.jpg)
България под византийска власт.
Началото на отслабването на българската държава се долавя още в края на Симеоновото управление. Една от слабо проучените страни от политиката на цар Симеон е свързана с вътрешното управление на държавата. Сравнително малко се знае за това каква вътрешна политика е водил българският цар, но е известно, че в административно отношение са се запазили редица елементи от прабългарската държавна традиция като например титлите кавхан, ичиргубоил, таркан, канартикин и др. От някои писма на Роман Лакапин става известно, че от българската държава са избягали около 20 000 души, които вероятно са били противници на агресивната Симеонова политика.
Не са известни причините, поради които цар Симеон лишил от престола първородния си син Михаил и го замонашил. Всъщност това е причината на българския престол след смъртта на Симеон да застане Петър (927-968г.), който е син на Симеон от втория му брак със сестрата на болярина Георги Сурсувул. При управлението на Петър са загубени много от земите, завоювани от Симеон, което идва да покаже, че въпреки успешните Симеонови войни срещу Византия, той не предприел значими мерки за задържането на завоюваните територии към България. Според историка Петър Мутафчиев една от причините за загубата на териториите е тази, че Симеон не е построил достатъчно крепости, за да пази завладените земи.
В общи линии единственото наследство, което остава след смъртта на Симеон, е владетелската титла цар и историческия спомен за величието на България при неговото управление.
След смъртта на цар Симеон обстановката в Югоизточна Европа силно се променила. Византия, която постигнала успехи във войните с арабите в Мала Азия, отново се превръща в един политически лидер в Югоизточна Европа. Това се вижда от стремежа й да укрепи позициите си на Балканите и да възстанови предишната си стройна военно-административна и църковна организация в редица области, загубени от нея.
Това е времето, когато унгарците, които не успели да реализират своята експанзия в Средна Европа, започнали да насочват своите експанзионистични усилия към Балканите.
Като значим политически фактор в Източна Европа се издига и Киевска Русия, която обединила около себе си така наречените руски славяни. Опитите на киевските князе да проникнат в земите от Долни Дунав били въспрени от печенегите, обитаващи областите на север от дунавските устия, които били и непосредствени съседи на българите. Според концепциите на византийската дипломация печенегите и русите са естествени съюзници на Византия, които могат военно да подпомогнат византийците срещу българите. Постепенно във византийския политически елит отново се възстановява идеята за военна разправа с България.
Историята на България от този период е сравнително добре проучена. Главен интерес за историците е българо-византийския двубой от края на X и началото на XI в. На него се спират още историците от XVII и XVIII в. – Мавро Орбини и Йован Райч. Францисканският монах Блазиус Клайнер в произведението си “Архив в три части на преславната провинция България” от 1761г. също се спира на двубоя на българите с Византия. От своя страна Паисий Хилендарски в “История славянобългарска” от 1762г. се опитва да проследи управлението на българския цар Самуил и неговите войни с Византия. Първите сериозни научни изследвания по тази тема са дело на Марин Дринов и чешкия историк Константин Иречек. Най-подробно изложение по този въпрос прави Васил Златарски в изследването “История на българската държава през средните векове”.
В ново време значителни приноси има проф. Иван Дуйчев, който разглежда родовите корени на цар Самуил. Специални научни публикации за управлението на цар Петър имат Петър Коледаров и Георги Бакалов.
Изворите от този период могат да бъдат разделени на няколко групи съобразно произхода им. От домашните извори това са Битолският надпис на цар Иван-Владислав, Преспанският надпис на цар Самуил, българските добавки към превода на “Манасиевата хроника” и др.
От византийските автори сведения дават Лъв Дякон, Йоан Скилица, Йоан Геометър и др.
Известни са и други славянски, латиноезични и арабски извори.
Началото на Петровото управление било белязано от симптомите на бъдещата политическа криза. До голяма степен тези симптоми проличават в лишаването от престолонаследие на първородния син на Симеон Михаил по неизвестни причини, което създава прецедент в престолонаследието. Въпреки това може да се приеме, че цар Петър, който е най-дълго управляващия цар на средновековна България, би следвало да продължи политическата линия на Симеон. Това се вижда и от неговите действия.
Първоначално през 927г. били продължени военните действия срещу Византия и в български ръце паднала крепостта Виза в Тракия. Въпреки този военен успех сред българския управляващ елит се наблюдава разединение, предизвикано от умората в следствие на многобройните Симеонови войни. Една част от българската аристокрация на чело с Георги Сурсувул, под чието влияние се намирал и цар Петър, настоявала да се прекратят военните действия и да се сключи мир с Византия. Именно тази групиривка имала надмощие, в следствие на което през есента на 927г. българският цар на чело на делегация пристигнал във византийската столица за сключване на мирен договор. Делегацията била тържествено посрещната от император Роман Лакапин. Между двете страни бил сключен тгийсетгодишен мирен дотовор, съгласно който византийският император се задължавал да плаща годишен данък на България. Византия официално признавала титлата цар на българския владетел. С решение на Синода на Цариградската патриаршия българският архиепископ бил въздигнат в сан патриарх. Така на практика държавата и църквата достигнали най-високата степен в развитието си – царство и патриаршия.
Анализирайки този мирен договор, може да се приеме, че цар Петър без излишен шум и военно напрежение успява да постигне това, което на практика Симеон не постига – лигитимация на владетелската титла от страна на Византия и постигането на църковна независимост. Мирният договор бил закрепен и с династичен брак. На 8 октомври 927г. в църквата “Св. Богородица при извора” цар Петър се оженил за внучката на византийския император Роман Лакапин, която в чест на сключения договор се преименувала Ирина (мир). За първи път византийска принцеса отивала в чужд владетелски двор, което било отстъпление от византийските принципи на междудържавнически отношения, но същевременно това е и доказателство за желанието на Византия да направи отстъпки пред българите в името на един траен мир
.
Въпреки изгодните клаузи на мирния договор, той не бил посрещнат с одобрение от онези среди на българската аристокрация, които целели възстановяване външната политика от времето на цар Симеон Велики. Срещу силното влияние на Византия се обявили и двамата по-млади синове на Симеон – Боян и Иван, които, за да покажат несъгласието си с византийския дворцов церемониал, ходели облечени съобразно българската традиция. През 928г. български велможи на чело с Иван формирали съзаклятие, целящо свалянето на Петър от трона. Заговорът бил разкрит, а Иван хвърлен в затвора и принудително замонашен. След това той бил изпратен на заточение във Византия.
