Цар Иван Шишман

Иван Шишман е цар на България от 1371 до 1395 г. Син на цар Иван Александър и Сара, приела по-късно името Теодора, който в началото на управлението си обявил за съуправител и наследник първородния си син Михаил Асен. Загиването на Михаил Асен в битка с турците поставило въпроса за наследяването на трона. Майката на Иван Шишман направила всичко възможно нейният син да бъде наследник - използван бил довода, че единствено той бил роден в "багреница", т.е. след възцаряването на своя баща. Така Иван Шишман бил определен за престолонаследник и препречил пътя към трона на Иван Срацимир. Коронясването на Иван Шишман става в началото на 1371 г., веднага след смъртта на баща му. Така в края на 14 век България се оказала разкъсана на няколко части - една се владеела от деспот Добротица, друга от Иван Срацимир, а третата - от Иван Шишман. По време на възцаряването на Иван Шишман станала Черноменската битка, в която обединените християнски сили на Вълкашин и Углеша претърпели разгром от турците. Веднага след това султан Мурад насочил войските си към България и цар Иван Шишман бил принуден да отстъпи в Северна България. Турците завладели Тракия, Костенец и Ихтиман. Българският цар започнал преговори и трябвало да се признае за турски васал.Освен това трябвало да изпрати сестра си в харема на султана. В края на 1370-те години войските на Лала Шахин достигнали и обсадили София. Освен всичко това Иван Шишман водел война и с влашкия владетел Дан. През 1387 г. обединените сръбски и босненски сили нанесли голямо поражение на турците при Плочник. Цар Иван Шишман веднага се отказал от васалните си задължения към султан Мурад. Отказал да му изпрати и подкрепление. Веднага след това 30-хилядна армия начело с великия везир Али паша потеглила срещу българите. Иван Шишман напуснал Търново и отишъл в силната Никополска крепост. Изоставен от съюзниците си, виждайки огромната турска армия пред Никопол, Иван Шишман отишъл при султан Мурад и за втори път се заклел да му бъде васал. Условието било да предаде на турците най-укрепения град на Дунава - Силистра. Скоро след това обаче Иван Шишман отказал да предаде Силистра на турците. Али паша отново потеглил на север и отново обсадил цар Иван Шишман в Никопол. Отново българският цар трябвало да моли за мир. Този път условията били още по-тежки - освен Силистра трябвало да бъдат предадени и други крепости. На 15 юни 1389г. султан Мурад загинал в битката при Косово поле, но турците удържали победа. Новият султан Баязид изчакал няколко години и през 1393г., когато българите не очаквали потеглил с огромна войска. Изненадан, Иван Шишман напуснал Търново, а Баязид подложил столицата на обсада. Търново издържало три месеца, но на 17 юли 1393г. градът бил завладян. Цар Иван Шишман умрял две години след това. Тях той прекарал като управител на Никопол и васал на султана. Има сведения, че е убит по заповед на султана, но не е известна точната причина за това.

