Политически възход на българската държава при управлението на Иван-Асен I - 1218-1241

Началото на XIII в. донесло сериозни промени в политическата история на Балканския полуостров. През 1204г. кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход завладели Константинопол, което от своя страна прекъсва за кратко време политическия живот на Византия. Появяват се три нови държави – Трапезунската империя, Никейската империя и Епирското деспотство. Създаването на католическата Латинска цариградска империя води до териториални промени и намира отражение в историята на Българското царство.Първите Асеневци – Асен I (1190-1196), Петър (1185-1190 + 1196) и Калоян (1197-1207) водили упорита борба за възстановяване на българската държава. Възобновяването на българската държавност протича в три главни направления – възобновяване на царската власт, възстановяване на Българската патриаршия и освобождаване на земите, населени с българи. Този процес е твърде продължителен и завършва с църковния събор в Лампсак през 1235г., когато е възстановена Българската патриаршия.Динамичните промени на Балканите определят и основните външнополитически фактори, които оказват влияние на насоките на българската външна политика. Първоначално основен противник на Асеневци била Византия. Българските владетели успели да преодолеят нейния натиск в редица сражения. Открояват се особено ярко победата над Исак II Ангел в Тревненския проход (1190г), както и мирните договори след неуспешната обсада на Ловеч (1187г.) и договора от 1202г., когато Византия фактически признава правото на българите да владеят завзетата територия.Друг важен политически фактор за България е Унгария. С Унгарското кралство са водени войни за владение на пограничните територии и крепостите Белград и Браничево. През 1195г. Асеневци отхвърлили унгарската власт, но през 1202-1203г. цар Калоян със сила трябвало да отблъсква унгарското нашествие.Образуването на Латинската империя след превземането на Константинопол през 1204г. води до промени във външнополитическата обстановка на Балканите. Разгромът на латинската армия в битката при Одрин на 14 април 1205г. премахва заплахата от доминацията на латинците над България. Цар Калоян подпомогнал в най-голяма степен Никейската империя в борбата й за оцеляване, което на практика довело до спасяването на Византия.Изключително важно значение в историята на България имало и сключването на унията с Рим в края на 1204г. Посредством нея възобновеното Българско царство получило официално признание от римската църква. С помощта на папата цар Калоян решил българо-унгарския спор в своя полза. Въпреки че унията формално означавала свързване с католическия свят, по същество българският народ останал православен и не променил своето вероизповедание.Възобновяването на българската държава се осъществило по византийски модел. Но наред с успехите във външнополитическия живот в страната започват да се наблюдават и някои симптоми на възникващата криза, свързана с борбата за надмощие сред българската аристокрация. В този смисъл не е случаен фактът, че първите трима Асеневци са свалени по насилствен път от властта и убити. В самата фамилия на Асеневци битката за властта била безпощадна, което имало крайно неблагоприятни последици.Историята на Балканите и България от разглеждания период е сравнително добре проучена. Темата е основно проучена в обобщаващите трудове на Константин Иречек “История на българите” и на Васил Златарски “История на българската държава през средните векове”. На тези проблеми се спира и Петър Мутафчиев в “История на българския народ”. В най-ново време специална монография за фамилията на Асеневци пише Иван Божилов. Редица приноси имат и други автори – проф. Иван Дуйчев, който се спира на българо-сръбските отношения, проф. Васил Гюзелев, който разглежда отношенията на България с римската църква, Георги Бакалов, Петър Ангелов и др.От чуждите изследователи могат да се споменат Георги Острогорски, Генадий Литаврин, Джон Файн и др.Изворите за този период се разделят на няколко групи съобразно произхода си. От домашните извори най-ценна информация се съдържа в “Синодик на цар Борил”, произведенията на патриарх Евтимий Търновски, Дубровнишка и Ватопедска грамоти на цар Иван-Асен II, надписите на цар Иван-Асен II при Асеновград и др. От византийските извори информация се съдържа в произведенията на Георги Акрополит и Теодор Скутариот. Своеобразен извор за българската история от този период са и археологическите находки от Търново, както и останките от храмово и крепостно строителство.Историята на Европа през първата половина на XIII в. се характеризира с голям разцвет на градовете и търговията, разширяване на контакта между Изтока и Запада и търсене на баланса в отношенията между католицизма и праволславието. Това е времето, когато в Западна Европа започват да се налагат високообразовани владетели като германския император Фридрих II Хохенщауфен, никейския император Йоан III Дука Ватаци, унгарския крал Бела IV и др. С реформистката си дейност и стремежа за налагане на папската над светската власт се откроил и папа Григорий IX. Достойно място сред тези големи личности заел и българският владетел Иван-Асен II, който поддържал връзки с всички тях. Едва ли е случаен фактът, че тогавашният никейски патриарх Герман II характеризирал българската държава като “Великопобедно Българско царство”.Въпреки че цар Калоян вероятно е убит от куманския вожд Манастър, в дъното на заговора стоели неговата съпруга (кунанка по произход) и сестриния му син Борил (1207-1218), който незабавно заел царския престол. Това от своя страна предизвикало отцепнически движения. Деспот Алексий Слав образувал самостоятелно владение в Рило-Родопската област. Първоначално неговата резиденция била в крепостта Цепина, а в последствие той я преместил в Мелник. Неговото полунезависимо деспотство просъществувало чак до 1230г. Деспот Алексий Слав основал и богато дарил един манастир в Мелник. Той водел самостоятелна външна политика и в зависимост от конюктурата клонял ту към Българското царство, ту към Латинската империя или към епирската държава. Алексий Слав също принадлежал към фамилията на Асеневци.Братът на Борил севастократор Стрез също не бил безразличен към царския престол. Преследван от Борил, той намерил убежище в Сърбия. Със сръбска помощ се установил в крепостта Просек над р. Вардар. Сепаратизмът избуял и владенията на Стрез и Слав имали по-дълготраен живот от колкото тези от началото на XIII в. Единството на Българското царство, постигнато с много усилия и жертви, рухнало. За да бъдат спасени малолетните синове на Асен I – Иван-Асен и Александър, които след смъртта на Калоян имали законни права за престола, първоначално били отведени при куманите, а в последствие в Гарическото руско княжество. Те живели в изгнание близо десет години.