През 930г. първородният син на Симеон – Михаил, напуснал манастира и с подкрепата на българите, живеещи по долината на р.Струма, вдигнал въстание. Неочакваната му смърт обаче довела до потушаването на бунта.
Вътрешните размирици и относителната нестабилност на българската държава създали благоприятни условия за нашествие от страна на нейните съседи.През 931г. сърбите въстанали и се освободили от българската власт. През 934г. унгарците нахлули в българските земи, като подложили на опустошение различни нейни области. Унгарските нашествия в последствие достигнали до Източна Тракия и до Солун. Печенегите от своя страна опустошили североизточните български земи. Тези нападения допълнително дестабилизирали българската държава, което се вижда и от силното разпространение на богомилството, което придобило характер на народно движение.
В средата на X в. Византийската империя започнала да търси изостряне на отношенията с българите. Цар Петър, който посветил живота си повече на църквата и религиозните въпроси, като че ли не забелязвал настъпващите промени във византийската политика. Когато на власт във Византия дошъл прочутият военачалник и победител на арабите Никифор II Фока, антибългарската тенденция в политиката на Византия взела връх. Това добре проличава през 967г., когато в Цариград дошло българско пратеничество, за да получи годишния данък. Император Никифор II Фока отказал да плати данъка, като същевременно нарекъл българския владетел “цар кожогризец”. Той даже заплашил с война българите и демонстративно навлязъл в Тракия, но бързо се оттеглил. Антибългарската кампания на византийците се прехвърлила и на дипломатическото поле. С помощта на подаръци те успели да склонят киевския княз Светослав да нападне България. През 968г. Светослав извършил първия си поход. Той навлязъл в Отвъддунавска България и завладял 80 крепости. Походът на киевския княз е доказателство за това, че България не е подготвена за военни действия. Междувременно цар Петър се разболял и в края на 968г. се оттеглит от престола. Изморен от дългото царуване, той приел монашески обет, а на 30 януари 969г. починал. Наскоро след това той бил канонизиран от българската църква за светец. Управлението на царството временно преминало в ръцете на дворцовата аристокрация, която търсела пътища за сближиние с Византия и печенегите. Смъртта на царя от друга страна довежда и до тежки изпитания за държавата. От Цариград се завърнали синовете на цар Петър – Борис и Роман, които живеели там като заложници. За Български цар бил провъзгласен Борис II (969-971г + 976г.).
Управлението на Борис II до голяма степен е свързано с напрегнатото външнополитическо състояние на българската държава. Съвсем естествено е новият български цар да потърси помощта на Византия във войната срещу русите. Той сключил договор с византийците за съвместни действия. От друга страна киевският княз Светослав трябвало да се завърне в Киев, т.к. градът бил обсаден от печенегите. Твърде скоро обаче той организирал втори поход срещу България през 969г., като обявил, че ще превърне българската крепост Преславец на р.Дунав в център на своите владения. Светослав успял да завладее и стратегическата крепост Дръстър (дн. Силистра). Въпреки многократните настоявания от страна на българския цар Борис II, той така и не получил обещаната византийска помощ. В тази обстановка българският цар нямал друга алтернатива освен сключването на съюз със Светослав за съвместни действия срещу Византия. В този съюз княз Светослав имал водеща раля. Той формирал голяма армия от руси, българи и печенеги, с които навлязъл в Тракия, превзел град Пловдив и жестоко се разправил с неговите жители. През 970г. княз Светослав нахлул дълбоко на юг, завладял Тракия и достигнал до Одрин. Този път обаче той претърпял съкрушително поражение. Така изложените събития показват, че на практика се води една руско-византийска война на българска територия. Това е изключително неблагоприятна за България ситуация, което се вижда и от следващите действия на България.
През пролетта на 971г. византийският император Йоан Цимисхи предприема голям поход по суша и море към българските земи. Малко преди Великден той достига българската столица Велики Преслав. На 4 април 971г. пред стените на крепостта се разиграло кръвопролитно сражение, при което руско-българските войски били разбити, а в последвалия щурм на 5 април 971г. византийците превзели крепостта. Отбраната на Преслав била ръководена от руския войвода Свенкел. Йоан Цимисхи заявил на българския цар Борис II, че той не е дошъл да го поробва, което бил един негов политически ход за отвличане на вниманието на българския владетел. След великденските празници византийският император се отправил на север към крепостта Дръстър, където се бил укрепил княз Светослав. По пътя към Дръстър много български твърдини доброволно са предадени на византийците, подведени от обещанията на императора, че идва като освободител. Разбирайки за това, Светослав заповядал избиването на 300 български първенци и военачалници, което отслабило сериозно съпротивителните сили на българите. Йоан Цимисхи предприел обсада на град Дръстър, която продължила три месеца. Обсадата била безуспешна, което довело до сключване на споразумение между византийския император и Светослав, което гарантирало предаването на крепостта срещу правото на Светослав да напусне Дръстър. По обратния си път към Киев, някъде около р.Днепър, руският княз бил убит от печенегите.
След оттеглянето на русите византийците побързали да покорят и окупират останалите български крепости. Йоан Цимисхи преименувал Дръстър на Теодоропол. В почти всички български твърдини били поставени византийски гарнизони, като по този начин цяла Източна България била завоювана. На връщане към Цариград, минавайки през Велики Преслав, византийският император заловил Борис II и неговото семейство и ги отвел в Цариград. Градът бил преименуван на името на императора – Йоанопол.
В покорените български земи била въведена византийската административна система. Те били разделени на теми (области). Земите между Дунав и Стара планина били включени в тема Тракия с център крепостта Йоанопол (Велики Преслав), а земите на север от р.Дунав влизали в една нова тема – “Западна Месопотамия”. В Цариград Йоан Цимисхи организирал триумф, при който в колесницата му били поставени короните и пурпурните одежди на българските царе. След него като обикновен пешак вървял цар Борис II , който трябвало да преживее унижението на пленения владетел. На българския владетел били отнети знаците на властта и той получил титлата магистър. Това целяло да покаже, че Българското царство вече не съществувало.
