието и Предкавказието?

Това предположение следва като извод, ако имаме предвид и готската история на Йордан от VІ в., от която става ясно, че по същото време към средата на ІV в. от н.е. готите създали държавата на Херманарих, чиито граници се простират от Карпатите до Дон, понеже към 363-375 г. хуните атакуват Херманарих, непосредствено след като минават Керченския провлак и Дон на запад.
С други думи, родината на Зизаис (Зиези) няма къде другаде да бъде на територията на Сарматия, освен на изток от Дон.

Тоест, оскъдността на осведоменост при Амиан идва явно от факта, че българите на Зиези са били неголяма наемна конна армия, която е била в съюзнически отношения с Констанций. И фактически, както пише и Амиан, Зизаис „бил верен, както се оказало по-късно...”, т.е. Зизаис има принос около 357 г., когато Констанций предприема втори поход към определени германски и сарматски народи, настанили се в Панония, и си спечелил, както пише Амиан, за втори път прозвището „Сарматски”.

Това е историята на Зизаис, станал известен от втората редакция на „Анонимният латински хронограф” (354 г.), като „Зиези, от който са българите”. От Амиан Марцелин (ІV в.) ни става ясно, че българите са сарматски народ, т.е. народ, който живее на територията на Сарматия.

Но Сарматия е огромна област от Карпатите до Кавказ, къде точно е родината на българите?

Отговор на този въпрос може да получим, ако разчетем правилно етимологията на името „българи”.

В „Анонимният латински хронограф” Зиези и българите, са вкарани в погрешно семитско потекло. Разбира се, това важи и за много други народи, изброени още в първата редакция на хронографа, които не са семитски. Въпросът е, че Зиези и българите са причислени чак през 354 г. към хронографа, т.е. вменяването им от летописецът, че са от потеклото на Сим, очевидно се дължи на етнонимът „българи”.
Ние, на основата на готската история на Йордан от VІ в., допуснахме, че българите на Зизаис като сармати (Амиан), не произхождат от Европейска Сарматия (територията от Карпатите до Дон), понеже – съгласно Йордан – до 375 г. там е готската държава на Херманарих. Макар, че малцина от учените приемат, че там е имало действително голяма държава, все пак се допуска, че тази земя е под владението на различни протоготски племена...

Ако обаче българите имат своя родина в Азиатска Сарматия, т.е. на територията на изток от Дон до Кавказ, тогава няма как те да не присъстват в географията на Птоломей от ІІ в. от н.е.

При многобройните опити да се изтълкува етимологията на името българи, се е подхождало винаги с презумцията, че това е едно име, но ако се допусне, че името е двусъставно и е съчетание от „бал” (с потъмняване на вокала) и „гар”, тогава същинското етносно име се оказва, че е било „гар”, докато „бал” е семитската дума „господар”.
Очевидно думата „бал” при формирането на названия в този регион има дълга история, понеже ние знаем топоним Баласакан, град Баланджер, племе бали (бъдещите картвели), баласичи...Но „Анонимният латински хронограф” от 354 г. е съхранил формата на името като „българи”, което означава, че вниманието трябва да бъде насочено към втората част на името, ако не, тогава трябва да приемем, че „вали” (Птоломей) и „баласич” (Мовсес Хоренаци), са също българи. Но при разчитането в началото на ХХ в. на урартурските надписи, се установи, че дори урартурските градоначалници от VІІІ в. пр.н.е., които са изпълнявали и военни функции, са наричани „bel panati”, т.е. не можем да твърдим, че произходът на името „българи” е „граждани”, по тази логика.
Очевидно, още от VІ в. пр.н.е., когато кимерийците напускат своята анатолийска държава Гамирая и се връщат в Приазовието и Предкавказието, донасят със себе си значима част от културата и лексиката на Месопотамия, в това число и широкоупотребителната дума „бал” (господар), ето защо при разчитането на етимологията на името българи може да се приеме, че то е двусъставно и тогава пред нас изниква въпросът кои са тези „Гар”, постепенно приели етнонимът „господари на Гар” (бал-гар)?
Къде е тази земя Гар?
Има ли такъв народ в географията от ІІ в. от н.е. на Птоломей? „ Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”
Тази карта на Предкавказието от времето на Птоломей, е преразказана и използвана от автора на „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци), за да даде и данни от своето време, които липсват при Птоломей.
Анани Ширакаци използва същият модел, когато пише, че „Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор-Блкар - пришълци, и Чдар-Болкар”...”се именуват по названието на реки”.
Следователно горният текст служи като образец на долния.

На изток от Каспийско море, според Птоломей, е Скития. Той вече пише за онези скити, които през VІ в. пр.н.е. са атакували Мидия и агресията им довежда до това земите между Каспийско и Аралско море да останат дори след времето на Ал. Македонски (а той се среща там със скити), като скитски протекторати.

И така, текст „А” служи за шаблон на текст „В”.
„А”: „ Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”
„В”: „Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор-Блкар, пришълци, и Чдар-Болкар”...”се именуват по названието на реки”.

Да изясним съдържанието на текст „А”.
Летописецът на „Арменската география от VІІ в.” вече е казал, че река Ател, както е новото наименование на птоломеевската р. Ра, се влива със седемдесет ръкава в Каспийско море. Обаче до устието на Волга (Ател, Ра) имало огромен остров Грав, както го наричал Птоломей. По него, както става ясно от текст „А”, преминават много от тези ръкави на Волга и в края на острова се събират и се вливат в Каспийско море.
Този остров, според Гумильов, е бил много голям и той допуска, че е бил с мащабите на днешна Нидерландия. Между Х в. и ХІІІ в., островът бавно, но сигурно минава под нивото на Каспийско море.

Западно от устието на Волга, според Птоломей, както пише арменският географ, били народите „Адон”, „Алаидон”, „Сондас” и „Геруа”.
Последният е именно „Гар”, който търсим...

Ако произходът на името „българи” е двусъставно от „бал-гар”, тогава първото известие за тях като „Геруа”, е дадено още през ІІ в. от н.е. от Птоломей.

ІV. „Именникът на българските канове” и историкът Ариан от ІІ в.

1.

Съобщението за Авитохол, упоменато в самото начало на „Именника на българските канове” обхваща 300 години и още през 1918 г. българският историк Златарски разглежда това име не толкова като персонално, а като „период” от българската история.
„Ако се обърнем сега към съдържанието на нашия домашен паметник, към известния „Именник на първите български князе”, ще видим, че приведените тук главни факти от историята на хуните през периода от II до V в. сл. Хр. се схождат с данните на Именника. За означения в началото му пръв български господар Авитохол се дава един период от 300 лунни години, именно от 146 до 437 г. сл. Хр. Тоя първи в историята на българите период, чието начало напълно съвпада с появяването на хуните на границата между Европа и Азия, а краят му ясно посочва на друго, не по-малко важно събитие в тяхната история, а именно на тяхното разпадане на две самостоятелни държави, както това ще покажем по-нататък, ние ще наречем период на окончателна закрепа на българите  в оная територия, дето ги е заварила историята през втората половина на V в., а именно на изток от Меотида (Азовско море) и р. Танаис (Дон).”
Златарски е бил поставен пред една много важна дилема, която и днес е като „дамоклев меч” над всеки историк, който иска да определи произходът на българите: връзка им с произходът на самите хуни.
Кои са хуните, откъде са ?
Тази зависимост на произходът на българите от произходът на хуните предполага, че би могло да се очаква в българската историческа наука да бъде разработена факултативно и монографично хунологията. Това обаче не се случва.
По времето на Златарски руската хунология е изцяло в ръцете на една малка книжка на Иностранцев от 1900 г., в която е лансирано едно старо просвещенско мнение от ХVІІІ в., че европейските хуни са идентични със средноазиатските монглоиди Hsiong-nu, за които китайските историци дават сведения до І в. от н.е., когато тези „хсионг-ну” („хунну” на руски, пишат ги и „сюну”) от Жълтата река и Ордос са претопени от „хсионг-пи” („сянбийци” на руски).

Златарски се доверява на хипотезата на Иностранцев и прави това не защото разглежда критично неговата теория, а просто защото всичко, което знае за произхода на хуните, е от книжката на Иностранцев:

„Идентичността на китайските хун-ну с европейските хуни напоследък се приема от всички почти ориенталисти за несъмнена. Обаче по въпроса за етническия произход на хун-ну и хуните засега съществуват четири теории: монголска, турска (или тюркска), финска и славянска, от които, докато последната е съвсем изоставена като несъстоятелна, първите три по доказателствата и изводите на своите представители все още стоят на становището си. Но и при все това повечето изследователи-ориенталисти усвояват турската теория и градят своите изводи не толкова върху отделни факти, върху тълкуване на собствени имена, колкото върху общи съображения досежно историческия вървеж на събитията и групировката на племената. Затова тая теория е най-вече разпространена и може да се каже, че тя си е спечелила вече общо признание в историческата наука. За същността и значението, както и за доказателствата на всяка от споменатите теории вж. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 и посочената там литература.”

