БЪЛГАРИТЕ В ПЕРИОДА V-VІІ в.

В нашето изследване “Писмените знаци на Старите Българи и връзката им с древните цивилизации- графичен анализ” стигнахме до заключението, че не може писмените знаци да се разглеждат откъснато от историческата истина на тeхните носители във времето - Българите.

Анализа на фактите ни доведе до заключението, че няма друг народ на който така системно и задълбочено да му е фалшифицирана историята!

В нашето изследване: “Римската империя и Сарматите=Българите в периода І в.пр.н.е.– V в.от н.е.”, представихме исторически факти и археологически доказателства, че след повече от четири века упорити сражения между двете империи, във втората половина на ІV в.от.н.е., резултатите са в полза на Сарматите=Българите.

Великата Римска Империя в агресията на североизток изпълнявала стратегическа цел утвърдена от Сената : ЗАВЗЕМАНЕТО НА СЕВЕРНАТА ТЪРГОВСКА МАГИСТРАЛА МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА. Тази стратегическа задача е поставяна като важно условие на всички военни стратези, и императори от времето на диктаторът Сула, до император Константин ІІ.
Великата Стара България=Сарматия, защитавала своето естествено право за владение на СЕВЕРНАТА ТЪРГОВСКА МАГИСТРАЛА МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА. Трасето на тази магистрала и нейното функциониране изисквало немалко труд. Корабостроене, поддръжка на сухопътните участъци, охрана на търговските кервани и т.н., или както Плиний Стари казва за търговския баланс :”...По най-ниски изчисления...всяка година...отнемат от нашата империя по 100 милиона сестерции...а ни изпращат такива стоки, които при нас се продават 100 пъти по скъпо...”. Главната отговорност за стратегията и отбранителната политика на Старата Велика България=Сарматия носи Кинешът /Народният Събор/ включващ до 500 родови и военни представители.
Военното противопоставяне между двете империи, Великата Римска Империя и Старата Велика България=Сарматия в периода І в.пр.н.е. – ІV в. от н.е. е регистрирано с огромен брой исторически сведения и археологически доказателства. Особенно важни археологически доказателства за тази епоха са монетите на римски императори в чест на победите им в сражения със Сарматите

За тази епоха на противопоставяне на двете суперсили в Евро-Азия, Страбон отбелязва, че срещу 10 легиона римски войни, в региона на Кавказ, те са срещнали 220 000 бронирани конници на Сарматите. С неуспех за основната стратегическа задача завършва и внимателно планираната военна кампания на иператор Траян. В първата фаза той превзема Сармизегегетуза. Във втората фаза неговите подкрепени от допълнителни съединения войски успяват да преминат в дефилетата на планинския масив Кавказ. Основният отпор на бронираните конници е в Дрялското дефиле на Кавказ. Пластично релефно доказателство за образа на нашите предци Сарматите=Българите, е изобразено и все още го има на “Траяновата колона” в Рим.

Военното противопоставяне налага в стратегията на Сарматите=Българите включване или изключване на съюзници. Основни съюзници са Масагетите известни и под наименованието Росомони/Уруси/, които са имали родово и военно представителство в Кинешът на основание династически брак. На подобен принцип в Кинешът има и хунско родово и военно представителство.
Четиривековният системен и агресивен натиск на Римската империя наложил на Сарматите=Българите да разработят и осъществят нова военно-стратегическа тактика, съгласувано с “Кинешът” – Народният събор. Тя е осъществена чрез дългогодишно планиране, подготовка и организация, проведени от Кан Баламбер /Шек Алп/от род Дуло/363-378/. Освен Масагетите=Урусите и кавказките Котраги, Баламбер подбрал и довел от средна Азия нови военни подкрепления от хунските родове. Те дошли и били настанени на териториите на Сарматия=Старата Велика България заедно със своите жени, деца и родова организация, а Готите като ненадеждни съюзници, са изгонени от териториите на Сарматия. Това е така нареченото от древните историографи “ВЕЛИКО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА НАРОДИТЕ”.
Синът на Кан Баламбер с реорганизирана и комплектована армия, Алп-Бий е главнокомандващият и победителят на Император Валент. Битката е в 378 г. при Адрианопол, където е напълно разбита и унищожена 80 000 хилядната елитна армия на Императора на Великата Римска Империя – Валент. Неговата императорска корона Кан Алп-Бий отнася като трофеен подарък на своя бъща Баламбер в столицата Кан Балин /Киев/.

След тази катастрофална за Римската империя битка, настъпва прелом в отношенията между двете държави на основание сключен договор. В 388 г. Кан Алп-Бий /378-402/, който знаел за посланието на своите предци, двадесетте коници явили се пред унищожетеля на мирно население – Александър “Велики”/Македонски/ и казали:”...ВНИМАВАЙ ДАЛИ ЩЕ ПОЖЕЛАЕШ СЪСЕДИТЕ ТИ ДА ТИ БЪДАТ ВРАГОВЕ ИЛИ ПРИЯТЕЛИ...”. Кан Алп-Бий сключва договор и дава подкрепа на Император Теодосий І /379-395/ срещу претендента за престола Максим. В 395 г. След смъртта на Теодосий І Великата Римска Империя е разделена от неговите двама синове – Хонорий/395-425/ със столица Рим и Аркадий/395-408/ със столица Константинопол.

Докато между трите държави има относително спокойни и урегулирани отношения, приетите на държавна служба в римската армия готи, предвождани от Аларих (396-410) нанасят на населението на разделената вече Римска империя, най-безчовечните и жестоки поражения. Това принудило императорите да сключат съюзнически договори с четиривековният си противник Сарматите=Българите.

ТАЗИ ОСОБЕНО ВАЖНА ФАЗА ОТ ИСТОРИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ НАРОДИ Е ВНИМАТЕЛНО И СИСТЕМНО ФАЛШИФИЦИРАНА!

В изпълнение на съюзническият договор, сключен с техният баща Теодосиий І, Кан Алп-Бий в 400 г. оказал ефективна военна помощ на Аркадий за изгонването на Готите от неговата столица Константинопол и неговата част от империята – Византия. Съгласно договора, който уреждал опазването на границите, търговските взаимоотношения, военна подкрепа и др. Кан Алп-Бий ежегодно получавал от Теодосий І и неговия син Аркадий по 350 фута злато. Заради победата му в сражението срещу Император Валент, той бил наричан и с други имена: Кан Дере /така българите наричали Адрианопол/ и Кан Арбат, така българите наричали близкиата планина /Родопа/ до която станало сражението. Той разпоредил териториите между долното течение на река Дунав, планинския масив на Карпатите и река Днепър да бъдат държавно охраняем регион - “Онгъла”, за пасища на бойни коне.

В съвременната историография неговото име и родова принадлежност са фалшифицирани, Кан Алп-Бий е преименован в “Улдийн”...”Вожд на Хуните”!? Други «изследователи» го представят под името «ДОНАТ», а не Кан Арбат, и той бил вожд на някакво неясно племе подчинено на Харатон, т.е. на своя син Каратон?
След неговата смърт, тленните му останки са поставени с тържествен ритуал до тленните останки на неговите баща и майка, Кан Баламбер=Щчек-Алп и българската принцеса Туран-Бика. Над погребалния комплекс /в местността Щековица-Киев/ е изграден величествен паметник със знака на рода Дуло.
Кан Алп-Бий и неговата съпруга Урус-Ружа оставили в наследие трима синове: Каратон, Урус-Ружа Бургас и Муенчаак

Кан Каратон (402-414), най-големият син на Алп-Бий се отличавал с огромна физическа сила и често в столицата организирал състезания по борба /1, том ІІІ, стр. 91/. От негово време и до сега в практиката на различните племена и народи се установява коректност при двубой между мъже «КАРАТЕ» /за разлика от практиката в Римската империя-мъже, най-силните мъже, пленници на противниците на империята да бъдат предоставени за обществено зрелище като храна на лъвове/. Съгласно Законът “ТОРЕ” на Старите Българи=Сарматите: “...ВОЕННОПЛЕНИЦИТЕ НЕ ПОДЛЕЖАТ НА УБИЙСТВО И РОБСТВО...ТЕ, КАКТО И ТЯХНИТЕ ЖЕНИ И ДЕЦА МОГАТ ДА СЕ ЗАВЪРНАТ В СВОЯТА РОДИНА СРЕЩУ ОТКУП...ИЛИ ЗАМЯНА НА ВОЕННОПЛЕНИЦИ НА САРМАТИЯ=СТАРИТЕ БЪЛГАРИ...КАТО ОТКУП И В ЗАМЯНА БИХА МОГЛИ ДА БЪДАТ И ЛИЦА/БЕГЪЛЦИ/ ИЗВЪРШИЛИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ДЪРЖАВАТА НА САРМАТИТЕ=СТАРИТЕ БЪЛГАРИ...”/.
По времето на КАН КАРАТОН, урус (велик) тархан (глава на правителството) е бил неговият брат Муенчак, бащата на Атила. В съвременната историография кан Каратон е представен като хунски вожд под името Харатон. Военна подкрепа от кан Каратон срещу готите в 409 г., за защитата на Рим, получил и Император Хонорий.
Има данни, че след смъртта на кан Каратон, неговият брат, по-малкият син на Алп-Бий, кан Урус Ружа Бургас (413-434) е получавал от Византия по времето на Теодосий ІІ (408-451) ежегоден данък в размер на 350 фута злато.

В съвременната историография кан Урус Ружа Бургас е представен като едноличен управител на хуните, сключил договор с Византия и е назоваван под името Роас. Той е роден по време на похода на баща му кан Алп-Бий срещу император Валент т.е. в 378 г. Майка му е масагетска княгиня от рода Урус-Ружа (росомони). По негово време, третият брат Муенчак, бащата на Бледа и Атила, е продължил да заема поста Урус-Тархан т.е. глава на правителството. След смъртта на Муенчак, той е погребан до дядо им кан Баламбер. Кан Урус Ружа Бургас е умрял в 434 г. край река Дунав и там селището е наименовано на негово име (днешния град Русе) /1, том ІІІ, стр. 91/.
В сключените договори с Византия и Западната империя отново се потвърждава, че Панония принадлежи на сарматите = българите. След смъртта на кан Урус Ружа Бургас, двамата синове на Муенчак и внуци на Алп-Бий, кан Бледа (434-445) и кан Атила (434-453), стават съуправители и сключват с Византия подновен договор, с който сумата на ежегодния данък се променя на 700 фута злато, както и клаузи, определящи границите и тяхната охрана, търговските отношения и др.

В Константинопол кан Атила получава звание magister militum. В 441 г. поради неспазване на договора кан Бледа и кан Атила предприемат военни действия срещу Византия и войските им стигнали до Константинопол. В 443 г. император Теодосий ІІ бил принуден да сключи нов договор при утежнени условия.
За смъртта на Кан Бледа, съвременната историография има неоснователни и абсурдни твърдения, че отговорност носи Кан Атила. Ако, обаче, бъдат взети под внимание фактите, че Бледа, Атила и сестра им Лебед са деца на Урус-Тархан т.е. глава на правителството Муенчак/Мундзук/, би следвало по внимателно фалшификаторите да детайлират тези си твърдения. Бащата е най-коректният и морален държавник дори и спрямо враговете си. За сестра си Лебед, братята Бледа и Атила в региона на сегашния град Харков изграждат специална резиденция, а след като я дават за жена на франкски вожд-негодник, който я отравя, Атила почти незабавно със своята войска пристига в неговия укрепен град на брега на река Лоара за да изисква отговорност и произнася общоизвестната фраза : « АЗ СЪМ БИЧ БОЖИЙ» ("flagellum dei ") . След смъртта на Кан Бледа, за която носи отговорност Теодосий ІІ, съпругата на Кан Бледа, продължава да изпълнява съвладетелските функции за българската=сарматската империя. Приск Панийски, които е в състава на Византийското дипломатическо посолство прави описание на резиденцията на съпругата на Кан Бледа и на нейната благотворителна помощ за разпиляните от внезапна буря посланици на които тя им дава любезен подслон, храна и чисти дрехи. Те, посланниците на Император Теодосий ІІ са включени в кортежа на Кан Атила при пътуването му до Столицата, където тържествено го посрещат с хляб и сол, поднесената му чаша с вино, Той излива в памет на своя брат Бледа. Приск е удостоен с честта два пъти да бъде приет от съпругата на Кан Атила, името на която е КЕРКА.

Тя му е родила трима синове : Елак, Дизингих-Хурса и Ирник. Керка удостоява с внимание и любезно гостоприемство дипломатът Приск, който описва интериора на нейната резиденция: скъпи килими и общество от насядали млади жени, които везат шевици върху бяло платно и тихо пеят «варварски» песни. Според описанията на Приск наблизо е главната държавна резиденция на Кан Атила, където Той приема посланници и разглежда жалби. Там Приск също описва свойте посещения. Там Кан Атила е облечен в бяло и е седнал на трон от дърво със сложна високохудожествена резба. За разлика от свойте генерали и членовете на държавния съвет, Той се храни в съдове от дърво и пие от чаша от дърво. Всички други използват златни или сребърни прибори. Той винаги е особенно внимателен, наблюдателен и има респектиращо сериозен, а в някой моменти и строг израз. Яде и пие умерено и не се поддава на емоционални внушения на околната среда. Само писмото на Теодосий ІІ предизвиква у него по- висока степен на строгост и ярост. Тук обаче трябва да се вземе под внимание, че именно това посолство, в което участва Приск има всъщност за главна цел убийството на Кан Атила. Заговорът на Теодосий ІІ и неговата организация са разкрити от Кан Атила. Независимо от това коварство, Той не само, че не прилага санкции спрямо упълномощените от Теодосий ІІ изпълнители на заговора, но ги освобождава, дава им дарове и ги връща на Теодосий, заедно с голяма част от византийските военнопленици без да настоява за тях да платят дължимия данък съгласно договора между двете страни. Съгласно Чл.52 от Законът»ТОРЕ» на Сарматите=Българите: «Ако някой чуждоземен владетел откаже да плати на Българската държава дължимият по договора данък...Канът има право да употреби военна сила.».

В договорите сключени от Кан Атила е предвидена и клауза за предаване на военноплениците. Съгласно Чл.37 от Законът «ТОРЕ» : «Пленените не подлежат на убийство». Те могат да бъдат върнати на съответната страна срещу заплащане, но онези от тях, които избягат през границата без заплатен откуп, трябва под стража да бъдат върнати. Също под стража трябва да бъдат върнати и бегълците, които в територията Държавата на Кан Атила са извършили държавни, криминални и терористични деяния, независимо от тяхният ранг, расова и родова принадлежност. Те подлежат на съд съгласно закона «ТОРЕ».
В договорите сключени от Кан Атила е предвидена и клауза за свободна взаимноизгодна търговия. Определени са зоните за взаимен търговски обмен на стоки и двустранната охранителна система между договарящите се страни за предотвратяване на лъжовни сделки и нежелателни сбивания между търговци и други лица. Виновните лица при такива нежелателни и рецидивни ситуации се предават на отговорност в съвместен съдебен състав на договорилите се страни.
Недостатъчно изяснени са обстоятелствата за войната на Атила срещу Западната империя. Вече отбелязахме военната помощ на кан Алп Бий дадена на император Теодосий І срещу готите окупирали и безчинстващи и мародерстващи в неговата столица Константинопол. Кан Каратон, синът на Алп Бий, по подобен начин спасява свещения град Рим чрез военна помощ дадена на император Хонорий срещу готите (409г.). В 423 г. Кан Урус Ружа Бургас отново оказва военна помощ на император Хонорий срещу узурпатора Йоан, който прави опит да му отнеме властта. След смъртта на император Хонорий в 425 г. неговият малолетен наследник, император Валентиан ІІІ (425-455), отново получава помощ от кан Урус Ружа Бургас за утвърждаването на властта си. Взаимоотношенията на двете държави са регулирани от договори, включващи границите и охраната им, търговските връзки и др., включително и военна помощ. В 435 г. командващият римските войски Аеций, получил военна помощ от Бледа и Атила срещу бургундския крал Гундахар. В 437 г. римският военноначалник Литорий получил военна помощ в Арморика /4, стр.113/. Тези исторически факти показват, че не случайно планинският масив в централна Европа носи обобщаващото наименование на Българските=Сарматските Богове «АЛПИ».

