.jpg)
Току що приел властта в ръцете си, младият княз е принуден от обстоятелствата да се сблъска с Византия. Може би като отмъщение за прогонването на гръцкото духовенство от България след Преславския народен събор империята премества пазара на български стоки от Константинопол в Солун, където те са обложени с по-високи мита. Княз Симеон трябва да защити икономическите интереси на своята страна и след като император Лъв VІ Философ не се съгласява да върне тържището обратно в византийската столица, на българския владетел му остава само един възможен път, този на войната.
През 894 г. български войски нахлуват в Източна Тракия, където противопоставилата им се ромейска войска е напълно разбита и княз Симеон се връща водейки с себе си много пленници. Но все пак той не постига целта си. А междувременно ромейското пратеничество заминава далече на североизток, където около р. Днепър тогава обитават племената на маджарите. В края на 894 г. византийски кораби превозват маджарски войски по Дунава и ги стоварват в Североизточна България. По същото време срещу Симеон, който не знае какво става на север, се придвижва армията на пълководеца Никифор Фока. До сражение не се стига, защото ромейският предводител уведомява Симеон за нашествието на маджарите. След като опустошават българските земи, претоварени с плячка маджарите се връщат обратно в местоживелищата си. Наскоро след това те обаче нахлуват в България, преминават на юг от р. Дунав, където, както пише Симеон Логотет, българският княз “бе победен и едва се спаси в Дръстър. Турките, сиреч угрите, помолиха царя да изпрати и откупи пленените българи, което и стори царят, като изпрати цариградчани да ги откупят”. След като маджарите за втори път разоряват североизточните български земи, се завръщат в земите отвъд р. Днепър.
Претърпяното поражение принуждава Симеон да започне преговори с византийското правителство. В България пристига дипломатът Лъв Магистър Хиросфакт, който трябва да осъществи размяната на пленените от българите византийски войници срещу откупените от маджарите българи. Симеон обаче не се среща с него, а общува само чрез писма продължително време. През това време Симеоновите пратеници заминават далече на изток, където живеят смъртните врагове на маджарите – печенезите. Те лесно склоняват да нападнат заедно с българите земите на угрите. През пролетта на 896 г. българи и печенези нанасят тежък удар на маджарите, опустошавайки напълно техните територии. Угрите напускат тези земи и се насочват към центъра на Европа, където по-късно ликвидират Великоморавия и основават своя държава – Унгария.
Справил се с единиия си неприятел, сега Симеон се обръща срещу другия. През лятото на 896 г. български войски разбиват при Булгарофигон (Бабаески) армията на Лъв Катакалон. След това поражение византийците стават по-сговорчиви. Подписан е нов мирен договор, според който пазарът на българските стоки е върнат обратно в Константинопол и империята се задължава да изплаща на България годишен данък.
След 896 г. княз Симеон продължава политиката на своите предшественици, насочвайки поглед към югозападните земи на Балканския полуостров. Ако се вярва на думите на Лъв Магистър Хиросфакт, на когото се налага пак да идва в България, че успял да изтръгне 30 крепости в района на Драч от ръцете на Симеон “като ухо из устата на лъв”, изглежда, че българския владетел се опитва да ликвидира ромейската власт в Адриатика. Не е ясно само срещу какво князът връща споменатите крепости на ромеите.
През лятото на 904 г. голяма арабска флота обсажда Солун. Арабите превземат града, ограбват го и откарват с себе си 22 000 пленници. Солун, загубил значителна част от жителите си, остава беззащитен. На Симеон хрумва примамливата мисъл да завладее града и да го засели с българи. За трети път Лъв Магистър Хиросфакт идва в България. Солун остава в ромейски ръце, но намереният при с. Наръш на 20 км от града каменен надпис, който фиксира къде преминава границата между Византия и България, показва, че за сметка на Солун българският княз получава значителна териториална отстъпка в района Беломорието.
При Симеон България придобива най-голямото си териториално разширение, като господства над почти целия Балкански полуостров. Българите вече скъсяват и огромната културна дистанция, която ги дели от империята. Всичко това поражда у Симеон идеята, че е възможно ликвидирането на Византия и създаването на една нова световна империя, опираща се на българската сила, чиято естествена столица трябва да бъде Константинопол (Цариград). Симеон вече не е доволен от титлата “архон на България” (владетел на България), давана му от ромеите. Той се смята за равен на василевса и мечтае за неговото място. Програмата на българския владетел цели създаването на българо-византийска държава, чийто император ще бъде самият Симеон.
Събитията в Византия, като че ли са благоприятни за амбициозните намерения на Симеон. През май 912 г. след смъртта на Лъв VІ Философ, на престола се възкачва Константин VІІ Багренородни. Но той е непълнолетен и властта попада в ръцете на чичо му Александър (912 – 913 г.). Неизвестно защо регентът отправя заплахи срещу българския княз, “мислейки да го уплаши”. През лятото на 913 г. Симеон застава начело на армията си и се отправя към Константинопол. Междувременно Александър внезапно умира и е сформирано ново регентство, начело с патриарх Николай Мистик. Между него и Симеон започват преговори за мир. Българският владетел е допуснат в столицата и обядва с Константин VІІ Багренородни в Влахернския дворец. “А патриарх Николай – разказва Симеон Логотет, - дойде при Симеон, пред когото Симеон преклони глава. Пагриархът, като извърши молитва, положи на главата му, както казват, вместо корона своя епириптарий (патриаршеска наметка)”. Според много историци с този акт патриархът провъзгласява Симеон за “василевс булгарон” (император на българите). В коронясването на Симеон за цар през 913 г. обаче съществуват и съмнения. Те се основават както на мъглявото известие на Симеон Логотет, така и на факта, че дори столетия по-късно за пръв български (признат официално) цар се смята Симеоновият син Петър І. Трима водачи на освободителни въстания приемат името “Петър” (Делян, Константин Бодин и Теодор). Ако Симеон действително е бил провъзгласен за император, без съмнение те биха взели неговото далеч по-авторитетно име.
Освен коронясването на Симеон е постигнато принципно съгласие за женитбата на Константин VІІ Багренородни с дъщерята на Симеон. По този начин българският владетел се домогва до мирно прокарване на своята воля в Константинопол като “василеопатор” (баща на василевса).