Ето за това изследване става въпрос - Иностранцев К.А. Хун-ну и Гунны (библиографический обзор теорий о происхождении народа Хун-ну китайских летописей, о происхождении европейских гуннов и о взаимных отношениях этих двух народов); (начало) С.353-386.

Въпросът обаче не е в това, че Златарски се доверява на хунската хипотеза на Иностранцев, а във факта, че всъщност в Европа хунологията не е разработена като сериозна научна дисциплина въобще.

Ето защо не можем да съдим Златарски.
Това, което е предположил Иностранцев и което се е опитал да формира като концепсия през 1900 г., не е негово хрумване. Още от времето на Едуард Гибон (1737-1794) в европейската медиавистика се пише своеволно за такава връзка на Hsiong-nu и Huns, без да се разглежда критично проблема и без да се проучи по същество. Вследствие на което в модерните исторически книги масово съществуват безсъдържателни шаблони като „велико преселение на народите”, „хунските пълчища” и т.н.

Констатацията, че в Европа хунологията не се разработва като сериозна и обективна хуманитарна научна дисциплина, а за хуните се пишат общи фрази и за тях се повтарят едни и същи схеми още от времето на Гибон, е дадена през 1973 г. в монографията на американския професор Ото Манчън-Хелфън „Светът на хуните”, издадена посмъртно (Хелфън умира през 1969 г.) от издателството на Калифорнийския университет.
Пробивът в хунологията като наука за европейските хуни (да не се бъркат със средно-азиатските Hsiong-nu, които се изучават от сюнологията), бе направен от американски професор.

Относно произходът на европейските хуни, Хелфън отрича още от 1945 г. руската хипотеза на Иностранцев, заради което е атакуван през 1960 г. от Л.Н.Гумильов, който за да го опровергае разработи една модификация на хипотезата на Иностранцев, според която само един конен отряд Hsiong-nu (хунну) бил дошъл на Волга през ІІ в. от н.е. и те си взели местни жени и създали народа „гуны” (Huns) до ІV в.

Когато човек чете произведението на Гумильов остава с лошия привкус, че за него е по-важно да съхрани теорията на Иностранцев, отколкото да е обективен. Явно Л.Н.Гумильов е гледал на приемствеността между хунну и гуны като на защита на собствената си концепсия за евразийството и предвид на разцвета на евразийството в Русия в края на ХХ в. и в началото на ХХІ в., трудно може да допуснем, че противоположните научните доводи (археологът С. Миняев отрича сюну, т.е. хунну да са мигрирали на Волга, дори и като един конен отряд) ще преборят конюктурните в руската историческа наука днес.

На запад хипотезата за приемственост на далечните Hsiong-nu с европейските Huns среща все по-малко почитатели, предвид на критичният анализ и още през 1948 г. Томпсън в монографията си за хуните отхвърли подобна връзка.

В общи линии обаче един учен, който е изправен пред задачата да потърси отговор за произходът на българите, днес е в не по-малко деликатно положение, от това на Златарски през 1918 г., когато трябва да повтори думите на последния: „често името  — българи, у средновековните писатели се идентифицира с името , а у византийските автори от VI в., които повидимому не познават името , се приброяват към тъй наречените  тъкмо такива племена, които по-сетне стават известни под името „българи”...”.

Това е изключително точен поглед над късно-античните и средновековните летописи и за да не попада един учен в реторични въпроси от рода „българите хуни ли са”, е необходимо да форматираме, че първата задача при изясняване на проблемът за произхода на българите е в каква връзка е той с проблемът за произхода на европейските хуни.

Търсенето на отговор на тази задача не е самоцел, първоизточниците изискват да се отговори на този въпрос. Това е посланието на Златарски, което трябва да бъде върнато на „дневен ред” при историческите анализи за прабългарите.

Разбира се, ние сме свидетели как след Златарски проблемът за връзката между хуни и българи, е постепенно игнориран в голяма част от проучванията за т.нар. „прабългари”, което между другото е видим отказ от летописните първоизвори в посока на глотогенетични хипотези. Последните оказаха и продължават да оказват лоша услуга за изясняването на ранната българска история.
Възвръщането към летописните първоизточници е повече от необходимо в тази посока, предвид на един задълбочен и отговорен подход към темата.

2.

Как постъпва Златарски при търсенето на най-ранните летописни сведения за българите в региона „именно на изток от Меотида (Азовско море) и р. Танаис (Дон)”?
Той съпоставя съобщенията на Прокопий Кесарийски, византийски историк от първата половина на VІ в., с данните на едно византийско произведение, известно като „Анонимен перипъл на Евксинския Понт” („Анонимен перипъл на Черно море”).

„Прокопий в съчинението си за Готската война, като прави географски преглед на източните брегове на Черно море и дава характеристика на племената, които са ги населявали в негово време, пише следното:
Зад абасгите, зихите живеят сагини [10], а приморската им част владееха ромеите от старо време. Като построиха две прибрежни укрепления Севастопол [11] и Питиунд[12], които отстоят едно от друго на два дни път, ромеите отдавна държаха там своите военни гарнизони...  [13]
По-горе от сагините обитават много хунски народи. Оттам и до тъй нареченото Меотийско блато (езеро) и река Танаис, която се влива в блатото, страната се нарича Евлисия (), [14] а нейните жители варвари владеят крайбрежието и вътрешната земя (). Това блато прави своите изливания във високия бряг на Понт Евксински. Жителите, които са живели там, в старо време се именували кимерийци, а сега се наричат утигури.”

Коя е тази страна Евлисия?

Очевидно е, че Прокопий ползва някакъв източник и Златарски много добре се ориентира, макар и да не го експлицира, че това е „Анонимния перипъл на Черно море”:
„Според анонимния Перипл на Черно море, по-правилно , т. е. страната, в която живеели , почвала по-горе от сагините — санихите и стигала до устието на р. Дон, цялото пространство от Геленджик до Анап и северно от последния. — Ср. В. Васильевский, пак там, стр. 108—110. — Ф. Браун, Черноморье, II, стр. 207—208. — Marquart, Streifzge, S. 363—365.”

Тоест, първоизточникът за тази държава е „Анонимният перипъл на Евксинския Понт” и нейното правилно име, което при Прокопий е преписано погрешно, е – Евдоусия.

На гръцки „усия” е „същност”, понятието се използва и за родов принцип.
„Евдо-усия” в този смисъл, би могло да бъде преведено и като родовете, общността, ордата на „Евдо”.

Да припомним какво казва Златарски за най-ранната българска епоха: „Авитохол се дава (за) един период от 300 лунни години, именно от 146 до 437 г. сл. Хр.”.
„Ол”, „хол” е дума за род, семейство, поселище; има форма и „аул”. Била е общоупотребителна и ние знаем, че Крумовите жилища, подпалени от Никифор през Х в., са били наречени от летописеца „ол” (αυλήν)...

В този смисъл „Авито-хол” означава семантично същото като „Евдо—усия”, т.е. Авито/Евдо може да допуснем, че е наименованието на един и същ народ (?).

Ако името „Авито-хол” е 300 годишен период от ранната българска история, определен от Златарски „именно от 146 до 437 г. сл. Хр.”, тогава упоменатата страна „Евдо-усия” в „Анонимния перипъл на Черно море” би могла да спомогне да се изясни, че „Авитохол” в „Именникът на българските канове” не е име на владетел, нито митична или легендарна фигура, а е етноним, означаващ „поселищата на Евдо”, поселищата на „Авито”, които са в един и същ географски регион...

Този въпрос обаче не е повдиган за разглеждане в историческата наука, независимо, че Златарски го визира.

Причината е, че доскоро в науката се приемаше, че „Анонимният перипъл на Евксинския Понт” е произведение на византийски анонимен автор, т.е. няма как географските сведения на автор, писал след ІV в. от н.е., да бъдат прехвърлени към един период от „146 до 437 г. сл. Хр.” (годините, дадени от Златарски не бива да се абсолютизират, но все пак става дума за 300 годишен период от ІІ в. от н.е.)...

През 1987 г. М. В. Агбунов анализира в книгата си „Античная лоция Черного море” познатото анонимно средновековно произведение, известно като „Перипл на Черно море” (Евксинския Понт).
Дотогава, както казахме, в историческата наука се смяташе, че това произведение е на анонимен византийски географ, т. е. писано е след ІV в. от н. е.
Агбунов доказва в своя анализ, че т. нар. „Перипл на Черно море” не е на византийски автор, а е на Ариан от ІІ в. от н.е.