Приск, който пребивавал известно време в столицата на Атила в Панония, го определя като :”...крупен държавен деятел извършил велики дела...”. Приск и съвременниците му констатират, че в държавата на кан Атила няма робство и тежки данъчни задължения и че чужденците могат да живеят спокойно, а различните вероизповедания не са подложени на преследване. Културното, моралното, търговското и военното превъзходство на Българите=Сарматите, не само, че не е изследвано, а е фалшифицирано от няколко века насам.

Някои изследователи отбелязват намесата на Атила в муждуособици на франките, свързани с престолонаследието (447г.). Най-вероятно тук става проблем все още непълнолетният племенник на Кан Атила, синът на неговата сестра Лебед.

В българските летописи е отбелязано следното: “Кан Атила=Тохол от рода Дуло е роден в годината на коня 406/1,том ІІІ,стр.92/...той тръгнал срещу алманите и франките, защото техният цар отровил своята жена – сестрата на кана /Лебед/...Разбил най-силните алмански племена, така че част от тях избягали по морето Кук-Дингиз на осторовите Садум и Галидж...” /1, том. І, стр. 14/.
Тук следва да се допълни и това, че когато сестрата на император Валентиан ІІІ, Хонория, отправила молба за помощ от Атила и му изпратила венчален пръстен (450 г.), той поискал съгласието на равенското правителство за неговия брак с Хонория. При това положение той следвало да получи половината от Западната империя, а именно Галия. Равенското правителство, обаче в тази фаза от времето е подложено на масова терористична инфилтрация от Готите и лишено от възможност да вземе самостоятелно държавническо решение. Може би това е ключът за изяснявяне на променените отношения между Атила и Аеций, който първоначално намерил приют и помощ от Атила, а после използвал германите, франките и готите на Теодорих кривогледия във война срещу Атила - Каталунската битка.

Не считаме за достоверно, че кан Атила е претърпял поражение при Каталунската битка, при положение, че почти веднага след това той изпратил част от войските си срещу Византия, а с другата част от войските си се отзовал под стените на укрепения град Рим.

Непубликувани до сега са преговорите на кан Атила с папа Лъв І. В резултат на тези преговори кан Атила изтегля своите войски от териториите на Западната империя. Едва ли кан Атила би оттеглил войските си, ако при тези преговори не е постигнато взаимноприемливо и стратегически полезно решение, отразено в писмен договор между двете страни. Най-вероятно в този договор е отразено и решението за бракът между Кан Атила и Хонория.

След завръщането си в своята столица и отчет пред Великия събор, войските и народа, по време на ликуващи празненства...той умира при неизяснени обстоятелства. Може да се допусне хипотезата, че е отровен от агент на Византия. Показателно в полза на такава хипотеза е писмото на кан Атила до император Теодосий ІІ където се казва : “...Теодосий е син на един почтен баща. Атила произхожда също от един благороден род и той е успял при всички свои дела да запази унаследените от своя баща Муенчак чест и достойнство. Теодосий обаче посрами честта на баща си и се унижи до положението на един роб, тъй че се видя принуден да плаща данък. От това следваше, че той дължи почитание на мъжа, когото щастието и заслугите му го бяха поставили над него. Вместо това, той се опитва като недобросъвестен роб да устройва ЗАГОВОРИ против своя господар”. /Уелс. Световна история. Том 2. стр.126-127/.

Причината за смъртта на кан Атила би могло да се изясни преди всичко и от текста на непубликувания договор между кан Атила и император Валентиан ІІІ, предаден на папа Лъв І. Допускаме, че смъртта е причинена чрез отравяне с бром или някаква растителна отрова. Приск отбелязва, че за разлика от своите генерали, които пиели със златни и сребърни съдове, единствено Атила пиел от дървен съд. Тленните останки и погребалните дарове на Атила са поставени в три саркофага: най- вътрешния-златен, поставен във втория-сребърен, а външния- железен. Погребалният церемониал е траел три дни. В нашето изследване на сарматски погребален комплекс http://balgarite.interbgc.com/ приложение ІІІ-1, изразихме нашата хипотеза за евентуално археологическо издирване на погребалния комплекс на Кан Атила.
Смъртта на Кан Атила в съвременната историография се представя като край на “...жестокото хунско нашествие в Европа...”, а всъщност това е краят на взаимнополезните културни, търговски и държавнически отношения между държавата на Сарматите=Българите и Римската империя. Това е и краят на Западната римска империя и на епохата на робовладелчеството.

В последните няколко века историографията има злостно отношение към най-великия държавник в историята на човечеството, Кан Атила =Тохол и за това преднамерено се използват всякакви средства и фалшификации. Като пример в това отношение би следвало да посочим и т.н. «Именник на българските ханове», както и тиражираните твърдения, че Атила имал многобройни наследници, които се скарали за върховната власт! Особенно недостойно, родопредателско и греховно в това отношение е «изследователската» историография на Русия, Украйна и България.

По- горе посочихме, че най-върховният орган на държавната власт в сарматската =българската държава е «Кинешът», Народният събор състоящ се от 500 родови и военни представители. Наследници на кан Атила са тримата негови синове: Илак, Дизингих /Хурса/ и Ирник и след неговата смърт държавната отговорност поема най-големият му син КАН ИЛАК 453-454. Преждевременната и неестествена смърт на най-великия държавник, уважаван дори и от враговете, уважаван и обичан от своите народи и войска, както и резултатите от следствието за причините за неговата смърт, породило разногласия. Разногласията в Кинешът-Народният събор се пренесли и в обществото на армията и народа. Като едно ехо...са останали легенди всред Европейските Народи от уважението им към Великия Кан Атила. В резултат на противоречията в Кинешът-Народният събор настъпило РАЗЦЕПЛЕНИЕ. Част от военноначалниците били за незабавна атака към град Рим. Друга част от военноначалници, на основание следствието, били привърженици за атака и наказателна операция спрямо Константинопол. Трета част, с предимно стари сарматски родове и хунски военноначалници възприели тактиката за оттегляне на Изток. Трите посоки на разногласия прерастнали във вълнения всред народа и войската. Усилията на Кан Илак за помирение и единодействие завършили с неуспех.

Той бил убит при “междуособици и бунтове край река Недау”, както се твърди в съвременната историография! Поради заличени, скрити или унищожени оригинални източници за убийството на Кан Илак, в съвременната историография е останало поне едно достойнство “...при сражение...”!?
След убийството на Кан Илак, държавната отговорност поема вторият син на Атила. Генералите отцепници, които отказали да се подчинят на заповедите на Кан Илак и били твърдо убедени, че отговорността и възмездието за смъртта на Атила следва да понесе Рим, се организирали и го опустошили. Това е т.н. нашествие на “вандалите”.

КАН ДЕЗИНГИХ= ХУРСА 454-469. Яростен отмъстител за смъртта на своя баща кан Атила и на своя брат кан Илак, който бил убеден, че отговорността и възмездието следва да понесе Константинопол, вдъхновил своята част от войските за нападение срещу Византия. Основният и най-верен контингент от неговите войски са малка част от сарматите=българите и техните съюзници хуните. В региона на Дакия двамата братя Хурса и Ирник в 463г., разделят войските си. При това второ разделение в Кинешът, преобладаваща подкрепа имал Ирник. В процеса на подготовка за наказателна операция срещу Константинопол за смъртта на Атила и Илак и на атака срещу Византия, малобройните войски на Кан Дезингих – Хурса са нападнати в засада от готите. От засада Кан Хурса е убит от гота Теодорих “Велики”! Дори и в най-меките и хвалебствени характеристики на това лице, той е определен от съвременните му хронисти като достатъчно специализиран неморален убиец в засади на множество лица! Тук, обаче искаме да цитираме похвалното слово на епископ Енодий към Теодорих за личната му победа над Буса, Княз на Българите :”...които не знаят що е поражение...”/Буса=Хурса/ т.е. Енодий съвсем точно определя Атила и неговите синове като Българи а не Хуни. Тази особено важна подробност все още “убягва” от фокуса на българската историография!

КАН ИРНИК 463-489, СИН НА АТИЛА. Разликата в концепциите на двамата останали живи братя - синове на кан Атила, Хурса и Ирник е била : “…НЕЗАБАВНО НАПАДЕНИЕ НА ВИЗАНТИЯ ИЛИ УКРЕПВАНЕТО НА САРМАТСКАТА=БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ОТ ПРИЧИНЕНИТЕ ПОРАЖЕНИЯ ЧРЕЗ ТЕРОРИСТИЧНИ АКТОВЕ И ДИВЕРСИИ ?” Кан Ирник получил подккрепа на старите родове на сарматите=българите и на значителна част от хунските военноначалници.

КАН АУДАН 463-489 СИН НА ИЛАК
За да не бъде въвлечен в преките държавни противоречия на своите чичовци и техните концепциии относно съдбата на неговия дядо кан Атила и баща му кан Илак, той първоначално е бил отговорен за най-източните територии на империята на кан Атила.
Впоследствие, той подготвил базата и нови армии за поход към Запад.

КАН МАСГУТ 489-505 СИН НА ИРНИК
Син на кан Ирник, внук на кан Атила, главнокомандващ на армииите на чичо му кан Аудан, осъществил поход с войските си на Запад с наказателна санкция срещу Византия, и Франките за отговорността за убийството на дядо му кан Атила и чичо му кан Илак. В 492 г. възстановил владението на териториите в средна Панония и региона между река Тиса и река Вардар. Създал укрепения град Видин.

КАН МУНДО=РЕАН=ТАТРА БАНАТ 505-520 СИН НА МАСГУТ
Приел своята мисия и продължил наказателната операция. Прославил се с личното си участие в успешни сражения и необичайна храброст в боя. В една от решаващите битки срещу Византия неговият отряд от 1000 конници /банат/ разбил 15 хилядна византийска войска. Разгромената Византия била принудена да му плаща огромен данък и му отстъпила голяма част от Балканския полуостров.
Верен и на идеалите на своя дядо кан Атила, той създал и условия за по-добър живот на хората в региона на равнинната област Банат и планинската област Татра, които и сега носят спомен от неговото име.
Имал е военно превъзходство и възможност да превземе и опустоши Констатинопол, но по примера на дядо си кан Атила, не го е направил. Подобно на Кан Алп-Бий, той подкрепил възкачването на престола на император Юстин І, а след него и на племенникът му Юстиниян І.

КАН БОЛГАР 520-522 СИН НА МУНДО
Роден в годината на коня/490/. Получавал данък от Персия и Византия. Персийският шах Кавад го поканил в Персия за съвместна военна операция срещу арменците, като му обещал да му даде областта Карабах. Кан Болгар му повярвал, но бил коварно убит от персите.

ГОСТУН 527-528 СИН НА МАСГУТ, РЕГЕНТ.
Неговата майка е княгиня от българския род Ерми. Бил е временно управляващ регент от името на малолетния син на Кан Реан – Боян. Вземайки под внимание, че в югозападната част на Държавата населението е приело християнска религия, заедно с император Юстиниян І, утвърдили тази част от неговата държава да бъде християнска, но като независим диоцез от Константинопол и Рим. По тази причина той е убит от своите сънародници на основание чл.8 от закона “Торе” за измяна на религията. Анахронично е включен в “Именника на българските ханове” между Ирник и Кубрат, което е едно от доказателствата, че този “документ” е късен и е християнски препис.

КАН МУГЕЛ /МОГЕР/ 528.СИН НА МАСГУТ.
Свалил от регентски правомощия своя брат Гостун. Направил опит да спре възникналите религиозните вътрешни противоречия в държавата и да спаси от наказателна отговорност живота на своя брат.

КАН АЙАР 528-531.СИН НА МАСГУТ.
Свалил от държавна отговорност втория си брат Могер заради възникналите религиозни вътрешни противоречия, и понесъл отговорност като проклятие над неговото семейство за убийството на своя брат Гостун обвинен в държавна измяна.

КАНА БОЯРКИЗ 520-535 ВДОВИЦАТА НА КАН БОЛГАР
Прекратила войните с Византия и сключила договор за военни действия срещу Персия, срещу коварните убийци на нейният съпруг.

ЗАБЕРКАН=КАТРАГ 531-563 СИН НА ГОСТУН
Подновил войните с Византия. Атакувал Константинопол където водили ожесточени сражения с византийския пълководец Велизарий. На Запад, в Тюрингия поразил франките и германите. Изградил укрепен град на Черно море - Бирман /Одеса/, който предал като владение на своя сродник от род Дуло, Кан Боян и се оттеглил от държавна отговорност.

КАН БОЯН=САНДИЛХ 535-590 СИН НА МУНДО
Провел преброяване на населението в Държавата на кашанско писмо-куниг. Сключил съюз с Аварите, приел ги на част от териториите на Държавата и заедно водили войни срещу Византия и Франките. В Илирик поразил войските на Цезаревич Тиберий и принудил император Юстин ІІ да му плаща ежегоден данък 80 хиляди жълтици. / Приложение ІІ-7. http://balgarite.interbgc.com/

КАН АСКАЛ 563-593 СИН НА БОЯН
Освен Аварите, приел като съюзници Улучите/Славяните/ и заедно атакували Константинопол. Преди окончателната атака, Аварите наложили тази атака да бъде осъществена само от техните войски. Кан Аскал, следвайки принципите на Атила да не се опустошава невинно население, се съгласил. Аварите загубили сражението за превземането на Константинопол, изпаднали в ярост и обвинили за загубата на това сражение Улучите/Славяните/. Кан Аскал не приел обвинението на Аварите и защитил съюзниците Улучите /Славяните/. 200 хиляди от тях спасил от яростта на Аварите и ги извел от полесражението в своята държава. На част от тях възложил да направят кораби и лодки и когато поканил Аварите да ги видят, те признали добрите резултати. На другата част възложил като държавна служба охраната на границите с Аварите /Окраинци/.

КАН АЛБУРИ 593-602 СИН НА АСКАЛ.
Заедно с Аварите водил войни срещу Византия. Между Аварите и Улучите /Славяните/ отново възникнали проблеми, този път за кражба на добитък. С цел помирение Кан Албури направил посещение на щаба на Аварите където бил убит. Той имал двама синове Кубрат и Шамбат, които били още малолетни. Държавата се разпаднала на 60 отделни владения.

ЮРГАН ТЕЛЕС 602-605 БРАТ НА ВДОВИЦАТА НА КАН АЛБУРИ
Поел временно управлението и отново обединил Държавата. Прекратил съюзния договор с Аварите и сключил съюз с Византия. Аварите, усещайки заплахата се изтеглили в Панония

КАН КУБРАТ 605-665 СИН НА АЛБУРИ
Изгонил Аварите в Панония и възложил на брат си Шамбат да извърши наказателна операция срещу тях.

КАН ШАМБАТ СИН НА АЛБУРИ
Превзел териториите на Аварите и образувал независима държава “Дулоба”. Водил поредица войни срещу Византия и Франките и разширил в средна Европа границите на своята държава. В съвременната историография той е представен като вожд на славяните или като франкски търговец, а държавата му се споменава под името “САМО”. След 33 години управление и след загуба на битка с франките, той се завръща при брат си Кубрат за помощ. Поради нарушение на единоначалието Кинешът-Народният събор отказал помощ. Кубрат възложил на Шамбат управлението на столицата Бащу /Киев/. В Дулоба Шамбат оставил тримата си синове и своята съпруга. Започнали да го наричат КИЙ, което означавало отхвърлен и от което произлиза името на град Киев.