Първоначално цар Борил се опитал да продължи антилатинската политика на цар Калоян. През 1208г. с многобройна българска войска той настъпил в Тракия, но в битката при Пловдив претърпял поражение. Това позволило на латинците да се закрепят в Тракия. Две години по-късно (1210г.) цар Борил създал мощна коалиция за борба срещу Латинската империя, към която били привлечени епирският деспот Михаил, деспот Алексий Слав и севастократор Стрез. Те повели борба на широк фронт и постигнали известни успехи, но с посредничеството на папството Борил сключил мирни договори с латинците и унгарците, които били скрепени с династични бракове. Тези действия променили характера и насочеността на българската външна политика.Междувременно вътре в страната се надигнала голяма опозиция срещу Борил. Тя се изразила главно в широко розпространение на богомилското учение. Това принудило царят и църквата да свикат първия в българската история антибогомилски събор, който започнал работа в една от патриаршеските църкви в Търново на 11 февруари 1211г. На събора присъствал лично цар Борил. На събора били осъдени и анатемосани ученията на тринайсет богомилски водачи. Съборът по всяка вероятност не бил уважен от страна на българския църковен глава Василий, за което се съди по изразите в Бориловия синодик, като “православен цар” и “православен събор”. Това дава основание на проф. Васил Златарски да предположи, че вероятно тогава унията с римската църква временно е била прекъсната. Във връзка със събора от гръцки на български език бил преведен “Синодик в неделята на православието” от 843г. Към него били добавени и поправки и така бил създаден ”Синодик на цар Борил”.Опозицията срещу Борил се проявила и чрез военни действия. Срещу него избухнал бунт в крепостта Видин. Хронологията на този бунт е спорна. Според едни автори бунтът избухнал през 1210г., според други – през 1211г., а на последък се датира от 1213-1214г. Борил, който не можел да се справи сам с бунтовниците, потърсил помощта на унгарците. С тяхна помощ бунтът бил потушен, но в замяна на това България отстъпила на Унгарското кралство крепостите Белград и Браничево. Настъпилата криза в Българското царство можела да бъде решена единствено с нов преврат, за което обаче болярството нямало сили и възможнасти.През 1217г. на чело на дружина руски наемници в България се завърнали синовете на Асен I – Иван-Асен и Александър. На тяхна страна застанали голяма част от болярската аристокрация и народа. Изворите сочат, че те обсаждали Борил в продължение на седем години. Вероятно обаче в тях е допусната правописна грешка, защото обсадата в действителност е продължила седем месеца. Цар Борил бил свален от престола и ослепен, а за нов цар на България бил провъзгласен Иван-Асен II (1218-1241).Управлението на Иван-Асен II в българската историопис се разглежда като един от най-значимите периоди в българската история. Това е така, защото подобно на Симеонова България, българската държава достигнала отново оптималните си териториални граници.Иван-Асен II се отличавал с изключителни качества на държавник и дипломат. С цел украпване на международното положение на българската държава първоначално той не предприел нищо, което да нарушава водената от Борил политика. Сключил мирен договор с Унгария, който бил скрепен с брака му с дъщерята на унгарския крал – Ана-Мария и получил като зестра Белград и Браничево. Поел задължението да бъде съюзник на Латинската империя, която в замяна му отстъпила Пловдивската област през 1221г.Твърде голям интерес представляват отношенията на Иван-Асен II с Теодар Комнин, който успял да издигне Епирското деспотство като първостепенен политически фактор на Балканите. Теодор Комнин се провъзгласил за василевс на ромеите през 1224г. и на практика станал основен претендент за възстановяването на Византийската империя след отвоюването на Константинапол от латинците. Иван-Асен II решил да изчака развоя на събитията и през 1225г. сключил мирен договор с Епирското деспотство.Междувременно Латинската империя изпаднала в тежка криза. През 1228г. латинските барони предложили на Иван-Асен II да стане опекун на малолетния император Балдуин II и да сгоди дъщеря си Елена за него. При посредничеството обаче на папа Григорий IX бароните междувременно сключили договор с бившия крал на Ерусалим Жан дьо Бриен в Перужа през 1229г., по силата на който управлението на империята минавало в негови ръце докато Балдуин II навърши пълнолетие. Тези сложни дипломатически ходове създали напрегната и пълна с неизвестности обстановка на Балканите и предизвикали изостряне на отношенията между балканските владетели. Най-застрашен от съюза между българи и латинци бил Теодор Комнин. Това е причината той да се стреми да неутрализира България посредством военна акция. Според византийския историк Георги Акрополит българският владетел Иван-Асен II се уповавал повече на това, че нарушителят на договора и на положените клатви трябва да получи “Божието възмездие”, т.е. Теодор Комнин трябва да претърпи военно поражение. Това е причината Иван-Асен II да закачи на знамето си “писмената клетва” на Теодор Комнин. На 9 март 1230г. в сражението при Клокотница (в близост до дн. Хасково) българският цар удържал победа над епирците. Теодор Комнин бил пленен с цялата си свита, отведен в Търново и ослепен по заповед на царя. Успехът при Клокотница дал възможност на българските войски за кратко време да завладеят Епирското деспотство, като в пределите на българската държава било включено княжеството на деспот Алексий Слав, Източна и Западна Тракия, Родопската област, Македония и Албания. Както някога по времето на цар Симеон и цар Самуил българската държава достигнала до Адриатическото крайбрежие. По думите на старобългарски автор, който бил съвременник на цар Иван-Асен II, България се разпростряла “от море до море”. В новоприсъединените области били извършени важни административни и църковни промени. Скоро след битката при Клокотница българският владетел посетил Света гора в Атон и щедро дарил тамошните манастири и най-вече българския манастир “Св. Георги Зограф”. За да увековечи спомена за удържаната бляскава победа, цар Иван-Асен II нарекъл построената в Търново църква “Св. Четиредесет мъченици”, защото именно в деня на тяхното честване той победил в битката при Клокотница.Що се отнася до преценките на историците за последиците от битката при Клокотница, те са единодушни в мненията си, като различия могат да бъдат потърсени само в някои нюанси на оценките. Според Васил Златарски битката при Клокотница довела до това, че България станала първостепенна сила на Балканския полуостров, а според английския византинист Доналд Никъл победата в Клокотнишката битка не само превърнала България в хегемон на Балканите, но и в основен претендент за наследството на залязващата Латинска империя.