Българин ли е Атила?

Автор: Кирил Милчев

1. Не може без предисловие.

Въпросът с родословието на Атила е един от най-слабо проучените. Причината за това несъмнено е в прокараната още през ХVІІІ в. и ХІХ в. в историческата наука германофилска теза, че хуните са разнопосочни банди, без общо командване, без държавен ред и не знаели как се превземат крепости с машини. Те нямали стратегия, а само атакували за плячка. Някои учени дори не се посвениха да обвинят византийския историк от V в. Приск Панийски в лъжа, защото бил написал, че хуните атакували гр. Наис (Ниш) през 447 г. с таркани и костенурки. Що се отнася до въпросa за изследване на династия при хуните, той дори не е поставян на дневен ред, независимо, че още през VІ в. готският историк Йордан пише, че дори в ранният си период към 375 г. били под властта на един владетел (Баламер, Баламбер)...

Почти всички европейски модерни учебни помагала фиксират, че в периода ІV в. и V в. от н.е. хуните нямат никакъв принос в Европа и разглеждат последната като „римо-германски синтез”.

Изобщо, както отбелязва с удивление американският историк Ото Манчън-Хелфън, в издадената посмъртно (ум. 1969 г.) през 1973 г. в Калифорнийския университет негова монография „Светът на хуните”, немските професори и съветските историци се отнасят към хунското минало с такъв негативизъм, какъвто – според историка – не се забелязва дори в протоколите на богословите по време на Халкедонския събор от 451 г., при условие, че по това време хуните стигат дори до Париж. А тяхната военна сянка дебне и над Балканите, които през 447 г. са превзели до Мраморно море.

Американският историк прави една тъжна констатация: за хуните се повтаря едно и също, още от времето на Едуард Гибон (1737-1794) и никой европейски изследовател не се е постарал да подходи към тази проблематика обективно като учен и без традиционната хунофобия.

Пресен пример е книгата за хуните от 1948 г. на Томпсън, в която той обявява, че те дошли неграмотни и неграмотни си отишли от Европа, че не знаели да правят никакви оръжия, че Атила не е водил дипломация, а пращал разни посолства за да проси дарове; че другите народи им строяли бойните машини и т.н. В завършък, в духа на старата теза за „германо-римски синтез”, Томпсън констатира, че хуните нямат никакъв принос в Европа, освен, че ускорили създаването на визиготската държава в Тулуза и готската по-късно в Италия...

В историческата наука, както знаете, угодно се е настанила фразата „велико преселение на народите”, чиято цел е изобщо да елиминира „хунският въпрос”.

Вследствие на това, независимо от такива късно-антични историци от края на ІV в. като Евнапий, които пишат, че готите напуснали (подгонени от хуните) разположената на територията на Скития своя държава и нахлули като бежанци в Панония и на Балканите, в официозните модерни учебници може да прочетете небивалици: грандиозната бежанска вълна на готите, е преиначена едва ли не като тяхна военна инвазия над Рим...

С две думи, ако не беше излязла през 1973 г. в Калифорния монографията на Ото Манчън-Хелфън „Светът на хуните”, и досега нямаше да имаме що-годе обективно изследване по тази тема. Не че книгата на Хелфън не търпи редакции и критика, но все пак никой учен не се бе постарал до Хелфън да проведе обективно изследване на хунското минало до 469 г.

По въпроса за произхода на хуните Хелфън отрича руската версия (тя всъщност е изказана като мнениe много преди 1900 г., когато Иностранцев я превръща в панацея за руското евразийство), че има приемственост между монглоидите Hsiong-nu и европейските Huns.

Някога през Просвещението на някои от европейските учени им хрумнала тази идея, защото видяли, че имената са близки, но тези ерудити никак не са се сетили например да превърнат тракийското племе гети в скандинавското племе готи, независимо, че Касиодор и Йордан са си го мислели и са го написали в историите си от VІ в.???

Но за хуните всичко може да се сугестира и ние съвсем втрещено четем в руските учебници как хуните се вдигнали от Жълтата река и Ордос в Китай и как дошли до Париж???

Гумильов пък (1960) даже измисли, че дошъл само един „конен отряд” от мъже и те си взели жени-маджарки на Волга, така се появил народът „гуны” ???

Мъжете били монглоиди, а жените европеидки, според Гумильов. Той е убеден, че Амиан Марцелин, който през ІV в. пише, че хуните се бръснели и затова изглеждали ужасно като евнусите, имал предвид под „ужасно” не липсата на брада или бойните им умения, а расовостта на лицата им. Според Гумильов, Марцелин бил видял „метиси” ???

Ето с такива доводи се бистри хунската история: дошъл един конен отряд от няколко мъже през ІІ в. на Волга, според Гумильов, оплодил девойките и през 375 г. този отряд вече бил цял народ, всесилните „гуны” ??? Човек не знае на какво да се чуди повече, на „пасионарната теория” на Гумильов или на фантазията му?

Между другото, метисната теория за произходът на един народ, е любима на Гумильов. Той смело я прилага и в няколкото си статии за произходът на хуните-ефталит.

Но да се върнем на въпроса за родословието на Атила !

Ние търсим отговор какъв е неговият произход?

Документът, който може да помогне, е „Именникът на българските канове”, така е известен този открит през ХІХ в. в Русия документ сред учените. Открити са и други копия от него.

Но първите две „лица”, съобщени в този документ, са живяли 300 г. (Авитохол) и 150 г.(в други преписи – 100 г.) за – Ирник.

Понеже отдавна учени като Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски и Мюсе са изказали верната хипотеза, че „Ирник” от „Именникът...” е третият син на Атила, чието име през 448 г. византийският летописец Приск Панийски е съобщил като „Ернак”, мнозина твърдят, че под „Авитохол” може да се разбира „Атила”.

Но това твърдение не дава отговор защо са му отредени „300 години” ?

Наличието на „300 г.” за Авитохол е знак, че трябва внимателно да се подходи и към „150 –те” (или 100 -те) години на Ирник ?

Трябва да намерим правилния ключ към загадката!

По тези въпроси има много мнения и публикации. На едно място даже четох, че истинското му име било Авитохол, а римляните го наричали – Атила. Боже опази, та този човек през V в. е все пак бил най-известната личност в Европа в периода 434 г. до 453 г., особено след 445 г., когато е самодържец на хуните, без брат си Бледа (?).

И така, някой замислял ли се е защо в различните преписи на „Именникът” има разнопосочност в годините на Ирник?

На едно място са 100, а на друго 150 ?

Да приемем като работна хипотеза, че „времето” на Ирник е 100 г., откъде тогава в някои от преписите се появяват още 50 г.?

Всъщност, ако сметнем, че държавата на Ирник е след 465 г., понеже както пише Приск той не помогнал на брат си Денгиз (който бива убит през 469 г.), защото бил зает със своя „местна война” на изток, тогава се оказва, че през 565 г. изминават стоте години. Ние обаче предполагаме, че в „Именникът...” не иде реч за човешки години, въпреки, че пише „живял”, а за времето на държавата на Ирник.

Кутригурите до 469 г. са под властта на Денгиз, но той е убит и главата му е разнасяна по тържищата на Константинопол.

Летописците са категорични, че от 469 г. до към 486 г. няма атаки на кутригури над Византия. Това означава, че след 469 г. кутригурите се подчиняват на Ирник, понеже именно той не води западни войни.

През 568 г. кутригури и авари създават в Панония държава...

Кутригурите имат с аварите в Панония съюз, който тече от 568 г. до 619 г., когато Орган посещава Ираклий в Константинопол и засвидетелствува про-византийска политика, с което скъсва отношенията на династията Дуло с аварския каган.

Утигурите (= българите) не последват масово кутригурите в Панония. Те остават в Приазовието и Предкавказието, където попадат под властта на тюрките на Истеми след 565 г. и това продължава до възкресяването на българската държава през 629 г. от Орган и Кубрат там.

Какви са изводите?

„Именникът на българските канове” е изключително ценен извор. Той не следва западната традиция, не можем да търсим митична личност или библейска такава Авитохол, на 300 г. възраст. Основание за това ни дава т.нар. „живеене” на Ирник.

Кутригури и българи заедно създават през 680 г. българската държава на Аспарух в Мизия. През Х в. хазарският владетел Йосиф пише до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа на избягалият при р. Руна (Дунав) наследник (визира Аспарух) на Кубратовата България, се казвал „в-н-н-т-р”. Арабоезичните средновековни историци от ІХ в. и Х в. масово наричат Дунавска България, с името Бурджан, което всъщност е арабоезично изменение на пехлевиското обозначение „бунд” (бундур), т.е. „в-н-н-т-р” от писмото на хазарския цар Йосиф.

Така е било самонаименованието на кутригурите, според моето изследване „Кои са кутригурите?”

През 1918 г. българският учен Златарски разработи изключително ценната хипотеза, че името „българи” след 469 г. е станало събирателно име, което е включвало не само самите българите (наричани „утигури” от гръкоезичните историци Прокопий, Агатий, Менандър и Теофилакт), а и ....кутригурите.

Не трябва да забравяме, че сведение за самостоен етнос българи имаме още от 354 г. в Анонимният латински хронограф.

През 455 г. умира Елак, първородният син на Атила.

След него властта поема Денгиз. Най-важният народ, който командва Денгиз, са „ултинзурите” (Йордан). Последните, според Атагий пък, били най-многобройни по онова време, наред с бургунди.

Тоест, за да се изясни ситуацията, е било важно историците да посочат кои са тези „ултинзури”? Аз няма да повтарям онова, което вече съм написал в статията в този сайт „Кои са кутригурите?”, където изследвах, че „аудан, ултин” е външно наименование на „бунд”, дадено им от българите.

Да се върнем на „Именникът...”.

Ако „Авитохол” е Атила, къде са в този документ имената на Елак и Денгиз? Няма ги.

„Именникът на българските канове” е писан след създаването на българската държава на Балканите и е продукт на българската (утигурската) памет.

Точно заради това в някои от преписите „времето” на Ирник, е 100 г. Точно толкова, от 465 до към 465 г., е била държавата Велика България на Ирник (не че той е бил жив дотогава), преди да бъде превзета от тюрките на Истеми.

Ала в някои преписи „времето” на Ирник е 150 г.?

Вече показахме, че в тези преписи са включени годините от 568 г., когато кутригурите, заедно с аварите създават в Панония държава, до 619 г., когато, както пише Никифор - „господарят на хунския народ” (разбирай, Орган) посетил Ираклий и получил титлата „патриций”, напускайки аварския каган.

Сиреч, „Именникът...” не е забравил дори съуправлението на династията Дуло с аварския каган в Панония и е оставил памет, че това съуправление от 568 г. до 619 г., е част от българската история.

Тези 50 г. властване на династията Дуло са прибавени към вече несъществуващата държава на Ирник и така в някои от преписите на „Именникът...” четем, че той „живял”....150 г.

Очевидно този разнобой в преписите датира от времето на оригиналите.