Последният подарява кратка редакция на своя труд на император Адриан (117-138), а „Анонимният Перипл на Черно море”, според Агбунов, е всъщност разширена редакция на същото произведение.
„Този текст действително е бил по-късно (т. е. след ІV в. от н. е. – бел. К.М.) в ръцете на византийски географ, но той само е променил стадиите в мили, понеже в негово време не са се ползвали вече стадии, и е превел някои съвременни нему названия. Следователно, ръкописите известни като Перипл на Ариан и Перипл на Анонимен автор, не са две различни произведения, а кратка и разширена редакция на едно и също произведение - Перипл на Ариан”. (Античная лоция Черного море, М., 1987, с.12, с.13).

Ако това е така, тогава още в първата половина на ІІ в. Ариан посочва на изток от Дон една страна „Евдоусия”. И визира един народ „е-в-д-о”, който съвпада като име и като времеви период с „а-в-и-т-о” от „Именникът на българските канове”...

За народ с подобно име се съобщава и в „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци), в която автора твърди, че преписва от географа Птоломей (ІІ в. от н.е.)
Западно от устието на Волга, според Птоломей, както пише арменският географ от VІІ в., били народите „Адон”, „Алаидон”, „Сондас” „Геруа”. „Така казва Птоломей”, пише автора на „Арменската география от VІІ в.”.

Очевидно, под „Адон” и „Алаидон” се крие един и същ народ, чието име удивително съвпада с хунския народ „ултинзури” (), за който сведения дават Созомен, Зосим, Йордан, Агатий. Последният изрично упоменава, че ултинзурите „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни”, наред с бургундите.

Йордан през VІ век пише, че когато „хуните се уплашили от готското оръжие” Денгиз имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”.
По това време първородният син на Атила е убит (Елак ум. 454 или 455 г.) и неслучайно Денгиз, вторият син на Атила, застава начело на хунската коалиция и ултинзурите са първият народ там.

Ако съпоставим сведението при Агатий за многобройността на ултинзурите, с данните на Прокопий, че кутригурите заселили цялата област от Херсон до Боспор след ок. 469 г. (убит Денгиз), може да допуснем, че това е един и същ народ, но под различни имена...

Можем ли да допуснем, че „хотраг” (котраги, кутригури) е външен етноним на „ултинзурите”?
Мисля, че да.
Той им е даден явно от антите (анчийците) и неслучайно се появява по време на преселението на хуните от Панония в региона на р. Днепър, за чиято миграция пише готският историк Йордан ок. 551 г. Преди това етнонима „кутригури” е непознат, а одревностяването му при Прокопий през VІ в., чрез легендата за братята Кутригур и Утигур, е очевидно анахронизъм...

Единственото място, откъдето можем да научим нещо за произхода на названието „хотраги”, е летописа от ХІІІ век „Барадж тарих”.
Там е казано: „А в древността това племе се наричало сохот или по сербийски хол, но след това думата се променила и станала хот или хотраг”.

Анчийската (прото-украинската) дума за къща е „хат”. „Со хот” е всъщност „със къщите (покъщината)” и отразява именно времето на преселението на денгизовите хуни в Атилкезе през втората половина на V в.

Сега вече ни става ясно откъде заема Прокопий през VІ в. названието за този пост-атилов хунски народ, като „кутригури”. От антите.

Името „Улдин” е известно ок. 400 г. и като наименование на предводителят на хунските войски, който край гр. Нове (дн. Свищов) залавя Гайна и изпраща главата му в Константинопол. Очевидно името на хунския генерал е прозвище, той явно е от „ултинзурите”. За популярността на последното име свидетелства и Йордан, който освен народ „ултинзури”, пише и за атилов син - Ултинзур...

През Х век византийския император Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” надлежно описва териториите на симпатичните му печенеги, в които вижда евентуални мощни съюзници. Той пише (гл.37), че на запад страната Пачаникия е на един ден път разстояние от Киевска Рус, на четири дни от Унгария и на половин ден от балканската държава България. Императорът-писател уточнява, че на територията от четирите дни път между Пачаникия и Унгария живеят „ултин,древляни и лензити”...
Последните два народа са славянски, а може би и антски... ”Древляни” (горци) и „поляни” (от lend, лензити).
„Ултин”, които Багрянородни поставя на първо място, вече можем да допуснем кои са, това са кутригурите, които същият император на друго място в своя труд (гл. 12) знае и като „карабългари”...

Сега, след като дешифрирахме, че именно дингизовият народ „ултинзури” (Йордан, Агатий) е онзи, който получава външен етноним „хотраги” от антите (прото-украинците), сме изправени пред не по-малко сложният въпрос: а кои всъщност са „ултин” ?
Отговор можем да потърсим от арабската средновековна историческа школа, която на същото географско място, където през Х век Багрянородни поставя (гл.37) „ултин”, сочи по същото време народ „V.n.nd.r”.
През същия Х век хазарският цар Йосиф пише в писмо до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа, избягал с Аспарух (VІІ в.) на р. Руна (Дунав), се казвал „в-н-н-т-р”.

Как да дешифрираме тези сведения?

През VІ в. Прокопий пише, че съседи на утигурите на север били „безбройният народ анти”. Ако антите са дали външно наименование на ултинзурите като кутригури (хотраги), не бива да се учудваме, че през същият VІ в. името „кутригури” е известно и на Псевдо-Захарий Ритор.
През VІІІ в. Павел Дякон отбелязва, че Юстиниан І (527-565), освен император на двете римски империи, бил „наричан Аламански, Готски, Франкски, Германски, Антски, Алански, Вандалски и Африкански, и той заслужил тези имена.” (кн.І, 25).
Това затвърждава нашето предположение, че покорените от Юстиниан І анти, са източникът на сведението, че пост-атиловите хуни, разположени на територията от Днепър, Херсон и до Боспор, са наричани от тях с външното наименование „хотраги”, но кое е било самонаименованието на това племе?
То е или „ултинзури” (европейски късно-антични автори) или „v.n.nd.r” (арабоезичната средновековна историография и хазарския цар Йосиф).

Но кое от двете е самонаименованието?
Очевидно едно от двете, е външно название.
За „евдоусия” (Анонимният перипъл на Черно море) и за „адон, алаидон” (Арменската география от VІІ в.) знаем от ІІ в. от н.е., тъй като перипъла е на Ариан от ІІ в., а арменския географ твърди, че преписва от Птоломей, също ІІ в. от н.е.

В „Именникът на българските канове” също имаме „Авитохол”, което ни дава основание да заключим, че този паметник, който несъмнено е продукт на българската (= утигурската) традиция, ни е оставил спомен как българите са наричали кутригурите още от ІІ в.

Прокопий в легендата за братята Кутригур и Утигур, и за техните племена кутригури и утигури, твърди, че са родственици. Братската връзка между двата народа, е тема и на писмото на утигурът Синдалх до Юстиниан І към средата на VІ в.
Теофан в своята хроника от края на VІІІ в. и началото на ІХ в., като ползва неизвестен източник от края на VІІ в., също пише, че котраги и българи са „едноплеменни”.

Не можем да не допуснем, след като почти всички късно-антични и ранносредновековни първоизточници отбелязват изрично родствеността между кутригури и утигури (българи), че в „Именникът на българските канове” тя е пренебрегната и че в този документ на старата българска памет не са споменати кутригурите. Очевидно е, че те присъстват и то явно под името „Авитохол”.

Сиреч, можем да предположим, че народа, който след ок. 469 г. става известен в летописите на Прокопий, Псевдо-Захарий Ритор, Агатий, Менандър, Теофилакт, Теофан и Никифор, благодарение на даденият му от антите външен етноним, като кутригури, е същият народ, който от ІІ в. от н.е. българите наричат „евдо, авито, адон, алаидон, ултин, ултинзури”.

Българите са наричали така този народ и във волжко-българския летопис от ХІІІ в. Барадж тарих”, където има спомен за „аудан”...
Дори изрично се споменава, че Атила имал „прозвище Аудан”.

Това се синхронизира с прозвището на хунския генерал от 400 г. Улдин. Явно, както последният, така и Атила, е носил като прозвище името на народа, от който е (?)...

И все пак, все още не сме дали ясен отговор дали „евдо, авито, адон, алаидон, аудан, ултин, ултинзури” (в тази поредица ще включим по-късно и „ефталит”) е външно наименование на този народ, дадено им от българите или това е тяхно самонаименование?

3.

В краят на VІІІ в. или началото на ІХ в. Теофан написва своята грандиозна всемирна хроника, която става особено популярна и е била доста размножена, до нас са достигнали 16 преписа от нея.
Очевидно още през ІХ в. в някои от преписите е допусната грешка от преписвачите и точното име Οννοβουνδοβουλγάρων (уновундобългари), т.е. „хуни, бунд и българи”, е заменено от името „уногундури”.
Гръцките преписи и латинският текст на хрониката на Теофан, както обърна внимание американският учен Юлай Шамильоглу, дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυ ет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.
През ІХ в. Анастасий Библиотекар превежда на латински хрониката на Теофан и текста, от който превежда, е вече с грешното име „уногундури”...
През Х в. Константин Багрянородни също споменава старото име на българите, като „уногундури”...
Очевидно е, че още в латинският превод се е наложило името „уногундури”, то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век.
Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от края на VІІ в., от който изобщо преразказва историята на „древна Велика България”, именно името „уновундобългари”.
Кои са причините за това наше предположение?