През февруари 914 г. императрица Зоя отстранява патриарх Николай Мистик от регенството и отхвърля споразумението за женитбата на нейния син и Симеоновата дъщеря. Това предизвиква Симеон да предприеме нов поход срещу империята. Български войски нахлуват в Източна Тракия, превземайки Адрианопол (есента на 914 г.). През 915 г. българите опустошават Драчката и Солунската области. Явно Симеон цели да ликвидира ромейската власт върху целия Балкански полуостров. Зоя се опитва да създаде единна могъща коалиция срещу България, включваща Сърбия (с княз Петър Гойникович), маджарите, печенезите, и разбира се, ромеите. Но българската дипломация разстройва коалицията и в решаващия момент маджарите и печенезите преминават на страната на Симеон.
Решителното сражение между българи и византийци става на 20 август 917 г. на Анхиалското поле, близо до р. Ахелой. Според Йоан Скилица отначало ромеите имат пълно надмощие и обръщат българите в бягство. Но разколебани от напускането на бойното поле на пълководеца Лъв Фока, войските започват безпричинно отстъпление, “забравяйки всякаква смелост”. Тогава Симеон “се спуснал с цялата си войска”, нанасяйки им тежко поражение. Настанало, пише друг автор, “кръвопролитие, каквото от векове не е ставало”. Част от ромеите “били избити с меч, други се издавили в морето, трети пък починали задушени или смазани от конете или поради друго насилие, като всеки намерил по различен начин смъртта си”. Историкът Лъв Дякон, който половин век по-късно лично посетил мястото на ужасяващия погром, с болка пише: “И сега още може да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била съсечена бягащата войска на ромеите”.
След този нечуван успех българските войски опустошават цяла Източна Тракия. После Симеон изпраща войска в Сърбия, която сваля от престола враждебния Петър Гоникович и го заменя с Павел Бранович. През 918 г. български войски нахлуват дълбоко в Елада, обезлюдявайки византийските земи. Крайната цел на Симеоновата политика – ликвидирането на византийското присъствие върху целия полуостров и влизането в Константинопол като василевс – става все по-достижима. Изглежда през 918 г. Българската архиепископия е въздигната в Патриаршия., а първият български патриарх коронясва Симеон за “за василевс на българи и ромеи”. Запазени са оловни печати, в които българският владетел се титулува “Симеон, в Христа Бога василевс на ромеите”. Така Симеон узурпира титлата на византийските владетели, които смятат, че тя им е отредена от Бога.
Междувременно през 919 г. в Константинопол е извършен преврат; императрица Зоя е свалена от власт и начело застава друнгарият (адмиралът) от флотата Роман Лакапин. Намеренията на Симеон да властва над ромеите сега срещат неговата решителна съпротива. Войната остава единствената алтернатива за българският цар. През есента на 920 г. български войски се появяват на Галиполския полуостров, преодоляват Дарданелите и обсаждат град Лампсак. Целта на Симеон е да изолира Константинопол от малоазийските земи. През 921 г. български войски отново достигат ромейската столица и разбиват изпречилата им се византийска армия. Но през същата година сръбският княз Павел Бранович очевидно в резултат на византийските интриги, изменя на Симеон. Българска войска е изпратена в Сърбия и провъзгласява за сръбски княз Захарий. През 922 г. българите опустошават непосредствените околности на Константинопол. Българският цар обаче си дава сметка, че без блокирането на града по суша и по море той остава просто непревземаем.
През същата година българско пратеничество с малко корабче към Египет, управляван от арабския халиф Убайдаллах ал-Махди. Предложението на Симеон е арабите да обсадят Константинопол по море, а българите по суша, като след това ще си поделят плячката, но той ще остане в български ръце. Планът заинтригува ал Махди, който изпраща с корабчето свои представители за доуточняване на подробностите. На връщане обаче то попада в ръцете на ромеите и Роман Лакапин проумява каква заплаха грози империята. Българските пратеници са хвърлени в тъмница, а арабите са изпратени в Египет с богати дарове и обещания за много по-големи подаръци, ако се откажат от съюза със Симеон. Ал Махди предпочита идващото му наготово злато пред трудната обсада на Константинопол. Така случайността попречва на Симеон да постигне заветната си мечта.
На всичкото отгоре през 923 г. сърбите отново се отмятат. Княз Захарий не само отхвърля васалното си положение спрямо България, но дори успява да разгроми изпратената против него българска войска, при което загиват и двамата пълководци Мармаис и Сигрица. За да се справи с невярната Сърбия, Симеон поисква примирие с империята. То е сключено на лична среща между него и Роман Лакапин на 9 септември 923 г. при морския бряг близо до Константинопол. Тук императорът обвинява Симеон, че се стреми “да има двама василевси”. Симеон “склонил да сключи мир”, но намеренията му не са истински.
През следващата 924 г.той изпраща силна войска в Сърбия. Княз Захарий избягва в Хърватско. Българите окупират страната и я ликвидират като самостоятелна държава. Това, че Хърватско дава убежище на Захарий се обявява в подкрепа на сърбите, кара Симеон да се подготви за нова война. Напразни се оказват усилията на дошлите в България папски пратеници да помирят двете държави. Същите пратеници може би са коронясали Симеон за цар по нареждане на папата, както години по-късно пише в едно свое писмо цар Калоян. През 926 или 927 г. българска войска нахлува в хърватските земи. Но крал Томислав й нанася тежко поражение. Неочаквания погром е посрещнат болезнено в България. Възниква народно брожение против безконечните войни. Независимо от всичко това Симеон се подготвя за нов щурм срещу Константинопол, като полага усилия да разбунтува населението в Елада. В разгара на своята кампания той умира на 27 май 927 г.
Ruin-Nation
Преди 7 месеца
До Симеон, владетел на българите
ОтговорИзтриванеПо много признаци нашата от Бога царска власт се е убедила, че ваше духовно братство2, като се отдава винаги на непристойни и празни размишления, преднамерено пречи на чудното дело на мира и никога искрено и без хитрост нито нещо е помислило, нито е написало. Обаче, като мечтае за неприлични дела и като заблуждава себе си, постарало се е да укрие [това] и от нас. Като обмисляхме грижливо това и опровергавахме по всякъкъв начин излаганите от твое братство несправедливи възражения и доводи, ние се възползувахме от предишните писма и те уговаряхме чрез тях,3 от една страна, да престанеш да се стремиш към убийства и война, а, от друга страна, да се придържаш към блажения мир, та може би чрез изпращането на чести писма да бъдем в състояние да смекчим жестокостта на вашето сърце.
