ВМРО-МО. Golden Dobrudja /Златна Добруджа/

Българска Историческа Истина!

Когато човек говори истината - не се налага да лъже!


Как болшевизмът прокара идеите за тракииска, македонска, добруджанска и шопска нация


"За нас не е от особена важност съзнанието на един народ..."

/Сталин/


В началото на 20 век, край българина започва да си проправят път пагубните идеологии - сепаратизма на геогравски принцип и решаването на националният въпрос на части. Този колапс на националната доктрина води до сблъсъци между Върховисти и автономисти в Македония, а видни наши интелектуалци пишат:

Много пътя сме чували от македонистите, че те не били българе, но македонци, потомци на древните македонци, и всякога сме чакали някакви доказателства на това, без да ги дочакаме. Македонистите никога не са ни показвали основанията на таквозито си мнение. Те упорствуват в своето македонско произхождение, което никак не могат да прокарат, додето тряба.

Македонизма е култивиран в импровизираните лаборатории на сръбският шовинистичен дух, които раждат тази нова идеология, години, преди сепаратизма на геогравски принцип да стане политика която е водил целият СССР, а в часност и втората Югославия. Мирогледа, който днес изповядват днешните македонци, бе посаден от сърбите, но и катализиран от учени в България, като Ганчо Ценов, и Кръсте Мисирков. Първият дори пише книга "за народноста на старите македонци", в която изтъква античният балкански произход на македонците - нещо което се пропагандира и днес. По чие поръчение обаче?

Ето какво пише изначалният първи идеолог на Македонизма - Стоян Новакович:

Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е кажи-речи невъзможно да бъде разколебана съвсем, изнасяйки срещу ѝ само сръбската идея. Тази идея, страхувам се, не би била в състояние като чиста и гола противоположност да изтласка българската идея и по тази причина на сръбската идея от помощ ще ѝ бъде някакъв съюзник, който би бил твърдо срещу българизма и който би съдържал в себе си елементи, които могат да привлекат към него народа и народните чувства, отцепвайки го от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма или в определени мъдро поставени граници, отразяване на македонския диалект и македонската специфика. Няма нищо по-противоположно на българските тенденции от това - с никого българите не могат да се намерят в по-непримиримо положение от македонизма.

Но къде тук става дума за тракииска нация? Малко известен днес факт е че наред с ВМРО, в България се учредява и така наречената ВТРО(вътрешно тракииска революционна организация), чиито устав е пълно копие на устава на ВМРО. Той именно е важен защото пледира не за обединението на тракииската област под българска власт, а за автономия. Разбира се, това е направено по чисто политически съображения, както и при устава на ВМРО, но членът в който се казва:

Вътрешната тракииска революционна организация, има за цел да обедини всички угнетени и недоволни елементи в пределите на Тракия до реката Струма, без разлика от народност, за извоюване на пълна политическа независимост.

Организацията съществува до 1941, когато България се обединява, и неиното съществуване се обезсмисля. За няколко години хиляди бежанци се връщат по родните си места, за да преживеят шока от ново напускане на беломорието, което е извършено едва СЛЕД като България е окупирана от СССР, по изрична заповен на Сталин. В създалата се ситуация, Георги Димитров, новият комунистически вожд, решава да възстанови тракииското дружество, наблягайки на член I. По същото време в което пиринският край бе отродяван, тракииските дружества излизат с изявление, че:

„ние, тракийската организация, сме особено доволни, защото насоките на днешната власт се покриват напълно с идеологията на тракийската организация”.

Няколко седмици по-късно организацията приема и нов устав, който съдържа следните членове:

обхващане на тракийската емиграция в дружествата и единната структура
приобщаване към политиката на ОФ
широка културно-просветна и благотворителна дейност относно траките
борба против великобългарския шовинизъм.

Същевременно е изказана благодарност на правителството на Георги Димитров за „достойната защита на тракийския въпрос”. Едновременно с това в страната започва истински подем при възстановяването на тракийските дружества по места, чийто брой през 1948 г. достига 202. От 1958 г. организацията започва да издава „Информационен бюлетин”, подновява дейността си и издава няколко сборника, организират се годишни събори на тракийци, честват се паметни дати. Всичко това спира с смъртта на Георги Димитров, който не доживява за да осъществи този пъклен план.

Няколко десетилетия по-късно тракииската нация е вече изоставен франкещаин, който намира свой съживител - дъщерята на човек номер 1 в БКП - Людмила Живкова. Като министър на културата тя създава "Златният Орфей", започва разкопки в Странджа в търсене на гробницата на богинята Бастет и се залавя с усърдно пропагандиране на тракииската култура. В качеството си такава, Людмила Живкова прави една от мълчаливо одобрените от социалистическа България манипулации в историята ни. Създава мощен екип в Комитета за Култура, а неина дясна ръка е историкът Александър Фол(небългарин), който основава института по тракология в СУ, същестуващ и до днес. Забележителен е приносът на Живкова в популяризирането на тракииската култура и историческо наследство на траките зад граница. Един от многото примери за това е изложбата "Тракийското изкуство и култура по българските земи", обиколила повече от 25 столици по света и станала причина за световен интерес в областта на тракологията. Покрай подмолната деиност, Живкова е известна още и с усилено посещаване на врачки, огранизиране на международни детски ансамбли и други. Смърта й, и до днес е загатка, но дребното мургаво човече, не буди симпатия в съзнанието на никого. Людмила Живкова оставя зад себе си само лъжи, и манипулации, като твърдението че нестинарите са били тракииски а не български обичай.

Нестинарството е част от огнената култура и религия на древните българи. Нестинарите са индо-ирански обичай, което е становището и на всички световни учени, занимавали се с въпроса като професорката Нима Киан, която твърди, че в гръцки хроники има записани нестинарски игри при партите. От друга страна, и до днес са запазени нестинарските игри в Северна Индия, където те се практикуват по време на празника сура. Не можем да пренебрегнем и нестинарството у Волжките Българи, които и да искат, родните траколози, няма как да обявят за траки. Разбира се, това не пречи днес масово огненият обичай да е принизяван до туземен култ, което непременно вреди на националното ни самочувствие.

В заключение, препоръчвам и следният клип, относно създаването на "Добруджанска нация", която бе проектирана от Коминтерна, но отново не доживя създаването си, само благодарение на смърта на Г.Димитров.

Още за "Именникът на българските ханове"....

Кирил Милчев




Дали Ернак, третият син на Атила е една и съща личност с Ирник, упоменат в „Именникът на българските канове”?


Американският учен от руски призход Вернадски е убеден, че „българската орда, която впоследствие се заселила на Балканите в течение на седмото и осмото столетие, е принадлежала към утигурите и доколкото българските ханове от тези векове се причислявали към потомците на Ернак, можем да заключим, че именно ордата на Ернак става известна като орда на утигурите.” (G. Vernadsky. A History of Russia. Vol. 1, New Haven, 1943; vol. 2 - Kievan Russia, New Haven., 1948)
Вернадски се основава на Стивън Рънсиман в заключението си, че Ернак (упоменат от Приск Панийски през 448 г. като трети син на Атила) и Ирник (от „Именника на българските канове”), са едно и също лице.
И действително Рънсиман (Runciman. The History of the First Bulgarian Empire, 1930, P. P. 279 - 281.) има специално „Приложение ІІІ”, озаглавено „Ернак и Ирник”.
Преди Рънсиман двама от най-значителните европейски учени Бъри (J. B. Bury. Byzantinische Zeitschrift, XX, P. P. 135 - 136 (1910 г.).) и Макуарт (J. Marguart. Osteuropaische und ostasiatische Streifizuge, Hildesheim, 1903.) вече са формулирали, на основата на историческите факти хипотезата, че Ернак (Приск) и Ирник („Именника...”), са едно и също лице.
Златарски през 1918 г. отхвърля тази хипотезата на Бъри и Макуарт, като се мотивира, че „щяхме да знаем, че родът на Атила е бил Дуло” (Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, т. 1. Първо българско царство, част 1 - Епоха на хуно-българското надмощие, С., 2002, трето фототипно издание., с.42).

Рънсиман (1930 г.) опонира на Златарски: „аргументът би бил убедителен само ако знаехме със сигурност, че Атила не е принадлежал към рода Дуло”.
Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

Дали е било действително така?
Не само Бъри, Макуарт, Рънсиман и Вернадски смятат, че Ирник е същият Ернак, третият син на Атила, описан през 448 година от Приск Панийски, когато посещава военния лагер на Атила в Панония. Същото смята и учен като Мюсе. Люсиен Мюсе пише: „българската традиция включва в началото на своите ханове един от синовете на Атила”. (Люсьен Мюссе. Варварские нашествия на Западную Европу: волна вторая. С. - Петербург, 2006, с. 20).

Изглежда само в учебниците по българска история не се знае кой е Ирник? Причината за това е наложената в социалистическия блок идея на съветски и унгарски учени, че Ирник не е третия син на Атила, т.е. Ернак.
И досега мастити български историци твърдят, че Ирник бил „митична личност”, чувал съм да го казва от ефир даже проф. Божидар Димитров, и в българската историческа наука продължава да не се изследва личността и делата на Ирник от династията Дуло, чието име е записано в началото на „Именникът на българските канове”...


С настоящата статия ще се опитаме да върнем една историческа личност от „Именникът на българските канове” в българската история.

1.

Първи сведения за Ернак, третият син на Атила, дава византийският писател от V в. Приск Панийски, който през 448 г. е секретар във византийското посолство на Максимин до хунския император Атила.
Гостите от Византия са поканени от Атила на официална вечеря. Великият владетел демонстрира скромност, неговата зала е едновременно и спалня, храни се с дървени прибори, пие от дървена чаша, дрехите му не са пищни, а военно-делови.
Приск като историк е следял всичко на тази вечеря, за да го запише по-късно.
Заедно с гостите, на приема са поканени пълководци и васали на Атила, които се хранят от сребърни и златни посуди, отбелязва Приск. Раздаването на храната се извършва по специален ритуал. Атила отрязва едно парче месо, то се слага от слугите в чиния и заедно с маса се поставя пред всеки от присъстващите. Очевидно всички са седяли на столове пред Атила, а когато са поставени пред всеки отрязаното от Атила месо на нарочна масичка, се е получила една голяма кръгла маса, формирана от десетките по-малки...Зад Атила е имало параван с няколко стъпала и там, според Приск, била спалнята на владетеля.
Приск дава сведение и за поведението на Атила.
Той се държи сурово и мрачно, лицето му е сериозно. Единственият момент, в който Атила се усмихва, е свързан с нахлуването на малчугана Ернак в залата. Приск веднага забелязва топлото бащино отношение към това момче, Атила го пощипва по бузата и този жест става повод на коментар.
Защо е бил мрачен Атила е трудво да се каже, навярно една от причините е била, че първородният му син Елак е паднал от кон и си е счупил крака.
По това време Елак и Онегесий, най-близкият атилов съветник, родом римлянин, са били на изток в скитските земи, където Елак е издигнат във владетел на акатирите. Последните са били различни племена, някои от които припознавали властта на хуните, а други – не. Подареният жребец на Елак при възкачването му се оказал буен и той паднал лошо и си счупил крака. Това забавило и връщането на Онегесий в града на Атила, а византийският посланик Максимин много разчитал да проведе разговор с него и бил разочарован от брат му Скот.
Очевидно на вечерята е присъствал и вторият син на Атила, Денгиз. Третият му син Ернак обаче, е малчуган и по това време е около петгодишен...
Това момче обаче вече имало ореол около съдбата си, създаден от жреците, които били предсказали, че държавата на Атила един ден ще рухне, но на този атилов син било съдено да я възстанови...
Приск преразказва всички легенди, които научава в града на Атила. Освен прословутата притча за меча на бог Арес, която историкът научава от Константиол, също съветник на Атила, родом римлянин от Панония, историкът не е пропуснал да осведоми и за пророчеството за Ернак.
В него се съобщава все пак за така мечтаното от всеки римляни сведение, че империята на Атила ще рухне.

2.