Първо, цялата традиция, която споменава кутригури и утигури, като се започне още от Прокопий, Агатий и се стигне до Менандър и Теофилакт, устойчиво е формирала бинарна връзка. Покрай кутригури и утигури (= българи), няма трети етнос. А Теофан пише: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо, българите и котрагите”....
Тоест, разделянето на общото име Οννοβουνδοβουλγάρων, е причината да се получат и другите форми на това име, сиреч освен „уновундо”, се е пръкнала и формата „уногундури”.

Но още по-важно е, че това разделяне на общото име, е довело и до факта, че учените по-късно са приели буквално преписа на тази форма „уногундури”, както е при Анастасий и при Багрянородни, и не са обърнали внимание, че вече съществува сирийски източник, който свързва народа на Вунд с българите.
В арменската история на Мовсес Хоренаци е прокарано едно сведение на сирийски автор от ок. ІV в. от н.е. „Мар Абас Катина”, в което за първи път – преди неизвестният източник от края на VІІ в., ползван от Теофан – името българи е свързано с това на вунд (бунд).

Безкритичното възприемане от учените през целият ХХ в. на името „уногундури” по отношение на народа на Кубрат, се е оказало пагубно за точното проучване на българското минало, понеже, колкото и да търси човек, хуно-гундури (уно-гундури) няма.
Ситуацията изглежда патова и прилича на безуспешното желание да щтракнеш едно име в интернет-мрежата и да ти излезе отговор, че такова нещо няма. Ако обаче вкараш в историческата памет името „бунд”, се оказва, че сведенията са толкова много и така са пръснати хронологично в различни периоди, че е необходимо много време и усилията на много учени, за да бъдат сумирани и проучени задълбочено.

Тук само ще дадем някои штрихи.
Александрийският географ Птоломей през ІІ в. от н.е. фаворизира „венед” (бенед), наричайки по тяхно име западният каспийски залив на юг от устието на Волга – „Венедски залив”. А освен това, именувайки и „Венедска планина”, която граничи с аланите.
Още през І в. от н.е. Плиний Старши и Тацит дават сведения за сарматски (Сарматия е топоним, почти съвпадащ със топонима Скития на Херодот) народ „венед”, които извършват конни преходи до Карпатите.
Йордан разказва през VІ в. една стара готска легенда, според която още Херманарих, чиито основни земи през ІV в. са до Дон, бил воювал с венет (venet).
Според грузинския летопис „Мокцевай Картлисай”, който произхожда от V век (но очевидно е бил преписван и редактиран след VІ век), хуните живеят в Кавказ на земята на древният герой Херки (арм. Хайк) и мястото за заселване, им е дадено от владетеля на „бунтурките”.
„Бундурк” от V век, през VІІ век вече се изписват от преписвачите на летописа „бунтурки”.
Бундурк, според документа „Мокцевай Картлисай”, са имали четири големи града: „Саркин, Урбнис, Одзрах и Каспи”.
Легендата за този народ в летописа е, че той не е кавказки, не произхожда от общия прародител Хайк на всички кавказки народи, но е дошъл по тия места въпреки това много рано. Още преди Александър Македонски, който воювал с тях, по времето на вехтозаветния Лот, гадае „Мокцевай Картлисай”. Грузинския документ, в духа на типичните за онова време библейски генеалогии, сочи че те са йевусейци.
Една скоба: това, според Библията, са местните жители на Йерусалим преди там да дойдат израилтяните. Йевусейци в светия град е имало явно и по времето на цар Давид, който купува от един от тях нива, където да положи Кивота (жертвеника и ковчега с десетте Божи заповеди).
Владетеля на народа „бундурк” отстъпил около гр. Занави (старата местност на легендарния по тия места Хайк, Херки) място за живеене на „военното племе хони”, както ги нарича „Мокцевай Картлисай”.

Вече посочихме, че народа „ултин” на Багрянородни (Х в.) съвпада с „V.n.nd.r” на арабоезичната средновековна историческа школа по същото време.
През същия Х век хазарския каган Йосиф пише в писмо до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа на Аспарух (VІІ в.) се казвал „в-н-н-т-р”.

Нека проследим малко по-задълбочено данните, които дават арабоезичните историци ат-Табари и ибн Русте.
Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) посочва „Бунджар” и „Бурджан”. В константинополският вариант на същата книга /Бел`ами/, „Бунджар” (банджар) даже е редактирано на „Булджар”.
Непосредствено със сведенията на арабоезичния персийски историк ат-Табари, друг ирански арабоезичен историк ибн Русте (903 - 913 г.) пише, че съществуват три вида българи. „Те са три вида. Единият се нарича б. р. сула, другият - ас - к. л., а третият б. л. к. р.”
„Худад ал-алам” (ок. 982) и Гардизи (1050 - 1059 г.) компилират от Ибн Русте и повтарят същото.
Аскал (Есегел) е българска провинция с особен статут, която обаче се е подчинявала на владетеля на гр. Болгар.
За това вече сме писали на друго място (виж. Източници за ранната българска история, ІІ част ).
Това е единият вид българи (ас-к.л.).
Вторият вид са - „б. р. сул”.
Така са посочени у Ибн Русте и неговите компилатори.
Ат - Табари, който е по-добър извор, ги нарича „баланджер”.
У ат-Табари „бунджар” са упоменати само веднъж, докато „баланджер” се срещат в годините по хиджра: 20, 32, 60, 104, 105, 112, 113 и т. н. Това не е случайно, бунджар/банджар, на които персите плащали данък, според ат-Табари, избягват заедно с аварите-отцепници в Панония (568 г.), т.е. „банджар” на ат-Табари, са явно „кутригурите” на византийските автори.
А „баланджер”, които остават, според ат-Табари, са очевидно „утигурите” на гръкоезичните византийски късно-антични историци.

Ибн Русте познава също „б. р. сул”, а на мястото на „бунджар” (ат-Табари) поставя „б. л. к. р”.
Третият вид българи са бунджар(=б.л.к.р.)


Ас - к. л
Б. р. сул
Б. л. к. р.

Какъв е извода?
Фактически, във визията на ат-Табари бунджар изчезват, а баланджер остават.
Ибн Русте пък и неговите компилатори дават вече едно по-общо сведение, че българите са „три вида” и „б. л. к. р” не бива да се бърка с „б. р. сул” (баланджер).
Следователно, „б.л.к.р” са „бунджар” на ат-Табари, т.е. са Бунд, Бундурки, V.n.nd.r.

През началото на ХІІІ в. персийският поет Низами написва епоса „Искандер наме”, в който разказва, че двама воини на Александър Велики, които се казвали Бун и Гар, се разболяли и за да не заразят войската били изоставени в една пещера, която се казвала „Балгар”. В нея имало някаква черна течност и те, вместо да умрат, оздравяли. Тогава, пише Низами, Бун и Гар решили да се наричат вече „българи”, по името на пещерата. В тази поетична легенда, се прокарва спомен за началото на родствената връзката на името българи (т.е. „Гар”) с един друг етнос „бун”...При Прокопий от VІ в., вместо Бун и Гар, са Кутригур и Утигур...

Западно от устието на Волга, според Птоломей, както пише арменският географ от VІІ в., били народите „Адон”, „Алаидон”, „Сондас” „Геруа”. „Така казва Птоломей”, пише автора на „Арменската география от VІІ в.”.
Но от другите запазени версии на географията на Птоломей, на това място няма адон/алаидон, а венед.

Как стана така, че народа „Венед” (Бенед) от другите запазени компилации на Географията от ІІ в. от н.е. на Птоломей, в арменската компилация от VІІ в., е предаден като „Адон”, „Алаидон”?

От летописа на Олимпиодор (V век) може да се заключи, че известният хунски военачалник с прозвище Улдин, който през 400 г. убива Гайна на Дунав около гр. Нове (дн. Свищов), е идентичен с Харатон. И това е неговото лично име.
А летописът на Приск Панийски (V век), го нарича Базих, което явно е форма на Бунд(жар).

Сиреч, Улдин е външно наименование, употребявано и като име-прозвище, произхождащо може би от българите за ултинзурите, които след 469 г. на Днепър, получават от антите още едно външно наименование - „кутригури”.