КАН БАТБОЯН 665-690. СИН НА КУБРАТ.
След смъртта на Кан Кубрат, в “Старата Велика България” настъпили сериозни промени, политически събития и драматични стълкновения. Върховната държавна власт по наследствено право принадлежи на първородния син на Кубрат, Бат-Боян. Третият, най-малкият, Аспарух /Атиле/, организира и провежда срещу брат си политическа кампания и мащабни военни сражения.
В това съдбовно и кризисно за Българската държава време, Бат-Боян има поддръжката с военна сила на Хазария. Владетелят на Хазария, Каган Кабан/668-683/, освен това, че по родословно наследие е от рода Дуло, неговата съпруга Арбак е дъщеря на Бат-Боян. Между двамата владетели е сключен писмен договор, уреждащ територии на владения, военна подкрепа срещу противници на едната или другата страна, както и споразумение по отношение държавния титул с който двете страни се представят. След церемониала за официалното подписване на този договор, на който поставили личните си печати, Каган Кабан казал на Кан Бат-Боян следните слова : “...ИМАМЕ ЕДИН БОГ – ТАНГРА, ОТ ЕДИН РОД СМЕ...И ИМАМЕ ЕДИН ЕЗИК...ЗАТОВА ТЕ ЗАЧИТАМ КАТО СВОЙ РОДЕН БРАТ...” /3.том І. Стр.21./.

КАН АСПАРУХ 667-700. СИН НА КУБРАТ.
На третата година след смъртта на Кубрат между Кан Бат-Боян и Аспарух възникват противоречия, които прерастват в открити военни стълкновения между техните войски. Аспарух е подпомогнат от войските на Шамбат и в продължение на пет години обсажда Кан Бат-Боян в Джалда /Кримския регион/. Използвайки тази ситуация от Изток /Тюркестан/, организирани и добре подготвени военни части под водачеството на военноначалника Хазар, включващо 150 хиляди кумани, тюркмени и киргизи, нахлуват в държавата на Българите. Войските на Аспарух и Шамбат влезли в сражение с тях, но били разбити и принудени да се оттеглят в укрепеният град Бащу /Киев/. Срещу “хазарите” повел своите войски Кан Бат-Боян и напълно ги разбил. Общият брой на убитите в тази битка бил 90 хиляди. Използвайки неговия поход на Изток, Аспарух и Шамбат завземат Джалда. По тази причина Кан Бат-Боян сключва договор с Каган Кабан. Главните клаузи по този договор определят разпределението на териториите, държавният титул /Кан и Каган/, взаимопомощ при военна заплаха, охрана на търговските магистрали и разпределение на данъчната печалба от тъговията. Този договор легализира “хазарите” като държавност просъществувала във времето VІІ-Х в.
С Аспарух и Шамбат Кан Бат-Боян също постига споразумение, като им предоставя под тяхно управление териториите западно от река Днепър –“Онгъла”.
След смъртта на чичо им Шамбат/667/, двамата братя Бат-Боян и Аспарух прекратяват своите противоречия, усмиряват обществената обстановка и приемат споразумение:

* Бат-Боян и следващият по възраст син на Кубрат, Котраг, остават на старите територии на Държавата /Кара=Великата България/.
* Аспарух, Кубар и Алцек следва да изпълнят последната воля на чичо им Шамбат: да окажат подкрепа на неговите трима синове, останали в териториите в централна Европа след абдикацията му от държавата ДУЛОБА.
* Каганът на Хазария, Кабан, приема с облекчение споразумението между братята, синовете на Кубрат.

Кан Аспарух имал двама синове: Кан Тервел /700-719/ и Кан Айар /719-727/
В Българските летописи “ДТ” това е отразено по следния начин :
“...Тервел умрял в 719 г. След него царувал неговият брат Айар, когото още Аспарух е поставил за съуправител на Тервел за предотвратяване на караници по повод престолонаследието. Тервел го изпратил с неговите войски на помощ на хазарския каган Кук Куян, сражаващ се срещу Арабите. Дъщерята на Айар, Чак-Чак, била омъжена за кара-българския балтавар Сулаби, също отличил се във войната с Арабите. ” /3. т.ІІІ.с.102-103/.

Синът на Кан Аспарух доста грубо е заличен от гореспоменатия фалшифициран “Именник на българските ханове”. Редица изследователи на този исторически документ като например Г.Моравчек, В.Бешевлиев, Дж. Бъри и др.отбелязват : “...там, където се съдържат тези сведения /за наследник на Тервел/ се чете само краят на годината на възкачването ТВИРЕМ...”? Трите “оригинала” на този документ са в Русия. Първите два са “открити” и публикувани от руския славист А.Попов /1866/ непосредствено преди войната между Руската и Турската империи? Третия “открит” екземпляр от този исторически документ е от М.Тихомиров /1946/ по времето на Й.В.Сталин, когато политическата хипотеза е : дунавските българи да станат част от СССР. Някои руски съвременни изследователи с изненада установяват, че процеса на фалшификация тече във времето на повече от четири века с най-различни методи и похвати като добре организирана общоевропейска програма на управляващите политически върхушки.

НЕОБХОДИМИ СА МНОГО ТРУД, ВНИМАНИЕ И УСИЛИЯ ЗА ДА СЕ СВАЛИ МАСКАТА НА СЪВРЕМЕННАТА ЛЪЖЕИСТОРИЯ В ОНЕЗИ НЕЙНИ ЧАСТИ, КОИТО НЕ ОТГОВАРЯТ НА ИСТИНАТА.
САМО ТАКА ТЯ ЩЕ ИЗПЪЛНЯВА РОЛЯТА НА НАУКА, КАКТО ЗА СЪВРЕМЕНИТЕ, ТАКА И ЗА БЪДЕЩИТЕ ИСТОРИЦИ И ПОКОЛЕНИЯ!

Главни въпроси в старобългарската история...

Човек без памет е загубен, народ без история е обречен, той е в предверието на смъртта си.
Най-здравата защита на българина срещу асимилацията е в познанието на историята на собствения му етнос....

С това познание той не може да бъде с ниско самочувствие и дребнави цели и идеали, не може да бъде манипулиран или нечий роб. Защото живее в свобода и дарява такава. Българите не са поробвали, а са освобождавали поробените.”Всеки роб, стъпил на наша земя е свободен” – гласи старобългарският катехизис

Така се очертват две тенденции в нашата историография: народът се стреми към историческите си корени, докато враговете му се мъчат да ги крият и фалшифицират. И двете тенденции работят усърдно като втората цели:

1. Физическо унищожение – робството.
2. Духовно унищожение – разрушаване на паметници.
3. Духовна и социална асимилация.

Затова необходимо условие за бъдещето съществуване е да имаме своя история, а не такава, писана от чужденци. Осъзнали това, двама български будители – отец Паисий и дервиш Хисиметдин Муслими – пишат такива. Техните две истории на България, макар и не съвсем точни, са събудили българската памет и 120г. по-късно Дунавска България е възстановила своята държавност. След това така наречените Велики сили я разпокъсват и фалшифицират нашата история, диктувайки вражески тенденции. Дунавските българи имали по-щастлива съдба от волжските – 200 000 българи били избити в Русия. Руското самодържавие издигнало пирамида от отсечените глави и карало кавказките ни братя да се кълнат пред нея, че не са българи, а каракачани, балкари, кумъки... Мишарските българи били изгонени от градовете им със забрана да ги приближават по-близо от 20 км. Така те били подложени на мор. В Башкортосан било избито цялото население: старците – с дървета и камъни, пеленачетата – посичани със саби, жените – с разпаряне на коремите, бунтовниците били набучвани на колове, прекарвали куки през ребрата им и ги избивали с оръдия. В леда на река Мензел пробили отвори, в които мушкали всеки 39 от 40 души, докато труповете я задръстили. В края на краищата българите били преименувани: мишарски, тюменски и казански – на татари, сербийските българи – на чуваши, а уралските – на башкири...

После победителят определил какво да се пише в историята. Така били създадени “бащите на българската история”. Руският професор от български произход Марин Дринов в специална брошура от 1872г. пише за “безбойните славянски маси претопили шепата българи, от които останало само името”. Това е по същество една историческа фантастика или автоматично прехвърляне на модела на руската история върху нашата.

По подобен начин професор Иречек “образува” българската държава от “полудиви скитащи племена”. На своята 21-годишна възраст той би могъл да бъде блестящ литератор или фантаст, но за определяне генезиса на един народ са необходими повече проучвания и познания.
Професор Златарски пише в Берлин “История на българската държава” с приложени карти, по които България никога не е владеела Тракия и Македония. Когато Стамболийски протестира срещу несправедливото разпокъсване на България при Ньойския договор, съюзниците-победители му казали да прочете книгата от “бащата на българската история” – професор Златарски.

Друг ярък пример от съвременната ни история е колосалният труд на професор Дим. Ангелов “Образуване на българската народност”. “Славянското море погълнало незначително число българи”. Авторът обявява великите исторически факти за “съмнителни” или “незначителни”, а пресилва всички противобългарски твърдения. Но кой печели и кой губи от това?
Така българската история е оформена спорд политически интереси на чужди народи, а българските историци се явяват епигони на чужденците и служат на техните интереси.

В края на краищата в официалната ни история са се оформили три лъжливи постановки:
1. Западен модел
Той представя българите като незначително племе към тюрките, което се свързва със “славянски племенен съюз” и неясна “тракийска общност” От това сборище се е родил българският народ.
2. Руски модел (проф. М. Дринов и др.)
“Южните славяни – българи – се отделили, но трябва да се възвърнат и приобщят към великата славянска страна – Рус!”
3. “Български” модел
Чехът Томашек извежда името на етноса ни от “булг” – боклук, разбойник, а не от “бълг” – светли, силни, сияйни. Проф. Ст. Младенов преписва първото тълкуване като това мнние се възприема от БАН с прибавки от гръцко-византийски коментари.

Така нашата история е оформена от руско-славянската идеология, трансформирана после към руско-комунистическата. В резултат руският интернационализъм доминира и заглушава българското родолюбие. Така старата българска история за величието и културната значимост на древните българи е принизена, изопачена или отхвърлена. Така се прекършва достойнството на българина и вярата му в народните идеали.

Седем проблема на старобългарската история.

1. Славянизацията на българите става около X век, когато се налага византийското християнство. То унищожава методично древните ни летописи. Панславянската доктрина възниква през XIXв., когато Османската империя запада и Русия се ориентира към покровителство на “славянските балкани” с тенденция към проливите. В изпълнение на този план, Панславизмът скрива предславянската ни история и прекроява останалата с оглед за световно завладяване на руската имперска служба. Според нея “Матъ Русия трябва да стане освободител, покровтел и обединител на всички славяни”, след като те са подходящо асимилирани във всеобщ славянски език (руския) и славянска вяра – руската православна църква. Тази доктрина достига идеята за “славянска превъзхождаща раса”, която води света към “славянската предопределеност”.

Българите не могат да бъдат славяни по простата причина, че са много по-стар народ от тях. Славяните се явяват на историческата сцена около седми век, когато българите им правят държава, след което отново не участват в историята.
Когато питахме чувашките учени за какви славяни на Волга говори арабският историк Ибн Фадлан, те отгвориха: “Това не е етнос. Така арабите наричат всички северни бели народи.”

2.Начало на хуно-българската имперска държавност

Руско-славянската идеология не допуска тази връзка между двата народа и я запечатва като табу. А вече се знае, че кан Исперих пристига на Дунава начело на хуно-гонд-урите (гонд – висок, висш, Ур е столица). Също така българските владетели носят титлата архон, което означава ариец, благороден хун (хон). Българският етнос може да се открие: при индоевропейските тохарци, в родината им Ордос на Жълтата река, при създаването на Китайската империя, при построената му заедно с други иранци друга родина около Тиян Шан, в съюзи със сармати и различни племена от Приуралието Прикаскапието и Приволвожието да Дунав, докато през 375г. участва във Великото преселение в Европа.

3. Уникална и самобитна култура

За нея се мълчи, говори се малко или се изопачава. Мълчи се за великата култура и астрономия на хунорите и за гроба на Кубрат с най-голямото за Европа златно съкровище. Именникът на българските ханове е построен върху 12-годишен животен кръговрат, изискващ астрономически наблюдения и изследвания в продължение на няколко века (с какви телескопи и часовници?). На базата на този календар Борис Рогев поставя началото на българското летоброене в 4768г. преди Хр.

През средните векове съществува българска духовна империя, чиито очертания значително превишават географските граници. Така че балканската култура се създава от българи.

4. Откога са българите тук?

До ден днешен, нашата история започва в учебниците от VI-VIIв., т.е. след идването на славяните. И, ако някой заяви пред интелигенти или историци, че кан-ю Аспарух не идва, а се завръща по нашите земи, че тук и преди него е имало българи и България, той ще бъде отречен категорично. Големият Заговор срещу България старатебно е унищожил или скрил източниците, които разпространяват тази “ерес”.
За да не бъда голословичен или обвинен в (българо-) пристрастрие, ще посоча няколко източника, които все още могат да се намерят.

1. В “Именник на българските канове” Аспарух е пети по ред български княз на Дунав. Що за история! Има ли национална история, която да започва от петия си владетел? По света няма, но у нас има!
2. През 1937г. в София излиза “Кротовата България и покръстването на българите” на д-р. Ганчо Ценов. Авторът твърди, че българите са стари тракоилирийци и хуни, населявали Мизия, Тракия, Илирия и Македония много преди славните. Аспарух е довел хуногурди и българи в Мизия, където отдавна живеели техните братя българи.
3. В хрониката на архиепископ Йоан от Никиу се говори, че в началото на VIв. Мизия се е казвала България.
4. Летописът на поп Йовчо от Трявна, съставен от изчезнали днес книги от царската и патриаршеската библиотека на Велики Преслав обхваща периода владетели от VIIв. Пр. Хр.до Vв. Сл. Хр. Един от тях по нашите земи е хунобългарският вожд Атила от рода Дуло.
5. Отец Паисий, поп Йовчо и йеросмонах Спиридон говорят за една паметна битка при Одрин през 378г., в коят хуни и българи разбили 80 000 византийска армия и българите убили император Валент. На гроба на победителя кан Алип-би е издигнат монумент сас знака на рода Дуло – символ на българската царска власт.
6. Хлонографът на Момзен от 354г. споменава за българите, които живеели в днешните ни земи.
7. На картата на Йероним от Ivв. Мизия е означена като България.
8. Докато Пасаий посочва 378г. когато първото идване на българите от Волга тук, отец Спиридон го датира 986г. пр. Хр. В лицето на масагетите, които доказва, че са българи.
9. С промити от атеизма мозъци, историците може да считат библейските информации за българите за ненаучни, може да не са запзнати със свещените индийски писания: ведите, писани от български брамини и Махабхарата и Рамаяна, описващи преселенията и управлението на българите в Индия, но биха могли да цитират своите древни колеги като Еводий, Касидор, Комес, Марцелин, Йоан Малала, които считат българите за стари тракийци и илирийци.
10. Старите хронисти разграничават българите от другите народи поради тяхната самобитност, цивилизованост и многобройност. В “Анонимен хронограф” (римски сборник от 345г.) се споменава, че са наследници на Зиези – син на Сем и внук на библейския Ной.

5. Кога са покръстени българите?

