Защо дякон Левски не е признат за светец?

Стефан Цанев

През последните дни, когато Българската православна църква канонизира за светци мъчениците от Батак, едва ли е имало българин, който да не си е задал въпроса: - А Левски?
Наистина, защо Левски - този най-свят човек в българската история, не е признат за светец от Българската православна църква?

България има доста светци. Като се започне от св. Онуфрий Габровски и св. Терапонтий Софийски, като се мине през св. Зосим Созополски и св. Злата Мъгленска и се стигне до св. цар Борис-Михаил и св. св. Кирил и Методий - това са около 50 светци и великомъченици, а като прибавим към тях и св. св. 37-те мъченици Пловдивски, и сега Баташките мъченици...

Аз не познавам житията на повечето от тези светци, но нямам никакво основание да се съмнявам в тяхната саможертва и в техните заслуги за вярата и за народа ни - и все пак се питам:

А защо Васил Левски - дякон Игнатий, апостолът, мъченикът, народният светец - не е между светците?

Църквата си има своите канони, които трябва да уважаваме. Доколкото знам, според тези канони две неща възпират нашата църква да обяви дякон Левски за светец: това, че е убил човек и защото се е отрекъл от монашеството си.

Но в историята на нашата църква има прецеденти, които опровергават непреодолимостта на канона.

Княз Борис I е убил не едного, а е избил до девето коляно заедно с жените и децата 52 рода, убил е или е ослепил и родния си син - нима неговият грях е по-малък, та нашата църква го почита като един от първите наши светци? (Само не ми казвайте: “Ама той е избил езичници заради тържеството на християнството” - избил е човеци и невинни деца в името на властта.)

А Савел, който гонел и избивал християни (включително първомъченика и архидякона св. Стефан), преди да чуе гласа на Иисус: “Защо Ме гониш, Савле?” - не е ли той същият преподобен всехристиянски свети Павел?

Как френската църква, която осъди и изгори Жана д`Арк на кладата като еретичка, по-късно намери доблест да я обяви за национална героиня и за светица на Франция?

Самият наш патриаршески храм “Св. Александър Невски” носи името на руски княз пълководец - този пълководец е виновен за смъртта на хиляди невинни хора, при това християни (воювал срещу шведите католици в съюз с монголите мохамедани) и въпреки това е обявен за светец (заслугата му към Руската православна църква май е само в това, че я освободил от данъци) - в храма на този пълководец ние и сега смирено се молим.

Руската църква обяви неотдавна за светец и друг пълководец - адмирал Ушаков. Излиза, че заради каузата църквата опрощава убийствата.

Другото - истинското изкупление за този смъртен грях е покаянието.

Левски е извършил едно-единствено убийство, извършено е то инстинктивно, за да спаси себе си и другарите си от предателските викове на чорбаджийския слуга. Че съжалява за това убийство, свидетелства трагичното му писмо до Каравелов, в което описва случилото се, а в последната си изповед под бесилото пред поп Тодор Дякона се кае и моли опрощение за този свой смъртен грях.

В тази предсмъртна изповед под бесилото Левски казва на поп Тодора:

Поменувай ме в молитвата си дякон Игнатий.

Какво означава това? Че Левски в предсмъртния си час се връща в лоното на църквата? А всъщност отрекъл ли се е Левски от църквата?

Макар да съблича расото и да напуска манастира - до деня на мъченическата си смърт дякон Игнатий не нарушава монашеския си обет, не е произнасял лоша дума за църквата (напротив, много са описаните случаи, когато, укривайки се в манастирите, той участва в църковните служби, пеейки псалми с ангелския си глас) и - както е известно - води сурово аскетичен, праведен живот, лишен от светски, плътски и гастрономически съблазни. (Колцина от духовниците днес могат да се похвалят с подобен аскетизъм и праведност?)

Освен това всички знаем, че Дякона е дал живота си за нашата национална свобода, но отминаваме мълком факта, че борбата за освобождаването на българския народ от чуждо политическо робство е същевременно и борба за освобождаването ни от робството на чужда религия, което означава, че Дякона е дал живота си не само за нашата политическа свобода, но и за свободата на Българската православна църква.

Не знам дали другите наши светци са допринесли повече, отколкото дякон Левски, за тържеството на нашата вяра. Българската православна църква би трябвало да сложи върху везните на колебанията си този принос на Дякона.

И накрая, а може би то е най-важното: Българската православна църква ще направи двойно добро, ако се вслуша в гласа на народа (нали “глас народен - глас Божи”) и сбъдне въжделенията му: провъзгласявайки дякон Левски за светец, тя ще доближи народа до себе си.

Амин.

Защо за младежите е чужда съвременната ни история

Доц.д-р Искра Баева

Между многото неща, които младите българи не знаят, е и съвременната българска история, твърди в публикация за “Труд” доц. д-р Искра Баева*.
Като се има предвид колко много още не знаят, може би липсата на тези знания не е толкова тревожна. Но ми се струва, че нещата са малко по-сложни.

Защото начинът, по който мислим и се държим като граждани на Република България в началото на ХХI в., силно зависи от познанията ни за предходните десетилетия.

Очевидно е, че непознаването на българската история от ХХ в. идва от общия спад на образователното равнище. Но има и конкретни причини.

Представата на българите за миналото се изгражда преди всичко в училище, след което се развива в университетите и от медиите - в научнопопулярни публикации и предавания.

За съжаление залязващият престиж на българското училище оставя все по-големи “бели петна”, които бързо и лесно се запълват с различни измислици и митове.

Към тази тенденция се прибавя и още една - пазарната ситуация, в която са медиите, ги принуждава да се откажат да се просвещават. За да се продават, те се подчиняват на вкуса на своите потребители.

С други думи, колкото по-ниско е културното и образователното равнище на нацията, толкова повече читателите, слушателите и зрителите ще се интересуват от това “кой с кого, кога и за колко”, а не от причинно-следствената връзка между събитията и от мотивите за действията на историческите личности.

Но да се върна към училището

Историята на България за целия период след Втората световна война изчезна от училищните програми и учебници почти веднага след промените.

Това изглеждаше естествено заради силната идеологизация на училището в периода на “ръководната роля” на БКП. Но начинът, по който това беше направено, се оказа странен.

Всъщност “изчистването” на идеологията от учебниците започна още при “перестройката”, тогава бяха подготвени нови учебници, влезли в употреба през 1991 г.

Този еволюционен процес беше прекъснат през учебната 1991/1992 г. Новият министър на образованието Николай Василев започна революционната “смяна на системата” в историческото образование със заповед за изваждане от обращение на всички учебници по история в средата на учебната година.