Сведението на Приск Панийски, почерпено през 448 г., се сбъдва.
След смъртта на Атила през 453 г., гепидите на Ардарих убиват през 454 г. или в началото на 455 г. край р. Недао престолонаследникът Елак. Остроготите последват примера на гепидите и отхвърлят властта на вторият му син Денгиз, който е убит през 469 г. и главата му е разнасяна в Константинопол.
Хунската империя загубва земите си в Панония и горна Дакия, а около смъртта на Денгиз голяма вълна бежанци хуни мигрира от Панонските земи в посока на р. Днепър, както пише през 551 г. готския историк Йордан.

Какво става с Ернак?
Приск до последно следи действията му и именно на него дължим сведението, че Ернак водел някъде на изток свои „местни войни”.

„§36. По това време пристигнало от синовете на Атила до император Лъв посолство, чиято цел била да разясни причините за съществуващите по-рано разногласия и да утвърди, че трябва да се сключи мир и на основата на старите обичаи да се възстанови търговския обмен на Истър (Дунав – бел.ред.) с римляните и те да предлагат свои стоки и да има взаимен оборот. Пристигналото с тази цел посолство се върнало без успех, защото императорът не искал хуните, причинили толкова много вреда на земята му, да се ползват от римските търговски услуги. Синовете на Атила, когато получили чрез посолството този отговор, се скарали помежду си: Денгиз при неуспешното завръщане на посолството решил да поднови войната с римляните, а Ернак се отказал от участие в нея, понеже бил зает от местни войни... [Exc de leg., р. 44 Par., 160—161 .Nieb].

С кой воюва на изток Ернак ?
Най-значима опасност представляват по това време савирите, които са притеснени от аварите и мигрират на запад, като минават Волга и по северния каспийски бряг навлизат в териториите на хунската империя.
Савирите влизат в сблъсък със „сарагурите, урогите и оногурите”, според Приск и последните изпратили посолство до Лъв. Не става ясно обаче защо? Когато обаче Приск пише, че сарагурите нападнали Персия (§ 37), вече става ясно защо е ходило това обединено посолство до Лъв (457-474).

И така, необходимо е да се опитаме да въведем яснота.
Урог (упоменатият от Приск през V в. народ), ако се има предвид кавказката езикова ротация d(t)-r, за която подробно сме писали на друго място (виж §7), са всъщност народа утиг (утигурите), за които обилни свидения дава през VІ в. Прокопий Кесарийски. Т.е. това са българите, както внимателно изследва още през 1918 г. Златарски.
Прокопий изрично пише само за утигурите, като за пост-атиловия хунски народ, който се е върнал на изток от Дон.

Имайки предвид, че през втората половина на VІ в. Агатий дава сведение, че лазите се срамували, че доскоро страната им се казвала Оногурия, е резонно да попитаме по какъв начин оногурите са превземали земи на юг от Кавказ?
Има и още един въпрос, който се нуждае от разплитане.
Очевидно аварите са изгонили на запад някакво обединение от десет племена („оно”), което установявайки се на Кавкавския топоним Гур, става известно като „оногури”, но името на нападателите, както знаем от Приск, е „савири” (?).
През VІ в. обаче византийските писатели пишат вече за савирите като за „хуни-савири”, това ще рече, че първоначалната опасност за хуните е била много скоро елиминирана и всъщност нападателите са приети за съюзници.
Според летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” думата за прабългарският теоним (божество) „Савар, Сувар, Савир, Сурва, Кубар, Куар”, е имала значение и като „съюзници”.
Изглежда първите прототюркски десет племена, които се включват след 465 г. в българската държава на Ирник, са именно савирите, но това е тяхно външно име, дадено им от българите. Когато десетте племена („оно” на тюркски) са приети на териториите на кавказкия топоним Гур, те стават известни и като „оногури”. Савирите, от които по-късно произхождат хазарите, приемат езика на прабългарите, и неслучайно арабоезичните източници от ІХ в. и от Х в. пишат, че езика на българи и хазари е сходен, но се различава от каганатския тюркски.

Фактически може да допуснем, че народа, който посреща савирите, са урогите, т.е. утигите (= българите), а след това оногури и уроги стават заедно „сарагури”, предвид на водената война на юг от Кавказ (в иберските и арменските земи на Персия) от сарагурите, за което пише и Приск Панийски:
„§37.Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците. Тогава персите, притеснени от това нашествие допълнително, тъй като имали преди това война с кидарите, отправили към римляните посолство с молба да получат пари или хора за охрана на крепостта Юроипах (явно Чор, т.е. Дербенд – бел.ред.). Това посолство повтаряло онова, което и по-преди често говорили такива посланици, а именно че римската земя остава невредима, понеже те (персите – бел.ред.) водят битки и не позволяват на настъпващите варварски народи да преминат през своята земя. Но на тях им бил даден отговор, че всеки трябва да защитава своята земя и да се грижи за охраната й и така те поели обратно без успех” [Exc. de l eg., p. 44 Par., 161—162 Nieb.].

Кои са тези митични сарагури, които притеснили толкова много Персия ?
В дунавско-българският Хамбарлийския надпис от Х в., срещаме географския термин „сарак” за превзетите от Крум южни на държавата му земи от Византия. Крум лично ги нарича „сарак”, но до появата на летописа „Барадж тарих” не се знаеше какво точно означава прабългарската дума „сара, саръ”. Според „Барадж тарих”, нейното значение е „юг”. Тоест, крумовият термин „сарак” за новопридобитите територии, не означава нищо друго, освен „южни земи” и Крум назначава брат си за техен управител.
Територията на север от Дербенд е известна като Гур, още Птоломей през ІІ в. от н.е. я нарича „Геруа”, както пише в разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци).

В „Барадж тарих” този топоним се нарича „Джураш”, където „г” е „дж” под влияние на арабския.
През Х в. арабският историк, географ и пътешественик Абу ал-Хасан Али ибн Хюсеин ибн Али ал-Мас`уди (ум. 956) в своята книга „Златни ливади и източниците на бисери” дава сведения за Геруа, царство в Предкавказието, което той нарича „Джидан”.

Причината за това променено наименование е, че „дж” на арабски е „г”, а второто самостойно „д” е ротирано с „р”, по същата езикова логика, по която в първата редакция на писмото на хазарският владетел от Х в. Йосиф до андалузкият евреин Ибн Шапрут, р. Дунав е изписана „Руна”, а българите са изписани „б.л.г.д”.
Тази езикова ротация d(t)r е имала масов характер в българският и хазарският езици, които са били сходни и са се различавали от тюркският език, както специално отбелязват много от арабоезичните историци. Повече сведения за тази езикова ротация даваме в §7.

В този смисъл „Джидан” на ал-Мас`уди е всъщност „Гиран”, т.е. съвпада с етнонимът „Геруа”, упоменат в разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци), в която авторът й твърди, че компилира от Птоломей.

Сега предстои да покажем в коя област в Предкавказието е „Джидан”, според данните на ал-Мас`уди.
Оказва се, че тази област има за свой централен град Самандер (близо до дн. дагестански гр. Махачкала).

Том ІІ, гл.ХVІІ, 7 от „Златни ливади и източниците на бисери”:
„Жителите на Баб-ал-Абвад (Дербент-бел.ред.) търпят неприятности от съседното царство, наричано Джидан, подвластно на хазарите (през Х в.-бел.ред.), столица на което е град по име Самандер, разположен на осем дни път (явно грешка, на 4 дни – бел.ред.) от Баб (Дербент-бел.ред.). Сега (т.е. през Х в. – бел.ред.) той все още е населен с това хазарско племе, но по времето, когато той беше завоюван в първите времена на исляма от Сюлейман ибн Рабия ал-Багалиец, престолът на царството бе преместен в Итил, на 7 дни път далече...”
(Пак там, 39.3):
„Да се върнем сега към описанието на Баб-ал-Абвад (Дербентската стена – бел.ред.), към народите живеещи по съседство със стената и към описанието на Кабх (Кавказ-бел.ред.). Ние вече казахме, че от всички царства, намиращи се в тези страни, най-могъщо е царството Джидан. (…) На територията между царство Джидан и Баб-ал-Абвад има мюсюлмани от арабски произход, говорещи правилно само по арабски; те живеят в гъсто населени гори и проходите; големи реки пресичат по техните местности. Те са се заселили и живеят по тези места още по времето, когато са завоювали тези земи бедуините. Те живеят в съседство с царство Джидан, но все пак са съхранили своята независимост, благодарение на горите и реките, които представляват естествена преграда. Те са разположени от Баб-ал-Абвад приблизително на 3 мили и жителите на Баб-ал- Абвад винаги им помагат.”

Сиреч, думата „сара-гури” означава южно-кавказци и неслучайно в Лазика е останал спомен за Оногурия, а не за Сарагурия, всъщност „сарагури” е събирателно име (прозвище), визиращо, че Персия е нападната от утигури (= българи) и оногури (= савири).
Когато те навлизат в земите на Иберия и Армения, са по същата логика „сарагури”, по която и Крум през Х в. именува навопридобитите на Балканите южни земи – „сарак”...
Очевидно, както пише Приск, сарагурите (пост-атиловите хуни и хуните-савири, бел.ред.), нападат на запад първо многобройните акатирски племена, а след това се насочват към границите на Персия, които по това време са до дербендския проход и дарялския проход в Кавказ.

3.

Кога е станало това ?
Приск пише, че персите малко по-рано водили война с кидарите. Последните са на изток от Персия.

Още през 466/467 години, както става ясно от грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник” на свещенник Яков Цуртавели, грузинският васал на Персия Вараскен е повикан в столицата Ктезифон от персийския цар Пероз (459 - 484) и получава заповед да отблъсне появилите се около Дарялския и Дербентския проходи в Кавказ хуни.
„Това беше през осмата година на персийският цар”, пише Яков Цуртавели.
Пероз извикал иберийският васал Вараскен в столицата и му дал указание да отблъсне появилите се на Кавказ врагове.
Вараскен решава да предприеме поход, казвайки преди тръгване на Яков Цуртавели: „Известно ти е, свещенико, че отивам на война с хуните” (VІІ).
По-късно същият Вараскен посещава и Дербенд. „Скоро той се отправи към Чор” (Х).
Тоест, очевидно първото появяване на пост-атиловите хуни към 467 г. е при Дарялският проход над Иберия. Но проблеми явно има и при Чор (Дербенд).

Съобщението на Яков Цуртавели в грузинското житие „Мъченичеството на Шушаник” съвпада като информация с известието на Приск Панийски (§ 37).

Самият Пероз през следващата година (468) воюва на източната граница на Персия с кидарите. Те не са хуни, нито пък кушаните са хони...

Следователно, основната офанзива в Персия на сарагурите, ако имаме предвид известието на Приск, започва след 468 г., независимо, че началото, според грузинския житиеписец Цуртавели, е положено още през 467 г.

Тоест, основната офанзива, според Приск, е когато Денгиз остава сам без брат си Ернак на Дунав и е убит през 469 г., понеже, както пише, тогава Ернак бил зает с „местни воини” и не помогнал на по-големия си брат.

В арменската история от V в. на Елише присъства една интерполация, съгласно която „хон Херан”, след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е между Албания и веднага на север над дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници.

„Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани...” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ).

Това е единственото споменаване на името „Херан” (Ернак, Ирник) като завоевател на Персия, но в летописите от VІ в. на Йешу Стилит, Прокопий, Агатий и в хрониката на Йоан Малала, има подробни сведения за Балас, Балаш, Балах...
Очевидно Баласакан на персийски е гр. Баланджар на арабоезичните автори и трябва да признаем, че руският историк Артамонов е бил прав, когато е интерпретирал името на Баланджар във връзка с етнонимът на българите.
Баланджар е в местността Гар (гур), а „can” на др.ирански е град.

Теофан пише, че истинското име на Балас било Бал, т.е. „Господар”.
В този смисъл, градът (can) на Бал, който е в Гур, ни дава и етимологията на името „българи”, която произхожда от „бал” (господар/и) на Гур (Гар).

