БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА: КРАЯ НА XII - КРАЯ НА XIV ВЕК

Възстановяването на българската държава през 1186 г. изведнъж изменило, макар и на първо време в теоретичен план, условията, в които се развивала българската култура. Възобновила се връзката държава-култура, връзка, която била нарушена през 1018 г, с ликвидирането на самостойността на България. След почти две столетия българската култура отново можела да се опре на най-висшите държавни институции и преди всичко на тяхната финансова подкрепа.
Другата институция, която била здраво обвързана със съдбините на българската култура, била църквата - през първите няколко десетилетия архиепископията, а след 1235 г. възобновената патриаршия с престолен град Търново. Представителите на българската църква - нисши и висши духовници - не само подпомагали развитието на културните процеси, но и в не малко случаи изземвали ръководните функции на държавните институции или владетели, особено През четиринадесетото столетие.
Като се добави и засиленото присъствие на висшата аристокрация в културното ежедневие на страната - преди всичко чрез добре познатите форми на ктиторство, картината ще бъде почти завършена. Но не би могло да се пренебрегне и още едно обстоятелство: ролята на Търново в съдбините на късносредновековната българска култура. И то най-малко в две посоки: изграждането на нова столица с присъщите й задължителни атрибути, което само по себе си е изключителен културен феномен, и ръководната позиция на столицата (държавна власт, върховна религиозна власт, висша аристокрация) през по-голямата част от тези две столетия в развитието на културните процеси на територията на цялата страна, а понякога и извън нея.
Изграждането на задоволителна представа за българската култура, особено през тринадесетото столетие, никак не е лесно. В началните десетилетия все още съществували неяснота, неопределеност, откъслечност на явленията и особено на по-значимите процеси. Голяма част от тях били в своята първичност, в зародишен етап (разбира се, слабите ни познания могат да бъдат обяснени до известна степен с оскъдността на запазените извори). Стъпвайки на създаденото през предходните столетия - доколкото това било възможно, - все пак българската култура правела новите си крачки в една балканска културна атмосфера, която била доста противоречива, а именно: падането на Константинопол (1204 г.) лишило полуострова от водещ културен център, който почти през цялото Средновековие бил духовен и материален съзидател и разпространител на значими културни ценности, оказващи влияние върху културния облик на Балканите. От друга страна, ударът върху Византийската империя довел до миграцията, до разсейването на византийски творци, част от които намерили прием и в България, включвайки се по един или друг начин в развитието на българската култура. Създаването на Латинската империя и в частност обвързването на България с Рим теоретически откривали възможност, може би за пръв път от ранните векове на Средновековието, за по-близки връзки със западноевропейската цивилизация.
Един поглед върху литературните явления и процеси през тринадесетото столетие, независимо от всички трудности, съпътствуващи проучването, може да даде интересна картина. Кои са най-важните моменти, които създават облика на българската литература през тази епоха? Първата особеност, която заслужава внимание, е приемствеността - една характерна черта в българския духовен живот от това време, преди всичко в идеологията -между литературата па Първото българско царство и началните стъпки на литературния живот във възстановена България. Тази приемственост се изразява преди всичко в „пренасянето" на произведения от Златния век и тяхната преработка. Това са творби на Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър или създаване на творби като „Успение Кирилова", с които не само се налага Кирило-Методиевският култ, но и се набляга на неговата българизация чрез идеята за дейността на Константин философ-Кирил сред българите.
Втората важна особеност на литературния процес от първите десетилетия на тринадесетия век са добре забележимите стремления към синтез. Най-яркото проявление на този синтез са усилията за създаване на един „Национален празничен миней", чиято основна цел била да обедини репертоара на старобългарската химнография. Сред този тип паметници безспорно най-значима роля е изиграл прочутият Драганов миней.
И тъй като става дума за един всебългарски миней, не може да не се отбележи веднага формирането на Търновски химнографски цикъл, който е в тясна връзка с процесите) извършващи се в българската столица, преди всичко в създаването на нови култове чрез пренасянето на мощи на Светци и светици, включени в един нов български календар. Творбите, които създават облика на търновския химнографски цикъл, кореспондират или дори се покриват с репертойра на корпуса агиографски произведения, които възникват по същото време. Това са служби за светците Иван Рилски (безспорно най-популярния български светец), Михаил Во-Ии, Петка Търновска, филотея, Иларион Мъгленски. Структурно и стилистично тези творби възхождат към традициите на Симеоновия век, а службата на св. Йоаким Осоговски подчертава връзката на престолния град с пределите на някогашна Самуилова България.
Както вече бе посочено, изграждането на Търновград като нов култов център - едно необходимо качество на столичния град - рефлектира в съставянето на житийни творби, които също като службите изграждат Търновски агиографски цикъл. Какво е характерното за този цикъл (освен че се покрива тематично с химнографията)? Жанровите форми, които се налагат по това време, са проложното и краткото житие, а най-важното явление е въвеждането на Пролога (вероятно началото на XIII в.), а по-късно и на Стишния пролог. Светците, за които са съставени жития, са същите, които бяха вече споменати, а именно: Иван Рилски (вече добре се оформя цял житиен цикъл за рилския светец), Михаил Воин, Иларион Мъгленски, Петка Епиватска или Търновска. Този кръг се разширява с имената на Гавраил Лесновски и на първия български патриарх след възстановяването на патриаршията Йоаким.
Картината на литературния живот не би била пълна, ако не се споменат първите стъпки на един летописен цикъл - преди всичко текстове, посветени на възстановяването на Патриаршията, съставянето на серия апокрифни творби като „Сказание за Сивила", „Видение на пророк Данаил", „Пандехово сказание", единични творби като „Борило-вият синодик", „Берлинският сборник" или един от най-интересните паметници на българската проза от XIII век като „Стефанит и Ихнилат".