Учителите трябваше да се справят кой както може, главно със собствена интерпретация. В края на 1992 г. се появиха спешно написаните нови учебни текстове.

Авторите им бяха “посочени” преди всичко заради “правилните” си политически позиции, а текстовете знаменателно бяха наречени “Записки”.

Освен новата интерпретация ново беше и това, че в “Записките” по българска история “изчезна” периодът след 1944 г. А дали защото този период беше спорен, неясен или политически неудобен, не беше съвсем ясно.

Замениха “Записките” с учебници

След този повратен момент изчезна желанието и задължението в училище да се преподава съвременната българска история.

И това остана така, въпреки че още в средата на 90-те години “Записките” бяха заменени с истински учебници, в които българската история беше представена не само за периода след 1944 г., но и за този след 10 ноември 1989 г.

Последната вълна от учебници, написани и одобрени от министерството в началото на нашия век, също предлага исторически разказ до нашата съвременност.

Но това не промени вече утвърдилата се традиция обучението по история на България в гимназията да приключва някъде около Първата световна война. Като причината вече не е средното училище, а връзката му с висшето образование.

Образованието в последните гимназиални класове е обърнато преди всичко към онези ученици, които имат намерение да продължат в университетите.

Пазарното менгеме

А нароилите се университети се борят все по-ожесточено за студенти - не е тайна, че тази конкуренция води не до повишаване на критериите за подбор на студенти, а до обратното - желание да се приемат колкото се може повече студенти, независимо от техните знания (последица от вкарването на образованието в “пазарното менгеме”).

Така започна надпреварата да облекчим кандидатстудентския конспект, за да бъде той не само лесен, но и привлекателен. Затова ударението винаги пада върху “приказната” средновековна история, а липсва почти целият ХХ в.

Резултатът е ясен: щом го няма в изискванията за кандидатстване, никой учител не се занимава с него, защото и гимназиалното образование е “комерсиализирано” - учителите се опитват да си “докарат” нещо отгоре, като подготвят учениците си за изпити.

Проблемът засяга и университетите

Съчетанието между политически предубеждения и “пазарен” императив стопираха всичките ни опити (на част от съвременните историци) да обосновем необходимостта от включването на по-нови теми в кандидатстудентския конспект, за да накараме и учителите да ги преподават в училище.

Доводите ни бяха и продължават да бъдат не егоистични, а свързани с грижа за общественото познание. Защото какви граждани на Република България ще станат младите българи, когато нямат никаква представа какво се е случвало в родината им през бурния последен век?

И никакви политически доводи - в смисъл, че този век е объркан и че няма единна оценка за събитията - не са основателни. Също толкова исторически спорове се водят за Средновековието, да не говорим за Стефан Стамболов.

Българското образование във всичките си степени има и обществени функции - то трябва да дава знания, да създава умения за самостоятелно достигане до познанието и да възпитава гражданска позиция, мотивирана от миналото, но обърната към бъдещето.

Едва когато изпълни тази своя функция, то ще може да разшири основанията на младите българи за национална гордост отвъд древните, далечни и неясни сведения за тракийското или азиатското древно българско минало.

Някои неоспорими факти от българската история

Иван Желязков


Изнесените по-долу факти могат да ни накарат да погледнем с друго око миналото си, и така да подготвим и бъдещето си. Най-вече могат да ни покажат кои са истинските ни корени. Могат да ни покажат нашия принос в развитието на човешката цивилизация и могат да обяснят на какво се дължи сегашното ни състояние.

Помислете върху изложените по-долу факти. Заедно с тях аз ще споделя и моите мисли с вас. Първо трябва да изясним нашия произход. Фактите говорят, че той не е славянски, както ни учеха досега. Основата ни е прабългарска. За това говорят следните факти:

А/ - Съвременният български език - тук трябва да се направи следната забележка - Има народи, които говорят език на друг народ като свой роден, пример шотландците. Затова някои прибързано се изказват, че езикът не е белег на народността. Голяма грешка, защото не всички народи говорят чужд език, само малка част в света са така. Езикът се оказва един от най-основните белези на народността. Той е носител и белег на историческото развитие, на културното развитие и т. н. Езикът / в не малка степен и съвременният език / може да се окаже най-достоверният белег на дадена народност, защото не може речта, която употребяваме всеки момент, да бъде фалшифицирана. Някои намерени глинени плочки могат да бъдат фалшифицирани, чрез технологии и подкупи. При съвременната реч обаче това не може да стане. Нашият език е причислен към славянската група на индоевропейското езиково семейство доста условно и то главно на лексикална основа. Но оказва се, че с тази славянска лексика съществува и не малко количество прабългарска лексика със същото значение. Пример - славянското - бягам, прабългарското - тичам / славянското - ходя, прабългарското - вървя / славянското - браня, прабългарското - пазя и много други. А граматиката ни е корено различна от тази на славянските езици и това не е само липсата на падежи, а и различната - много по-сложна глаголна система, зад поставеният определителен член и др. Някои казват: “ Никой не знае какъв е бил прабългарският език.” Не е така. Има намерени писмени паметници - не е само именника. От тях поне ясно личи характера на езика, неговия строеж. Отлично се знае, че граматиката на един език не може да бъде променена и българският го доказва. Не само в миналото, но и сега. Повече от един век се стремят да променят македонския диалект на нашия език, но граматиката му си остава непокътната. Така и граматиката на прабългарския език е останала непроменена през вековете, дори и голяма част от лексиката му се е запазила. Това категорично доказва мнозинството на прабългарския етнос над славянския, тракийския и др. И то при положение, че славянският език е бил наложен за официален през 9 век.

Един език може да се обяви за официален по политически причини, а не поради факта, че е най-говорен. Освен това единственият език на народ с граматика като нашата, дошъл на Балканите, наложил се и променил историята е прабългарският или българският. При това положение, изречение от рода на - “ Дали е така?”, смятам за излишно. Има данни, че първата българска държава “ Балкара “ е била в Памир - северните области на Афганистан - 1000 години преди новата ера. И днес там има народи, които говорят с нашата граматика и имат общи думи с нас. Това насочва мисълта ни, че сме от източен ирански произход и че сме индоевропейци, и че сме от бялата раса. Не всички светли българи са потомци на славяните. Тази теория за произхода ни е най-доказуема, въпреки че главно на военнотехническа основа има и тюркски заемки в прабългарския език, но те не разкриват така ясно граматическия строеж на прабългарския говор. Както и евентуални други езикови заемки, също не могат да направят това. Но съвременният български език, според мен най-голямото и сигурно доказателство за нашия източно ирански-индоевропейски произход, е подкрепен и от редица други - също сигурни доказателства като антропологията например.