Цар Иван-Асен II се намесил и в сръбския политически живот. През 1234г. той подпомогнал сръбския княз да заеме сръбския престол и му дал дъщеря си Белослава за съпруга. Българският владетел поддържал добри отношения и със сръбския духовен глава – архиепископ Сава, който посещавал България и дори умрял в Търново по време на престоя си през 1236г. Бил погребан в църквата “Св. Четиредесет мъченици”. По-късно неговите мощи били пренесени в Сърбия.Папа Григорий IX, разтревожен от развоя на събитията на Балканите, се заел да заздрави Латинската империя, която всъщност представлявала най-голямото завоевание на католицизма. През пролетта на 1231г. Жан дьо Бриен пристигнал в Цариград, където бил коронясан за съимператор на малолетния Балдуин II и поел управлението на империята в свои ръце. С цел да бъде предотвратена евентуалната българска военна акция срещу латинците, папа Григорий IX провокирал българо-унгарски конфликт. През 1232г. престолонаследникът на унгарския престол Бела IV нахлул в северозападните български земи и превзел Белград, Браничево и Видин. Унгарското нападение било отблъснато от братът на царя – севастократор Александър. Тези събития разгромили напълно илюзията на българския владетел, че латинците в Константинопол се намират под негово влияние. Отношенията на Българското царство с Унгарското кралство и Латинската империя рязко се влошили. Действията на папа Григорий IX довели до това, че сключената с римската църква уния фактически била преустановена. Цар Иван-Асен II отстранил примаса на българската църква Василий I и го заточил в един от светогорските манастири. За църковен глава бил избран верният на източното православие Йоаким I. Българският владетел се ориентирал към възвръщане на източното православие и към съюз с Никейската империя, която след така развилите се събития на Балканите и след военните си успехи срещу латинците в Мала Азия се очертавала като основната сила, стремяща се да възстанови Византийската империя.След продължилите около две години преговори през 1235г. бил сключен договор между българската държава и Никея. Той бил скрепен с династичен брак на престолонаследника Теодор II Ласкарис с дъщерята на Иван-Асен II Елена. Мирният договор довел и до свикването на църковен събор в Лампсак, където тържествено било известено и узаконено със съгласието на всички източни патриаршии възстановяването на Българската патриаршия като равностойна на останалите източноправославни патриаршии. Съгласно мирния договор България запазила придобитите владения на Балканския полуостров, но отстъпвала на Никейската империя правото да владее територийте между долното течение на р. Марица и Галиполи и евентуално Константинопол, който през същата година бил обсаден от войски на двете държави. Папа Григорий IX, за да спаси Константинопол, призовал Унгария и другите европейски католически държави за кръстоносен поход срещу Иван-Асен II и владетеля на Никея Йоан III Дука Ватаци. Предлогът за този кръстоносен поход било обвинението, че тези владетели, както и народите им, са схизматици и еретици. Това принудило двамата балкански владетели да потарсят съюза на германския император Фридрих II Хохенщауфен – отявлен враг на римския папа и на покровителстваната от него унгарско-френска политика, подкрепяща латинците в Константинопол.В хода на военните действия за българския владетел станало ясно, че подготвянето на Никея за възстановяването на Византийската империя би могло сериозно да застраши политическата хегемония на България в Югоизточна Европа. Това довело до промяна в политиката на Иван-Асен II. От голямо значение за тази промяна е и фактът, че на 22 март 1237г. в Константинопол починал Жан дьо Бриен. Отново се открила възможността българският владетел да стане опекун на малолетния Балдуин II. Тези събития довели до това, че Иван-Асен II изпратил послание до папа Григорий IX, в което потвърдил своята преданост към римската църква, както и готовността си за преговори, които да доведат до сключване на уния. Възобновен бил съюзът с латинците, като българите започнали военни действия срещу настанилите се в Югоизточна Тракия никейски войски. През есента на 1237г., когато заедно с латинците Иван-Асен II обсаждал крепостта Чорлу, до него достигнала вестта, че царицата заедно с едно от децата му и търновският патриарх са починали от избухнала епидемия в столицата. Според византийския историк Георги Акрополит Иван-Асен II възприел това нещастие като Божие възмездие заради пристъпените договорни клетви пред никейския император. Това довело до възстановяването на съюза с Никея, но същевременно българският владетел се опитал да създаде и противодействие на трайното настаняване на Никея на Балканите. Женитбата на Иван-Асен II с Ирина, дъщеря на пленения Теодор Комнин, в която той се влюбил, довела до възкресяването на Солунската империя. С българска помощ на нейния престол застанал братът на Ирина Йоан Комнин. Замисълът на българския владетел да противопостави Йоан Комнин на Никейската империя претърпял неуспех, т.к. Солунската империя се оказала твърде слаба във военно отношение.Междувременно император Балдуин II, който от дълго време се намирал в Западна Европа, с помощта на папството и Френското кралство успял да събере значителна армия (според едни автори тя наброявала 60 000, а според други – 30 000 души), която в началото на 1240г. заплашвала с нахлуване в българските земи. Под натиска на папа Григорий IX и германския император Фридрих II Хохенщауфен цар Иван-Асен II бил принуден да пропусне тази армия през българските земи, за да удари в Източна Тракия никейците в гръб. С този си ход българският владетел до голяма степен подпомогнал продължаването живота на Латинската империя. Това било и в типично негов стил в гъвкавост и търсене на пътища за укрепване на Българското царство.Според някои несигурни сведения малко преди смъртта си цар Иван-Асен II успял да отблъсне и едно татарско нашествие. Той починал на 24 юли (Еньовден) 1241г. на приблизително петдесет и четири годишна възраст.Цар Иван-Асен II оставил едно значително политическо наследство. Българското царство достигнало най-голямото си териториално разширение, което не могло да се повтори никога повече в историята на България. Заедно с това обаче той оставил и много нерешени проблеми. Неговите деца от двата му брака се редували на българския престол, като на практика се превърнали в играчка в ръцете на управляващата дворцова аристокрация. Така България навлязла в продължителна политическа криза, която продължила до края на XIII в. и която до голяма степен се дължала на хегемонията на татарската Златна орда на Балканите.