Цар Иван Срацимир 1371-1396

Владетел на Видинското царство (1371-1396), първороден син на цар Иван Александър (1331-1371) от брака с първата му съпруга - влашката принцеса Теодора. За сметка на по-малкия си брат Иван Шишман бил лишен от правото на престолонаследник и в замяна на това получил част от българската държава с център Видин. Там И. С. се обявил за независим владетел. През 1365 в неговите владения нахлули войските на маджарския крал Лудвик I Велики, които го отвели в плен и го затворили в замъка Хумник (Хърватско). Бил освободен в 1369. След завръщането си във Видин поддържал враждебни отношения с Търново и успял да заграби временно от него Софийската област. Скъсал изцяло и църковните си връзки с Търновската патриаршия и минал под върховенството на цариградския патриарх. През 1388 И. С. станал васал на султан Мурад I (1362-1389) и пуснал малък османски гарнизон в своята столица. През 1396 унгарският крал Сигизмунд III предприел поход против Османската империя. И. С. се възползвал от това, отхвърлил своя васалитет спрямо султана и прогонил намиращия се в града османски гарнизон. След разбиването на крал Сигизмунд III в Никополската битка 1396 султан Баязид I се насочил към Видин, превзел го, пленил И. С. и го отвел в Мала Азия. Тук той останал до края на живота си. Неудовлетворен от амбицията да стане наследник на своя баща, И. С. през цялото си управление отхвърлял всички опити на брат си Иван Шишман за помирение и по такъв начин улеснил до голяма степен завладяването на Търновското царство (1393) от османските нашественици, което ускорило и падането на неговото царство и покоряването на цялата българска държава. От други източници: Изследванията в последните години показват, че Иван Срацимир е вторият син на цар Иван Александър от брака му с Теодора, а първородният е Михаил Асен. Към 1352 г. вече се споменава в изворите като "млад цар", титла показваща статута му на престолонаследник. Към 1355-1356 г. цар Иван Александър обявява за наследник на престола Иван Шишман, като обосновава решението си с факта, че по-младият му син е "багренороден". Като компенсация Иван Срацимир получава във владение Видин и областта му и скоро се обявява за "цар на българи и гърци". В някои изследвания съществува твърдението, че цар Иван Срацимир не е поддържал враждебни отношения с Търновското царство след 1369 г. Основен аргумент в подкрепа на тази теза е фактът, че той не се опитва по никакъв начин да оспори властта на цар Иван Шишман след смъртта на Иван Александър. Титулатурата на видинския владетел също не дава основание за такова твърдение. В Брашовската грамота Иван Срацимир се подписва като "цар на българите", докато неговият брат е "цар и самодържец на всички българи и гърци". Неоснователна обаче е тезата за конфликт между Иван Срацимир и Иван Шишман, довел до военни действия между двамата в спор за София и за завладяването на Софийска област от видинския цар. В действителност отношенията между двамата братя не са били добри и дори общата опасност не успява да ги сплоти. Вероятно към 1393 г. цар Иван Срацимир ясно е съзнавал, че помощ може да дойде единствено от страна на унгарското кралство. За разлика от своя брат Иван Срацимир възприел линия на изчакване и изпълняване на васалните отношения. При все това Иван Шишман посочва своя брат като евентуален престолонаследник. Монета на цар Иван Срацимир

Втора българска държава - Владетели

Титла	Име	Династия	Години на управление
Цар	Иван Асен I	Асеневци	1186 – 1196 (съвладетел)
Цар	Петър IV (Теодор)	Асеневци	1186 – 1197
Цар	Иванко	Асеневци	1196 (узурпатор)
Цар	Калоян	Асеневци	1197 – 1207
Цар	Борил	Асеневци	1207 – 1218 (вероятен узурпатор)
Цар	Иван Асен II	Асеневци	1218 – 1241
Цар	Калиман I Асен	Асеневци	1241 – 1246 (регентски съвет)
Цар	Михаил II Асен	Асеневци	1246 – ок. 1253 - регентски съвет, начело с Ирина Комнина ок. 1253 - 1256 - самостоятелно управление
Цар	Калиман II	Асеневци	1256
Цар	Мицо Асен	Мицо / Асен	1256 – 1257
Цар	Константин I	Тих / Асен	1257 – 1277
Цар	Ивайло	не е от болярско потекло	1278 – 1279
Цар	Иван Асен III	Мицо / Асен	1279 – 1280
Цар	Георги I Тертер	Тертер	1280 – 1292
Цар	Смилец	Смилец	1292 – 1298
Цар	Иван "Смилец"	Смилец	1298 – 1300 (регентски съвет, начело със "Смилцена")
Цар	Чака	татарин, потомък на Чингис хан / Тертер	1299 – 1300
Цар	Теодор Светослав	Тертер	1300 – 1321
Цар	Георги II Тертер	Тертер	1321 – 1322
Цар	Михаил III Шишман Асен	Шишман / Асен	1323 – 1330
Цар	Иван Стефан	Шишман / Асен	1330 – 1331
Цар	Иван Александър	Шишман (Срацимир)	1331 – 1371
Цар	Иван Шишман	Шишман (Срацимир)	1371 – 1393
Цар	Иван Срацимир	Шишман (Срацимир)	1356 – 1396 (във Видин)