Както д-р. Ценов, така и отец Спиридо смятат, че българо-илирийците са стари християни, кръстени лично от... апостол Павел. Преследван от евреите, заедно с ученика си Тимотея, след Троя той се отправя към нашите градове Филипи и Солун. С това българите се оказват първите християни в Европа, поради което отец Спиридон ги нарича “чада апостолски”. Християнството, получено от христовите апостоли, е различно от пищната церемониалност на византийското. Затова, когато Аспаруховите войни пристигат, византийците не ги наричат “езичници”, т.е. – непокръстени, а “нечестивци”, т.е. “еретици”.

Чистата българска вяра завинаги ще остане “еретична” спрямо византийската, дори и след мнимото покръстване от Борис I. То се явява един конюктурен политчески акт, тъй като българите са кръщавани неколкократно през различни периоди: в 619г. кан Орган (чичо на хан Кубрат), с цялото си обкръжение приема християнството в града на Константин. 11-годишен Кубрат изучава Библията в Константинопол. През 682г. кан Илипвер прави ново кръщение в Кавказ, където българите са се върнали към Тангра. Аспарух е също християнин, което се доказва от разкопките на гроба му във Вознесенска. Кан Тервел също е покръствал в християнството според Паисий. Намерен е оловен печат са надпис: “Богородице, помагай на цезаря Тервел!”. Дори и на златния медальон на “гонителя” Омуртаг се вижда корона и кръст, а в 24-колонен надпис той възхвалява кан Крум в текст, осеян с кръстове. Такива доказателства могат да се намерят и при други български канове – Маламир, Пресиян и др.

В българската империя винаги е царяла религиозна толерантност между няколко религии. Българските държавници са се борили срещу византийската политика чрез християнството, а не срещу самото християнство.

6. Причини за покръстването.

То не е свързано с лични верски схващания, а със съдбата на хуно-българската империя. Държавното устройство на империята се състояло от юрти_семейства№, малки и големи родове, колена и крила. До времето на Борис тя се е управлявала от 100 големи рода, представляващи постянни административни единици. Обединението от няколко рода образувало “коляно” – още по-устойчива административна единица.

Незнаейки тази йерархия (съзнателно или не) историците са наричали българските колена “племена”, което е недопустимо, понеже племената представляват най-низша групировка на примитивни хор.

Империята се състояла от три крила: средно тяло – Ордосът, дясно – Онгът и ляво – Солът. Тези крила се състоели от по няколко колена. Управлението на империята било според родовата право – към него влизали и съвети на военните. При уседналия живот, към който се ориентирали българите се повишава гъстотата на населението и родът се измества от индивида. Родовото право не разглеждало отношение между индивидите. Затова то трябвало да бъде изместено от гражданското право, което изисквало коренно преустройство на имперската държавност. Такъв правов кодекс – обществено законодателство за личните права и задължения – давало християнството.

След дълго обмисляне (14 години) кан Борис се решил на това. Затова той се явява спасител на българската на родност, тъй като всички други подвижни народи са изчезнали. Това било неговото първо велико дело.

Позитивни последствия:

1. Родовият строй се сменил с индивидуално гражданско право.
2. Българите са спасени от византийска инвазия.
3. Ликвидация на харемите – подобрена икономика.
4. Укрепване на държавната власт.
5. Осигуряване на международен авторитет на България в бъдеща християнска Европа.
6. Консолидация с други българи християни.

Борис е трябвало да се пребори и оцелее между два колоса – две империи, две църкви – византийското коварство и римския меч. Той се справил с тази задача, като ги скарал (870г.), след което обявил независима българска църква с призива:
“Един народ, един кан, един Бог!”

Виждал напред в бъдещето и недопуснал миналото да се върне, потушавайки болярския бунт. Волята на кана е свещена, а болярите милеели за харемите си и вдигнали меч срещу него. Насилието не винаги е зло. Това е филасофски проблем. Дали е насилие : късането на плевелите, избиването на вредителите, прочестването от дървеници, кучето пред дома ни, системите срещу крадци, защитните армии? Операцията на лекаря не е ли насилие? Умно ли е да се сърдим на хирурга, спасил живота ни, за днешните ни несгоди?
А точно това правят днешните обвинители.

7.Приложение на книгите

Кирил и Методий са благословени по политически цели от двете църкви. С признанието на българския за 4-ти свещен език Борис започва да реализира идеята си за сливане на вси словени – хора на словото, на Бога. Затова още на Спасов ден в 866г. той иска признанието на Цариград и Рим за самостоятелна българска църква, и настоява за това цели 20 години, въпреки бесните откази на Рим и Цариград. После отхвърля анатемата на Кироло-Методиевото дело, приемаучениците им – синове на негови боляри от Плиска – и ги праща в македонските планини, където е построил манастири, за да обучават български свешеници в български молетви и проповед и преписване на свещените книги на български език.
Това е второто велико дело на хуно-българина Борис: “Българо-славянски-ят “ език става официален и задължителен. То продължава до 893г.

Учениците съзсават по поръчка на Борис нова българска азбука – Кирилица (Борисова азбука). От 893г. този български език се превръща в имперски върху площ от 1 милион кв. км. При това дело самите българи трябвло да изоставят старобългарския като езически и противохристиянски според византийските определения. Така независимата българска църква и езикът възникнали под щита на новосъздадената мощна империя. Смяната на език и писменост довело до третото велико дело на Борис – българо-хунските мисии на Запад и на Север – Молсова, Украйна, Русия. Българската култура се налагала навсякъде. Така 100 години по-късно откриваме българската княгиня Олга омъжена за скандинавския княз Игор и канонизирана за първа руска светица. В далечния север тя изгражда град Плиска (днешен Псков№, Переяславл (Преслав) и Рилск.

Това е вече четвъртото велико дело на Борис, развило се далеч след неговата физическа смърт : живот и дейност на българската духовна империя, царяла в Европа от IX до XVI в. На базата на българската азбука, език , литургия и книжнина.
“По делата ще ги познаете” – казва великата книга.

Делата на хуно-българина Борис го характеризират като велик Посветен, кан и колобър. Затова учителят Беинса Дуно го нарича “най-великият българин”.

Мисля, че тези 12 проблема:
- 2-те исторически тенденции (да се извадят или скрият българските исторически корени).
- 3-те фалшиви модела за тези корени: Западен, Руски и “БАН” –ски).
- 7-те кардинални въпроси на старата ни история:(Славянизацията на българите, Хуно-българската имперска държавност, Уникална и самобитна култура, Откога са българите на Дунав?, Кога са покръстени българите?, Причини за покръстването, Смяна на език и писменост) както и 4-те велики дела на Борис I: (Покръстването, Синхронизирането на език и писменост, Българо-християнските мисии и Процъфтяването на българската духовна империя) са тестове за историческа и гражданска зрелост на всеки българин, бил той историк или обикновен гражданин.

От книгата на Христо Маджаров - "Големят заговор срещу българите"

Жреческите елити в древността....

Познатите от историческо време жречески ордени или касти водят началото си от далечните предисторически времена. Доказателствата за хилядолетната им приемственост се съдържат в най-древната памет на човечеството – астрономическата. Така изходната точка на индийския лунно-слънчев календар е 11652 г. пр. Хр. Близо до тази година достига календарът на маите, като проектираме неговия основен цикъл от 2760 г. от известна дата назад във времето – това е 11653 г. пр. Хр. По подобен начин кръговретите на египетския слънчев календар и на асирийския лунен календар достигат до една изходна точка във времето – 11542 г. пр. Хр. Тези две далечни години – 11542 и 11642/43 пр. Хр., се отнасят към епохата на легендарната Атлантидаи вероятно са свързани с някакво световно бедствие или астрономическо събитие, със съдбоносно значение за историята на човешката цивилизация. Тези факти свидетелствуват, че по времето на Атлантида на Земята са съществували поне четири жречески елита, всеки със свой календар и система на времечислие. Нали и египетският жрец, разказал на Солон преданието за потъналата Атлантида, сам е изтъкнал приемствеността си със съвременната на Атлантида цивилизация на мястото на Атина. При своето посещение в Египет, Херодот е видял с очите си 341 статуи на главните жреци на Египет, които последователно са заемали тази длъжност. Тяхното управление обхваща един период, не по-малък от 10000 години, който води началото си от епохата на Атлантида...

Тук можете да прочетете още за брахманите, друидите и българските колобри...

Гореизложените примери доказват, че жреческите елити са се развивали в продължение на хиляди години, като пазители на знанията и законите. Изобщо елитът е едно дълготрайно явление, той предполага воля и постоянство, и независимост от временните политически сътресения. Далече от критериите за елит са днешните мимолетни национални организации, разпадащи се след първите неуспехи, и след изгарянето на първоначалния ентусиазъм.

Равнището на познанията на древните елити също не могат да се свържат с утвърдената представа за “Каменния век”. Немалко летописи съобщават за високите познания и технологии, които са владяли някогашните жречески общества. И до днес не стихват разискванията относно използуването на оръжия за масово унищожение и летателни апарати в древността, според сведенията на Махабхарата, Библията и други древни книги. (Четете още за НЛО в древен Египет и за НЛО в текстовете от древна Индия в Алтернативния портал) Но древните жреци са се въздържали от масовото приложение на високите технологии, за да не попаднат в ръцете на злонамерени хора, които да злоупотребят с тях. Жреците са пазили висшите знания в тайна от непосветените, съгласно един от основните принципи на жреческия елит – херметизма.

Ценни сведения за научните познания на древността ни дава Книгата на Енох – внукът на легендарния Ной, познат от Библията. В нея Енох разказва историята на една древна цивилизация, съществувала преди Потопа, коята в много отношения може да се свърже с древните цивилизации на Месопотамия. Но описаният от Енох календар е много близък до този на древните българи, а съответствието между деня и нощта в него отговаря на умерените ширини, по-точно на земите около Черно море. Днес мнозина изследователи приемат, че там се е развивала допотопната Понтийска цивилизация.

Енох подробно разяснява знанията по физика и астрономия, получени от т.нар. “ангели”, с което той свидетелствува за високото развнище на науката в древността:

1. Астрономия.

1.1. Знания за движението на Слънцето и Луната, за фазите на Луната и за обратната и страна.

1.2. Знания за лунните и слънчевите затъмнения.

1.3. Знания за движенията на звездите, за тяхното равномерно движение и отклонения, за техния брой, названия, величини и различни влияния.

2. Физика.

2.1. “Тайните на гръмотевиците”. Класификация на гръмотевиците, според тяхната тежест, енергия и мощност; механизъм на гръмотевиците; взаимовръзка между светкавица и гръм.

2.2. “Тайните на ветровете” – “Как се дели тяхното духане и как бива то измервано, как се разпределят ветровете и изворите според тяхната енергия и влияние.”

2.3. Вълново движение на частиците – зараждане на морските вълни.

2.4. Преходи между агрегатните състояния – сублимация, кондензация, замръзване; образуване на облаци, скреж, роса, дъжд и градушка. Познания по метеорология.

Брахманите

Една страна, съхранила в цялостен вид наследството на своята цивилизация, е Индия. Там са съхранени свещените книги на древните арии – Ведите, и други книги, записани на древния език самскрит. Съхранени са и всички институции, свойствени за древните цивилизации – кастова система, езическо вероизповедание и каста на жреците, наречени брахмани. Най-ранните сведения за брахманите ни дават античните летописци, във връзка с похода на Александър Македонски. В гръцките извори те са наречени гимнософисти (мъдреци). Те обаче надживяват античната гръцка цивилизация, за да бъдат много по-късно преоткрити от новите европийски завоеватели – португалци, французи, англичани. Ценни сведения за брахманите от ХVIII в. ни дава Абат Дьо Боа. По негово време в Индия е имало две брахмански общности – на истинските брахмани в Северна Индия от арийски произход, и на други “брахмани” от неарийски произход в Бенгалия, присвоили си това звание. Въпреки кастовите ограничения, в онези години расовото смешение вече е набирало сила. Гибелна последица от това е претопяването на арийския господарски елит сред местното тъмнокожо дравидско население, което е особено очевидно днес. Все пак по времето на Дьо Боа брахманите все още са били запазени като раса, като каста с най-високо положение и расови закони, в сравнение с втората в йерархията каста – кшатрите. “Брахманите твърдят, че вече не съществуват истински кшатри и че в действителност в жилите на тези, които се представят за такива, не тече чиста кръв” (Абат Дьо Боа, ).

В теократичното индийско общество брахманите са били господствуваща каста, заемаща по-високо положение и от царете-раджи, от кастата на кшатрите (воинската каста). В някогашните княжества брахманите са изпълнявали функцията на министри и законодатели, като контролен орган върху управлението на раджите. Брахманите са изпълнямали и правораздавателни функции, в качеството на съдии и прокурори. Имало е и брахмани на военна служба, съответствуващи на багатур боила колобъра в древнобългарската държавна традиция. Но преди всичко брахманите са били мъдреци и учени, и като такива са обучавали господарския елит на Индия в своите школи, наречени ашрами. Специално подготвени брахмани, наречени пурохита, са имали правомощия да отслужват богослужебните обряди. Други брахмани са се занимавали с астрология и са определяли дните и посоките, благоприятни за пътуване и всякакви други начинания.

За свещения авторитет на брахманите и тяхната неоспорима магическа власт свидетелствуват Законите на Ману:

“Брахманът е толкова могъщ, че небесната мълния би поразила царя, който посегне на брахмана или на неговото имущество, защото дори и най-незначителният брахман стои толкова по-високо от царя, че би се осквернил, ако разговаря с него и би бил обезчестен, ако неговото дъщеря избере за себе си царя за съпруг... Нека царят и в краен случай не настройва срещу себе си брахманите, защото те, които създават огъня, Слънцето, Луната, могат да го унищожат със своето могъщество.”

Следователно брахманите са схващани като хора с божествена природа, като въплъщение на боговете, които управляват природните сили. В индийската традиция с понятието БРАХМАН се означава както жръцът-брахман, така и висшето духовно начало – тези две понятия са тъждествени. Според теократичната индийска държавна традиция брахманите са държали най-висшата власт – духовната, властта в сферата на законодателството, вярванията и магическите сили, докато пълномощията на царете са се простирали само в сферата на военно-административната власт. Брахманът има право да поощрява с благословии и дребни подаръци – прида, но също така той може и да наказва, произнасяйки произнасяйки проклятие – шапа.

Според индийските вярвания, който си навлече гнева на брахмана, по никакъв начин не може да се оттърве от неговата шапа, и неизбежно ще претърпи някакво нещастие. Ето защо индийците се отнасят с респект и страхопочитание към брахманите.

В научно отношение брахманите са достигнали невиждани висоти в областта на философията и естествените науки. Така например в най-древните свещени книги – Ведите, се изказват прозрения за естеството на различните топлинни и светлинни лъчения, които днес са предмет на изучаване от страна на квантовата физика. С впечатляваща дълбочина на разума брахманите са успели да проникнат във всички тайни на Битието – от сътворението на Вселената и живота до тайните на човешката душа. Те отдавна са намерили обяснение на редица явления, които западната наука е започнала да изучава през последните 100-200 години – например възникването на галактиката, планетите и Земята, или пък структурата на човешката личност.

Келтските жреци – друиди и филиди

Дълбоко основание на нашето схващане за функциите на елита намираме в постройката на келтския духовен елит. Друидите са върховното, но не и единственото духовно съсловие в структурата на келтското общество. На второ място в йерархията на духовенството са филидите, наречени още овати. Основните функции на елита са разпределени между тези две съсловия в съответствеи с ранга на тяхната значимост. Пълномощията на друидите се простират изключително в сферата на идеологията – върховното призвание на жреческия елит, докато функциите на филидите се отнасят главно до сферата на духовната култура – те са пазителите на родовото наследство. За институцията на друидите свидетелствуват много антични летописи, също и келтски предания. Древногръцките и римските автори смятат друидите за философи, очевидно впечатлени от високите им научни познания. Изглежда на гърците и римляните не е било познато жреческо съсловие от този тип, и затова те не са могли да дадат точно определение за друидите. Така например Амиан Марцелиус твърди, че те са образували “братска общност” според питагорийския принцип. Известно е обаче, че питагорийците са живяли уединено като монаси. Това изобщо не съответствува на общественото положение но друидите – те са имали семейства и са вземали активно участие в обществения живот.

