Политически възход на българската държава при управлението на Иван-Асен I - 1218-1241

Началото на XIII в. донесло сериозни промени в политическата история на Балканския полуостров. През 1204г. кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход завладели Константинопол, което от своя страна прекъсва за кратко време политическия живот на Византия. Появяват се три нови държави – Трапезунската империя, Никейската империя и Епирското деспотство. Създаването на католическата Латинска цариградска империя води до териториални промени и намира отражение в историята на Българското царство.Първите Асеневци – Асен I (1190-1196), Петър (1185-1190 + 1196) и Калоян (1197-1207) водили упорита борба за възстановяване на българската държава. Възобновяването на българската държавност протича в три главни направления – възобновяване на царската власт, възстановяване на Българската патриаршия и освобождаване на земите, населени с българи. Този процес е твърде продължителен и завършва с църковния събор в Лампсак през 1235г., когато е възстановена Българската патриаршия.Динамичните промени на Балканите определят и основните външнополитически фактори, които оказват влияние на насоките на българската външна политика. Първоначално основен противник на Асеневци била Византия. Българските владетели успели да преодолеят нейния натиск в редица сражения. Открояват се особено ярко победата над Исак II Ангел в Тревненския проход (1190г), както и мирните договори след неуспешната обсада на Ловеч (1187г.) и договора от 1202г., когато Византия фактически признава правото на българите да владеят завзетата територия.Друг важен политически фактор за България е Унгария. С Унгарското кралство са водени войни за владение на пограничните територии и крепостите Белград и Браничево. През 1195г. Асеневци отхвърлили унгарската власт, но през 1202-1203г. цар Калоян със сила трябвало да отблъсква унгарското нашествие.Образуването на Латинската империя след превземането на Константинопол през 1204г. води до промени във външнополитическата обстановка на Балканите. Разгромът на латинската армия в битката при Одрин на 14 април 1205г. премахва заплахата от доминацията на латинците над България. Цар Калоян подпомогнал в най-голяма степен Никейската империя в борбата й за оцеляване, което на практика довело до спасяването на Византия.Изключително важно значение в историята на България имало и сключването на унията с Рим в края на 1204г. Посредством нея възобновеното Българско царство получило официално признание от римската църква. С помощта на папата цар Калоян решил българо-унгарския спор в своя полза. Въпреки че унията формално означавала свързване с католическия свят, по същество българският народ останал православен и не променил своето вероизповедание.Възобновяването на българската държава се осъществило по византийски модел. Но наред с успехите във външнополитическия живот в страната започват да се наблюдават и някои симптоми на възникващата криза, свързана с борбата за надмощие сред българската аристокрация. В този смисъл не е случаен фактът, че първите трима Асеневци са свалени по насилствен път от властта и убити. В самата фамилия на Асеневци битката за властта била безпощадна, което имало крайно неблагоприятни последици.Историята на Балканите и България от разглеждания период е сравнително добре проучена. Темата е основно проучена в обобщаващите трудове на Константин Иречек “История на българите” и на Васил Златарски “История на българската държава през средните векове”. На тези проблеми се спира и Петър Мутафчиев в “История на българския народ”. В най-ново време специална монография за фамилията на Асеневци пише Иван Божилов. Редица приноси имат и други автори – проф. Иван Дуйчев, който се спира на българо-сръбските отношения, проф. Васил Гюзелев, който разглежда отношенията на България с римската църква, Георги Бакалов, Петър Ангелов и др.От чуждите изследователи могат да се споменат Георги Острогорски, Генадий Литаврин, Джон Файн и др.Изворите за този период се разделят на няколко групи съобразно произхода си. От домашните извори най-ценна информация се съдържа в “Синодик на цар Борил”, произведенията на патриарх Евтимий Търновски, Дубровнишка и Ватопедска грамоти на цар Иван-Асен II, надписите на цар Иван-Асен II при Асеновград и др. От византийските извори информация се съдържа в произведенията на Георги Акрополит и Теодор Скутариот. Своеобразен извор за българската история от този период са и археологическите находки от Търново, както и останките от храмово и крепостно строителство.