Смъртта на Иван-Асен II била посрещната с облекчение от враговете му не само на Балканите, но и на запад. Византийският историк Георги Пъхлимер, както и Георги Акрополит, го характеризират обаче като “велико благородство”. Почти всички съвременни изследователи са единодушни в оценките си за държавническите и управленчески възможности на Иван-Асен II. Васил Златарски отбелязва, че българският владетел е могъл с чест и слава да заеме престола на византийските императори, а според сръбския византинист Георги Острогорски епохата на цар Иван-Асен II бележи най-високата точка в развитието на Второто Българско царство.В периода от края на XII и първото десетилетие на XIII в. Българското царство се възстановило по византийски модел. За това свидетелстват дворцовите длъжности, церемониите и титлите. Българският владетел носел титла, изградена на етнически принцип – “цар на българите”. Единствено цар Калоян се наричал “цар на българи и власи”. След битката при Клокотница Ива-Асен II се титулувал “цар на българи и гърци”. Българският владетел носел различни атрибути, които символизирали властта му – корона, скиптър, кълбо с кръст, златотъкана червена багреница и червени ботуши. Той бил върховен законодател, пълководец и съдия. Неговата власт била неограничена. Най-високите почетни титли по това време също били взети от Византия – севастократор и деспот. Те били носени от най-близките сродници на царя – севастократор Александър, който бил брат на цар Иван-Асен II и др. Държавата била разделена на големи военно-административни области – народни хори. Те са споменати в Дубровнишката грамота. Всяка от тях имала един главен град, по името на който носела своето название – Белградска, Браничевска, Търновска, Скопска, Одринска и др. Данъчната и съдебната система, както и военно-административната организация, също били изградени по византийски модел.Големият добив на мед, сребро и от части злато послужил като основа за развитие на монетосеченето. Според някои изследовятели монетосеченето е започнало още в края на XII в. при царете Асен I и неговият брат Петър. Смята се, че цар Калоян също имал правото да сече свои монети. През Средновековието самостоятелното монетосечене се смятало за символ на суверенност. Въз основа на монетни находки е установено, че активното българско монетосечене е започнало при цар Иван-Асен II . По негова заповед са били сечени три вида монети медни (медници), сребърни (грошове или аспри) и златни (перпери или златици). В активно парично обръщение са били преди всичко медните и сребърните монети. Освен българските монети в обръщение през XIII – XIV в. били византийски, венециански, сръбски, влашки, генуезки и турски монети. Монетната циркулация от това време е важен белег за укрепването на стоково-паричното стопанство и на търговията.През XIII – XIV в. българският пазар бил много раздробен и съществували редица вътрешни митнически бариери, наложени и от централната власт, и от местните феодални господари. От грамотата на Иван-Асен II за Дубровник става ясно, че българският владетел дал привилегия на дубровчани навсякъде да купуват и продават свободно. Като места, където биха могли свободно да търгуват, са споменати градските тържища, отделните административни области и клисурите. В Дубровнишката грамота е отразена и терминологията, където такъв вид договори се наричат закон. Царят освобождавал дубровнишките търговци от всички вътрешни мита, които взимали местните господари в отделните градове, области и клисури и дубровчани плащали само на царя установеното по договор мито.За издигането на българските градове през XIII – XIV в. допринесло включването им в търговията с Дубровник, Венеция, Генуа и Византия. През първите десетилетия на XIII в. венецианските стоки достигали до българските черноморски градове посредством търговията на дубровчани. Дубровнишките търговци предпочитали да идват в България по суша откъм Сърбия и посещавали Видин, Търново, Преслав, Одрин, Скопие и други градове. Интересът на италианските търговци към българските черноморски градове се засилвал непрестанно.След унищожаването на Латинската империя в търговията на Балканския полуостров продължавали да си съперничат с променлив успех Византия, Генуа и Венеция. Те преследвали една и съща цел – житото на Балканите. Солунското пристанище станало важно средище за проникването на венециански и дубровнишки търговци в южните български градове. През Солун те изнасяли житото, което закупували от вътрешността на страната, а внасяли платове, железария и предмети на лукса.Българската култура от края на XII до XIV в. наследила постиженията на Ранното Средновековие, изпитала силното влияние на Византия и се формирала като вариант от общото културно развитие на славяно-византийския православен свят. Умножили се градските, манастирските и книжовните средища, увеличил се броят на книжовниците и на създадените оригинални и преведени книжовни творби.По – голямата част от градовете и крепостите през XIII – XIV в. били наследени от ранносредновековна България. Новите крепости били построявани обикновено на трудно достъпни и естествено защитени места.Интересно явление в градоустройствено отношение била тогавашната българска столица Търново. Тя се състояла от няколко самостоятелни крепости : Царевец, Трапезица, Момина крепост. Цялото пространство на Търново било заобиколено от крепостна стена. В укреплението на хълма Царевец се намирали царските дворци, патриаршеската катедрала “Възнесение Христово”, патриаршеският дворец, домовете на дворцовата аристокрация, на служителите и прислугата в двореца. Образували се и квартали извън крепостните стени, където живеело по-бедното население.За да увековечи спомена за удържаната бляскава победа при Клокотница, цар Иван-Асен II построил църква в Търново и я нарекъл “Св. Четиредесет мъченици”, защото именно в деня на тяхното честване станало това събитие. Върху една от колоните на църквата е издълбан надпис, който изразява гледната точка на българския владетел върху Клокотнишката битка, както и върху състоянието на Балканския полуостров по това време.В периода на възобновяването си при Асеневци Българското царство се изградило като една типична средновековна монархия, в която връх вземали ту централизма, ту сепаратизма.

Залезът на ранносредновековната българска държава 927-1018. България под византийска власт