Б / - Антропологическите ни особености: Учените антрополози заявяват, че нашият антропологически тип е прабългарски, в смисъл, не че съществува такъв тип, а че чертите ни са като на тези, които са дошли тук и са се наричали българи.

В / - Културни особености: В нашия фолклор са открити много прабългарски черти, срещащи се и на места, където прабългарите са били. Мартениците например, различни шевици и т.н.

Г / - Историческата даденост: И най-елементарната логика сочи, че е невъзможно прабългарите да дойдат на Балканите само няколко десетки хиляди, да се наложат над славянското море, да образуват държава и да се противопоставят успешно на две империи - Византийската и Франкската. За подобно нещо и стотици хиляди не са достатъчни, колкото и да е силна организацията им.


Други неоспорими факти от нашата история са големите приноси, които ние, българите имаме в развитието на човечеството. Били сме от особена важност за европейския континент. Няма как да е иначе след като създаваме три големи и силни държави в Европа, където има много народи. Това са Стара Велика България, Волжка България и Дунавска България, на която ние сме преки наследници, защото България е жива и до днес, но за съжаление в изключително свити размери и няма водеща роля, а напротив - сега е играчка в ръцете на “Великите сили“. За да се създадат в Европа три големи и силни държави се иска огромен потенциал и много силна държавнотворческа традиция. Именно тази традиция ние сме я притежавали, защото сме един от най-древните народи. Доказателство за това е фактът, че името на българите се среща в най-древните хроники и легенди.

Какво тези наши държави правят за Европа? Спират нашествието на азиатските народи. На всички българи са известни делата на Кан Тервел. Между другото, арабската инвазия при Константинопол е била много по-силна, отколкото при Гибралтар и на Карл Велики е било много по-лесно да спре арабите при Поатие. Не случайно тогава Тервел е наречен спасителят на Европа.

Единствено волжките българи успяват първи да спечелят победа срещу монголите, в Дунавска България пък спират татарите, които са част от монголите - завоеватели почти на два континента през 13 век. Със своите територии и съпротива, българите във Волжка и Дунавска България, все пак в някаква степен, едните срещу монголите, другите срещу турците, успяват да притъпят азиатския устрем. Днешната най-голяма държава в света - Русия дължи в известна степен своя напредък в миналото на Волжка България, която завладява. Голяма част от руската интелигенция през 18-19 век е от български произход като Тургенев, Достоевски и много други. Още Стара Велика България е помагала на Византия срещу азиатските нашествия. А Дунавска България се вбива като клин между Византия и Франкската империя и заедно с военните победи срещу империите и дворцовите интриги в двата кралски двора, внася объркване в завоевателните им планове, като идеята за обединяване на франки и византийци и създаване на нова “Римска империя”. Карл Велики е искал да се ожени за византийската императрица, а браковете между владетелите винаги имат политически характер. Ако това беше станало, сигурно Европа сега щеше да бъде унифицирана като САЩ.

Особено благодарен на българите трябва да е славянският свят, защото от Дунавска България старобългарската литература се разпространява из славянските земи на славянски език и допринася в основни линии за развитието на началния тласък на славянската култура и идентичност. Ако не беше създадена Дунавска България на Балканите можеше да няма сръбски, хърватски и други народи, защото щяха да бъдат асимилирани от Византия чрез процеса на християнизация. За същността на този процес в България ще стане дума по-долу. След въвеждането на християнството в България, от нашата държава тръгва мощно богомилско движение едва ли не из цяла Европа и разбива схоластиката в християнската религия и проправя път за ренесанса в европейските държави. Трите български държави в миналото дават и богата материална и духовна култура на другите европейски народи. Прабългарите са се славели като добри строители, занаятчии и т.н. Известен е и прабългарският календар.

Естествено възниква въпросът, след като сме били толкова силни и сме спасявали континента от азиатските нашественици, защо сега ни е толкова незавидно положението? Отговорът не е лесен. Все пак трябва да има причина. Тази причина трябва да се търси в по-широк обхват от време. Нищо не е случайно и нищо не е от вчера. Всичко е един сложен и противоречив процес в историята на човечеството. Лично аз виждам началото на нашето падение като държавност в покръстването, наложено със сила от цар Борис I. По него време е текъл процес на християнизация, както сега тече процес на глобализация. Тези процеси не са случайни, естествено разлики има - между единия и другия има около 1000 години време, но целта е една и съща - властване и пак властване. Точни този стремеж за властване кара оръдието на християнизацията в България - цар Борис І - да наложи по най-кървав начин християнската религия. Пак този стремеж за властване го кара да въведе славянския език за официален, защото българската държава, тогава, едва ли не навсякъде е граничела със славяни, които извън България са били доста голяма маса, заемаща значителна част от континента и целта е била, чрез християнството и разпространението на българската култура на славянски език да се упражни силно влияние върху този свят. Това и става, затова историка Божидар Димитров казва, че българите са цивилизатори на славяните. Но колкото и някои да изкарват цар Борис І прозорлив и т.н., в крайна сметка, заслепен от власт, той не е видял най-важното - че християнизацията ще доведе до разрушаване на българската държавна система, а това води и до едно бавно унищожаване на българския народ. Последвалите близо 11 века доказват това. Не случайно имаме две робства, траещи дълги векове и не случайно сме останали около една четвърт (като територия). Недоумявам, защо този владетел, въобще, се величае. Самият той отива в манастир, може би за нещо се е покаял, но вече е било късно. Възможно ли е било християнството да не се въведе тогава в България, след като то е било всеобхватен процес, както сега е глобализацията? Силата, която тогава е притежавала България, говори, че сме можели да избегнем този удар. Сега естествено глобализацията не можем да я избегнем. България сега е една играчка. Властолюбието на управляващите и сега ни погубва. Някой ще се намери да каже, че християнизацията ни приобщава към постиженията на древната римска култура и постиженията на нейната продължителка Византия. Да усвоиш културни постижения е много хубаво, но не заради това да унищожиш своята си култура. Цар Борис І изгаря свещените книги на прабългарските жреци - “Колобрите”. Представете си, ако това не беше станало, колко много повече щяхме да знаем за нашата история, култура и т.н., за нашия произход, а не сега да има един куп теории за произхода ни и разни спекулации. Винаги, когато в човешката история са се горели книги е следвало нещо страшно.