Явно неслучайно Мовсес Хоренаци през VІ в. пише, че „страната на българите” е в „пояса на Кавказката планина”, т.е. владетелите (бал, където вокалът е потъмнял) на Гар, са българите и тяхната страна е в „пояса на Кавказката планина”. Топонимът на север от Дербенд и Дарял, където са земите на българите, е както посочихме, „Геруа, Гур, Гар”...
Gar, във връзка с ротацията r-z, съхранена в чувашкия, става Gaz и оттук е напълно възможно Ирник да е имал и прозвище „Казан”.
За един такъв „първи български цар” с име Касан пише още през 1601 г. Мавро Орбини...

4.

През 1601 г. дубровнишкият историк Мавро Орбини пише първата сериозна историческа хронология на българите след Ренесанса, която има обем от „77 печатни страници от 397 до 474” (с.21) в монографията му „Царството на славяните”.
За да състави своя труд основно Мавро Орбини ползва библиотеката на дука Д`Урбино в италианския гр. Пезаро.
Град Пезаро, заедно с Равена и още три града, е формирал прочутият в средновековието „Равенски Пентаполис”.
От Теофан знаем, че точно там се бил заселил един от петте сина на Кубрат с хората му.
Според историците, това е Алцек, за който пише през VІІІ в. Павел Дякон в своята „Лангобардска история”. Българите на Алцек се заселили в Италия. Дякон пише само, че по неизвестни причини се отделили от своите и дошли. Той твърди, че лангобардския крал Гримоалд (662-671) ги поселил в Кампания, около дн. гр. Неапол. До Беневент.
Гръцките историци от VІІІ в. и ІХ в. Теофан и Никифор не споменават името на владетеля на българите Алцек, но твърдят, че кубратов син отишъл в Равенския Пентаполис.
Всъщност, особено противоречие между данните на Павел Дякон и Теофан/Никифор, няма. Напротив, от интегрирането им даже научаваме маршрута на заселване. Българите явно са били и във византийският екзархат в Италия, но те не стават „римски поданици”, а лангобардски. Обръщат се към лангобардският крал Гримоалд (662-671), който – според Павел Дякон – ги изпратил при своя син Ромуалд и той им дал пусти места около дн. гр. Неапол.

Известието от 1601 г. на Мавро Орбини за български владетел „Касан”, който завоювал „Армения и Медия”, произхожда от гр. Пезаро в Равенския Пентаполис.
Основателно можем да допуснем, че това сведение е свързано като произход с легенди на алцековите българи.
Как те са попаднали в библиотеката на дука Д`Урбино в Пезаро, си остава загадка.

Орбини първи се докосва до източник, от който научава за български цар, чието име било „Касан” (с.62).
Орбини веднага решава, че той е „неправилно наричан от гърците” (с.61, 62) така и го прекръства на „Ясен Велики” (с.61):

„Той тръгнал срещу Гвалд Втори, арабски халиф, победил го и съсякал двадесет хиляди араби. И възвръщайки си към царството Армения и Медия, заслужено получил от император Лъв името цар” (с.62).

Хронологично този Касан (Ясен) е вместен от Орбини след Тервел, изключително прочут с битката си срещу арабите край Константинопол през 717/718 г. Сиреч, Мавро Орбини е нагодил „Касан” към анти-арабската военна политика на Тервел.

И все пак, по-важното е друго.
Около времето на „император Лъв” (ако това е Лъв І) „Армения и Медия” (т.е. Персоармения и Персия) са действително превзети през 484 г. А името „Гвалд” (с.62), което Орбини е превърнал в несъществуващ арабски халиф, учудващо съвпада с името „Кавад”, сина на победеният персийски шахиншах Пероз.
Но Кавад и Пероз, както и Лъв І, са исторически фигури от V в., а не от VІІІ в.?

Още Шарл Дюканж се усъмнява в съобщението на Мавро Орбини: „Азанер (така пък той нарича Ясен, Касан – бел.ред.) наследил баща си Тервел; ако е истина това, което разказва Мавро Орбини” (с.34)

Паисий Хилендарски през 1762 г. в своята „История славянобългарска” компилира от Мавро Орбини.
Паисий нарича този владетел „ пръв български цар” (с.178) и смята, че гърците „ от завист го нарекли Хасан, Касан” (с. 177). Той го именува „Асен Велики” и „Асен Първи” (с. 177). Освен това „Гвалд” (Орбини) при Паисий става „Кафила” (с.177), а „император Лъв” (Орбини) е модифициран от Паисий на „Лъв Исавър” (с.177).

С развитието на историческата наука се изяснява, че Тервел не е наследен от Касан (Ясен, Азанер, Асен) и сведенията за този „първи български цар” при Мавро Орбини и Паисий Хилендарски потъват в забрава...Така е и доднес...

5.

Името „Касан” (Газан) е прозвище, което етимологично е свързано с „гар” (Геруа, в Кавказ), но заради ротацията rz (съхранена в чувашкия език) „gar” става „gaz”. В интерес на истината последната езиковедска констатация, е направена още към 1920 г. от Н.Я.Марр.

Газ-ан (Касан) и Газ-ар (Хазар) са едно и също име-прозвище, но с различни окончания (афикси). Газ-ан е явно с иранско (ен, ан), а Хаз-ар с прототюркско.


Във волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” също има откъслечни сведения за Ирник: „Бел-Кермек” (чети: болг Ермек, т.е. Ернак) имал син „Джураш” (с.20).
Освен това в „Барадж тарих” е съхранена една изключително интересна легенда за „Газан от рода Дуло” (с.15).

Според легендата за Газан и Хазар, разказана в летописа „Барадж тарих”, Газан в масгутско обкръжение (разбирай: персоезичие) станал цар.
Коронясването му било извършено не под хунското знаме, а под флаг, който представлявал „закрепено върху копие плъстено червено кълбо с разноцветни ленти”.
Това чуждо знаме обаче може да бъде открито чие е!
„Кожа на копие”, „украсена с плат” и с „цветни ленти”, така че знамето прилича на „пълна луна”!
Точно така Фирдоуси в „Шах наме” описва персийско знаме на легендарния Кава.

Сиреч, в този откъс от легендата за Газан в „Барадж тарих” е запазен спомен от издигането на Ирник в персийски шах... Описанието на стяга съвпада с персийското древно знаме.

Хуните, според легендата за Газан, разказана в „Барадж тарих”, поискали от Газан да замени това знаме със знамето на Иджик, сина на прародителя Боян. „Царят не се съгласил и забранил дори да се говори за това. Хоните търпели това унижение 400 години и трупали омраза към масгутите, в чието обкръжение бил рода Дуло”.
Тук имаме хиперболизирано време.
Става дума не за 400 годишно унижение, а за четири годишен период (от 484 година до 488 година), през който Балас (= Херан, Ернак, Ирник, Газан) е персийски, а не масгутски цар. Това са два различни народа, но и двата говорят ирански, което явно е довело до объркването. Не трябва да забравяме, това е легенда.

Обидените хуни, научаваме по-нататък от легендата, се обединили около сина на Газан/Хазар, чието име било Дугар. Явно хунския цар, който според Йешу Стилит през 484 г. убива Пероз и се омъжва за дъщеря му, преди персийската принцеса е имал син престолонаследник от българка Мугел (Йоан Малала, Агатий), но и още един син от друга жена, може би тя е от савирите.
Дугар, според легендата, е син на Хазар и по време на 4 годишния престой на Газан на персийския трон, се опитал да „бъде избран за нов цар Хазар”.
Когато разбрал това Газан, бързо се върнал с военен отряд. „Хоните веднага преминали на страната на Газан, а Хазар (новия Хазар, неговия син Дугар - б.м.) избягал при китайските тюрки и станал техен вожд”.
Фирдоуси също нарича каганатските тюрки – „китайски тюрки”...

И така, оказва се, че сведението при Паисий Хилендарски, заето от Орбини, за „първи български цар” Касан има аналог във волжко-българските легенди за покорителят на Персия, с прозвище Газан/Хазар...

6

Има една подробност, която се нуждае от внимателна и прецизна интерпретация.
Приск Панийски в §37 от съхранените части на неговият труд при преписите на Константин Багранородни (Х в.), дава две важни сведения. Според първото, основната атака на сарагурите била след персийско-кидарската война, а тя е през 468 г.
Според второто сведение в същият параграф, персийско посолство било ходило по този повод до Византия за да иска пари и посланиците говорили онова, което казвали и преди, а именно, че благодарение на персите, които воюват с тези варвари, последните не стигали до Византия и не я притеснявали. Така искали дотации от Константинопол.

Ние на основата на първото сведение допуснахме, че основната офанзива в Персия е след 468/469 г., като това наше предположение се основаваше на съобщението на Приск, че Ернак не успял да помогне на брат си Денгиз, който бива убит през 469 г.

Кога обаче след 469 г. е станала основната атака в персийските земи на юг от Кавказ?

Въпросът е в това, че в интерполацията на арменската история на Елише за „хон Херан”, ни се рисува един завоевател на юг от Кавказ, при това подобни сведения за завоевател на „Армения и Мидия” идват и от текста на Мавро Орбини (1601 г.), а така също и от легендата за Газан в „Барадж тарих” (ХІІІ в.)?

В историческата наука се знае много добре годината на превземането от хуните на персийската държава на Пероз, това е 484 година...

Но има едно неудобство, повечето модерни изследователи твърдят, че хуните, които превземат Персия през 484 г., са всъщност на източната й граница (ефталити), докато нашите пост-атилови хуни, са на северозападната граница на Персия (???).

През 1941 г. руската изследователка Н. Пигулевская обръща внимание, че сирийските извори за хуните-ефталит, не са включени в научен оборот.
„Ако вземем под внимание крайно ограниченото число на историческите паметници на средноперсийски език в империята на Сасанидите и факта, че арменските източници са подлагани на многократни преработки и интерполации, тогава сирийските извори придобиват особено важно значение.” (Н.Пигулевская.Сирийские источники по истории народов СССР, М.,1941, с.6).
Тя обръща внимание, че Макуарт, Едуард Шаван, Мак Говерн и Везендок са оформяли своите хипотези за ефталит, без да вземат под внимание „редица гръцки и сирийски източници, като хрониката на Йешу Стилит, части от хрониката на Захарий Ритор...” (пак там, с.7).
Пигулевска стига до констатацията, че „сирийските извори изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит.

Такова преразглеждане не е направено в историческата наука.
До какви изводи може да ни доведе то, ако бъде предприето?

Да видим какво казва Йешу Стилит в своята история от ок. 517 г.:
„ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе (куан, хионит-бел.ред.), сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи.” (ІХ).

Псевдо-Захарий Ритор, чиято история e от ок. 560 г. пише, че ефталит са кавказки хунски народ...

В средата на ХІІІ в. сироезичният историк Бар Ебрей (Абу-л-Фарадж) пише следното:
„(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”

Очевидно този текст е зает от Бар Ебрей през ХІІІ в. от същият източник, от който черпи и Михаил Сириец, който през ХІІ в. пише почти същото:
„[256] По времето на Зенон хуните нахлули в персийската земя. Персийският цар Пероз събрал цялата си войска и тръгнал срещу тях...Те живеели в северо-източните части...(отделянето на това изречение с многоточия подсказва, че явно тук има вставен текст – бел.ред.). Когато Пероз видял, че те били разположени за битка, той ги излъгал и им обещал, че ще плати. Съгласно обещанието[257] персите им дали налога и някои от хуните се върнали обратно в своята земя. Имало от тях, които останали, за да получат и данъка. Пероз променил решението си и намислил да предаде на смърт тези, които били при него и да води война с другите. След известно време хуните предприели атака и започнали победоносно сражение с персите, а персийският цар Пероз бил убит. Хуните взели многочислени пленници от цялата персийска земя, разграбили я и се върнали в своята страна.”

Единственият историк от първата половина на VІ в., които твърди, че хуните-ефталит са дошли от изток на Персия, е Прокопий Кесарийски.