Последното явление, което безспорно прави впечатление и заслужава да бъде отбелязано, е липсата на имена на творци, на имена на хората, с които трябва да се обвържат споменатите процеси и конкретни творби. Тази липса е факт и тя има само едно обяснение, а именно: българският писател или книжовник от тринадесетото столетие все още не е излязал от своята анонимност - явление, което може да има различни причини. Но едно е сигурно: ярките личности в българската литература все още не са се появили. „Културата ражда култура" или „Новата култура се нуж дае от стара култура". Едва ли трябва да се обяснява обс-тойно, че и българската култура от XIV в. (или в по-тесен смисъл литература) не прави изключение и тези стари мак-сими важат и за нея. Но наред с това необходимо условие, изразяващо се преди всичко в натрупване - в натрупване на опит, на традиции, на създаване на средища с дълготрайна значимост, - не могат да се пренебрегнат и някои обстоятелства, които трябва да бъдат потърсени извън границите на България, в интернационален план.
Четиринадесетото столетие на Балканите има особен облик. Този облик се създава от една византийско-славянска общност, чиито основни измерения са свободното движение на идеи и преди всичко на хора, на изграждането на обща култура (особено литература), за която няма граници, на засилено действие и преди всичко на „наднационални" функции на стари културни средища като Константинопол, Солун, Света гора, изграждането на нови като Търново (от времето на Теодисий Търновски и патриарх Евтимий) или пък възникване на временни, но твърде интензивни и значими центрове като Парория, която обвързва името си с развитието на исихазма - основно духовно явление, което до голяма степен създава идеологическата основа на общността. Най-интересната продукция на тези културни средища, на тази интернационална общност са билингвичните творби, които случайно или не се вместват предимно в границите на българската литература. Това са житието на св. Теодосий Търновски (автор константинополският патриарх Калист), житието на св. Ромил и по-късно житието на св. Козма Зографски.
Когато се говори за онзи фон, на който се репродуцира българската литература, разбира се, не бива да се пропуска още едно интересно явление, а именно: отварянето на границите - нещо, което дава възможност за проникване на идеи и на произведения - не само в балкански, но и на още по-широк международен план. Макар и недостатъчни на брой, но все пак в българската литература през XIV в. има творби, които говорят за влияние от Западна Европа („Троянската притча") или за контакти с Русия (Житие на св. Борис и св. Глеб). В същото време много по-добре е документирано така нареченото „второ южнославянско влияние в Русия" (основните заслуги в този процес без съмнение принадлежат на Търново) - трайно влияние, и то твърде разнолико - жанрови форми, стил и което с най-важно, движението на писатели (Киприан, Григорий Цамблак).
Българската книжовност през XIV в. има изявени центрове - разбира се, и много по-малки средища - и познава интересни организационни форми. На първо място безспорно трябва да бъде поставена столицата Търново. Онова, което заслужава най-голямо внимание, е вътрешната организация, в рамките на столицата, на литературния процес. Или ако това може да бъде представено по друг начин, става дума за ролята на двете основни социални групи, свързани с литературата: светската власт и църквата, българската аристокрация (включително царя) и духовенството, най-сетне мястото и ролята на цар-патриарх, дворец-патриаршия.
Наблюденията разкриват интересна картина. През първата половина на столетието, а дори и по-късно сякаш надделяват царят и дворецът. Многобройните паметници от епохата изтласкват напред името на Иван Александър. Но българският цар е само меценат, от двореца излизат исканията, но не идеите; поръчките, богато заплатени, се реализират от хора, които са извън царското обкръжение; това е литература, която се прави от обикновени книжовници (водеща, обединителна фигура липсва) за един елит.
Последните десетилетия на XIV в. са обхванати от промяна; промяна, която довежда до преместване на центъра от двореца в патриаршията; промяна, която извежда на преден план фигурата на патриарх Евтимий, но вече фигура на мислител, на идеолог, на организатор и на творец. Преместването на центъра на книжовна дейност довежда до онова, което обикновено наричаме Търновска книжовна школа, чиито идеи и паметници надхвърлят не само престолния град, но и пределите на българското царство.
Другият важен център на българската литература през XIV в., особено през първата половина, се е намирал извън територията на страната. Това е Света гора. И обяснението на този странен на пръв поглед факт никак не е трудно. Както вече бе казано, Светата планина с двадесетте си основни манастира, с многобройните си келии и скитове е била един от основните центрове на византийско-славянската общност. И тъкмо тук, в българския Зографски манастир, в Хилендар, във Великата лавра „Св, Атанасий", книжовници като старец Йоан, Закхей философ, Методий Светогорец, монах Гавраил, старец Йосиф, Серамион и вероятно мнозина анонимни творци развиват непозната дотогава книжовна дейност, преди всичко преводаческа и редакторска, дейност, която балансира усилията на Търново, уравновесява процесите в българската литература и подготвя почвата за разноликата дейност па патриарх Евтимий, който ще обедини всичко в своята личност и хората около себе си.
Най-сетне, за да бъде завършена картината, трябва да се отбележи оше един книжовен център, който в никакъв случай нима значимостта, ролята и мястото на Света гора или на Търново, но се нарежда веднага след тях. Това е Видин, град, който продължително време (поне от края на XIII в.) има особена, независима (или полунезависима) по-чиция, но през втората половина на XIV в. е столица на Иван-Срацимировото царство. Този факт не би могъл да не се отрази и на развитието на града като книжовно средище, в което се появяват творби като Четвероевангелието на митрополит Данаил (днес в Британския музей), един апостол от времето на унгарското господство (1365-1369) и преди всичко прочутия Бдински сборник (в Университетската библиотека на Гент), съставен от мъченичества и жития на жени светици.