Българите също са имали високо развита култура, по-древна от тази на Рим. Самото съседство, което сме имали с Византия, малко или много е щяло да ни даде и културен обмен. По-горе бях казал, че българите са един от първите народи в света. Те са участвали в изграждането на древните цивилизации. Самите те изграждат своя култура и цивилизация и обърнете внимание - изграждат своя, уникална държавна система, изключително прогресивна за времето си. При тях държавата се е смятала като средство за спасяване на рода, нещо корено различно от днешното положение - “държавата, инструмент за насилие в ръцете на господстващата класа”. Това, че държавата се е смятала за средство за запазване на рода при българите го доказва фактът, че винаги, когато българският етнос е бил завладяван от друг народ, българите са напускали мястото, където са живеели и са тръгвали по света да търсят свободата, робство не са търпели. Затова и българските държави не са една и две. Ето в Европа са три. Не случайно и йерархичните отношения в тези държави са били по-демократични от всички останали в тогавашния свят. Но идва злощастното покръстване, което на мястото на тази изключително прогресивна и демократична за времето си държавна система, налага по един кървав и драматичен начин /изкланите, заедно с пеленачетата 52 болярски рода/ византийската покварена и узурпаторска държавна система. Едно е да покръстиш народи, които нямат държави, нямат хилядолетна история и традиции зад гърба си, друго е да смениш вярата на народ като българския, чиято вяра е стара и утвърдена. Народ с хилядолетни традиции, създал няколко държави и притежаващ невероятен свободолюбив дух.

С една дума, държавата на българите вече не е тяхна. Те са поставени в нещо, което е съвсем чуждо на сърцето им, на същността им и това е най-големият удар, удар върху моралните ценности, които са хилядолетни. От тогава българинът е чужд на държавата си, та до ден днешен. С една дума сцеплението, съединението между индивид и държава е нарушено или съединението, което прави силата вече го няма. Изпълнен е девизът “Разделяй и владей” - метод, чрез който едни хора властват над други, откакто човечеството съществува. Затова в човешката история винаги има войни, които изкуствено са разпалвани, затова сега дойде и най-страшната война, войната с невидимия враг, с тероризма - изкуствено създаден, война, която се очертава да бъде безкрайна... Нещо в нашият свят е сбъркано в основата си, щом като материалното властва над духовното.

Чрез въвеждането на християнството е нанесен удар върху българската държавна система, и резултатът е: РАЗДЕЛЕНИЕ.

Затова последва византийското робство, после турското и т.н. и от някога големия български народ днес остава около една четвърт. Веднага някой ще каже - “Как разделение, нали християнството консолидира процеса на образуване на българската народност, сиреч спомага за по-бързото сливане на отделните съставни части в едно цяло?" Това би било така, ако количественото съотношение между отделните части е приблизително равно. Но в нашия случай не е така, защото имаме една основна маса, в значителна степен по-голяма от другите съставни части. Дори, ако тази основна маса е славянската, както грешно се твърди за сега. Това е идеята на панславизма, която служи на Русия, която иска да бъде покровителка на славянските народи и колкото повече такива народи, толкова по-голямо влияние. Дунавска България, до покръстването, успява близо два века да се противопоставя на Византия и франките. Този факт не трябва да се подминава. И като не успяват двете империи да унищожат България със сила, налагат й “Християнството”. А това, че християнството е наложено по най-кървав начин и е съвсем чуждо за народа, говори последвалото мощно богомилско движение като противовес. Това движение се разпространява из цяла Европа и полага основите на последвалия го ренесанс. Отново някой ще каже, ами нали имаме златния век при Симеон, нали имаме възход при Асеновците. Да, но тези два върха, колкото и да са големи, са за много кратко време. Тези възходи не са същите като преди, не са постоянни. Забележете, откакто се създава Дунавска България до покръстването, тя постоянно расте. Дори е имало случаи да заплашва Византия. Да, при Симеон е най-големият растеж, но той не се запазва като постоянна величина както преди покръстването. После отново чак при Асеновци има развитие и до тук.

Следва близо 7 века рецесия до ден днешен. Резултатът го изпитваме на гърба си. Свита до неузнаваемост етническа територия, нисък стандарт и т.н. Българите, като ги завземе някой не тръгват по света да търсят свободата и да създадат своя държава, както някога. Остават на мястото си и приемат робството. Имало ли е такова нещо преди покръстването? Не случайно в историята на българите преди покръстването имаме създадени толкова държави. Може би това е един от най-силните факти, който доказва, че върху нашия народ с покръстването е нанесен съкрушителен удар. От тогава започва началото на нашата драма. Ето един пример от най-новата история на човечеството, който може донякъде да илюстрира пагубното въздействие на покръстването. В бившата ГДР - източна Германия, беше наложен социалистическият морал. Видя се след краха на комунизма и обединението на двете Германии, до каква степен източногерманците са деградирали и колко много време ще им трябва да се оправят. При нас обаче покръстването е било много по-жестоко, отколкото смяната на системата при източногерманците и последствията върху нас са много по-големи.

Тук естествено пак възниква въпрос - Какво може да се направи? Винаги може нещо да се направи. В случая някои части от нашата история трябва да се пренапишат. Особено са важни учебниците за началния курс, защото каквото влезе в детската душа остава за цял живот. Не можете да си представите, какво мощно въздействие върху съзнанието на човека имат началното училище и медиите. Знаете, че едно нещо, макар и лъжливо, като се повтаря до неузнаваемост, става истина. Особено, когато се казва на дете, което всичко възприема за даденост. А възрастните няма откъде да сравнят информацията, защото медиите служат на управляващите и също поглъщат поднесените им лъжи. По този начин и чрез много кръв е формирана изкуствената “македонска нация”. Защо сега началното училище и медиите да не се използват за казване на истината и за осъзнаването на един тотално лъган народ? След като станем по-осъзнати, ще бъде по-трудно върху нас да се оказва икономически и политически натиск. Историята ни показва, че в нас, българите, има голям потенциал, трупан в продължение на хилядолетия, защото сме един от първите народи на света, градил човешката цивилизация заедно с египтяните и шумерите, но тях вече ги няма, а ние още съществуваме. Трябва ли да си отидем и ние?

С който и народ да са се смесвали, българите винаги са били водещия етнос и винаги са запазвали основата си, просто няма как да е иначе след като те са създавали държавата. Затова създадената народност в Дунавска България през 9-10 век, просто е поредна разновидност на българите, но със запазена основа. Времето, когато българите се създават като народ трябва да се търси далеч преди новата ера. Тогава тяхното име влиза в най-древните хроники и легенди.

