Прокълнатите български царици...

КОСАРА - ЖУЛИЕТА ОТ ПРЕСПА

Има една жена, чиито живот протече на прага на хилядолетието стана символ на несъкрушимата сила на любовта на българката. В една смутна епоха на кръв, предателства, заговори, сплетни и много смърт. Ама то кога ли пък българите не са живели в такива епохи?
Косара е най-голямата дъщеря на трагичния, но и могъщ български цар Самуил. Животът на Косара е изпълнен с превратности – пред нейните очи, баща й се възцарява, а е бил само един от многото българските военачалници.

Косара бе свидетелка и на страшното рухване на държавата ни. Не може да не се е обсъждал страстно в семейството й един от на-позорните мигове в нашата история, когато синът на Петър І, внукът на Симеон, цар Борис ІІ пристъпвал в Константинопол опозорен и със сведени от срам очи след колесницата на византийския император Йоан Цимисхи.

А пред очите на Косара погинало и семейството на чичо й Арон – баща й наредил да бъде безпощадно изтребено. В това убийство се корени и трагичната съдба на Косара, сякаш Бог наказа нея заради грехът на бащата.

Единствен оцелял от жестокия, макар и напълно справедлив, гняв на Самуил се оказал синът на Арон – Иван Владислав. Спасен бил, твърдят летописците, поради горещите молби на сина на Самуил – Гавраил Радомир. Иван Владислав му се отплатил като го убил и се възцарил на негово място.

Косара била свидетелка и на несекващите войни на своя баща. В една от тези войни Самуил пленил князът на сърбите Иван Владимир, оковал го във вериги и го затворил в тъмница.

Но пленникът пък пленил дъщерята на победителя си!
Любовта им пламнала навръх Великден.

На този ден византийските християнски традиции повелявали да се направи нещо добро за страдащите. Така византийският император сам, със собствените си царствени ръце измивал краката на седмина просяци в Константинопол. Косара пък посетила затвора и тук видяла за пръв път пленения княз Иван Владимир. Заговорила го и се влюбила до полуда. Любов от пръв поглед съществува, все пак, колкото и да не ни се вярва. Това, което последвало било наистина все пак твърде неочаквано, защото съвременните й летописци пространно описват тази луда любов. Тя наподобявала пожар, тя приличала на земетресение, тя се извисила и едва не пробила небето...

Косара заявила по женски твърдо на своя баща Самуил: “По-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за друг мъж!” Разбрал навярно бащата, че такива думи не са голословни закани.

Какви са били чувствата на цар Самуил? Те не са били описани от летописците, но драмата е безспорна и явна – в душата на българския владетел са се борили държавническите интереси и бащинската любов. Кое е надделяло не е напълно ясно, но цар Самуил се съгласил на брака. Така българската столица Преспа станала свидетелка на покъртителен, щастлив обрат и на странна игра на Съдбата – плененият княз Иван Владимир бил освободен от оковите и въведен в царския дворец. Тук се състояла сватбата – през 999 г.

Някой подмятат, че не е невъзможно това да е бил “политически брак”. А аз си мисля, че от този изненадващ брак българският цар Самуил е почерпил и политическа изгода, а като върнал княжеството на своя зет, спечелил един съюзник срещу мощния си враг – империята на византийците.

Последвали 17 щастливи години за Косара и Иван Владимир. За щастието трудно се намират думи, за него не се разказва, то се изживява, то се изпива на жадни глътки, а времето лети.

Има ли по-възвишена поезия от тази – да срещаш изгрева и залеза до своя любим, да го съзерцаваш денем и нощем, всеки миг и да му се наслаждаваш. Щастието на Косара е било пълно, истинско, защото жената е жена само когато люби.