Аварите не са българи, те не са част от българското минало, а тюрки на Истеми, които през 568 г. избягват с кутригурите от предкавказката армия на Истеми, който тогава е зает с превземането на ефталитската държава в Согд. Авари (тюрки) и кутригури (хуни) превземат Панония и създават държава, наричана както Авария, така и Хуния. Дезертирали са от Истеми, според Менандър, 20 000 конница авари и 10 000 конница кутригури.

С други думи, династията Дуло, от която е и Атила, както и синовете му, произхожда от кутригурите, според мен.

Но през 465 г. Ирник става „първи български цар” (Орбини и Паисий безутешно търсят името на тоя владетел, който превзел Персия, както твърдят) и следователно кутригурите, които след 469 г. (убийството на Денгиз) припознават властта на Ирник, се включват в създадената вече от него „стара Велика България” (Теофан, Никифор).

Тоест, остатъчната атилова хунска империя от Днепър до Кавказ след 469 г. (по това време вече окончателно са загубени земите на хунската империя в централна и западна Европа), се трансформира в нова държава – Велика България. По простата логика, че Ирник още приживе на по-големият си брат оглавява българите и отива на изток с тях, за да се справи с нахлуването в тези области на савирите. Последните много скоро са асимилирани и стават известни на историците от VІ в. като хуни-савири. Независимо, че българите също са наричани „хуни” от летописците, при Теофан е останал изключително важният спомен на неизвестен източник от края на VІІ в., че тази стара държава, се е казвала Велика България. Когато кутригурите са в Панония с аварите, без утигурите (=българите), името на тяхната държава е било, както Авария (каганът е тюрк), но е съхранен спомен в летописите и за име „Хуния”. Сиреч, кутригурите в Панония се опитват да възкресяват към 568 г. старото име на хуните, докато българите обаче още след 465 г. дават своето име на държавата на Ирник, независимо, че Ирник е произхождал от кутригурския династичен род Дуло.

Така се извършва трансформацията от остатъчната хунска империя (от Днепър до Кавказ) в нова държава, която неизвестен източник от края на VІІ в., именува „стара Велика България”.

Тя е създадена от пост-атиловите хунски народи кутригури и утигури (= българи), както пише Прокопий, който съобщава, че тези два народа имат обща история още преди 375 г. и че са братски, неща които през 551 г. утигурския управник Синдалх потвърждава в нарочно писмо до Юстиниан І.

Прокопий пише, че тогава гр. Боспор (дн. Керч), станал „хунски град”. Той съобщава също така, че кутригурите се разположили от Херсон до Дон, а утигурите (=българите), на изток от Дон. През същият VІ в. Йордан също пише, че огромен брой хуни мигрирали към 460 г. от Панония при Днепър. Двете сведения се припокриват, Херсон е близо до Днепър.

Теофан в своята хроника от ІХ в. вече пише за котраги и българи, отказал се е от въведеното дотогава от Прокопий, Агатий, Менандър и Теофилакт име „утигури” за този народ.

Няма оправдание за онези български учени, които отхвърлят, че под термина „утигури” на горепосочените византийски писатели, не се крие българския етност (Бешевлиев).

Това е голяма крачка назад от постигнатото през 1918 г. от Златарски и приемане под сурдинка на съветската теория, че българите са каганатски тюрки...

Прокопий, Агатий, Менандър и Теофилак пишат за кутригурите винаги във връзка с утигурите, а Теофан възкресява същата бинарна връзка, но вече от висотата на своята ерудиция и време отхвърля въведеното книжно име „утигури” и пише за котраги и българи.

Освен четиримата горепосочени автори, никой друг историк не знае етнонима „утигури”.

Това означава, че Прокопий го е въвел през VІ в. по някаква причина и последователите му от все същият VІ в. Агатий и Менандър, просто следват терминологията на учителя Прокопий Ритор, както пише в захласт по него Агатий и както патетично му се възхищава Менандър.

Голяма грешка е обаче, огромният масив от данни при тези историци за утригурите, да се разглежда като информация, която не засяга българския етнос. Това е загуба на памет, която е една от причините да не се знае за ролята на кутригурите в създаването на българската държавност при Ирник, Кубрат и Аспарух.

Българите са наричани от Прокопий, Агатий и Менандър „утигури” и Синдалх разказва на Юстиниан І в писмото си една утигурска притча, която и днес повтаря всеки българин: вълкът кожа си мени, но нрава никога.

Кой е тогава прословутият „Авитохол” в „Именникът на българските канове” ?

Много отдавна логиката би трябвало да подскаже, че щом българите нямат „библейски личности” до ІХ в., тогава под 300 годишният живот на Авитохол, е резонно да се търси етнос.

Не е реално всички историци от онова време да пишат за братските народи българи (утигури) и котраги (кутригури), а на никой съвременен историк да не му дойде наум, че няма как, след като „Именникът...” твърди за история от „515 г. отвъд Дунав” (т.е. 515 г. преди 680 г., когато Аспарух създава държава в Мизия), че в този документ на българската памет, не могат да отсъстват кутригурите....

Изобщо, оказва се, че отхвърлянето на пост-атиловият българо-кутригурски синтез, е истинската причина българската история да има бедно познание за прабългарите.

Както знаете, възстановката на българското минало до 680 г. става в нашата страна след 1878 г. и е изцяло под доминантата на западните латиноезични и гръкоезични летописи. Тоест, става под ъгъла на европоцентризма.

Ако трябва да се напише българска история за същото време, под доминантата на персийските, сироезичните и арабоезичните първоизточници, се оказва, че още към ІV в. сирийският историк Мар Абас Катина е дал сведения за бунд и българи (достигнали до нас, чрез арменската история на Мовсес Хоренаци).

Арабоезичният историк от персийски произход ат-Табари, също пише през Х в. за „бунджар”.

Този пехлевийски термин на арабски вече е „Бурджан” и оттук нататък почти всички арабоезични историци пишат за дунавска България, наричайки я ...Бурджан.

Хазарския владетел Йосиф пише за „в-н-н-т-р”, арабски автори пишат за v-n-n-dr....

Чуждо име ли е Бунд, Бундур, Бурджан за българската история и защо тогава тези историци наричат така Дунавска България?

Тези въпроси не се изследват генерално в нашата наука, понякога се въвеждат спорадично и откъслечно в научен оборот, но неяснотата вее отвсякъде.

В статията в този сайт „Кои са кутригурите?” аз посочих, че самоназванието на кутригурите е всъщност „бунд”.

С други думи, наименованието на нашата държава „Бурджан” в арабоезичните източници от ІХ в. и Х в., не е произволно.

При съпоставянето на 16–те запазени преписа на хрониката на Теофан, се вижда, че старото име за народа на Кубрат, не е само „уногундури”, но в някои от преписите съществува и „уновундбългари”, т.е. Теофан очевидно е дал и верното име като „уни, вунд и българи”, заето от неизвестен източник от края на VІІ в., но на учените от ХХ в. името става известно като „уногундури”, понеже Атанасий Библиотекар (ІХ в.) и Константин Багрянородни (Х в.), са преписали грешното „уногундури” от някои от преписите. Хрониката на Теофан се преписва и е популярна още от началото на ІХ в.

И въпреки, че модерните учени много добре знаят, че Атанасий и Багрянородни преписват от Теофан, никой не се е трогнал да види как аджеба е изписано това прословуто име там и само формата „уногундури” ли има в преписите или и още нещо...

Такъв е бил подходът и на български и на европейски модерни историци към българското минало, половинчат.

Приема се на доверие едно име от вторични източници, а не се проверява как е при първоизточникът Теофан.

2. Неизяснени въпроси от културата на даване на имена при българи и кутригури.

В голяма степен отсъствието на културологично изследване за хуните и пост-атиловите хуни, е причина и днес да нямаме познание за династичната история на старият род Дуло.

Причина за това е и непоставянето на въпросът каква е била процедурата по даване на имена?

Християнската религия акцентира върху едноименността на един човек през целият му живот след кръщението. Готите стават още от ІV в. ариани. Наистина еретици, но християни, те приемат тази култура и обрядност на името. В християнска Византия прякорите и допълните имена се дават по изключение, но система, която да вменява, че един човек може да получи ново име, във връзка с дадено събитие, няма. В християнската обрядност за даване на име по-висшо от кръщелното не съществува.

Хуни са били различни народи през втората половина на ІV в. и до 460 г., някои от тях са християни. Българите и бунд (кутригурите), които са съставлявали ядрото на хунската империя, не са.

Остроготите са хунски народ до 455 г., участват през 451 г. под знамената на Атила в Каталунската битка, бият се дори против визиготи. Те са поданици на хунската империя и живеят съвместно с българи и кутригури в Панония. Йордан пише, че остроготите живяли повече от 50 години, заедно с хуните там. По това време остроготите развиват арианското християнско вироизповедание, в хунската империя е имало свобода на религиите.

Много ми е интересно, когато се разглеждат въпросите около хунските имена, защо априори се приема от учените, че една и съща личност не може да има повече от едно име? Така например, аз посочих в статията си в този сайт „Династията Дуло”, че името на бащата на Атила, съобщено от готският историк Йордан през VІ в. като Мундзук, не е явно нищо друго, освен прозвище, понеже историкът Олимпиодор ни е оставил в § 17 от записките при Фотий изключително важното сведение, че готите наричали областта Мунтания (дн. земите над Букурещ), с името „Мундияк”. Тоест, последното е топоним. И когато бащата на Атила превзема тези земи, включително и по-голямата част от Панония, очевидно, че е получил прозвище „Мундзук”.

Културата на даване на прозвища при прабългарите, е непроучена. Прозвището е още едно име и се е давало във връзка с дадено триумфално военно събитие или при друг важен повод.

Тази култура е много важна, понеже прозвищата съдържат топонимен или етнонимен субстрат в семантиката си.

Да дадем два примера от различни епохи.

През 400 г. става особено популярно името на хунския генерал Улдин, който при гр. Нове (Свищов) залавя търсеният от Византия Гайна, убива го и изпраща главата му в Константинопол. Името на Улдин го знаят почти всички летописци: Созомен, Зосим, Агатий, Йордан. Последните двама обаче знаят и за народ „ултинзури”, това ще рече, че самото име „Улдин” на хунския генерал, е всъщност прозвище, което съдържа името на народа, от който произхожда.

Първородният син на цар Борис (ІХ в.) се е казвал Владимир, мразел е християнството и затова, когато воюва със сърбите при р. Рас и очевидно ги побеждава (Багрянородни твърди, че сърбите победили, но след това пише, че сръбските принцове се оказали в българския двор), приема името на хидронима Рас и става известен като Владимир Расате.

При съюзнически договори пък са се разменяли имена. Летописът от ХІІІ в. на волжките българи „Барадж тарих” е оставил спомен как към 568 г. Боян (Бунд) от Дуло дал името си на аварския отцепник от армията на Истеми и оттогава този войник се самонарича „каган Боян” (Менандър) .

Най-интересното за мен при проучването на тюркоезичните компилации на летописа „Барадж тарих” бе, че забелязах, че династичният род Дуло се изписва на някои места и като „Дуан”. Това много ме учуди, но очевидно то показва, че истинското име на този владетел е Дуа , а формите „Дуло, Дуан” са получени от различни афикси (окончания).