Къде са били границите на нашата разновидност на българската народност през 9-10 век? - теглете мислена линия от Будапеща до Одеса, или почти цяла днешна източна Унгария плюс почти цяла днешна Румъния плюс южна Бесарабия. От малко на запад от Белград до Шкодренското езеро /тук влиза и цяло Косово/. Цяла днешна централна и южна Албания. Днешна централна и северна Гърция и европейската част на Турция без крайбрежието на Мраморно море. И разбира се държавите България и Македония. Сами виждате колко пъти днешните ни държавни граници, заедно с тези на Македония, а горе долу това са ни съвременните етнически граници, са по-малки от очертаното по-горе пространство. Или какво е останало от нашия народ, толкова голям и толкова древен - само около една четвърт.

Написаното по-горе са факти и то неоспорими, защото са всеобхватни и доказани, както фактът, че е имало Втора световна война. Затова не казвайте, че трябват доказателства. Знаете, че фактите са най-големите доказателства. “Когато фактите говорят и боговете мълчат“. Ако ги подминаваме, само ще си навредим. Дори и да ви дразни малко начина, по който са посочени, не означава, че трябва да ги подминавате. Как иначе ще стигнем до истината?

Духовност, модерна наука ...древна история...

Духовност, модерна наука, древна история. Тези три думи може да ви се струват доста далечни като смисъл, но те са свързани както ъглите на триъгълник. Без който и да е от тези ъгли, същостта на триъгълника хуманност се изменя....

Научния напредък без духовността е като тяло без душа. За съжаление това е науката, която виждаме днес. Тя ни води към общество, притежаващо много разрушителни черти - алчност, самолюбие, егоизъм и липса на толератност към отсрещния. Хората днес в много отношения са роби на технологиите, създадени от науката, за да се грижат на нашето удобство.

Това от което се нуждае човечеството е прогресивна земна култура, в която духовността и науката да вървят ръка за ръка. Нужна ни е култура, базирана на принципите на любовта, толерантността, братството и желанието за развитие.
Човешката раса на Земята съществува от много хилядолетия.

В древността е имало периоди, в които нашата култура е била развита - научно, а също така и духовно. Обществата са ръководени от хора с метафизични познания, които са практикували различни системи йога и медитация. Те са познавали природните неограничени източници на енергия. Хората са пътували до отдалечени звезди и планети на сложни космически кораби и чрез телепортиране. Те са осъществявали контакти с други развити цивилизации от цялата Вселена. Това бил Златния век на древността. Хората започнали да нарушават баланса между духовността и науката и се ориентирали все повече към материалното. Последвали климатични катастрофи, следствие от играта с природата и ядрени войни, довели до тотални разрушения. Радиоактивните излъчвания довели до мутации сред оцелелите и се появяват праисторическите хора, които познаваме. Има вероятност това да се е случвало много пъти подред през хилядолетията. Физическите доказателства са изчезнали, но е запазена информация за тези катаклизми в някои древни индийски текстове, а също и в преданията на други цивилизации.

За да постигнем едно общество, в което има хармония между духовното и материалистичното, трябва най-напред да се достигне една критична маса от хора с по-високо обществено съзнание и по-развита духовност. Нещата след това ще се развият с доста бързи темпове. Това може и да изглежда трудно, но в действителност нещата се движат в правилната посока. Въпреки всички пороци на обществото ни ние все пак си задаваме ключови въпроси като "Защо сме тук?", "Защо има толкова много болка и мизерия?", "Дали не можем да променим света?" и не на последно място всеки си е задавал въпроса "Има ли Бог?" Тези вътрешни вълнения са един от най-важните признаци, че все още има възможност да се промени реалността, в която живеем.

НОВИ ДАННИ ЗА РАННАТА ИСТОРИЯ И ПРАРОДИНА НА БЪЛГАРИТЕ

Арменският писател от XIII-ти век Григор Акнерци (инок Магакия) е написал една малко позната у нас книга за народите на Средна Азия [История монголов инока Магакии, стр. 8—9). Пер. и объяснения К. П. Патканова. Спб. 1871]. Описвайки народите в Средна Азия, авторът пояснява: “…в Скития, пространството между реката Итил (Волга), планината Имаус (Памир, Имеон) и Каспийско море живеят 43 народа, които на варварски език се наричат Хуж и Дуж, т.е., “народи живеещи поотделно”. Главният от тези народи се нарича БУХШ (Булх ?), а другия – Тугари, …” (Григор Анерци, стр. 3). В този случай, както и в много други източници, народът ТОХАРИ е записан като тогари. По-важното е обаче това, че първият по важност народ сред народите на Скития (Средна Азия) е народът Бухш (Булх), което може да бъде само народът, живеещ близо до град Балх и планината Имеон и известен на индийците като Бахлика. Друг народ с такова име в района няма. Авторът прави разлика между народът БУХШ (булх) и тугарите (тохарите), които живеят в Таримската котловина до около II век, след което са завладени и асимилирани от хуните, давайки начало на тюрките. Очевидно, този списък от народи се отнася за периода преди II-ри век, иначе в него не биха присъствали и тохарите като втори по важност народ. В този текст ясно са указани границите на историко-географската област Скития, за които в историческата литература има много неясноти и хипотези.

В един апокриф от XI-ти век [Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50] се казва: “И тогава, след него (цар Слав) се намери друг цар в българската земя – детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава – Дръстър град; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя, и преди това бяха прочие етиопи (ЕQIОПI)”. Посочените по-горе твърдения са исторически достоверни. Действително, “цар Испор (Еспор, Аспарух) приема българското царство (наследява държавата Стара Велика България), създава велики градове (Плиска и Дръстър) и погубва голямо множество хазари (измаилтяни). Той издига и велик презид от Дунава до морето (такъв ров съществува и днес) и населява цялата Карвунска земя (Малка Скития, Добруджа).

Изразът: “…и бяха прочие преди това етиопи”, очевидно отнасящ се за народа на Испор, населил карвунската земя, обаче е необяснимо загадъчен”. Цветелин Степанов [Власт и авторитет в ранносредновековна България. Агато.София. 1999] счита, че в този израз може да се съдържа указание за района (Етиопия ?), откъдето произхождат прабългарите. По-старите български историци са коментирали много този термин (етиопи), но по начин, който го откъсва от народа на Испор – българите. Ив. Венедиков счита, че терминът “етиопи” сигурно означава “население с неясен смесен състав”, имайки пред вид завареното от народа на Испор население. В. Бешевлиев счита, че с термина “етиопи” са обозначени византийските войници, с които народа на Испор е воювал в Добруджа – за него войниците са дошли от Византия, най-вероятно от Мала Азия.