„Новата култура се нуждае от стара култура." Едва ли тази чисто теоретична констатация може да бъде оспорена, Когато се изучава българската литература през XIV век. Няма никакво съмнение, че традициите на XIII в. са били онази основа, на която са стъпили литературните процеси от последното столетие на българското средновековие. Но само основата не е била достатъчна. Необходими са били нови идеи, които да обновят българската литература, да я напаравят по-съвременна - идеи, които били почерпани от исихазма; необходими са били нови преводи, които да обогатят нейния фонд; необходими са били нови литературно-и правописни норми, които да възстановят равновесието между езиковата действителност и книжовния поток; нов стил, който да направи по-изискани елитните произведения на литературата на XIV век.
Всички тези изисквания на времето, по-точно усилията за тяхното осъществяване, формирали мощно движение за обновление на българската литература (а в по-общ смисъл дори и на българската култура). Първите кълнове на това движение се появили в Света гора, в кръга на старец Йоан, а първите резултати от този духовен подем, обхванал група български монаси и книжовници, работещи в манастирите на Светата планина, не закъснели. Новите преводи, сред които се откроява Триодът, се разпространили не само сред българите, из различните краища на Балканите, но и достигнали до манастира „Св. Екатерина" в Синай.
Ролята на преход в това книжовно обновление изиграл кръгът около прочутия исихаст Теодосий Търновски, а неговата крайна фаза била въплътена в дейността на патриарх Евтимий. Последният Търновски патриарх бил безспорният ръководител на духовния живот (и в частност на литературните процеси) в България през последните три десетилетия на XIV век. На неговата наистина изключителна личност се дължат налагането на исихастките идеи, правописните реформи, довели до „изправлението" на българските книги, които поради отдалечеността във времето и многобройното си репродуциране се били отдалечили от първоначалните преводи; жанровото обогатяване на българската литература (категоричното налагане на Метафрасто-вия тип житие, появата на истинското похвално слово); изработването и налагането на един нов, блестящ литературен стил („плетение словес"). Патриарх Евтимий, освен големите му заслуги в организирането и ръководенето на литературните процеси, в изграждането на една школа, чиято значимост трябва да се търси далеч извън пределите на България, в границите на византийско-славянската общност, е бил изключителен творец. Самият той е автор на творби, в които най-добре рефлектират посочените идеи; творби, сред които безспорно се открояват четирите жития „написани по лепоте" и посветени на: св, Иван Рилски, "св. Иларион Мъгленски, св. Петка и св. Филотея, както и четирите похвални слова в памет на св. Константин и св. Елена, св. Неделя, св. Михаил от Потука и св. Йоан, епископ на Поливот. Тези две страни от дейността на патриарх Евтимий (разбира се, не бива да се забравя и неговото светителствуване между 1375 и 1393 г.) му отреждат място сред най-изявените личности на византийско-славянската религиозна и културна общност.
Този кратък обзор на състоянието и постиженията на българската книжовна култура (тук едва ли е възможно да бъде посочено всичко) не би бил пълен, ако не се отбележи още една характерна черта на XIV век. Това е личността на твореца, на писателя. Ако тринадесетото столетие е било столетие на творческата анонимност, то последвалото го четиринадесето столетие било столетие па личността. Това се дължи както на утвърдената традиция, на натрупаното самочувствие, така и на повелите на един век, който твърде много се отличавал от предходния. Когато говорим за българската литература, ние споменаваме не само имена на творби, но преди всичко имената на техните автори. Тези имена са многобройни. Но по-важното е друго: голяма част от тях са имена на писатели, на личности с висока позиция н обществото, нещо, което допълнително обосновава социалната значимост на твореца. Това е един Евтимий, който ръководи делата на българската църква в най-трудните години от нейното съществуване, това е неговият събрат Киприян, Киевски митрополит и всеруски духовен водач; това е Йосиф, митрополит на Видин; най-сетне това е Гри-горий Цамблак, който след дейността си в Молдова и Сърбия оглавява руската и литовската църква.
Ако напуснем скрипториите - там, където се творяла българската литература и книжнина, - ще попаднем в атмосфера, създавала материалната среда, в която е живял българинът от Късното средновековие, в селищата с тяхна-Тн гражданска и църковна архитектура, с паметниците на монументалната живопис и изящните изкуства. Опознаването на тази художествена среда, неразделна част от българската средновековна действителност през XII-XIV в., би трябвало да започне със селищната система и градоустройство. За съжаление нашите представи, особено по втория въпрос, са непълни и ограничени. Тъй като те са в зависимост от степента на съхранение на късносредновековните български селища. Един бегъл поглед върху онова, което е запазено и днес разкрито по археологически път, както и върху писмените извори, ще ни покаже, че два са типовете селища, характерни за тази епоха, а именно: стари укрепени градове като Средец, Велбъжд, Мелник, Видин, Дръстър, Варна, Анхиало, Месемврия, Берое, Пловдив и нови селища, възникнали през Второто царство или развили се през тези столетия: Търново, Ловеч, Червен, Цепина и др. От гледна точка на градоустройството може би най-добри са нашите представи за престолния Търновград. Макар че археолозите разкриха строежи от ранновизантийската епоха, градът започва стремителното си развитие с възстановяването на българската държава и бързо се превръща в „Нов Цариград". Столицата се е състояла от няколко квар-тала или района според социалната стратиграфия и държавната администрация: Царевец, където е бил разположен дворецът на българските владетели, както и Българската патриаршия (комплекс от сгради около църквата „Възнесение Господне"), Трапезица - хълмът, който е бил предпочитаното място за живеене на българската аристокрация, кварталът, разположен между двата хълма и познат под името Асенева махала, „Момина крепост", „Френк Хисар" и др.
Безспорно най-интересната и най-впечатляващата постройка, извисяваща се над стръмните склонове и могъщите крепостни стени, е бил царският дворец, разположен върху три тераси - добил окончателния си вид след три строителни етапа (по време на първите Асеневци, Иван II Асен и Иван Александър). Дворецът има сложен план - безспорно плод на многобройните реконструкции, в които се отличават Тронната зала, дворцовата църква, жилищни и стопански помещения и многобройни пристройки. Строен или поточно престроявай в продължение на почти две столетия, строен при други условия и възможности, строен със скромни материали (в стените са вградени или използвани вторично материали от ранни постройки - напр. римския град Никополис ад Иструм), царският дворец на Царевец в никакъв случай не би издържал сравнение с величествените дворци в Плиска и Преслав. И все пак това е архитектурният ансамбъл (особено с намиращата се в съседство патриаршия), който е създавал до голяма степен облика на „Новия Цариград" и е фокусирал в себе си погледа на българина от четиринадесетото столетие.