Първа българска държава- Владетели

Титла	Име	Династиа	Години на управление
Кан	Аспарух	род Дуло	668 – 700
Кан	Тервел	род Дуло	700 – ок. 721
Кан	Кормесий	род Дуло	ок. 721 – 738
Кан	Севар	род Дуло	738 – 753 или 754
Кан	Кормисош	род Вокил	753 или 754 – 756
Кан	Винех	род Вокил	756 – 760
Кан	Телец	род Угаин	760 – 763
Кан	Сабин	род Вокил	763 – 766
Кан	Умор	род Вокил	авг. – септ. 766
Кан	Токту	вероятно род Угаин	766 – 767
Кан	Паган	неизвестен род	767 – 768
Кан	Телериг	неизвестен род	768 – 777
Кан	Кардам	неизвестен род	777 – 803
Кан	Крум	неизвестен род, може би Дуло	803 – 814
Кан	Омуртаг	Крум	814 – 831
Кан	Маламир	Крум	831 – 836 (вероятно с регент кавхан Исбул)
Кан	Пресиян I	Крум	836 – 852 (вероятно в началото с регент кавхан Исбул)
Кан / Княз	Борис I (Михаил)	Крум	852 – 864 - кан 864 – 889 - княз
Княз	Владимир (Расате)	Крум	889 – 893
Княз / Цар	Симеон I	Крум	893 – 913 - княз 913 – 927 - цар
Цар	Петър I (Свети цар Петър)	Крум	927 – 969
Цар	Борис II	Крум	970 – 971
	колективно наместничество на комитопулите		971 – 977
Цар	Роман	Крум	977 – 997
Цар	Самуил	Комитопули	997 – 1014
Цар	Гавраил Радомир	Комитопули	1014 – 1015
Цар	Иван Владислав	Комитопули	1015 – 1018
Княз	Пресиян II	Комитопули	1018

Княз Пресиян II

Княз Пресиян II е български владетел и последният владетел на Първото българско царство (1018).

Пресиян II застава начело на българската държава след смъртта на баща си, цар Иван-Владислав. Ръководи съпротивата срещу Византия от планината Томор.

Цар Иван Владислав

Иван Владислав е български цар в периода 1015-1018, последния от владетелите на Първото българско царство. Син на Арон, племенник на Самуил, единственият оцелял след нареждането на Самуил да бъде избито семейството му. Спасен е от братовчед си Гавраил Радомир (976 г.). Стреми се да отстрани от престола наследниците на цар Самуил, по внушение на Василий II (според хрониките). През август 1015 година става цар, след като (според Скилица) убива Гаврaил Радомир по време на лов. Убива жената на Гавраил Радомир и ослепява сина му. Убива и княз Иван Владимир- васал и зет на цар Самуил, който след гибелта му е почитан като светец (Йоан Владимир). Опитва се да спре с всякакви средства инвазията на Василий II и през есента на 1015 г., след превземането на Охрид от византийците избира Битоля за главен град. По негово нареждане е изсечен Битолският надпис за строежа на крепостта (1015-1016), в който се зове "блъгарiнъ родомь" и "самодрьжъцемь блъгарьскомь". Предприема поход за да върне Драч (1015-1016). Съюзява се с Кракра Пернишки (1016-1017). Прави опити да привлече като съюзници печенегите, но безуспешно. Обсажда през февруари 1018 г. крепостта Драч, където е убит в боя с византийците, а по други сведения от ръката на заговорници. След смъртта му България пада окончателно под византийска власт. Роднините и потомците му са изселени в Мала Азия - съпругата му Мария, синовете му Пресиян, Алусиан, Арон, Траян и Радомир и шестте му дъщери, от които известна по име е само Екатерина.

Цар Гавраил Радомир

Гавраил (Гаврил) Радомир или Симеон Роман е български цар (1014-1015), първороден син на цар Самуил и Агата. На 14 юни 976 г. избухва свада между Самуил и властолюбивия Арон, който водил преговори за мир с Василий II. Тя завършва с унищожаването на целия Аронов род с изключение на сина на Арон Иван Владислав, за когото се застъпва неговият братовчед Гаврил Радомир. Допуска се, че Иван Владислав и Гаврил Радомир участват в битката при Ихтиманския проход през 986 г., когато византийците са разгромени.

Самуил и Гаврил Радомир са ранени при успешната за византийците битка при р. Сперхей през 997 г. Цар Самуил, на върха на своят мощ, оженва Гаврил Радомир за дъщерята на унгарския владетел Геза (972-997). Този брак е разтрогнат след смъртта на Геза, тъй като българите не подкрепят синът му Стефан в претенциите му за унгарския престол. В резултат на това византийци и унгарци чрез съвместни действия разгромяват българските войски на северозапад. Видин пада през 1003 г.

След битката при Беласица и смъртта на Самуил (6 октомври 1014 г.) Гаврил Радомир, организатор на отбраната на страната и не отстъпващ по пълководчески дарби на баща си, е провъзгласен за цар на 15 октомври 1014 г. Веднага след това той разгромява войската на солунския дук Теофилакт Вотаниат, който прониква до Битоля и успява да изгори българските крепости.

Според Скилица Гаврил Радомир е убит по време на лов от братовчед си Иван Владислав (лятото на 1015 г.), който се провъзгласява за цар и изпраща писмо на Василий ІІ с предложение за мир и обещание за подчинение. Предполага се, че византийската дипломация участва в преврата. Жената на Гаврил Радомир е убита веднага след това, най-големият му син е измъчван и ослепен. Останалите синове и дъщери на Гаврил Радомир се предават на Василий ІІ в Охрид, след гибелта на цар Иван Владислав през 1018 г., заедно с царица Мария, нейните 5 синове и 6 дъщери, както и воеводите.

