Цар Борис- Михаил I 852-889

В началото на своето управление синът на кан Пресиан – кан Борис трябва да обърне вниманието си главно към северозападните граници на България. През първата половина на ІХ в. по тях възникват нови държави: Хърватско, Сърбия и Великоморавия. Около средата на ІХ в. в източните части на бившата Франкска империя се оформя Немското кралство. Между България, Великоморавия и Немското кралство започна съперничество за съдбата на среднодунавските славяни, като всяка от трите държави се стреми да ги приобщи към себе си. Същевременно Великоморавия, която при княз Ростислав приема християнството от Римската църква, се опитва да се запази от силното влияние на немското духовенство чрез намирането на могъщ съюзник. Така се стига до установяването на съюзни отношения между Великоморавия и България и до война на българите с немците. Сведения за тази война получаваме от Бертинските анали: “Българите, като взели на своя страна славяните ... яростно се нахвърлили срещу немския крал Людовик, но били победени.” (853 г.) Съюзът с Ростислав донася на България и нови врагове, защото Людовик Немски насъсква срещу нея своя васал – хърватския княз. Борис І е победен и от хърватите. Константин VІІ Багренородни разказва, че “князът на българите Борис-Михаил тръгнал на поход срещу тях (хърватите), но нямал никакъв успех и сключил мир, като дарил хърватите и бил дарен от тях.” (853 г.) Двете несполучливи войни карат България да се откаже от съюза си с Великоморавия и да се сближи с Немското кралство. Пораженията обаче нанасят тежък удар на българското влияние сред славяните по Средния Дунав.

Византия, която следи внимателно събитията на северозапад използва момента, за да се реабилитира, макар и частично, за големите териториални загуби по времето на Маламир и Пресиан. След временно прекратяване на войната с арабите византийската войска, предвождана от император Михаил ІІІ, нахлува в южните български земи. Българският кан претърпява нови поражения. (855 – 856 г.) и трябва да преглътне твърде неприятен мирен договор, според който ромеите слагат ръка на областта Загоре, на черноморските градове Девелт, Месемврия и Анхиало, а също и на Филипопол.

В началото на 60-те години на ІХ в. великоморавският княз Ростислав, който постига известни успехи в борбата си с немците, отправя молба за съюз с император Михаил ІІІ. По същото време (862 г.) кан Борис се обръща към Людовик Немски с предложение да приеме християнството от Римската църква. През 863 г. се подготвя българо-немско нападение над Великоморавия, за което споменават Фулденските анали: “863. Между това кралят (Людовик Немски) събрал войска под предлог, както се говорело, да усмири княза на моравските славяни Растица (Ростислав) с помощта на българите, които идвали от изток.”

До война с Великоморавия не се стига, но действията на кан Борис вдигат на крак съюзниците на Ростислав. Най-напред избухва война между България и Сърбия, вината за която Константин VІІ Багренородни хвърля върху българския владетел, който “искал да отмъсти за поражението на баща си Пресиан.” По това време Сърбия се управлява от тримата синове на Властимир – Мутимир, СТроимир и Гойник. На сръбска земя българската армия претърпява тежко поражение, като сърбите, “пленили и оковали сина му Владимир Расате с дванадесет велики боили.” Кан Борис е принуден лично да замине за Сърбия, за да спаси сина си. Тук той обаче потърсва контакт само с Мутимир и издейства освобождаването на Владимир и пълководците на войската. “Не след дълго – продължава Константин VІІ Багренородни – сръбските князе се скарали помежду си. Единият от тях – Мутимир – надделял и понеже искал сам да има управлението, заловил двамата (Строимир и Гойник) и ги изпратил в България.” Безспорно голям дял за този успех на Мутимир се пада на кан Борис. Приятелските отношения между двете държави укрепват, иначе Мутимир едва ли би се осмелил да изпрати братята си на заточение в България.