Но, както се вижда, ние, без да разберем, напразно сме се трудили и тъй да се каже, по вятъра сме пръснали думите си. Когато получихме вашето писмо и погледнахме наслова му4, от него самия узнахме, че не напразно сме имали такова мнение за ваше братство, и като «познахме от влакното платното», [разбрахме], че смисълът на написаното вътре не е добър. И като си помисля за твоето благоразумие и ум, учудвам се, че ти, като мислиш за неприлични дела и действуваш за отдалечаването на мира, никога не отстъпваш не само на дело, но дори и на думи. Кажи ми, прочее, какво предимство има за тебе в това, че ти се пишеш цар на българи и ромеи5, когато Бог не съизволява и не съдействува на това дело? Каква печалба си придобил, като си завзел насилствено нашата земя? Какви са приходите ти от нея? Какви са данъците, които ти се дават от нея? Напротив, ако би пожелал да погледнеш справедливо, след толкова убийства и опустошения за тебе не остава нищо друго, освен само владение на крепостите, от които ти се явяват не малко грижи за тяхното продоволствуване и въоръжаване, а при тона населението в тях се измъчва и гине.
И тъй, ако желаеш да се наричаш цар на ромеите, нищо не ти бърка да се провъзгласиш, ако искаш, и за господар на цялата земя, от която ти не притежаваш ни най-малка част за поселване, ако и много да си въобразяваш. Ако искаш, [наричай се] и амермумн6 на сарацините, за да станеш по-страшен за тези, които слушат, за да не говоря празни приказки подобно на жената от приказката, която нарекла дълголетен7 сина си, който наскоро след това починал. Ако наистина трябваше някой да се нарече цар на ромеите и на българите, то трябваше да се наречем по-скоро ние, които действително сме получили това от Бога и по негово доверие сме взели властта, отколкото вие, които се борите да добиете тази власт чрез кърви и кланета
Но каква полза има от това, каква е придобивката и предимствата за нас, ако ние се кичим с чужди имена. Недей мисли, духовни брате, че ти, като си разорил целия Запад8 и си взел в плен жителите му, можеш поради това да се наричаш цар на ромеите. Защото те не са прибягвали доброволно при тебе, но са заробени от вас насилствено и чрез война, бягат от вашата страна и бягат при нас като при едноплеменници. Прочее помисли и за това. Миналата година са избягали в мирната и спокойна наша държава приблизително около двадесет хиляди българи, които, види се, са намразили вашия войнолюбив устрем и непримирими замисли.9 И тъй, нима поради това ние ще се наричаме царе на ромеите и българите? Да не дава Господ да се откажем от своите имена и да се кичим с чужди и чрез това да се подлагаме на осъждане като несправедливци и похитители. Цар на кои ромеи се наричаш ти? На ония ли, които са от тебе изловени, или на ония, които са предадени на неверните племена и обречени на робство? Обаче за другите твърде добре знаеш какво мислят и говорят за тебе. И тъй, духовни ми брате, ако искаш да разбереш, повече слушай мене, отколкото своите лъжепророци и гадатели,10 които, облажавайки и измамвайки твоя разсъдък, изобличени са и ще се изобличават като лъжци, тьй като работите ти отиват зле. Но аз се боя да не би, като се наричаш цар на ромеите, да се лишиш от собствената си власт и да не си спомняш по-после често за нашето благоразумие, което ти, надсмивайки се и шегувайки се, нарече коварство, а сам оставаш сляп пред Светото писание; и наистина според премъдрия Соломон ние знаем, че коварството е мъдрост, поради което той е и казал «да се даде на незлобивия коварство»11, като загатва в този случай за коварството не в лош смисъл, а го сочи като разумно достояние; вярвайки това, ние не подразбираме под мъдрост едно, а под коварство друго, но знаейки, че то е едно и също, ние го отбелязваме с името коварство; ако пък се е породило у тебе някое друго коварство, то ти сам можеш да знаеш по-ясно.
Това и предявеното в писмото на твое братство е справедливо да бъде споменато и да се покаже самата истина, а именно не че ти сам си бил по-рано оскърбен от нас или пръв си пострадал поради нарушението на взаимните съглашения, та да ти се покорим съгласно с божествената заповед и да успокоим уязвената ти душа, но че ти сам по-напред ни огорчи и пръв наруши съглашенията и клетвите, като тръгна на поход срещу нас, опустоши земята и завзе градовете, цялото население изкла с меч и божествените олтари разруши из основи, а свещеници и монаси направи [да станат] жертва на меча. И вместо, както се падаше, ние като по-напред онеправдани и опечалени да се удостоим от вас с подходящо утешение и да получим онова, което ни бе тиранически отнето, напротив, ние сме укорявани от твое братство като онеправдатели и се изискват от нас и други градове и места освен ония, които ние изгубихме. Въпреки че вие сте извършили неправда, както и писмото12 показва, ние биваме обвинявани. О, несправедливост и неправда! Но поради такова ваше злодеяние ние няма да пренебрегнем своите [работи] и няма да премълчим справедливите основания и нашите разумни обвинения, че ние сме придобили земите си не чрез кърви и насилие както вие. Защтото кой от благоразумните не знае, че Бог е причина на доброто и не е причивител на злото и че той заповядал по-скоро хората да се размножават, отколкото да се намаляват? Кой не знае, че нищо наше не ти е дадено от Бога, защото той се гнуси от мъж кръвник и лукав?13 И ако това е тъй как ние ще кажем, че толкова божии дарове са твои, когато Бог мирно и безкръвно раздава собствените си дарове14 комуто той желае? Доколкото пък трябваше, ние бяхме снизходителни: ние се обръщахме към вашия разум с мирни послания;15 ренвостно дадохме подаръци и още по-ревностно обещахме да дадем, ако твое братство склони да живее в мир; свети отци провождахме да те умоляват;16 пратеници пращахме с предложения за мир; и най-после се срещнахме един с друг,17 каквото никой никога не е виждал да става; ние се разговаряхме за богоугодни неща, ако и да не намерихме в действителност нищо от тях у тебе. Ако ли пък ти освен това искаш още друга отстъпка, то за каква още отстъпка да говорим? За това ли, което вие искате? Това според нас не е отстъпка, а падение; не устроение, а опустошение; не обединение, а разкъсване, понеже този, който предава повереното нему от Бога на иноплеменни и кръвожадни народи, се осъжда като такъв, който е направил не отстъпка, а престъпление.