Началото на отслабването на българската държава се долавя още в края на Симеоновото управление. Една от слабо проучените страни от политиката на цар Симеон е свързана с вътрешното управление на държавата. Сравнително малко се знае за това каква вътрешна политика е водил българският цар, но е известно, че в административно отношение са се запазили редица елементи от прабългарската държавна традиция като например титлите кавхан, ичиргубоил, таркан, канартикин и др. От някои писма на Роман Лакапин става известно, че от българската държава са избягали около 20 000 души, които вероятно са били противници на агресивната Симеонова политика.Не са известни причините, поради които цар Симеон лишил от престола първородния си син Михаил и го замонашил. Всъщност това е причината на българския престол след смъртта на Симеон да застане Петър (927-968г.), който е син на Симеон от втория му брак със сестрата на болярина Георги Сурсувул. При управлението на Петър са загубени много от земите, завоювани от Симеон, което идва да покаже, че въпреки успешните Симеонови войни срещу Византия, той не предприел значими мерки за задържането на завоюваните територии към България. Според историка Петър Мутафчиев една от причините за загубата на териториите е тази, че Симеон не е построил достатъчно крепости, за да пази завладените земи.В общи линии единственото наследство, което остава след смъртта на Симеон, е владетелската титла цар и историческия спомен за величието на България при неговото управление.След смъртта на цар Симеон обстановката в Югоизточна Европа силно се променила. Византия, която постигнала успехи във войните с арабите в Мала Азия, отново се превръща в един политически лидер в Югоизточна Европа. Това се вижда от стремежа й да укрепи позициите си на Балканите и да възстанови предишната си стройна военно-административна и църковна организация в редица области, загубени от нея.Това е времето, когато унгарците, които не успели да реализират своята експанзия в Средна Европа, започнали да насочват своите експанзионистични усилия към Балканите.Като значим политически фактор в Източна Европа се издига и Киевска Русия, която обединила около себе си така наречените руски славяни. Опитите на киевските князе да проникнат в земите от Долни Дунав били въспрени от печенегите, обитаващи областите на север от дунавските устия, които били и непосредствени съседи на българите. Според концепциите на византийската дипломация печенегите и русите са естествени съюзници на Византия, които могат военно да подпомогнат византийците срещу българите. Постепенно във византийския политически елит отново се възстановява идеята за военна разправа с България.Историята на България от този период е сравнително добре проучена. Главен интерес за историците е българо-византийския двубой от края на X и началото на XI в. На него се спират още историците от XVII и XVIII в. – Мавро Орбини и Йован Райч. Францисканският монах Блазиус Клайнер в произведението си “Архив в три части на преславната провинция България” от 1761г. също се спира на двубоя на българите с Византия. От своя страна Паисий Хилендарски в “История славянобългарска” от 1762г. се опитва да проследи управлението на българския цар Самуил и неговите войни с Византия. Първите сериозни научни изследвания по тази тема са дело на Марин Дринов и чешкия историк Константин Иречек. Най-подробно изложение по този въпрос прави Васил Златарски в изследването “История на българската държава през средните векове”.В ново време значителни приноси има проф. Иван Дуйчев, който разглежда родовите корени на цар Самуил. Специални научни публикации за управлението на цар Петър имат Петър Коледаров и Георги Бакалов.Изворите от този период могат да бъдат разделени на няколко групи съобразно произхода им. От домашните извори това са Битолският надпис на цар Иван-Владислав, Преспанският надпис на цар Самуил, българските добавки към превода на “Манасиевата хроника” и др.От византийските автори сведения дават Лъв Дякон, Йоан Скилица, Йоан Геометър и др.Известни са и други славянски, латиноезични и арабски извори.Началото на Петровото управление било белязано от симптомите на бъдещата политическа криза. До голяма степен тези симптоми проличават в лишаването от престолонаследие на първородния син на Симеон Михаил по неизвестни причини, което създава прецедент в престолонаследието. Въпреки това може да се приеме, че цар Петър, който е най-дълго управляващия цар на средновековна България, би следвало да продължи политическата линия на Симеон. Това се вижда и от неговите действия.Първоначално през 927г. били продължени военните действия срещу Византия и в български ръце паднала крепостта Виза в Тракия. Въпреки този военен успех сред българския управляващ елит се наблюдава разединение, предизвикано от умората в следствие на многобройните Симеонови войни. Една част от българската аристокрация на чело с Георги Сурсувул, под чието влияние се намирал и цар Петър, настоявала да се прекратят военните действия и да се сключи мир с Византия. Именно тази групиривка имала надмощие, в следствие на което през есента на 927г. българският цар на чело на делегация пристигнал във византийската столица за сключване на мирен договор. Делегацията била тържествено посрещната от император Роман Лакапин. Между двете страни бил сключен тгийсетгодишен мирен дотовор, съгласно който византийският император се задължавал да плаща годишен данък на България. Византия официално признавала титлата цар на българския владетел. С решение на Синода на Цариградската патриаршия българският архиепископ бил въздигнат в сан патриарх. Така на практика държавата и църквата достигнали най-високата степен в развитието си – царство и патриаршия.Анализирайки този мирен договор, може да се приеме, че цар Петър без излишен шум и военно напрежение успява да постигне това, което на практика Симеон не постига – лигитимация на владетелската титла от страна на Византия и постигането на църковна независимост. Мирният договор бил закрепен и с династичен брак. На 8 октомври 927г. в църквата “Св. Богородица при извора” цар Петър се оженил за внучката на византийския император Роман Лакапин, която в чест на сключения договор се преименувала Ирина (мир). За първи път византийска принцеса отивала в чужд владетелски двор, което било отстъпление от византийските принципи на междудържавнически отношения, но същевременно това е и доказателство за желанието на Византия да направи отстъпки пред българите в името на един траен мир.Въпреки изгодните клаузи на мирния договор, той не бил посрещнат с одобрение от онези среди на българската аристокрация, които целели възстановяване външната политика от времето на цар Симеон Велики. Срещу силното влияние на Византия се обявили и двамата по-млади синове на Симеон – Боян и Иван, които, за да покажат несъгласието си с византийския дворцов церемониал, ходели облечени съобразно българската традиция. През 928г. български велможи на чело с Иван формирали съзаклятие, целящо свалянето на Петър от трона. Заговорът бил разкрит, а Иван хвърлен в затвора и принудително замонашен. След това той бил изпратен на заточение във Византия.