През същата година (863 г.) използвайки затрудненото положение на северната си съседка, Византия обявява нова война на България. Неспособен да се справи, Борис е принуден да моли за мир. През есента на 863 г. в Константинопол е сключен т. нар. “дълбок мир”. Империята задържа черноморските градове, но връща на България областта Загоре. Тази странна отстъпчивост се дължи на факта, че Борис обещава да приеме християнството от Цариградската патриаршия. Българските пратеници, водещи преговорите, са покръстени веднага. В началото на 864 г. един епископ, придружен от свещеници и монаси, идва в Плиска и покръства владетеля заедно с неговото семейство и приближените му. Изворите говорят, че Борис приема Христовата вяра тайно, в “тъмна нощ”, без предварително разгласяване и тържественост. Той взема името на императора-покръстител и става известен като Борис-Михаил. Езическата титла кан е заменена с титлата “княз”, която е “осветена” след покръстването на великоморавския владетел Ростислав.

Покръстването на България става през 866 г., за което свидетелства надписа от с. Балши, Южна Албания, който гласи: “(Покръсти се от бога владетелят на българите) Борис, преименуван Михаил, с дадения му от бога народ, в годината 6374”. Тази година съвпада с 865-866 г. сл. Р.Хр. Друго доказателство за тази година е приписката на Тудор Доксов към “Слова към арианите”: “Този Борис, покръсти българите в годината етх бехти”. Според българския календар етх е година на кучето, а месец бехти е възможно да е високосния ден в годината.

Княз Борис І едва ли си прави илюзии, че неговото покръстително дело ще срещне масово одобрение. Очевидно е, че народа няма да иска да се раздели с древните си Богове, обичаи и обреди. От него владетелят е обвинен, че е дал “лош закон”. По-тежко за Борис се оказва обвинението, че е “отстъпник от бащината чест и слава” (отваряйки вратите за проникване на византийско влияние в страната). Противници на Византия тогава са не само езичниците, но и вече покръстени българи, т.е. целият народ. Оттук става ясно и първоначалното насочване на Борис към Римската църква. Страхът от Византия, която чрез кръстта може да постигне онова, което не й се отдава да направи с меча, т.е. да ликвидира България, очевидно движи стъпките на владетеля към папството и западния свят. Но несполучливата война с империята от 863 г. принуждава Борис да приеме християнството от Византия, колкото и рискове да крие една такава постъпка. Това обяснява и тайното покръстване на владетеля в началото на 865 г.

Бертинските анали и Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите дават сведения за избухналия наскоро антихристиянски бунт. Недоволните боляри повдигат народа, “от десетте комитата” и се насочват към столицата Плиска. Те, пише папа Николай І, “искали да убият вас и да си поставят друг княз”. Но в сражението под стените на столицата княз Борис І и верните му войски нанасят тежко поражение на бунтовниците. “Царят наказал с смърт само петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него” – известяват Бертинските анали. А папата допълва, че “всичките ви първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч”, т.е. петдесет и двамата боляри загиват с родовете си. Така българската аристокрация е на практически обезглавена. Суровите действия на Борис І сковават опозицията. Работата на плъзналото из цяла България гръцко духовенство може да продължи.

Непосредствено след официалното приобщаване на българите към християнството князът получава от своя духовен наставник – цариградския патриарх Фотий – едно послание, което го обърква и изплашва. Посланието е написано на висок, витиеват стил, засяга редица абстрактни теологични спорове, описва решенията на Седемте вселенски събора на християнската църква, но не казва нищо съществено за жизнено интересуващите Борис практически въпроси. Очевидно Фотий смята, че след покръстването българският владетел става “духовен син” на императора, а Българската църква трябва да остане под прякото ръководство на Цариградската патриаршия. Но това отблъсква княз Борис І от покръстителката Византия и отново го насочва към папския Рим.

На 29 август 866 г. в Рим пристига българска делегация начело с болярина Петър, която носи на папа Николай І дълъг списък с въпроси. След като се запознава внимателно с питанията на българския владетел, папата написва своите отговори. За разлика от патриарх Фотий, Николай І отговаря просто и ясно, без да се впуска в блестящи словоизлияния. С дарбата на голям дипломат папата съзнава, че владетелят на един току-що покръстен народ не се нуждае от философски съждения по тънкостите на християнството, а от ръководство да чисто практически действия. Неговите отговори представляват прости правила, засягащи почти всички страни от живота на обикновените хора, в които ще настъпят големи промени. Подобно на патриарх Фотий, и папа Николай І няма искрено намерение да постави самостоятелен църковен глава в България, тъй като това противоречи на доктрината за върховенството на Римската църква в християнския свят, а именно папоцезаризма. Без да може да вникне в истинските намерения на папата, българският владетел очевидно е бил впечатлен, че Николай І обещава да даде на страната му “ако не патриарх, то поне архиепископ”. А това е максималното, което княз Борис І е можел да постигне по това време.