Син на цар Гаврил Радомир от първия му брак с дъщерята на унгарския владетел е Петър Делян, който вдига въстание срещу византийската власт през 1041 г. Петър Делян е ослепен от Алусиан, втория син на цар Иван Владислав.

Цар Самуил

Самуил е най-малкият син на комит Никола от брака му с Рипсимия. Макар да е коронован за цар чак през 997 г., Самуиловото управление започва през 976 г., след смъртта на византийския император Йоан Цимисхий, когато Самуил и братята му Давид, Моисей и Арон застават начело на въстание на българите срещу византийската власт. Съвместното управление на комитопулите (синовете на комит Никола) продължава кратко, тъй като Давид и Мойсей са убити, а Арон, който е уличен във връзки с византийския император и амбиции за власт, е екзекутиран по заповед на Самуил. През 977 г. цар Борис II и брат му Роман, които са държани под стража в Константинопол, успяват да избягат, но на границата Борис е убит по грешка от пограничната стража. Брат му Роман, който е бил скопец, е признат от Самуил за български владетел. Приема се, че реално Роман предава на Самуил властта, който управлява България. Самуил, познат като способен пълководец, разширява териториите на България във всички възможни посоки. Скоро царството покрива почти целия Балкански полуостров (територията на днешните Република Македония, Северна България, Северна Добруджа, Сърбия (без Банат и Бачка), Черна гора (без Приморието), Албания и днешна Северна Гърция), като само части от Гърция и Тракия остават под византийска власт. През 986 г. Самуил разбива армията на Василий II при Траянови врата и императорът скоро след това обръща поглед към изток, за да търси нови владения. През 991 г. цар Роман отново е пленен от византийците и е хвърлен в тъмница, където почива през 997 г. Цар на България Цар Роман, който няма наследници, е последният владетел от Крумовата династия. След неговата смърт през 997 г. Самуил се обявява за цар на България и получава кралска корона от папа Григорий V (996-999). През 998г. цар Самуил тръгва на поход срещу сърбите и пленява сръбския крал Йоан Владимир. През следващите няколко години е построена Самуиловата крепост. Самуил и Василий II прекарват 15 години в очакване и подготовка за сблъсъка помежду си. Войната започва през 1002 г. До този момент армията на Василий II е по-силна, а и е натрупала опит при военните операции на изток. Както съобщава арабският летописец Яхия Антиохийски, царят на българите Комитопул е принуден да отстъпи дълбоко в територията на собствената си държава. Въпреки това, Самуил се надява да даде достатъчно отпор, за да се стигне до мирни преговори. В продължение на 12 години тактиката на Самуил е успешна и задържа войските на Василий II далеч от големите български градове, включително столицата Охрид. Поражение и смърт Все пак на 29 юли 1014 при днешното село Ключ в планината Беласица византийският император успява да заобиколи главната българска армия и така се стига до битката при Ключ. Самуил в този момент не е с армията си. Василий разбива противника и ослепява 14 или 15 хиляди военнопленници, оставяйки един на всеки 100 с едно здраво око, за да водят другите по пътя към дома. Гледката е прекалена дори за Самуил. Легендата гласи, че именно тя е причината за скорошната му смърт. Цар Самуил умира на 6 октомври. Независимото българско царство успява да просъществува само още 4 години след смъртта на Самуил. Българите успяват да отхвърлят византийската власт чрез въстание през 1185 г. Становище в Република Македония относно цар Самуил и неговата държава Приетите в Република Македония схващания за характера на Самуиловата държава са продиктувани от доктрината на македонизма. Тя изхожда от презумпцията, че след като днес има хора определящи се като етнически македонци и след като през Античността вероятно е имало такива, не е възможно през разделящите ги епохи ситуацията да е била по-различна. В Самуиловата държава се търси аргумент за наличието на средновековни македонци. Научната основа на македонистката версия върху цар Самуил е поставена в началото на ХХ век от някои сръбски учени (Божидар Прокич и други), които в стремежа си да омаловажат българското историческо присъствие в някои части на Балканския полуостров проблематизират българския характер на ръководената от цар Самуил държава и приемат, че в края на Х век било създадено "славянско македонско царство". Въпреки, че подобни твърдения не получават особена популярност в световната медиевистика, след 1944 г. те придобиват нови функции в светлината на стремежите за изграждане на нова нация във Вардарска Македония и се приемат от редица популяризатори и учени в бивша Югославия като Драган Ташковски (1961), Степан Анатоляк (1969) и др. Документално тезите на посочените автори се градят единствено върху многократно дискутирано в науката кратко съобщение на Йоан Скилица, че след като вестта за смъртта на българския цар Петър І стига до Цариград, неговите синове за изпратени от визанитйските власти "да възпрат комитопулите в по-нататъшното им напредване ... Давид, Моисей, Аарон и Самуил, които са синове на един от много силните комити на България, клонели към метеж и започнали да бунят България". Начинът, по който се интерпретира този пасаж, е че метежът (приеман безапелационно за въстание) от 969 или 970 г. не е бил насочен срещу византийците, които по това време завладяват големи части от българското царство, а срещу българската централна власт. Към това авторите от Македония прибавят, че въстанието било срещу българите като народ и виждат някакво противопоставяне на етническа основа. Допълнителни аргументи за наличието на някаква средновековна македонска държава те виждат в географията - факта, че Македония е дял от ядрото на държавата, управлявана от Самуил, че столицата й е била в пределите на днешна Македония. Значително по-големия обхват на тази държава, включително и на Мизия се представя като завоевание на Самуил. Българското име на държавата, признаването от страна на Самуил на цар Роман за владетел, Битолският надпис на цар Иван Владислав, наличието на прабългарска титулатура в Македония и т.н според защитниците на небългарската принадлежност на Самуил и неговата държава са само формални белези, които получават различни обяснения в зависимост от вижданията на отделните автори или не се коментират. В официалните версии за Самуил и неговата държава има и някои нюанси. Ако в някои научни изложения предпазливо се говори за Самуилово царство (а не за македонска държава) и макар и с много условности се споменава, че Самуил е бил приеман за цар на българите, в други, както и в учебниците по история категорично се говори да средновековна македонска държава.