И тъй не се надявай, духовни ми брате, че ще се получи някога такава отстъпка: понеже това, което ни е от Бога справедливо връчено, ние няма да отстъпим на ония, които несправедливо искат да го владеят. И какъв е твоят основателен предлог, за да казваш, че българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават, когато и ромеите имат най-непоколебим закон да не предават своето? А пък ако вие тъй усьрдно се стараете да спазвате този беззаконен обичай само за да придобиете чрез него чуждото, то как [можете] да казвате. че ние, които се борим за собствените си права, вършим нещо недостойно за себе си, при това и привеждате известното еаангелско изречение, което гласи: «Ако някой ти вземе дрехата, дай му и ризата си”.18 Но ако Христос заповядва и собствената си риза да дадем от любов, то как такъв, който присвоява чуждото и не го връща, може да бъде привърженик на мира и да не си навлече заплахата на Писанието? И аз зная, че на твое братство е твърде добре известно кой е този, който се е възползвал от това изречение за насмешка и поругание над Христовото учение. И ти не трябваше като ученик Христов, както ти се представяш, да разбираш неговите душеполезни думи като вредни за душата поради [твое] порочно и неуместно желание. Понеже не е възможно, щото този, който мисли за такива неща и упорствува в това, да се съгласи на мирно споразумение. Прочее как ще се извърши такова велико и небесно дело, когато ти искаш да се домогваш до това, което желаем ήμών δέ μηδέ τόν ξέρτων,19 и ти би употребил всичко, без да говорим за градове или завземане на земя, ако сам и да разсъждаваш в писмото си до нас, че Доростол и другите места, указани от тебе в писмото ти, са били под властта на предишните императори20, а сега, когато ти ги владееш, не ни се струвало тежко, защото ние сме били свикнали с това, и че ако да бяхме ти дали тъй наречените от тебе, мандри”,21 то ние можем да забравим и тях, както и ония.
Но нека знае твое благоразумие, че неправилно си написал това. Понеже ромеите, ако и да са привикнали вие да владеете земята им, все пак не са я забравили, па и императорите, които някога са допуснали това, немалко биват укорявани, загдето са позволили вие да заселите тази земя. И тъй, ако ти постановяваш, че онова, което е станало навик, е твърде лесно поносимо, и поради това искаш от нас да ти предадем част от нашите земи, то и ти сам привикни кьм собствената си земя и не пожелавай оная на ближния.22 Нека това да не се стори тежко на тебе, който се явяваш учител в тия неща; но забрави ония неуместни мисли и бъди доволен от пределите на своите прадеди. Спри меча! Понеже и той се вече умори да убива, за да не би мечьт на отмъщението да заблести над вас, и да се опъне лъкът на отмъщението. Заличи н сърцето си най-после старите и неузнаваеми образи, за да може да се впише вместо тях свещеното име на чистия мир! Свести се и позвай какво оправдание там горе ще представиш, когато се призоват множеството избити от тебе, като призовават срещу тебе Съдията и Създателя! Отхвърли упорството против мирните съглашения и ако искаш. ше се съгласим за онова, за което често сме ти известявали, като те уведомяваме за нашите неизменни решения, а именно: ние никога няма да ти дадем нито една педя земя, нито крепост, нито пък някое друго пространство, а само това, че към условията, сключени от императора кир Льв,23 ние ще прибавим още известните ти сто скарамангии, понеже и той, когато вие двамата сте произнасяли страшните клетви за мир, не приел нищо такова, което би причинило гибел и позор на ромейската държава.
И тъй, и ние, като се съгласяваме с тона, като се съобразяваме с останалите от него документи, искаме мир и приканваме ваше братство да мисли същото, както и ние, И ако ти, като истински християнин, заради душата си желаеш да издигнеш великото дело на мира, като ни върнеш назад всичката земя и крепостите в нея, напиши и ние ще изпратим хора, които да уредят това най-богоугодно дело. Ако пък не се отказваш от предишните си намерения, но още и сега държиш за тях, без да се поддаваш на подаръци и без да се смиряваш в сърцето си поради страх от Бога, то не ми пиши друг пьт, нито пък мисли, че някой ще бъде изпратен от нас; зная и съм съвсем убеден, тъй като това съм чул от благочестиви и свети мьже, че ако и да желаеш да сключиш мир, не ще бъдеш в състояние [да сториш това], понеже Бог така е ожесточил сърцето ти, че да покаже силата си върху главата ти.24
Поради това аз не исках да ти пиша дори настоящото, но за да изпълним всичко необходимо и да отнемем от ваше братство възможността за защита, ние ти пратихме това писмо, а ти сам решавай и постъпвай тъй, както искаш, понеже не ще бъдеш в състояние нищо по-лошо да направиш от това, което си направил, или пьк да нанесеш някой друга вреда, освен тази, що сме претърпели. Ние се уповаваме на Бога на отмъщението, на Бога на милосърдието и състраданието, който противостои на високомерните, който издига смирените и сваля гордите, който е състрадателен и дълготърпелив, който се смилява над злочестините на хората. Той чудесно ще прояви своето милосърдие към нас и ще отплати на извънмерно надменните.
БЕЛЕЖКИ:
1.Владетел/повелител на българите – в обръщението Роман Лакапин избягва да посочи титлата на Симеон І. В другите 2 писма го нарича «архонт». Използването на владетел/повелител е и реакция на императора относно обръщението използвано в писмо на цар Симеон, както ще се види по-долу.