Изчерпателни сведения за познанията на друидите ни дава Гай Юлий Цезар в известния си летопис “Записки по Галската война”:

“Те се учели в продължение на 20 години и запаметявали огромен материал, който не смятали за правилно да го запписват, въпреки че познавали гръцката азбука. Притежавали знания за движението на звездите, за размерите на Света и Земята, за природата и качествата на безсмъртните богове. Знанията си те предавали на млади посветени, които масово се стремели да учат при тях.”

Според ирландските предания науката на друидите се нарича druidecent. Поради прекъсването на жреческата традиция, значителна част от учението на друидите безвъзвратно се е загубила, а са оцелели отделни елементи от него – например писмото огам и Хороскопа на друидите, основан на енергиите на дърветата през годишния кръговрат. Изобщо друидите са се славили с познанията си върху магическите свойства на дърветата и билките, а това е било в основата на друидическата наука. Затова Плиний извежда името на друидите от дъба (на гръцки drias), тъй-като за друидите нямало нищо по свята от дъба и имела, който расте но него. Георги Раковски предлага едно сполучливо тълкувание на името ДРУИДИ : ДЪРВОВЕДИ. Още повече, че съвременните езиковеди намират в това име индоевропейския корен VID (VEDA), означаващ “зная”.

За чудодейните способности на друидите се разказва и в много келтски предания. Там обаче нещата изглеждат силно преувеличени и митологизирани. Все пак и в тях може да се открие известна истина. В ирландската легенда “Cath Magihe Tured” се разказва за битката на божественото племе Туата де Данан срещу фоморите. На въпроса на бог Луг към друида Фигола какво ще предприеме срещу фоморите, последният отговорил:

“Ще предизвикам три огнени дъжда, които да се излеят върху главите на воините, ще им отнема две трети от храбростта и мъжеството, ще направя така, че да натъпи задържане на урината у хората и конете.”

По време на битката при Кълдрени друидът издигнал около кралската войска магическа преграда, която никой от неприятелите не могъл да прескочи. Според легендите на Ирландия и Уелс друидите умеели да заповядват на стихиите, да променят деня в нощ, а лятото в зима, и даже имали способност да въздействуват върху волята на боговете.

Разбира се, повечето от тези магически умения, приписвани на друидите, ни отпращат в света на приказките. Но те са едно безспорно доказателство за високия обществен авторитет на друидите, и за тяхната реална магическа власт, свойствена за духовното съсловие според проф. Жорж Дюмезил. Подобни магически способности също са приписвани и на индийските жреци – брахманите.

Особен интерес за нас представлява отговорът на Фигала. Отнемането на храбростта и мъжеството, протичащо при задържане на урината, показва, че тук става дума за владеене на биологическо оръжие. Ендо от най-модерните съвременни средства за масово унищожение, чието споменаване предизвиква ужас. Но и в легендата за Люд и Левелис от уелския цикъл “Мабиногион” срещаме точното описание но едно оръжие от този род – бактериологическо оръжие. За да се справи с нашествениците кориниадийци, нахлули на Британскиа осктров, крал Люд взел от брат си Левелис едни мушици, които е трябвало да смачка и попари във вода.

“Посъветва го, след като се завърне в своето кралство, да свика на едно място цялото население на страната, като призове и своите сънародници, и пришълците под предлог, че желае да ги помири, и когато всички се съберат, да вземе вълшебната вода и да поръси наред всички присъствуващи. Увери го, че водата ще изтрови кориниадийците, но не ще навреди на британците и те ще останат живи и здрави.”

Крал Люд изпълнил заръката на брат си, и мигом изтребил до крак цялото кориниадийско племе без да навреди на нито един британец. Очевидно в тази легенда се разказва за някаква смъртоносна зараза, пренасяна чрез мушици, с избирателно генетическо действие. Това свидетелствува за високите познания на келтските мъдреци в областта на биологията, и особено в областта на генетиката – науката с първостепенно значение за жреческия елит.

В теократичното келтско общество, органицирано в малки племенни кралства през Античността, друидите са имали върховна власт. Също като брахманите в индийските княжества, те са били по-високопоставени и от кралете. За отношението между крале и друиди Даен Хризостом пише следното:

“Без тях на краля не е позволено нито да действува, нито да решава, така че всъщност те заповядват, а кралете не са нищо друго освен техни слуги и изпълнители на волята им.”

“Друидите имали огромен авторитет и сила благодарение на закона gaesa. Той се е състоял от забрани и заповеди, отнасящи се до отделни хора, също и до управляващите, които ги обвързват с магическа сила, например забраната да се убиват някои животни, да се пътува в определени дни, да се ядат определени храни – вид индивидуално табу. Нарушението на gaesa можело да предизвика отмъщението на свръхестествени сили.”(Йежи Гонсовски, )

Властта на друидите е надхвърляла границите на отделото племе (tuath) – тя се е простирала над цялата келтска общтост. Друидите са се ползували с дипломатически имунитет по време на войни, и са можели свободно да преминават между враждуващите страни. В такива случаи те са изпълнявали ролята на арбитри, и неведнъж са довеждали до помиранеи разгърнатите в боен строй враждуващи войски.

Романтичният спомен за друидите, за епохата на тяхното могъщество и за чудодейните им познания, е пресъздаден в безсмъртния образ на вълшебника Мерлин, херой от епоса за Крал Артур. Това велико художествено произведение е съставено в навечерието на мрачното Средновековие, за да се съхрани в него свещеният мит на великата келтска цивилизация, като пламък във вездесъщата тъмнина, за едно ново историческо осъществяване в по-добри времена. В него Мерлин е представен като мъдрец и вълшебник, съветник на Крал Артур и вдъхновител на братството на рицарите от Кръглата маса. Със своята мъдрост и прорицателска дарба той е в състояние да овладява настъпващите събития, и така осъществява властта над времето, основно призвание на жреческия елит.

Съвсем различни по своите функции и органицация са филидите. Те са дворцови поети и историци, пазители на старинните предания и родословието. Те са владеели искуството на поезията и силата на вдъхновението, и са съчинявали стихове в прослава на кралете. Филидите са били още и гадатели, и също като друидите са имали магическа власт да произнасят заклинателни клетви, които можели да предизвикват нещастия или полза. За разлика от друидите обаче длъжността на филидите се е предавала по наследство, докато друид е можел да стане всеки, който има способности за това. С други думи, филидите са един вид каста. Подготовката на един филид е преминавала през 7 степени, най-високата от които се е постигала след 12 години обучение.

Като духовно съсловие се разглеждат и бардовете. Те съшо са пазители на родовата памет, като разказвачи на легенди и предания.

В древното келтско общество е била в сила и една по-широка формула за духовния елит. Това е категорията Aes Dana. В нея влизат най-влиятелните хора, свързани главно със сферата на духовната култура. Това са хора, чиито авторитет се простира извън пределите на собственото племе – друидите, филидите, най-добрите бардове, лекари и занаятчии.

Колобрите. Законът на Дуло

Близки до друидите по своите функции са и древнобългарските жреци – КОЛОБРИТЕ. Самите друиди също са носили почтителното звание КОЛ, чието производно в съвременния английски HOLY означава “свещен”. Подобни звания са носили още и жреците на древния Шумер и на съвременната му Протоиндийска цивилизация в долината на р. Инд. Обрядът на ритуалното постригване на детето-брахман също се нарича КАУЛА. Когато навърши три години, то се постригва, като му се оставя на темето кичур коса (чембас). Същото ритуално постригване се провежда и сред народите на Памир, но когато мъжкото дете навърши един слънчев месец (31 дни).() Духовникът, който извършва обряда, се нарича КУЛБЪР, производно на КОЛОБЪР. Това свидетелствува за приемствеността на памирските духовници с традицията на древната Балхара. Но и в тантрическата традиция КУЛА (КАУЛА) е най-високата степен на посвещение - равностойно на БРАХМАН. Това е още една следа, водеща към общите корени на колобрите и брахманите.

Всичките тези гореизложени успоредици свидетелствуват, че колобрите, друидите и брахманите, както и шумерските и протоиндийските жреци, са приемници на една могъща працивилизация, разпростряла своята култура в Стария свят много преди индоевропейците. При всичко това древните българи, келти и индоарии са индоевропейски народи, но духовните понятия от рода на КАУЛА са непознати в езиковото наследство на повечето индоевропейски народи. Изобщо категорията “индоевропейци”, като понятие за езикова общност, не е достатъчен критерий за изясняването на културно-историческото наследство на народите от тази група.

Известният чилийски публицист Мигел Серано свързва въпросната арийска працивилизация с Хиперборея – митичната прародина на арийците в Крайния север. Той разглежда тантрическото учение като наследство от нейната традиция. “Първата категория (дивя – б.а.) съответствува на посветения в семейството Кула – само той може да извършва тайния обряд Панчататтва “(петте енергийни принципа на човека). Така Серано обяснява същността на жреческото посвещение в тази изначална арийска цивилизация.

Усложнената държавна йерархия на древните българи обхваща повече от 40 държавни и военни титли. Една титла може да съдържа най-много три звания:

Първото – за служба (назначение): БАГАТУР – войскова; ЧИТКОИ (БОРИ) – крепостна (градска); ЖУПАН – за областна управа; ЮК – транспортна; ЗЕРА – инспекционна; КАНА – дворцова.

Второто – за ранг: БОИЛА – само в благородническите титли.

Третото (или второ) – за длъжност: БАГАИН – младши войскови командир; БАГАТУР – старши командир, тежковъоръжен конник; ТАРКАН – висш администратор; КОЛОБЪР – жрец.

В четири от известните български титли се съдържа званието КОЛОБЪР : БАГАТУР БОИЛА КОЛОБЪР, КОЛОБЪР БОИЛА КОЛОБЪР, КАНА БОИЛА КОЛОБЪР и ИЧИРГУ КОЛОБЪР. Познанията върху общите принципи на древнобългарската държавност ни позволяват да изясним смисъла различните колобърски титли и начина на тяхното образуване.

Първото, което забелязваме при тях, е че званието КОЛОБЪР винаги е съчетано със званието БОИЛА, следователно във всички случаи колобрите са боили. БОИЛА е основното звание на българския господарски елит. Боили са не само колобрите, но сащо така и висшите военачалници – например БОИЛА БАГАТУР. ИЧИРГУ КОЛОБЪРът също е БОИЛА, макар че това звание не се съдържа в неговата титла.

Вторият важен извод е, че първото звание от титлата указва длъжността на съответния служител. Така се получава, че БАГАТУР БОИЛА КОЛОБЪР е войскова длъжност, тъй-като титлата БАГАТУР се отнася за старшите войскови командири. Той е нещо като военно-политическите офицери от СС, ако използуваме това сравнение от новата история. В КОЛОБЪР БОИЛА КОЛОБЪР званието КОЛОБЪР се повтаря два пъти, но в началото на титлата то има значение за длъжност, а в края и – за сан. Очевидно тази титла се отнася за колобър, който изцяло е посветен на духовните дела. Такъв може да бъде служител в светилище, като това при Мадара – главното светилище на Дунавска България. Недвусмислено се разбира и титлата КАНА БОИЛА КОЛОБЪР – това е дворцов колобър, духовният съветник на КАНА ЮВИГИ, както е пълната титла на върховния български владетел. Съвсем сполучливо на този колобър му приляга прозвището “Водач в Незримото”, замислено от прозорливият български писател Димитър Делян. Макар и да е Първожрец, Канът има достатъчно много злободневни грижи, които не му позволяват да води пълноценен духовен живот. Затова той има нужда от такъв духовен съветник.

ИЧИРГУ КОЛОБЪР вероятно е пълномощник на Кана по жреческите дела. Неговата титла е близка до тази на ИЧИРГУ БОИЛА, изпълняващ длъжността на външен министър.

Третата особеност на колобърските титли е, че две от тях се отнасят за единични длъжности – КАНА БОИЛА КОЛОБЪР и ИЧИРГУ КОЛОБЪР. Сановниците, носещи тези титли, очевидно са едни от шестте велики боили, каквито със сигурност са БОИЛА КАВХАНът и ИЧИРГУ БОИЛА. Великите боили съставляват висшия господарски елит – УКЕЛ (ВОКИЛ). Заедно с Кана те образуват Съвета на Седемте – върховния орган на управлението на САРАКТА (Царството).

За делата и учението на колобрите до нас не са достигнали преки свидетелства. За това обаче ни загатват някои откъси от средновековни хроники, отнасящи се до правомощията на българското жреческо съсловие. Съществени следи от колобърското учение откриваме в нашето родово наследство, съхранено под формата на народни умотворения. Въпреки прекъснатата жреческа традиция, ние с основание се считаме за приемници на на колобрите, защото сме наясно, че не наследството прави елита, а преди всичко разбирането и волята за елит. Или както уточнява Авдеев, целта не само оправдава, а определя средствата.

Днес ние не знаем и една история от живота на някой колобър. Няма го митът за българския Мерлин. Но достойнството на Колобъра откриваме в образите на нашите велики владетели – от Свещената Династия Дуло и следващите династии. Световната история познава всякакви монарси – жестоки, алчни, робуващи на всякакви пороци. Но тези качества винаги са били чужди на законните български владетели. Техните дворци и палати не са блестяли с разош и скъпоценности, а са излъчвали тържественост и достолепие. Българските канове и царе са се прославили като духовнопроникновени и мъдри държавници. Всеки от тях е оставил по някакво послание за идните поколения: Кан Кубрат – Завета да единението; Кан Крум – законите; Кан Омуртаг – за смисъла на човешкия живот: “Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда...” Да, ние виждаме Колобъра в премъдрия Кан Омуртаг, водещ разгорещен спор с пленника-християнин Кинамон, или замислен над поредното си каменно послание. Или в ослепения Кан Владимир Расате, обърнал лице към Слънцето, непреклонен в борбата си за Народната вяра. Нашата борба за новорождението на Арийската цивилизация.

За функциите на колобърското съсловие се споменава в 35-я отговор на папа Николай до княз Борис I: “Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате някакви заклинания и гадания.” Очевидно тук става дума за задълженията на БАТАТУР БОИЛА КОЛОБЪРА. За извършването на заклинания и гадания следва да уточним, че това не е отличителна черта само на българското жреческо съсловие. Подобни задължения са свойствени и за всички останали жречески съсловия – например друидите и брахманите, защото така се осъществява една от основните функции на жреческия елит – магическата власт. Властта над мнозинството, поддържана със силата на редица правила и забрани, вярвания и клетви. С това ние доказваме, че 35-я отговор на папа Николай действително се отнася до правомощията на жреческото съсловие.

Сред най-значимите науки, развивани от колобрите, е астрономията. Високите астрономически познания на древните българи са залигнали в основата на Българския календар – един от най-точните в Света, заедно с този на маите. В разказа си за битката между българи и византийци при нос Калиакра през 514 г., византийският летописец Йоан Антиохийски твърди, че хуните (българите) с гадания предизвикали слънчево затъмнение, с помощта на което предизвикали разгрома на византийската войска. Истината обаче е, че колобрите са знаели периодите на слънчевите и лунните затъмнения, и са използували тези познания във военните действия. Подобен случай е описан и в речника на Суидас, който описва битката между българи и лангобарди в Панония. В своя “Шестоднев” Йоан Екзарх споменава за българските звездочетци следното: “И сега има мнозина, които с опит са придобили знания в тази област и ги предават.” Изглежда от незапомнени времена българите са измервали мъдростта с познанието на звездите. Към това ни навежда едно народно определение от Самоковско, според което мъдрите хора са наричани звездари.