Не е ясно дали самият Михаил Сириец е поправил версията за географското положение на хуните-ефталит в духа на Прокопий или това е станало при по-късните преписи на труда на яковитския патриарх.

Що се отнася до арменските версии за хуните-ефталит, те са „подлагани на многократни преработки и интерполации”, както пише Пигулевская. Повечето от тях следват версията на Прокопий.

И така, Йешу Стилит (VІ в.), Псевдо-Захарий Ритор (VІ в.) и Бар Ебрей (ХІІІ в.) ни представят една утвърдена традиция в сироезичната историческа школа, според която хуните, които през 484 г. убиват персийският шахиншах Пероз, са пост-атилови хуни. Към тази традиция трябва да причислим и сведението на Приск Панийски (V в.) за сарагурите, които нападнали Персия.
Тези източници за хуно-персийската война от 484 г. обаче не формират научното ядро за тези събития в модерната историческа наука, а са оставени без внимание и въобще не са включени в научен оборот. Такова е било положението през 1941 г., когато Пигулевская за първи път констатира този факт, същото е и днес.

Както става ясно от цитираните източници, напълно е възможно в научен оборот да бъде въведена и хипотезата, че хуните-ефталит, които през 484 г. превземат Персия за „две години” (Прокопий) и убиват Пероз, са пост-атилови хуни.

Приск директно пише, че сарагурите са на север от Кавказ. „§37.Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците.”

Грузинският житиеписец Яков Цуртавели ни разкрива, че проблемите на Пероз с хуни от Предкавказието датирали от „осмата година на персийският цар”. Ако приемем, че Пероз стъпва във владение през 459 г., тъй като 2 години след смъртта на баща му през 457 г. на власт е брат му Хормизд ІІІ, тогава проблемите на Пероз с хуните датират от 467 г.

Според Приск Панийски обаче основните проблеми на Пероз със сарагурите, са след кидарската му война от 468 г.
Тоест, при Яков Цуртавели имаме данни за първоначалното появяване на пост-атиловите хуни в Предкавказието.

Тук трябва да си припомним и Прокопий, който пише, че утигурите (= българите), се върнали „сами да владеят” старите земи на изток от Дон, след краха на империята на Атила в централна Европа...

Йешу Стилит съобщава, че нападателите през 484 г., са същите онези хуни, които „в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики” нападнали сирийските земи на Византия. А тогава през 395 година Сирия е нападната от хуните, които били в Панония. Те през Кавказ нахлули на юг (потвърждава го и Приск в летописа си).

Подробностите за това хунско нападение от 395 г. в Персия и Византия са изяснени в монографията от 1973 г. на американския професор Ото Манчън-Хелфън „Светът на хуните”.

Псевдо-Захарий Ритор към 560 г. твърди, че единият от 13–те пост-атилови хунски народа, които живеят в Предкавказието, са ефталит...

Бар Ебрей (ХІІІ в.) директно пише, че тези хуни са от „северо-запад от персийското царство”, освен това вече били взимали данъци от римляните, т.е. причислява ги към пост-атиловите хуни.

Очевидно и Михаил Сириец (ХІІ в.) е ползвал по тази тема първоизвор, какъвто през ХІІІ в. ползва Бар Ебрей и от последният ни става ясно, че в текста на Михаил Сириец има редакция...

Към горепосочените извори ще причислим и интерполацията в текста на арменския историк от V в. Елише, където се казва, че „хон Херан (...) превзел персийската земя до гръцките граници”...

С други думи, ако победителите през 484 г. са пост-атиловите хуни-ефталит, тогава се оказва, че за Ирник (Херан, Ернак) има изобилни сведения, понеже хуно-персийската война от 484 г. е обилно осветлена в летописите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий Меринейски...Всички те пишат за всесилният „хунския цар”, дават подробности за него и пред нас стои изключително важният въпрос дали всички тези данни не са част от биографията на историческата личност „Ирник от рода Дуло”, както е изписан този владетел в „Именникът на българските канове”...

Дали това е така ?

7.

Представете си какво бяло поле може би има в ранната българска история за периода 469 г.- 486 г.?
Завоюването на Персия през 484 г...???

Да резюмираме:
Първо никой не е обърнал внимание, че съществува вероятност народа, които Приск Панийски през V в. нарича „урог” да е идентичен с народа, който през VІ в. Прокопий Кесарийски нарича „утиг” (утигури).
Арабоезичният историк и географ ал-Балхи (850-934 г.) дава едно важно съобщение в своя труд „Ашкал ал-билад”: „езикът на българите е сходен с хазарския”.
Най-добрият руски тюрколог Бартолд отбелязва още в първата половина на ХХ в.:
„Язык хазар, подобну языку болгар, был непонятен для остальных турок и, вероятно, был тем же языком, остатком которого теперь является чувашский.” (В.В.Бартольд. Тюрки. Двенадцать лекций по истории турецких народов Средней Азии. Алматы., 1998, с.50).

Никой от изследователите не е обърнал внимание на тази българо-хазарска езикова идентичност, а тя е изключително важна, понеже от хазарския каган Йосиф от Х в. има запазени две редакции (кратка и пълна) на негово писмо до андалузкия евреин-министър Хасдай ибн Шапрут.

Хасдай е имал важен държавен пост в Андалузия през Х в. и според изворите един ден съвсем случайно научил от хорасански (персийски) търговци, че в далечната хазарска държава юдейската религия е официално вероизповедание. Това го хвърля в неистов и пламенен верски смут и Хасдай, след много перипетии, все пак успява да установи кореспонденция с хазарския цар Йосиф, от която разбира че вярата на Авраам и Мойсеи процъфтява на Волга.
В отговора си Йосиф пише до Хасдай патетично за своите предци, които нарича наследници на библейския Тогарма и наред с легендарния Хазар е упоменат и Болгар, чието име в кратката редакция е изписано като „Б.л.г.д”.
На съветския хазаролог Новоселцев му прави впечатление, че вместо „р” е изписано „д”, но решава, че това е правописна грешка.
Ала Йосиф е прокарал тази „грешка” като езикова норма в цялото писмо (кратката редакция), докато в пълната редакция, открита през 1782 г. от Фиркович в караимските архиви на Крим, текста е фонетично коригиран.
В случая нас ни интересува кратката редакция. Освен „б.л.г.д.”, там и р. Дунав е изписана като „Руна”, т.е. забелязваме същата езикова ротация d(t)r. Но с това примерите за наличието на тази езикова ротация като норма в писмото на Йосиф не свършват.
Първото име в псевдо-тогармовата генеалогия на хазарите, което Йосиф изписва в своето писмо, е: „Агийор”. Това име не означава нищо друго, освен „гур”. Самата етимология на етнонима „хазар” (газар) идва от gar/gaz (Н.Я.Мар).
Второто име е „Тир-с” (кратка редакция) - „Тудис” (пространна редакция). Имайки предвид, че вокали не са се изписвали, не става ясно защо вместо „и” имаме вече „у”? Може би защото издателя П. К. Коковцев освен кратката и пространната редакция, дава и сведения от Иехуда бен Барзилай и там името е „Тудис”. По-важно в случая обаче е, че неслучайно „Тир-с” (кр. ред.) става „Тудис” (простр. ред.). Замяната на „r” с „d” е част от същата езикова ротация.
В „кратката версия” има „страна Рудлан”, която в разширената версия е поправена на „Д-ралан”.
Тоест, свидетели сме, че в хазарския език, който според ал-Балхи (850-934 г.) е сходен с българския, съществува една характерна езикова ротация d(t) – r, тоест народа на Приск, упоменат като „урог” и народа на Прокопий, известен като „утиг” (утигури), са очевидно един и същ народ.

Още през 1918 г. българският историк Златарски доказа, че в съобщенията на гръкоезичните късно-антични летописци за „утигурите”, се крият сведения за българския етнос.

Към името „утиг” (урог) като се прибави „гур”, получаваме наименованието „утигури”, така както към името „котраги” (хотраги) като се прибави „гур”, се получава наименованието „кутригури”...

През VІ в. Прокопий Кесарийски, във връзка с политиката на Юстиниан І, дава генеалогия на тези два народа, като съобщава, че те са хунски народи и във връзка с това пише, че произхождат от кимерийците...

Никой изследовател, независимо от авторитета на Прокопий Кесарийски като историк, не е погледнал задълбочено на това сведение и по отношение на въпросът за произходът на хуните, няма модерна версия, че те са пост-кимерийци.

„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури...(кн.ІV, Войната с готите)”.

Прокопий даже е запознат с легенда:
„5. В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там)”.

След като разказва тази легенда, Прокопий преразказва и легендата на Евнапий (ІV в.) как те не знаели, че на запад от Керченския провлак има земя, но с помощта на един елен преминали оттатък.

Тази легенда на Евнапий е преразказвана и от Приск (V в.), и от Йордан (VІ в.). Тя фиксира времето около 375 г., когато пост-кимерийците (хуните) атакуват готското номадско обединение на Херманарих...

След краха на атиловата държава, според Прокопий, „утигурите със своя владетел решили да се върнат в земята си, за да владеят над нея сами...(пак там)”.

Кутригурите, според историкът, заселили земите на запад от Азовско море. „ Ако вървиш от град Боспор към град Херсон, който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните” (пак там).

Тоест, териториите от Херсон до Боспор са заселени от хуните-кутригури, а земите на изток от Дон – от хуните-утигури, сиреч от българите. Това потвърждава към 555 г. и Псевдо-Захарий Ритор: „бургар – народ езически и варварски, имат градове и свой особен език”. Намират се на север от Кавказ, над аланите...

През 469 г. Денгиз, владетелят на кутригурите (= ултинзури), е убит, а Ернак, както пише Приск, е зает със „свои войни” на изток.
Всичко това показва, че явно Ернак е упоменатият „владетел на утигурите”, за който става дума при Прокопий.

От 469 г. до 486 г. кутригури не атакуват Византия на юг от Дунав, което ще рече, че те, след убийството на Денгиз, са признали властта на Ернак, третият син на Атила, който не води западни войни въобще след около 467 г., когато отказва да помогне на брат си, който искал да нападне Лъв І (457-474), заради решението му да не възстанови пазарното тържище по Дунав между византийци и хуни...

Още през 467 г., според грузинското житие „Мъченичеството на Шушаник” на свещеник Яков Цуртавели, предкавказките хуни, т.е. утигурите (= българите), са на двата основни кавказки прохода: Дарял (над Грузия) и Чор (Каспийските врата, Дербенд)...
Ако приемем, че фигурата на „хунския цар” в летописите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски и Агатий Меринейски визира Ернак (Ирник, Херан), е необходимо да преразкажа сбито какво пишат тези летописци за тази личност...

8.

Ще си позволя, понеже подробно съм разгледал данните от тези летописи в студията си „Хуните-ефталит”, която може да бъде прочетена в Интернет, тук да бъда малко повече наративен в преразказа си.