2.Духовно братство – Лакапин нарича цар Симеон «брат» не поради родство (бракът между цар Петър и внучката на императора бил уреден след смъртта на Симеон І), а е обръщение на владетел, към равен нему власдетел, в случая император към император. Спора, който се води за титлата по-долу е дали симеон да се титулува само «император на българите» или «император на българите и ромеите».
3.Възможно е Р. Лакапин да говори за посланията на патр. Николай Мистик, но също не е изключено да е имало и други писма на Лакапин, които да не са достигнали до нас.
4.Писмото на Симеон І не е достигнало до нас, но от запазилите се негови печати и е известно, че той се е титулувал «василевс на ромеите». Същевременно от запазените източници е известно, че той е гледал на Роман І Лакапин като узурпатор, имайки предвид, че се е добрал до трона с преврат. Тези податки дават известна представа какъв може да е бил надслова на писмото на цар Симеон І.
5.Тук вече се споменава, че симеон е претендирал за титлата «василевс на българи и ромеи». На печатите се среща и само «Симеон, в Христа василевс на ромеите; опако: На поставения от бога василевс – многая лета»
6.От арабската дума емир-ал-муменин, титла на халифите със значение «княз на правоверните».
7.Не е ясно за коя приказка се загатва.
8.«Запад» били наричани европейските предели на виз. империя, а «Изток» - малоазийските.
9.Честите войни изтощавали икономиката на страната. Зараждането на богомилството също било макар и отчасти реакция срещу тази политика.
10.Тук може би се говори за езическите ритуали, за които споменава в писмото си патр. Николай Мистик.
11. Цитата е от вехтозаветната Книга «Притчи Соломонови»: «да се даде на прости разумност», Библия, издание на Св.Синод на БПЦ, София, 1991г. Сравнението показва, че Лакапин е изменил малко библейския текст за да оправдае действията на византийците.
12.В текста стои λόγος и тук се има пред вид или разговорът на Симеон с Роман Лакапин при срещата им, или пък писмото на Симеон, на което Роман отговорил
13. Псалм V, 7.
14.Става дума за безкръвната жертва, Св. Причастие с хляб и вино – тялото и кръвта Христови.
15.Възможно е да говори за писмата на патр. Николай Мистик, но е по-вероятно да става дума за недостигнали до нас послания на Роман І до цар Симеон І.
16. Тук навярно става дума за изпращаните като пратеници духовни лица до цар Симеон: катигумена на манастил във витинско-малоазийския Олимп, един епископ-възпитаник на патр. Николай, а и самият патриарх Николай, който се срещнал със цар Симеон преди срещата им с Роман Лакапин.
17.Тук Роман Лакапин има пред вид срещата си със Симеон, която се състояла на 9 септември 923 г. при Златния рог. Византийските хронисти са описали речта на имп. Роман при тази среща. Сведенията в това писмо, а и в писмата на патр. Николай показват, че цар Симеон не е мълчал само от срам пред императорските доводи, а е водил разговора доста умело.
18.Една част от изрсчението е взета от Лука, VІ, 29, а другата от Мат., V, 40.
19.Тук текстът е повреден и поради това не може да се разбере смисълът на тия думи. Златарски само споменава, че издателят на текста не е коментирал това място. Според някои изследсватели ξέρτων е тюрко-българскага дума črъtogъ. Най вероятно обаче пасажът е в смисъл «което желаем да не разрушаваш/унищожаваш»
20.Тук се загатва за договора между хан Аспарух и Константин ІV Погонат от 681г., според който Доростол и околните земи попаднали в пределите на българската държава
21.По всяка вероятност Симеон е нарекьл, мандри’ (кошари) ония крепости, които той искал да му бьдат дадени от страна на Византия.
22.Намек за 10-тата Божия заповед, Изход, 20:17
23.Тук се полразбират условаята на мира, сключен между Симеон и византийския император Лъв VI през 896г.
24.Отново се търси аналогия с
Възшествието на Симеон не е парадокс (както са склонни да го приемат някои учени), а историческа необходимост; неговото продължително царуване не е фойерверк на фона на средновековната тъма, а проявление на историческата действителност в България от края на IX и първите десетилетия на Х век. Роден към 863-864 г. (патриарх Николай I Мистик го нарича „дете на мира"), отгледан и възпитан за разлика от първородния си брат като християнин, получил блестящо образование в най-изявения културен център на IX в. Константинопол (кремонският епископ Лиудпранд по-късно ще го нарече „полугрък"), готвен за духовна кариера, Симеон изведнъж рязко променил пътя, който упорито следвал, и вместо глава на българската църква той станал княз на България. За щастие Симеон бил готов за подобно превъплъщение, готов бил да поеме историческата отговорност и да поведе България по нов път.
ОтговорИзтриванеА България наистина имала нужда от нов водач - умен, прозорлив и решителен, защото положението й било трудно. От една страна, християнизирането давало възможност на България най-сетне да се приближи, да се приобщи към най-развитата съвременна цивилизация - византийската, и чрез нея да достигне до най-ценното на класическата древност, да се развива в рамките на универсалната християнска общност, която създавала устойчив облик на Европа през деветото столетие. В същото време, встъпвайки в така наречената Византийска общност, България била заплашена да попадне в широките обятия на византийското влияние, да бъде постепенно неутрализирана и дори обезличена, да стане лесна плячка на византийската реконкиста или както се изразяват някои учени, на pax Byuantina, т. е. да стане част от един свят, изграден по византийски образец и живеещ под византийско върховенство.
Симеон много добре разбирал това положение и за щастие бил твърде добре подготвен да насочи развитието на страната си по път, който би я извел от тази сложна и опасна обстановка. Израснал, възпитан и образован в Константинопол, той много добре схващал къде се криела истинската сила, истинското могъщество на империята - не толкова в нейните икономически възможности и човешки ресурси, колкото в нейната хилядогодишна култура, която давала възможност на всеки ромей да гледа презрително на всеки чужденец, на всеки „варварин". Младият български владетел разбрал добре, че трябва да направи преди всичко една решителна стъпка, а именно: да се изгради една нова цивилизация, която поне до известна степен би приближила българското общество или поне част от него до ромеите; цивилизация, която би вдъхнала увереност и самочувствие на българите, би им дала сили, макар и „византинизирани", да отстояват успешно собствената си идентичност.