Представите или по-точно познанията ни за гражданската архитектура от XII-XIV в. са оскъдни. Обяснението е известно: твърде малко, дори почти нищо (като изключим, разбира се, укрепителните съоръжения) не е запазено върху повърхността, не е пощадено от несгодите на времето и човешката ръка. Затова пък паметниците на църковната архитектура са край нас и ни напомнят почти всеки ден за едно богато минало.
Когато се търсят най-общите, най-характерните черти на българската църковна архитектура, не може да не се започне с византийското влияние. Това, което си заслужава да бъде отбелязано веднага, е, че по-чувствително е влиянието на образци, които идват от провинциални центрове, отколкото от столицата на империята Константинопол. За разлика от византийските църкви в градежа на българските храмове много по-малко се използва тухлата или, казано по-друг начин, много малко са църквите, построени само от тухли; в повечето случаи се натъкваме на каменни градежи или по-рядко на смесена зидария, в която на тухлата се отрежда преди всичко ролята на декоративен елемент. Характерно за българските църкви от XII-XIV в. е пластичното разчленение на фасадите, предимно с псевдоконструктивни аркади, богатото цветово разнообразие - на строителен материал и редове (или други фигури) от цветни глазирани керамични форми, наличието на кула-звънарница, издигната над притвора и др. Най-блестящите образци на този тип църковни сгради трябва да се търсят в Търново, Несебър и в някои други центрове.
От гледна точка на плана църквите от XII-XIV в. могат па бъдат разделени на две основни групи. Първата от тях е църкви с надлъжна ос. Тази група от своя страна обединява две самостоятелни подгрупи, а именно: базилики („Св. Стефан" в Месемврия, „Св. Никола" в Мелник, „Св. Четиридесет мъченици" в Търново, църквите, разкрити в Ловеч, Шумен, край с. Лютиброд, и др.) и еднокорабни църкви (голям брой храмове, разкопани на Царевец, или следи, запазени на повърхността на хълма Трапезица, „Св.Св. Петър и Павел" в Беренде, „Св. Никола" в Калотина, „Св. Ьогородица Петричка" н Асеневата крепост, църквите в Цепина, Шумен, Червен). Втората основна група е центрични църкви, която има значително по-богато вътрешно деление, а именно: четиристълбни кръстокуполни църкви („Св.Св, Петър и Павел" в Търново, патриаршеската църква „Възнесение Христово" в престолния град, дворцовата църква "Св. Петка", „Св. Пантократор" и „Св. Йоан Неосветени" н Несебър, църквата в Земенския манастир), еднокорабни куполни църкви със стегнат кръст („Св.Св.архангел Михаил и Гавриил" в Несебър, едноименната църква в Бачко-во, църква № 2 в Червен), квадратни църкви с купол без свободни подпори (най-старата църква в Бояна, църквата в Долна Каменица, „Св. Тодор" в Бобошево, „Св. Никола" в Сапарева баня и др.) и най-сетне триконхални и четирикон-хални църкви („Св. Йоан Богослов" Б Погановския манастир и др.).
Когато се говори за изящните изкуства, естествено е да се постави начело монументалната живопис. С кратки думи тя трудно би могла да бъде представена, но все пак няколко основни неща могат да бъдат отбелязани. През тези две столетия в българската монументална живопис - разбира се, изцяло с религиозен характер - рефлектират две епохи от византийската живопис, а именно: Комниновата живопис, чието влияние в България се открива през първите десетилетия на XIII в., и преди всичко на живописта на Палеологовата епоха, засвидетелствувана преди всичко през четиринадесетото столетие. От това се определят до голяма степен иконографските програми, стиловите особености, налагането на ктиторските портрети, някои нови веяния в духовната област и др. Ако трябва па се представят най-важните паметници от българската живопис от Второто царство, не могат да не бъдат посочени „Св. Четиридесет мъченици" в Търново (преди всичко с календарните сцени), както и църквите на Трапезица, Иваново - църквите „Господев дол", „Писмата - 2", „Затрупаната църква" („Св. архангел Михаил"), „Църквата", „Св. Никола" и „Св. Панта-леймон" в Бояна, Долна Каменица (особен интерес представляват ктиторските изображения на деспот Михаил и семейството му), Бачковската костница, Беренде, Земен, „Св. Йоан Кръстител" (Несебър), Паталеница, параклисът на последния етаж на Хрельовата кула и др.
Миниатюрната живопис, чиито корени възхождат в българското изкуство от края на IX началото на X в., получава най-високото си развитие през XIII-XIV в., а сред най-бележитите български паметници от този жанр безспорно трябва да бъдат поставени Четириевангелието на цар Иван Александър, съхранявано в Британския музей, илюстрованият ръкопис на българския превод на Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slavo 2), Томичовият псалтир и др. Важен дял от късносредновековното българско изкуство е иконописта. Богат и разнообразен е иконният репертоар - релефни икони от метал, дърво, кост, стеатит, но преди всичко отбелязване заслужават живописните икони, сред които днес се открояват „Св. Богородица Умиление" (Несебър), „Христос Вседържател" (Несебър), „Св. Богородица" (Несебър), „Св. Иван Рилски" (Рилски манастир), прочутата двустранна по-гановска икона - „Св. Богородица Катафиги и Йоан Богослов" и „Чудото в Латом", „Св. Арсений" (Рилски манастир), две икони, съхранявани в църковно-историческия музей - „Св. Климент Охридски" и „Св. Богородица Пътеводителка", „Св. Богородица Умиление" (Бачковския манастир) и др.
Покоряването на България от османските турци в края на четиринадесетото столетие сложило край на един голям период от историята на българската култура - периодът на Средновековието. Наистина голяма част от основните явления, създадени в продължение на повече от пет века, продължили своето съществуване, но вече в друга държавна, политическа и социална среда. Този коренно различен контекст се отразил твърде чувствително върху това, което наричаме българска средновековна култура. И все пак тъкмо тази деформирана до известна степен култура щяла да свързва, да обединява и в крайна сметка да съхрани българщината през следващите мрачни столетия.