В края на животът си Прокопий Кесарийски пише една емблематична историческа книга, „Тайната история”, в която отхвърля авторитетът на Юстиниан І (527-565) и напуска ролята, която е играл цял живот като официозен историк. Прокопий подлага на критика почти всичко от дейността и характера на Юстиниан и дава сведения, които преди е премълчавал в книгите си.
Едно от тях касае Теодора, съпругата на императора, която се е месила в делата на държавата и мъжа й не е вършил нищо, без нейно съгласие. Прокопий съобщава, че тя дори била написала писмо до Заберган, в което го е молела да окаже влияние върху персийският шахиншах Хосрой Ануширван (531-579), за да не напада той Византия:
„Колко много те ценя, Забергане – аз виждам в теб доброжелател на нашата държава, - това знаеш, откакто скоро беше с посланичество при нас. Твоите действия ще съответстват на мнението ми за теб, ако убедиш цар Хосрой да води мирна политика с нашата държава. Тогава ти обещавам голяма награда от страна на мъжа ми, защото той не върши нищо без моето съгласие.”(Прокопий, Тайната история, с.23)
Коментаторите на този текст се чудят кой е този Заберган, който е имал такава власт над Хосрой и въпреки, че името на този адресат на писмото на Теодора съвпада с кутригурския владетел Заберган, не правят връзка между двамата. Те пишат, че това бил някакъв персийски благородник и вменяват косвено на читателската аудитория, че един такъв персийски служител може да си води лична кореспонденция със самата византийска царица, при това без да го е страх, че тя му обещава
„голяма награда от страна на мъжа ми”...
Но ако този Заберган е владетелят на кутригурите, то как да си обясним факта, че Теодора очаква от него да има влияние върху персийският цар?
Откъде той може да има такова влияние?
Теодора моли Заберган да убеди Хосрой Ануширван да не напада Византия, а той идва на власт през 531 г.
Очевидно молбата й се отнася за персийската атака през 538 г., когато Хосрой, както пише Теофан, превзел Антиохия (градът бил силно пострадал от пожар и нечувано земетресение дотогава) и стигнал до р. Йордан.
Един император като Юстиниан не може да помоли хунски владетел да окаже влияние върху персийския цар да не напада Византия, но Теодора може. Именно заради това тя е автор на писмото до Заберган.
Следователно, посолството на Заберган в Константинопол, за което става дума в писмото, е в периода 530 – 537 г. Царицата Теодора изрично пише, че Заберган е бил „с посланничество при нас”, т.е. в Константинопол. Очевидно той е получил протоколната в този случай „награда”, след като тя в писмото си му обещава още, т.е. „обещавам голяма награда от страна на мъжа ми”.

През 528 г. в Боспор Юстиниан І се опитва да издигне в хунски владетел едно свое протеже, утигурът Грод, но той е свален от Мугел.
След 528 г. Мугел прави военен поход срещу Византия през 530 г., когато воюва срещу византийският пълководец от гепидски произход Мундо.
Следваща атака на юг от Дунав на хуни-кутригури имаме чак през 538 г., която съвпада с персийското превземане на Антиохия от Хосрой.

Тоест, в периода 530-537 години трябва да отнесем, както посолството на новият хунски владетел Заберган във византийската столица, така и писмото на Теодора до него, явно писано непосредствено преди 538 г.
Това писмо Хосрой прочита публично пред войската си през 541 г., използва го като коз, за да тушира някакъв вътрешен бунт в армията му, която не искала да воюва с ромеите през 541 г. в Лазика.

Теодора умира през 548 г., така че не можем да очакваме писмото й до Заберган, което се намира в Хосрой, да е използвано от последният по-късно от датата на нейната кончина, още повече, че Прокопий пише, че Хосрой искал да внуши на войниците си, че Византия се управлява всъщност от жена...

През 538 г. кутригури и перси заедно атакуват империята на ромеите.
Първите на юг от Дунав, вторите на източните граници на стара Сирия.
Срещу кутригурите воюват ромейският пълководец на Мизия Юстин (убит в боя) и на Скития (Добруджа) Баударий.

През 541 г. персите навлизат в кавказките области на лазите, а Хосрой „изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите.” (Прокопий, Тайната история, с.22). За тази атака пише и арабоезичният историк от Х в. ат-Табари.
Заберган и Хосрой отново действат като съюзници.

Защо тогава Заберган от писмото на Теодора да не е хунския владетел Заберган?

Все още обаче остава неясно защо Теодора е убедена, че Заберган има влияние над Хосрой Ануширван?
Последният е син на Кавад (488-496, 499-531), а Кавад пък е син на Пероз (459-484).

През 483 г. „хунския цар”, според летописите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски и Агатий Меринейски, воюва с Пероз. Последният е вкаран в проход, обграден отвсякъде с гори. Армията на Пероз е в капан, но до военни действия не се стига. Хунският цар обложил Пероз с налог и данък, взел в плен синът му Кавад, докато плати налога и изискал Пероз да му се поклони. Последният приел унизителните условия, а когато се покланял застанал срещу слънцето, понеже магите го посъветвали като навежда глава пред хунския цар, да си мисли, че се кланя не на него, а на слънцето...
Пероз се прибрал съкрушен в столицата си и започнал да събира пари, за да плати налога и да си върне Кавад. Болката му била толкова видима, че в Персия се появил даже роман, според който всички синове на Пероз, освен Кавад, били обрисувани като избити. Това обаче не било вярно, защото Замашп, по-малкият брат на Кавад, си стоял вкъщи на топло.
Шахиншахът обложил населението с нови данъци и изпратил посолство до византийският император Зенон (474-491), като казал на посланиците да повтарят, че ако не е Персия тия варвари вече да са в римската земя и да я опустошават, както сторили някога в дните на Аркадий и Хонорий, синовете на Теодосий Велики, т.е. през 395 г...
Зенон изслушал византийското посолство, а след това насаме разговарял с Евсевий, когото бил изпратил посланик до Пероз, във връзка с изтичане договора по преотстъпването на гр. Нисибин на персите за 120 г., договор от времето на Йовиан през 364 г.
Евсевий разказал подробности. Той споделил, че Пероз нападнал хуните над Грузия в един проход без изход и се движел толкова самонадеяно сред непознатите места, че някои от пълководците в уплах помолили Евсевий, който бил гост на Пероз при похода, да го спре някак от заслепението му...Евсевий разказал една притча за един лъв, който видял на скала козел и тръгнал да го изяде, но стопанина на козела бил завардил пътя и лъва пострадал...Пероз се замислил над притчата, но късно...Армията му вече била заобиколена от хуни, които излезли от засада и открито демонстрирали силата си...
Зенон се разпоредил да бъдат отпуснати пари на Пероз и отново върнал Евсевий в Персия, за да продължи преговорите по връщането на гр. Нисибин на Византия...

През 484 г. Пероз изплатил налога на „хунския цар” и си върнал Кавад.
Хунският владетел изпратил свои хора в персийската столица Ктезифон, за да вземат и данъка. Според Бар Ебрей, те казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали.”

Пероз предприел нова война и потеглил в посока на областта Бет-Китаризе, която се намирала между Армения и Сирия.
Когато хунския цар получил известие за походът на Пероз, чул критика от някои от своите, че е пуснал Пероз първият път жив, според докладите на посланик Евсевий. Той обаче успокоил духовете и взел спешни мерки, като заповядал да бъде изкопан дълъг ров, който след това да бъде внимателно замаскиран отгоре. Бил оставен един малък проход, през който да могат да минават само двойка конници. Хунският цар изпратил един конен отряд и заповядал като привлекат вниманието на персите, да обърнат гръб и да побягнат назад, все едно са обхванати от страх. Като стигнат рова да се групират в редици и да минат през прохода...
Персите се хванали на уловката и се втурнали да преследват конницата на хуните, така ненадейно първите редици на армията на Пероз изпопадали в рова, а след това били атакувани от хуните.
В разгорялата се битка загинал шахиншахът на Персия, Пероз от династията на Сасанидите.
Според Прокопий, който е чел докладите на Евсевий, хунският цар взел държавната обеца-бисер от ухото на Пероз и се обявил за господар (Бал, Балас, Балаш, Балах) над персите.
Прокопий, пак на основата на докладите на Евсевий, пише, че „две години персите бяха под властта на тия варвари”...

Евсевий по възможно най-бързият начин информирал Зенон за събитията, а той се разпоредил посланика да посети веднага хунския цар и официално да му предаде, че Зенон лично кани „така наречените българи” (Йоан Антиохийски) да дойдат в Мизия като негови съюзници.

Зенон бил много уплашен хуните да не нападнат сирийските земи на Византия, след като превзели Персия и затова приятелски ги поканил в Мизия. Освен това се надявал, че готският водач Теодорих Амал ще напусне Мизия, когато там дойдат „така наречените българи”...
Последните наистина към 486 г. дошли в Мизия, ръководел ги синът на хунския цар от първият му брак Мугел, който готският историк Йордан погрешно изписва като Мундо, но все пак знае, че е потомък на Атила, а не гипидския римски пълководец Мундо...

През 484 г. хунския цар, както пише Йешу Стилит, се омъжил за дъщерята на Пероз и бил вписан в официалните персийски царственици като Господарят („Бал”, според Теофан; „Балас”, според Прокопий и Агатий; „Балаш”, според Йешу Стилит; през 527 г., според Йоан Малала, съпругата на хунския цар била вдовицата Воа, нейният мъж се казвал „Балах”...)...

Балас управлявал Персия от 484 г. до 488 г., когато тронът бил официално предаден на Кавад, а хунския цар и сестрата на Кавад, се върнали на север от Кавказ, в гр. Боспор...

Персийските маги решили да потулят факта, че Персия е била управлявана 4 г. от владетел, който не е Сасанид и фалшифицирали в царственика, че Балас бил брат на Пероз, но както пише през Х в. ат-Табари, Йезигерд ІІ (438-457) имал само двама сина – Хормизд ІІІ (457-459) и Пероз (459-484)...

Кавад поел трона на Персия през 488 година в труден момент за народа и армията. Хазната била празна и той изпратил един слон до византийския цар Зенон. Това било подарък, с който той молел Зенон да му даде пари. За съжаление още докато слона бил на път за столицата на източната римска империя Константинопол, Зенон починал. На трона бил миропомазан Анастасий (491-518). Кавад поискал и от него пари, но новият император гневно му отговорил, че персийските маги тормозят арменските християни.
Арабските бедуини като разбрали, че Кавад няма пари за армията, започнали свободно да нападат керваните по великият път на коприната.
Положението на Кавад ставало все по-трудно, на всичко отгоре той всекидневно бил обвиняван от жреческото съсловие, че подкрепя плъзналата по цялата персийска земя Хорасан ерест на маздакизма.
Всичко това подробно ни разказва сирийския летописец от началото на VІ век Йешу Стилит. Той бил книжовник в град Амид, който някога принадлежал на първото християнско царство Осроен, което римляните през ІІІ век анексирали и то сега било в пределите на Византия.
Кавад управлявал Персия от 488 година до 496 година, когато разбрал, че жреците и брат му Замашп са в заговор срещу него, като армията също е подкупена в предстоящия метеж.
Той изпаднал в униние и решил една нощ да се измъкне тайно и предрешен от столицата. Заедно с най-доверения си приятел Сеос избягал на север и успял да стигне до Балах. Воа посрещнала брат си разтревожена, а хунския цар го приел в покоите си и го закрилял. Той често давал вечери в чест на Кавад, пише византийския историк от VІ век Агатий Меринейски, и вдигал наздравици, за да го ободри. Един ден Кавад, според летописеца Йешу Стилит, се свлякал пред нозете на домакина и започнал да плаче и да го моли да му даде армия, с която да се върне в Персия, да избие аристокрацията и отново да завоюва трона си от Замашп, който вече бил избран за цар от армията и жреците.
Хунският цар не отказал, но не бързал да удоволетвори щенията му. Времето течало бавно.
Настъпила 497 година, а след нея 498 година.
Кавад все повече унивал и дълбоко в себе си си давал сметка, че Господарят („притежаващият оръжието и властта”, т.е. на перс. „Амбазук”) няма да му даде просто така войни хуни-ефталит, славните авито (аудани, ултин). Завоевателите на Скития, половин Рим и Персия. Тези сурови мъже ще искат плячка и трофеи.

Кавад отново се свлякал в нозете на хунския цар и му обещал, че като си върне трона ще нападне с хунската армия цветущите градове на източна Византия Едеса и Амид, ще изпрати 20 000 пленници в Боспор, ще постави за градоначалник на Амид славния хунски генерал Глон и всички трофеи ще бъдат в полза на хунската армия.
Балах дал знак, че ще обмисли предложението и отново не отговорил ясно на молбите на Кавад.
Настъпила 499 година...
Една сутрин Воа (Прокопий я нарича „Аспеведа”) влязла в покоите на брат си Кавад и му казала, че е сънувала пророчески сън, от който ставало ясно как да омилостивят Господаря. Воа била сънувала, че върховните жреци на Персия обявили за цар на страната плода, който носела в утробата нейната дъщеря. Тя разгорещено хванала брат си за раменете и го разтърсила, сякаш искала да го събуди. Воа била разтълкувала съня. Кавад трябвало да се омъжи за нейната дъщеря. Вуйчото щял да стане съпруг. Така не само ще бъде зет на Балах, което ще го омилостиви и той ще даде армия, но и дъщеря й ще роди престолонаследник на Кавад, чието име ще бъде Хосров Ануширван. Което значи „с безсмъртна душа”.