Това са все външни наименования, самоназванието на този народ, е „боян, бояндур”, според „Барадж тарих”.
Бат-Боян и Боян-Имен, означават едно и също: „дом” (от арамейско-сирийската дума byt) на Боян; територията (= имен) на Боян...
Фактически обаче думата „имен” (мене) е акадо-арамейско (месопотамско) понятие за земя и то е засвидетелствувано още в древното название на зикуратите, вавилонските кули „Ет-емен-анки” (дом между земята и небето). Освен това е и специално изтълкувано в библейската книга на пророк Данаил, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”.
Вавилонският владетел, който притежава свещените съдове на „соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си.
В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5).
„Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6).
Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаиил, който разчита и тълкува:
„И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.
Ето и значението на думите: мене - изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26).
Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.
Изглежда месопотамското понятие имен (мене) е старо, колкото човешката цивилизация, а не както си мисли Добрев, че се отнася само за „планината Имеон”...
Мойсеевият военачалник Исус Навин в една от първите битки на израилтяните превзема град Бет - Баал - Меон (в Библията, благодарение гръцкия превод: Бет - Ваал - Меон).
Племето, което основава гр. Спарта и е в някаква близост, може би етническа, с лидийците на Крез (държавата Лидия, която описва Херодот), се нарича „лакед – емон”.
Самите лидийци, според Херодот, преди се казвали „меонийци”.
Асирия превзема своята северна съседка, една държава, която е известна като Меонийска. Тя се споменава за последно в „Хрониката на Геда” от VІІ в. пр. н. е.
Да не говорим за етимологията „ар-мени”...
Единственият народ, които може да е пренесъл тези месопотамски понятия в Предкавказието и Приазовието още през VІ в. пр.н.е., които са асимилирани там като родни, дори на ниво на заети хето-хуритски теоними и легенди, са кимерийците...

В завършък, основният герой в запазените фолклорни откъси на дастана на Микаил Башту от ІХ в. „Шан кизи”, навсякъде е изписван не само Боян, но Боян - Имен. Което буквално ще рече: владенията (=имен) на Боян. Което означава, че действително в старата легендарна памет на българите, Боян не е било само лично име, а етноним на народ.
Във „Веда словена” се е съхранил цял епичен епизод за древното минало на „крал Бан” и народа му бан.
В този смисъл, патронима Боян, не означава нищо друго, освен „земята на Боян” (Боян-Имен) и сочи, че името може да бъде тълкувано и като етноним.

И така, ако сумираме сведенията за бояните (уно-вунд, т.е. хуни-вунд, при Теофан), се оказва, че те са познати в Кавказ с имената „бундурк” (грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай”, където „к” е арменски афикс за мн.ч.), „вндур” e народа на българина Бунд (арменската история на Мовсес Хоренаци), „Бун” (поета Низами, в епоса му от ХІІІ век „Искандер-наме”), бунджар (арабоезичния историк от началото на Х век ат-Табари, който ги нарича и „бурджан”), „V.n.n.d.r” (няколко арабоезични съчинения), „в-н-н-т-р” (във втората редакция на писмото от Х век на хазарския каган Йосиф; така се казвал, според Йосиф, народа на Аспарух).

Още през ІХ в. арабоезичният географ ал-Хорезми отъждествява топонима „Бурджан” със старият птоломеевски топоним „Сарматия”, а географските предели на последния са от Карпатите до Кавказ...
Арабоезичната класическа средновековна историческа школа масово нарича средновековната дунавска държава България, с названието „Бурджан”.

През 465 г. Ернак, третият син на Атила, става владетел на българите (= утигурите) и независимо, че произхожда от вунд (т.е. бояните, наричани ултинзури и кутригури), българите на Ернак (Ирник в „Именникът на българските канове”) стават водещ народ при пост-атиловите хуни, след убийството през 469 г. на по-големият му брат Денгиз.

Именно по тази причина, фигурата на Авитохол в „Именникът на българските канове”, е отделена от тази на Ирник...С последният започва по същество чисто българската хронология в „Именникът...”, докато времето от 300 г., през което кутригурите са били водещ народ в съюза между двете племена, е упоменат в „Именникът....” сумарно, приоритетът е бил да се даде царственик на българските владетели след Ирник...По тази причина отсъства и Зиези, за който през 354 г. дава сведение „Латинския анонимен хронограф” и за когото има сведения и в историята от ІV в. на Амиан Марцелин, където е наречен „Зизаис”.
С други думи, документът известен като „Именник на българските канове”, е продукт основно на българската пост-атилова епоха...

Йордан и Агатий знаят етнонимът на водещият хунски народ до 469 г. като „ултинзури”.
Прокопий пък научава техният външен етноним, даден им от антите, т.е. „хотраги” и въвежда този етноним в оборот като „кутригури”. От Прокопий този етноним преминава в Агатий и Менандър, византийски историци от VІ век. Оттам в Теофилакт. Сироезичният историк от VІ в. Псевдо-Захарий Ритор също знае за кутригурите.
Народът, чието име във византийската историческа наука през VІ век става известно като „кутригури”, в готската историческа наука през VІ век е „ултинзури”.
Готските историци (Енодий, Касиодор, Йордан, дори лангобардския историк Павел Дякон) не познават етноним „утигури”, нито пък сирийските историци, и наричат този етнос „българи”...

И така, самоназванието на кутригурите, е боян („Барадж тарих”), „бенед” (Птоломей), а съюзът между българите (Гар) и тях датира още от ІІ в., според перипълът на Ариан (оттогава българите ги наричат „евдоусия”, т.е. „евдо”), както се потвърждава не само от арменският географ от VІІ в. („адон, алаидон”), но и от „Именникът на българските канове”, където този период на „Авитохол”, т.е. на „авито”, е 300 г. от ІІ в. от н.е.

Експлицирането на истинското име (самонаименованието) на кутригурите, като „вунд” (бунд, боян), което бе резултат от нашите проучвания, изведнъж разшири представата ни, че за този народ има сведения не само при Птоломей (ІІ в. от н.е.) като „венед”, но дори при Херодот (V в. пр.н.е.) – като „будини”.
Всичко това показва, че народът, който самонарича себе си „боян” (= кутригури) и е фиксиран в Предкавказието още от V в. пр.н.е. (Херодот), е по всяка вероятност мигрирал от южно-кавказките земи през VІ в. пр.н.е., заедно с кимерийците, на север от планината.

Не можем да не обърнем внимание, че след разчитането на урартурските клинописи в началото на ХХ в., се оказа, че самоназванието на Урарту, е всъщност – Бийан...

Така се очертава една интересна епична картина от VІ в. пр.н.е., според която след краят на анатолийската държава Гамирайа (асирийски клинописи), заедно с кимерийците на север от Кавказ мигрира и значимо население от Урарту, чието самоназвание „Бийан” може да бъде открито, както в „будините” на Херодот през V в. пр.н.е., така и в „бенед” на Птоломей през ІІ в. от н.е.

V. Прокопий Кесарийски за произходът на хуни и българи.

Още през 1918 г. българският историк Златарски доказа, че в съобщенията на гръкоезичните късно-антични летописци за „утигурите”, се крият сведения за българския етнос.

През VІ в. Прокопий Кесарийски, във връзка с политиката на Юстиниан І, дава генеалогия на утигури и кутригури, като съобщава, че те са хунски народи и във връзка с това пише, че произхождат от кимерийците...

Никой изследовател, независимо от авторитета на Прокопий Кесарийски като историк, не е погледнал задълбочено на това сведение и по отношение на въпросът за произходът на хуните, няма модерна версия, че те са пост-кимерийци.

„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури...(кн.ІV, Войната с готите)”.

Прокопий даже е запознат с легенда:
„5. В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там)”.

След като разказва тази легенда, Прокопий преразказва и легендата на Евнапий (ІV в.) как те не знаели, че на запад от Керченския провлак има земя, но с помощта на един елен преминали оттатък.

Тази легенда на Евнапий е преразказвана и от Приск (V в.), и от Йордан (VІ в.). Тя фиксира времето около 363/375 години, когато пост-кимерийците (хуните) атакуват готското номадско обединение на Херманарих...

След краха на атиловата държава, според Прокопий, „утигурите със своя владетел решили да се върнат в земята си, за да владеят над нея сами...(пак там)”.

Кутригурите, според историкът, заселили земите на запад от Азовско море. „Ако вървиш от град Боспор към град Херсон, който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните” (пак там).

Тоест, териториите от Херсон до Боспор са заселени от хуните-кутригури, а земите на изток от Дон – от хуните-утигури, сиреч от българите. Това потвърждава към 555 г. и Псевдо-Захарий Ритор: „бургар – народ езически и варварски, имат градове и свой особен език”. Намират се на север от Кавказ, над аланите...

Това, което е особено важно в сведението на Прокопий е, че името „хуни” (уни) не е съприлежащо само към утигурите и кутригурите, но и към – N.B. – кимерийците...Тоест, Прокопий твърди, че произходът на хуните, е пост-кимерийски. „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях ”.