Моето проучване на първата редакция на писмото на каган Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, показа, че в това писмо присъства езиковата ротация d(t)r.

Арабоезичните източници дават изключително ценното сведение, че езикът на хазари и българи е сходен, и се различава от този на каганатските тюрки.

Това ще рече, че гореупоменатата ротация, за която подробно съм писал в статията си в този сайт „Династията Дуло”, е съществувала и в езика на прабългарите.

И наистина, Приск Панийски, който през 448 г. посещава лично града на Атила, ни е съобщил като най-важното име в хунската история „владетеля Руа”.

Руа е всъщност Дуа, владетелят създал династията, известна ни днес като Дуло, но която в персоезично обкръжение, е наричана също и „Дуан” (виж. „Барадж тарих”).

Историкът Олимпиодор (началото на V в.) ни е оставил спомен, че е оглавил посолство до хуните преди 423 г., където цар бил „Донат”.

Руа, Дуа, Дуло, Дуан, Донат – това е все едно и също име.

Когато умира Донат (преди 423 г.), тронът е зает от Харатон, както пише Олимпиодор. Ото Манчън-Хелфън основателно предполага, че Харатон е брат на Донат.

През 448 г. обаче Приск пише за този владетел като за Руа.

Изобщо чичото на Атила, известен като Руа, умира чак през 434 г.

Но ако брат му се е казвал Донат (Олимпиодор), а той е Руа, т.е. Дуа, тога на какво сме свидетели?

Олимпиодор е категоричен, че Донат е убит преди 423 г., а Приск пише за чичото на Атила, починал през 434 г., като за Руа, т.е. Дуа...

На какво сме свидетели?

Братът Харатон всъщност носи името на Дуа (Руа), т.е. свидетели сме на първите двама владетели на династията Дуло.

Трети след тях, заедно с брат си Атила , е Бледа.

От 445 г. до 453 г. Атила от рода Дуло е самодържец, наследява го първородният му син Елак (453-455), който е убит от гепидите, които правят преврат в хунската империя.

Следва втория атилов син Денгиз (убит 469 г.), който освен своя народ бунд (ултинзурите, кутригурите), командва и още няколко народа, изброени при Йордан.

По това време, т.е. около 465 г., третият син Ернак (Ирник) оглавява утигури (българи) и още няколко народа, с които отблъсква източната атака на савирите.

Забележително е, че Приск (V в.) пише за народ „урог”, който ако имаме предвид ротацията d(t)r, съвпада с утиг (утигури) на Прокопий (VІ в.)???

Тоест, основателно може да кажем, ако имаме предвид, че българи след 469 г. стават и кутригурите (бунд, ултин), че Атила е бил от династията Дуло, която между 406 и 423 г. основава неговият баща Донат, чието име в готската история на Йордан, е съобщено с прозвището му Мундзук.

По това време, т.е. от преди 400 г. до 423 г., братът на Донат, е всеизвестният хунски пълководец с прозвище Улдин, истинското му име е било Харатон, както съобщава Олимпиодор. Не трябва да изключваме възможността Ернак, третия син на Атила, да е кръстен именно на този чичо на баща му Атила - Херан (?).

Малко преди 423 г., както пише Олимпиодор, е убит Донат и западният римски император Хонорий (ум. 423 г.) признал Херан (Харатон) за „пръв рикс” (цар) на хуните.

Тоест, от това време до 434 г. Харатон става Дуа (Руа).

Но понеже основателят на династията е брат му Дуа (Донат), значи при заемането на името Руа (Дуа) от Харатон, имаме вече Дуло ІІ.

И така, ако българите бяха проучили династичната си история, щяха да знаят Кубрат, кой подред Дуло е?

Приносът на династията Дуло в Европа не е проучван за съжаление, а представители на този род в различни периоди оглавяват, освен кутригури и българи, също така славяни (цар Само, т.е. Самбат в Каринтия, дн. южна Австрия) и унгарци (Арпад, който бил син на волжкобългарския цар Алмъс, както пише Багрянородни, е първият унгарски крал).

От всички изследователи единствен Томпсън се чуди как така такъв известен генерал като Улдин в един момент изчезва от хунската история? Но, ако се знаеше титулатурата на династичния род Дуло, щеше да се знае, че титулатурата е съдържала три компонента: лично име, прозвище и династично име. Харатон, чието прозвище е Улдин, е бил Дуло ІІ. В летописът „Барадж тарих” е запазен спомен, че Атила също бил „Аудан Дуло”. Аудан (улдин, авито), е всъщност външно наименование от страна на българите на народа, известен след 460 г. като – кутригури (когато получава това външно наименование от антите, така че е ясно откъде го е заел Прокопий, знае го и Псевдо-Захарий Ритор към 555 г.; разпространеността на това външно име е барометър и за значимостта по това време на антите, т.е. прото-украинците...).

Тоест, Авитохол в „Именникът на българските канове” означава „хол” (= жилищата, домовете) на авито (аудан, ултин). Сиреч, този царственик е съхранил спомена и за миналото на кутригурите, посочвайки, че то е 300 години. С други думи, фиксира се един период от време от 300 г. преди 465 г., когато Ирник става български владетел и ние можем да датираме, че началото на това време е към 165 г. от н.е. Явно оттогава датира синтеза между вунд (прикаспийските „венед” на Птоломей) и владетелите (бал) на Геруа (Кавказ на север от Дербенд и Дарял), т.е. българите.

Днес честваме Св. Иоан Златоуст......

Живот и дело на св. Иоан Златоуст

Великият отец на Църквата свети Иоан Златоуст се е родил в 347 г. в Антиохия. Като получил добро за времето си образование под ръководството на майка си, отличаваща се с ум и добродетелен живот жена, свети Иоан го завършил в школата на известния ритор Ливаний; след като за кратко време бил адвокат, свети Иоан се заел с изучаването на християнското богословие под ръководството на антиохийския епископ свети Мелетий. Иоан Златоуст завършил при Картерий, най-добрия християнски учен от това време, и при Диодор, впоследствие епископ Тарсийски. След това Иоан се отдалечил в пустинята и прекарал отначало четири години с други монаси, а след това две години в пълно уединение. В пустинята Иоан Златоуст написал “Слово за свещенството” по повод укорите на неговия другар - епископ Василий за бягството на Златоуст от епископството. Това слово, най-добро от светоотеческите писания, изобразява какъв трябва да бъде християнският пастир и какви са задълженията му. Разстроеното от подвизи здраве накарало Иоан да напусне пустинята и да се върне в Антиохия. В 381 г. той бил посветен за дякон и посещавал богатите, измолвайки подаяния за бедните, на които той, обхождайки домовете, раздавал милостиня. При това сам виждал картините на нищета и глад в богатия град, което, поразявайки любещата дуща на Златоуст, намирало израз в проповедите му, дишащи любов, особено към обидените и угнетените. Своите проповеди, събиращи огромно множество слушатели, свети Иоан произнасял не по-малко от два пъти в седмицата, а понякога и всеки ден; голяма част от тях той произнасял без предварителна подготовка, и силата на проповедническия му дар била толкова голяма, че слушателите нерядко, според обичая на времето, прекъсвали поучението с ръкопляскания. Но често увещанията и изобличенията на проповедника предизвиквали у тях сълзи и стонове на разкаяние. Най-добрите проповеди, произнесени от Златоуст в Антиохия, били тези 19, които казал след свалянето на намиращата се на улицата статуя на императрица Плацила от недоволните от новия налог антиохийци. Такова оскърбление на величеството заплашвало града с пълно изтребление; епископ Флавиан се отправил към императора да ходатайства за града и в негово отсъствие смутеното паство утешавал златоустият проповедник. В 397 г. Иоан, смирен Антиохийски презвитер, бил избран за архиепископ на Константинопол, по указание на приближения на императора велможа Евтропий. Поради страх, че антиохийците няма да пуснат любимия свещеник да си отиде, Иоан Златоуст бил изведен от града с измама. Тежко бреме наложил върху себе си Иоан със сана на Контантинополски епископ. Чуждият и неизвестен на двора и велможите епископ, неустройващ пирове, както правели неговите предшественици, и сам неходещ на тях, възбуждал против себе си недоволството на мнозина. Недоволно било и духовенството на столичния град, разпуснато и непривикнало към необходимата дисциплина, която му наложил Златоуст. Голяма част от парите, отпускани за негова издръжка, свети Иоан давал за бедните и построил в Константинопол няколко болници и приюти. Любовта на свети Златоуст към бедните, подтиквайки го да увещава богатите към даване на милостиня и да ходатайства за нямащите, възбудила недоволство сред състоятелните слоеве на населението - започнали да обвиняват светия архиепископ в предизвикване на вражда у бедните към богатите. Свети Златоуст настроил против себе си и императрица Евдоксия, която в Златоустовото изобличение на разкоша и суетността на константинополските жени видяла намек за себе си. Всичко това довело до факта, че в 403 г. бил съставен събор от личните врагове на свети Златоуст, известен в историята под името “събор под дъба”, който несправедливо осъдил Златоуст (между другото и за това, че той “не познава гостоприемството”), след което бил изпратен на заточение. Но последвалото след това възмущение от страна на народа и страшното земетресение, в което Евдоксия видяла израз на Божия гняв за гонението на невинния архиепископ, заставили императрицата да върне Златоуст. Но тъй като и след завръщането си Иоан не променил начина си на живот, изобличавайки пороците на двора и защитавайки бедните, в 404 г. го постигнало второ заточение. В началото той прекарал две години в Кукуза в Армения, откъдето го изпратили на заточение на друго място, но по пътя той починал (14 септември 407 г.), с думите: “слава Богу за всичко!”.

Балканската война 1912-1913 част 2

Балканската война 1912-1913 част 1

Възстановяване на българската държава при Асеневци ( 1185 – 1207г. )

Началото на възстановяването на българската държавност трябва да се търси в периода на византийското владичество над България (1018-1185/6). Падането на Българското царство под византийска власт има крайно негативни последици за българите. Чуждото владичество води до прекъсване на българската държавна традиция за 168 години.

По време на чуждото владичество на два пъти, за кратко време, при въстанията на Петър Делян (1040-1041г.) и на Георги Войтех (1072г.) е възстановена българската държавна традиция, т.к. водачите на въстанията са провъзгласени за български царе. Показателен е фактът, че и двамата предводители на въстанията са произхождали от средите на старата българска аристокрация. Петър Делян е син на Гаврил-Радомир (1014-1015г.), а за Георги Войтех се знае, че произхожда от рода на кавхана.
Освен ликвидирането на българската държавност византийците понижават в ранг и Българската патриаршия. Нейните функции били поети от Охридската архиепископия. Известно е, че само първият архиепископ Иван Дебърски е бил българин, докато останалите са били гърци. Богослужебният език постепенно бил заменен с гръцкия и може да се каже, че в духовната сфера асимилационната политика на Византия е била най-силна.

Покорените български земи били разделени на теми и администрирани съобразно византийската традиция. Земите между р.Дунав и Стара планина били включени в тема Паристрион. Първоначално център на тази тема бил Преслав (прекръстен от Йоан Цимисхи на Йоанополис), а след това център на темата станал Дръстър. Югозападните български предели били обособени в тема България с център Скопие, а по-късно Средец. Северозападните придунавски области (Белградска, Браничевска, Сремска) образували тема Придунавските градове със средище Срем. Южните български земи били включени в съществуващите от преди това византийски теми Тракия и Македония.