Историята на Европа през първата половина на XIII в. се характеризира с голям разцвет на градовете и търговията, разширяване на контакта между Изтока и Запада и търсене на баланса в отношенията между католицизма и праволславието. Това е времето, когато в Западна Европа започват да се налагат високообразовани владетели като германския император Фридрих II Хохенщауфен, никейския император Йоан III Дука Ватаци, унгарския крал Бела IV и др. С реформистката си дейност и стремежа за налагане на папската над светската власт се откроил и папа Григорий IX. Достойно място сред тези големи личности заел и българският владетел Иван-Асен II, който поддържал връзки с всички тях. Едва ли е случаен фактът, че тогавашният никейски патриарх Герман II характеризирал българската държава като “Великопобедно Българско царство”.Въпреки че цар Калоян вероятно е убит от куманския вожд Манастър, в дъното на заговора стоели неговата съпруга (кунанка по произход) и сестриния му син Борил (1207-1218), който незабавно заел царския престол. Това от своя страна предизвикало отцепнически движения. Деспот Алексий Слав образувал самостоятелно владение в Рило-Родопската област. Първоначално неговата резиденция била в крепостта Цепина, а в последствие той я преместил в Мелник. Неговото полунезависимо деспотство просъществувало чак до 1230г. Деспот Алексий Слав основал и богато дарил един манастир в Мелник. Той водел самостоятелна външна политика и в зависимост от конюктурата клонял ту към Българското царство, ту към Латинската империя или към епирската държава. Алексий Слав също принадлежал към фамилията на Асеневци.Братът на Борил севастократор Стрез също не бил безразличен към царския престол. Преследван от Борил, той намерил убежище в Сърбия. Със сръбска помощ се установил в крепостта Просек над р. Вардар. Сепаратизмът избуял и владенията на Стрез и Слав имали по-дълготраен живот от колкото тези от началото на XIII в. Единството на Българското царство, постигнато с много усилия и жертви, рухнало. За да бъдат спасени малолетните синове на Асен I – Иван-Асен и Александър, които след смъртта на Калоян имали законни права за престола, първоначално били отведени при куманите, а в последствие в Гарическото руско княжество. Те живели в изгнание близо десет години.Първоначално цар Борил се опитал да продължи антилатинската политика на цар Калоян. През 1208г. с многобройна българска войска той настъпил в Тракия, но в битката при Пловдив претърпял поражение. Това позволило на латинците да се закрепят в Тракия. Две години по-късно (1210г.) цар Борил създал мощна коалиция за борба срещу Латинската империя, към която били привлечени епирският деспот Михаил, деспот Алексий Слав и севастократор Стрез. Те повели борба на широк фронт и постигнали известни успехи, но с посредничеството на папството Борил сключил мирни договори с латинците и унгарците, които били скрепени с династични бракове. Тези действия променили характера и насочеността на българската външна политика.Междувременно вътре в страната се надигнала голяма опозиция срещу Борил. Тя се изразила главно в широко розпространение на богомилското учение. Това принудило царят и църквата да свикат първия в българската история антибогомилски събор, който започнал работа в една от патриаршеските църкви в Търново на 11 февруари 1211г. На събора присъствал лично цар Борил. На събора били осъдени и анатемосани ученията на тринайсет богомилски водачи. Съборът по всяка вероятност не бил уважен от страна на българския църковен глава Василий, за което се съди по изразите в Бориловия синодик, като “православен цар” и “православен събор”. Това дава основание на проф. Васил Златарски да предположи, че вероятно тогава унията с римската църква временно е била прекъсната. Във връзка със събора от гръцки на български език бил преведен “Синодик в неделята на православието” от 843г. Към него били добавени и поправки и така бил създаден ”Синодик на цар Борил”.Опозицията срещу Борил се проявила и чрез военни действия. Срещу него избухнал бунт в крепостта Видин. Хронологията на този бунт е спорна. Според едни автори бунтът избухнал през 1210г., според други – през 1211г., а на последък се датира от 1213-1214г. Борил, който не можел да се справи сам с бунтовниците, потърсил помощта на унгарците. С тяхна помощ бунтът бил потушен, но в замяна на това България отстъпила на Унгарското кралство крепостите Белград и Браничево. Настъпилата криза в Българското царство можела да бъде решена единствено с нов преврат, за което обаче болярството нямало сили и възможнасти.