Смисълът на текста обаче ясно показва, че терминът “етиопи” се отнася за народа на Испор, който е населил Добруджа. Цв. Степанов е намерил доста сведения в църковната и историческа литература за това, какво би могло да се разбира под термините “етиопи”, “Етиопия”. В библията, с еврейските думи Куш, Кут (Етиопия) се наричат няколко различни места: район на юг от Египет (днешна Етиопия) и район в Южна Арабия на брега на Червено море (Кут). За арабските географи, областта между реките Тигър и Ефрат (Вавилон) е носела името Кута, а народът е бил наричан съответно “кути”. В надпис от времето на Дарий I (края на VI в. пр. н.е.) се казва, че слоновата кост за дворците идва от Етиопия (Куш), Индия и Арахосия. Херодот отбелязва, че в индийския контингент на армията на Ксеркс, която се бие срещу елините има и “източни етиопи”. На друго място Херодот отбелязва, че е имало и “азиатски етиопи”, живеещи в днешен източен Иран. Плиний и Птолемей говорят за “левкоетиопи”, т.е., „бели етиопи“. В древността, областта между река Оксус (днешната Аму даря) и Имеон (Памир) се е наричала страната Куш [Ленорман Ф., Руководство к древней истории Востока до персидских войн. 2, вып. 2. Мидяне и персы. 2, вып. 3. Индийцы.1878 – 1879. Киев. Стр. 312]. От това име е останало названието на планината Памир – Хиндокуш.

Към тези известни факти може да се добавят още четири наши находки. В книгата [Балавариани. Мудрость Балавара. Пред. и ред. И. В. Абуладзе. Тбилиси. 1962. Приложение: Мудрость балавара. Пер. И. А. Джавахишвили. Стр. 115] е казано: “Отец Исаак, син на Софроний Палестински ни разказа за мъдростта на Балавар, който се намираше в пустинята с отшелниците. Веднъж аз достигнах до Етиопия и там в едно индийско книгохранилище намерих тази книга, в която са описани делата на този свят, много полезни за душата”. От този цитат може да се предполага, че страната Етиопия се намира близо до Индия, щом в нея има хранилище на индийски книги. Вероятно това е страната Куш – Имеон.

В друга една книга, цитирана от И. Н. Лебедева е описана гръцка повест, озаглавена “Душеполезное повествование, принесенное из внутренней Эфиопской страны, называемой Индия, в святой град Иоанном монахом”. В самото заглавие на повестта се упоменава страната “вътрешна Етиопия”, наричана Индия. По-нататък, вътре в самия текст на повестта два пъти се споменава за „благочестивите мъже от вътрешна Етиопия, т.е., Индия“, които разказали на автора на повестта историята за царевича (княза) и неговите наставници (стр. 31). В този изключително важен цитат, страната Индия е наречена три пъти “Вътрешна Етиопия”. Ако Индия е “Вътрешна Етиопия”, предполага се, че друга съседна страна ще е била наричана “Външна Етиопия” и това е най-вероятно съседната територия на Памир (древната страна Куш или съвременната област Хиндокуш – индийски Куш). От всички съседи на Индия, тази област е най-тясно свързана с Индия в културно отношение и от там индо-ариите са навлезли в Индия. Подразделянето на индо-арийския свят на “Вътрешна Етиопия” и “Външна Етиопия” прилича на подразделянето на прабългарите на “вътрешни” и “външни” българи.

В още един древен документ имената на Етиопия и Индия се споменават като страни разположени една до друга. Това са т.н. Диалози на Псевдо-Кесарий, раздел 3 озаглавен „Пак за името на река Дунав“ [ГИБИ, том 1. София, 1954 год. Изд. БАН. Под ред. на В. Бешевлиев]. Този автор е живял вероятно през VI-ти век и по повод на една популярна библейска легенда е записал дословно: „И тъй, слушай писателя, който разказва за четирите реки, които извират от един извор и като че ли поименно ги сочи с пръст. Названието на едната е Фисон. Тя преминава, казва той, край Етиопия (Aithioпia) и Индия, гдето я наричат Ганг.“

Традицията Индия да се отбелязва и като Етиопия продължава и до късното средновековие. Например на картата на големия португалски географ Diogo Homem, издадена в 1565 година, Индия е отбелязана като India Maior Ethiopi – Голямата индийска Етиопия.

Взаимното заместване на страните Етиопия и Индия или споменаването им като две съседни страни в много стари документи е трудно обяснимо, но е факт. Квалифицирането на прабългарите от пред-Аспарухово време като ЕТИОПИ на страниците на средновековния български хронограф може следователно да се изтълкува като пряко указание за техния памирски произход. От друга страна, традиционното свързване на термина Етиопия с библейските земи Кут и Куш от Месопотамия може да обясни защо Именника на българските владетели е бил поставен в раздел, изброяващ списък на вавилонски царе.

Преселвайки се в района на Кавказ и Черно море, българските племена създават държава известна като Стара Велика България. За неин родоначалник се смята легендарният Авитохол. Тя е втората европейска държава по това време, след Римската империя, просъществувала до втората половина на VII –ми век. Съдбата на тази държава е оставила трайни следи в паметта на източно-европейските народи. Най-известният и владетел е кан Кубрат. В нашумялата напоследък книга на Микаил Башту [Микаил Башту Ибн Шамс Тебир. Сказание о дочери хана. Казань, 1990] е описана интересна легенда, вероятно наследена от древните българи край Волга, чийто оригинал е загубен и е останал само превод на руски. Според тази легенда, Кубрат (записан като Курбат) имал брат – Шамбат (Самбат), известен още като Кий, който изградил град Киев. Прави се опит името Кий да се изтълкува от тюркски като “киу” – отдалечен, отцепен. Самбат създава държава на част от територията на днешните Полша, Румъния, Унгария и Украйна (споменава се едно тюркско-татарско име за тази държава – Дулоба, т.е., държавата (оба) на рода Дуло). Това е може би известната от западните хроники славянска държава на владетеля Само (623-658 г.), чието име може да произлиза от Самбат. Тази държава води войни с франките и аварите и е била много силно подкрепяна от местното славянско население. Засега няма достоверни източници, потвърждаващи версията за съществуването на Самбат–Кий, брат на Кубрат. Единственият документ е този от X-ти век на византийския император Константин Багрянородни [Константин Багрянородный. Об управлении империей. М. 1991] който пише, че град Киев е основан от Кий, а вътрешната крепост на града носи името Самбатос.

Легенди за основаването на Киев обаче са запазени и при източните славяни, германските народи и арменците. Сходни мотиви съществуват и в легендите за основаване на Краков и Прага. Названия, близки до топонима Киев се срещат на различни места в Полша и Литва, а също в Силезия, Моравия, Угорщина, Сръбска Лужица [Брайчевский, «Коли i як», с. 82-83]. Например, в централна Полша има местност Куява, с която е свързана легендата за основанането на Полската държава и където се намират древните населени пунктове Киево, Киевица и други със сходни названия.

