Цар Петър I 927-970

Петър е вторият син на цар Симеон. По неизвестни причини първородният му син Михаил се замонашва. В началото на своето управление непълнолетният Петър има за опекун вуйчо си - видния болярин Георги Сурсувул.

През лятото на 927 г. български войски нахлуват в Източна Тракия, но много скоро войната с Византия е прекратена и започват преговори за мир. Мирният договор е подписан на 8 октомври 927 г. в Константинопол. България остава в границите си от 896 и 904 г., т.е. голяма част от Симеоновите завоевания са върнати на империята. На Петър е призната титлата “цар на българите”, а българският църковен глава е въздигнат в патриарх. Така официално България се сдобива с независима църква и се присъединява към източните патриаршии. Младият български владетел е сгоден за внучката на Роман Лакапин – Мария, преименувана на Ирина. След известно време тя идва в България с огромна свита. С това се слага началото на т. нар. династични бракове.


Причините за резкия завой в българската външна политика явно се дължат на голямата умора след непрекъснатите Симеонови войни. Страната се нуждае от мир и вътрешно стабилизиране. Но недоволни от сключения мир с Византия има: това са онези Симеонови приближени, които са се обогатявали от бойните победи и за които мирът не носи нищо. Именно те подкрепят двата бунта на братята на цар Петър. През 928 г. срещу неговата власт се надига по-малкия му брат Иван. Заговорът обаче е разкрит, Иван е заловен и изпратен на заточение в Византия. Две години по-късно замонашилия се Михаил вдига бунт някъде по долината на р. Струма (930 г.). И това въстание приключва бързо след внезапната смърт на водача му. През 931 г. заточеният н България сръбски кньз Чеслав успява да избяга, разбунтува родината си и отхвърля българската власт. Цар Петър не попречва с нищо на отделянето на Сърбия от България.

Междувременно на северозапад над България надвисват твърде заплашителни облаци. Започват страшните маджарски нашествия. През 934 г. маджарите преминават през цяла България, като достигат околностите на Цариград, където са отблъснати от ромеите. До пределите на империята угрите достигат и през 944, 948 и 958 г., а не знаем колко техни нашествия завършват само в български земи. Маджарските нападения обтягат отношенията между България и Византия. Наскоро след смъртта на царица Ирина, която е истински “залог за мира” между двете държави, византийците поискват от цар Петър да попречи на маджарските нахлувания в имперски земи. Като доказателство за верността на българския цар синовете му Борис и Роман са пратени в Константинопол (063 г.)

През 965 г. български пратеници се озовават в двора на германския император Отон І, търсейки помощ срещу маджарите. След като преговорите не дават никакъв резултат, цар Петър сключва договор с нашествениците, поемайки задължението да не помага на ромеите срещу тях, ако те не опустошават българските земи.

През 966 г. българското пратеничество идва в Цариград за получаване на редовния данък, който империята изплаща от 927 г. насам. По това време император Никифор ІІ Фока празнува голяма победа над арабите. Той заповядва да набият пратениците, нарича цар Петър “кожогризец” и “трижди роб по прадеди”, като го заплашва с нападение, което наистина започва да подготвя... Ромейската войска навлиза в България, но гледката на планинските теснини и пропасти кара василевса да преустанови похода. “Защото – пише Лъв Дякон – е известно, че ромеите често са се натъквали на непроходими места в България и всички погивали.” Наскоро след неуспешния си поход Никифор Фока предлага на българския владетел мир при условие, че българите не допускат маджарите да стигат до византийските земи. Цар Петър отхвърля това предложение. За да накаже България, Никифор Фока потърсва съюзник. Така империята постъпва, когато няма сили да се справи сама. Изборът му пада на киевския княз Светослав.

В началото на лятото на 968 г. 60 000 руска войска достига р. Дунав. Тук княз Светослав е посрешнат от два пъти по-малобройна българска армия и успява да я разбие. “Светослав надвил българите, превзел 80 техни крепости на Дунава и започнал да управлява там, в Преславец”. В края на лятото обаче руският княз е принуден да се върне в Киевска Рус, защото печенезите обсаждат столицата му. Може да се предположи, че това навременно нападение е осигурено от българската дипломация.

През лятото на 969 г. руският княз предприема своя втори поход в българските земи. Този път неговите намерения са изключително амбициозни, както личи от изказването му, записано в “Повесть временных лет”: “В година 6477 (969) каза Светослав на своята майка и на своите боляри: “Не желая да бъда в Киев, а желая да живея в Преславец на Дунава – там е средата на моята земя ...” За да може руският владетел да твърди, че дунавският град Преславец е “средата” на неговите земи, той очевидно има предвид, че трябва да завоюва не само България, но и Византия; иначе думите му нямат смисъл.

Новото руско нашествие има гибелни за България последици. Българите са отново победени, а “вождът на българите Петър, боголюбив и достопочтим мъж, ... получил апоплектичен удар и като проживял още малко време след това, напуснал този свят” (Йоан Скилица). Цар Петър получава удар, оттегля се в манастир, където умира през януари 970 г.