България - държава от „варварски" тип

Изминалите две столетия (681-852) били твърде важни за българската държава. Отличителните белези на този период са два, а именно: осъществяване на връзка с предходните столетия, продължаване на процеси, наченати през V-VII в., и развитието на тези процеси, преди всичко държавно-творческите) през следващите две столетия. Формирането на българската държава, чието начало трябва да се търси в общото минало на българи и хуни, навлязло в сериозна и важна фаза и към средата на ТХ в. България вече била, общо взето, завършена ранносредновековна държава.
Начело на българската държава бил ханът, българин но произход; властта му била наследствена, макар че изключения от това правило, характерно за „варварските" народи, имало. Той имал широки пълномощия - управлението на държавата, военното командуване, отношенията с чужди държави, правораздаването, религиозните процедури. Провинциално-административната структура била от български произход, както и всички служби и наименования на служби и почетни титли. Най-висшите длъжностни лица в държавата, на които се опирал ханът, били капханът (първи помощник на владетеля, а според някои учени дори и изпълнявал функциите на съвладетел) и ичиргу-боилът. Пълномощията на двамата се разпростирали като във външнополитическата (или дипломатическата), така и във военната сфера. Известни са сравнително многобройни служби, чиито наименования се образуват от съчетанията боил, багаин, таркан и др. Столетие, и половина в провинциалната уредба на българската държава преобладавал известен федерализъм, чието ликвидиране започнало през управлението на хан Омуртаг. Важен белег на българската държава от тази епоха е постепенното, но сигурно и трайно изграждане на столицата Плиска, в което били съсредоточени всички функции на един столичен град.
Българското общество от периода VII- средата на IX в. се състояло от две основни етнически групи - българи и славяни, като отношенията между тях почивали на практиката „победители - покорени", установена през 680-681 година. Те са обитавали отделни територии, изграждали са отделни селища, което не възпирало връзките между тях. А известно смесване на двете групи към края на тази епоха (т. е. средата на IX в. ) вече било факт. Историческите извори са недостатъчни, за да се характеризира вътрешното състояние на българското и славянското общество. Все пак т. нар. Крумово законодателство подсказва, че в началото на IX в. известно социално разслоение е било налице. В същото време многобройният корпус от български надписи от първата половина на IX в. документира възникването и формирането на българска аристокрация, от която се набирали служители в централната и провинциалната администрация, военните командири и своеобразният корпус или „каста" от т. нар. верни хора на владетеля.
Двете етнически групи - българи и славяни, имали собствени системи- от религиозни схващания, обичаи и ежедневна практика. Докато българите се придържали към монотеизма, славяните практикували политеизма. Трудно е да се каже дали са съществували някакви по-сериозни противоречия - било на местно, било на държавно равнище. Но едно нещо ги е сближавало - противопоставянето на християнската религия, ясната позиция „българи - християни", т. е. ромеи, засвидетелствувана в прочутия надпис от Филипи, дори жестоките гонения и екзекуции по времето на хан Омуртаг засегнали и владетелското семейство.
Многообразието на правните системи е фактор, който действувал в продължение на столетия и оказвал силно влияние върху социалните отношения в ранносредновековните „варварски" държави. За съжаление положението в България през периода VII-средата на IX в. е неясно, и то поради липсата на извори. Все пак може да се допусне, че до покръстването в сила е било обичайното право на българите и съответно на славяните преди всичко в областта на „наказателната репресия, уредба на съдебния процес, на семейните, имуществените и наследствените отношения". В тази практика настъпили сериозни изменения едва след покръстването, когато бил изготвен и въведен нов, общ за всички поданици на държавата законодателен корпус.
Съществуването на две основни етнически общности (макар и с твърде различен статут, брой и т. н. ) характеризира езиковата ситуация в страната през този период. Говоримите езици са били два - български и славянски. Трудно е да се каже дали е съществувал билингвизъм, т. е. дали представителите на едната общност са говорели на езика на другата и обратно. Но практиката в западноевропейските „варварски" държави ни подсказва, че по-скоро е било обратно - двата езика са били обособени според обособяването на двете етнически групи, т. е. съществувала е лингвистична граница, която все пак не е възпрепятствувала заемките между двата езика. Както всяка държава, така и българската е имала нужда от писмен език. Този език за България по това време е бил гръцкият - от една страна, той би могъл да бъде разбиран от българи и от славяни, от друга страна, той е бил основното средство в постоянните връзки на българите с ромеите.
Българската държава до 864 г. е била държава от „варварски" тип, твърде близка до един или друг западноевропейски модел (може би най-близо до франкската държава от времето преди Каролингите). Така тя се вписвала в един процес, който в продължение на няколко столетия довел до формирането на средновековната карта на Европа. Две били чертите, които давали собствен облик на България: късното приемане на християнството и изграждане на собствена идеология, на собствен историографски модел на собственото си минало.

ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА БЪЛГАРО-ФРЕНСКА ЛЮБОВ ОТ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

На 26 септември 1396 г. турският султан Баязид нанася смазващо поражение на западните рицари недалеч от българския крайдунавски град Никопол. От християнската войска на унгарския крал Сигизмунд Люксембург, съставена от маджари, немци, чехи, французи, бургундци, българи и др., оцеляват само малцина, тъй като след разгрома пленниците са поголовно изклани от османците.

Сред избягналите по чудо ятагана е Жил Гитон, произхождащ от сегашната община Карне в департамента Марш, Нормандия. Тежко ранен, френският рицар е спасен от едно българско, вероятно селско семейство, в чийто дом го лекуват около година. Тук кръстоносецът се влюбва с взаимност в дъщерята на домакините си – Мария-Искра. Съдбата на тази необикновена двойка е проследена от проф. Йордан Андреев от университета в град Велико Търново.

След като кръстоносецът оздравява, българката тръгва заедно с него за Франция. Макар и да се обичат много, младите не могат да се оженят – освен верската и съсловната “несъвместимост” срещу тях е и фактът, че Жил Гитон е брат от ордена на йоанитите, което предполага задължително безбрачие. Наред с другото монашеският обет на нормандеца означава, че след смъртта му цялото му движимо и недвижимо имущество трябва да премине в собственост на ордена. Можем да си представим на какъв обществен остракизъм са подложени Жил и Мария-Искра. При всички тези обстоятелства. Любовта между французина и българката обаче отказва да се подчини на тогавашния морал и предразсъдъци.

Междувременно положението се усложнява още повече, тъй като скоро след пристигането на влюбените в Нормандия им се ражда син. От друга страна, здравето на Жил Гитон започва бързо да запада и през 1403 г. той умира. Разбира се, рицарят прави завещание в полза на жена си и сина си, но по изтъкнатите по-горе причини документът няма правна сила.