Но все пак щастието на Косара е било само в личен план, защото българската държава през всичките тези години изживявала своите трагични събития и катаклизми. Един след друг следвали военните походи на византийците срещу българите, а коварствата и сплетните, на които ромеите били неподражаеми майстори подривали и разтърсвали българската държавност. Най-подир Самуил загубил своята армия, изживял ужаса от гледката на ослепените си войници. Една драма достойна за Шекспир – защото мъката погубила българският владетел.

Когато Самуил починал наследил го синът му Гавраил Радомир. И последвала нова драма - убил го неговият братовчед, този същият, когото той спасил навремето от страшния гняв на баща си Самуил. И веднага се сещаме, че няма ненаказано добро, поне в нашата си трагична история.

Възцарилият се на българския престол Иван Владислав, изпратил покана към съпруга на Косара да го посети. Но кой може да излъже женското сърце? Косара разбрала, че посягат хищно към любовта й. И като истинска жена успяла да убеди мъжа си тя да се срещне с българския цар, човекът убил нейния брат! Изрекла слова, от които прозира безумно влюбената жена : “По-добре мен да убие, само ти не загивай!” Любовта, истинската, е винаги готова на жертви, знайно е. Изумително е умението на Косара да убеждава мъжете – както навремето сторила с баща си Самуил, така и сега успяла да стори с мъжа си. Вярвала, че ще сломи и цар Иван Владислав, че ще успее да победи Съдбата. По женски страстно, по български истински вярвала.

И Косара се отправила на среща с българския цар, това е наистина нечувано в онзи тогавашен мъжки свят – съпругата на един владетел да посещава друга страна и да преговаря! Има нещо обречено в усилията на Косара да спаси любимия си. Тя сякаш е изпълнявала жесток ритуал като жрица на собствената си любов. Пристигнала Косара в престолния град Преспа, посрещната била както подобава - по царски, но веднага разбрала, че се е оказала в плен. Последвало ново коварство – съпругът й бил пак поканен с писмено послание, ехидно бил попитан защо се страхува, получил като дар и златен кръст. Иван Владимир отговорил обречено, че дървеният кръст би го зарадвал повече.
Сега вече в интригата за унищожаването на княза на Зета се включил и българският тогавашен макар и престарял, патриарх Давид – пристигнал при Владимир, поднесъл му дървен кръст и писмо с уверения, че нищо лошо няма да му се случи в Преспа. Владимир тръгнал и още по пътя разбрал, че е обречен на смърт, защото попаднал на изкусна засада, устроена от хората на българския цар.

И точно в този миг можем да си дадем сметка за силата на тази изпепеляваща любов. Иван Владимир е могъл да се завърне, да запази живота си. Не го направил, продължил към своята Голгота на Любовта. Защото любовта го тласкала към Преспа – та нали там била Косара, там била обичта му! Въпреки че разбирал пределно ясно – вместо Косара ще срещне смъртта. Но той знаел – длъжен е да направи опит, макар и обречен отново да съзре своята любима. Пристигнал в Преспа и първото, което сторил било да влезе в черквата, да помоли Бог да спаси Косара и любовта им.

Коленичил князът на Зета и прострял ръце към Христос – милостивия, проповядващия обич между людете, помолил му се жарко да спаси любовта му. Обърнал лице и към светата негова майка Богородица и всичко й разказал – от начало до край – за своята страстна любов й разказал.

Когато Иван Владимир излязъл от черквата, войниците вече го чакали с голи мечове в ръце. На самия праг той бил жестоко и безпощадно посечен. Денят бил 22 май, а годината 1016, единствената съхранена дата в тази трагична кървава любов.

Да би бил по-друг народът ни, щеше на тази дата да слави влюбените Косара и Иван Владимир, а не да привнася чуждоземни празници…

Преданието разказва, че когато войник посегнал с гол в ръката меч за да го стовари върху Иван Владимир – ръката му се вкаменила. Тогава князът извадил своя меч и вместо да се защитава подал го на друг войник и му рекъл:” Изпълни дълга си!”. Войникът отсякъл главата на Иван Владимир и тя полетяла, но князът я сграбчил с ръце и така отново понечил да върви по пътя си – към своята Косара.