Не така стоели нещата със западните и югозападните български земи, които запазили своята държавна независимост. Там се преместил и българският патриарх Дамян. Отначало той се установил в крепостта Средец, а в последствие той и негвите приемници премествали последователно своята резиденция във Воден, Мъглен и Преспа, като накрая тяхно седалище станала столицата Охрид. За известно време след покоряването на Преслав върховната духовна власт на българския патриарх символизирала независимостта и единството на България. В западните части на българските земи успяла да се съхрани и държавността. Във времето, когато византийците покорили Североизточна България, управляващия западните български предели комит Никола, вече не бил между живите и неговите синове Давид, Мойсей, Арон и Самуил, наречени комитопули след смъртта на баща си, установили едно своеобразно четиривластие. Давид пребивавал в Преспа, Мойсей – в Струмица, Арон – в Средец и Самуил – във Видин.
За да защитят останалите свободни земи от Българското царство през 973г. комитопулите изпратили пратеници при немския крал Отон I с цел сключването на политически съюз. Направен бил опит и за съюз с унгарците. За произхода на комитопулите са изказани различни мнения. Според Йордан Иванов те били от арменски произход. Най-вероятно обаче по майчина линия комитопулите са свързани с царската българска династия.
През 976г. братята разгърнали действия на широк фронт срещу Византия. Още в началото обаче тези действия били съпътствани с неудачи. Давид бил убит от скитници власи близо до Преспа. Мойсей загинал при обсадата на град Сяр. През 976г., като използвали размириците в Цариград, свързани с възкачването на престола на Василий II след смъртта на Йоан Цимисхи, цар Борис II и брат му Роман избягали от Цариград. На границата обаче българският цар бил убит по погрешка от български граничар, който го помислил за византиец. Роман обаче успял да стигне до град Видин. Пристигането на Роман във Видин поставя редица въпроси, свързани с това провъзгласен ли е за цар или не. Според едни историци той не е можел да бъде провъзгласен за цар, т.к. по време на престоя си в Царогред е бил скопен и поради това не би могъл да носи царската корона. Друга група от историци приемат, че той е бил провъзгласен за цар и действително е бил владетел от 976 до 991г. Впрочем изворите посочват действително този факт, което показва, че Самуил е проявил лоялност към внука на Симеон и признал правомощията му на владетел. Всъщност Роман оставил държавните и военни дела в ръцете на Самуил, а той подобно на Борис II се отдал на църквата. Така по думите на византийския историк Йоан Скилица, Самуил станал самовластен цар на цяла България макар и да не носел царската корона. По време на една битка Роман бил пленен от византийците и откаран в Цариград, където през 997г. починал. Тогава българското болярство избрало официално за цар Самуил (991-1014г.). За кратко време българите постигнали големи успехи във войната с Византия. През 979-985г. български войски нахлули в Тракия и в Солунската област. Били завоювани Епир и Тесалия. Българските войски достигнали до Пелопонес и Коринт. Превзети били много стратегически крепости, най-важната от които била Лариса, чиито жители Самуил преселил във вътрешността на България, като пощадил само рода на болярина Никулица. Византийският автор Кекавмен дава подробни сведения за обсадата на Лариса. Според него Самуил позволявал на жителите на града свободно да засяват нивите си, но през лятото не позволявал да излизат от града и да събират огредите. Така гладът довел до това, че след тригодишна блокада, без сражение, Лариса преминала в български ръце. Разказът на Кекавмен показва, че битката за Лариса и борбата за Тесалия са продължили близо пет години – от 977 до 983г.
Едва десет години след възкачването си на престола император Василий II предприел първия си поход срещу българите. През Одрин и Пловдив той се отправил към Средец и обсадил града. Обсадата била несполучлива, т.к. известието, че Самуил е тръгнал с голяма войска към Средец принудило императора да тръгне обратно към Константинопол.
На 17 авгус 986г. в прохода Траянови врата византийската войска била обкръжена и поголовно избита. Пленена била и императорската съкровищница. Василий II едва се спасил благодарение на арменската гвардия. След този успех Самуил продължил своя поход на север и освободил цяла Североизточна България, включително и отвъддунавските земи. Победата при Траянови врата дала възможност през 986-987г. да бъде възстановена българската държавна власт напълно.
Въпреки успехите в българския царски двор избухнали междуособици. Братът на Самуил Арон бил заподозрян в сътрудничество с византийците и при опит да извърши преврат на 14 юни 987г. бил убит заедно с цялото си семейство по заповед на Самуил. Бил пожален единствено неговият син Иван-Владислав, т.к. за него се застъпил синът на Самуил Гаврил-Радомир.
През следващите години Самуил продължил военните действия, които били насочени на запад и югозапад. През 995г. Самуил превзел крепостта Драч и отново, както по времето на цар Симеон, българите достигнали до Адриатическо море. На следващата година Самуил се насочил към Солун, където избил една византийска армия, а след това се насочил към Тесалия, като българските войски достигнали чак до Пелопонес. Така на практика се възкресила българската външнополитическа линия на цар Симеон Велики за безпощадна война срещу Византия.
През есента на 996г. българската войска претърпяла съкрушително поражение в близост до Термопилите. Голяма част от българските войници били избити, а 12 000 - пленени. Самият цар Самуил и синът му Гаврил-Радомир едва се спасили. Византийците не успели да развият своето настъпление, т.к. византийската армия била ангажирана във военни действия срещу арабите в Сирия. Това дало възможност на Самуил да се съвземе след разгрома и да укрепи своя тил. През 997-998г. той предприел поход срещу разпокъсаните сръбски племена. В български ръце паднали много крепости по Далматинското крайбрежие чак до Задар. Най-силна съпротива на българите оказал срабският княз Иван-Владимир, който обаче бил пленен и отведен в Преспа. По-късно Самуил го оженил за дъщеря си Теодора Косара и му върнал владенията. Около 997г. цар Самуил предприел действия за защите на северозападните български земи от унгарците. След известно време с унгарците бил сключен мир, който също бил закрепен с династичем брак. Българският престолонаследник се оженил за дъщерята на унгарския вожд Гейза. В научната литература е изказано предположение, че цар Самуил се обърнал към светия престол в Рим и потърсил признание за царската си титла. Като царски резиденции се утвърдили Преспа и Охрид.