В българските земи била въведена византийската данъчна система, но в много отношения данъците в земите, населени с българи, били по-тежки отколкото в други области на империята. Замяната на някои натурални данъци с парични довела до засилване на данъчния гнет. Въведена била и новата форма на феодална събственост- пронията. Византийската власт, която била затруднена при изплащането на заплатите на своите чиновници, им давала определена област, от която те събирали данъците в своя полза, докато заемали дадената им длъжност. Прониярите се стремели за кратко време да извлекат максималнни приходи, т.к. не били сигурни до кога ще могат да запазят длъжността си.

Българското население пострадало и от нашествието на печенеги, узи, кумани и нормани. Византийската власт се оказала безсилна и не успяла да го защити от грабителствата на кръстоносците от Първия кръстоносен поход, който през 1096г. преминал през българските земи.
Засилването на данъчния и духовен натиск над българското население предизвикало широко недоволство. То се изразило в избухването на различни по мащаб бунтове и движения, чиято същност била социална или религиозна.
По-голямата част от византийското владичество по българските земи преминала под управлението на династията Комнини (1081-1185г.). Това е времето, когато империята се стабилизирала и укрепнала. През 1176г. обаче тя претърпяла тежко поражение от селджукските турци в Мала Азия. През лятото на 1185г. италианските нормани превзели двете големи европейски крепости на империята – Драч и Солун. В същата тази година династията Комнини паднала от власт и на нейно място дошла династията на Ангелите.

Темата за възстановяването на българската държава при първите Асеневци е сравнително добре проучена в историческата литература. На нея се спират още историците от XVII и XVIII в. Мавро Орбини и Йован Раич. Тази тема присъства и в историята на Блазиус Клайнер “Архив в три части на преславната провинция България", написана през 1761г., както и в “История славянобългарска”, написана година по-късно от Паисий Хилендарски. Може би първият сериозен опит да проучи проблемите, свързани с възстановяването на българската държава и дейността на Асеневци прави Георги Раковски, написвайки “Няколко речи о Асеню Перволу”. Първото сериозно научно изследване принадлежи на руския учен Феодор Успенски “Образуване Второго българско царства”. Тази тема присъства и в обобщаващите трудове на Константин Иречек, Васил Златарски и Петър Мутафчиев.

В модерната българска историопис съществени приноси имат Иван Дуйчев, който разглежда хронологията на въстанието на Асеневци, Иван Божилов, който разглежда въстанието на Асеневци като част от изследването си, посветено на Второта българска държава.

Чуждите изследователи се спират главно на отношенията на България с Византия, Латинската империя, Епир и Никея. По-важни трудове са написали Георги Острогорски, Джон Файн и др.
Изворите за този период са сравнително по-многобройни в сравнение с предходните периоди от българската история. От домашните извори ценни сведения дава Бориловият синодик, произведенията на патриарх Евтимий, поменниците на българските царе и царици, различни каменни надписи и приписки.

Най-много информация обаче съдържат византийските извори – историческите произведения на Никита Хониат, Георги Акрополит и Теидор Скутариот. Запазени са и латиноезични извори, които осведомяват главно за отношенията на България с римската църква, Латинската империя и кръстоносците. Ценни сведения се съдържат в кореспонденцията на папа Инокентий III с българите и в произведенията на хронистите на кръстоносните походи – Жофароа дьо Вилардуен и Робер дьо Клари.

Възстановяването на българската държава трябва да се разглежда като един продължителен процес, който е започнал с въстанието на Асеневци и е завършил към 1235г. с църковния събор в Лампсак, на който се възстановява Българската патриаршия. Този процес се развива в три направления – възстановяване на политическото управление, възобновяване на Българската пътриаршия и освобождаване на земите, населени с българи.
През последните три десетилетия на XII в. Византийската империя преживяла остра криза, свързана с неуспехите във войните срещу селджукските турци и норманите. Всъщност още от втората половина на века българите в областта между р.Дунав и Балкана чувствали византийската власт само като някакво данъчно обременяване, т.к. си били издигнали местни владетели, които настойчиво защитавали интересите на населението. Политическите неуспехи на Византия в Мала Азия, както и превземането на Солун от норманите през 1185г. благоприятствали опита за отхвърляне на чуждото владичество.
Хронологията на въстанието на Асеневци е спорна – една част от историците, между които са Васил Златарски, Иван Дуйчев и Петър Петров, приемат, че то е избухнало през 1185г., а сключването на Ловешкия мирен договор отнасят към 1187г. Други историци, между които са Иван Божилов и Васил Гюзелев, датират началото на въстанието през 1186г., а Ловешкия мирен договор отнасят към 1188г.

Различни хипотези са изказани и относно етническата принадлежност на братята Асен и Петър. Според Петър Мутафчиев те са от руско-кумански произход. Румънските историци приемат, че те са влахо-кумани. В българската история се е приело становището на Васил Златарски, според който те са от българо-кумански произход и са свързани със старото българско болярство. Петър носел първоначално името Тодор, а Асен бил познат с прозвището Белгун.

Двамата братя за пръв път се споменават във връзка с един епизод, станал през есента на 1185г. Тогава те се явили в лагера на византийския император император Исак II Ангел, когато византийците се готвели за решителен поход зрещу норманите. Асен и Петър предявили молба да им бъде дадено поземлено владение в Стара планина и да бъдат включени в списъка на прониярите. Исак II Ангел отказал да изпълни искането им, като ги отпратил с обидни думи. Братята се върнали обратно, като преди това заявили, че ще отмъстят и дори загатнали за възможно въстание. Всъщност заплахата на Асен и Петър не била случайна. По това време в североизточните български земи имало силно бружение срещу византийската власт, което се засилило още повече през есента на 1185г. във връзка с наложеното извънредно данъчно облагане, свързано със сватбата на император Исак II Ангел с дъщерята на унгарския крал. Асен и Петър организирали недоволните българи и в духа на тогавашното време те ловко използвали религиозните суеверия и преклонение пред християнските светци. Сред населението на Търново била разпространена мълвата, че иконата на Св. Димитър Солунски по незнаен начин се озовала в Търново, за да помогне на българите.

През есента на 1185г., както съобщава византийският историк Никита Хониат, при освещаването на новопостроената църква “Св. Димитър" в Търново, Асеневци принудили трима гръцки духовници да издигнат в сан архиепископ българския монах Василий. Така се поставило началото на възобновяването на българската църква. По-големият от братята – Тодор си поставил знаците на царската власт, а архиепископ Василий го коронясал за цар под името Петър (1185-1190г.). Името Петър и последвалото освобождение на крепостта Велики Преслав предсказвали недвусмислено приемствеността, която двамата братя демонстрирали спрямо ранносредновековната българска държава. Цяла Северна България, с изключение на черноморското крайбрежие, била освободена, като междувременно Асеневци пренесли военните действия на юг от Стара планина. Те успели да освободят редица селища в подножието на Стара планина и взели голям брой пленници. Император Исак II Ангел нямал възможност да се противопостави на българите веднага, т.к. бил зает с война с норманите и с Исак Комнин, който бил откъснал от империята остров Кипър. Едва в края на 1185г. той насочил вниманието си на север. Византийците обаче подценили силите на въстаниците, което дало възможност на българите да им нанесат поражение. Това принудило византийският император да назначи на поста главнокомандващ Алексий Врана, който победил норманите, като разчитал, че той ще се справи и с българите. Новият главнокомандващ обаче, воден от честолюбиви замисли, вдигнал бунт срещу императора, а пламналата междуособица, която продължила два месеца, позволила българите да се укрепят по-добре в заетите от тях територии и да се организират за нови действия. През май 1186г., кагато се почувствал по-сигурен, византийският император решил да тръгне сам на поход срещу българите. Той прекосил с голяма армия източностаропланинските проходи и излязъл в гръб на въстаниците. Изненадани, Асен и Петър били принудени да отстъпят на север от р. Дунав. Там те започнали преговори с куманите, като целта им била да ги привлекат за съюзници. Византийският император се завърнал в Цариград без да остави гарнизони в земите между Дунав и Стара планина. Той се задоволил само с опожаряването на снопите по нивите, от където минавала войската му, като мислел, че този наказателен поход е достатъчен, за да омиротвори българите.

Надеждите на Исак II Ангел обаче останали напразни. Не след дълго Асен и Петър, заедно с кумански отряди, се завърнали в Северна България, а в политическо отношение двамата братя си поставили много по-мащабни задачи – възстановяване на българската държава в пределите, каквито тя е имала при последните български царе преди византийското завладяване. След като освободили отново североизточните български земи без черноморските градове, български отряди, заедно с куманите, навлезли в Тракия. Един български отряд заедно с кумански съюзници проникнал около месец август 1186г. чак до Агатопол (Ахтопол). По същото време в югозападните български земи на борба срещу византийската власт се вдигнал болярина Добромир Хриз. Разтревожен от неочаквания развой на събитията, император Исак II Ангел започнал подготовка за нов военен поход, но в станалото сражение до крепостта Лардея в Тракия византийците дали много жертви без да успеят да нанесат поражение на българите. Въстаниците и куманите продължили да действат в Тракия. Исак II Ангел решил да проникне на север от Стара планина, като премине през старопланинските проходи. Те обаче били добре защитени, което принудило византийската войска да се изтегли първо в Пловдив, а след това да отиде към Средец, където и презимувала.

През пролетта на 1187г. Исак II Ангел решил да повтори своя поход, като премине Стара планина през западната й част. Той прекосил планината вероятно през Етрополския проход и стигнал до крепостта Ловеч, която бранела подстъпите към Търново. Градът издържал тримесечната обсада и при положение, че по-нататъшните атаки изисквали много жертви, византийският император започнал преговори за примирие. Враждебните действия били преустановени и бил сключен мирен догор, с който на практика се признавало възобновяването на Българското царство в земите на север от Балкана. Негов център станала крепостта Търново, а като заложник на сключения мир в Цариград бил изпратен най-малкият брат на Асеневци – Калоян (в превод името му означава Хубавият Йоан). Той бил наричан още Йоаница.

Въпреки споразумението между Византия и Асеневци и двете страни разбирали, че всъщност е постигнато само едно временно примирие. Византийците нямали намерение да оставят българските владения и да заздравят позициите на българската държава. Скоро обаче последвали събития, които дали възможност на българската държава да укрепне. Тези събития са свързани и с Третия кръстоносен поход, който на чело с император Фридрих Барбадоса преминал през българските земи. Организирането на този кръстоносен поход за освобождението на Гроба Господен започва след превземането на Ерусалим през 1187г. от войските на Саладин. Усложняването на отношенията между Византия и кръстоносците било използвано от българите за укрепване на позициите и авторитета на българската държава. Когато кръстоносната армия достигнала до Ниш, при императора се явили пратеници на сръбския жупан Стефан Неманя и българския цар Петър, които предлагали помощта си срещу очакваното признаване на владетелските им титли. Фридрих Барбадоса се отнесъл твърде резервирано към това предложение, т.к. нямал намерение да разваля отношенията си с Византия. Освен това балканските владетели му изглеждали като бунтовници срещу властта на законния им господар. Преговорите не постигнали нищо и през пролетта на 1190г. цялата кръстоносна армия се прехвърлила на малоазийския бряг.