През 1217г. на чело на дружина руски наемници в България се завърнали синовете на Асен I – Иван-Асен и Александър. На тяхна страна застанали голяма част от болярската аристокрация и народа. Изворите сочат, че те обсаждали Борил в продължение на седем години. Вероятно обаче в тях е допусната правописна грешка, защото обсадата в действителност е продължила седем месеца. Цар Борил бил свален от престола и ослепен, а за нов цар на България бил провъзгласен Иван-Асен II (1218-1241).Управлението на Иван-Асен II в българската историопис се разглежда като един от най-значимите периоди в българската история. Това е така, защото подобно на Симеонова България, българската държава достигнала отново оптималните си териториални граници.Иван-Асен II се отличавал с изключителни качества на държавник и дипломат. С цел украпване на международното положение на българската държава първоначално той не предприел нищо, което да нарушава водената от Борил политика. Сключил мирен договор с Унгария, който бил скрепен с брака му с дъщерята на унгарския крал – Ана-Мария и получил като зестра Белград и Браничево. Поел задължението да бъде съюзник на Латинската империя, която в замяна му отстъпила Пловдивската област през 1221г.Твърде голям интерес представляват отношенията на Иван-Асен II с Теодар Комнин, който успял да издигне Епирското деспотство като първостепенен политически фактор на Балканите. Теодор Комнин се провъзгласил за василевс на ромеите през 1224г. и на практика станал основен претендент за възстановяването на Византийската империя след отвоюването на Константинапол от латинците. Иван-Асен II решил да изчака развоя на събитията и през 1225г. сключил мирен договор с Епирското деспотство.Междувременно Латинската империя изпаднала в тежка криза. През 1228г. латинските барони предложили на Иван-Асен II да стане опекун на малолетния император Балдуин II и да сгоди дъщеря си Елена за него. При посредничеството обаче на папа Григорий IX бароните междувременно сключили договор с бившия крал на Ерусалим Жан дьо Бриен в Перужа през 1229г., по силата на който управлението на империята минавало в негови ръце докато Балдуин II навърши пълнолетие. Тези сложни дипломатически ходове създали напрегната и пълна с неизвестности обстановка на Балканите и предизвикали изостряне на отношенията между балканските владетели. Най-застрашен от съюза между българи и латинци бил Теодор Комнин. Това е причината той да се стреми да неутрализира България посредством военна акция. Според византийския историк Георги Акрополит българският владетел Иван-Асен II се уповавал повече на това, че нарушителят на договора и на положените клатви трябва да получи “Божието възмездие”, т.е. Теодор Комнин трябва да претърпи военно поражение. Това е причината Иван-Асен II да закачи на знамето си “писмената клетва” на Теодор Комнин. На 9 март 1230г. в сражението при Клокотница (в близост до дн. Хасково) българският цар удържал победа над епирците. Теодор Комнин бил пленен с цялата си свита, отведен в Търново и ослепен по заповед на царя. Успехът при Клокотница дал възможност на българските войски за кратко време да завладеят Епирското деспотство, като в пределите на българската държава било включено княжеството на деспот Алексий Слав, Източна и Западна Тракия, Родопската област, Македония и Албания. Както някога по времето на цар Симеон и цар Самуил българската държава достигнала до Адриатическото крайбрежие. По думите на старобългарски автор, който бил съвременник на цар Иван-Асен II, България се разпростряла “от море до море”. В новоприсъединените области били извършени важни административни и църковни промени. Скоро след битката при Клокотница българският владетел посетил Света гора в Атон и щедро дарил тамошните манастири и най-вече българския манастир “Св. Георги Зограф”. За да увековечи спомена за удържаната бляскава победа, цар Иван-Асен II нарекъл построената в Търново църква “Св. Четиредесет мъченици”, защото именно в деня на тяхното честване той победил в битката при Клокотница.