През 930г. първородният син на Симеон – Михаил, напуснал манастира и с подкрепата на българите, живеещи по долината на р.Струма, вдигнал въстание. Неочакваната му смърт обаче довела до потушаването на бунта.Вътрешните размирици и относителната нестабилност на българската държава създали благоприятни условия за нашествие от страна на нейните съседи.През 931г. сърбите въстанали и се освободили от българската власт. През 934г. унгарците нахлули в българските земи, като подложили на опустошение различни нейни области. Унгарските нашествия в последствие достигнали до Източна Тракия и до Солун. Печенегите от своя страна опустошили североизточните български земи. Тези нападения допълнително дестабилизирали българската държава, което се вижда и от силното разпространение на богомилството, което придобило характер на народно движение.В средата на X в. Византийската империя започнала да търси изостряне на отношенията с българите. Цар Петър, който посветил живота си повече на църквата и религиозните въпроси, като че ли не забелязвал настъпващите промени във византийската политика. Когато на власт във Византия дошъл прочутият военачалник и победител на арабите Никифор II Фока, антибългарската тенденция в политиката на Византия взела връх. Това добре проличава през 967г., когато в Цариград дошло българско пратеничество, за да получи годишния данък. Император Никифор II Фока отказал да плати данъка, като същевременно нарекъл българския владетел “цар кожогризец”. Той даже заплашил с война българите и демонстративно навлязъл в Тракия, но бързо се оттеглил. Антибългарската кампания на византийците се прехвърлила и на дипломатическото поле. С помощта на подаръци те успели да склонят киевския княз Светослав да нападне България. През 968г. Светослав извършил първия си поход. Той навлязъл в Отвъддунавска България и завладял 80 крепости. Походът на киевския княз е доказателство за това, че България не е подготвена за военни действия. Междувременно цар Петър се разболял и в края на 968г. се оттеглит от престола. Изморен от дългото царуване, той приел монашески обет, а на 30 януари 969г. починал. Наскоро след това той бил канонизиран от българската църква за светец. Управлението на царството временно преминало в ръцете на дворцовата аристокрация, която търсела пътища за сближиние с Византия и печенегите. Смъртта на царя от друга страна довежда и до тежки изпитания за държавата. От Цариград се завърнали синовете на цар Петър – Борис и Роман, които живеели там като заложници. За Български цар бил провъзгласен Борис II (969-971г + 976г.).Управлението на Борис II до голяма степен е свързано с напрегнатото външнополитическо състояние на българската държава. Съвсем естествено е новият български цар да потърси помощта на Византия във войната срещу русите. Той сключил договор с византийците за съвместни действия. От друга страна киевският княз Светослав трябвало да се завърне в Киев, т.к. градът бил обсаден от печенегите. Твърде скоро обаче той организирал втори поход срещу България през 969г., като обявил, че ще превърне българската крепост Преславец на р.Дунав в център на своите владения. Светослав успял да завладее и стратегическата крепост Дръстър (дн. Силистра). Въпреки многократните настоявания от страна на българския цар Борис II, той така и не получил обещаната византийска помощ. В тази обстановка българският цар нямал друга алтернатива освен сключването на съюз със Светослав за съвместни действия срещу Византия. В този съюз княз Светослав имал водеща раля. Той формирал голяма армия от руси, българи и печенеги, с които навлязъл в Тракия, превзел град Пловдив и жестоко се разправил с неговите жители. През 970г. княз Светослав нахлул дълбоко на юг, завладял Тракия и достигнал до Одрин. Този път обаче той претърпял съкрушително поражение. Така изложените събития показват, че на практика се води една руско-византийска война на българска територия. Това е изключително неблагоприятна за България ситуация, което се вижда и от следващите действия на България.През пролетта на 971г. византийският император Йоан Цимисхи предприема голям поход по суша и море към българските земи. Малко преди Великден той достига българската столица Велики Преслав. На 4 април 971г. пред стените на крепостта се разиграло кръвопролитно сражение, при което руско-българските войски били разбити, а в последвалия щурм на 5 април 971г. византийците превзели крепостта. Отбраната на Преслав била ръковадена от руския войвода Свенкел. Йоан Цимисхи заявил на българския цар Борис II, че той не е дошъл да го поробва, което бил един негов политически ход за отвличане на вниманието на българския владетел. След великденските празници византийският император се отправил на север към крепостта Дръстър, където се бил укрепил княз Светослав. По пътя към Дръстър много български твърдини доброволно са предадени на византийците, подведени от обещанията на императора, че идва като освободител. Разбирайки за това, Светослав заповядал избиването на 300 български първенци и военачалници, което отслабило сериозно съпротивителните сили на българите. Йоан Цимисхи предприел обсада на град Дръстър, която продължила три месеца. Обсадата била безуспешна, което довело до сключване на споразумение между византийския император и Светослав, което гарантирало предаването на крепостта срещу правото на Светослав да напусне Дръстър. По обратния си път към Киев, някъде около р.Днепър, руският княз бил убит от печенегите.След оттеглянето на русите византийците побързали да покорят и окупират останалите български крепости. Йоан Цимисхи преименувал Дръстър на Теодоропол. В почти всички български твърдини били поставени византийски гарнизони, като по този начин цяла Източна България била завоювана. На връщане към Цариград, минавайки през Велики Преслав, византийският император заловил Борис II и неговото семейство и ги отвел в Цариград. Градът бил преименуван на името на императора – Йоанопол.В покорените български земи била въведена византийската административна система. Те били разделени на теми (области). Земите между Дунав и Стара планина били включени в тема Тракия с център крепостта Йоанопол (Велики Преслав), а земите на север от р.Дунав влизали в една нова тема – “Западна Месопотамия”. В Цариград Йоан Цимисхи организирал триумф, при който в колесницата му били поставени короните и пурпурните одежди на българските царе. След него като обикновен пешак вървял цар Борис II , който трябвало да преживее унижението на пленения владетел. На българския владетел били отнети знаците на властта и той получил титлата магистър. Това целяло да покаже, че Българското царство вече не съществувало.