България - държава от „варварски" тип

Изминалите две столетия (681-852) били твърде важни за българската държава. Отличителните белези на този период са два, а именно: осъществяване на връзка с предходните столетия, продължаване на процеси, наченати през V-VII в., и развитието на тези процеси, преди всичко държавно-творческите) през следващите две столетия. Формирането на българската държава, чието начало трябва да се търси в общото минало на българи и хуни, навлязло в сериозна и важна фаза и към средата на ТХ в. България вече била, общо взето, завършена ранносредновековна държава.
Начело на българската държава бил ханът, българин но произход; властта му била наследствена, макар че изключения от това правило, характерно за „варварските" народи, имало. Той имал широки пълномощия - управлението на държавата, военното командуване, отношенията с чужди държави, правораздаването, религиозните процедури. Провинциално-административната структура била от български произход, както и всички служби и наименования на служби и почетни титли. Най-висшите длъжностни лица в държавата, на които се опирал ханът, били капханът (първи помощник на владетеля, а според някои учени дори и изпълнявал функциите на съвладетел) и ичиргу-боилът. Пълномощията на двамата се разпростирали като във външнополитическата (или дипломатическата), така и във военната сфера. Известни са сравнително многобройни служби, чиито наименования се образуват от съчетанията боил, багаин, таркан и др. Столетие, и половина в провинциалната уредба на българската държава преобладавал известен федерализъм, чието ликвидиране започнало през управлението на хан Омуртаг. Важен белег на българската държава от тази епоха е постепенното, но сигурно и трайно изграждане на столицата Плиска, в което били съсредоточени всички функции на един столичен град.
Българското общество от периода VII- средата на IX в. се състояло от две основни етнически групи - българи и славяни, като отношенията между тях почивали на практиката „победители - покорени", установена през 680-681 година. Те са обитавали отделни територии, изграждали са отделни селища, което не възпирало връзките между тях. А известно смесване на двете групи към края на тази епоха (т. е. средата на IX в. ) вече било факт. Историческите извори са недостатъчни, за да се характеризира вътрешното състояние на българското и славянското общество. Все пак т. нар. Крумово законодателство подсказва, че в началото на IX в. известно социално разслоение е било налице. В същото време многобройният корпус от български надписи от първата половина на IX в. документира възникването и формирането на българска аристокрация, от която се набирали служители в централната и провинциалната администрация, военните командири и своеобразният корпус или „каста" от т. нар. верни хора на владетеля.
Двете етнически групи - българи и славяни, имали собствени системи- от религиозни схващания, обичаи и ежедневна практика. Докато българите се придържали към монотеизма, славяните практикували политеизма. Трудно е да се каже дали са съществували някакви по-сериозни противоречия - било на местно, било на държавно равнище. Но едно нещо ги е сближавало - противопоставянето на християнската религия, ясната позиция „българи - християни", т. е. ромеи, засвидетелствувана в прочутия надпис от Филипи, дори жестоките гонения и екзекуции по времето на хан Омуртаг засегнали и владетелското семейство.
Многообразието на правните системи е фактор, който действувал в продължение на столетия и оказвал силно влияние върху социалните отношения в ранносредновековните „варварски" държави. За съжаление положението в България през периода VII-средата на IX в. е неясно, и то поради липсата на извори. Все пак може да се допусне, че до покръстването в сила е било обичайното право на българите и съответно на славяните преди всичко в областта на „наказателната репресия, уредба на съдебния процес, на семейните, имуществените и наследствените отношения". В тази практика настъпили сериозни изменения едва след покръстването, когато бил изготвен и въведен нов, общ за всички поданици на държавата законодателен корпус.
Съществуването на две основни етнически общности (макар и с твърде различен статут, брой и т. н. ) характеризира езиковата ситуация в страната през този период. Говоримите езици са били два - български и славянски. Трудно е да се каже дали е съществувал билингвизъм, т. е. дали представителите на едната общност са говорели на езика на другата и обратно. Но практиката в западноевропейските „варварски" държави ни подсказва, че по-скоро е било обратно - двата езика са били обособени според обособяването на двете етнически групи, т. е. съществувала е лингвистична граница, която все пак не е възпрепятствувала заемките между двата езика. Както всяка държава, така и българската е имала нужда от писмен език. Този език за България по това време е бил гръцкият - от една страна, той би могъл да бъде разбиран от българи и от славяни, от друга страна, той е бил основното средство в постоянните връзки на българите с ромеите.
Българската държава до 864 г. е била държава от „варварски" тип, твърде близка до един или друг западноевропейски модел (може би най-близо до франкската държава от времето преди Каролингите). Така тя се вписвала в един процес, който в продължение на няколко столетия довел до формирането на средновековната карта на Европа. Две били чертите, които давали собствен облик на България: късното приемане на християнството и изграждане на собствена идеология, на собствен историографски модел на собственото си минало.