Няма по-ясно съобщение в късно-античната историческа литература за произходът на хуните и остава загадка защо то е пренебрегнато от модерните изследователи ?
Това сведение предполага месопотамска и анатолийска миграция на хуни и българи, понеже през VІ в. пр.н.е. кимерийците напускат своята мало-азийска държава „Гамирайа” (асирийски клинописи), притеснени от лидийците и през Кавказ се завръщат в региона на Предкавказието и Приазовието, където през V в. пр.н.е. са фиксирани от Херодот.

Защо е било необходимо да се вменява през Просвещението, че европейските хуни са монглоидите от Жълтата река и Ордос Hsiong-nu ?

Отговорът е очевиден. Дори през 1948 г. Томпсън пише, че хуните са безграмотни и пълчища, за тях явно не може да се твърди, че произхождат културно, военно и етнографски от кимерийците, за които е трудно да се каже, че са диваци, така темата за кимерийско-хунския синтез не е поставян на научно разглеждане, независимо от пределно ясното сведение от VІ в. на Прокопий Кесарийски.

В грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” се твърди, че хони и бундурк (при преписването „бунтурки”) са в региона на Кавказ още по времето на Александър Македонски (ІV в.пр.н.е), дори били воювали с него. Това сведение не е екзотично само, ако се приеме версията на Прокопий, т.е. ако под „бундурк” се имат предвид по-късните предкавказки „венед” (кутригури) на Птоломей (ІІ в. от н.е.), а под „хони”, Прокопиевите „уни”, т.е. кимерийци.
През ХІ в. грузинският автор Леонти Мровели написва нов произход на грузинците от картвелите, тъй като е знаел много добре, че бундурк и хони, не са прото-грузинци...
Според Г.Д.Грумба, „хоните са догрузинско население на Картли” (Иберия – бел.ред.), което дошло „от юг на Кавказ” („Об истоках исторической концепции грузинского историка ХІ века Леонтии Мровели”).
Понеже това сведение за „хоните” се потвърждава от „древноарменските и древногрузинските писмени източници за преселението им под натиска на вавилонците”, както пише Грумба, очевидно е, че днес съществува хипотеза, че кавказките хони нямат нищо общо с хуните, но ако се върнем към сведението на Прокопий Кесарийски, ще трябва да уясним, че това не е така. Тоест, че кавказките хони, изпитали натиска на вавилонците, са всъщност същите кимерийци, които Прокопий нарича „хуни” и определя като предци на пост-атиловите утигури и кутригури...
А „бундурк” не са „бун-турци”, както се опитват някои да изкарат турци в Кавказ още по времето на вавилонците, а „бун” (бийан) е всъщност самоназванието на Урарту, както стана ясно при разчитането на урартурските надписи.
Тоест, ако е верно сведението на грузинското съчинение, писано преди Мровели (ХІ в.), т.е. още в V в. „Мокцевай Картлисай”, че Александър Македонски (ІV в.пр.н.е.) воювал към Кавказ с бундурк и хони, трябва да приемем, че негови противници са били мигриралите след VІ в. пр.н.е. по тези места урартури (бундурк) и кимерийци (хони).
С други думи, „Мокцевай Картлисай” от V в., още преди Прокопий (VІ в.), е дало сведение, което за жалост не е анализирано внимателно, че пост-кимерийците в Кавказ са били наричани „хони”...
Още през ХІ в. Мровели променя версията, дадена през V в. от грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай”.
„Мровели не го е удоволетворявала вече съществуващата версия за преселение на грузинците в Картли едва в края на ІV в. пр.н.е., а така също уседналите тук до идването на грузинците други народи – хони, бунтурки (чети: бундурк – бел.ред.), за които съобщава „Мокцевай Картлисай”, ето защо Мровели умълчава за догрузинското население на Картли – хоните (чети: кимерийците – бел.ред), наричайки ги „коренни картвели”, независимо, че както отбелязва Г.А.Меликишвили, малко по-долу пояснява, че това са тези „които наричаме бунтурки” (Грумба, пак там; виж: Меликишвили Г.А., К истории древней Грузии, Тбилиси., 1959, с.282).
Бундурк, според „Мокцевай Картлисай”, са имали четири големи града: „Саркин, Урбнис, Одзрах и Каспи”.
Владетеля на народа „бундурк” отстъпил около гр. Занави (старата местност на легендарния по тия места Хайк, Херки) място за живеене на „военното племе хони”, както ги нарича „Мокцевай Картлисай”.
Миграционната вълна на кимерийци от региона на по-късната провинция Кападокия към Кавказ е през VІ в. пр.н.е.
По това време „от края на 609 г. пр.н.е. до август 607 г. вавилонската армия, под командването на Небопаласар и неговият син Новуходуносор, заедно със скитите и мидяните, атакували бившите асирийски съюзници Урарту и Ману” (…) „след окончателния разгром на ... Урартското царство в 590 г. пр.н.е., се проследяват мощни вълни на миграция на население от урартските области на север, в района на Кавказ”. (Грумба, пак там)
Тоест, нашето предположение, че е напълно възможно „Бун” (бундурк в „Мокцевай Картлисай”) да са „Бийан” (Урарту), не е в противоречие с историческите извори.
В този смисъл, ако се вземе предвид и миграцията към Кавказ на кимерийците през VІ в. пр.н.е и съобщението на Херодот (V в.пр.н.е.), че дн. Керченски провлак се е наричал „Боспор Кимерийски”, е видно, че хоните в земите на Картли, не са нищо друго, освен най-южната част от кимерийската миграционна вълна...

VІ. Малко сведения за кимерийците.

Според Плиний Старши гърците наричали сарматите с името „савромати”.
Херодот извежда произходът на савроматите при Меотида, от легендата за амазонките.
„Елините победили в битката при Термодонт и отплавали, натоварвайки на три кораба амазонките, които успели да пленят. Но когато били вече в открито море, амазонките се нахвърлили върху тях и ги избили до крак. Амазонките не разбирали нищо от кораби, не можели да си служат нито с кормилото, нито с платна, нито с гребла; след като избили мъжете, те се понесли по вълните, носени от вятъра, и достигнали до езерото Меотида при Кремной. (...) Савроматите говорят на скитски език, но го говорят неправилно още от най-стари времена, понеже амазонките не го били изучили.” (Херодот, История, ч.ІІ, С., 1990, с.40, 41).
При внимателното четене на сведенията на Херодот, прави впечатление, че той споменава страна Кимерия, говори за Кимерийски босфор (Боспор Кимерийски, т.е. дн. Керченски провлак), но не познава нито един жив кимериец.
Херодот е определено скитофил, но това се дължи на лични срещи с тях. Неговите сведения за кимерийците са откъслечни, дадени са определено от човек, който говори за тях в минало време, но въпреки това разкриват една ясна картина за наличието на кимерийски географски ареал между Дон, Каспийско море и Кавказ.
Трябва да признаем, че късно-античният топоним Сарматия е много по-функционален от антично-гръцкият Скития, понеже в географското понятие „Сарматия” е влизало и Предкавказието.
Именно територията на север от Кавказ, между Азовско море и Каспийско море (до устието на Волга), е късно-античното географско понятие Азиатска Сарматия.
Фактически, по времето на Херодот (V в. пр.н.е.) земите на изток от Дон са географски ареал на кимерите, което ще рече, че не е пресилено самото име Сар-матия (Савр-матия) да е кимерийско и да произхожда от езикова калка на местното божество Куар (Суар, Савар) и калката на Меотида (Азовско море), т.е. „матия”.
Терминът „сармати” в съчиненията на късно-античните историци никога не се е отнасял към някакъв отделен народ, а винаги към различни народи, обитаващи азиатската и европейската части на топонима Сарматия (р. Дон, т.е. Танаис, е граница между двете части).

Мнозина древни автори, пише Евнапий, са съобщили старите имена на хуните.
И ние действително знаем, че Филострогос ги нарича неври, под влияние на Амиан Марцелин, а Прокопий знае, че те имат масагетска войска.
Сред старите имена на хуните е и термина „сармати”.
Фактически, както не е обърнато достатъчно внимание, съчиняването от късно-античните автори как са се казвали в древността хуните, има една обща допирна точка: всички споменати етноними са на етноси, които са сармати от азиатската част на топонима, т.е. от региона на изток от Дон до Кавказ и Каспийско море.
Ето защо риторът и философ Евнапий от гр. Сарди, който решава към края на ІV в. или началото на V в. да напише история за хуните, си поставя като първо условие да разгледа критично сведенията на древните автори за тях. Този „метод” на Евнапий ще бъде продължен през VІ в. от Прокопий Кесарийски, който дава сведение, че хуните-утигури произхождат от старите кимерийци.