На 13 ноември 866 г. българските пратеници поемат обратния път, придружени от епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски, както и от много латински свещеници. Княз Борис І приема радушно папските мисионери и веднага им дава възможност да работят на мястото на отстранените ромейски духовници. Така България се приобщава към папския Рим, а българският народ е покръстен за втори път, тъй като латинските свещенослужители не признават извършеното от византийците покръстване.

Ударът, нанесен от папа Николай І върху стремежите на Константинопол спрямо българите, има важни последствия за отношенията между двете християнски църкви. През лятото на 867 г. се провежда събор на източните църкви, на който служителите на папския Рим са обявени за “отстъпници”, “еретици” и “антихристи”, а папа Николай І е анатемосан. (Впрочем, по-рано самият той анатемосва патриарх Фотий). Конфликтът между Цариград и Рим достига критичната си точка.

А в България папските свещеници продължават успешно своята дейност. Княз Борис І особено харесва епископ Формоза Портуенски, който не само притежава неизчерпаема енергия, но се отличава с амбициозност и самостоятелност. Затова той поисква от Николай І именно Формоза да оглави Българската църква. Но папата се противопоставя енергично на това и предлага на българския владетел да избира между трима епископи. Наскоро след това той умира и е наследен от Адриан ІІ, който заема още по-непримирима позиция по отношение на искането на Борис. Това се оказва груба грешка. Българският княз почва сериозно да се съмнява в обещанията на папството да получи архиепископ или поне това да бъде човек, избран от него, а не натрапен му от Рим.

В началото на 868 г. Формоза Портуенски и Павел Популонски се завръщат в Италия, носейки писмо от княз Борис І, в която той настоява “върховният предстоятел да му изпрати или добре познатият му дякон Марин, след като го ръкоположи за архиепископ, или да изпрати някой от кардиналите си, мъж, най-достоен да бъде избран от българите за архиепископ.” Но папа Адриан ІІ не отчита изчерпващото се търпение на българския владетел. Вместо дякон Марин или някой кардинал, той изпраща в България поддякон Силвестър, който е върнат веднага от княз Борис І заедно с писмо, в което се настоява “да се изпрати за архиепископ или дякон Марин, или епископ Формоза”. Новата грешка на папа Адриан ІІ е, че не зачита волята на българския владетел и продължава да увърта.

Междувременно в Константинопол настъпват големи промени. Император Михаил ІІІ е убит и неговото място заема Василий І Македонец. Патриарх Фотий също е отстранен и заменен с умерения Игнатий (867 г.). В България са изпратени няколко пратеничества с искане за помирение. Същевременно патриарх Игнатий проявява желание за сближение и с папския Рим. Отменянето на взаимните анатеми обаче трябва да стане на църковен събор.

Осмият вселенски събор е свикан и проведен в Константинопол (5 октомври 869 г – 28 февруари 870 г.). Той протича извънредно плодотворно: недоразуменията между двата големи християнски центъра се изглаждат. Събора е вече закрит, когато на 4 март 870 г. е свикано извънредно заседание, на което най-неочаквано пристига българска делегация, начело с болярина Петър. Именно той повдига за голямо учудване на папските делегати въпроса: “На коя църква трябва ние, българите, да се подчиняваме?”. Отговорът на папските пратеници е, че тъй като в България работят римски свещенослужители, то българите “трябва да принадлежите на светата Римска църква”. Но Петър заявява: “Признаваме, че ние поискахме и получихме свещенослужители от светата Римска църква и досега ги имаме, ... но решете заедно с тези заместници на патриарсите дали е по-разумно да се подчиняваме на Римската или на Константинополската църква.” Патриарх Игнатий пази мълчание, но представителите на източните църкви се обръщат към Петър с следния въпрос: “Когато завладяхте оная страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала?” “Ние извоювахме от гръцка власт тази страна, в която намерихме не латински свещенослужители, а гръцки” – отговаря Петър. Започва разгорещен спор, който завършва с категоричните думи на източните делегати: “Ние решаваме страната на българите ... да се върне чрез християнството на светата Константинополска църква, от която беше отделена чрез езичеството”. Така Осмият Вселенски събор връща България в лоното на Цариградската патриаршия. Рим претърпява едно от най-тежките си поражения. Вместо помирение отношенията между Цариградската и Римската църква още повече се изострят, за да бъдат напълно скъсани след около два века и доведат до възникването на две съвършено различни християнски църкви: православна и католическа.