Овдовялата Мария-Искра се бори дълго, за да легализира правата на сина си. През 1419 г., т.е. по време на Стогодишната война между Франция и Англия, тя дори получава аудиенция при английския крал Хенри V, който удовлетворява молбата й. Въпреки това синът й Жан Карне има през целия си живот проблеми с благородническия си ранг, като актът за промоцията му е подписан от френския крал Шарл VII едва през 1462 г. Потомците на този Жан Карне по права линия са известни чак до края на ХVI в. Една странична клонка на рода съществува и до ден днешен – това са маркизите Карне, на чийто герб е изписан многозначителният девиз “По-добре пречупен отколкото превит”.

Не е известно какво е станало с българката, след като през 1419 г. Хенри V издал документа за правата й на името Искра Гитон Карне (което означава, че въпреки липсата на брак английският монарх й разрешава да носи фамилията на нейния възлюбен). Предполага се, че е живяла в замъка на своя син.

Гробът на българката не е запазен. Нейният рицар Жил Гитон пък е погребан в енорийската църква на кантона Карне. Неговият образ може да се види и досега на надгробната му плоча в същия храм. Интересно е, че в краката на изобразения в молитвена поза кръстоносец има единорог и лъв, където второто животно може би символизира връзката му с българката и нейната родина. Както е известно, на българските гербове от векове има една или повече фигури на лъв.

Хайдути и хусари

В края на XIV и началото на XV в., в една епоха на смъртна схватка с турското нашествие, маджарите и южните славяни си "разменят" два вида военни части - хайдутите и хусарите. Унгарските хайдути правят източноевропейска, а славянските хусари - общоевропейска кариера. Историята на тези две думи и на понятията, които стоят зад тях, са любопитен пример за ведомите и неведоми пътища на връзките и взаимовлиянията между народите на Европа.

Унгарската дума "хайдук" означава "пехотинци", "телохранители". Маджарските хайдути се прочуват по континента именно при борбата срещу турците. На Балканския полуостров хайдути започват да се наричат участниците в онези доброволно сформирани чети от местното население, които водят партизанска борба с поробителите. Тези горски чети, чиято численост варира от дузина до неколкостотин души, имат сезонен характер: те развяват знамената си през ранната пролет, а в късната есен отново усядат по родните си места или се укриват у приятели.

В страни като България, Сърбия, Гърция, двете румънски княжества (Влашко и Молдова) и т.н. хайдутството има над четиривековна история и е важна част от техните освободителни движения. Имената на най-известните хайдути, сред които има и жени, са прославени във фолклора на всички балканци. Хайдушката митология вдъхновява местната литература и изкуства, нещо повече - тя е част от балканския бит и романтика, самосъзнание и душевност.

От гледна точка на османците пък хайдутството е синоним на разбойничество. Не един хайдутин завършва живота си в страшни мъки - набит на кол или окачен на ченгел. В интерес на истината сред хайдутите има и чистопробни разбойници, които не правят разлика между "чужди" и "свои".
От Унгария и Балканите хайдутството, варирайки според местните условия, се проявява в една или друга степен във всички европейски страни, които воюват с Турция: Украйна, Полша, Австрия и др. На самия полуостров пък всички военни действия от по-ново време са съпроводени с партизански движения от най-различен характер, които са всъщност и продължение на хайдушката традиция.
Сходно по своите корени, но съвсем различно по еволюцията си е хусарството. Хусарите са кавалерийски части, които унгарците възприемат от южните славяни по време на османската инвазия. В началото, според достъпните ни документи, хусари са наречени български разбойници. Със слава се покриват българската и сръбската конници - и като противник, и като васален съюзник на турците.

От Унгария, която рекрутира много от войниците си в южнославянските земи, този вид лека кавалерия се разпространява по цяла Европа, като в началото хусарите в Австрия, Чехия, Германия, Франция и т.н. са предимно маджарски наемници. В Полша от XVI в. нататък хусарите (наричани независимо от народността им с красноречивото название "сърби") са тежковъоръжени кавалеристи, същински "танкови бригади" на епохата. На гърбовете им са прикрепени изкуствени орлови крила, които при атака произвеждат страховит шум, всяващ паника в редовете на противника. Хусарите от Полша са елитни части в армиите на Наполеон. От тази страна възприемат хусарията Литва, Прусия, Русия и други държави. Така постепенно нейната легенда също става част от общоевропейския фолклор.

Интересно е, че в своите корени хусарството на Балканите e всъщност най-обикновено разбойничество. Например в Законника на сръбския крал Стефан Душан (1331-1355) се споменава за хусари, т.е. за разбойници-българи, които тероризират населението на областта Крайще (около днешния български град Кюстендил). В един паметник от същия XIV в. се говори за хусари в планината Странджа (сега разделена между България и Турция), които обират и отвличат местни хора, за да ги продават на пиратите в Черно и Мраморно море.

Тези пирати са преди всичко от Италия и това дава повод на някои езиковеди да извеждат етимологията на думата "хусар" от италианското "корсар". Това обяснение не е за пренебрегване - в народните говори на българите от Македония или на словенците названието "хусар" значи именно "пират", "морски разбойник".

Но какво ще търсят "корсарите" в една толкова отдалечена от морето област като Крайще?
Ето че допълнителен материал по въпроса ни дава гръцкият език, където името "хосариос" има значение на "разузнавач", "войник". В старобългарския език обаче също има какво да се намери. В него съществува дума "хонса", т.е. "грабеж", "разбойничество". По законите на българския език лице, което се занимава с такава осъдителна дейност, би трябвало да се казва "хонсар" (ср. например английския глагол to rob и прозведеното от него съществително име robber). В житието на Св. Ромил Видински се разказва именно за разбойници "хонсари" в Странджа планина. В родствения сръбски език закономерното съответствие на българското "хонсар" пък е именно познатото на цяла Европа "хусар" (по същия начин, по който на английското robber отговаря родственото му немско Rauber).
Така, по всяка вероятност възникването на днешната международна дума "хусар" се дължи на претопяването в прословутия балкански котел на италианското "корсар", гръцкото "хосариос" и старобългарското "хонсар".

Свети Седмочисленици

До наше време са достигнали имената само на петима от преките ученици на Константин-Кирил Философ и Методий. Това са Климент Охридски, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава.

Най-малко сведения имаме за СВЕТИ САВА. Неговото име се споменава в житието на Климент Охридски, както и в Синодика на цар Борил от 1216 г., където той е поставен редом с другите четирима ученици на солунските братя.