Изграждането на новата християнска цивилизация започнало още през шестдесетте години на IX в., т. е. веднага след официалния акт на кръщението, и то в широк план - нова архитектура (строителство на храмове, предимно с базиликален план), ново право (превод на византийски законодателни текстове като „Еклога", „Номоканон", „Синтагма в 14 титула" и преди всичко изработване на български закони като „Закон за съдене на хората"), подготовка и въвеждане на славянския език и славянската писменост в литургията (между 886 и 893 г. ) и др. Но тона бил бавен и продължителен процес, за който се изисквало много време (освен всичко друго той спомагал повече за устойчиво присъствие на „византинизма", отколкото за неговото неутрализиране). На Симеон са били необходими други явления и други процеси, друг тип развитие, което в сравнително кратко време да даде своите плодове и основата за успешна борба с Византия я идеологически и политически план.
И тук ролята на Симеон е безспорна. Цяла серия текстове от епохата - „Златоструй", „Похвалата за цар Симеон" („Симеоновият сборник"), приписката на Григорий Презвитер Мних, бележка в късносредновековен ръкопис (XV -XVI в. ), „Български апокрифен летопис" - разкриват по категоричен начин действията на Симеон за изграждане на едно ядро на новата цивилизация, ядро, което в крайна сметка създава нейния облик.
Безспорно трябва да се започне с идеята за нова сто-лица. Преместването на държавното средище от Плиска (града, трайно свързан с българската държавност!) в Преслав (до 893 г. не особено значимо селище!) не е случайно явление. Без колебание анонимният автор на „Български апокрифен летопис" вмъква в своя текст: „И създаде [Симеон] градове велики по морето; и великият град Преслав той създаде, и там в него прие царството... И Преслав град той гради и създаде в 28 години... " Дали ще приемем числото за безусловно точно, няма особено значение. По-важно е друго. Замисляйки създаването на един нов Преслав - в това няма съмнение, - Симеон е следвал действията на Константин Велики. Очевидно Велики Преслав в Симеоновите представи е трябвало да се превърне за българите в това, което за римляните е бил Константинопол. Той е трябвало да стане символ на нова цивилизация, съперничеща на византийската, да възвести началото на една нова империя и да се превърне в резиденция на един нов император.
Новата столица не е била само елемент от идеологията на Симеон, не е била само абстракция, а и материален израз или въплъщение на част от идеите на българския владетел. В Преслав е бил построен нов дворец на Симеон (преди всичко Тронната зала), чийто архитектурен облик „няма точен паралел сред паметниците на старобългарската архитектура". Рожба на традициите от Плиска и новаторството в интерпретации на стари образци, преславският дворец е уникална сграда, впечатлила Йоан Екзарх, който ни е оставил блестящо описание на тази великолепна творба на старобългарската архитектура. Велики Преслав бързо става център на новите веяния в религиозната архитектура. Тъкмо тук се извършва решителен преход от трикорабната базилика към кръстокуполната църква - безспорно най-популярната християнска храмова сграда от тази епоха в съседна Византия. В разкритите досега над двадесет кръстокуполни църкви от българската престолнина се различават три основни групи, най-значима от които е първата (кръстокуполна църква с четири свободни подпори и предабсидно пространство), наречена още „константинополски вариант" поради установените близки успоредици с византийската столица. Тъкмо тази група църкви (№ 1 и № 2 на Аврадака, църквата на Мостич, № 1 в местността Бял бряг и др. ), която може да бъде наречена още и аристократична, е отговаряла най-добре на Симеоновите стремления за създаването на „цивилизация в цивилизацията".
Сякаш за да увенчае този „аристократичен" тип църковни сгради, но в същото време да се дистанцира от тях, Симеон е издигнал своята Златна кръгла църква. Нейният план (ротонда, съставена от три основни елемента, а именно: кръгъл наос, разделен на 12 екседри, правоъгълен притвор и квадратен атрий), необичайното за българската архитектура композиционно решение я превръща в единствена по рода си сграда. Тази констатация се подсилва от другия отличителен белег на Златната църква, т. е. пищна външна и вътрешна декорация-пластична, инкрустации с керамика и стъкло, пъстри подови настилки, мраморни плочи и керамична облицовка. Тъкмо за тази декорация се отнасят думите; „Промяната от едно публично и тържествено изкуство към едно частно и скъпоценно изкуство е може би най-впечатляващият облик на епохата... " И наистина кръглата църква е и дворцова {на владетеля), и манастирска. Но тя е частна църква. Тя изразява вкуса на едно лице и е предназначена да приютява него, семейството му и най-висшите представители на аристокрацията - светска и духовна. Широката строителна програма в Преслав и нейното изпълнение станали причина за раждането на един изключителен феномен, който обвързал здраво името на Велики Преслав с изкуството на десети век. Стана дума за прочутата преславска рисувана (художествена) керамика. Тя играе важна роля в развитието на преславското изкуство; тя е навсякъде - в стенната декорация и в подовата настилка (замества скъпите мрамори и още по-скъпите мозайки); тя е в църквата и в дома на българина под формата на икона (замества сполучливо дървената икона); тя е на трапезата на българския аристократ, подменяйки безценните и затова почти недостъпни златни и сребърни блюда.
Едновременно с изграждането на столицата, с развити-ето на изкуствата и художествените занаяти Симеон е отделял не по-малко време за. развитието на книжовността. Той е разбирал добре, че същината на новата култура {т. е. византийската култура), където и да се разпространява, си остава винаги една и съща - византийска. Симеон е намерил изхода в промяната на формата. Ръководейки изграждането на другоезична, негръцка писмена култура (славянска), Симеон успял да се разграничи (а заедно със себе си и българския народ) до известна степен от Византия, взе-майки от културата на империята това, което му е било необходимо, и избягвайки онова, което е криело в себе си заплаха за постепенното заличаване на народностния облик на българина.