Най-древна е арменската легенда, записана в “Историята на Тарон” от Зеноб Глак, арменски историк, когото Марр отнася към VI в. [Марр, «Книжные легенды», с. 60], а някои историци – към VIII-ми в. [Рыбаков, «Очерки», с. 779]. Съгласно легендата на Зеноб Глак, двама братя, Деметр и Хисаний са били прогонени от родината си и намират убежище при цар Валаршак, който им дава земя, наречена Тара, където те построяват град Вишап. След петнадесет години Валаршак убива братята и дава властта на техните трима сина – Куар, Мелтей и Хореан. Куар построява град Куар, Мелтей построява в полето свой град и го назовава Мелтей, а Хореан построява свой град в областта Палун и го нарича Хореан. След много години тримата братя Куар, Мелтей и Хореан се изкачват на планината Куркея и там намират прекрасно място “…тъй като там имало простор за лов и прохлада… и построили там селище”.

До голяма степен, митологията на източните славяни е концентрирана около една интересна легенда за техния произход [М. Б. Ладыгин, О. М. Ладыгина. Краткий мифологический словарь - М. Издательство НОУ “Полярная звезда”, 2003]. Тази легенда е отразена още в древноруските документи „Повесть временных лет“ и “Слово о полке Игореве” от XII-ти век [Слово о полку Игореве. М., 1972 г. Перевод Д. С. Лихачёва]. Съгласно тази легенда, прародителят на славяните (поляните, руските хора) е бог Даждбог и неговата съпруга Жива. Според съвременните специалисти по източнославянска митология, около две трети от религиозния пантеон на източните славяни представляват богове и персонажи, заимствани от иранската митология. Тук се включват боговете Даждбог, Жива, Хорс, Симаргл. Даждбог отговаря на иранския бог Датар, чието име на авестийски означава “деятел, създател, творец”. Бог Хорс отговаря на иранския бог Хорс – Ковач. Самата дума “бог” е също иранска. Причината за тази аналогия е ясна – главният етнообразователен процес за източните славяни е протича в първите векове от н.е. в района на Северното Причерноморие, като резултат от смесване и асимилиране на местните скито-сарматски ирански племена от страна на дошлите от север протославяни. Заедно с тази асимилация, голям брой думи и митологични персонажи и божества са преминали от северните иранци в езика и митологията на източните славяни.

Даждбог и Жива имат син наречен Орей или Арий. Това име произлиза от “арий” – орач. Орачът Арий се смята за прародителят на славяните. Той има трима сина и една дъщеря. Дъщерята се казва Либед (Лыбедь) – Бял лебед. Имената на тримата братя са Кий, Щек и Хорив. Според друг вариант на легендата, имената на синовете са Кий, Пащек и Горовато. Съгласно легендата, Кий с по-младите си братя Щек и Хорив основат град Киев, като всеки от тях построява свое селище на един от трите киевски хълма. Когато идва “голямата опастност” -“великая стужа” баща им Арий отвежда праславяните от “Руските планини” на запад.

Съгласно една от версиите на легендата, името Кий произлиза от името на бога-ковач Кий в митологията на източните славяни. Кий е изковал оръжието на бога-гръмовержец Перун в неговата битка със Змея. Името Кий е близко до старославянския глагол КУЯ – кова, изковавам, който може да има връзка с иранския глагол КАВА – кова. За сестрата Либед – “белия лебед “има по-малко данни. В руските народни приказки съществува митологичен сюжет за тримата братя и тяхната сестра, богатиршата Белия лебед, която владее “живата” вода и “подмладяващата” ябълка. Тримата братя са изпратени при нея да вземат тази ябълка и живата вода. Почти същият сюжет съществува и в българските народни приказки (“Тримата братя и златната ябълка”).

В легендата на източните славяни е отразено още едно историческо събитие, оттеглянето на прабългарите на запад пред надвисналата опастност от хазарите. Даже има съвпадение с изходната точка на оттеглянето, известните Хипийски (Български или още Конски) планини в северна Берсилия, които в легендата са предадени като “Руските планини”. Единствената неточност е, че според легендата изтеглянето става под ръководството на Арий, докато в действителност то става под водачеството на неговия внук, Аспарух. Тук има смесване на представата за “легендарното изтегляне” на славяните на запад с реалното историческо преместване на част от българите под ръководството на Аспарух.

По-общо, в представената легенда историческата съдба на прабългарите от района на северен Кавказ и Северното Причерноморие е представена като съдба на източните славяни. Това безспорно е неточно, но е напълно разбираемо като се има пред вид, че формирането на източните славяни става по същите тези места с активното участие на голяма част от същите тези прабългари, които впоследствие са асимилирани от славяните. В края на краищата, какво чудно има, че пославянчените българи са предали спомена за своята история на околните славяни, а те от своя страна са трансформирали тези спомени в своя легенда ?!

Много важен момент от тази легенда е, че бащата на един от най-великите българи – Кубрат е представен с името Арий – Орач. Най-вероятно е това име да има епонимен смисъл, но не е изключено също да е принадлежало на реална историческа личност. И в двата случая обаче, то отразява историческата представа на древните българи за техния арийски етнически корен. Етническото наименование ariya-арийци носи семантиката БЛАГОРОДНИ, СВОИ, БЛИЗКИ но има буквален смисъл на ОРАЧИ, хора които се прехранват със земеделски труд. Според представите на арийците това е благородно поведение в противовес на северните иранци – туранците, които били номади и често прибягвали до грабежи. Съвременната българска историческа наука отстъпи частично от първоначалната хипотеза, че всички българи са били тюрки и заявява, че само управляващата прослойка са били хуни (прототюрки), докато народът е ирански. Ако обаче един толкова прославен представител на рода Дуло, като бащата на Кубрат е бил хун, той едва ли ще остане в паметта на народа с името Арий-Орача.

Представената по-горе митологична картина за прародителя на славяните, Арий и тримата му синове Кий, Щек и Хорив, създатели на град Киев се припокрива в голяма степен с арменската легенда и с легендата от Волжска България за Самбат – Кий и неговия брат Кубрат, основателя на Стара Велика България. Кубрат е представен под имената Хорив и Горовато. В арменската легенда Кий е Куар, а Хорив – Хореан. Имената на третия брат, Щек и Мелтей, по мнението на Марр [Марр, «Книжные легенды», с. 60] и на други изследователи [Рыбаков, «Очерки», с. 779] имат един и същ смисъл – “змей”. Много учени отбелязват, че имената на тримата братя нямат “никакви признаци за славянска принадлежност” [Артамонов, «История хазар», Л., 1962, с. 294], а и двете легенди ясно показват, че братята са пришълци в земята на поляните. Името Кий е близко до известното източно-иранско царско име Гай (gayehe – “човек” – авестийски), а също до името на източно-иранската царска династия Кава – ковачите. Етимологията на Кий като Ковач – обяснява неговата роля на творец, създател на град и до голяма степен се покрива със значението на иранския митичен герой Гая Маретан – първият човек създал първия град на земята (град Балх) и първата държава (държавата със столица град Балх). Тюркската етимология Кий – “отдалечен” е безсмислица.