Цар Роман

Роман е цар на България от 977 г. до 997 г. Той е син на цар Петър I и брат на цар Борис II.

През 963 г. е свален византийският император Роман II и роднинските връзки на българското царско семейство с византийския императорски двор са прекъснати. Новият император Никифор II Фока отказва да преподпише мирния договор, освен ако Борис и Роман не бъдат изпратени в Константинопол като заложници. През 970 г. след смъртта на Петър I, Борис и Роман се връщат в България, където по-големият поема властта.

През 971 г. Преслав и североизточните български земи са завладени от Йоан Цимисхи, а наследниците на Петър - отведени отново в Константинопол. Тъй като Борис II няма наследници от мъжки пол, той не представлява опасност за ромейската власт в българските земи, но Роман е още ерген. Ето защо императорът нарежда той да бъде скопен. През 977 г. Роман с брат си избягали от византийски плен и се отправили към България. Легендата разказва, че Борис II по грешка бил убит от български граничар защото носел византийски дрехи. След смъртта на брат му, Роман е признат от комитопулите за цар. През 991 г. цар Роман попада отново във византийски плен, където почива през 997 г. Той е последният владетел от Крумовата династия. След неговата смърт престолът е зает от цар Самуил. Приживе на Роман, Самуил играе ролята на негов военачалник, но фактически цялата политическа власт е в ръцете на Самуил, а Роман, по примера на баща си, се отдава на църковна и книжовна дейност. Той основава манастирът "Свети Георги Бързоходни" и му дава статут на български царски манастир.