През пролетта на 1190г. българи и кумани нахлули в Пловдивската област и не могли да бъдат спрени от византийците. По същото това време Исак II Ангел предприел голям поход по суша и море срещу България. Византийската войска преминала източностаропланинските проходи и навлязла в Северна България, а византийската флота се насочила към устието на р.Дунав. Исак II Ангел решил да съсредоточи всичките си сили срещу столицата на българите Търново, където се бил затворил Асен, и го обсадил. Мълвата за пристигането на кумански отряди в помощ на българите накарала византийците да се оттеглят. Когато войската достигнала Стара планина, тя била нападната в един тесен проход от българите. Малцина от византийците, на чело със своя император, успели да се спасят. Това победоносно за българите сражение вероятно е станало в Тревненския Балкан.

През 1190г. цар Петър доброволно отстъпил властта на своя по-млад брад Асен (1190-1196г.). Това е станало вероятно поради факта, че Асен се изявил като добър пълководец. Византийският автор Георги Акрополит отбелязва, че новият български цар подарил на Петър като собствено владение Преслав, Провад и земите около тях. Затова и през XIII в. тази област продължавала да носи името Петрова земя и представлявала по-голямата част от територията на възобновената българска държава. През 1190г. българите превзели временно Варна, но през 1193г. византийците си я върнали. През 1191г. Асен и Петър започнали нападения в Тракия, но управителят на град Пловдив – Константин Ангел оказал твърд отпор на българите. Възгордян от това, той се обявил за император. Заловен и откаран в Цариград, узурпаторът бил ослепен. Това дало възможност на Асеневци да разширят напредването си. През периода 1193-1194г. била завладяна крепостта Средец и областта около нея, както и земите по горна Струма. При град Аркадиопол византийската войска била напълно разбита от българите. Това принудило Исак II Ангел да се обърне към своя тъст – унгарският владетел Бела III и да се уговорят за съвместни действия срещу българите. Добре замисленият план обаче не могъл да се осъществи.

От 1194-1195г. Асеневци успели да си върнат Белградската и Браничевската област, които се намирали под унгарска власт. Това поставило началото на един дългогодишен конфликт между Българското царство и Унгарското кралство за владение на споменатите земи. Междувременно настъпили промени във Византийската империя. През 1195г. Исак II Ангел бил свален от власт и на негово място се качил брат му Алексий III Ангел. Той се противопоставил на българите не само по военен път , но използвал и силата на византийската дипломация. В резултат на задкулисните интриги бил убит цар Асен I . Пряк убиец станал първият братовчед на Асеневци – Иванко. Той се опитал да вземе българския престол с помощта на Византия, но византийската подкрепа закъсняла, което го принудило да избяга в Цариград. Там той бил богато възнаграден и получил Пловдивската област, както и обещанието, че ще се ожени за една от внучките на византийския император. От своя страна Иванко се преименувал и приел името на императора Алексий.
В това време в Търново се завърнал Петър, който поел отново управлението на държавата. От изворите става ясно, че за свой помощник той взел по-младия си брат Калоян, който междувременно около 1190г. успял да избяга от Цариград. Не след дълго и цар Петър паднал убит, най-вероятно от някой прикрил се съучастник на Иванко. На престола се възкачил цар Калоян (1197-1207г.). Предаването на властта от брат на брат не било принцип на престолонаследието, а е било продиктувано от прагматични съображения. Децата на Асен I все още са били малолетни, а управлението на държавата трябвало да се запази от формиралата се нова династия – Асеневци.

Още в началото на своето управление Калоян усмирил болярската опозиция и издигнал престижа на царската власт. На първо време цар Калоян се споразумял за общи действия с отцепниците в българските земи. В самия край на XII в. от Византия се отцепил Иванко. Той започнал да строи крепости в Родопите и да въоръжава българите. Успял дори да нанесе едно поражение на византийците, но през 1200г. бил заловен в измама в крепостта Станимака (Асеновград).

Във Вардарска Македония действал друг съратник на Асеневци – Добромир Хриз. Той бил назначен за управител на Струмица, но по-късно се отцепил от византийската власт и се обособил като съмостоятелен владетел. Център на неговите владения станала крепостта Просек на р.Вардар. Към него се присъединил и смятаният за най-богатия човек в империята – военачалника Мануил Каница. Двамата се съпротивлявали на византийската власт чак до 1202г.

В началото на XIII в. в Родопската власт се появил още един византийски отцепник. Това бил управителят на Смолянската тема Йоан Спиридонаки. В Северозападна България в началото на XIII в. като самостоятелен владетел действал българският княз Белота. Действията на всички тези сепаратисти от една страна улеснили цар Калоян за освобождението на българските земи, но от друга със своята политическа дейност сепаратистите сложили началото на постепенната децентрализация на Българското царство през XIII – XIV в.

С помощта на Иванко и куманската конница цар Калоян успял да освободи Северна Тракия. В началото на XIII в. той превзел стратегическата крепост Констанция, а след това насочил всичките си сили за превземането на крепостта Варна. Отбраната на града била поверена на латински наемници, които били отлично въоръжени. Силната съпротива на гарнизона във Варна накарала цал Калоян да построи голяма обсадна машина, с помощта на която на 24 март 1201г. Варна била окончателно и трайно включена в границите на Българското царство.

Цар Калоян разгърнал военни действия на широк фронт и на югозапад. Той овладял Родопската област, Западна Тракия и Македония чак до Охридското езеро, Косово и Прищина. Разтревожен от тези успехи на българите, византийският император Алексий III потърсил начин да се споразумее с българите. През 1202г. бил сключен българо-византийски мирен договор, който узаконявал териториалните промени в полза на България. Така цар Калоян завършил процеса на освобождение и обединение на българското население на Балканския полуостров. Установяването на мирни отношения с Византия осигурило възможността за по-голяма активност в други направления
.
През 1202г. избухнала поредната българо-унгарска война. Унгарският крал Енерих (Имре) нападнал Белградската и Браничевската области и ги превзел. Ниш предоставил на своя васал – сръбския жупан Вълкан. Още на следващата 1203г. цар Калоян организирал контра офанзива и си върнал споменатите области с помощта на куманския вожд Губан.

В самия край на XII в. започнали преговори между римската църква и българите. Инициатор на кореспонденцията бил римският папа Инокентий III. Неговата кореспонденция била насочена към цар Калоян, архиепископ Василий и княз Белота. Амбициозният римски папа преследвал няколко цели – той искал да разпространи католицизма на Балканския полуостров, да сключи уния с българския владетел, като по този начин подготви почвата за създаването на една латинска католическа империя в Европейския Югоизток. От своя страна цар Калоян търсел международно признание на владетелската си титла, както и възстановяване на Българската патриаршия. Освен това Калоян използвал папата като арбитър за разрешаване на българския спор с унгарците за Белградската и Браничевската области. Тези взаимни интереси предопределили трайността на връзката между Търново и Рим. Кореспонденцията станала по-интензивна през 1202-1204г., когато били разменени няколко пратеничества. След като позициите на двете страни се сближили се пристъпило към формално уреждане на църковната уния и преминаването на Българскота царство и българската църква под върховенството на Рим.

Сключването на унията през есента на 1204г. станало, когато в България пристигнал папският пратеник кардинал Лъв. На 7 ноември 1204г. кардиналът миропомазал Василий I за примас на България и архиепископ на Търново. На латински език титлата примас означава първенец. Всъщност даването на тази титла на Василий I представлява един компромис от страна на папата, който много добре знаел, че на изток смисълът на патриаршеската титла се тълкува като глава на независима църква. На следващия ден, 8 ноември 1204г., кардинал Лъв коронясал Калоян и му предал изпратените от папата корона, скиптър и знаме. Наскоро след това цар Калоян в писмо до папата благодари за получените знаци на властта и за удостояването на Василий I за патриарх. Всъщност кореспонденцията между Рим и цар Калоян показва, че и двете страни се правят, че не забелязват твърденията на едната или другата страна. Това много добре се вижда от отговора на Калоян, който много добре знае какъв е смисъла на титлата примас, но в отговора той дори благодари за патриаршеска титла. Изглежда, че това “неразбиране” е изгодно и за двете страни, т.к. унията между Българското царство и римската църква просъществувала фактически до 1232г., а формално до 1235г. Това е най-дългият период на политическа и църковна симбиоза между България и папството.

Унията не променила православното изповедание на българския народ. Тя имала преди всичко политически характер, а не религиозен. Посредством нея цар Калоян утвърдил двете основни институции в България – според средновековния принцип “Царство без патрияршия не може”. Унията изиграла важна роля и за окончателното решаване на българо-унгарския военен конфликт. В спора за Белград и Браничево папата взел българската страна и заповядал на унгарския крал да не напада тези територии, т.к. те не му принадлежат. Интересен факт от кореспонденцията между папата и Калоян е, че Инокентий III в писмата си титулува българския владетел като rex – крал, а Калоян от своя страна винаги се е подписвал като imperator – цар. Итлата на Калоян “император на България и Влахия”, както и споменаването от страна на Никита Хониат, че във въстанието на Асеневци са участвали власи, кара някои чужди (предимно румънски) историци да определят възстановеното Българско царство като “Влахо-българска империя”. В този смисъл интерес представлява въпросът за власите и тяхната роля в българската средновековна история.
Власите се споменават като пастирско население през втората половина на X в. Тогава те обитавали основно Тесалия. По-късно част от тях се прехвърлили на север от р.Дунав и се установили в Трансилванските Алпи и областта Мунтения. Те били неорганизирано номадско население, занимаващо се главно с животновъдство. В края на XII в. не е имало компактно влашко население в земите между р.Дунав и Балкана. Може да се приеме, че във въстанието на Асеневци са взели участие власи-пастири, които са били засегнати от извънредното данъчно облагане, наложено от византийците. Същевременно обаче трябва да се посочи и това, че Асен и Петър са твърде добре приети от власите на север от р.Дунав, които активно ги подкрепят в борбата им срещу Византия. Цар Калоян се титулува “император на България и Влахия”, защото както по време на неговото царуване, така и при цар Иван-Асен II (1218-1241г.), земите на север от р.Дунав, наричани Влахия и Кумания, влизали в пределите на Българското царство. Първите полусамостоятелни влашки владения на север от р.Дунав започнали да възникват след татарското нашествие през 1242-1243г. Това били васални на българската корона войводства, които започват своя самостоятелен политически живот едва през XIV век.
През 1204г. настъпват съществени промени в политическата обстановка на Балканския полуостров. Те са свързани с Четвъртия кръстоносен поход (1199-1204г.). Всъщност този кръстоносен поход, както и предишните, е вдъхновен от папството, но на практика е финансиран от Венеция, целта на която е да бъде унищожен Константинопол. Още преди влизането на кръстоносците на Балканите става ясно, че целта им не е Гроба Господен, а Цариград. Това е причината цар Калоян да предложи 100-хилядна армия на водачите на похода за превземането на византийската столица. Кръстоносците се отнесли враждебно и заявили, че всячески ще вредят на “Йоан Влаха”, както те наричали Калоян.