Успехите на византийците във войната срещу арабите дали възможност император Василий II да започне поредица от походи, целта на които е обезсилването на българите. Решителният сблъсък започнал още в началото на новото хилядолетие. През пролетта на 1001г. една византийска армия се насочила към Североизточна България и завладяла отново Преслав, Плиска и Дръстър. Тази област веднага била превърната във византийска тема и наречена Паристрион. Византийският император се насочил на юг, като завзел крепостта Верея (дн. Стара Загора) и други български твърдини. След упорита съпротива била превзета и крепостта Воден, която била отбранявана храбро от войводата Драгшан.
През 1002г. Василий II се насочил към Видин. Крепостта била обсадена по суша и с флота, която използвала гръцки огън. За да отклони вниманието от Видин, Самуил предприел набез в Югоизточна Тракия и достигнал до Одрин. Василий II обаче не се поддал на тази уловка и продължил обсадата. След осем месеца и то след предателството на българския епископ Видин бил превзет (1003г.). След превземането на града Василий II продължил на юг и в околностите на Скопие разбил разположената на стан Самуилова армия. Била превзета и крепостта. Опитът на византийците да превземат и Перник се оказал неуспешен поради храбрата защита на болярина Кракра.
От твърде важно значение за Българо-византийската война била битката при Крета (не далеч от Солун) през 1009г. Войската на Самуил била разбита, което не дало възможност на българския владетел да организира контра настъпление.
В периода 1009-1013г. Василий II бил принуден временно да прекрати военните действия срещу България, т.к. воювал в Южна Италия. Цар Самуил използвал това време, за да изгради прегради на границата между Беласица и Огражден, откъдето обикновено преминавали византийските войски. През 1014г. Василий II потеглил с огромна армия и навлязъл в долината на р.Струма. Той бил спрян при крепостта Ключ. Византийски отряд успял да заобиколи планината Беласица и да нападне в гръб българската войска. 15 000 български войници попаднали в плен, а цар Самуил бил спасен от сина се Гаврил-Радомир, който го отвел в Прилеп. Междувременно Гаврил-Радомир успял да разбие византийски отряд и да убие неговия пълководец, което дало основание на Василий II да заповяда да бъдат ослапени петнайсетте хиляди пленени български войници. На всеки сто души бил оставян един за водач. Ослепените български войници били изпратени при българския цар в Преспа, който при вида на това трагично шествие получил сърдечен удар и починал на 6 октомври 1014г.
На 15 октомври за нов български владетил бил коронясан синът на Смуил Гаврил-Радомир (1014-1015г.). Пръв негов помощник бил кавхан Дометиан. Император Василий, който започнал да носи зловещото прозвище “Бългороубиец”, продължил похода си. Той превзел Битоля, крепостите Острово, Прилеп и Воден. През 1015г. във византийски ръце попаднал и Мъглен. Там бил пленен и кавхан Дометиан, който заедно с други български военачалници бил преселен в Армения.
Наред с военните действия византийската дипломация успяла да предизвика разкол сред българската аристокрация. По време на лов цар Гаврил-Радомир бил убит от братовчед си Иван-Владислав – същият чиито живот бил спасил по-рано. Иван-Владислав се обявил за български цар (1015-1018г.). Първоначално той изявил готовност за сътрудничество и приятелство с Василий II, но византийският император не спрял офанзивата срещу българите. За да се закрепи на престола, Иван-Владислав убил съпругата на Гаврил-Радомир и ослепил най-големият му син. Това предизвикало бунт сред българското болярство, като някои от болярите, на чело с кавхан Теодор, преминали на страната на византийците. Те готвели покушение срещу Иван-Владислав, което било осуетено. Новият български владетел, благодарение на една победа на българския войвода Ивац над византийците, се закрепил на престола. По негова заповед била възстановена крепостта Битоля, където бил поставен и специален надпис, в който се казвало, че това се прави за живата и спасението на българите. Себе си Иван-Владислав нарекъл “самодържец български” и “българин родом”. През следващите години той продължил борбата срещу Самуиловия род. Жертва на неговата подозрителност станал зетът на Самуил Иван-Владимир, убит в Преспа. Вместо да се насочи срещу византийските войски, Иван-Владислав обсадил адриатическата крепост Драч в началото на 1018г. Под стените на крепостта той намерил смъртта си, след като влязъл в двубой с византийския стратег Никита Пигонит.
През март 1018г. Василий II потеглил на своя последен поход за завладяването на Българското царство. Още при крепостта Сяр при него дошли Кракра и началниците на 35 крепости, които се предали доброволно. В Струмица пред императора се представил и патриарх Давид. Той му предал писмо от царица Мария, с което тя му предоставяла България срещу обещанието за закрила. Оттам Василий II пристигнал в Охрид, където бил посрещнат тържествено от недостойните представители на българската аристокрация. Българската съкровищница била разграбена и с парите Василий II платил заплатите на своите войници.
Превземането на Охрид не означавало завладяване на България. Престолонаследникът Персиан, заедно с братята си Алусиан и Арон, се оттеглили в албанските планини, за да продължат борбата, но след известно време те се поддали на увещанията на Василий II и се предали. За известно време съпротивата продължили войводите Ивац, Никулица, Елемаг и Гавра. Последен защитник на българската държавна независимост бил управителят на крепостта Срем, който бил убит в началото на 1019г. За да лиши изцяло от съпротивителни възможности българите, Василий II събрал оцелялата българска войска и военачалници и ги изпратил на изток, за да воюват срещу Армения.
Дългогодишният двубой с Византия завършил с успех за империята. До голяма степен българският военнен и икономически потенциал бил до крайност изтощен. През последните години от съществуването на българската държава във външнополитически план тя се оказала изолирана и лишена от възможността за подкрепа. Изострените отношения сред българската аристокрация допълнително обезсилили съпротивата на българите. Известният френски историк Гюстав Шльомберже окачествява края на X и началото на XI в. като “византийска епопея”. В действителност обаче те могат да бъдат разглеждани като една своеобразна “българска епопея” в двубоя с Византия.
Със завладяването на българската държава и разпокъсаните сръбски племена Балканският полуостров за първи път след идването на славяните се намирал изцяло под византийска власт. Настъпила първата голяма катастрофа в българската история, довела до забавяне в българското държавно развитие
.
Своеобразната “българска епопея” била изпълнена с величава саможертва, но и с жалки предатерства, всяко едно от които можело да послужи за сюжет на пиеса. Така например Уилям Шекспир използва един сюжет от историята на Самуилова България, с която от части е бил запознат, в пиесата си “Буря”.