Евнапий през ІV в. и началото на V в., е първият късно-античен историк, който, за да въведе яснота, нарича всички народи, които хуните превземат - „скити”. Фактически скито-сарматския свят на старите географи и историци, е преведен и модифициран от Евнапий, в скито-хунски свят.
Хуните завоюват скитските народи, според Евнапий, но той не нарича никъде хуните „скити”. Затова пък готите, които са обитавали в Скития, преди да бъдат победени от хуните, именува постоянно като „скити”.

Сведенията на Херодот от V век пр.н.е. за Предкавказието, са смътни, заети са от скитски легенди и източници, и от една гръцка поема-епос от около VІІ век пр.н.е. със заглавие „Аримаспея”, от която тръгват легендите за обитателите циклопи (аримаспи) и за героичните жени-бойци (амазонки).
Тези легендарни фигури остават в по-късните антични исторически съчинения, поради липсата на достоверна информация какво става там.
Нито Александър Македонски през ІV век пр.н.е., нито по-късно партанските царе, римските цезари или ахеменидската и сасанидската персийски династии, не разширяват владенията си на север от дербентския проход в Кавказ.
Предкавказието, което включва земите на север от дербентския проход до източния бряг на река Дон, е всъщност единствената земя, която винаги е била свободна и независима от гръко-римската и персийската цивилизации.
Регионът е сфера на влияние на кимерийската култура, която е своеобразно продължение на хето-хуритската и фригийската.

. Кимерийският цивилизационен пласт е анатолийски и е донесен в Предкавказието през VІ век пр.н.е.
Може да допуснем, че още около ІХ век пр.н.е. части от племето синди (синдо-меоти), което е живяло около Меотида (Азовско море), мигрира през Кавказ на юг в земите около южно-черноморския град Синоп. По всяка вероятност този град, дори и след като става елински, запазва името си, което съвпада с етнонима на меотийските синди.
В земите на Анатолия, между Синоп и езерото Ван, синдо-меотите попадат в синтез с княжества на отмиращата хето-хуритска култура и именно тук явно те приемат култа към старото хуритско божество Кумарби, откъдето води явно началото и етнонима им „камирци”.
В „Одисеята” на Омир има отзвук от този стар хуритски мит за Кумарби и отрочето му Уликуми, което било скала и израстнало дотолкова, че скрило слънцето:

„Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.
Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.
Там кимерийски мъже населяват града и земята.
Те са обвити от вечна тъма и мъгла.
Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”

През VІІІ век пр.н.е. камирците попадат под влияние на фригийците и култа към Кумарби се смесва с фригийско-мизийската богиня Кибела, която под формата „Кубаба, Кубара”, е възприета от камирците.
Хето-хуритските митове продължават да имат водещо начало, независимо че Кубар (Куар) е вече името на основното божество-майка.

Пикът на анатолийската мощ на камирците е през VІІ век пр.н.е., когато те са хегемон в земите от Синоп до Йонийско море (Херодот).
Възхода на лидийската държава спира устрема на камирците и след няколковековно съществуване на държавата им Гамирая (асирийски клинописи), те напускат Мала Азия и през Кавказ се връщат в Предкавказието.

През V век пр.н.е. Херодот знае за тези кимерийци, те владеят керченския провлак, който се казвал, според него, Боспор (т.е. босфор) Кимерийски.
Павел Орозий (V век) в неговата „История против езичниците” (Historiae Adversum Paganos) на няколко места споменава за кимерийско море, разбирайки под последното южната част на Черно море, което стига на север до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”
Арменският историк от V век Тавстос Бузанд не познава топоним Кападокия, тази област той постоянно именува в творбата си „Гамирка”.
Този топоним се среща и при арменския писател Агатангелос, предшественик на Тавстос.
През ХІІІ век арменският историк Вардан Велики не се колебае да отбележи в увода към своя труд, че „от нашия родоначалник Яфет, който след потопа роди Гамер, произхождат Гамирите.”

И.Н.Медведска проследява как етнонима на кимерийците (камир) е попаднал в библейската книга „Битие” като Гомер, син на легендарният Яфет, по време на редакциите на Петокнижието през VІ век пр.н.е.

През VІІ век пр. н. е. кимерийците (камир) стават военен хегемон в западна Мала Азия и владеят, според Херодот, върху територии от гр. Синоп (Черно море) до Йония (Егейско море). Дори гр. Сарди бил техен, „без акропола”, пише Херодот. Той дава ценни сведения за тях, единствената му слабост е, че ползва скитски източници, от които си създава убеждението, че това са някакви конници-номади, обикалящи Мала Азия в промеждутък от три десетилетия и не знае, че те са уседнал няколковековен народ и имат анатолийска държава Гамирая, която е припокривала част от по-късната област Кападокия.
Тази „слабост” на Херодот обаче се оказва решаваща и всъщност чак след световните войни през ХХ век (след разчитането на асирийските клинописи през ХІХ в.), сред научните среди започва да се оформя представата, че кимерийците не са били единствено приазовски народ и в Мала Азия не са ходили само военни отряди.
Съвременните изследователи уточняват, че в историята на Херодот има явно скитофилство, „бащата на историята” дава всъщност скитски прочит на кимерийската история, което не само стеснява представите за античните камирци, но и значително асимилира от тяхната история за сметка на скитската.

Може да допуснем, че кимерийски произход имат легендите за амазонките, топонимите Савроматия и Сарматия, хунското божество Куар (други форми: Кубар, Сувар, Савар, Сурва), хурито-хетските легенди, епоними и думи в кавказките нартски епоси и нахско-дагестанския речник, топонимът на протогрузинците Картвели (от Карт, ср. с името на епископът сред хуните през VІ в. Кардост, чието гръцко име било Теоклет, и птоломеевските „вели”) и дори понтийското царство от ІІІ в. пр.н.е., което е било на територията на старите анатолийски кимерийски земи, е известно като „Сабердзнети”...

Кимерийците, чрез фригийците, са разпространители на култа на богинята-майка Кибела, под формите „Кубаба, Кубара” в Анатолия, Месопотамия, Кавказ и Приазовието.

Трактатът от Х век на византийският император Константин Багрянородни „За устройство на империята”, е предшестван от мащабна работа на цял екип от историци, които подготвят и преписват стари ръкориси и архиви, а специални съгледвачите носят съвременна информация. Трудът е замислен като своеобразна енциклопедия от различни познания, в това число и религиозни.
Авторът-василевс решава да прояви компетентност и тълкува ислямския призив „Аллах Акбар” по оригинален начин. Той пише: ”Те се молят на звездата на Афродита, която наричат Кубар и изричат възгласа „Алла уа Кубар”, което означава: ”Бог и Афродита”. Защото „бога” те обозначават с думата „Алла”, а „уа” употребяват вместо съюза „и”, „Кубар” пък наричат „звезда” и заради това говорят „ Алла уа Кубар””. Това учение, според автора, се простирало на „р.Ефрат”.
Няма съмнение, че Багрянородни е сбъркал древното анатолийско божество Кубар със семитската дума „акбар” (велик) и така е приписал на исляма несъществуващ култ.
По-интересно е, че сред античните извори, които е чел при подготовката на трактата си, явно е имало и такъв, който повествовува за древното анатолийско езическо божество Кубар, което явно древните гърци са отъждествявали със своята Афродита.

Че бог Кубар в Мала Азия е всъщност „богиня”, ни става ясно от фригийската „майка на боговете Кибела”, която се слави в един от малкото запазени фригийски текстове.
Изследователите на това древно анатолийско божество са раздвоени в оценките си за неговия произход. Една част от тях смята, че това е хетско божество (Кубаба), което е станало фригийско, като „Кибела”. Друга част обаче обвързват появата на култа към Кибела в централна Мала Азия с инвазията към ХІІ век пр.н.е. на племената „муши”, които се свързват с балканските мизи.
Именно те са причината да рухне хегемона на Хетската империя в тази част на света.
Засега мненията остават раздвоени, но е ясно, че във Фригия през VІІІ век пр.н.е. е имало официален култ на Кибела. По същото време започват и фриго-кимерийските контакти в Мала Азия, като през VІІІ век водещият фактор са фригийците, но през VІІ век пр.н.е. военен хегемон на огромна територия от черноморския град Синоп до Йония, са камирците (кимерийците).

Топонимът „Гамирка” е все още жив в ранните арменски истории от ІV-V в.в. от н.е. на Агатангелос и Тавстос Бузанд. Най-общо казано той обхваща земите на юг от южно-черноморските градове Синоп и Трапезис (Трапезунд). Явно териториите на „Гамирка” почти се припокриват с по-късния топоним „Кападокия”.
В Персия наименованието „Кападокия” е засвидетелствувано още в бехистунския надпис от V век пр.н.е., което дава поле за размисъл, че може би името „Кападокия” е фригийско външно наименование на кимерийските владения, известни от асирийските клинописи като „Гамирая”.
От фригийските думи „kan” (отваряне на устата, произнасяне) и „dahet” (спиране), т.е. буквално „чуждоезичие”. Топонима на персийски е Katpadukya.