Остатъци от астрономическите познания на древните българи, развивани от колобрите, са съхранени в някои народни умотворения – песни и гатанки. Находчивият изследовател Йордан Вълчев успя грижливо да събере и проучи такива умотворения, и по този начин възстанови учението за Българския календар. Нещо повече – той показа, че това учение се е пазело като приемствена традиция в средите на майсторите-строители и други будни българи до началото на ХХ век. Един човек му е разказал за баща си, който му е дал календарното име Ташо (Петел) и е знаел много неща за календара, но е загинал в Първата световна война, отнасяйки тези тайни със себе си. Такава е била съдбата на последните народни колобри, пазители на наследството на Испериховите българи. Когато през т. нар. “Възраждане” Традицията беше все още жива, тогавашните революционери и просветители, призвани да се борят за освобождението и духовното въздигане на българския народ, не намериха основание за това свята дело в Себе си. Те се увлякоха по разни модерни егалитарни учения, владеещи съзнанието на западноевропейците, а подцениха съкровището на българското родово наследство. Така Традицията беше обречена на забвение, и то точно през прага на възраждащия се интерес към древните български праотци през 30-те години на ХХ век. Има нещо знаменателно в това, но може би такава е била волята на Тангра. Изглежда днес, когато се намираме на прелома между две големи епохи, това все пак е в естеството на нещата. Старата традиция трябваше да отмре, за да се очистим веднъж завинаги от робските наслоения, напластени върху нея. А именно – изчерпаните представи за религия, монархия и патриотизъм, които още сковават волята на българския народ за достоен живот. Само така Традицията може да се роди наново, обновена и пречистена, от дълбините на нашата расова душа.

Най-ценното наследство от стародавната българска традиция, което сме длъжни да ценим и тачим, е нашият расов закон, отнесен към учението на колобрите и Закона на Дуло. Под формата на народни мъдрости и норми на обичайното право той неотменно се е спазвал в старото българско общество. Благодарение на него българите са запазили своята раса от смешение с чужди расови елементи – това е особено показателно за периода на петвековното османско владичество. За някогашните българи не е било прието да се сродяват с чужденци. Те даже са имели резервирано отношение и към някои български общности, за които са смятали, че не са от чиста българска кръв. Като зрял и мъдър народ, преживял всякакви исторически сътресения, българите никога не са ламтяли за чужди земи и население, защото са знаели до какви гибелни последици може да доведе расовото смешение. Също така българинът е имал силен усет за запазването на здравето и жизнеспособността на потомството, бидейки наясно с основните положения на науката за подобряването на расата, която днес се нарича евгеника. “При избор на снаха или зет нашите здрави селяци наблюдават родителите, вземат предвид съществуването на физически или душевни недостатъци в семейството, с което ще се сродяват, на много места устройват най-подробно оглеждане и т.н.” По този начин , провеждайки съзнателен подбор, нашите прадеди са успяли да ограничат разпространението на редица наследствени заболявания. Доказателство за това е ниската срещаемост на такива заболявания сред нашия народ днес.

Изобщо по своята расова култура българите са били на равнището на брахманите. Така нашите прадеди са успели да съхранят чистотата на своята раса и нейните традиционни добродетели. И ако днес тези добродетели са в упадък, то причината за това е в днешната обществено-политическа система, чужда на духа на българския народ, коята подтиска осъществяването на неговата биологическа програма.

Не е вярно, че ние българите не сме националисти, че робството ни е превърнало в покорен и търпелив народ. Въпросът е какво разбираме под национализъм? На нашия народ не е присъщ шовинистичният национализъм на нашите съседи. Нашата истинска национална идеология е от по-висше естество. Тя е на расово и духовно равнище, начертана от колобрите и царете от Свещената Българска династия Дуло. С една дума – Законът на Дуло.

Произхода на българите....

Произхода на българите
От първия син на Ной - Сим, произлязоха 25 народа. Те живеят на изток. Имената на синовете на Сим са:

Елам, от който са еламците;
Асир, от който са асирийците;
Арфаксад, от който са халдеите;
Лух, от който са лазите;
Харам, от който са игурите или етхес;
Лебул, от който са лидийците;
Гатсера, от който са гасфените;
Халмодат, от който са индиите;
Сала, от който са бактрийците;
Арам, от който са арабите;
Идурам, от който са гамериите;
Одерма, от който са мардиите;
Лезел, от който са партяните;
Десмем, от който са гедрусите;
Асал, от който са хискиите.
Асал породи Мелхи, който имаше двама сина - Мелхи и Мелхиседек.
Авимелех, от който са хирканите;
Сабеби, от който са араните;
Мамсвир, от който са армените или амените;
Евилат, от който са гимнософистите;
Зиези, от който са българите....


Теориите за произхода на българите най-грубо може да се разделят на две групи:

А) Българите са пришълци от изток (тюрки, или славяни, или друго "племе", или пък смес от такива народи);
Б) Българите са местно население в централната и североизточната част на Балканския полуостров.

Вечният календар на българите е един от най- древните в света. “Поради това, че някогашните прабългари са били доста многоброен народ, а не шепа хора, техният старинен календар е оставил дълбоки следи в българските народни традиции.” - Празници като Игнажден, Трифон Зарезан, конните надбягвания на Тодоров ден, петровското пиле на Петровден и оставянето на първия сноп при започването на жетвата са прабългарски обичаи, които са били в последствие обвързани с църковната традиция. Те липсват при славянските народи. Дванадесетцикловият характер на българския календар и съвпадението на отделни понятия, някъде мнимо, с понятия от тюркския циклов календар сякаш "бетонираха" изказаната още в края на XVIII в. теза за тюрко-алтайския произход на българите. В подкрепа на тази теза се приема и фактът, че българи и хуни почти синхронно се появяват в латинската и гръцка историопис от края на IV и началото на V в. "Хуно-тюркската" гледна точка става толкова хипнотизираща, че голяма част от придържащите се към нея автори полагат огромни усилия по някакъв начин да съгласуват с нея противостоящите й факти, вместо да потърсят деформиращата причина в самата нея. Очакваният езиков материал не идва и от Волжска България. По-голяма част от изследователите приемат, че към XIII в. българите-мюсюлмани са загубили своя език и са приели огузо-кипчагския. Няма нито един извор, който да сочи какъв е бил литературният език във Волжска България в домонголско време. Между XII-XIV в. в. език на религията и науката е арабският и най-значимите паметници в ислямския свят са създавани на него.

От времето на първите известия за тях, та до ден днешен българите непрекъснато се наричат българи.” и“...разликата между българите от времето на Авитохол, Курт/ Кубрат/ и Аспарух и съвременните дунавски българи е дори по-малка и несъществена, отколкото различието между елините от времето на Омир и днешните гърци.”, “Историческите и езиковите податки недвусмислено сочат, че българите са един от най-старите народи, които са съумели да оцелеят до днес.”

Плиний Секунд също твърди, че в Кавказ на чупката към Рипейските планини живеят 300 племена с различни езици и римляните били принудени да "водят делата си" с помощта на 130 преводачи. Ибн-Фахид (IX в.) говори за 72 племена в Северен Кавказ, които не се разбирали помежду си без преводач и пр. Еднозначното свързване на дадена археологическа култура с определен етнос и то по отделно, фрагментарно взети белези, също е ненадеждно, макар че в практиката си археолозите често търсят такива паралели. Затруднения ражда и ранното разпокъсване на българския етнос - още в Средна Азия, а по-късно по пътя към Европа и в самата нея. В историческите изследвания, с някои изключения (П. Коледаров например), все още рядко се използуват големите възмож-ности на историческата география, а и не винаги е търсен системен подход към наличните писмени източници.

354 г. - Българското име се споменава в анонимен латински хронограф, изграден върху по-стар гръцки оригинал и е запазен в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и в него българското име липсва. Преписът, датиран от Момзен, А. Куник, В. Розен към 334 г., включва в числото на семитските народи с техните родоначалници и българите. "Ziezi ex quo Vulgares" - Зиези, от който са българите.

422 г. - В 409 г. хуните покоряват аланите, бастарните, а също и германските племена гепиди, вандали, готи, лангобарди и др. и се настаняват в Панония. В началото на V в. българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон и Фредегарий. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи епоса "Херварарсага". Тази синхронност с хунското нашествие в Европа дава основание за извода, че воювалите с Агелмунд българи са част от увлечените в хунското нашествие нехунски племена. Любопитно е, че през "хунския период" българите повече не се появяват с родовото си име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да разделят помежду си съюзените народи "като роби", нехунските народи се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник - гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на хуните при р. Недао. От всички германски племена пръснати в Централна и Източна Европа в най-тесни дружески отношения с българите са гепидите. Фактът, че българите участвуват в разгрома на хунската империя, не се оттеглят с хуните на изток и не участвуват в опитите на Денгизих да възроди хунската държава са едно от сериозните основания да се твърди, че българите не са хунско племе. След разпадането на хунската държава, гепидите създават своя от р. Тиса до Трансилвания и на юг до р. Дунав. През следващите десетилетия българите са чести "гости" на Илирик. Българският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Марският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Манасиевата хроника с мнението, че в това време българите започват да завладяват свойта си земя. В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно държавно формирование, но при всички случаи със свой владетел те се разполагат от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.

480 г. - Византийският император Зенон (474-491) се обръща към българите за помощ срещу готите. Враждата между остготските вождове Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г. Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в 480 г. За това свидетелствува Йоан Антиохийски. Северната граница на империята е открита, което принуждава императорът да назначи в 483 г. Теодорих Амалеца за магистър милитум презенталис в Долна Мизия с център гр. Нове.

488 г. - Теодорих тръгва за Италия по римския крайдунавски път. Гепидите, подкрепени от български отряди, се опитват да спрат и отклонят остготите в сблъсък при р. Улка. Загива вождът на българите Бузан (П. Дякон). Българското присъствие на Балканите вече е почти постоянно.

493 г. - Същият хронист съобщава, че докато Теодорих воювал в Италия срещу Одоакър, българите опустошавали Тракия.

498 г. - Според Анастасий Библиотекар, българите бродели между Илирик и Тракия "преди да се узнае за тях".

499 г. - Решаваща българска победа при р.Цурта над главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист. От византийска страна в сражението участвуват 15000 бойци и 520 коли. На бойното поле намират смъртта си над 4000 византийци и четирима военачалници - Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин (Комес Марцелин). Вардарско-Моравският път веднъж за винаги е "разпечатан" за варварски набези в империята, която повече не успява да създаде ефикасен контрол над него. Запазеният топонимичен материал потвърждава, че това е районът на първото трайно българско присъствие отсам р. Дунав.

502 г. - Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара, Ландолфус свидетелствуват, че българите вече имали навик безпрепятствено да кръстосват Тракия и Илирик

504 г. - Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум. Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.

513 г. - В бунта на Виталиан Тракиецът за защита на православието участвуват хуни-федерати и българи

519 г. - Българите отново нанасят катастрофално поражение на византийската войска в Илирик. По-късно възкачилият се на престола Юстиниан I (527-565) търси решение на "проблема Илирик" като назначава за стратег отделилия се от Теодорих Мундо.

530 г. - Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в Константинопол. След триумфа те са зачислени в състава на византийската армия в Армения и Лазика

535 г. - Българите отново се споменават като участници в битката при р. Йатрус.

538 г. - Анастасий Библиотекар пише за ново българско навлизане отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг.

539 г. - Прокопий Кесарийски свързва появата на комета-знамение с мощно българско навлизане в империята. Обхватът е чудовищен - от Константинопол до Йонийския залив и Адриатика. Завладени са с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени са над 120000 пленници.

546 г. - Византия често използува услугите на българите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия арите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на българина Одолган.

548 г. - От византийска страна в областта Кампания (Италия) военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила.

548 г. - Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска топография" (кн. III) изброява от изток на запад християнизираните племена и народи. Споменати са и българите след иркани (хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.

552 г. - Новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия - Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила

560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия, който стига чак до предградията на Константинопол

567 г. - Аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.

573 г. - Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските началници" - несъмнено децата на българските вождове. Българското присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската армия се забранява да носят български наметала.

В походите на Балканите българите действуват като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде широка автономия и са били почти равностойни на аварите като държавнотворен народ. Успехите на главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се съобщават като изгонване на българите от града.

595 г. - Авангардът на византийската армия, командувана от Петър - брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили, следейки за поведението на противника. Византийският император бил принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката

631/32 г.- Повратна точка в съдбата на хаганата е несполучливият поход от 626 г. срещу Константинопол. Пет години по-късно междуособицата сред управляващата върхушка в хаганата излъчва двама претенденти за престола - аварин и българин. Аварите вземат надмощие и 9000 българи търсят убежище при франкския крал Дагоберт. Благосклонен в началото, по-късно кралят издава заповед пришълците да бъдат избити. Малка група под водачеството на Алцек се отскубва от екзекуцията и се отправя към Пентаполис в Равенската област (Фредегарий). На Алцек е присвоена титлата "дукс". В 663 г. българите търсят мирно убежище при лангобардския крал Гримоалд (662-671). Причините за тази постъпка може би са "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от лангобардите" и желанието за единение с българския етнически елемент в Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са изпратени при Ромуалд - сина на краля. В Беневент вождът на българите получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон.

От писмените извори за българите, съхранени в латинската и гръцка историография, могат да бъдат направени следните изводи. Необременена от щампи и типични архаизации латинската историография отбелязва българското народностно име още в средата на IV в. От началото на V в. българите са активен участник в етнокултурните процеси обхванали Централна Европа, Апенините и Балканите. Тази първа българска миграционна вълна не ще да е била малобройна. Тя се разлива от Черно море до Горен Дунав и от Карпатите до Илирик и Беневент. По-компактни групи българи усядат в днешна Южна Бавария, Беневент, Пентаполис, Илирик и особено Южна Панония. Макар че в епохата на Великото преселение на народите Панония се превръща в своеобразен разпределителен пункт за пришълците от изток, към различни краища на Европа, самостоятелно или в конфедеративни отношения с други племена и народи (гепиди, хуни, авари и др.) българите устояват и се задържат там без да изгубят етнокултурния си облик до появата на втората българска миграционна вълна. Тя е резултат от хазарския натиск върху Кубратова България. В началото на 60-те години на VII в. северно от р. Дунав се появяват две групи българи, водени от Кубер и Аспарух. По утъпканите пътища на първата миграционна вълна Кубер се отправя към Панония, приема върховенството на аварския хаган и се заселва в Сремската област. Владее "смесен народ", в който освен българското ядро от двете миграционни вълни са се включвали потомци от смесени бракове на пленници и изселници от многобройните варварски набези в Илирик. От "Чудесата на св. Димитър Солунски" научаваме, че тези пленници копнеели за "бащините си земи".

674/75 г.- Кубер повежда своя народ на юг към Македония. Нанася шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в Керамисийското поле. По това време Византия трудно удържа арабите на изток и се отнася благосклонно към молбата на Куберовите българи за мирно заселване. В следващите години Кубер прави опит да завладее Солун и да създаде своя държава. Централна роля в това рисковано предприятие играе най-довереният човек на Кубер - Мавър, интелигентен, дипломатичен, владее еднакво добре български, славянски, латински и гръцки език. Опитът е несполучлив.