След съборното решение княз Борис І отстранява римското духовенство от България. Наскоро след това пристига ръкоположеният от патриарх Игнатий пръв български архиепископ Йосиф, придружен от голям брой гръцки архиепископи, свещеници и монаси. Така България се сдобива с самостоятелна църква чрез решението на един вселенски събор. Това укрепва авторитета на Българската църква. Първият български архиепископ е грък, пряко назначен от Синода на българските епископи. Българската архиепископия се устройва по подобие на Цариградската патриаршия, а това значи, че България се установява практиката на т. нар. “цезаропапизъм”, тъй като на изток църквата е подчинена на светската власт, а църковният глава не притежава амбициите на римските папи. За княз Борис І е важно той да бъде разпоредител и с делата на държавата и с тези на църквата.

Поредният удар, нанесен на папския Рим от Осмия вселенски събор, не унищожава напълно папските надежди да си възвърнат загубеното влияние в България. Най-ярко това проличава в действията на папа Йоан VІІІ, приемникът на Адриан ІІ. Той изпраща редица писма до българския владетел, в едно от които го уверява, че “ние не желаем да получим управлението на родината ви и ръководството на държавата ви”. На всички негови усилия българският княз отговаря с дарове и ... мълчание. Междувременно патриарх Игнатий умира и начело на Цариградската църква отново застава Фотий (878 г.) . Йоан VІІІ постепенно проумява, че непримиримата му политика само го изолира от останалите църкви и едва ли е най-добрият път за спечелване на България. Затова той предлага да се свика нов църковен събор, на който най-после да се стигне до истинско помирение. Съборът, наречен Фотиев, се провежда в Константинопол в края на 879 г. и началото на 880 г. На него присъстват и представители на Българската архиепископия. Отменени са анатемите, но всички опити на папските пратеници да поставят на разискване несъществуващия вече “български въпрос” се провалят напълно. В края на събора е взето важно решение, имащо значение за формалното признаване на независимостта на Българската църква: нейните епископства няма да фигурират в епархийските списъци на Цариградската патриаршия.

През тези и следващите години княз Борис І построява редица църкви в българските земи. В много случаи църквите са градени върху основите на срутени капища в Плиска, Мадара, Преслав и другаде. Редом с светската аристокрация се появява и ново съсловие – това на висшето духовенство: архиепископи, епископи, митрополити, игумени. Дарявана щедро от княза и болярството, новата църква бързо се превръща в богата институция. На областните управители (комитите) строго се повелява да оказват на висшите духовници “високи и всякакви почести”, понеже те били “Божии служители и приемници на Христовите апостоли”. Седалище на Българската архиепископия става голямата базилика в столицата Плиска. Територията на страната е разделена на църковни области: епископии (епархии) и енории. Духовенството отначало е изцяло гръцко, богослужението се води на гръцки език, на който са написани Свещеното писание и другите богослужебни книги. Църквата се отплаща всячески за щедростта на владетеля, като всячески подпомага действията му. След смъртта му през 907 г. той е канонизиран за светец.

След идването на Кирило-Методиевите ученици в страната се създават две книжовни школи – Деволско-Охридска и Плисковско-Преславска, които за седем години подготвят няколко хиляди ученици на новата писменост. На Преславския народен събор през 893 г. се взема важно решение за въвеждането на родния език като официален в църквата и държавата в неговата църковнославянска редакция. Много богослужебни книги са преведени и са ръкоположени много български свещеници. Климент Охридски става първият български епископ, който служи на роден език. По-късно той е назначен за екзарх на югозападните предели на българската държава.