Началото на отслабването на българската държава се долавя още в края на Симеоновото управление. Една от слабо проучените страни от политиката на цар Симеон е свързана с вътрешното управление на държавата. Сравнително малко се знае за това каква вътрешна политика е водил българският цар, но е известно, че в административно отношение са се запазили редица елементи от прабългарската държавна традиция като например титлите кавхан, ичиргубоил, таркан, канартикин и др. От някои писма на Роман Лакапин става известно, че от българската държава са избягали около 20 000 души, които вероятно са били противници на агресивната Симеонова политика.
Не са известни причините, поради които цар Симеон лишил от престола първородния си син Михаил и го замонашил. Всъщност това е причината на българския престол след смъртта на Симеон да застане Петър (927-968г.), който е син на Симеон от втория му брак със сестрата на болярина Георги Сурсувул. При управлението на Петър са загубени много от земите, завоювани от Симеон, което идва да покаже, че въпреки успешните Симеонови войни срещу Византия, той не предприел значими мерки за задържането на завоюваните територии към България. Според историка Петър Мутафчиев една от причините за загубата на териториите е тази, че Симеон не е построил достатъчно крепости, за да пази завладените земи.
В общи линии единственото наследство, което остава след смъртта на Симеон, е владетелската титла цар и историческия спомен за величието на България при неговото управление.
След смъртта на цар Симеон обстановката в Югоизточна Европа силно се променила. Византия, която постигнала успехи във войните с арабите в Мала Азия, отново се превръща в един политически лидер в Югоизточна Европа. Това се вижда от стремежа й да укрепи позициите си на Балканите и да възстанови предишната си стройна военно-административна и църковна организация в редица области, загубени от нея.
Това е времето, когато унгарците, които не успели да реализират своята експанзия в Средна Европа, започнали да насочват своите експанзионистични усилия към Балканите.
Като значим политически фактор в Източна Европа се издига и Киевска Русия, която обединила около себе си така наречените руски славяни. Опитите на киевските князе да проникнат в земите от Долни Дунав били въспрени от печенегите, обитаващи областите на север от дунавските устия, които били и непосредствени съседи на българите. Според концепциите на византийската дипломация печенегите и русите са естествени съюзници на Византия, които могат военно да подпомогнат византийците срещу българите. Постепенно във византийския политически елит отново се възстановява идеята за военна разправа с България.
Историята на България от този период е сравнително добре проучена. Главен интерес за историците е българо-византийския двубой от края на X и началото на XI в. На него се спират още историците от XVII и XVIII в. – Мавро Орбини и Йован Райч. Францисканският монах Блазиус Клайнер в произведението си “Архив в три части на преславната провинция България” от 1761г. също се спира на двубоя на българите с Византия. От своя страна Паисий Хилендарски в “История славянобългарска” от 1762г. се опитва да проследи управлението на българския цар Самуил и неговите войни с Византия. Първите сериозни научни изследвания по тази тема са дело на Марин Дринов и чешкия историк Константин Иречек. Най-подробно изложение по този въпрос прави Васил Златарски в изследването “История на българската държава през средните векове”.
В ново време значителни приноси има проф. Иван Дуйчев, който разглежда родовите корени на цар Самуил. Специални научни публикации за управлението на цар Петър имат Петър Коледаров и Георги Бакалов.
Изворите от този период могат да бъдат разделени на няколко групи съобразно произхода им. От домашните извори това са Битолският надпис на цар Иван-Владислав, Преспанският надпис на цар Самуил, българските добавки към превода на “Манасиевата хроника” и др.
От византийските автори сведения дават Лъв Дякон, Йоан Скилица, Йоан Геометър и др.
Известни са и други славянски, латиноезични и арабски извори.
Началото на Петровото управление било белязано от симптомите на бъдещата политическа криза. До голяма степен тези симптоми проличават в лишаването от престолонаследие на първородния син на Симеон Михаил по неизвестни причини, което създава прецедент в престолонаследието. Въпреки това може да се приеме, че цар Петър, който е най-дълго управляващия цар на средновековна България, би следвало да продължи политическата линия на Симеон. Това се вижда и от неговите действия.
Първоначално през 927г. били продължени военните действия срещу Византия и в български ръце паднала крепостта Виза в Тракия. Въпреки този военен успех сред българския управляващ елит се наблюдава разединение, предизвикано от умората в следствие на многобройните Симеонови войни. Една част от българската аристокрация на чело с Георги Сурсувул, под чието влияние се намирал и цар Петър, настоявала да се прекратят военните действия и да се сключи мир с Византия. Именно тази групиривка имала надмощие, в следствие на което през есента на 927г. българският цар на чело на делегация пристигнал във византийската столица за сключване на мирен договор. Делегацията била тържествено посрещната от император Роман Лакапин. Между двете страни бил сключен тгийсетгодишен мирен дотовор, съгласно който византийският император се задължавал да плаща годишен данък на България. Византия официално признавала титлата цар на българския владетел. С решение на Синода на Цариградската патриаршия българският архиепископ бил въздигнат в сан патриарх. Така на практика държавата и църквата достигнали най-високата степен в развитието си – царство и патриаршия.
Анализирайки този мирен договор, може да се приеме, че цар Петър без излишен шум и военно напрежение успява да постигне това, което на практика Симеон не постига – лигитимация на владетелската титла от страна на Византия и постигането на църковна независимост. Мирният договор бил закрепен и с династичен брак. На 8 октомври 927г. в църквата “Св. Богородица при извора” цар Петър се оженил за внучката на византийския император Роман Лакапин, която в чест на сключения договор се преименувала Ирина (мир). За първи път византийска принцеса отивала в чужд владетелски двор, което било отстъпление от византийските принципи на междудържавнически отношения, но същевременно това е и доказателство за желанието на Византия да направи отстъпки пред българите в името на един траен мир
.
Въпреки изгодните клаузи на мирния договор, той не бил посрещнат с одобрение от онези среди на българската аристокрация, които целели възстановяване външната политика от времето на цар Симеон Велики. Срещу силното влияние на Византия се обявили и двамата по-млади синове на Симеон – Боян и Иван, които, за да покажат несъгласието си с византийския дворцов церемониал, ходели облечени съобразно българската традиция. През 928г. български велможи на чело с Иван формирали съзаклятие, целящо свалянето на Петър от трона. Заговорът бил разкрит, а Иван хвърлен в затвора и принудително замонашен. След това той бил изпратен на заточение във Византия.
