ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА БЪЛГАРО-ФРЕНСКА ЛЮБОВ ОТ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

На 26 септември 1396 г. турският султан Баязид нанася смазващо поражение на западните рицари недалеч от българския крайдунавски град Никопол. От християнската войска на унгарския крал Сигизмунд Люксембург, съставена от маджари, немци, чехи, французи, бургундци, българи и др., оцеляват само малцина, тъй като след разгрома пленниците са поголовно изклани от османците.

Сред избягналите по чудо ятагана е Жил Гитон, произхождащ от сегашната община Карне в департамента Марш, Нормандия. Тежко ранен, френският рицар е спасен от едно българско, вероятно селско семейство, в чийто дом го лекуват около година. Тук кръстоносецът се влюбва с взаимност в дъщерята на домакините си – Мария-Искра. Съдбата на тази необикновена двойка е проследена от проф. Йордан Андреев от университета в град Велико Търново.

След като кръстоносецът оздравява, българката тръгва заедно с него за Франция. Макар и да се обичат много, младите не могат да се оженят – освен верската и съсловната “несъвместимост” срещу тях е и фактът, че Жил Гитон е брат от ордена на йоанитите, което предполага задължително безбрачие. Наред с другото монашеският обет на нормандеца означава, че след смъртта му цялото му движимо и недвижимо имущество трябва да премине в собственост на ордена. Можем да си представим на какъв обществен остракизъм са подложени Жил и Мария-Искра. При всички тези обстоятелства. Любовта между французина и българката обаче отказва да се подчини на тогавашния морал и предразсъдъци.

Междувременно положението се усложнява още повече, тъй като скоро след пристигането на влюбените в Нормандия им се ражда син. От друга страна, здравето на Жил Гитон започва бързо да запада и през 1403 г. той умира. Разбира се, рицарят прави завещание в полза на жена си и сина си, но по изтъкнатите по-горе причини документът няма правна сила.

Овдовялата Мария-Искра се бори дълго, за да легализира правата на сина си. През 1419 г., т.е. по време на Стогодишната война между Франция и Англия, тя дори получава аудиенция при английския крал Хенри V, който удовлетворява молбата й. Въпреки това синът й Жан Карне има през целия си живот проблеми с благородническия си ранг, като актът за промоцията му е подписан от френския крал Шарл VII едва през 1462 г. Потомците на този Жан Карне по права линия са известни чак до края на ХVI в. Една странична клонка на рода съществува и до ден днешен – това са маркизите Карне, на чийто герб е изписан многозначителният девиз “По-добре пречупен отколкото превит”.

Не е известно какво е станало с българката, след като през 1419 г. Хенри V издал документа за правата й на името Искра Гитон Карне (което означава, че въпреки липсата на брак английският монарх й разрешава да носи фамилията на нейния възлюбен). Предполага се, че е живяла в замъка на своя син.

Гробът на българката не е запазен. Нейният рицар Жил Гитон пък е погребан в енорийската църква на кантона Карне. Неговият образ може да се види и досега на надгробната му плоча в същия храм. Интересно е, че в краката на изобразения в молитвена поза кръстоносец има единорог и лъв, където второто животно може би символизира връзката му с българката и нейната родина. Както е известно, на българските гербове от векове има една или повече фигури на лъв.