Средновековният Киев се е наричал Kiu, Kio на скандинавските езици и Chyo, Cleva, Riona (Хио, Клева и Риона) на английски. Съществувало е и скандинавско название на този град, KANUGARDR (Кенугард), което руски автори обясняват като производно от КАН – ГАРД, Кански град или град на Кана. Уместно е да се отбележи, че названието KANUGARDR е близко по форма до названието на столицата на Персия – PARSUGARD и до персийското название на сръбската столица Белград, Balghirad.

Фактът, че съществуват толкова много и добре документирани легенди на различни народи, описващи еднотипни събития и включващи едни и същи персонажи увеличава извънредно много историческата достоверност на представените данни. Едва ли историческата памет на народи, наброяващи стотина милиона души ще бъде по-малко важна, отколкото един писмен документ. Като извод, би трябвало да се гледа сериозно на възможността Кий и Щек да са исторически личности, редом до техния брат Кубрат.

Към горните факти може да се добави и следното важно историческо свидетелство. В Именника на раннобългарските владетели Кубрат е записан под странното име Коурт (Курт). Многобройните тюркисти у нас и в чужбина веднага са забелязали, че името Курт съвпада със съществителното име за вълк в тюркските езици (курт). Това ги е окуражило да предположат, че Кубрат е етнически тюрк и носи името Вълчо на тюркски. Няма обаче никакви данни, че в предосманско време думата курт – вълк е присъствала в българския език и е оставила следи в българската култура. Това предположение досега не е получило нито едно доказателство и остава гола фикция. Обратно, в светлината на многобройните легенди и свидетелства, че Кубрат може да е част от историческия персонаж от основатели на Киев – братята Кий (Ковач), Щек и Хорив, името Курт допуска друга етимология, подкрепена с тежки доказателства. На осетински език, сходен с езика на прабългарите, „курт“ означава ковач, а „гурда“ – стомана. Тези две осетински думи имат обща основа с прабългарската дума „кръчии“ (ковач), която има доказан ирански произход. От своя страна, „кръчии“ не е дума, която прабългарите епизодично са възприели от аланите, а е дума функционирала в езиковата среда на старите българи заедно с много други сходни на нея думи: „креждел“ – заключалка, „кладиво“ – чук и съвременните български думи „гърча, гърч, гърчене“, които отговарят на действие (огъване), получаващо се при коване на нагорещено желязо. Вероятно, „кръч“ е основа на забравен прабългарски глагол, означаващ „кова“. До XVIII-ти век, българският град Кичево в Македония е носел името Кърчево (Кърчова в турските регистри), което на езика на прабългарите трябва да значи Ковачево. Подобно име носи и съвременния град Кратово в Източна Сърбия, което също би могло да бъде прабългарски топоним със значение Ковачево. Цялата съвкупност от сходни старобългарски думи – кръчии, кладиво, креждел, гърч, както и топонимите Кърчево (Кичево) и Кратово са най-вероятно образувани от морфемата „кръч“, наследена от езика на прабългарите, която е запазена и при осетинците като курт (ковач) и гурда – стомана. Това са сериозни доказателства, че другото име на Кубрат – Курт при древните българи е означавало Ковач (т.е. Кий) и няма нищо общо със случайното хрумване „вълк“. От своя страна, предложената етимология Кубрат – Курт – Ковач – Кий представлява допълнителна подпора за хипотезата, че основателите на Стара Велика България са изградили град Киев и че изброените по-горе легенди на славяни, арменци и наследници на волжските българи отговарят на реални исторически събития.

Напоследък в Русия доста нашумя книгата “Велесова книга”, която съдържа текст, написан с кирилица на древнославянски език върху овосъчени дъски. Дъските са намерени от белогвардейският офицер Изенбег в имението на князете Куракини по време на Гражданската война от 1921-1922 г. в Русия и изнесени в Западна Европа. Там дъските са преписани и разшифровани от известният писател Ю. П. Миролюбов. И тук се е намесила някаква тъмна сила и впоследствие дъските са загубени. Останали са само записките на Миролюбов и фотография на една от дъските. Установено е, че в началото на XIX-ти век оригиналните овосъчени дъски са се намирали в архива на антикваря А. И. Сулакадзев и са били отбелязани в неговия каталог като материал, написан от: «Ягила Хан», живял в Ладога през IX-ти век. Някои от кирилските букви по дъските са изписани така, както са писани по времето на българския цар Самуил. Езикът на текста носи белезите на новгородския диалект от XII-ти век. Други изследователи обаче считат, че текстът върху дъските е много по-късен, примерно от преди 200 години.

Съгласно текста върху дъските, предците на Арий и неговите синове Кий, Щек и Хорив идват от областта Седморечие (долината на река Кулу до Памир), прогонени от хуните и елините. Движейки се на Запад, те преминават една обширна пустиня (вероятно Къзълкум) и се заселват в подножието на висока планина (вероятно Кавказ). Притеснявани от язите (вероятно аорсите), те се преместват още по-на запад, където основават много градове – Голен, Киев и др. По-късно наследниците на братята попадат под игото на авари и хуни и водят война с хазарите. Освен с хронологично точни и исторически достоверни данни, записките съдържат и огромно количество сведения за бита, стопанството и религията на народа на Арий. В записките, народът на Арий е назован като славянски, но в действителност това са сарматите, мигрирали от Средна Азия на запад и впоследствие асимилирани от протославяните.

Някои руски изследователи считат, че “Велесовата книга” е сборник от знанията на новгородските жреци от IX-ти век и съдържа данни за историята на много източноевропейски народи. Съдържанието на този летопис прилича много на теорията на Петър Добрев за прабългарите, но е написан най-малкото 200 години по-рано, а може би и много повече. Съвременните български изследователи все още пренебрегват този документ, вероятно защото там не става дума за хуни, тюрки и долината на река Иртиш.

Шуми Марица ....

ЗА ПРАЗНИКА, МАРША - БЪЛГАРСКА СВЕТИНЯ!

ВЕЛИК Е НАШИЯТ БЪЛГАРСКИ ВОЙНИК

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ ВОЕННОСЛУЖАЩИ!