През 930г. първородният син на Симеон – Михаил, напуснал манастира и с подкрепата на българите, живеещи по долината на р.Струма, вдигнал въстание. Неочакваната му смърт обаче довела до потушаването на бунта.
Вътрешните размирици и относителната нестабилност на българската държава създали благоприятни условия за нашествие от страна на нейните съседи.През 931г. сърбите въстанали и се освободили от българската власт. През 934г. унгарците нахлули в българските земи, като подложили на опустошение различни нейни области. Унгарските нашествия в последствие достигнали до Източна Тракия и до Солун. Печенегите от своя страна опустошили североизточните български земи. Тези нападения допълнително дестабилизирали българската държава, което се вижда и от силното разпространение на богомилството, което придобило характер на народно движение.
В средата на X в. Византийската империя започнала да търси изостряне на отношенията с българите. Цар Петър, който посветил живота си повече на църквата и религиозните въпроси, като че ли не забелязвал настъпващите промени във византийската политика. Когато на власт във Византия дошъл прочутият военачалник и победител на арабите Никифор II Фока, антибългарската тенденция в политиката на Византия взела връх. Това добре проличава през 967г., когато в Цариград дошло българско пратеничество, за да получи годишния данък. Император Никифор II Фока отказал да плати данъка, като същевременно нарекъл българския владетел “цар кожогризец”. Той даже заплашил с война българите и демонстративно навлязъл в Тракия, но бързо се оттеглил. Антибългарската кампания на византийците се прехвърлила и на дипломатическото поле. С помощта на подаръци те успели да склонят киевския княз Светослав да нападне България. През 968г. Светослав извършил първия си поход. Той навлязъл в Отвъддунавска България и завладял 80 крепости. Походът на киевския княз е доказателство за това, че България не е подготвена за военни действия. Междувременно цар Петър се разболял и в края на 968г. се оттеглит от престола. Изморен от дългото царуване, той приел монашески обет, а на 30 януари 969г. починал. Наскоро след това той бил канонизиран от българската църква за светец. Управлението на царството временно преминало в ръцете на дворцовата аристокрация, която търсела пътища за сближиние с Византия и печенегите. Смъртта на царя от друга страна довежда и до тежки изпитания за държавата. От Цариград се завърнали синовете на цар Петър – Борис и Роман, които живеели там като заложници. За Български цар бил провъзгласен Борис II (969-971г + 976г.).
Управлението на Борис II до голяма степен е свързано с напрегнатото външнополитическо състояние на българската държава. Съвсем естествено е новият български цар да потърси помощта на Византия във войната срещу русите. Той сключил договор с византийците за съвместни действия. От друга страна киевският княз Светослав трябвало да се завърне в Киев, т.к. градът бил обсаден от печенегите. Твърде скоро обаче той организирал втори поход срещу България през 969г., като обявил, че ще превърне българската крепост Преславец на р.Дунав в център на своите владения. Светослав успял да завладее и стратегическата крепост Дръстър (дн. Силистра). Въпреки многократните настоявания от страна на българския цар Борис II, той така и не получил обещаната византийска помощ. В тази обстановка българският цар нямал друга алтернатива освен сключването на съюз със Светослав за съвместни действия срещу Византия. В този съюз княз Светослав имал водеща раля. Той формирал голяма армия от руси, българи и печенеги, с които навлязъл в Тракия, превзел град Пловдив и жестоко се разправил с неговите жители. През 970г. княз Светослав нахлул дълбоко на юг, завладял Тракия и достигнал до Одрин. Този път обаче той претърпял съкрушително поражение. Така изложените събития показват, че на практика се води една руско-византийска война на българска територия. Това е изключително неблагоприятна за България ситуация, което се вижда и от следващите действия на България.
През пролетта на 971г. византийският император Йоан Цимисхи предприема голям поход по суша и море към българските земи. Малко преди Великден той достига българската столица Велики Преслав. На 4 април 971г. пред стените на крепостта се разиграло кръвопролитно сражение, при което руско-българските войски били разбити, а в последвалия щурм на 5 април 971г. византийците превзели крепостта. Отбраната на Преслав била ръководена от руския войвода Свенкел. Йоан Цимисхи заявил на българския цар Борис II, че той не е дошъл да го поробва, което бил един негов политически ход за отвличане на вниманието на българския владетел. След великденските празници византийският император се отправил на север към крепостта Дръстър, където се бил укрепил княз Светослав. По пътя към Дръстър много български твърдини доброволно са предадени на византийците, подведени от обещанията на императора, че идва като освободител. Разбирайки за това, Светослав заповядал избиването на 300 български първенци и военачалници, което отслабило сериозно съпротивителните сили на българите. Йоан Цимисхи предприел обсада на град Дръстър, която продължила три месеца. Обсадата била безуспешна, което довело до сключване на споразумение между византийския император и Светослав, което гарантирало предаването на крепостта срещу правото на Светослав да напусне Дръстър. По обратния си път към Киев, някъде около р.Днепър, руският княз бил убит от печенегите.
След оттеглянето на русите византийците побързали да покорят и окупират останалите български крепости. Йоан Цимисхи преименувал Дръстър на Теодоропол. В почти всички български твърдини били поставени византийски гарнизони, като по този начин цяла Източна България била завоювана. На връщане към Цариград, минавайки през Велики Преслав, византийският император заловил Борис II и неговото семейство и ги отвел в Цариград. Градът бил преименуван на името на императора – Йоанопол.
В покорените български земи била въведена византийската административна система. Те били разделени на теми (области). Земите между Дунав и Стара планина били включени в тема Тракия с център крепостта Йоанопол (Велики Преслав), а земите на север от р.Дунав влизали в една нова тема – “Западна Месопотамия”. В Цариград Йоан Цимисхи организирал триумф, при който в колесницата му били поставени короните и пурпурните одежди на българските царе. След него като обикновен пешак вървял цар Борис II , който трябвало да преживее унижението на пленения владетел. На българския владетел били отнети знаците на властта и той получил титлата магистър. Това целяло да покаже, че Българското царство вече не съществувало.