Цар Борис II

Цар Борис II е монарх, управлявал България от 970 до 971 г. Той е първороден син от брака на цар Петър I и царица Мария (Ирина). Заедно с брат си Роман е даден като заложник във Византия, откъдето през 970 г., след смъртта на цар Петър, се връщат в България. Борис II става цар на българите в една много сложна обстановка. От север нахлували русите, които превзели Преслав (а в последствие и Пловдив) след което Светослав се отправил към юго-източна Тракия. Междувременно през 969г Никифор II Фока бил убит и на престола се възкачил Йоан Цимисхий. Новияр император опитал да се помири със княза, но той отхвърли предложението. Борис който формално все още управлявал страната (всъщност управлението било поето от руският гарнизон в Преслав) изпратил на русите няколко военни отряда за битката срещу Византия. Светослав получил подкрепления и от другите си съюзници (унгарци и печенеги) и преминал Стара планина с 38 000-на армия. През лятото на 970г. при крепостта Аркадиопол (дн. Люле Бургас при Одрин) войските му били разбити от Йоан Цимисхий. Така Светослав бил принуден да се оттегли обратно на север от Стара планина.през пролетта на 971г. и се насочил към Преслав. След тежка битка с руско-българската войска императорът превзел българската столица (5 април 971г). Първоначално той се отнасял към Борис с подобаващото уважение и заявил, че целта му е само да освободи българските земи от русите. След това походът му се насочил към Дръстър, където се укрепили последните части от руската армия. След като обсадата се затегнала Светослав се съгласил да се оттегли, без никакви претенции към балканските си завоевания. След това Йоан Цимисхий наредил да се ограбят борисовите съкровищници, а стената на Велики Преслав да се поправи, след което градът бил наречен Йоанопол (в чест на новия владетел). Императорът отвел Борис и Роман отново в Константинопол, където на площада пред всички наредил на Борис да свали символите на властта. Унижението било пълно след като Йоан Цимисхий дал на Борис титула магистър, какъвто носят повечето висши чиновници в империята. След този акт византийският император считал българската територия за свое владение. Освен северна България и Тракия под византийска власт били поставени някои юго-западни части от българската държава, до Беломорието. Западните и юго-западните български територии останали свободни. Още в началото на управлението на Борис II те преминали под управлението на комит Никола и синовете му – Давид, Мойсей, Арон и Самуил (наречени от византийските хронисти комитопули). През 971г Никола вече не бил между живите и властта преминала в ръцете на синовете му, които имали кръвна връзка с царския род. Те установили в земите си една форма на управление типична за Римската империя – тетрархията. През 976 г. с брат си Роман избягват от Византия и, според легендата, на границата Борис е убит по грешка от българската гранична стража. През 971-976 г. управлението на България е поето от сина на комит Никола — Самуил. През 977 г. той признава за цар на българите Роман, но фактическото управление остава в негови ръце до смъртта на Роман през 996 г.

Свети цар Петър I

Свети цар Петър е монарх, управлявал България от 927 до 970 г. Петър е вторият син на цар Симеон Велики.

Петър се жени някъде в началото на 928 г. в Константинопол за внучката на император Роман Лакапин - Мария, която била прекръстена на Ирина (мир) в чест на дълбокия мир, който настъпил между двата народа. По силата на сключения договор Българската архиепископия е издигната в ранг на патриаршия. Тогавашният архиепископ на Дръстър (днес Силистра) - Дамян, става първият български патриарх. Първородният син на цар Петър от брака с Мария (Ирина) е цар Борис II. Те имат и още един син - Роман.

Петър не успява да се справи със запазването на обширната държава, която наследил от баща си. Около 931 г. сръбският владетел Чеслав избягал от Преслав и вдигнал въстание. Цар Петър трябвало да признае възстановяването на сръбската държава. Маджарите нахлували непрекъснато - 934 г., 943 г., 948 г. и 958 г. Петър не могъл да се справи с тях и се принудил да сключи мирен договор, който бил насочен срещу Византия.

През 967 и 969 г. в България нахлуват руските дружини на киевския княз Светослав I, подстрекаван от император Никифор Фока. През 969 г. те достигат до Велики Преслав. Цар Петър не издържа на напрежението и получава апоплектичен удар. Петър управлява най-дълго в историята на Първото българско царство. По негово време по българските земи се разпространяват ереси, една от които е богомилството. Той отделя голямо внимание на българската църква и след смъртта си е канонизиран като светец.

Кан Владимир Расате

Владимир Расате е княз на България от 889 до 893 г. Той е първородният син на княз Борис I Михаил (852-889). Не е известно кога точно е роден, но се възкачва на престола като зрял мъж. В българската историография неговата личност се свързва с опита му да ревизира налагането на християнската религия в България. За разлика от баща си, който провежда последователна политика на християнизация, Владимир Расате проявява привързаност към старите езически обичаи на българите. Вероятно идейно го е подкрепяла немалка част от българското общество. Само четвърт век по-рано по повод покръстването значителни народни маси обвинили своя хан, че е "дал лош закон" и че е "отстъпил от бащината чест и слава". Избухнали сериозни брожения, които Борис жестоко потушил, като за назидание избил 52 боили с целите им семейства. Макар и потискани, традиционните вярвания съществували. Наред с това много от българите не одобрявали появата на византийски свещеници, които били олицетворявани с вековния враг Византия.