Дъщерята на Ирник и Воа се родила в Персия около 485 година и в началото на 499 година навършвала тринадесет години и започвала четиринадесет.

Кавад в миг осъзнал, че именно този брак ще отвори пътя му и той ще може да си върне Персия.
Така и станало.
Хунския цар станал тъст на Кавад.
Това потвърждават всички летописци – Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий Меринейски.

Според Прокопий, Кавад получил „голяма войска” (Йешу Стилит, Прокопий), оттогава персите започнали да наричат хунския цар и с прозвището Амбазук (Прокопий)...

Начело на тази „голяма войска” Кавад безпрепятствено се възцарил в персийската столица за втори път през 499 г., а брат му Замашп даже не се съпротивлявал, доброволно отстъпил трона.

Започнал нов период в живота на Кавад.
Бунтовните арабски племена били умиротворени, а армията нахлула в пограничните райони на Византия и много бързо превзела стратегическите градове Едеса и Амид. Последният се предал през януари 503 година.
Глон станал градоначалник на Амид, а Кавад депортирал около „18 500 сирийски християни”, както съобщава Йешу Стилит, и ги дал подарък на своя тъст, хунския цар. „В знак на благодарност”, отбелязва летописеца.
Те били заселени около град Боспор на Азовско море и основали там своя колония, като развивали книжовна дейност и се женили и омъжвали за хуни, които покрай тях ставали християни...Те имали епископи, най-известен между които бил Кардост, който съдействал части от Светото Писание да бъдат преведени на „хунско писмо”, както ни съобщава хрониката от VІ век на сирийския летописец, известен сред учените като Псевдо-Захарий Ритор...

Легендата разказва, че след като Глон се установил незадълго в град Амид, голямата хунска армия повел генерал Тиранкс, както го изписва по-късно историка Малала.
Армията станала известна като ефталитите (авито, аудан, ултин). Тиранкс опознал богатите тохаристански земи на изток от Персия и обещал на хуните много богатства, ако тръгнат с него към Согдиана. Клелите се пред Ирник воини отказали и се върнали при своя цар, но 20 000 елитни бойци последвали Тиранкс и превзели държавата Согдиана. Там Тиранкс към 516 година (китайски летопис Бей-ши) бил издигнат за цар и учредил династията на ефталитските царе в тази богата страна. Согдийците били най-добрите търговци на света, те пренасяли коприната от Китай в Персия и Византия.
Ефталитската династия в Согдиана просъществувала до 567 година, тоест малко над 50 години, когато от север, подобно мътен поток, се спуснали тюрколатите на Истеми, които превзели владенията на хуните-ефталит...

И така, Кавад не само че се омъжил за дъщерята на своята сестра Воа (Йоан Малала) или Аспеведа (Прокопий Кесарийски) и станал зет на хунския цар (Балах, Ирник), но тя му родила Хосрой Ануширван, който не бил първороден син на Кавад, но той твърдо бил решил именно него да направи престолонаследник.
Прокопий разказва, че Кавад е молел Юстин І (518-527) да осинови Хосрой, за да не го убият в Персия. Омразата към Хосрой явно има дълга предистория, но царуването на този цар след 531 г. се оказва ренесанс за Персия.

Ако Мугел е син на Ирник, а Заберган (от тук нататък българските владетели носят и персийски имена, като Орган, Кубрат, Аспарух, Безмер...) е негов внук, тогава Заберган и Хосрой Ануширван, който пък е син на Кавад и на дъщерята на Ирник, са родственици (първи братовчеди).
Именно заради това хуните са били съюзници на персите, както пише Прокопий в „Тайната история”. „Юстиниан беше прахосал огромна сума кентенарии за да постигне мир с Хосрой. Обаче безпричинно стана на своя глава най-големият виновник за скъсването на договора, като се стремеше на всяка цена да привлече за приятели на своя страна Аламундар (сарацин, арабин - бел.ред.) и хуните, съюзници на персите...” (С.,1983, с.50).

А Теодора явно много добре е знаела, че Заберган може да има влияние над Хосрой и би евентуално могъл да го възпре да нападне Византия, ето защо писмото й не е адресирано до някакъв персийски благородник, а до хунския владетел от VІ в. Заберган...
И така, стигаме до края на VІІ в., когато неизвестен летописец, от който през VІІІ в. и през ІХ в. преписват Теофан и Никифор, пише, за „стара Велика България”, отбелязвайки с това наименование една държава, която в никакъв случай не е създадена през същият VІІ в. (държавата на Кубрат от 629 г.), защото за автор от края на VІІ в. „стара” и „древна” не може да е страна от началото на същият VІІ век.
Тоест, имаме и летописен източник как се е наричала държавата на „Ирник от рода Дуло”, която е просъществувала от около 465 г. до към 565 г., когато е превзета от тюрките на Истеми, а през 629 г. Орган и Кубрат възстановяват именно тази стара държава на прабългарите...

Как България спасява Европа от ислямa

Самият факт, че ние българите съществуваме като народ вече повече от хилядолетие, говори достатъчно за устойчивостта, несъкрушимостта ни и желязната ни воля. Благодарение на това, както и на мъдрото водачество на множеството ни канове и царе, в продължение на векове нашите войски са разгромявали всякакви врагове, някои от които световни сили. Не е нужно да се напомня, че вечно битата от нас Източна империя е била безспорен хегемон в античния и средновековния свят. Жънейки победа след победа обаче, ние сме осигурили не само нашите съществуване и просперитет, а и тези на целия контитент, в чийто граници днес се намираме- Европа. Как точно ще опитаме да обясним в настоящата статия:

В началото на VIII(осми) век българският Кан Тервел и българската армия, изиграват решителна роля в събитие с епохално значение. За придобиване на по-голяма яснота ще трябва да разгледаме на първо място международната обстановка в Европа и Близкия изток в посочения период. На нашия континент са формирани три държави - Франкската, Източната римска империя и България. В Близкия изток ситуацията е по-различна: вече е изминал около век, откакто ислямът се е формирал като влиятелна и разпространена религия(VII век). Чрез нея разпръснатите арабски племена оформят единна държава, която приема за своя доктрина подчиняването на целия познат свят чрез свещена война и ислямизирането на всички народи. За броени десетилетия Арабският халифат се превръща в огромна държава, завладяла всички земи от Иран до Испания. Европа остава единственият неподчинен континент и предстои да бъде подчинен и ислямизиран.

Първият опит това да стане е направен в периода 674-678 година, малко преди основаването на Аспарухова България,когато столицата на Източната империя била обсадена. Падането й би означавало отваряне на вратите на Европа от изток и неизбежна инвазия в останалите земи на континента. Арабите били отблъснати с тежки загуби, но и империята, и халифатът били наясно, че конфликтът не е приключил. През 717 година арабските пълчища се завърнали под стените на столицата още по-многобройни. Оцелелите хроники говорят за 180 000 сухопътна армия и флот от над 2000 кораба- стряскащи за ранното Средновековие цифри, но и реални, имайки предвид огромният човешки и материален ресурс на халифата. Началните опити на арабските кораби да проникнат в пристанищата на Константинопол били отблъснати, но въпреки това градът оставал напълно изолиран и било въпрос на време запасите в него да свършат. От друга страна арабските армии били способни по всяко време да отделят войски за плячкосване на останалите свободни градове на Балканите за храна и дървен материал. В двора на Кан Тервел мигновено пристигнали пратеници, молещи за моментална военна намеса при обсадата. Българският владетел осъзнавал заплахата и за своята държава, идваща от падането на Константинопол и след няколко месеца българска армия от 50 000 души пристигнала пред столицата на империята. Предводителят им Маслама скоро се убедил, че българската конница е опасен противник и заповядал да се построят укрепления и от западната част на арабските лагери. На изток бил Константинопол и така армията му се превърнала от обсаждаща в обсадена. Зимата скоро дошла. Неспособни да се снабдят с храна и дърва от плячкосване на близките на столицата градове, през зимните месеци арабските войски претърпели огромни загуби. От глад измрели десетки хиляди души, без да влизат в бой. Ето какво пише ромейският хронист Михаил Сирийски:

..."Арабите били нападани и от жителите на града [Цариград], и от българите, а в морето от ромейските кораби, а от другата страна на морето [на малоазийския бряг] от предните отряди на ромеите. Те не можели да излязат навън от етапа на повече от две мили, когато били принудени да търсят жито. Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните [арабите] повече се бояли от българите, отколкото от обсадените ромеи. Дошла зимата, но арабите се бояли да се оттеглят: първо - от техния цар, второ - от морето и, трето - от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал. Маслама ги лъжел, като казвал, че скоро ще пристигнат подкрепления от техния цар. Ромеите били обсадени, но арабите не били по-добре от тях. Гладът така ги притискал, че те изяждали труповете на мъртвите, изпражненията и мръсотиите си един на друг. Те били принудени взаимно да се изтребват, за да се нахранят. Един модий жито струвал тогава десет денария. Те търсели дребни камъни, изяждали ги, за да утолят глада си. Изяли сметта на корабите си..."

При това положение единствената надежда била да се нанесе съкрушителен удар на заключващия обръч на българите от запад и така да се отвори пътят към богатите имперски провинции. С последни сили обсадителите дочакали пролетта и предприели отчаяното начинание . Българската конница ги връхлетяла с цялата си сила и настъпила поголовна сеч, която решила изхода от обсадата. За жертвите, дадени от арабите, имаме запазени три източника, като най-скромната цифра е 20 000, а един латински хронист пише за 30 000 души. Малкото оцелели отплавали с корабите си и така окончателно рухнала надеждата им за подчиняване на Източната империя и в последствие цяла Европа. С този нечуван разгром Кан Тервел станал най-прочутият владетел за времето си - за събитието имаме хроники от Близкия изток, Източната империя и Западна Европа. Той и българското оръжие спасили континента от ислямизация и така непряко осигурили развитието на европейската цивилизация до наши дни! Поклон и вечна памет!