За СВЕТИ ГОРАЗД се предполага, че е роден в богат аристократичен род в земите на днешна Словакия. През 885 г., на смъртния си одър, архиепископ Методий посочва именно него за свой приемник. Поради принадлежността му към местния феодален елит Горазд вероятно не е бил прогонен от немското духовенство. Възможно е дори известно време да е бил и архиепископ. Съществуват обаче податки за дейност на Горазд и в района на Краков, Полша, където името му е включено в един църковен календар от XIV в. (под датата 17 юли). Интересно е, че в съвременна Словакия отбелязват деня му на същата дата. Нещо повече: словаците смятат Горазд за своя първи светец.




След преследванията и инквизициите от германския клир другите трима светци бягат в България, за която те "копнеели, мислели и се надявали, че ще им даде покой". Българският управител на Белград (столицата на днешна Сърбия) бърза да ги препрати на своя господар княз Борис I, който пък "жадувал за такива мъже".
За Климент, Наум и Ангеларий се знае, че се присъединяват към солунските първоучители дълго преди започналата през 863 г. Великоморавска мисия, така че те имат пряко участие в превода на богослужебните книги на старобългарски език. За първите двама е известно, че са българи, за третия това може да се приеме с голяма сигурност.

На СВЕТИ АНГЕЛАРИЙ не е съдено да развие голяма дейност в двора на княз Борис. Съсипан от гоненията във Великоморавия, той умира още през следващата 886 г.

СВЕТИ КЛИМЕНТ (ок. 838-916 г.) е най-старият ученик на Кирил и Методий. Според житието му той работи заедно с тях по превода на Библията и други богослужебни текстове. Малко след завръщането му в България, през 886-887 г. княз Борис го изпраща в областта на Охрид, Македония. Тук той кръщава деца, пише беседи и слова, учи местните хора на градинарство, лекува болни, строи църкви и манастири, за седем години обучава на писмо и четмо 3500 деца.

През 893 г. той е ръкоположен за епископ на същата област. Автор е на 63 поучителни и на 26 похвални слова, на множество химнографски творби, служби и др. Според гръцкия му житиеписец архиепископ Теофилакт Св. Климент Охридски "изнамери и други образи на буквите, по-ясни в сравнение с онези, които изнамери премъдрият Кирил". Това дава основание на мнозина учени да смятат, че Св. Климент е истинският автор на "по-ясната" кирилица, докато глаголицата се приписва на неговия учител Константин-Кирил Философ.

Овакантеното от Климент място е заето от СВЕТИ НАУМ. Преди това той прекарва около седем години в столицата Плиска, където изпълнява мисия, подобна на Климентовата в Македония. С името на Наум се свързва разцветът на голямата книжовна школа в българската столица. В Македония той прекарва чак до смъртта си през 910 г., настъпила в дълбоката му старост. Свети Климент пък го надживява с шест години. Мощите на прославения епископ се пазят в един манастир в град Бер, Гърция.

Паметта за апостолството на Св.Св. Климент и Наум е жива и до днес в областта на Охрид. Църкви, манастири и други материални следи, а също така предания и легенди свидетелствуват пряко за тяхното богоугодно и благородно дело. И сега имената Климент и Наум са любими кръщелни имена сред местното население.

Всъщност вече повече от 1100 години българите от всички поколения почитат дълбоко дейността на Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава. Всеки от тях има свой църковен празник. Освен това тези петима мъже, заедно с двамата солунски братя, се честват всяка година на 27 юли, като празникът им се нарича Свети Седмочисленици. В едноименната софийска църква като безценна реликва се пази и част от ръката на Св. Климент.

Свети Иван Рилски

Св. Иван Рилски (ок. 876-946) е първият български пустинник и основател на най-величествения манастир в страната. Той е роден в село Скрино (край град Дупница) и до 25-годишната си възраст бил пастир. След това приел монашеството, но не останал задълго в обителта, а се отдал на живот в пълна самота, молитви, пост и лишения.

Лоши хора на два пъти го прогонвали от местата, които си бил избрал. Най-накрая успял да се уедини в суровото лоно на Рила планина. Тук той прекарал 12 години в една пещера, от която го изпъдили разбойници. Тогава аскетът се приютил в хралупата на един огромен дъб. Мълвата за праведника скоро се разнесла из околните селища и християните започнали да търсят неговата помощ. С Божията благословия отшелникът извършвал чудеса: той освобождавал от нечестиви духове, лекувал болести и недъзи. Но понеже тези посещения нарушавали съзерцанието му, той напуснал хралупата и заживял на една висока скала, на която стоял 7 години и 4 месеца

Славата на отшелника постепенно се разпространила по цялата страна и достигнала чак до столицата. Използвайки едно свое пътуване до София, цар Петър I изминал около 120-километровото разстояние до планината, за да се види с благочестивия старец. Праведният Иван обаче не го допуснал до себе си, а само му се поклонил отдалеч, като монархът отговорил със същото. Отшелникът, естествено, върнал обратно и изпратеното му от цар Петър злато.

Това още повече увеличило славата му и към него започнали да се присъединяват ученици, които строели за себе си колиби наоколо. Такова било началото на най-известния български манастир.

Отшелникът починал на около 70 годишна възраст, през 946 г. Скоро след това царят отново се оказал в София и по негова повеля мощите на светеца били закарани в града. Ковчегът с тленните останки на Иван Рилски, естествено, също имал чудотворна мощ. Гръцкият писател Йоан Скилица сам станал свидетел на излекуването на византийския император Мануил I Комнин (1143-1180).

През една война от 1183 г. унгарският крал Бела III превзел София и изпратил мощите на светеца в столицата си Естергом. Понеже местният католически архиепископ твърдял, че не му е известно да съществува такъв светец, Иван Рилски го наказал с онемяване. Говорът му се възвърнал едва след като се преклонил пред ковчега и поискал прошка. Респектирани от това чудо, през 1187 г. унгарците върнали светеца в София.

Малко по-късно, през 1194 г., българският цар Асен наредил мощите да се пренесат в столицата Велико Търново. Те оцелели по чудо след плячкосването на града при превземането му от турците през 1393 г. Мощите му били върнати на Рилския манастир с разрешение на султан Мурад II през 1469 г.