Не така стоели нещата със западните и югозападните български земи, които запазили своята държавна независимост. Там се преместил и българският патриарх Дамян. Отначало той се установил в крепостта Средец, а в последствие той и негвите приемници премествали последователно своята резиденция във Воден, Мъглен и Преспа, като накрая тяхно седалище станала столицата Охрид. За известно време след покоряването на Преслав върховната духовна власт на българския патриарх символизирала независимостта и единството на България. В западните части на българските земи успяла да се съхрани и държавността. Във времето, когато византийците покорили Североизточна България, управляващия западните български предели комит Никола, вече не бил между живите и неговите синове Давид, Мойсей, Арон и Самуил, наречени комитопули след смъртта на баща си, установили едно своеобразно четиривластие. Давид пребивавал в Преспа, Мойсей – в Струмица, Арон – в Средец и Самуил – във Видин.За да защитят останалите свободни земи от Българското царство през 973г. комитопулите изпратили пратеници при немския крал Отон I с цел сключването на политически съюз. Направен бил опит и за съюз с унгарците. За произхода на комитопулите са изказани различни мнения. Според Йордан Иванов те били от арменски произход. Най-вероятно обаче по майчина линия комитопулите са свързани с царската българска династия.През 976г. братята разгърнали действия на широк фронт срещу Византия. Още в началото обаче тези действия били съпътствани с неудачи. Давид бил убит от скитници власи близо до Преспа. Мойсей загинал при обсадата на град Сяр. През 976г., като използвали размириците в Цариград, свързани с възкачването на престола на Василий II след смъртта на Йоан Цимисхи, цар Борис II и брат му Роман избягали от Цариград. На границата обаче българският цар бил убит по погрешка от български граничар, който го помислил за византиец. Роман обаче успял да стигне до град Видин. Пристигането на Роман във Видин поставя редица въпроси, свързани с това провъзгласен ли е за цар или не. Според едни историци той не е можел да бъде провъзгласен за цар, т.к. по време на престоя си в Царогред е бил скопен и поради това не би могъл да носи царската корона. Друга група от историци приемат, че той е бил провъзгласен за цар и действително е бил владетел от 976 до 991г. Впрочем изворите посочват действително този факт, което показва, че Самуил е проявил лоялност към внука на Симеон и признал правомощията му на владетел. Всъщност Роман оставил държавните и военни дела в ръцете на Самуил, а той подобно на Борис II се отдал на църквата. Така по думите на византийския историк Йоан Скилица, Самуил станал самовластен цар на цяла България макар и да не носел царската корона. По време на една битка Роман бил пленен от византийците и откаран в Цариград, където през 997г. починал. Тогава българското болярство избрало официално за цар Самуил (991-1014г.). За кратко време българите постигнали големи успехи във войната с Византия. През 979-985г. български войски нахлули в Тракия и в Солунската област. Били завоювани Епир и Тесалия. Българските войски достигнали до Пелопонес и Коринт. Превзети били много стратегически крепости, най-важната от които била Лариса, чиито жители Самуил преселил във вътрешността на България, като пощадил само рода на болярина Никулица. Византийският автор Кекавмен дава подробни сведения за обсадата на Лариса. Според него Самуил позволявал на жителите на града свободно да засяват нивите си, но през лятото не позволявал да излизат от града и да събират огредите. Така гладът довел до това, че след тригодишна блокада, без сражение, Лариса преминала в български ръце. Разказът на Кекавмен показва, че битката за Лариса и борбата за Тесалия са продължили близо пет години – от 977 до 983г.Едва десет години след възкачването си на престола император Василий II предприел първия си поход срещу българите. През Одрин и Пловдив той се отправил към Средец и обсадил града. Обсадата била несполучлива, т.к. известието, че Самуил е тръгнал с голяма войска към Средец принудило императора да тръгне обратно към Константинопол.На 17 авгус 986г. в прохода Траянови врата византийската войска била обкръжена и поголовно избита. Пленена била и императорската съкровищница. Василий II едва се спасил благодарение на арменската гвардия. След този успех Самуил продължил своя поход на север и освободил цяла Североизточна България, включително и отвъддунавските земи. Победата при Траянови врата дала възможност през 986-987г. да бъде възстановена българската държавна власт напълно.Въпреки успехите в българския царски двор избухнали междуособици. Братът на Самуил Арон бил заподозрян в сътрудничество с византийците и при опит да извърши преврат на 14 юни 987г. бил убит заедно с цялото си семейство по заповед на Самуил. Бил пожален единствено неговият син Иван-Владислав, т.к. за него се застъпил синът на Самуил Гаврил-Радомир.През следващите години Самуил продължил военните действия, които били насочени на запад и югозапад. През 995г. Самуил превзел крепостта Драч и отново, както по времето на цар Симеон, българите достигнали до Адриатическо море. На следващата година Самуил се насочил към Солун, където избил една византийска армия, а след това се насочил към Тесалия, като българските войски достигнали чак до Пелопонес. Така на практика се възкресила българската външнополитическа линия на цар Симеон Велики за безпощадна война срещу Византия.През есента на 996г. българската войска претърпяла съкрушително поражение в близост до Термопилите. Голяма част от българските войници били избити, а 12 000 - пленени. Самият цар Самуил и синът му Гаврил-Радомир едва се спасили. Византийците не успели да развият своето настъпление, т.к. византийската армия била ангажирана във военни действия срещу арабите в Сирия. Това дало възможност на Самуил да се съвземе след разгрома и да укрепи своя тил. През 997-998г. той предприел поход срещу разпокъсаните сръбски племена. В български ръце паднали много крепости по Далматинското крайбрежие чак до Задар. Най-силна съпротива на българите оказал срабският княз Иван-Владимир, който обаче бил пленен и отведен в Преспа. По-късно Самуил го оженил за дъщеря си Теодора Косара и му върнал владенията. Около 997г. цар Самуил предприел действия за защите на северозападните български земи от унгарците. След известно време с унгарците бил сключен мир, който също бил закрепен с династичем брак. Българският престолонаследник се оженил за дъщерята на унгарския вожд Гейза. В научната литература е изказано предположение, че цар Самуил се обърнал към светия престол в Рим и потърсил признание за царската си титла. Като царски резиденции се утвърдили Преспа и Охрид.