Що се отнася до преценките на историците за последиците от битката при Клокотница, те са единодушни в мненията си, като различия могат да бъдат потърсени само в някои нюанси на оценките. Според Васил Златарски битката при Клокотница довела до това, че България станала първостепенна сила на Балканския полуостров, а според английския византинист Доналд Никъл победата в Клокотнишката битка не само превърнала България в хегемон на Балканите, но и в основен претендент за наследството на залязващата Латинска империя.Цар Иван-Асен II се намесил и в сръбския политически живот. През 1234г. той подпомогнал сръбския княз да заеме сръбския престол и му дал дъщеря си Белослава за съпруга. Българският владетел поддържал добри отношения и със сръбския духовен глава – архиепископ Сава, който посещавал България и дори умрял в Търново по време на престоя си през 1236г. Бил погребан в църквата “Св. Четиредесет мъченици”. По-късно неговите мощи били пренесени в Сърбия.Папа Григорий IX, разтревожен от развоя на събитията на Балканите, се заел да заздрави Латинската империя, която всъщност представлявала най-голямото завоевание на католицизма. През пролетта на 1231г. Жан дьо Бриен пристигнал в Цариград, където бил коронясан за съимператор на малолетния Балдуин II и поел управлението на империята в свои ръце. С цел да бъде предотвратена евентуалната българска военна акция срещу латинците, папа Григорий IX провокирал българо-унгарски конфликт. През 1232г. престолонаследникът на унгарския престол Бела IV нахлул в северозападните български земи и превзел Белград, Браничево и Видин. Унгарското нападение било отблъснато от братът на царя – севастократор Александър. Тези събития разгромили напълно илюзията на българския владетел, че латинците в Константинопол се намират под негово влияние. Отношенията на Българското царство с Унгарското кралство и Латинската империя рязко се влошили. Действията на папа Григорий IX довели до това, че сключената с римската църква уния фактически била преустановена. Цар Иван-Асен II отстранил примаса на българската църква Василий I и го заточил в един от светогорските манастири. За църковен глава бил избран верният на източното православие Йоаким I. Българският владетел се ориентирал към възвръщане на източното православие и към съюз с Никейската империя, която след така развилите се събития на Балканите и след военните си успехи срещу латинците в Мала Азия се очертавала като основната сила, стремяща се да възстанови Византийската империя.След продължилите около две години преговори през 1235г. бил сключен договор между българската държава и Никея. Той бил скрепен с династичен брак на престолонаследника Теодор II Ласкарис с дъщерята на Иван-Асен II Елена. Мирният договор довел и до свикването на църковен събор в Лампсак, където тържествено било известено и узаконено със съгласието на всички източни патриаршии възстановяването на Българската патриаршия като равностойна на останалите източноправославни патриаршии. Съгласно мирния договор България запазила придобитите владения на Балканския полуостров, но отстъпвала на Никейската империя правото да владее територийте между долното течение на р. Марица и Галиполи и евентуално Константинопол, който през същата година бил обсаден от войски на двете държави. Папа Григорий IX, за да спаси Константинопол, призовал Унгария и другите европейски католически държави за кръстоносен поход срещу Иван-Асен II и владетеля на Никея Йоан III Дука Ватаци. Предлогът за този кръстоносен поход било обвинението, че тези владетели, както и народите им, са схизматици и еретици. Това принудило двамата балкански владетели да потарсят съюза на германския император Фридрих II Хохенщауфен – отявлен враг на римския папа и на покровителстваната от него унгарско-френска политика, подкрепяща латинците в Константинопол.В хода на военните действия за българския владетел станало ясно, че подготвянето на Никея за възстановяването на Византийската империя би могло сериозно да застраши политическата хегемония на България в Югоизточна Европа. Това довело до промяна в политиката на Иван-Асен II. От голямо значение за тази промяна е и фактът, че на 22 март 1237г. в Константинопол починал Жан дьо Бриен. Отново се открила възможността българският владетел да стане опекун на малолетния Балдуин II. Тези събития довели до това, че Иван-Асен II изпратил послание до папа Григорий IX, в което потвърдил своята преданост към римската църква, както и готовността си за преговори, които да доведат до сключване на уния. Възобновен бил съюзът с латинците, като