Пренасянето на мощите било голямо събитие за времето. И до днес Православната Църква го отбелязва.

Иван Рилски е почитан като светец-покровител на българския народ. Към него се отправя специална молитва, включена в молитвеника на Светия синод на Българската православна църква.
Почитат го, разбира се, и всички останали православни. Преди векове култът му достига чак до Сибир.

ДИНАСТИЧЕСКИТЕ БРАКОВЕ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Височайшите сватби от основаването на държавата през 681 г. до приемането на християнството през 864 г. тънат в почти пълно забвение. Знаем обаче много добре, че езическите владетели са били многоженци.

По-късно, в духа на времето, в което живеели, българските монарси се сродявали предимно със своите съседи от Византия, Сърбия, Влашко, Унгария, Латинската империя и т.н. Така например за периода на Втората българска държава (1185-1393 г.), когато столицата се намирала в Търново, царици станали 5 българки, 8 гъркини, 3 сръбкини, 2 рускини, 2 влахкини, 1 унгарка, 1 "скитка" (по всяка вероятност - куманка), 1 французойка и 1 еврейка. През същия период за българки били женени четирима сръбски крале - Стефан Владислав, Стефан Урош II, Стефан Урош III и Стефан Душан, най-великият владетел на тази страна. Още повече търновски принцеси се бракосъчетали с византийци...

Всъщност, до завладяването на Балканите от турците родословията на местните династии и аристокрацията, били така оплетени с династиите и аристокрацията от останалата част на Европа, че свързването им с една или друга народност е в голяма степен съвсем условно.

Царските сватби ставали в зависимост от интересите на династията и държавата, затова и предхождащите ги преговори по правило приличали на търговски пазарлъци. При тях булката се разменяла или допълвала с политически съюзи, територии, луксозни вещи, купища пари...При сватбата на българската принцеса Мария с латинския император Хенрих, накитите, тоалетите и другите предмети на разкоша на младоженката били откарани в Цариград с 60 товарни животни, покрити с червено кадифе, достатъчно дълго, за да омете прашните пътища между двете столици (1214 г.). А церемониите били пищни и по средновековному безкрайни - пиршествата и ритуалите при сватбата на престолонаследника Михаил с дъщерята на византийския император Андроник III траяли цели осем дни (1337 г.).

Смятало се, че принцовете достигат зряла възраст на 15, а принцесите - на 13 години, но не били изключение и договорите за сродяване чрез невръстни деца. "Сватовете" впрочем държали на думата си като на ланския сняг - те се отмятали от подписите и клетвите си веднага щом завеел друг политически вятър. Цар Михаил III Шишман (1323-1330 г.) пък просто изгонил жена си Анна-Неда, за което заплатил с главата си в битката при Кюстендил с нейния брат, сръбския крал Стефан Дечански. Около век преди това иначе широко скроеният Иван Асен II отмъкнал с измама дъщеря си, омъжена за византийския василевс Теодор Ласкарис (като дори й зашлевил плесница, когато императрицата заявила, че иска да се върне при мъжа си). Самият Иван Асен II (1218-1241 г.) се женил три пъти, като с второто си брачно тайнство станал зет на унгарския крал Андраш II, а с третото - на византийския император Теодор Комнин.

Между стените на царските дворци, разбира се, не липсвали и покъртителни романси - владетелите носели не само корони, но и сърца. Престолонаследникът Гаврил Радомир (цар на България през 1014-1015 г.) прогонил след кратък брак бременната си съпруга, дъщеря на маджарския владетел Гейза I, с риск да предизвика европейска криза. Изгонил я, защото се влюбил и оженил за една гръцка пленничка, която дори нямала благородническо потекло. Неговата сестра Теодора Косара не останала по-назад. Тя се влюбила в изпадналия в немилост бащин васал, сръбския княз Иван Владимир, и изпросила не само освобождаването му от затвора, но и връщането на отнетите му владения (тази сватба дала благодарен материал на южонославянския фолклор, а по-късно - и на литературата).

Притиснат от политическите обстоятелства и липсата на пари за амбициозните си цели, цар Теодор Светослав (1300-1321 г.) пренебрегнал династическите предразсъдъци, за да се ожени за дъщерята на богатия левантийски търговец Пантолеон. А Иван Александър (1331-1371 г.) успял да се пребори дори с верските предубеждения - изпращайки първата си жена в манастир, той се венчал за една покръстена еврейка! Две български принцеси били принесени в жертва на държавните интереси - през 1285 г. дъщеря на цар Георги I Тертер се оженила за Чака, син на татарския хан Ногай (за да се отклонят татарските нашествия); по подобни причини Кера Тамара, една от щерките на Иван Александър, отпътувала за харема на турския султан Мурад I.

Обичайният начин, по който българските владетели се отървавали от "благочестивите царици" (както ги наричат летописците), бил изпращането в манастир. Повечето царе от XIII-XIV в. се женили по два пъти, а някои и по три. Регистриран е и един случай, когато иначе сравнително либералното православие принудило царя да влезе в "правия път" едва след анатема. Може би тази особеност на българското православие е и главната причина, поради която в българската история няма ексцентрици от типа на английския Хенри VIII или руския Иван Грозни, които уреждали разводите си на тоя свят, като изпращали предишните си съпруги на оня. Доста разпространена била и институцията на наложниците, като незаконородените деца също имали своите шансове да останат на върха на обществената пирамида.

"Благочестивите царици" впрочем не отстъпвали много на своите избраници. Според обичаите в средновековна Европа някои от тях също заставали пред олтара по два, че и по три пъти, какъвто бил случаят с гъркинята Мария Палеологина.За да запази короната си и осигури престола на сина си, тя се омъжила (1278 г.) за селянина Ивайло, водач на победното народно въстание и убиец на втория й съпруг, цар Константин Асен. В интерес на истината - търновските царици се венчавали повторно и заради спокойствието в държавата - те придавали законност на изборните царе при прекъсване на предишната династия. Нерядко обаче те също дейно забърквали интриги, чиито жертви ставали и собствените им съпрузи. Най-много се отличили на това поприще няколкото Марии и Ирини - византийските принцеси, които пристигали от Цариград с високо вирнати носове, извратена изтънченост и нрави, станали пословични в тогавашна Европа.