Не така стоели нещата със западните и югозападните български земи, които запазили своята държавна независимост. Там се преместил и българският патриарх Дамян. Отначало той се установил в крепостта Средец, а в последствие той и негвите приемници премествали последователно своята резиденция във Воден, Мъглен и Преспа, като накрая тяхно седалище станала столицата Охрид. За известно време след покоряването на Преслав върховната духовна власт на българския патриарх символизирала независимостта и единството на България. В западните части на българските земи успяла да се съхрани и държавността. Във времето, когато византийците покорили Североизточна България, управляващия западните български предели комит Никола, вече не бил между живите и неговите синове Давид, Мойсей, Арон и Самуил, наречени комитопули след смъртта на баща си, установили едно своеобразно четиривластие. Давид пребивавал в Преспа, Мойсей – в Струмица, Арон – в Средец и Самуил – във Видин.
За да защитят останалите свободни земи от Българското царство през 973г. комитопулите изпратили пратеници при немския крал Отон I с цел сключването на политически съюз. Направен бил опит и за съюз с унгарците. За произхода на комитопулите са изказани различни мнения. Според Йордан Иванов те били от арменски произход. Най-вероятно обаче по майчина линия комитопулите са свързани с царската българска династия.
През 976г. братята разгърнали действия на широк фронт срещу Византия. Още в началото обаче тези действия били съпътствани с неудачи. Давид бил убит от скитници власи близо до Преспа. Мойсей загинал при обсадата на град Сяр. През 976г., като използвали размириците в Цариград, свързани с възкачването на престола на Василий II след смъртта на Йоан Цимисхи, цар Борис II и брат му Роман избягали от Цариград. На границата обаче българският цар бил убит по погрешка от български граничар, който го помислил за византиец. Роман обаче успял да стигне до град Видин. Пристигането на Роман във Видин поставя редица въпроси, свързани с това провъзгласен ли е за цар или не. Според едни историци той не е можел да бъде провъзгласен за цар, т.к. по време на престоя си в Царогред е бил скопен и поради това не би могъл да носи царската корона. Друга група от историци приемат, че той е бил провъзгласен за цар и действително е бил владетел от 976 до 991г. Впрочем изворите посочват действително този факт, което показва, че Самуил е проявил лоялност към внука на Симеон и признал правомощията му на владетел. Всъщност Роман оставил държавните и военни дела в ръцете на Самуил, а той подобно на Борис II се отдал на църквата. Така по думите на византийския историк Йоан Скилица, Самуил станал самовластен цар на цяла България макар и да не носел царската корона. По време на една битка Роман бил пленен от византийците и откаран в Цариград, където през 997г. починал. Тогава българското болярство избрало официално за цар Самуил (991-1014г.). За кратко време българите постигнали големи успехи във войната с Византия. През 979-985г. български войски нахлули в Тракия и в Солунската област. Били завоювани Епир и Тесалия. Българските войски достигнали до Пелопонес и Коринт. Превзети били много стратегически крепости, най-важната от които била Лариса, чиито жители Самуил преселил във вътрешността на България, като пощадил само рода на болярина Никулица. Византийският автор Кекавмен дава подробни сведения за обсадата на Лариса. Според него Самуил позволявал на жителите на града свободно да засяват нивите си, но през лятото не позволявал да излизат от града и да събират огредите. Така гладът довел до това, че след тригодишна блокада, без сражение, Лариса преминала в български ръце. Разказът на Кекавмен показва, че битката за Лариса и борбата за Тесалия са продължили близо пет години – от 977 до 983г.
Едва десет години след възкачването си на престола император Василий II предприел първия си поход срещу българите. През Одрин и Пловдив той се отправил към Средец и обсадил града. Обсадата била несполучлива, т.к. известието, че Самуил е тръгнал с голяма войска към Средец принудило императора да тръгне обратно към Константинопол.
На 17 авгус 986г. в прохода Траянови врата византийската войска била обкръжена и поголовно избита. Пленена била и императорската съкровищница. Василий II едва се спасил благодарение на арменската гвардия. След този успех Самуил продължил своя поход на север и освободил цяла Североизточна България, включително и отвъддунавските земи. Победата при Траянови врата дала възможност през 986-987г. да бъде възстановена българската държавна власт напълно.
Въпреки успехите в българския царски двор избухнали междуособици. Братът на Самуил Арон бил заподозрян в сътрудничество с византийците и при опит да извърши преврат на 14 юни 987г. бил убит заедно с цялото си семейство по заповед на Самуил. Бил пожален единствено неговият син Иван-Владислав, т.к. за него се застъпил синът на Самуил Гаврил-Радомир.
През следващите години Самуил продължил военните действия, които били насочени на запад и югозапад. През 995г. Самуил превзел крепостта Драч и отново, както по времето на цар Симеон, българите достигнали до Адриатическо море. На следващата година Самуил се насочил към Солун, където избил една византийска армия, а след това се насочил към Тесалия, като българските войски достигнали чак до Пелопонес. Така на практика се възкресила българската външнополитическа линия на цар Симеон Велики за безпощадна война срещу Византия.
През есента на 996г. българската войска претърпяла съкрушително поражение в близост до Термопилите. Голяма част от българските войници били избити, а 12 000 - пленени. Самият цар Самуил и синът му Гаврил-Радомир едва се спасили. Византийците не успели да развият своето настъпление, т.к. византийската армия била ангажирана във военни действия срещу арабите в Сирия. Това дало възможност на Самуил да се съвземе след разгрома и да укрепи своя тил. През 997-998г. той предприел поход срещу разпокъсаните сръбски племена. В български ръце паднали много крепости по Далматинското крайбрежие чак до Задар. Най-силна съпротива на българите оказал срабският княз Иван-Владимир, който обаче бил пленен и отведен в Преспа. По-късно Самуил го оженил за дъщеря си Теодора Косара и му върнал владенията. Около 997г. цар Самуил предприел действия за защите на северозападните български земи от унгарците. След известно време с унгарците бил сключен мир, който също бил закрепен с династичем брак. Българският престолонаследник се оженил за дъщерята на унгарския вожд Гейза. В научната литература е изказано предположение, че цар Самуил се обърнал към светия престол в Рим и потърсил признание за царската си титла. Като царски резиденции се утвърдили Преспа и Охрид.