Религиозни движения и ереси по българските земи - X - XIV век

. Началото на различните учения и ереси по българските земи се свързва с приемането на християнството през 865г. по време на управлението на княз Борис I (852-889+ 2 V. 907г.). Фактът, че скоро след въвеждането на християнството и учредяването на независимата българска църква през 870г. християнското богослужиние започнало да се извършва на разбираем за българите език, давал възможност за критично осмисляне на християнската догма. След 886г., когато в България пристигнали учениците на Кирил и Методий и най-вече след църковно-народния събор от 893г., когато славянското богослужение навлязло широко в българската църква, започват да се появяват и различните реформистки и езически учения по българските земи.През епохата на Средновековието опозицията срещу съществуващия ред и идейния крепител на този създаден ред – църквата, се изразявала до голяма степен посредством еретическите движения и учения. Те имат социален характер и се опитват да търсят идеала за съвършеното християнство. До голяма степен възникването на ересите се дължи на еклектичния характер на християнската религия, която съдържа в себе си идеите, морала и интересите на различни социални слоеве. В известен смисъл идейната противоречивост, застъпена в Светото писание и в творбите на църковните отци, е причината за възникването на различни тълкувания и стремеж за реформиране на църковната уредба, както и на свързаната с нея обредна система. Официалната църква обявявала всяко учение, което се отклонявало от установената догма, за ерес и водела безпощадна борба за изкореняването му. Когато обаче някое учуние или движение не засягало същината на християнската вяра, а си поставяло за цел излекуването на редица пороци, съществуващи сред духовенството, или на недъзи в църковната организация, или пък се стремяло да усъвършенства религиодната догма, тогава това учение с течение на времето се превръщало в част от официалната догматика.Главно зачение за появата на отшелничеството и богомилството имали социалните условия, при които се развивало българското общество. Продължителният период на Симеоновите войни и последвалата след тях борба за престола в първите години от управлението на цар Петър (927-969г.) създали възможност за формирането на обществени настроения срещу властта. Най-често отдушник на тези обществени настроения били ересите, които се обявявали срещу държавата, църквата и създадения обществен ред.Историята на различните движения и ереси в България е сравнително добре проуцена в историческата литература. За появятя на отшелничеството в българските земи основен труд е написал Иван Дуйчев – “Рилският светец и неговата обител”. Подробни и детаилни изследвания са направени върху историята на богомилството. Един от основните трудове, посветени на тази тема, е монографията на Димитър Ангелов – “Богомилството”. Разпространението на тази българска по същество ерес в Западна Евопа е изследвано от Борислав Примов в книгата “Бугрите”. Редица приноси са направени и от други историци като Йордан Иванов, който изследва богомилските книги, Иван Снегаров, Димитър Цухлев и др.Чуждите изследователи се спират главно на идейните корени на богомилството. Според тях богомилското учение послужило като един своеобразен социален отдушник на намиращата се в най-тежко положение част от българския народ. Други историци подчертават негативната същност на богомилството. Всъщност проповедите срещу държавата и църквата подкопават институциите, върху които се крепи българската държава. Така например известният чешки историк Константин Иречек в “История на българите” отбелязва, че богомилството било една от причините, довели до падането на България под османска власт. Известният български историк Петър Мутафчиев отбелязва, че богомилсвото и отшелничеството са две крайности в българския обществен живот, които не водят до някакви позитивни промени в обществото, а по-скоро са изпълнени с дух на отрицание. Според него те не са носители на съзидателна философия, каквато безспорно притежава християнското учение.Специално внимание историците отделят и върху другите религиозни учения и ереси, разпространени през XIV в. и най-вече на исихазма. Според изследователите на това учение то се причислява към идейните оръжия на правосравната църква. Важни изследвания, посветени на исихазма, са направили българските историци Васил Гюзелев, Димитър Ангелов, Клементина Иванова и др.Изворите за различните религиозни движения по българските земи са твърде ограничени по брой. Основен извор за отшелничеството в българските земи и за живота на неговия най-известен представител – Иван Рилски са житията, посветени на този светец. Ценни сведения се съдържат и в по-късните му жития, между които и тези написани от патриарх Евтимий.Най-общо изворите за историята на богомилството могат да бъдат разделени на две групи – извори с богомилско и противобогомилско съдържание. Изворите с богомилско съдържание са сравнително малко на брой и това може да се обясни с преследването на учението и унищожаването на неговата книжнина. Основен богомилски извор е “Тайната книга” на богомилите. Първоначално тя е написана на старобългарски език в България, а в последствие е преведена на латински език в Средна Европа. Като форма “Тайната книга” представлява разговор между Исус Христос и неговия любим ученик Йоан. За това тя понакога е наричана и “Йоаново евангелие”. В “Тайната книга” са изложени основите на богомилската ерес. Друг богомилски извор е така нареченият “Катарски требник”. Това произведение описва обредите и службите, извършвани от френските еретици. Друг богомилски извор е “Слово за спора на Дявола и Господа Бог наш Исус Христос”. Някои апокрифни произведения също се смятат като извори за богомилското учение.Значително повече са изворите с противобогомелско съдържание. Хронологически най-ранен извор е едно послание на цариградския патриарх Теофилакт до българския цар Петър в отговор на две български писма. От него става ясно, че богомилството се е появило по време на управлението на цар Петър. Патриарх Теофилакт препоръчва богомилите да бъдат анатемосвани. Най-много информация за богомилската философия съдържа произведението на презвитер Козма “Беседа против богомилите”. Там са изложени богомилските позиции за църковната обредност и символика. Ценен извор за развитието на богомилството в началото на XIII в. е “Синодик на цар Борил”, който бил съставен във връзка с антиеретическия събор, състоял се в Търново през февруари 1211г. Съществуват и други извори, които дават сведения за богомилството през XIV в. като “Житие на Теодосий Търновски”, “ Законник на сръбския крал Стефан Душа” и др.Сравнително повече са изворите за исихазма и неговата същност. За разпространението на тази ерес свидетелстват житията на Теодосий Търновски, Ромил Видински и патриарх Евтимий.Сравнително скоро след покръстването настъпила поквара сред църковния клир и монашество, която била описана и бичувана от презвитер Козма. Рано настъпилата криза сред духовенството водела до снижаване авторитета на официалната църква в очите на обикновеното население. Всъщност божите служители проповядвали едно, а вършели съвсем различно, което водело до неверие сред широките народни маси. Като своеобразно бягство от жестоката действителност, свързана с неправди, широко се разпространило замонашването на хора най-вече от низините. Мнозина монаси обаче не спазвали манастирския закон, пристъпвали монашеския обет и водели живот, близък до светския. Своеобразна реакция срещу покварата на духовенството и църквата била появата на отшелничеството, което издигнало като цел уединението, духовното и нравствено усъвършенстване и пълен отказ от материалното добруване.Според житието на Иван Рилски той е принадлежал към съсловието на малоимотните и безимотните селяни. Родом е бил от с.Скрино (Дупнишко). Според житията на Св. Иван Рилски бедният отшелник е бил склонен към духовна изява, благонравен и христолюбив. Известно е , че младостта си той е прекарал в бащината си къща до смъртта на родителите си. След тяхната смърт той се откъснал от живота, а това негово поведение предизвикало презрението и ненавистта на съселяните му. В житието на Св. Иван Рилски патриарх Евтимий отбелязва, че съселяните му го обсипвали с обиди и укори, твърдели, че той е лицемерен и “напълно непотребен за светско съществуване”. Вероятно това отношение на съселяните му към него го принудило да напусне селото си и да се замонаши в един от многобройните манастири край р.Струма. Твърде скоро обаче той се оттеглил и от него, т.к. не желаел да свързва живота си с поквареното монашество. Иван Рилски се оттеглил в Рила планина, посветил се на съзерцание и аскетичен живот. В Рила той основал и своя монашеска обител. Същността на отшелничеството като религиозно реформистко движение е отразено най-точно в “Завет на Иван Рилски до неговите ученици”. В него той завещава на учениците си никога да не забравят задълженията си към народа, съветва ги да бъдат негови наставници на вярата. Той завещава да пазят вярата непорочна и непримесена от всякакво зловение. Желанието на Иван Рилски неговите ученици да наставляват народа той обяснява с факта, че сред българите все още има остатъци от езичеството. Същевременно обаче той посочва, че тези остатъци се дължат най вече на непросветеността на народа. Всъщност това наставление на Св. Иван Рилски най-точно разкрива острата нужда от извършване на просветителска и евангелиска дейност сред народа. Всъщност това е трябвало да върши църквата, но тази дейност е изоставена от служителите на официалната църква. В определен смисъл Св. Иван Рилски и неговите ученици поемат функциите на крепители на народното единство на българите. Те не се противопоставят на царската власт и на официалната църква. Отшелничеството може да се разглежда като една алтернатива в борбата на българите за духовно оцеляване. Постепенно славата на “Рилския пустинник” се разнесла из българската земя и след неговата смърт през 946г. той бил канонизиран за светец от православната българска църква. С течение на времето Св. Иван Рилски се превърнал за българите в покровител.Реакцията срещу покварата на официалната църква и срещу разрухата в обществото се изразила и в разгръщането на богомилската ерес. Маже да се приеме, че това религиозно движение обхавано една значителна част от низините. Бедните българи все по-често само тялом присъствали в църковния храм, а духом били далеч от него. По всяка вероятност богомилството възникнало в Тракия под влияние на другите източни ереси (манихейство, масалианство, павликянство), които били силно разпространени поради наличието на много византийски заселници от Мала Азия. Основна характеристика на богомилското учение е неговият дуализъм, т.е. наличието на две творчески сили – Бог и Дявол. Наистина Дяволът присъства в християнската религия, но там той няма творческа сила. Според богомилите Дяволът бил най-големият син на Бога и негов пръв помощник. Той направил неуспешен опит за бунт срещу Бог, което било причина заедно със съгрешилите ангели да бъде изхвърлен на земята. Там той се превърнал в зъл дух. Негово творение били небето, реките, морето, растенията и животните. Дяволът създал от кал и човешкото тяло, но не могъл да му вдъхне душа. Тогава Господ Бог помогнал и одушевил бездиханните тела на Адам и Ева. Тази притча за Сътворението на света според богомилите доказва дуализма в сътворението на човека. От части той бил създаден от Дявола – материалната плът, от части от Бог – душата. По-късно Дяволът Сатанаил станал господар на човешкия род и всички земни царства. Според богомилите Бог изпратил втория си син Исус Христос да се пребори с Дявола и да сложи край на господството му. Според богомилите Христос е само Божието слово, което привидно е облечено в човешки образ. Христос е живял привидно и привидно е умрял на кръста. След неистинското му възкресение Христос се завърнал при баща си Бог. Богомилите вярвали, че Исус Христос ще да дойде отново на земята, за да се справи с Дявола и неговите помощници по време на Второто пришествие и Страшния съд.Разбирането на богомилите, че целият материален свят е дяволско творение обуславя тяхната борба срещу злото, господстащо във видимия свят. Всъщност конкретната действителност през Средновековието, характеризираща се с тежките условия на живот, била реалната предпоставка за разпространението на твърдението, че на земята господства злата сила. По тази причина първоначално богомилството бързо се разпространило сред бедното и безпросветно население. Дуализмът бил присъщ на богомилската космогония (учение за Сътворението на света), христология (учение за Исус Христос) и есхатология (Учение за края на света). Те приемат, че идеята за един Бог (монотеизъм) може да се осъществи едва след Второто пришествие. През Средновековието се забелязват два вида дуализъм – абсолютен и умерен. Привържениците на крайния дуализъм смятали, че двубоят между Бога и Дявола ще бъде вечен и базкраен. От своя страна умерените дуалисти приемали, че след Второто пришествие и Страшния съд Бог ще се справи с Дявола и ще сложи край на злата сила. През по-голямата част от своята история богомилите поддържали умерения дуализъм. През XIII – XIV в. обаче сред тях се появили и привърженици на абсолютния дуализъм.Втората основна характеристика на богомилското учение е, че те приемат единствено Новия завет – четирите евангелия на Лука, Йоан, Марко и Матей, посланията и идеалите на апостолите и откровенията на Йоан. Те изцяло отричат Стария завет и така се смятали за най-последователни и истински християни. Богомилите не признавали решенията на Вселенските събори и местните църковни събори, т.к. те не почивали върху Новия завет. Не приемали написаното от източните църковни богослови – Василий Велики и Йоан Златоуст.Богомилското учение обуславя и борбата срещу официалната църква, нейната идеология и служителите й. Те се отнасят отрицателно към църковната обредност и символика, не признавали църковните тайнства – причастие, кръщене, изповед, брак, миропомазване, отричали значението на иконите, кръста и мощите, не вярвали във възкресението, не признавали Богородица и призовавали да не се посещават храмовете и да не се служи литургия. Това напълно съответства с дуалистичното им разбиране за света, че материалния свят е дело на Сатаната, а Йоан Кръстител е негов служител.