Успехите на византийците във войната срещу арабите дали възможност император Василий II да започне поредица от походи, целта на които е обезсилването на българите. Решителният сблъсък започнал още в началото на новото хилядолетие. През пролетта на 1001г. една византийска армия се насочила към Североизточна България и завладяла отново Преслав, Плиска и Дръстър. Тази област веднага била превърната във византийска тема и наречена Паристрион. Византийският император се насочил на юг, като завзел крепостта Верея (дн. Стара Загора) и други български твърдини. След упорита съпротива била превзета и крепостта Воден, която била отбранявана храбро от войводата Дра Гшан.През 1002г. Василий II се насочил към Видин. Крепостта била обсадена по суша и с флота, която използвала гръцки огън. За да отклони вниманието от Видин, Самуил предприел набез в Югоизточна Тракия и достигнал до Одрин. Василий II обаче не се поддал на тази уловка и продължил обсадата. След осем месеца и то след предателството на българския епископ Видин бил превзет (1003г.). След превземането на града Василий II продължил на юг и в околностите на Скопие разбил разположената на стан Самуилова армия. Била превзета и крепостта. Опитът на византийците да превземат и Перник се оказал неуспешен поради храбрата защита на болярина Кракра.От твърде важно значение за Българо-византийската война била битката при Крета (не далеч от Солун) през 1009г. Войската на Самуил била разбита, което не дало възможност на българския владетел да организира контра настъпление.В периода 1009-1013г. Василий II бил принуден временно да прекрати военните действия срещу България, т.к. воювал в Южна Италия. Цар Самуил използвал това време, за да изгради прегради на границата между Беласица и Огражден, откъдето обикновено преминавали византийските войски. През 1014г. Василий II потеглил с огромна армия и навлязъл в долината на р.Струма. Той бил спрян при крепостта Ключ. Византийски отряд успял да заобиколи планината Беласица и да нападне в гръб българската войска. 15 000 български войници попаднали в плен, а цар Самуил бил спасен от сина се Гаврил-Раромир, който го отвел в Прилеп. Междувременно Гаврил-Радомир успял да разбие византийски отряд и да убие неговия пълководец, което дало основание на Василий II да заповяда да бъдат ослапени петнайсетте хиляди пленени български войници. На всеки сто души бил оставян един за водач. Ослепените български войници били изпратени при българския цар в Преспа, който при вида на това трагично шествие получил сърдечен удар и починал на 6 октомври 1014г.На 15 октомври за нов български владетил бил коронясан синът на Смуил Гаврил-Радомир (1014-1015г.). Пръв негов помощник бил кавхан Дометиан. Император Василий, който започнал да носи зловещото прозвище “Бългороубиец”, продължил похода си. Той превзел Битоля, крепостите Острово, Прилеп и Воден. През 1015г. във византийски ръце попаднал и Мъглен. Там бил пленен и кавхан Дометиан, който заедно с други български военачалници бил преселен в Армения.Наред с военните действия византийската дипломация успяла да предизвика разкол сред българската аристокрация. По време на лов цар Гаврил-Радомир бил убит от братовчед си Иван-Владислав – същият чиито живот бил спасил по-рано. Иван-Владислав се обявил за български цар (1015-1018г.). Първоначално той изявил готовност за сътрудничество и приятелство с Василий II, но византийският император не спрял офанзивата срещу българите. За да се закрепи на престола, Иван-Владислав убил съпругата на Гаврил-Радомир и ослепил най-големият му син. Това предизвикало бунт сред българското болярство, като някои от болярите, на чело с кавхан Теодор, преминали на страната на византийците. Те готвели покушение срещу Иван-Владислав, което било осуетено. Новият български владетел, благодарение на една победа на българския войвода Ивац над византийците, се закрепил на престола. По негова заповед била възстановена крепостта Битоля, където бил поставен и специален надпис, в който се казвало, че това се прави за живата и спасението на българите. Себе си Иван-Владислав нарекъл “самодържец български” и “българин родом”. През следващите години той продължил борбата срещу Самуиловия род. Жертва на неговата подозрителност станал зетът на Самуил Иван-Владимир, убит в Преспа. Вместо да се насочи срещу византийските войски, Иван-Владислав обсадил адриатическата крепост Драч в началото на 1018г. Под стените на крепостта той намерил смъртта си, след като влязъл в двубой с византийския стратег Никита Пигонит.През март 1018г. Василий II потеглил на своя последен поход за завладяването на Българското царство. Още при крепостта Сяр при него дошли Кракра и началниците на 35 крепости, които се предали доброволно. В Струмица пред императора се представил и патриарх Давид. Той му предал писмо от царица Мария, с което тя му предоставяла България срещу обещанието за закрила. Оттам Василий II пристигнал в Охрид, където бил посрещнат тържествено от недостойните представители на българската аристокрация. Българската съкровищница била разграбена и с парите Василий II платил заплатите на своите войници.Превземането на Охрид не означавало завладяване на България. Престолонаследникът Персиан, заедно с братята си Алусиан и Арон, се оттеглили в албанските планини, за да продължат борбата, но след известно време те се поддали на увещанията на Василий II и се предали. За известно време съпротивата продължили войводите Ивац, Никулица, Елемаг и Гавра. Последен защитник на българската държавна независимост бил управителят на крепостта Срем, който бил убит в началото на 1019г. За да лиши изцяло от съпротивителни възможности българите, Василий II събрал оцелялата българска войска и военачалници и ги изпратил на изток, за да воюват срещу Армения.Дългогодишният двубой с Византия завършил с успех за империята. До голяма степен българският военнен и икономически потенциал бил до крайност изтощен. През последните години от съществуването на българската държава във външнополитически план тя се оказала изолирана и лишена от възможността за подкрепа. Изострените отношения сред българската аристокрация допълнително обезсилили съпротивата на българите. Известният френски историк Гюстав Шльомберже окачествява края на X и началото на XI в. като “византийска епопея”. В действителност обаче те могат да бъдат разглеждани като една своеобразна “българска епопея” в двубоя с Византия.Със завладяването на българската държава и разпокъсаните сръбски племена Балканският полуостров за първи път след идването на славяните се намирал изцяло под византийска власт. Настъпила първата голяма катастрофа в българската история, довела до забавяне в българското държавно развитие.Своеобразната “българска епопея” била изпълнена с величава саможертва, но и с жалки предатерства, всяко едно от които можело да послужи за сюжет на пиеса. Така например Уилям Шекспир използва един сюжет от историята на Самуилова България, с която от части е бил запознат, в пиесата си “Буря”.