Навлизането на Аспаруховите българи от североизток, минаването им южно от р. Дунав и устройването на Дунавска България подробно и многократно са излагани в родната ни историография. След разчитането на надписите около Мадарския конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р. Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен живот.

Значително по-труден за разчитане е хронотопът на българите в Кавказ. Неговото начало може да се смята за неустановено. Първото писмено свидетелство дължим на арменският историк Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски), който се позовава на сириеца Мар Абас Катина за преселване на българи от клисурите на великата Кавказка планина на юг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол (Ког, Кох).

Може би пресюг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол (Ког, Кох).

Може би преселението на българите в Армения се дължи на хунския натиск от североизток и е станало при царуването на Аршак II (351-367) или по-вероятно при Аршак III (378-389). Ако към това прибавим факта, че авторът на Анонимния латински хронограф, който явно добре познава народите от Западна Азия и Северен Кавказ почти по същото време поставя българите именно сред този кръг народи, то предложената датировка изглежда твърдо установена. Я. А. Манандян сочи края на IV в. като време, в което живее и работи Мар Абас Катина и така косвено потвърждава датирането на българското преселение в Армения към IV в. В IV в., а може би и много по-рано, в областта на север от Кавказките планини около р. Кубан и Азовско море докъм р. Днепър са обитавали тюркоезични племена известни на византийски, латински и ориенталски автори под общото название "българи". Но освен у Прокопий Кесарийски податки за историята на Мар Абас Катина се съдържат и у Себеос. В уводната част на своя труд той ползва анонимната "Начална история", която от своя страна се опира на историческото съчинение оставено от Мар Абас. Последният там е наречен Мараба Мцурнски. Селището Мцурн е основано във II в. и в IV в. вече е било в развалини след сполетяло го земетресение. Следователно Мар Абас Катина най-вероятно е творил в края на III - нач. на IV в.
В средата на VI в., според В. Генинг и А. Халиков не по-късно от 558 г., тъй като са споменати аварите, но не и тюркютите, Захарий Ритор поставя между народите, населяващи Северен Кавказ и българите (изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит"). Той специално отбелязва, че само българите и аланите са имали градове.

След оттеглянето на аварите към Централна Европа в Северното Причерноморие и Кавказ се появяват тюркютите. Между 568-576 г. земите на българи, алани и други севернокавказки народи стават покрайнини на Западния тюркски хаганат. Конюнктурата обаче се променя твърде бързо. Бунтът на Турум-хан (583 г.) и нанeсеното им от персите поражение (588-589 г.) кара тюркютите да се свият почти в старите си граници. През 590 г. гр. Боспор отново е във византийски ръце. Инициативата за окончателното изтласкване на тюркютите от Северното Причерноморие и Кавказ явно е поета от българите, защото през следващите десетилетия започва възходът на оглавената от кан Кубрат Велика България. Византия поддържа изключително тесни дипломатически отношения с Кубратова България и вижда в нейно лице надеждно прикритие срещу налитащите от североизток номадски племена. Тази дипломатическа позиция на империята към кавказките българи не се променя чак до средата на X в. Константин Багрянородни (913-959) в съчинението си "За управлението на империята"(параграф 12)е кратък и ясен: "Знай, че така наречената Черна България може да воюва с хазарите".

Края на VI и първата половина на VII в. на север от Кавказ, в районите на реките Валданис и Псевхрос са поставени българите с етноплеменни имена Купи Булгар, Дучи Булкар, Огхондор Блкар - пришълци, Чдар Болкар.

Ал-Фазари (772/73 г.) нарича дунавските българи "Бурджан" и определя владенията им с размери 1500 на 300 фарсаха (един фарсах около 5250-5760 м.). Сведенията си събира по административен път през времето на халифа Мансур. Интересно е, че поставя българите на запад от хазарите и аланите, като последните са в една държава без да включва и българите в нея. Този факт може да говори само за едно. Авторът е знаел, че макар и част от българите да остават под хазарска власт, България като цяло, отстъпвайки източните си територии, е местила центъра си на запад, за да съхрани независимостта си.

Интересно е свидетелството на Ибн-Надим (987/88 г.), че българите употребявали китайско писмо и писмото "Мани". Вероятно една от причините за разноречивостта на арабските свидетелства е и фактът, че българите действуват и са активен фактор в стопанския и политически живот на един изключително широк за епохата географски периметър. Ако изключим търговията по море, сухопътните трансконтинентални търговски маршрути са били под контрола на българи и хазари. Тръгвайки от Индия и Китай през Пешавар - Балх - Хорезм - Задкавказието и свършвайки в средиземноморските пристанища Венеция, Генуа и на запад чак до Прованс и Мавританска Испания, българите не само пазели от тюркски набези търговските пътища на кръстопътя между двата континента, но и са обслужвали като посредници търговията между Китай, Индия, Иран, Средна Азия и Европа.

За езика на българите свидетелствува, че не прилича нито на славянския, нито на тюркския. Истахри, Хаукал, Бекри, Йакут намират прилики между хазарския и българския език, но твърдят че двата езика не приличали нито на тюркски, нито на персийски.

Арабите трудно различавали "тюрки" от "фини", поради което Хволсон изказва съмнение в арабските оценки, че българите са тюрки.

Волжските българи се делят на три колена:
берсула
есегел;
болгар,
а относно начина си на живот и трите дяла са били на една и съща степен в развитието си. Вместо монети използували разменната стойност на кожички, като стойността на една кожичка се равнявала на 2,5 дирхема. "Българският народ е земеделски и произвежда всякакъв вид зърнени храни като: пшеница, ечемик, просо и др." - твърди Ибн-Даста. Освен със земеделие и скотовъдство, българите са се занимавали с лов и пчеларство. Волжските българи са били изкусни в занаятите и корабоплаването. Велики Болгар е бил построен от борово дърво, а стените му от дъб. Пътуването от него до Константинопол траело два месеца. Наоколо живеели безчет тюркски народи, от което може да се направи извод, че за Ал-Бакуви българите не са били тюркски народ.

Две свидетелства обаче заслужават специално внимание. Димашки вижда в Багдад българи-поклонници на път за Мекка. Те му казали, че са "родени между тюрките и славяните". От тук по-късно много историци правят извода за етнически смесения характер на българите изобщо и на волжските в частност. Но отговорът на поклонниците е визирал географското положение на Велики Болгар, а не етническия характер на населението му.

Второто свидетелство ни насочва към региона, от който тръгват българите в похода си на запад.

Времето от края на VII и началото на VI в. пр. Р. Х. е белязано от скито-кимерийската борба за надмощие. Като главна военна сила на север се утвърждават скитите. В асирийските клинописни текстове те са наречени саки. През 514-513 г. пр. Р. Х. отбиват похода на Дарий I.Между IV-III в.пр.Р.Х. постепенно са изтласкани от родствените им по език и култура сарматски (савроматски) племена и се консолидират в района на Крим, където заедно с автохтонното население образуват ранна робовладелческа държава. Сарматите пречупват скитското могъщество във II в. пр.Р.Х. и завоюват земите им до долното течение на р.Дунав.От сарматските племена и племенни обединения най-известни са аорсите, сираките, роксоланите, язигите.

Освен със скотовъдство, уседналите в Кубанската област сармати са се занимавали и със земеделие. Имали са силно развито занаятчийство и приложно изкуство. Последните появили се в Източна Европа ираноезични сарматски племена са аланите в I в.сл.РХ.

През III в. в Северното Причерноморие от северозапад се появяват готите. За кратко те налагат волята си над вече установилите се там народи, но в 70-те години на IV в. от изток се задава нова преселническа вълна, водена от еверните хуни. В 209 г. пр. Р. Х. хуните образуват голямо племенно обединение ("Хунну") в Северен Китай. В средата на I в. пр. Р. Х. то се разделя, като южните Хунну са подчинени и асимилирани от Китай, а северните формират своя държава в днешен Източен Казахстан.

През I в. северните хуни се придвижват на запад по Каспийското крайбрежие. По-късно като тайфун преминават през земите на алани и готи и установяват центъра на своята огромна империя в Панония. Хунският удар разцепва аланите и една част се оттеглят към Централен Кавказ, а другите, увлечени от хуните, достигат Централна Европа. След разногласия с хуните през първото десетилетие на IV в. аланите заедно с вандалите продължават на запад и през Пиренеите преминават в Северна Африка, където създават обща държава. Победата на обединените народи над Атиловите синове пръсва хунските племена и слага край на хунската хегемония в Източна Европа.

В края на VI в. Западният тюркски хаганат установява своята власт над Приазовието и в предпланинието на Северен Кавказ. Пред себе си те изтласкват аварите. Етноисторическата картина можем да завършим с хазарите, наложили владичеството си в посочените райони през втората половина на VII в. В тази панорама изследователите търсят хронотопа на българското етническо присъствие.

През различни времена българските племена влизали в многоплеменния хунски съюз; в тюркютския, уйгурския, телеутския и през VIII в. отново в тюркютския хаганат, въпреки че получават самостоятелна изява още във II в. пр. Р. Х.

Интересно е, че с малки изключения историците приемат българската поява в Европа доста преди хуните... и това съгласуват с тяхната “тюркоезичност", като ги обявяват за първи тюркски рекрути в Северен Кавказ и Приазовието.

Отсам Дунава древните българи са били значителна етническа маса, при това в Североизточна България хомогенно доминираща чак до края на IX в. По-вероятно е другото, че Зливкинската серия носи белезите на по-мощна метисация с монголоидни расови типове.

Керамиката открита в европейските поселища на българите има своите най-близки аналози в средноазиатската.

Възлизането до главния етаж на тронната палата в Плиска ставало чрез външна рампа, разположена по надлъжната ос на сградата - съоръжение типично за укрепените замъци в Средна Азия, а храм №1 в Плиска оприличава на храма в Сурк Котал (Афганистан), строен 160-80 г. пр. Р. Х. Българите укрепвали селищата си, строяли землени валове.

Върховната българска титла е "кан", а не "хан". Но докато при българите тя е предпоставена (канасювиги Омуртаг), при татаро-огузите тя е по типично тюркски маниер задпоставена (Угедей-каан, Тимур-каан, Мунка-каан, Кубилай-каан. Следите водят назад във времето и на юг в пространството към древната вътрешна Скития. Към Средна Азия ни водят следите и на древнобългарския календар. Запазен фрагмент от VII в. в китайска география от X в. ни съобщава, че китайците са възприемали като любопитен факт употребата на 12 годишен цикъл за календарни цели от населението между Самарканд и Бухара. Те "не са познавали 12 годишния животински цикъл като летобройна система извън 60 годишния цикъл". До днес той остава несравним по своята точност, прецизност и функционалност. Явно възникнал в смесена етническа среда, неговите извори се губят някъде във II хил. пр. Р. Х. Тюркският циклов календар дължи доста от особеностите си на древнобългарския.

Имената на Аспарух, Безмер, Борис, Гостун, Кардам, Кубрат, Кубер, Мостич, Омуртаг, Расате, Пресиан и др. намират своето естествено етимологично схождане към ирано-авестийски корени.

Българите едва ли са били класически степен народ. Те са се чувствали еднакво удобно както в планините, така и в степта. При превъзхождащ ги чужд етнически и военно-политически натиск те са се оттегляли в планините и при промяна в конфигурацията на силите са заемали постепенно предпланинието и равнините. По правило средищните райони на своите протодържавни и държавни формирования изграждат в близост до планини, които са използували като естествена природна цитадела. Българите едва ли са били и класически номадски народ. По-скоро за тях номадството е било белег на "странствуващи по неволя хора". След себе си тези странни "номади" са оставяли градове (Бакат, Хумар, Болгар); фортификационни съоръжения, държави.

Изводът, който в случая пряко ни интересува е, че ранносредновековната арменска историография, подкрепена и от други източници ни дава достатъчно основания да продължим от границата между старото и новото летоброене пътя си на изток в търсене прародината на древните българи.

Първото им споменаване отнася към 103 г. пр. Р. Х. Като номадски народ ги локализира твърде широко: от Аму-Даря и Сър-Даря на запад; до езерото Байкал и Източна Монголия на изток; на север до р. Иртиш и Северен Алтай; а на юг до Памир и Тибет Другите възможни решения се търсят в кръга на източноиранските народи от сакско-масагетската общност. Собственото име Барис (Борис) не е славянско, а типично иранско и е твърдо установено, че в именната система на славяните то влиза като привнесено от българите. Така, че в близост до гр. Агура в Ария е живяло племе, чието име може би е звучало и като "болги.

Хуните населявали земите от Соленото езеро(Аралско море) на запад до Великата стена на изток. Техни разезди на юг стигали чак до Кян (Тибет). Възходът им започва при владетеля Моде. Моде бил даден заложник у юечжи. В хода на дипломатическите сплетни между Китай и Хунну се предвиждала и неговата смърт. Моде успял да избяга, убива баща си и заема престола, след което нанася поражение на Китай и му налага данък. Печели голямо сражение и срещу юечжи (176/175 г. пр. Р. Х.) и убива владетеля им. Лаошан, наследникът на Моде, нанася второ голямо поражение на юечжи и те окончателно се оттеглят южно от Небесните планини (Тян-Шан). Съгласно други свидетелства усуните(иседоните) изтласкали големите юечжи от Илиския окръг, което може да значи само едно, че хуни и усуни са действували съвместно срещу юечжи. Типични монголоиди и номади по начин на живот, хуните не будят спорове по идентификацията си както в китайската, така и в гръко-латинската историография.

Пространството, южно от р. Или и северно от Тян-Шан, освен от юечжи до изселването им се е населявало още от народа "Се" и усуните. В движението си на запад големите юечжи разбили сеския владетел и той бил принуден да се прехвърли на юг през "висящите проходи". На тези земи останали усуните и затова между тях имало племенни групи от народа "Се" и юечжи. Както и хуните усуните били номади, но по външен вид коренно се различавали от тях. Китайските автори свидетелствуват, че усуните имали сини очи и рижи бради - белези, по които в Европа различавали аланите от хуните. Те разполагали с няколко десетки хиляди бойци смели и опитни в бой. Владеели огромни стада и табуни с коне. Богатите имали по 4-5 хил. коня и обичайният техен подарък бил няколко десетки отбрани коня.

За известно време били васали на хуните, след което взели страната на Китай. Попаднали между чука и наковалнята, те до такава степен се обезсилват, че в първите векове на новата ера също се оттеглят на югозапад и около 436 г. под ударите на жужанците поели към високите долини на Памир. Усуните са били пряко подложени на хунски натиск. Европейската история ги свързва с иседоните (essedones). Иседоните се споменават още от Аристей(VII в. пр. Р. Х.) в поемата "Аримаспея" и по-късно от логографа Геланик в "Скития". Скитите потеглили на запад и юг, изтласкани от иседоните "многочислени и много добри войни, богати с конете и стадата от овце и бикове", "горди със своите дълги коси". От тези свидетелства тръгва и Херодот. Любопитно е, че иседоните се споменават от Помпоний Мела в Северен Кавказ и до Меотида.

След краниологични изследвания една книга посочва като област, в която се е формирал българския етнос района на днешен Източен Казахстан. Според нея древните българи са били част от населението, влизало в кръга на племената от усунската общност.

Третата голяма племенна общност е тази на юечжи. След нанесеното им от хуните поражение те минават през Даван (Фергана) и завладяват Дахя/Дася (Гръко-Бактрия). Изграждат столицата си на десния бряг на р. Аму-Даря. Страбон сочи като завоеватели на Гръко-Бактрийското царство асиите, пасианите, тохарите и сакараулите. Юечжи могли да мобилизират над 100000 бойци. Големите юечжи били разделени на пет дома - Хюми, Шуанми, Гуйшуан, Хисйе. След около 100 години, приблизително към I в. пр. Р. Х., гуйшуанският княз покорил останалите и се обявил за господар.