На 13 април 1204г. малко преди Връбница, кръстоносците по едно щастливо стечение на обстоятелствата превзели Константинопол и подлажили града на невиждано опустошение. За кратко време (до 1261г.) Византийската империя прекъснала своя политически живот. На Балканите възникнали нови държави – Латинската Цариградска империя и Епирското деспотство. В Мала Азия се формирали Трапезунската и Никейската империи. Именно Никея била естественото продължение на византийската държавност. След превземането на Солун от кръстоносците в Западна Тракия било създадено кралство начело с маркграфа Бонифаций Монфератски. Опитите на папа Инокентий III да предотврати назряващия конфликт между България и Латинската империя не дали резултат. През лятото на 1204г. латинците настъпили в Тракия и подчинили редица градове – Адрианопол, Пловдив, Стенимахус и др. Византийската аристокрация от Тракия потърсила помощта и закрилата на цар Калоян, като му обещала, че след завземането на Цариград той ще бъде провъзгласен за император на Византия. За да обезпечи успеха си срещу латинците, цар Калоян поискал съдействието на куманите и на селджукските турци в Мала Азия. По негово внушение византийското и българското селячество в Източна Тракия се вдигнало на въстание срещу завоевателите. Българите успели да отвоюват Одрин и Пловдив и съсредоточили войските си около Одрин. В отговор на това латинските рицари, предвождани от император Балдуин I, потеглили срещу българите. В разгорялото се сражение край Одрин на 14 април 1205г. смятаните за непобедими рицари били напълно разгромени от българите и куманите, под предводителството на Калоян. Стойността на удържаната от българите победа е определена от Петър Мутафчиев като смъртен удар за току-що създадената Латинска империя. Действително пленяването на Балдуин и неговата по-сетнешна смърт допринасят за политическия крах на Латинската империя, а от друга страна латинското господство било разклатено от жестокото поражение, нанесено от лековъоръжената куманска конница на обкованите в желязо рицари. Калоян посочил и начина, по който може да бъде победена кръстоносната армия. Според Георги Острогорски, победата на Калоян при Одрин всъщност спасява Византия, т.к. дава възможност на Никейската империя да оцелее. По-късно именно никейците освобождават Цариград. В това се състои един от парадоксите на политическия живот на Балканите през XIII в.

След успеха при Одрин цар Калоян насочил своите удари към земите между Марица и Места и превзел Сяр. По същото това време българският войвода Чъзмен, който бил управител на Средна Македония с център крепостта Просек, нападнал изненадващо Солун и успял да го превземе, но бил изтласкан оттам от войските на Бонифаций Монфератски. Успехите на българите уплашили византийската аристокрация и тя побързала да се оттегли от съюза си с цар Калоян. Отказът на византийците от съюза с българите всъщност облагодетелствало западните рицари, които успели да се съвземат от нанесеното им поражение. Узнали за Балдуиновата смърт, те провъзгласили за император брат му Хенрих (1206-1216г.) и започнали да се подготвят за война срещу българите. В отговор на византийското отцепничество през пролетта на 1206г. български и кумански отряди нахлули в Източна Тракия, превзели и разрушили много крепости и градове, а жителите им преселили край р.Дунав.

През юли 1207г., при срещата си в Кипсела, император Хенрих и солунският крал Бонифаций Монфератски се споразумели да обединят силите си и да нападнат България. На връщане от Солун Бонифаций бил изненадан в Родопите от български отряд и бил убит. След неговата смърт цар Калоян насочил войските си за превземането на Солун. Междувременно болярската опозиция отново надигнала глава и при обсадата на Солун цар Калоян станал жертва на заговор. През октомври 1207г. той бил убит в шатрата си от куманския войвода Манастър. Тялото на убития български владетел било пренесено в Търново. Предполага се, че той е погребан във Великата лавра “Св. Четиредесет мъченици”. Основание за това дава откритото преди 20 години погребение на аристократ и пръстен с надпис “Калоянов пръстен”. Дали въпросното погребение е на цар Калоян или не, е трудно да се отговори, но засега поне е прието твърдението, че вероятно става въпрос именно за цар Калоян.

Царуването на Калоян представлява един от най-интересните и бляскави периоди в средновековното ни минало. С енергичната си и далновидна дейност, с качествата си на пълководец и дипломат, Калоян успява да продължи делото за освобождение на българите и успява да наложи централизираната монархия над сепаратизма на отделните боляри.
Само за едно десетилетие възобновеното Българско царство се наложило като първостепенна военно-политическа сила в Европейския югоизток, извоювало голямо международно признание както в Източна, така и в Западна Европа. Обвързването на държавата и църквата с папския Рим при крайно усложнената обстановка на Балканите и очевиден възход на папската институция по времето на един от най-блестящите й представители – Инокентий III показва стремежите на цар Калоян да осигури достойно място на България в историята на европейския континент.
Столетие и половина след неговата смърт патриарх Евтимий Търновски (1375-1394г.) високо оценява дейността на “най-благочестивия и най-славен цар – Калоян” за пренасянето мощите на редица славни български християнски светци в Търново (на Св. Филотея, Св. Иларион Мъгленски и Св. Йоан Поливотски). Така българската столица станала място за свято поклонение и изключително важен църковно-религиозен център на Балканите. Патриарх Евтимий оценил ролята на Калоян не само като спасител на балканските народи от западните рицари, но и като покорител на много градове и области.

В Синодика на българската църква заслугите на първите трима Асеневци за българския народ и държава са оценени по достойнство.

След убийството на цар Калоян български владетел станал неговият сестрин син Борил (1207-1218г.). За да затвърди несигурното си положение на престола, Борил се оженил за вдовицата на Калоян, която била куманка по произход. Много е спорен въпросът дали Борил е узурпатор на престола или пък поради малолетието на синовете на Асен престола му принадлежал по право. Управлението на Борил е белязано с редица териториални загуби. Българската държава навлязла във временен период на упадък и кризи.

Възстановяването на българската държава при първите Асеневци се осъществило по византийски модел от времето на династията Комнини. От Византия били взаимствани титлите, дворцовите церемонии и знаците на властта. Главната цел на първите Асеневци била освобождението на българските земи и възстановяването на Българското царство и Българската патриаршия. Поради силния византийски натиск тези възстановителни процеси се осъществили неравномерно. Още при първите Асеневци се забелязват и симптомите на бъдещата политическа криза. Твърде показателен е фактът, че Асен, Петър и Калоян били насилствено свалени от властта и убити. Неустановените правила за престолонаследие довели до ожесточена борба за власт след смъртта на Калоян. В края на XII и началото на XIII век се появили и първите кълнове на политически сепаратизъм в Българското царство. Образуваните самостоятелни и полусамостоятелни владения на Добромир Хриз, Иванко, княз Белота имали кратковременен характер и обикновено изчезвали със смъртта на своите господари. По-късно обаче се формирали нови по-жизнени и самостоятелни владения в пределите на Българското царство.

Двойствена била и ролята на куманите в българския политически живот. От една страна те подпомагали Асеневци в най-решителните битки срещу Византийската империя, Унгарското кралство и Латинската империя. От друга страна обаче куманите започнали да се месят все павече в държавното управление и това имало негативни последици в българската история.
В първите десетилетия след възобновяването си в Българското царство започва и духовната обнова. Главен център на културния и духовен живот по това време била столицата Търново. Нейното изграждане започнало при Асен, Петър и Калоян. Столицата се състояла от няколко самоктоятелни крепости – Царевец, Трапезица, Момина крепост. На хълма Царевец се намирали царските дворци и патриаршеската църква “Възнесение Христово”, както и патриаршеския дворец и домовете на аристокрацията. Изградени били и жилищни квартали за населението, което се препитавало с търговия и занаяти. По време на цар Иван-Асен I в Търново били пренесени тържествено от Средец мощите на Св. Иван Рилски. В столичния град те престояли до 1469г., когато били пренесени в Рилския манастир.

Още в края на XIII в. българските книжовници създали схващането, че Българското царство е богоизбрано, наред с Византийската и Германската империя.

Залезът на ранносредновековната българска държава (927-1018).

България под византийска власт.

Началото на отслабването на българската държава се долавя още в края на Симеоновото управление. Една от слабо проучените страни от политиката на цар Симеон е свързана с вътрешното управление на държавата. Сравнително малко се знае за това каква вътрешна политика е водил българският цар, но е известно, че в административно отношение са се запазили редица елементи от прабългарската държавна традиция като например титлите кавхан, ичиргубоил, таркан, канартикин и др. От някои писма на Роман Лакапин става известно, че от българската държава са избягали около 20 000 души, които вероятно са били противници на агресивната Симеонова политика.

Не са известни причините, поради които цар Симеон лишил от престола първородния си син Михаил и го замонашил. Всъщност това е причината на българския престол след смъртта на Симеон да застане Петър (927-968г.), който е син на Симеон от втория му брак със сестрата на болярина Георги Сурсувул. При управлението на Петър са загубени много от земите, завоювани от Симеон, което идва да покаже, че въпреки успешните Симеонови войни срещу Византия, той не предприел значими мерки за задържането на завоюваните територии към България. Според историка Петър Мутафчиев една от причините за загубата на териториите е тази, че Симеон не е построил достатъчно крепости, за да пази завладените земи.
В общи линии единственото наследство, което остава след смъртта на Симеон, е владетелската титла цар и историческия спомен за величието на България при неговото управление.

След смъртта на цар Симеон обстановката в Югоизточна Европа силно се променила. Византия, която постигнала успехи във войните с арабите в Мала Азия, отново се превръща в един политически лидер в Югоизточна Европа. Това се вижда от стремежа й да укрепи позициите си на Балканите и да възстанови предишната си стройна военно-административна и църковна организация в редица области, загубени от нея.
Това е времето, когато унгарците, които не успели да реализират своята експанзия в Средна Европа, започнали да насочват своите експанзионистични усилия към Балканите.

Като значим политически фактор в Източна Европа се издига и Киевска Русия, която обединила около себе си така наречените руски славяни. Опитите на киевските князе да проникнат в земите от Долни Дунав били въспрени от печенегите, обитаващи областите на север от дунавските устия, които били и непосредствени съседи на българите. Според концепциите на византийската дипломация печенегите и русите са естествени съюзници на Византия, които могат военно да подпомогнат византийците срещу българите. Постепенно във византийския политически елит отново се възстановява идеята за военна разправа с България.

Историята на България от този период е сравнително добре проучена. Главен интерес за историците е българо-византийския двубой от края на X и началото на XI в. На него се спират още историците от XVII и XVIII в. – Мавро Орбини и Йован Райч. Францисканският монах Блазиус Клайнер в произведението си “Архив в три части на преславната провинция България” от 1761г. също се спира на двубоя на българите с Византия. От своя страна Паисий Хилендарски в “История славянобългарска” от 1762г. се опитва да проследи управлението на българския цар Самуил и неговите войни с Византия. Първите сериозни научни изследвания по тази тема са дело на Марин Дринов и чешкия историк Константин Иречек. Най-подробно изложение по този въпрос прави Васил Златарски в изследването “История на българската държава през средните векове”.