През 892 г. княз Владимир Расате сключва съюз с немския крал Арнулф (887-899), насочен срещу славянската държава Велика Моравия /Великоморавия/ и косвено срещу Византия. Българският владетел се ангажирал да спре доставянето на сол за великоморавците от българските солни мини в Трансилвания. Тези действия показват приемственост в поведението на друг български владетел - хан Омуртаг, който воювал със славяните по средното течение на Дунав. Според някои съвременни изследователи възможно е дори князът да е правил опити да забрани християнството. Няма преки данни това да се е случилo, но в крайна сметка Борис Михаил напуснал манастира, в който прекарвал дните си, успял да свали от власт първородния си син и да наложи за княз своя трети син - Симеон I (893-927). Според една немска хроника, Владимир Расате бил затворен и ослепен. Няма повече подробности за края на живота му.

Хан Пресиян (според някои Персиан, 836 – 852) е български владетел, син на Звиница и племенник на хан Маламир. По време на неговото управление Византия успява да организира бягството на отведените на север от Дунава ромеи, сред които бил и бъдещият император Василий I Македонец. Като ответна мярка Пресиян изпраща срещу Византия войска, предвождана от кавхан Исбул, ичиргу боила и хан-боил-коловъра, която се отправя към земите, населявани от смоляните, и достига Филипи.

След успешни военни действия срещу Византия Пресиян присъединява към България земите на славянското племе смоляни (в Западните Родопи), териториите от река Струма до Бяло море, Северна и Средна Македония и Южна Албания до Адриатическо море. Завършва военно-административната реформа на хан Омуртаг, след което България е разделена на 10 комитата. Пресиян организира и неуспешен поход за покоряването на Сърбия.

Умира през 852 г. и е наследен на престола от сина си Борис I.

Кан Маламир 831 - 836

Той бил третият, най-малкият син на кан Омуртаг. С възцаряването му бил пренебрегнат законът, според който престолът принадлежал по право на първородния син. Причините за отстраняването на Енравота (той носел и славянското име Воин) са известни - от младини престолонаследникът проявил склонност към християнската религия, което му струвало короната. Омуртаг посочил за свой наследник Маламир, тъй като бил убеден в предаността му към "отеческите богове". Тъй като Маламир бил непълнолетен, за регент съуправител бил назначен кавхан Исбул. През 836 г. се навършвали 20 години от мирния договор между България и Византия. Възползувайки се от смяната на владетеля, император Теофил (829-842) предприел поход срещу България и опустошил пограничните земи. Веднага били предприети ответни действия - Българска войска начело с кан Маламир и кавхан Исбул навлязла във византийска територия и опустошила околностите на Одрин и Бурдизо (др. Баба Ески). В един надпис на кан Маламир се заявява, че владетелят "придобил голяма слава" в ромейските предели. След това кан Маламир се насочил към Пловдив - в невъзможност да му се противопостави, гарнизонът напуснал крепостта. Споменатият по- горе надпис известява, че Маламир и кавхан Исбул "водили преговори" с жителите на Пловдив вероятно за условията около предаването на града. Градът отворил вратите си пред Българските войски и бил включен в границите на Българската държава. Във вътрешната си политика кан Маламир се придържал към заветите на своя баща. Един от надписите му съобщава, че по негово време се извършило водоснабдяването на Плиска по нареждане на кавхан Исбул. Освещаването на водопровода преминало при тържествена обстановка - кавханът го "подарил" на Маламир, а той от своя страна дарил богато аристокрацията. Тържествата приключили с голямо народно веселие - кан Маламир "дал на Българите много пъти да ядат и да пият". Повече подробности знаем за една трагедия, която се разиграла в канския двор - тя е записана от охридския архиепископ Теофилакт през XI век. Още при управлението на своя баща престолонаследникът Енравота проявил особен интерес към един византийски пленник, който при разпределението на плячката се паднал като дял на Омуртаг. Кинам (така се казвал пленникът) бил "великолепен и хубав на вид, а по душевната си красота бил по-славен и по-божествен от своите съвременници" - украсявали го преди всичко добродетелите на истински християнин - така поне твърди Теофилакт Охридски. Напразно кан Омуртаг го приканял да се откаже от Христос - упоритият отказ на Кинам докарал кана до ярост и той заповядал да го "предадат на железен затвор". След смъртта на Омуртаг Енравота се заинтересувал от съдбата на Кинам и по разпореждане на Маламир той бил издирен, изваден от затвора и предаден на по-големия му брат. Дългите разговори между тях завършили с това, че Енравота се превърнал в искрен и убеден християнин. Когато кан Маламир узнал истината, "бил обзет от ревност за отеческите си богове" и изправил брат си пред съд като "отстъпник на праотеческата религия". Религиозното усърдие на кана било поощрено от обкръжението му, което съзирало в разпространението на християнството опасност, заплашваща самото съществуване на Българската държава; Христос бил чужд бог, богът на вечните им неприятели, следователно измяната не се изчерпвала само с прегръщането на християнството. Пред Енравота кан Маламир поставил следното условие: "Или обещай, че ще се отстраниш от чуждия бог, или знай, че на тези (и му посочил палачите) ще бъдеш предаден още днес." Енравота отказал да се подчини и бил посечен с меч по заповед на кан Маламир. Теофилакт е записал (по-точно е да се каже съчинил) "пророчеството", чрез което в предсмъртния си час Енравота предсказал бъдещото тържество на християнството по Българската земя и близката смърт на "беззаконния" си брат: "Но и ти сам след изтичането на немного години ще изхвърлиш злочестата си душа, без да се възползуваш с нищо от жестокостта си." Три години по-късно пророчеството се сбъднало - "Животът на Маламир, като продължил три години, бил пожънат безвременно от сърпа на божието милосърдие." Преждевременната смърт на младия кан едва ли била следствие на естествени причини. Обяснението на Теофилакт Охридски е, че бил "пожънат" от сърпа на възмездието, но това може да се тълкува и като указание, че кан Маламир станал жертва на онези кръгове в България, които не били чужди на християнската религия.