Според арменския историк от V век Тавстос Бузанд, гр.Мажак (по късният гр. Кесария) в Кападокия се намира на териториите, които той нарича с топонима „Гамирка”.

Култът към „Кибела-Кубаба” на север от гр. Себастия в Мала Азия, т.е. на север от източната част на р. Халис, е известен като култ към Кубар (Сабар). Наименованието е запазено в името на гр. Кабир, който е вблизост до Черно море.
Всъщност, както става ясно от историческия труд „Войните на Митридат” от Апиан (ок.95-ок.165г.), цялата низина от делтата на р. Халис в Черно море до земите на колхите на изток, е известна като „Кубар”. Самото Понтийско царство е било известно като „Сабердзнети”.
Орозий, както вече посочихме, нарича тази част от южното Черноморие (от гр. Синоп до земите на колхите, т.е. лазите) - „Кимерийското море”...

През ХІІ век от н.е. един от най-образованите учени на епохата Моше бен Маймон (известен като Маймонид, 1135-1204) написва своята знаменита книга „Пътеводителя на колебаещите се”, в която съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т.е. Кубар).
Отношението на Авраам към тази „религиозна общност” било аналогично на по-късното отрицателно отношение на Моисей към египетската религия.

Учудващо е прибързаното становище по този въпрос на египтолога Ян Асман: „В действителност така описаната от Маймонид могъща политеистична религия с това име никога не е съществувала”. А е видно, че с това свое известие Маймонид е засвидетелствувал, че има завидни за ХІІ век исторически познания върху древността.
Маймонид е знаел не само за божеството Кубар, но и за огромната територия на неговото разпространение, която съвпада с хегемонията на север от Палестина през VІІ век пр.н.е. на камир, които – както предполагат някои автори – са дали името на „Гомер”, синът на Яфет, по време на редакцията на „Петокнижието” в Йерусалим през VІ век пр.н.е.
Точно тези хора на гръцки са наричани „кимерийци”.
Херодот (V век пр.н.е.) казва, че те са се разположили в древноста около гр. Синоп в Мала Азия, а по негово време са се върнали и са около Азовско море (Меотида).
Така стигаме до въпроса за миграцията на култа на Кубар (Сувар, Сурва) в Предкавказието още по време на кимерийските бежанци там от Мала Азия през VІ век пр.н.е...
А така също за значението на думата, която познаваме и като етноним (хуни-савар).
Трябва да бъде разгледано и съобщението в арменската история на Мовсес Калантуваци, който пише, че хуните почитат «бог Куар».
Не на последно място е важен и пренесеният култ на езическото божество Сурва (ср. със „Сувар” в Предкавказието и гр. Сувар във Волжка България) през VІІ век от н.е. от мигриралите с Аспарух българи на Балканския полуостров, чието име и досега съпътства фолклорните коледарски поздрави в Република България, където коледарите пеят «Сурва, Сурва весела година...».

И така, няма как да останем индеферентни пред сведението на Прокопий Кесарийски: „5. В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...”

Прокопий е формирал етнонимът на българите като утигури от два топонима. На юг от Кавказ, е топонимът на древните уди (Страбон), който на арменски с афикс „к” се изписва „Утик”, а непосредствено на север от Дербенд, е топонимът „Геруа” (Гар, Гур), упоменат още през ІІ в. от н.е. от Птоломей.
Утигурите са били любимите съюзници на Юстиниан І, ето защо ако Прокопий ги нарече „българи”, както Псевдо-Захарий Ритор ги нарича към 555 г. „бургар” и ги посочва на север от аланите, той е щял да ощети и ограничи тяхното древно минало, когато те като „хони” са живеели на юг от планината и са били кимерийци. За да им придаде важност, така както Агатий по-късно през същият VІІ в. пише, че лазите са старите халдейци, Прокопий очевидно ги нарича на топонимите Ути(к) и на Гур (утигури), явно е черпил сведения от българи, които са му разказвали легенди за постепенната миграция към Кавказ, а след това към Предкавказието на пост-кимерийските хони (хуни).
Част от тези български легенди за произходът на българите от кимерийците, са запазени не само в компилативният средновековен волжко-български летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”, но и на о. Атон в Гърция , сред книжата на българските монаси...

VІІ. Кимерийско-българската теория на Г. С. Раковски от ХІХ в.

През първата половина на ХІХ век българският възрожденски книгопродавец Хаджи Найден, който според акад.Никола Начов е родом от Пазарджик, посещава Атон и в един манастир, както уточнява през 1865 година Г.С.Раковски, открива ръкопис, в който има уникално сведение: българският народ, който е дошъл в древността на Балканският полуостров от Черно море и Волга „зваха се тамо Гимери и Кимери” .
Раковски издава този ръкопис през 1865 година и съобщава, че му е даден през 1856 година в Белград от вече починалият към 1865 година „Хаджи Найдана книгопродавца” .
Раковски не уточнява от кой от манастирите в Атон произхожда ръкописът, но не е трудно те да бъдат локализирани до два: Зографския и Хилендарския, в които е имало български монаси.

Ръкописът обхваща 40 реда и има надслов „История вкратце о Болгаро – Словенском народе”.
За разлика от „История славянобългарска” (1762) на хилендарският монах Паисий, авторът на „вкратце” се опитва да даде исторически, а не библейски произход на българите.
Паисий, който сам съобщава, че е „чел различни ръкописи и печатни истории” за „откъде са произлезли” българите, все пак решава да използва библейска генеалогия и в духът на средновековната историческа стилистика започва от Ной. Историческото време при Паисий е въведено от царстването на „Уалент” (византийският василевс Валент, който е убит край Адрианопол през 378 г.).
Към 493 година, според хрониката на Марцелин Комес, Византия е нападната и пълководецът Юлиан загинал промушен в Тракия. Паисий разказва за това нападение, посочвайки случването му през 495 година, като е убеден, че то е под ръководството на „българският княз Драгич”.
През същата 495 година, авторът пък на ръкописът „вкратце”, разказва за битка при „река Зуртою”. Тази битка обаче, според Марцелин е друга, тя е от 499 година и действително се случва около „р. Зурта”.

И така, ръкописът „вкратце” не би могъл да е някаква кратка редакция или чернова на Паисий, очевидно неговият автор е съвсем друг.

Марцелин съобщава за две битки: към 493 година и от 499 година, а Паисий само за първата битка, като я отнася през 495 година. Авторът на ръкописът „вкратце” пък съобщава само втората битка (от 499 година при р. Зурта), но я отнася, подобно Паисий, също в 495 година.

Имайки предвид това, можем основателно да заключим, че анонимният автор на „вкратце” със сигурност е живял заедно или след Паисий, познавал е неговата история и всъщност...се опитва да я редактира.
В този смисъл, на мястото на библейският произход на българите от Ной в текста на Паисий, той противопоставя някакъв опит за секуларативен произход и редактира версията на Паисий за „библейски” произход на българите с тезата, че те имат „кимерийски” произход.

Най-старите данни, които дава анонимният възрожденски хронист за „гимери и кимери”, е че те са „изидоша первое от овиа страны, и еште пред Алезандром Македонскимъ”.

Раковски решава да уточни това „изидоша” и интерпретира по своему Херодот: ”Кимериите, по свидетелство Иродота, минали, от тях места, Дунава седемстотин години преди Христа и населили ся в Тракия, а една част от тях минали в Мала Азия и населили ся около Синап.”

Всъщност Раковски не интерпретира директно Херодот, който не съобщава VІ в. пр.н.е.
Фактически, Раковски перефразира нивото на европейската историография през ХІХ в. за кимерите, в която погрешно е разчетен маршрутът, описан от Херодот, за прехода на кимерийците от региона на Азовско море към Мала Азия. Според Херодот (V в. пр. н. е.) кимерите направили този преход, понеже – така е чул от легендите – били подгонени от скитите. Последните също извършили преход.

Асирийските клинописни хроники уточняват, че темпорално двата прехода са раздалечени в промеждутък повече от век.

Херодот, на основа на разказаните му легенди от скитите, ги мисли, че са станали по едно и също време.
Все пак Херодот отлично знае, че скитите са извършили своя преход по кимерийският маршрут, макар че малко се заблудили, понеже Кавказ им останал вдясно и те попаднали в земите на мидийците и ги нападнали.
Следователно, кимерийците са минали по „кавказки маршрут” към Мала Азия. А не, както мисли историографията по времето на Раковски, през Дунав и Тракия.

Тази „миграционна грешка” обаче не засяга и не омаловажава кимеро-българската хипотеза на възрожденският атонски хронист, който се е опитал да редактира славяно-българската хипотеза на Паисий Хилендарски.

През 1865 г., с издадената и непреиздавана в оригинален вид оттогава книга „Българска старина”, Раковски става първият и единствен адепт на хипотезата за кимеро – български произход...