българите започнали военни действия срещу настанилите се в Югоизточна Тракия никейски войски. През есента на 1237г., когато заедно с латинците Иван-Асен II обсаждал крепостта Чорлу, до него достигнала вестта, че царицата заедно с едно от децата му и търновският патриарх са починали от избухнала епидемия в столицата. Според византийския историк Георги Акрополит Иван-Асен II възприел това нещастие като Божие възмездие заради пристъпените договорни клетви пред никейския император. Това довело до възстановяването на съюза с Никея, но същевременно българският владетел се опитал да създаде и противодействие на трайното настаняване на Никея на Балканите. Женитбата на Иван-Асен II с Ирина, дъщеря на пленения Теодор Комнин, в която той се влюбил, довела до възкресяването на Солунската империя. С българска помощ на нейния престол застанал братът на Ирина Йоан Комнин. Замисълът на българския владетел да противопостави Йоан Комнин на Никейската империя претърпял неуспех, т.к. Солунската империя се оказала твърде слаба във военно отношение.Междувременно император Балдуин II, който от дълго време се намирал в Западна Европа, с помощта на папството и Френското кралство успял да събере значителна армия (според едни автори тя наброявала 60 000, а според други – 30 000 души), която в началото на 1240г. заплашвала с нахлуване в българските земи. Под натиска на папа Григорий IX и германския император Фридрих II Хохенщауфен цар Иван-Асен II бил принуден да пропусне тази армия през българските земи, за да удари в Източна Тракия никейците в гръб. С този си ход българският владетел до голяма степен подпомогнал продължаването живота на Латинската империя. Това било и в типично негов стил в гъвкавост и търсене на пътища за укрепване на Българското царство.Според някои несигурни сведения малко преди смъртта си цар Иван-Асен II успял да отблъсне и едно татарско нашествие. Той починал на 24 юли (Еньовден) 1241г. на приблизително петдесет и четири годишна възраст.Цар Иван-Асен II оставил едно значително политическо наследство. Българското царство достигнало най-голямото си териториално разширение, което не могло да се повтори никога повече в историята на България. Заедно с това обаче той оставил и много нерешени проблеми. Неговите деца от двата му брака се редували на българския престол, като на практика се превърнали в играчка в ръцете на управляващата дворцова аристокрация. Така България навлязла в продължителна политическа криза, която продължила до края на XIII в. и която до голяма степен се дължала на хегемонията на татарската Златна орда на Балканите.Смъртта на Иван-Асен II била посрещната с облекчение от враговете му не само на Балканите, но и на запад. Византийският историк Георги Пъхлимер, както и Георги Акрополит, го характеризират обаче като “велико благородство”. Почти всички съвременни изследователи са единодушни в оценките си за държавническите и управленчески възможности на Иван-Асен II. Васил Златарски отбелязва, че българският владетел е могъл с чест и слава да заеме престола на византийските императори, а според сръбския византинист Георги Острогорски епохата на цар Иван-Асен II бележи най-високата точка в развитието на Второто Българско царство.В периода от края на XII и първото десетилетие на XIII в. Българското царство се възстановило по византийски модел. За това свидетелстват дворцовите длъжности, церемониите и титлите. Българският владетел носел титла, изградена на етнически принцип – “цар на българите”. Единствено цар Калоян се наричал “цар на българи и власи”. След битката при Клокотница Ива-Асен II се титулувал “цар на българи и гърци”. Българският владетел носел различни атрибути, които символизирали властта му – корона, скиптър, кълбо с кръст, златотъкана червена багреница и червени ботуши. Той бил върховен законодател, пълководец и съдия. Неговата власт била неограничена. Най-високите почетни титли по това време също били взети от Византия – севастократор и деспот. Те били носени от най-близките сродници на царя – севастократор Александър, който бил брат на цар Иван-Асен II и др. Държавата била разделена на големи военно-административни области – народни хори. Те са споменати в Дубровнишката грамота. Всяка от тях имала един главен град, по името на който носела своето название – Белградска, Браничевска, Търновска, Скопска, Одринска и др. Данъчната и съдебната система, както и военно-административната организация, също били изградени по византийски модел.