Като етнос българите са били част от голямата индоарийска общност. При нейното разпадане попадат в групата на североизточните ирански племена от сакско-масагетския свят на Средна Азия. Станали потърпевши от борбата за надмощие в региона между Китай и Хунну, заедно с други северно- и източноирански племена те мигрират на югозапад към Бактрия и Согдиана. В състава на племенния съюз известен като "юечжи" участвуват в изличаването на Гръко-Бактрия от политическите реалности. Окончателното разпадане на огромния етнически масив, към който са принадлежали древните българи става в III-II в. в. пр. Р. Х. и заедно с това се преоформят новите общности, от които се раждат Партянското и Кушанското царства в Азия, а в Източна Европа се появяват сарматите. Настъпилите промени в сарматската култура през средносарматския период (I в. пр. Р. Х. - I в. сл. Р. Х.) обикновено се свързват с появата на последните сармати в Европа - аланите. След казаното по-горе, логично е в тази последна сарматска вълна да включим и първите български рекрути от Средна Азия. Каква е била конкретната причина за тяхното изселване от пазвите на Имеон можем само да предполагаме - Даванската експедиция на Китай в края на II-началото на I в. пр. Р. Х.; ударът на северните хуни над Средна Азия през 50-те години на I в. пр. Р. Х.; пак по същото време опитът на Гуйшуанския владетел да централизира политическата власт, подчинявайки останалите княжески домове на юечжи или друго подобно събитие. Част от българския етнос е мигрирал по старите пътища на юг към Северна Индия, а останалите вторично се разцепват. Едната част формират втората, по-мощна изселническа вълна към Европа, която тласкана или увлечена от хунския поход на запад се появява през 70-те години на IV в. при сънародниците си в Северен Кавказ. Останалите преживяват тюркизацията, а по-късно и ислямизацията на Средна Азия като се оттеглят във високите непристъпни долини на Памир. Днес това са реликтовите етноси, сред които П. Добрев открива езикови прилики с българския.

През II в. пр. Р. Х., когато Средна Азия се превръща в арена на съперничество между Китай и империята Хунну, българите, заедно с други северно- и източноирански народи, са принудени да мигрират на югозапад. Така започва и разпадането на българския етнически масив. В сърцето на Средна Азия те попадат в една синкретична, но рядко хармонична в многообразието си културна среда, в която се пресичат персийски, северноиндийски, китайски и елинистични влияния - последните донесени тук от войните на Александър, Селевкидите и утвърдени от владетелите на Гръко-Бактрия. Тази културна среда ражда две мощни държавни образувания - Партия и Кушанската империя. Вероятно още там българите са се разделили с класическия номадски бит. И втора важна особеност - при българите, както и при партяните и кушаните, родовият строй пряко се проецира върху структурата на ранните протодържавни и държавни формирования, които те изграждат по-късно в Европа.

В края на старото или началото на новото летоброене, под външен натиск, а може би и в резултат на борби за политическа централизация е изхвърлена първата българска миграционна вълна към Европа. По древните търговски пътища българите достигат Северен Кавказ и както свидетелствува арменската историография най-старата "Земя на българите" там е била в планините. Дори когато почувствували силата си постепенно започват да овладяват лесостепната зона, тази земя остава естествена цитадела на българското етническо присъствие в Северен Кавказ поне до Аспарух, ако не и по-късно. Макар и преселението на запад за известно време да консервира отделни черти от номадския начин на живот, както вече отбелязахме българите не са класически номади, сиреч пастири, които следват стадата си в тяхната естествена сезонна миграция. В Северен Кавказ те усядат, строят градове, прилагат самобитна фортификационна система за защита. Древните българи са били отлични скотовъди; майстори на приложните занаяти - кожари, грънчари, с вещина са обработвали различни метали. Векове те държат монопола върху търговията с кожи от Северна Индия до Западна Европа. Не им е било чуждо и земеделието.

Това е дало основание на средновековните хронисти и генеалози без колебание да ги поставят в числото на старите библейски народи като яфетити, коляно от "дома на Тогарма". Но има и конкретна причина за тяхното причисляване към епонима на древната Урарту и Армения. Племето Влндур Булгар Вунд, водено от Вананд, пресича Кавказ и търси мирно заселване в Армения. Те "за дълго", както свидетелствува М. Хоренски, се настаняват в района между изворите на реките Аракс, Кура и Чора. Историците са почти единодушни, че племенните названия "оногур", "уногундур, "огхондор-блкар(пришълци)" визират същото това племе, което първо попада в полезрението на арменската и гръко-латинска историография. То има централна роля в най-ранната българска история, а участието му за изграждането на Дунавска България е решаващо. Част от арменските българи приемат християнството редом с арменския народ и с това поставят началонието на арменската и гръко-латинска историография. То има централна роля в най-ранната българска история, а участието му за изграждането на Дунавска България е решаващо. Част от арменските българи приемат християнството редом с арменския народ и с това поставят началото в християнизирането на българския народ. Размирният IV в. в арменската история и разливането на хунската вълна до Северен Кавказ са най-вероятните причини, довели до вторичното мигриране на повечето арменски българи обратно към Северен Кавказ. Останалите, известни с етнонима "ванандци", за определено време запазват своята идентичност и са един от възможните източници на топонимите "Булгар-даг", "Булгар маден", "Булгар-мазара" и пр., запазени до края на миналия век в Киликийския Тавр - люлката на Киликийска Армения.

Българите са държавнотворен народ. Чрез "Именника" на своите канове самите те са засвидетелствували, че поне от 60-те години на II в. сл. Р. Х. имат ясно изразено етнополитическо самосъзнание, а следователно и някаква форма на държавност, олицетворени от континюитета във властта на династията Дуло. Някои историци изчисляват, че с прекъсване между 737-802 г. династията Дуло управлява България от Авитохол до Борис II или около 750 години. В този период се включва "епохата Авитохол", сменена след разпадането на Хунската империя от "епохата Ирник". "Старата, Велика България" достига своя апогей при кан Кубрат. Хазарският удар в средата на VII в., а половин век по-късно и арабската инвазия от юг, окончателно разкъсват етнически българите.

Велика България продължава да съществува чрез две нови Българии, пренесли центровете на своя обществено-политически и икономически живот в някогашните северни и западни периферии на Стара България. Българите край Волга и Кама, в Хазарския хаганат и при Долния Дунав, в Трансилвания и Северна Италия не забравят общия си корен. Фактите, които потвърждават това не са малко: оттеглянето в Омуртагова България и Панония на въстаналите българи срещу хазарския хаган Обадий след края на гражданската война; преселването на водените от Билла, Боксу и Хеген българи край Дунав през 970 г.; пристигането в Дунавска България на оглавената от Юлиан (1235 г.) експедиция, тръгнала да търси прародината на унгарците с молба към Иван Асен II да им се укаже пътя към Волжска България и пр. Държавнотворността на българите личи и от поведението им в амалгама от племена и народи, заливали Европа при Великото преселение на народите. Всеки претендент за властта е трябвало да се съобразява с евентуалното българско присъствие в конфедералните структури. Но най-ярко това качество е демонстрирано в утвърждаването на Дунавска България.

Положението на Аспаруховите българи е било незавидно, да не кажем критично. Те напускат "старата Велика България" и се оттеглят на запад към периферията й като с ариергардни боеве възпират връхлитащите ги хазари на всеки възможен рубеж, най-често по протичащите от север на юг към Черно море реки. От запад българите са били принудени да преодоляват съпротивата на аварите, решили да се възползуват от създалата се ситуация. И в този момент срещу Аспарух се изправя самият византийски император с елитните си легиони, принудили преди това аварския хаган да превие коляно пред василевса и смачкали на изток съпротивата на омаядския халиф Муавий. Това, което се случва по-нататък е "Устройване и признаване на българската държава от Византия", защото не става дума за създаването на нова държава. В словото си на 9.VIII.681 г. пред VI Вселенски събор презвитер Константин Апамейски подчертава, че византийците са претърпели поражение не от някакво племе, а във "войната с България". От казаното може да се направи само един извод, че България вече е била с ясно изразена "международноправна персоналност". "Подписването на един международноправен акт обаче несъмнено не следва да определя датата на възникването и да се смята за начало на държавата при положение, че тя участвува в него като обособено и устроено още преди това образувание. За пръв път е оспорен принципа на ойкуменизма - "правото на империята да владее вселената и народите". Със силата на оръжието е утвърдена суверенна държава "на самата територия на империята" и императорът е бил принуден с международноправен акт да признае фактическото положение. Нещо повече - на Византия, правоприемницата на хилядолетен Рим, България противопоставя достолепието на своята династична традиция, самобитната си военно-политическа и административна система, обичайно право и начин на живот, доминиран от висши духовни ценности. Уверени в достойнствата на собствената си култура и свикнали да отстояват уникалността й в подчертано синкретичната културна среда на Средна Азия и Северен Кавказ, те не са се страхували от обезличаване в контактите си дори с Византия. Ето защо някак странно звучат твърденията за пълната им асимилация, за безследното им поглъщане от славянското море.

Ако съпоставим казаното до тук с писмените свидетелства за българско присъствие по Долния Дунав констатацията може да бъде само една - българите се появяват най-малко половин век преди славяните по тези места. С военната си мощ те отварят пътищата към Илирик и Македония, Мизия и Тракия за славянския свят. За пръв път славянски отреди прекосяват великата река през второто десетилетие на VI в. Набезите им зачестяват при управлението на Юстиниан I(527-565). Понякога те са ставали жертва и на други търсачи на щастие по земите на империята. През 544/45 г. херулите изтребват преминалите южно от Дунава славяни. Едва пет години по-късно е отбелязано първото славянско зимуване по тези земи. Славянската миграция става масова и с усядане в края на VI в. (Монемвазийската хроника 587/88 г.; Евагрий и др.) и особено в началото на VII в.(602 г.), когато окончателно рухва византийската отбранителна система по р. Дунав. В много случаи славяните са съпровождали българските, а по-късно и аварските дружини. Славянската колонизация е пряко следствие от настаняването на българите в региона, а не го предшества по време.

Когато от две посоки българите навлизат във владенията на империята, Кубер по стария Вардарко-Моравски път и Аспарух през Малка Скития установил центъра на държавата в Плиска, те са познавали земите, в които отиват, като дланта на ръката си. В това време социалната организация на славяните е била в стадия на военната демокрация и те вече чувствували потребността от централизиран държавен организъм. След блестящата победа на Аспаруховите българи над Константин IV Погонат (668-685) славяните намерили в тяхно лице силен, верен и справедлив съюзник и покровител срещу авари и ромеи; народ с опит в държавнотворните дела. Планомерното разместване на славянските племена, северите от пр. Верегава на изток до морето срещу Византия и седемте племена - на югозапад срещу аварите, говори за прилагането на териториално-устройствен модел явно с вече проверена на практика от българите ефективност. И още един пример - в договора между България и Византия е имало специална клауза за защита на племенните славянски територии - Склавиниите - от византийски посегателства. Неспазването на тази клауза от договора изпитва на гърба си имп. Юстиниан II през 688 г. С конна армия той нахлува в Склавиниите и достига "чак до града Солун". Неочаквано в защита на славяните срещу него се изправя българската конница, което за малко не коства живота му. Ето защо не е чудно, че славяните доброволно са приели военно-политическото върховенство на българския кан, който е олицетворявал международноправната персоналност на държавата. Символични данъци, социална справедливост, сигурни гаранции срещу външни посегателства при равнопоставена договореност за права и задължения - това е формулата приобщавала постепенно и останалите племена към българската държава. Регистриран е един случай, в който славянско племе (тимочани) търси контакти с друг владетел и отговорът на българите за нарушаването на договора е бил трагичен за отцепниците.


Българският език единствен между всички славянски езици има член при съществителни, прилагателни, числителни, местоимения и причастия.
Той единствен между другите славянски езици е станал аналитичен. Няма склонения и падежи, освен именителен, звателен и твърде рядко винителен.
Единствен образува сравнителна и превъзходна степен при прилагателни, някои съществителни и глаголи с частиците "по" и "най
Единствен има така нареченото двойно лично местоимение.
Единствен няма неопределено наклонение (инфинитив).
Тези осбености го отделят от всички славянски езици.

Религиозната толерантност е един от основните принципи, върху които се утвърждава Дунавска България, защото както в изходната си позиция, така и в пътя към приемането на християнството двата етноса са твърде различни. За славяните покръстването в буквалния смисъл е било религиозно обръщане с всички рискове от съвместени култови практики, смисли и значения. При българите нещата стоят по-различно. Въпросите на княз Борис до папа Николай I, макар и косвено свидетелствуват, че българите дълго са шлифовали религиозните си възгледи в пряк досег с юдаизма, а първите християни между тях са се появили през IV в. в Армения, за да ни постави Козма Индикоплевс между християнските народи още в 547/48 г. Религиозният развой на българите е преминал през всички "стъпала", приближаващи ги към християнската представа за Бога. Този процес е продължил близо пет века и покръстването е само негова финална фаза. За това бавно, но продуктивно усвояване на християнството говорят много факти:
Никой от арменските автори не споменава, че след покръстването на Армения българите там (ванандци) са останали с различно вероизповедание и логичните участвуват в Аварайрската битка в състава на християнските сили. До средата на XIX в. обвеяна с легенди в Северен Кавказ е съхранена християнска община Болгар. В Чирюртското градище (некропол №4) са открити две малки каменни църкви без покрив, аналогични на раннохристиянските храмове в Задкавказието и Близкия Изток с изкусно изрязани каменни кръстове. В Пентаполис българите се присъединяват към християнските сили и просъществуват етнически неасимилирани над осем века.

Аварският хаган поверява на Кубер пленниците-християни и те му остават верни не само в похода, но и след това. Върху оловен печат на кан Тервел четем: "Богородице, помагай на цезаря Тервел!" Хамбарлийският надпис противоречи на византийските писания за гонения на кан Крум срещу християните. На медальон кан Омуртаг е изобразен с кръст в дясната ръка. В четенето на древнобългарските надписи не малка част и от другите надписи започват с кръст, а Омуртаговият надпис №43 веднъж е датиран по "Р. Х." - 820 г. и втори път от сътворението на света - 6327 г. Формулата "Р. Х." е означена с гръцки термини, които буквално значат "от появата на Истинския Бог". Следователно, българското божество, към което се обръщат в надписите си кан Омуртаг и българите "е толкова близко до християнския Бог, че може да се означава с неговото име, когато се пише на гръцки" Споменатият Бог в надписите от Филипи е християнския Бог и затова управлението на кан Пресиан е период, който подготвил добре почвата за официално приемане на християнството в българската държава. В актовете на Осмия вселенски събор (869 г.) духовните звания на българските пратеници били записани с понятия, характерни за ранните източнохристиянски общности, което загатва исторически проекции и развитие на християнството в България преди официалното му приемане. "Прабългарите са донесли в нашата страна не само своето езичество, но и ранните наченки на своето християнство". "Няма страна, в която езическият народ да се е намирал по това време в ръцете на едно ръководно малцинство, толкова близко до християнството, колкото българското". Едностранчиво се е тълкувала и мотивацията на българския двор за приемането на християнството.

Резултатите от археологическите проучвания определят като по-развит в занаятчийско отношение етнос българския. Има данни, че и в земеделието чрез българите славянските племена се запознават с железния плуг. Фолклорът на древните българи, сюжетно вплел в себе си фигурите на българските владетели, "е станал и фолклор на българските славяни". Дори традиционният български костюм с изключение на ризата е възприет от костюма на древните българи - колан, гащи тип "беневреци", кафтани, островърхи кожени шапки, трансформирани в калпаци, кожуси и др.