Войниците наблюдавали ужасени как обезглавеният княз вървял и мълвял името на своята любима. Кой казва, че Любовта не сътворява чудеса?

Вървял князът понесъл в две ръце отсечената си глава, а окървавените му устни шепнели името на неговата любима Косара, кръвта се леела като поток.

И тогава Света Богодорица се смилила над нещастния влюбен и приела душата на княза в обятията си.

Рухнал в прахта Иван Владимир, търкулнала се главата му, а войниците като хипнотизирани наблюдавали как устните на княза все така шепнели името на Косара...
Да би бил по-друг народът ни щеше да сътвори стихове, песни и драми за окървавената любов между Иван Владимир и Косара. Ако това бе се случило, бихме били и по-други навярно. И съдбата ни би била непременно по-различна.

В този храм, пред чиито двери го съсекли там и го погребали – набързо и гузно. Косара потънала в “толкова изобилни сълзи, че било невъзможно да се опишат”, твърдят удивените от скръбта й летописците.

Позволили все пак на вдовицата да препогребе мъжа си. Отнесла тленните останки на княза в родината му Косара и ги положила в църквата “Света Богородица” край Шкодренското езеро.

Плискали вълните на езерото и разказвали на всеки, който приседнел край брега историята за любовта на българската княгиня.

А Косара се замонашила, отправила взор към небето и навярно все е питала:”Защо, Господи, защо? Защо допусна да убият любовта ми?!”. Дали полученият отговор я тласнал към смъртта, или невъзможността й да живее без любов, не знам, но Косара живяла кратко след гибелта на своя любим.
Душата й несекващо жадувала за Иван Владимир. Как да живееш сама, когато си се обрекла да бъдеш с любимия?

И Косара умряла от мъка. Или поради неутолимата си страст да бъде с него, с Владимир? Повелила още приживе да бъде погребана до краката на своя любим. И отново се събрали княз Иван Владимир и Косара, сега вече за вечни времена.

Вече никой и нищо не можел да ги раздели, нали? Дори и в смъртта си пак били заедно, сега вече за цяла вечност.
Така само 17 лета господни траяла изпепеляващата любов на българската княгиня Косара, своенравната дъщеря на българския трагичен владетел цар Самуил. Какво са 17 години, ще речете? Много са, цяла вечност, ще кажат някои. Други ще възроптаят – 17 мига са това за една истинска любов!

Кой е прав, решете сами.

Косара стана символ на Любовта и изгоря в буйните й пламъци. И след смъртта си тя се сля със своя любим. На онзи, другия свят, аз съм сигурен, че те пак са двамата и са щастливи, както приживе. Не може да не е така!
И какво остана от Косара за нас днешните хора? Име на страстна и силна жена, която извоюва своята любов, направи всичко, което е по силите й, за да я има, а сетне и за да я спаси. И самата тя се превърна в Любов.

Ние сме потомци и на тази жена, хубаво е да си го спомняме. Може пък да ни направи по-силни, когато трябва да следваме повелите на сърцата си…

Като гледаме да дефилират по страниците на пресата и по екраните на телевизорите ни историйки за чужди пошловати знаменитости не е ли време да потръпнем и да се запитаме – та ние сме забравили, своя, българския, кървавия и зашеметяващо красив символ на любовта – Косара.
Та ние векове по-рано сме имали своите любовни драми, но сме ги забравили.

А дали е и така? Много неща си мислим, че отдавна сме загубили, но в един миг на прозрение разбираме, че те са ако не в нас, то са поне някъде наблизо и ни очакват. Така е впила взор в нас и Косара, от небето се взира в душите ни и всичко разбира, всичко прощава. Така е, мисля и го вярвам, аз грешният...

Защото всяка българка носи в себе си и частица от душата на Косара.

А Косара е другото име на Любовта.

Следователно – да си българка означава да обичаш и като Косара.

Стоян Вълев