Пристигането на свети Климент и свети Наум в Плиска, първите прояви на новата книжовна култура, въвеждането на славянския език в литургията, замяната на глаголицата с кирилицата са били първите крачки по път, който е трябвало да отведе българското общество до една нова по тип и по съдържание култура. И тъкмо тук са мястото и ролята на княз Симеон, Цитираните по-горе извлечения от някои творби на старата ни литература или приписки по някои ръкописни книги съдържат образа на владетеля, на „книголюбеца" Симеон. Това нито е случайно, нито е плод на ласкателните пера на дворцовите книжовници. Симеон твори, поръчва нови преводи, събира книги (гради библиотека!), тълкува ги... ! Кои са били неговите сподвижници? Техните имена, поне на най-изтъкнатите, са добре познати: Епископ Константин, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор Доксов, Григорий Презвитер, и, разбира се, намиращите се в Охрид, но съпричастни към преславската духовна атмосфера Климент и Наум. Разбира се, имало е и много други, работещи в дворцовия скрипторий, чиито имена времето е изличило (пък и на тях не е било съдено да се наредят до най-големите!). Тук става дума за нещо друго, за тези няколко талантливи и подготвени творци, които са подпомагали княза; творци, пред които той е излагал своите идеи и своите конкретни планове; творци, с които той е беседвал и обсъждал както близките си намерения, така и по-далечните си цели; творци, които са формирали един частен или дворцов кръг на Симеон, едно „мислещо общество" (по подобие на Фотий), един интелектуален заряд на обществото, с който владетелят е прекарвал голяма част от времето си. Какъв е обемът, какво е съдържанието на книжовната продукция, излязла от Преславския дворцов кръг? Да се надникне в „работната програма" на този затворен кръг от интелектуалци (затворен, защото е съставен от избраници, от талантливи творци и защото действува в ограничена, недостъпна за всеки социална-среда) е и трудно, и лесно. Трудно е, защото липсва увереност, че познатите произведения са цялата продукция на Преславския кръг. И това естествено намалява нашите възможности за преценка. От друга страна, сред онова, което времето и враждебната ръка са пощадили, се открояват няколко основни групи книжовни произведения.
Групата, която би трябвало да бъде поставена на първо място, има проповеднически и поучителен характер, т. е, омилетична литература. Четирима автори оставят имената си като изявени майстори в тази област: Климент, Йоан Екзарх ( и двамата автори на многобройни слова и поучения за различни празници), Константин Преславски с „Учител-но евангелие" и цар Симеон със „Златоструй", съдържащ избор от слова на св. Йоан Златоуст. Омилетичната литература не е била достатъчна да запознае българина, особено по-образования, с всички тайни на християнската духовност.
Необходими са били съчинения, които в сравнително достъпен вид да предложат на българското общество поне част от постиженията на християнската култура. Към тази група книжовни трудове се отнасят „Небеса" (или „Точно изложение на православната вяра") на Йоан Екзарх, „Черковно сказание" на Константин Преславски, преводът на „Четири слова против арианите" на Атанасий Александрийски, извършен от Константин Преславски по лично указание на цар Симеон. Това са трудове, които по един или друг начин са разкривали основни „истини" на християнската вяра.
В същото време българското общество е имало нужда от творби с по-широк познавателен характер; творби, които разширявали кръгозора на българина от края на деветото столетие. Отговор на тази социална необходимост са така нареченият „Симеонов сборник" (познат по руски препис от 1073 г. ) и преди всичко „Шестоднев" на Йоан Екзарх. Не биха могли да бъдат пропуснати произведения, които се вплитат в жанрови групи като публицистика или апология („За буквите" на Черноризец Храбър), летопис (кратки хроники), агиография, светска и църковна поезия или химнография („Похвалата за цар Симеон", „Азбучна молитва", Каноните на Наум и епископ Константин).
Ето това е ядрото на новата християнска цивилизация, за чието съзиждане цар Симеон е положил толкова много усилия. Това е онзи тип цивилизация, създадена едва ли не по внушението на един човек, отговаряща на изискванията (в много случаи) на твърде тясна социална група, но с огромно интернационално звучене.
Изграждането на Преславската цивилизация е онзи феномен, който не само създавал собствения облик на българина, ограничавайки го до известна степен от ромея, но н му вдъхвал определена увереност, която позволявала да се стори и следващата крачка. Но изграждането на новата цивилизация не е вървяло спокойно. България е била принудена в продължение на едно десетилетие да воюва четири пъти с Византия (894-896, 896-899, 901-902 и 904 г. ). Това били войни, предизвикани от империята, и действията на Симеон са имали за цел възстановяване на статуквото или пък са преследвали малки териториални придобивки в една вече традиционна за българската политика посока - югозападните предели на полуострова. Симеон все още не е имал намерението да хвърли народа си в борба с могъщата империя. Макар че показал рядката способност да раздвоява своето внимание, ръководейки наред с другата си дейност военните стълкновения и дипломатическите ходове, той нямал желанието да се вплита в сериозни и продължителни военни конфликти. Времето за това още не било настъпило.
Отношенията между България и Византия се променя-ли коренно след смъртта на император Лъв VI (912 г. ). Престолонаследникът Константин VII Багренородни бил малолетен и управлението на империята било поето от неговия чичо Александър. Новият василевс не закъснял да прояви своето отношение към България. Той твърде грубо прекъснал разговорите със Симеоновото пратеничество в Константинопол, пристигнало за традиционното подновяване на мирния договор. Тази необмислена постъпка на Александър послужила на Симеон като повод да пристъпи към осъществяване на втората част от своята обширна програма.
През август 913 г. българският владетел начело на многобройна войска се появил край стените на Константинопол. След краткотрайна обсада двете страни се споразумели или по-точно империята била принудена да отстъпи: във Влахернския дворец патриарх Николай I Мистик благославил царската титла на българския владетел.
Веднага след това Симеон уговорил брак на една от своите дъщери с малолетния Константин VII и се завърнал в Преслав (по същото време вероятно и българският духовен глава получил сана патриарх), тъй като бил сключен „траен мир". Симеон се отправил към столицата си, тъй като бъдещето било пред него: василеопатор след осъществяването на брака (или след неговото окончателно договаряне), регент и съимператор на малолетния си зет и най-сетне „василевс и автократор на българи и ромеи". По този начин българският цар щял да постигне своята цел - да унищожи (или поне да видоизмени) византийската политическа идеология, да я подмени изцяло или отчасти със собствена политическа идеология с универсален характер. Тази негова програма била загатната с легендата на един печат, отсечен вероятно през 913 г.: "[На] Симеон василевс многая лета// Миротворец василевс многая лета". Какво означава миротворец? Разбира се не сключване на пореден мирен договор, а установяване на строго определен ред, порядък, политическа структура на Универса, които съответствували на политическите схващания на българския владетел за един pax Symeonica, т. е. Симеонов свят.