В ново време значителни приноси има проф. Иван Дуйчев, който разглежда родовите корени на цар Самуил. Специални научни публикации за управлението на цар Петър имат Петър Коледаров и Георги Бакалов.
Изворите от този период могат да бъдат разделени на няколко групи съобразно произхода им. От домашните извори това са Битолският надпис на цар Иван-Владислав, Преспанският надпис на цар Самуил, българските добавки към превода на “Манасиевата хроника” и др.
От византийските автори сведения дават Лъв Дякон, Йоан Скилица, Йоан Геометър и др.

Известни са и други славянски, латиноезични и арабски извори.
Началото на Петровото управление било белязано от симптомите на бъдещата политическа криза. До голяма степен тези симптоми проличават в лишаването от престолонаследие на първородния син на Симеон Михаил по неизвестни причини, което създава прецедент в престолонаследието. Въпреки това може да се приеме, че цар Петър, който е най-дълго управляващия цар на средновековна България, би следвало да продължи политическата линия на Симеон. Това се вижда и от неговите действия.

Първоначално през 927г. били продължени военните действия срещу Византия и в български ръце паднала крепостта Виза в Тракия. Въпреки този военен успех сред българския управляващ елит се наблюдава разединение, предизвикано от умората в следствие на многобройните Симеонови войни. Една част от българската аристокрация на чело с Георги Сурсувул, под чието влияние се намирал и цар Петър, настоявала да се прекратят военните действия и да се сключи мир с Византия. Именно тази групиривка имала надмощие, в следствие на което през есента на 927г. българският цар на чело на делегация пристигнал във византийската столица за сключване на мирен договор. Делегацията била тържествено посрещната от император Роман Лакапин. Между двете страни бил сключен тгийсетгодишен мирен дотовор, съгласно който византийският император се задължавал да плаща годишен данък на България. Византия официално признавала титлата цар на българския владетел. С решение на Синода на Цариградската патриаршия българският архиепископ бил въздигнат в сан патриарх. Така на практика държавата и църквата достигнали най-високата степен в развитието си – царство и патриаршия.

Анализирайки този мирен договор, може да се приеме, че цар Петър без излишен шум и военно напрежение успява да постигне това, което на практика Симеон не постига – лигитимация на владетелската титла от страна на Византия и постигането на църковна независимост. Мирният договор бил закрепен и с династичен брак. На 8 октомври 927г. в църквата “Св. Богородица при извора” цар Петър се оженил за внучката на византийския император Роман Лакапин, която в чест на сключения договор се преименувала Ирина (мир). За първи път византийска принцеса отивала в чужд владетелски двор, което било отстъпление от византийските принципи на междудържавнически отношения, но същевременно това е и доказателство за желанието на Византия да направи отстъпки пред българите в името на един траен мир
.
Въпреки изгодните клаузи на мирния договор, той не бил посрещнат с одобрение от онези среди на българската аристокрация, които целели възстановяване външната политика от времето на цар Симеон Велики. Срещу силното влияние на Византия се обявили и двамата по-млади синове на Симеон – Боян и Иван, които, за да покажат несъгласието си с византийския дворцов церемониал, ходели облечени съобразно българската традиция. През 928г. български велможи на чело с Иван формирали съзаклятие, целящо свалянето на Петър от трона. Заговорът бил разкрит, а Иван хвърлен в затвора и принудително замонашен. След това той бил изпратен на заточение във Византия.

През 930г. първородният син на Симеон – Михаил, напуснал манастира и с подкрепата на българите, живеещи по долината на р.Струма, вдигнал въстание. Неочакваната му смърт обаче довела до потушаването на бунта.
Вътрешните размирици и относителната нестабилност на българската държава създали благоприятни условия за нашествие от страна на нейните съседи.През 931г. сърбите въстанали и се освободили от българската власт. През 934г. унгарците нахлули в българските земи, като подложили на опустошение различни нейни области. Унгарските нашествия в последствие достигнали до Източна Тракия и до Солун. Печенегите от своя страна опустошили североизточните български земи. Тези нападения допълнително дестабилизирали българската държава, което се вижда и от силното разпространение на богомилството, което придобило характер на народно движение.

В средата на X в. Византийската империя започнала да търси изостряне на отношенията с българите. Цар Петър, който посветил живота си повече на църквата и религиозните въпроси, като че ли не забелязвал настъпващите промени във византийската политика. Когато на власт във Византия дошъл прочутият военачалник и победител на арабите Никифор II Фока, антибългарската тенденция в политиката на Византия взела връх. Това добре проличава през 967г., когато в Цариград дошло българско пратеничество, за да получи годишния данък. Император Никифор II Фока отказал да плати данъка, като същевременно нарекъл българския владетел “цар кожогризец”. Той даже заплашил с война българите и демонстративно навлязъл в Тракия, но бързо се оттеглил. Антибългарската кампания на византийците се прехвърлила и на дипломатическото поле. С помощта на подаръци те успели да склонят киевския княз Светослав да нападне България. През 968г. Светослав извършил първия си поход. Той навлязъл в Отвъддунавска България и завладял 80 крепости. Походът на киевския княз е доказателство за това, че България не е подготвена за военни действия. Междувременно цар Петър се разболял и в края на 968г. се оттеглит от престола. Изморен от дългото царуване, той приел монашески обет, а на 30 януари 969г. починал. Наскоро след това той бил канонизиран от българската църква за светец. Управлението на царството временно преминало в ръцете на дворцовата аристокрация, която търсела пътища за сближиние с Византия и печенегите. Смъртта на царя от друга страна довежда и до тежки изпитания за държавата. От Цариград се завърнали синовете на цар Петър – Борис и Роман, които живеели там като заложници. За Български цар бил провъзгласен Борис II (969-971г + 976г.).

Управлението на Борис II до голяма степен е свързано с напрегнатото външнополитическо състояние на българската държава. Съвсем естествено е новият български цар да потърси помощта на Византия във войната срещу русите. Той сключил договор с византийците за съвместни действия. От друга страна киевският княз Светослав трябвало да се завърне в Киев, т.к. градът бил обсаден от печенегите. Твърде скоро обаче той организирал втори поход срещу България през 969г., като обявил, че ще превърне българската крепост Преславец на р.Дунав в център на своите владения. Светослав успял да завладее и стратегическата крепост Дръстър (дн. Силистра). Въпреки многократните настоявания от страна на българския цар Борис II, той така и не получил обещаната византийска помощ. В тази обстановка българският цар нямал друга алтернатива освен сключването на съюз със Светослав за съвместни действия срещу Византия. В този съюз княз Светослав имал водеща раля. Той формирал голяма армия от руси, българи и печенеги, с които навлязъл в Тракия, превзел град Пловдив и жестоко се разправил с неговите жители. През 970г. княз Светослав нахлул дълбоко на юг, завладял Тракия и достигнал до Одрин. Този път обаче той претърпял съкрушително поражение. Така изложените събития показват, че на практика се води една руско-византийска война на българска територия. Това е изключително неблагоприятна за България ситуация, което се вижда и от следващите действия на България.

През пролетта на 971г. византийският император Йоан Цимисхи предприема голям поход по суша и море към българските земи. Малко преди Великден той достига българската столица Велики Преслав. На 4 април 971г. пред стените на крепостта се разиграло кръвопролитно сражение, при което руско-българските войски били разбити, а в последвалия щурм на 5 април 971г. византийците превзели крепостта. Отбраната на Преслав била ръководена от руския войвода Свенкел. Йоан Цимисхи заявил на българския цар Борис II, че той не е дошъл да го поробва, което бил един негов политически ход за отвличане на вниманието на българския владетел. След великденските празници византийският император се отправил на север към крепостта Дръстър, където се бил укрепил княз Светослав. По пътя към Дръстър много български твърдини доброволно са предадени на византийците, подведени от обещанията на императора, че идва като освободител. Разбирайки за това, Светослав заповядал избиването на 300 български първенци и военачалници, което отслабило сериозно съпротивителните сили на българите. Йоан Цимисхи предприел обсада на град Дръстър, която продължила три месеца. Обсадата била безуспешна, което довело до сключване на споразумение между византийския император и Светослав, което гарантирало предаването на крепостта срещу правото на Светослав да напусне Дръстър. По обратния си път към Киев, някъде около р.Днепър, руският княз бил убит от печенегите.
След оттеглянето на русите византийците побързали да покорят и окупират останалите български крепости. Йоан Цимисхи преименувал Дръстър на Теодоропол. В почти всички български твърдини били поставени византийски гарнизони, като по този начин цяла Източна България била завоювана. На връщане към Цариград, минавайки през Велики Преслав, византийският император заловил Борис II и неговото семейство и ги отвел в Цариград. Градът бил преименуван на името на императора – Йоанопол.

В покорените български земи била въведена византийската административна система. Те били разделени на теми (области). Земите между Дунав и Стара планина били включени в тема Тракия с център крепостта Йоанопол (Велики Преслав), а земите на север от р.Дунав влизали в една нова тема – “Западна Месопотамия”. В Цариград Йоан Цимисхи организирал триумф, при който в колесницата му били поставени короните и пурпурните одежди на българските царе. След него като обикновен пешак вървял цар Борис II , който трябвало да преживее унижението на пленения владетел. На българския владетел били отнети знаците на властта и той получил титлата магистър. Това целяло да покаже, че Българското царство вече не съществувало.

Не така стоели нещата със западните и югозападните български земи, които запазили своята държавна независимост. Там се преместил и българският патриарх Дамян. Отначало той се установил в крепостта Средец, а в последствие той и негвите приемници премествали последователно своята резиденция във Воден, Мъглен и Преспа, като накрая тяхно седалище станала столицата Охрид. За известно време след покоряването на Преслав върховната духовна власт на българския патриарх символизирала независимостта и единството на България. В западните части на българските земи успяла да се съхрани и държавността. Във времето, когато византийците покорили Североизточна България, управляващия западните български предели комит Никола, вече не бил между живите и неговите синове Давид, Мойсей, Арон и Самуил, наречени комитопули след смъртта на баща си, установили едно своеобразно четиривластие. Давид пребивавал в Преспа, Мойсей – в Струмица, Арон – в Средец и Самуил – във Видин.

За да защитят останалите свободни земи от Българското царство през 973г. комитопулите изпратили пратеници при немския крал Отон I с цел сключването на политически съюз. Направен бил опит и за съюз с унгарците. За произхода на комитопулите са изказани различни мнения. Според Йордан Иванов те били от арменски произход. Най-вероятно обаче по майчина линия комитопулите са свързани с царската българска династия.