Големият добив на мед, сребро и от части злато послужил като основа за развитие на монетосеченето. Според някои изследовятели монетосеченето е започнало още в края на XII в. при царете Асен I и неговият брат Петър. Смята се, че цар Калоян също имал правото да сече свои монети. През Средновековието самостоятелното монетосечене се смятало за символ на суверенност. Въз основа на монетни находки е установено, че активното българско монетосечене е започнало при цар Иван-Асен II . По негова заповед са били сечени три вида монети медни (медници), сребърни (грошове или аспри) и златни (перпери или златици). В активно парично обръщение са били преди всичко медните и сребърните монети. Освен българските монети в обръщение през XIII – XIV в. били византийски, венециански, сръбски, влашки, генуезки и турски монети. Монетната циркулация от това време е важен белег за укрепването на стоково-паричното стопанство и на търговията.През XIII – XIV в. българският пазар бил много раздробен и съществували редица вътрешни митнически бариери, наложени и от централната власт, и от местните феодални господари. От грамотата на Иван-Асен II за Дубровник става ясно, че българският владетел дал привилегия на дубровчани навсякъде да купуват и продават свободно. Като места, където биха могли свободно да търгуват, са споменати градските тържища, отделните административни области и клисурите. В Дубровнишката грамота е отразена и терминологията, където такъв вид договори се наричат закон. Царят освобождавал дубровнишките търговци от всички вътрешни мита, които взимали местните господари в отделните градове, области и клисури и дубровчани плащали само на царя установеното по договор мито.За издигането на българските градове през XIII – XIV в. допринесло включването им в търговията с Дубровник, Венеция, Генуа и Византия. През първите десетилетия на XIII в. венецианските стоки достигали до българските черноморски градове посредством търговията на дубровчани. Дубровнишките търговци предпочитали да идват в България по суша откъм Сърбия и посещавали Видин, Търново, Преслав, Одрин, Скопие и други градове. Интересът на италианските търговци към българските черноморски градове се засилвал непрестанно.След унищожаването на Латинската империя в търговията на Балканския полуостров продължавали да си съперничат с променлив успех Византия, Генуа и Венеция. Те преследвали една и съща цел – житото на Балканите. Солунското пристанище станало важно средище за проникването на венециански и дубровнишки търговци в южните български градове. През Солун те изнасяли житото, което закупували от вътрешността на страната, а внасяли платове, железария и предмети на лукса.Българската култура от края на XII до XIV в. наследила постиженията на Ранното Средновековие, изпитала силното влияние на Византия и се формирала като вариант от общото културно развитие на славяно-византийския православен свят. Умножили се градските, манастирските и книжовните средища, увеличил се броят на книжовниците и на създадените оригинални и преведени книжовни творби.По – голямата част от градовете и крепостите през XIII – XIV в. били наследени от ранносредновековна България. Новите крепости били построявани обикновено на трудно достъпни и естествено защитени места.Интересно явление в градоустройствено отношение била тогавашната българска столица Търново. Тя се състояла от няколко самостоятелни крепости : Царевец, Трапезица, Момина крепост. Цялото пространство на Търново било заобиколено от крепостна стена. В укреплението на хълма Царевец се намирали царските дворци, патриаршеската катедрала “Възнесение Христово”, патриаршеският дворец, домовете на дворцовата аристокрация, на служителите и прислугата в двореца. Образували се и квартали извън крепостните стени, където живеело по-бедното население.За да увековечи спомена за удържаната бляскава победа при Клокотница, цар Иван-Асен II построил църква в Търново и я нарекъл “Св. Четиредесет мъченици”, защото именно в деня на тяхното честване станало това събитие. Върху една от колоните на църквата е издълбан надпис, който изразява гледната точка на българския владетел върху Клокотнишката битка, както и върху състоянието на Балканския полуостров по това време.В периода на възобновяването си при Асеневци Българското царство се изградило като една типична средновековна монархия, в която връх вземали ту централизма, ту сепаратизма.