Във всички богомилски отрицания е имало проблясък на рационализъм. Така например разбирането, че кръщението с вода всъщност няма никаква святост, а това е обикновена вода, както и това, че причастието е само хляб и вино, а не тяло и кръв на Исус Христос, както и разбирането,че храмовете са прости сгради и че Богородица, която те таричали Христородница, е само обикновена жена като останалите, са доказателства за това, че според богомилите кръстът е само едно дърво, което не трябва да се почита, след като на него е бил измъчван Христос. Според тях мощите са обикновени кости. Тези логични твърдения имали оригинален характер и не се срещат в нито едно друго еретическо учение.Социалната сърцевина на богомилското учение е добре представена от презвитер Козма в съставената от него “Беседа против богомилите”. В нея той отбелязва, че те ненавиждали царя, ругаели болярите и старейшините, смятали, че са омразни на Бога онези, които работят за царя и подучавали слугите да не работят на господарите си. Всъщност по този начин богомилите се обявяват изцяло срещу установения обществен ред. Те не предлагат нищо позитивно, а единствено призовават към разрушение на съществуващото църковно и държавно устройство. В този смисъл богомилското учение се оказва едно крайно деструктивно учение, което обаче допада на широки слоеве от българското население.Организацията на богомилите се състои от три категории. На чело стоели така наречените “старейшини”, които били най-големите познавачи на учението и негови главни разпространители. Те живеели в аскетизъм, в съгласие с разбирането, че човешкото тяло е плод на злото и трябва да се измъчва. Те се отказали от всякаква собственост, не ядели месо, не пиели вино и не носели скъпи дрехи, проповядвали с евангелието нормите на християнския морал. Съвършениет богомили били малко на брой, което се обяснява със строгите норми на аскетизъм, които малцина могли практически да приемат.Втората категория били вярващите. Те били приети в богомилската организация и участвали в нейните обреди, спазвали някои правила като пости и молитви, но аскетичният живот не бил задължителен за тях. Те имали право да се женят, да притежават собственост.Третата категория били слушателите. Те не участвали в обредите на богомилската организация и не били задължени да спазват принципите на вярващите и съвършените. Фактически тази група била най-многобройна. Често пъти имало разминаване между проповедите на съвършените и действията на обикновените вярващи. Така например съвършените проповядвали християнската заповед за несъпротива на злото, а обикновените богомили често вдигали бунтове и въстания.Самите богомили наричали себе си “добри християни” и смятали, че по начин на живот и морал се отличават от другите. Те били организирани в общини (братства) по подобие на раннохристиянските общини, описани от апостолите. На чело на организацията стоял един главен наставник. През X в. това бил самият поп Богомил, а след смъртта му – неговият ученик Михаил. Благодарение на активната проповедническа дейност през XI и XII в богомилски общини били създадени в Сърбия, Босна и Византия.Всяка богомилска община имала свой главен ръководител, наречен “дедец” или старейшина. Религиозният живот в общината бил твърде опростен. Известни били четири основни обреди, които те извършвали в общината. Най-масовият обред бил общото молитвено събрание. На него се произнасяла молитвата “Отче наш” и се четели текстове от “Тайната книга”. Друг обред, който замествал църковната изповед, била взаимната изповед за опрощение на греховете. По-сложен обряд било преминаването от категорията на слушателите в категорията на вярващите. Това се извършвало със специален ритуал, на който богомилът доказва, че е готов да води живот съобразно изискванията на аскетизма. Най-сложен обряд било преминаването от категорията на вярващите в категорията на съвършените. За него бил необходим един продължителен период на изпитания. Кандидатът трябвало да се моли 7 пъти през деня и през нощга, да се облича само с една риза, да се раздели с жена си. Той трябвало да се запознае подробно и с теорията на богомилското движение.В богомилската организация участвали и жени. Имало както вярващи, така и съвършени. Това показва, че за разлика от подчиненото място на жината в официалната църква богомилите проповядват равенство между мъжа и жената.Богомилските водачи създали значителна по обем книжнина, в която били изложени основните схващания на учението за Сътворението на света и за морално-етичните норми. Близка до богомилската книжнина била и апокрифната (тайна литература), която била написана на достъпен за народа език. Голямото разпространение на богомилската литература принудило официалната църква да състави списък на забранените книги. Някои от богомилските вярвания и легенди преминали в народното творчество и са съхранени и до днес.Твърде спорен е въпросът за създателя на богомилското движение. Презвитер Козма за първи път в “Беседа срещу богомилите” отбелязва, че поп Богомил е първият разпространител на богомилското учение. Вероятно по неговото име привържениците му били наречени богомили. Всички византийски автори са единодушни, че по времето на цар Петър той е разпространил ереста във всеки град и област.Въпросът за първоначалния център на богомилското учение също не е напълно изяснен. Едно сравнително късно сведение от XIII в. дава информация, че богомилството е възникнало в Тракия и по-късно в Пловдив и околните селища. Сведения на писмени извори дават основание да се приеме, че в края на X и началото на XI в. богомилството обхванало югозападните български земи – Македония и земите на север от Стара планина. След падането на България под византийска власт проповедите на богомилите не стихнали. Интересно е да се отбележи, че през десетилетията на византийското владичество техните проповеди придобили патриотична насоченост. Така например в Средец през 1078г. избухнал бунт срещу византийската власт на чело с павликянинът Лека. През 1079г. бунтът се разрастнал и обхванал Месемврия и Пловдивсата област. Особено активна станала дейността на богомилите, когато на чело на движението застанал известният Василий, наречен Врач (лекар). Със своите 12 ученици, между които имало и жени, той обикалял най-вече Тракия, като разпространявал богомилското учение. Това принудило византийската власт да вземе сериозни мерки и през 1111г. той бил осъден на смърт чрез изгаряне, като на процеса присъствал самият император. Византийската писателка Анна Комнина описва твърдостта на богомилския водач пред лицето на смъртта. Василий не се уплашил, а се отнесъл с пренебрежение към предстоящото наказание. След екзекуцията някои от богомилите се отказали от учението, други били хвърлени в затвора. Въпреки това богомилството не могло до бъде изкоренено.След възстановяването на българската държава богомилството отново намерило място в обществения живот. По времто на цар Калоян (1197-1207) в Тракия действали няколко организации на павликяните. В западните извори те се наричали “попеликани”. Именно те подпомогнали цар Калоян през 1205-1206г. да превземе Пловдив. По времето на цар Борил (1207-1218) богомилството придобило характер на всенародно движение. Това принудило българския владетел да свика първия антибогомилски църковен събор. Съборът започнал своята работа на 11 февруари 1211г. в една от търновските църкви. По време на него били анатемосани и осъдени на наказания тринайсет богомилски водачи. Във връзка с този събор бил преведен от гръцки на български език византийският “Синодик от неделята на православието” (IX в.). Към него били прибавени някои оригинални добавки и така бил съставен “Синодик на цар Борил”. От българските добавки става ясно, че сред българските богомили са започнали да проникват елементи на абсолютния дуализъм. Така например те вече не вярвали във Второто пришествие и Страшния съд. По-късно, по времето на цър Иван-Асен II, гоненията срещу богомилите били прекратени и това накарало римските папи да обвинят българския владетел, че страната му е пълна с еретици. Италианският автор Райнер Сакони пише, че на Балканския полуостров продължавали да действат две големи еретически организации, наречени България и Драгувития. Те били основни центрове за разпространението на катаризма в Западна Европа.През XIV в. богомилското движение в България претърпяло силна идейна деформация. От народно движение на низините то се превърнало в учение на част от монашеството. Богомилството се разпаднало на няколко секти с различни предводители. Постепенно се налага идеята за всемогъществото на Дявола и богомилството се превърнало в проповед на отчаянието. Причина за това били природните бедствия и началото на османското завоевание. Център на така нареченото луциферанство станали Солун и Света гора. Те били разобличени от Цариградската патриаршия, която свикала събор срещу тях през 1343г. Голяма част от еретиците били изгонени от Византия, а двама от тях – Лазар и Кирил – по прякор Босота, дошли в Търново. Лазар ходил гол през целия град, като носел със себе си само едно листо от тиква, за да се прикрива. С това адамистко действие той изразявал схващането за връщането към първоначалното райско блаженство на първия човек Адам. Да ходят всички голи означавало хората да живеят така, както са живели в Рая. Дрехите, според привържениците на това разбиране, само подчертавали социалното неравенство.Кирил Босота проповядвал против иконите, кръста, църквата и духовенството. Той се бявил срещу брака, като смятал, че хората трябва да се отдават свободно на плътските си желания. Според Лазар и Босота хората трябвало да бъдат покорни на Дявола, защото той, а не Бог, бил съдържател. Верен последовател на Кирил Босота бил и поп Стефан. През 1350г. се състоял събор с участието на царя, болярския съвет и висшия църковен клир. Тримата обвиняеми били разобличени и анатемосани от Теодосий Търновски. Лазар се отказал от своите възгледи, но Кирил Босота и поп Стефан – не. Тогава цар Иван-Александър заповядал да изгорят лицата им и ги прогонил извън пределите на царството. През XIV в. богомилството постепенно западнало, превръщайки се в смес от луциферанство, адамитство и първоначалната богомилска догма. Постепенно в хода на османското завоевание богомилството загубило своята цел и постепенно изчезнало от обществения живот на българите.Богомилството намерило широко разпространение извън българските земи. Първата държава, в която проникнали неговите идеи, е Византия. В Мала Азия богомилите били известни с прозвището торбоносци. Те били наричани презрително така, защото се занимавали с просия. Богомилството проникнало и в съседна Сърбия. През 1221г. сръбският крал Стефан Първовенчанин бил принуден да свика специален събор срещу еретиците. Широк достъп богомилството намира и в Босна. Опитът за противопоставяне, както на римската църква, така и на Цариградската патриаршия, довел до там, че в Босна богомилството било обявено за държавна религия. Босненските богомили са известни под името патерани. В Северна Италия богомилите се наричали катари, т.е. чисти. През Средновековието еретиците във Франция били наричани бугри, т.е. българи.Необходимостта от обновление на църквата и усъвършенстване на духовенството се проявила във Византия и България с голяма сила през първата половина на XIV в. Господстващо положение сред богословските доктрини заел исихазмът. Негов основоположник бил византийският монах Григорий Синаит (+1346г.) Учението му се развивало с голяма сила в основания от него манастир в южнобългарските предели (в Парория – Странджа). Сред първите му ученици били известни български монаси – Теодосий Търновски, Ромил Видински и Иларион.Исихазмът бил монашеско учение със стого аскетичен характер. Двете основни степени “праксис” (деяние) и “теориа” (видение) целели пълно изкачване на монаха по “стълбата на добродетелите” чрез редица норми на праведен живот, физическо и духовно усъвършенстване, които имали за крайна цел пълна духовна връзка с Бога. Първоначално официалната църква смятала исихазма за отклонение от правата вяра, но в последствие на събор в Цариград през 1351г. той бил признат като ръководна норма в църквата. След установяването на Теодосий Търновски в Търново през 1349г. исихазмът бил възприет и от българската църква. Най-голямо исихастко средище станал Килифаривският манастир. Проповядванети от исихастите идеи за обществено примирение и търпение, за социално отчуждение и търсене на лично спасение чрез “единение с Бога” не били в разраз с доктрината на официалната църква. Както във Византия, така и в България, исихастите били тясно свързани с владетелския двор и аристокрацията, участвали активно в духовния и политически живот, заемали важни позиции в църковната йерархия, достигайки до патриаршеския трон.В България тогава проникнало и философско-религиозното учение на калабрийския монах Варлаам и българина от Прилеп Григорий Акидин. За разлика от дълбоката мистика на исихазма варлаамството съдържало в себе си елементи на рационализма и ренесансовия хуманизъм. Варлаамитите твърдели, че Бог може да се постигне чрез опознаване на света и природните явления, които напомняли за него. Това можело да стане не само чрез християнската вяра, но и по пътя на логическото познание чрез използване достиженията на древногпъцките философи. Варлаамството намерило привърженици сред заможните и образованите градски слоеве, а също и сред част от болярството.През цялото българско Средновековие реформистките църковни учения и ересите са доказателство за многообразието на идеи и за будност на обществената мисъл. До голяма степен ересите могат да се разглеждат като своеобразен коректив на официалната църква. Може да се приеме, че появата и разпространението на богомилството и на другите дуалистични религиозни учения били специфичен израз на обществените настроения в средновековна България. Трябва обаче да се подчертае, че те не били само социален отдушник, а по-скоро допринесли за подриване устоите на църквата и държавата. Еретиците често се поддавали на влияние на други религии. След XIV в. мнозина от тях преминали към католицизма и исляма. Това е особено видно в Босна, където патераните приели исляма. В българските земи павликяните също приели исляма или католицизма. В крайна сметка може да се приме, че религиозните ереси допринасят за възникването на сериозни нарушения на религиозното единство на българите.