През 976г. братята разгърнали действия на широк фронт срещу Византия. Още в началото обаче тези действия били съпътствани с неудачи. Давид бил убит от скитници власи близо до Преспа. Мойсей загинал при обсадата на град Сяр. През 976г., като използвали размириците в Цариград, свързани с възкачването на престола на Василий II след смъртта на Йоан Цимисхи, цар Борис II и брат му Роман избягали от Цариград. На границата обаче българският цар бил убит по погрешка от български граничар, който го помислил за византиец. Роман обаче успял да стигне до град Видин. Пристигането на Роман във Видин поставя редица въпроси, свързани с това провъзгласен ли е за цар или не. Според едни историци той не е можел да бъде провъзгласен за цар, т.к. по време на престоя си в Царогред е бил скопен и поради това не би могъл да носи царската корона. Друга група от историци приемат, че той е бил провъзгласен за цар и действително е бил владетел от 976 до 991г. Впрочем изворите посочват действително този факт, което показва, че Самуил е проявил лоялност към внука на Симеон и признал правомощията му на владетел. Всъщност Роман оставил държавните и военни дела в ръцете на Самуил, а той подобно на Борис II се отдал на църквата. Така по думите на византийския историк Йоан Скилица, Самуил станал самовластен цар на цяла България макар и да не носел царската корона. По време на една битка Роман бил пленен от византийците и откаран в Цариград, където през 997г. починал. Тогава българското болярство избрало официално за цар Самуил (991-1014г.). За кратко време българите постигнали големи успехи във войната с Византия. През 979-985г. български войски нахлули в Тракия и в Солунската област. Били завоювани Епир и Тесалия. Българските войски достигнали до Пелопонес и Коринт. Превзети били много стратегически крепости, най-важната от които била Лариса, чиито жители Самуил преселил във вътрешността на България, като пощадил само рода на болярина Никулица. Византийският автор Кекавмен дава подробни сведения за обсадата на Лариса. Според него Самуил позволявал на жителите на града свободно да засяват нивите си, но през лятото не позволявал да излизат от града и да събират огредите. Така гладът довел до това, че след тригодишна блокада, без сражение, Лариса преминала в български ръце. Разказът на Кекавмен показва, че битката за Лариса и борбата за Тесалия са продължили близо пет години – от 977 до 983г.

Едва десет години след възкачването си на престола император Василий II предприел първия си поход срещу българите. През Одрин и Пловдив той се отправил към Средец и обсадил града. Обсадата била несполучлива, т.к. известието, че Самуил е тръгнал с голяма войска към Средец принудило императора да тръгне обратно към Константинопол.
На 17 авгус 986г. в прохода Траянови врата византийската войска била обкръжена и поголовно избита. Пленена била и императорската съкровищница. Василий II едва се спасил благодарение на арменската гвардия. След този успех Самуил продължил своя поход на север и освободил цяла Североизточна България, включително и отвъддунавските земи. Победата при Траянови врата дала възможност през 986-987г. да бъде възстановена българската държавна власт напълно.

Въпреки успехите в българския царски двор избухнали междуособици. Братът на Самуил Арон бил заподозрян в сътрудничество с византийците и при опит да извърши преврат на 14 юни 987г. бил убит заедно с цялото си семейство по заповед на Самуил. Бил пожален единствено неговият син Иван-Владислав, т.к. за него се застъпил синът на Самуил Гаврил-Радомир.
През следващите години Самуил продължил военните действия, които били насочени на запад и югозапад. През 995г. Самуил превзел крепостта Драч и отново, както по времето на цар Симеон, българите достигнали до Адриатическо море. На следващата година Самуил се насочил към Солун, където избил една византийска армия, а след това се насочил към Тесалия, като българските войски достигнали чак до Пелопонес. Така на практика се възкресила българската външнополитическа линия на цар Симеон Велики за безпощадна война срещу Византия.

През есента на 996г. българската войска претърпяла съкрушително поражение в близост до Термопилите. Голяма част от българските войници били избити, а 12 000 - пленени. Самият цар Самуил и синът му Гаврил-Радомир едва се спасили. Византийците не успели да развият своето настъпление, т.к. византийската армия била ангажирана във военни действия срещу арабите в Сирия. Това дало възможност на Самуил да се съвземе след разгрома и да укрепи своя тил. През 997-998г. той предприел поход срещу разпокъсаните сръбски племена. В български ръце паднали много крепости по Далматинското крайбрежие чак до Задар. Най-силна съпротива на българите оказал срабският княз Иван-Владимир, който обаче бил пленен и отведен в Преспа. По-късно Самуил го оженил за дъщеря си Теодора Косара и му върнал владенията. Около 997г. цар Самуил предприел действия за защите на северозападните български земи от унгарците. След известно време с унгарците бил сключен мир, който също бил закрепен с династичем брак. Българският престолонаследник се оженил за дъщерята на унгарския вожд Гейза. В научната литература е изказано предположение, че цар Самуил се обърнал към светия престол в Рим и потърсил признание за царската си титла. Като царски резиденции се утвърдили Преспа и Охрид.

Успехите на византийците във войната срещу арабите дали възможност император Василий II да започне поредица от походи, целта на които е обезсилването на българите. Решителният сблъсък започнал още в началото на новото хилядолетие. През пролетта на 1001г. една византийска армия се насочила към Североизточна България и завладяла отново Преслав, Плиска и Дръстър. Тази област веднага била превърната във византийска тема и наречена Паристрион. Византийският император се насочил на юг, като завзел крепостта Верея (дн. Стара Загора) и други български твърдини. След упорита съпротива била превзета и крепостта Воден, която била отбранявана храбро от войводата Драгшан.

През 1002г. Василий II се насочил към Видин. Крепостта била обсадена по суша и с флота, която използвала гръцки огън. За да отклони вниманието от Видин, Самуил предприел набез в Югоизточна Тракия и достигнал до Одрин. Василий II обаче не се поддал на тази уловка и продължил обсадата. След осем месеца и то след предателството на българския епископ Видин бил превзет (1003г.). След превземането на града Василий II продължил на юг и в околностите на Скопие разбил разположената на стан Самуилова армия. Била превзета и крепостта. Опитът на византийците да превземат и Перник се оказал неуспешен поради храбрата защита на болярина Кракра.
От твърде важно значение за Българо-византийската война била битката при Крета (не далеч от Солун) през 1009г. Войската на Самуил била разбита, което не дало възможност на българския владетел да организира контра настъпление.

В периода 1009-1013г. Василий II бил принуден временно да прекрати военните действия срещу България, т.к. воювал в Южна Италия. Цар Самуил използвал това време, за да изгради прегради на границата между Беласица и Огражден, откъдето обикновено преминавали византийските войски. През 1014г. Василий II потеглил с огромна армия и навлязъл в долината на р.Струма. Той бил спрян при крепостта Ключ. Византийски отряд успял да заобиколи планината Беласица и да нападне в гръб българската войска. 15 000 български войници попаднали в плен, а цар Самуил бил спасен от сина се Гаврил-Радомир, който го отвел в Прилеп. Междувременно Гаврил-Радомир успял да разбие византийски отряд и да убие неговия пълководец, което дало основание на Василий II да заповяда да бъдат ослапени петнайсетте хиляди пленени български войници. На всеки сто души бил оставян един за водач. Ослепените български войници били изпратени при българския цар в Преспа, който при вида на това трагично шествие получил сърдечен удар и починал на 6 октомври 1014г.

На 15 октомври за нов български владетил бил коронясан синът на Смуил Гаврил-Радомир (1014-1015г.). Пръв негов помощник бил кавхан Дометиан. Император Василий, който започнал да носи зловещото прозвище “Бългороубиец”, продължил похода си. Той превзел Битоля, крепостите Острово, Прилеп и Воден. През 1015г. във византийски ръце попаднал и Мъглен. Там бил пленен и кавхан Дометиан, който заедно с други български военачалници бил преселен в Армения.

Наред с военните действия византийската дипломация успяла да предизвика разкол сред българската аристокрация. По време на лов цар Гаврил-Радомир бил убит от братовчед си Иван-Владислав – същият чиито живот бил спасил по-рано. Иван-Владислав се обявил за български цар (1015-1018г.). Първоначално той изявил готовност за сътрудничество и приятелство с Василий II, но византийският император не спрял офанзивата срещу българите. За да се закрепи на престола, Иван-Владислав убил съпругата на Гаврил-Радомир и ослепил най-големият му син. Това предизвикало бунт сред българското болярство, като някои от болярите, на чело с кавхан Теодор, преминали на страната на византийците. Те готвели покушение срещу Иван-Владислав, което било осуетено. Новият български владетел, благодарение на една победа на българския войвода Ивац над византийците, се закрепил на престола. По негова заповед била възстановена крепостта Битоля, където бил поставен и специален надпис, в който се казвало, че това се прави за живата и спасението на българите. Себе си Иван-Владислав нарекъл “самодържец български” и “българин родом”. През следващите години той продължил борбата срещу Самуиловия род. Жертва на неговата подозрителност станал зетът на Самуил Иван-Владимир, убит в Преспа. Вместо да се насочи срещу византийските войски, Иван-Владислав обсадил адриатическата крепост Драч в началото на 1018г. Под стените на крепостта той намерил смъртта си, след като влязъл в двубой с византийския стратег Никита Пигонит.

През март 1018г. Василий II потеглил на своя последен поход за завладяването на Българското царство. Още при крепостта Сяр при него дошли Кракра и началниците на 35 крепости, които се предали доброволно. В Струмица пред императора се представил и патриарх Давид. Той му предал писмо от царица Мария, с което тя му предоставяла България срещу обещанието за закрила. Оттам Василий II пристигнал в Охрид, където бил посрещнат тържествено от недостойните представители на българската аристокрация. Българската съкровищница била разграбена и с парите Василий II платил заплатите на своите войници.

Превземането на Охрид не означавало завладяване на България. Престолонаследникът Персиан, заедно с братята си Алусиан и Арон, се оттеглили в албанските планини, за да продължат борбата, но след известно време те се поддали на увещанията на Василий II и се предали. За известно време съпротивата продължили войводите Ивац, Никулица, Елемаг и Гавра. Последен защитник на българската държавна независимост бил управителят на крепостта Срем, който бил убит в началото на 1019г. За да лиши изцяло от съпротивителни възможности българите, Василий II събрал оцелялата българска войска и военачалници и ги изпратил на изток, за да воюват срещу Армения.

Дългогодишният двубой с Византия завършил с успех за империята. До голяма степен българският военнен и икономически потенциал бил до крайност изтощен. През последните години от съществуването на българската държава във външнополитически план тя се оказала изолирана и лишена от възможността за подкрепа. Изострените отношения сред българската аристокрация допълнително обезсилили съпротивата на българите. Известният френски историк Гюстав Шльомберже окачествява края на X и началото на XI в. като “византийска епопея”. В действителност обаче те могат да бъдат разглеждани като една своеобразна “българска епопея” в двубоя с Византия.
Със завладяването на българската държава и разпокъсаните сръбски племена Балканският полуостров за първи път след идването на славяните се намирал изцяло под византийска власт. Настъпила първата голяма катастрофа в българската история, довела до забавяне в българското държавно развитие
.
Своеобразната “българска епопея” била изпълнена с величава саможертва, но и с жалки предатерства, всяко едно от които можело да послужи за сюжет на пиеса. Така например Уилям Шекспир използва един сюжет от историята на Самуилова България, с която от части е бил запознат, в пиесата си “Буря”.