Кан Телериг

---

кан Телериг
владетел на България
Управление	768 - 777
Други титли	патриций
Роден	706
Починал	777
Предшественик	Паган
Наследник	Кардам
Династия	Укил
Баща	Тервел
Майка	Анастасия от Византия, дъщеря на Юстиниан II и Евдокия

Кан Телерѝг е владетел на България от 768 до 777 година.

Неговото управление съвпада с края на вътрешната криза в България от VIII век. За пръв път името му се споменава в изворите във връзка с похода на византийския императорКонстантин V Копронѝм срещу България през май 774 г. Този поход завършва без решително сражение, с мирен договор между двете страни. В края на същата година обаче Телериг изпраща армия от 12 000 души в Берзития (в дн. Република Македония), но византийският василевс, предупреден от своите агенти в Плиска, събира многократно по-силна войска и успява да срази българските части. Въодушевен от успеха си, император Константин V отново предприема поход срещу България, но северните ветрове възпират византийския флот край Месемврия (дн. Несебър) и по този начин осуетяват византийските въжделения.

Печатът на патриций Телериг-Теофилакт

За да ограничи византийското влияние в българската столица, Телериг изпраща писмо до византийския император, в което пише, че възнамерява да избяга при него, но поискал гаранции за себе си и имената на византийските хора, които биха могли да му помогнат. Константин V познавал ситуацията в България и приел, че Телериг е поредният български владетел, който е принуден да напусне престола. Той изпратил на българския кан имената на своите шпиони. На Телериг не му оставало нищо друго освен да прочисти Плиска от византийските агенти, които изтребва до крак.

През 777 г. Телериг все пак бива принуден да избяга в Константинопол, където бива покръстен и приема името Теофилакт. От страна на новия византийски император Лъв IVпатриций. (775-780) той бива удостоен с титлата

Кан Паган

Паган
владетел на България
Управление	767-768
Роден	?
Починал	768
	край Варна, България
Предшественик	Токту
Наследник	Телериг

Кана субиги Пага̀н е български кан, управлявал България от 767 до 768 г. Той започва мирни преговори с Константин V Копронѝм. Те са разгорещени и императорът постоянно укорява българите за тяхното „безредие“. Все пак мирът е сключен, но чрез него василевсът печели време. С бърз марш той стига до вътрешността на България, но се завръща без някакви значими победи. За кан Паган обаче този поход има отрицателни последици. Той е убит около Варна (с това име се е наричала областта около днешния град) от слугите си.

Кан Токту

Токту
владетел на България
Управление	766-767
Роден	?
Починал	767
Предшественик	Умор
Наследник	Паган

Кан Токту̀ е монарх (кан), управлявал България от 766 до 767 г. Не е ясно от кой род е, но се предполага, че е от рода Угаин.

За Токту патриарх Никифор Констатинополски казва, че е „мъж българин, брат на Баян“. Брат му Баян изглежда е известна личност, щом чрез него се прави характеристика на Токту. Според някои изследователи кан Токту стоял на чело на онези сили, които били противници на засилващото се политическо влияние на Византия.

Управлението на кан Токту продължава по-малко от година. Скоро той се оказва изправен срещу обединените сили на опозицията против провизантийската политика и трябвало да се спаси с бягство в изгнание — интересно е, че предпочита да потърси убежище не в посока Византия, а на север към Дунава. Някъде „в горите на река Дунав“ Токту загива заедно с брат си и мнозина от своите приближени.