Теорията е едно, а политическата практика друго. Византия не е могла да остане безучастна към една подобна програма, чието осъществяване е заплашвало нейната позиция на вечна империя (aeternitas imperii). И наистина твърде скоро ново регентство под ръководството на императрицата-майка Зоя отхвърлило постигнатите през август 913 г. споразумения.
Този враждебен акт открил пътя за въоръжен конфликт между двете страни, който продължил пет години, т. е. до 919 година, И наистина още през 914 г. войските на Симеон нахлули в Тракия, овладели Адрианопол (Одрин) и опустошили част от Македония. Решителният сблъсък станал през 917 година. Двете страни положили много усилия, за да се подготвят за него. Дипломатическата ловкост на Симеон се оказала на по-голяма висота и България влязла в този двубой с редица предимства. На 20 август 917 г. край бреговете на р. Ахелой (между Несебър и Поморие) цар Симеон нанесъл тежко поражение на ромеите. Но военната кампания не приключила с това сражение- Българите не пропуснали да се възползват от благоприятните обстоятелства, навлезли дълбоко в Югоизточна Тракия и в едно нощно сражение край Катасирти (близо до Константинопол) постигнали нова победа. Но вместо да продължи към столицата, Симеон решил па прекрати военните действия и да ги продължи през следващата година.
Този ход, който на пръв поглед изглежда странен, бил добре премислен. Преди решителната атака на византийската столица Симеон "усмирил" сърбите, които, подтиквани от Византия, се опитвали да се противопоставят в гръб на българите, и веднага след това извършил разорителен поход в Елада и Пелопонес. И когато вече очаквал резултатите от този военен и политически натиск, т. е. да се възстанови споразумението от 913 г., в Константинопол станали събития, които още веднъж, и то още по-решително изменили политическата обстановка. Тази промяна била свързана със стремителната кариера на друнгария (командуващ византийския флот) Роман Лакапин. Ловкият арменец успял да отстрани Зоя и омъжил дъщеря си Елена за Константин VII, Така той станал тъст на василевса и получил титлата василеопатор (май 919 г. ). Оттук нататък било лесно. На 24 септември 920 г. Роман Лакапин бил провъзгласен за кесар, а на 17 декември същата година и за съимператор на своя зет. VI така целта, преследвана от Симеон, била постигната от Роман Лакапин. Това, което било много трудно за осъществяване от един български владетел, твърде лесно било решено от един арменец, който живеел в империята.
Събитията от 919 - 920 г. убедили Симеон, че този път към реализиране на неговата обширна политическа програма бил вече преграден. Но не желаейки да отстъпи, той бил принуден да потърси други средства. А изборът не е бил голям: очевидно оръжията са били единствената възможност. И Симеон не се поколебал да мобилизира силите си и да ги хвърли в атака срещу империята, за да постигне това, което му било обещано, но вече чрез война.
Военните кампании следвали една след друга. Редували се дипломатически натиск с наказателни действия в западните части на Балканския полуостров. През 921 г., т. е. веднага след решителните събития в Константинопол, българските войски настъпили в Тракия. Нанесли поредното поражение на ромеите край Катасирти, а след това достигнали до предградията на византийската столица, разбили наново изпратените насреща им войски и опожарили дворците, разположени в Пиги и Стенон. Но Симеон не успял да пожъне резултата от тези успешни действия, тъй като а неговия тил сърбите отново се раздвижили. Твърде бързо българското протеже княз Захарий успял да се наложи над съперника си Павел Бранович и Сърбия отново била върната в орбитата на българското влияние. Този изход на „сръбската криза" позволил на Симеон да насочи пак вниманието си към Византия. През 922 г. българските войски се отправили към столицата, но преди това превзели и опустошили град Виза, а след това достигнали императорския град и опожарили така наречените дворци на света Теодора. Тези успехи на българските войски направили от Симеон почти пълен господар на Балканския полуостров, но не могли да осигурят крайния резултат от войната. Очевидно за превземането на Константинопол Симеон имал нужда от съюзник. И българският цар не се поколебал да го потърси първо в Египет, изпращайки свои посланици при Убайдалах Ал - Махди (909-934 г. ), а след това и в Багдад. За съжаление и двата опита - не без намесата на ромейската дипломация - завършили без успех.
Тази несполука не била единствена. През 924 г. сръбският княз Захарий, дотогава покровителствуван от България, проявил открито своите враждебни намерения към българската държава. Нещо повече, сърбите успели да разбият изпратената срещу тях българска войска. Това неочаквано поражение, което не можело да окаже сериозно влияние върху българо-византийски-те отношения, било компенсирано с овладяването на Адрианопол от българите. Но този успех не придвижил Симеон към целта. И той се решил на един неочакван ход: среща с Роман I Лакапин. Срещата била осъществена на 9 септември 924 г. край Космидион (близо до Златния рог), но не довела до никакво сериозно споразумение. Все пак временното прекратяване на военните действия с Византия позволило на Симеон да се заеме по-решително със Сърбия, в резултат на което тя била присъединена към българското царство. Но наскоро след това срещу България се изправило Хърватското кралство (и то подтиквано от Византия). В краткотрайната война българската войска претърпяла тежко поражение (така поне твърдят византийските автори). Това била последната война на българския цар, който починал на 27 май 927 година.
Преждевременната смърт на българския цар сложила край на едно продължително властвуване, което впечатлява със своите резултати. Наистина Симеон не сполучил да осъществи цялата си програма - това не било по силите на българския народ и на българската държава, - но дългогодишните му усилия довели до изграждането на Преславската цивилизация с нейното огромно интернационално звучене, до формирането на впечатляваща политическа идеология, pax Symeonica която макар и не доведена до край, донесла на българския владетел титлата цар, а на българския църковен глава сана патриарх. Този пробив във византийската политическа идеология преобразил България от „варварска" държава в християнско царство.