Успехите на византийците във войната срещу арабите дали възможност император Василий II да започне поредица от походи, целта на които е обезсилването на българите. Решителният сблъсък започнал още в началото на новото хилядолетие. През пролетта на 1001г. една византийска армия се насочила към Североизточна България и завладяла отново Преслав, Плиска и Дръстър. Тази област веднага била превърната във византийска тема и наречена Паристрион. Византийският император се насочил на юг, като завзел крепостта Верея (дн. Стара Загора) и други български твърдини. След упорита съпротива била превзета и крепостта Воден, която била отбранявана храбро от войводата Драгшан.
През 1002г. Василий II се насочил към Видин. Крепостта била обсадена по суша и с флота, която използвала гръцки огън. За да отклони вниманието от Видин, Самуил предприел набез в Югоизточна Тракия и достигнал до Одрин. Василий II обаче не се поддал на тази уловка и продължил обсадата. След осем месеца и то след предателството на българския епископ Видин бил превзет (1003г.). След превземането на града Василий II продължил на юг и в околностите на Скопие разбил разположената на стан Самуилова армия. Била превзета и крепостта. Опитът на византийците да превземат и Перник се оказал неуспешен поради храбрата защита на болярина Кракра.
От твърде важно значение за Българо-византийската война била битката при Крета (не далеч от Солун) през 1009г. Войската на Самуил била разбита, което не дало възможност на българския владетел да организира контра настъпление.
В периода 1009-1013г. Василий II бил принуден временно да прекрати военните действия срещу България, т.к. воювал в Южна Италия. Цар Самуил използвал това време, за да изгради прегради на границата между Беласица и Огражден, откъдето обикновено преминавали византийските войски. През 1014г. Василий II потеглил с огромна армия и навлязъл в долината на р.Струма. Той бил спрян при крепостта Ключ. Византийски отряд успял да заобиколи планината Беласица и да нападне в гръб българската войска. 15 000 български войници попаднали в плен, а цар Самуил бил спасен от сина се Гаврил-Радомир, който го отвел в Прилеп. Междувременно Гаврил-Радомир успял да разбие византийски отряд и да убие неговия пълководец, което дало основание на Василий II да заповяда да бъдат ослапени петнайсетте хиляди пленени български войници. На всеки сто души бил оставян един за водач. Ослепените български войници били изпратени при българския цар в Преспа, който при вида на това трагично шествие получил сърдечен удар и починал на 6 октомври 1014г.
На 15 октомври за нов български владетил бил коронясан синът на Смуил Гаврил-Радомир (1014-1015г.). Пръв негов помощник бил кавхан Дометиан. Император Василий, който започнал да носи зловещото прозвище “Бългороубиец”, продължил похода си. Той превзел Битоля, крепостите Острово, Прилеп и Воден. През 1015г. във византийски ръце попаднал и Мъглен. Там бил пленен и кавхан Дометиан, който заедно с други български военачалници бил преселен в Армения.
Наред с военните действия византийската дипломация успяла да предизвика разкол сред българската аристокрация. По време на лов цар Гаврил-Радомир бил убит от братовчед си Иван-Владислав – същият чиито живот бил спасил по-рано. Иван-Владислав се обявил за български цар (1015-1018г.). Първоначално той изявил готовност за сътрудничество и приятелство с Василий II, но византийският император не спрял офанзивата срещу българите. За да се закрепи на престола, Иван-Владислав убил съпругата на Гаврил-Радомир и ослепил най-големият му син. Това предизвикало бунт сред българското болярство, като някои от болярите, на чело с кавхан Теодор, преминали на страната на византийците. Те готвели покушение срещу Иван-Владислав, което било осуетено. Новият български владетел, благодарение на една победа на българския войвода Ивац над византийците, се закрепил на престола. По негова заповед била възстановена крепостта Битоля, където бил поставен и специален надпис, в който се казвало, че това се прави за живата и спасението на българите. Себе си Иван-Владислав нарекъл “самодържец български” и “българин родом”. През следващите години той продължил борбата срещу Самуиловия род. Жертва на неговата подозрителност станал зетът на Самуил Иван-Владимир, убит в Преспа. Вместо да се насочи срещу византийските войски, Иван-Владислав обсадил адриатическата крепост Драч в началото на 1018г. Под стените на крепостта той намерил смъртта си, след като влязъл в двубой с византийския стратег Никита Пигонит.
През март 1018г. Василий II потеглил на своя последен поход за завладяването на Българското царство. Още при крепостта Сяр при него дошли Кракра и началниците на 35 крепости, които се предали доброволно. В Струмица пред императора се представил и патриарх Давид. Той му предал писмо от царица Мария, с което тя му предоставяла България срещу обещанието за закрила. Оттам Василий II пристигнал в Охрид, където бил посрещнат тържествено от недостойните представители на българската аристокрация. Българската съкровищница била разграбена и с парите Василий II платил заплатите на своите войници.
Превземането на Охрид не означавало завладяване на България. Престолонаследникът Персиан, заедно с братята си Алусиан и Арон, се оттеглили в албанските планини, за да продължат борбата, но след известно време те се поддали на увещанията на Василий II и се предали. За известно време съпротивата продължили войводите Ивац, Никулица, Елемаг и Гавра. Последен защитник на българската държавна независимост бил управителят на крепостта Срем, който бил убит в началото на 1019г. За да лиши изцяло от съпротивителни възможности българите, Василий II събрал оцелялата българска войска и военачалници и ги изпратил на изток, за да воюват срещу Армения.
Дългогодишният двубой с Византия завършил с успех за империята. До голяма степен българският военнен и икономически потенциал бил до крайност изтощен. През последните години от съществуването на българската държава във външнополитически план тя се оказала изолирана и лишена от възможността за подкрепа. Изострените отношения сред българската аристокрация допълнително обезсилили съпротивата на българите. Известният френски историк Гюстав Шльомберже окачествява края на X и началото на XI в. като “византийска епопея”. В действителност обаче те могат да бъдат разглеждани като една своеобразна “българска епопея” в двубоя с Византия.
Със завладяването на българската държава и разпокъсаните сръбски племена Балканският полуостров за първи път след идването на славяните се намирал изцяло под византийска власт. Настъпила първата голяма катастрофа в българската история, довела до забавяне в българското държавно развитие
.
Своеобразната “българска епопея” била изпълнена с величава саможертва, но и с жалки предатерства, всяко едно от които можело да послужи за сюжет на пиеса. Така например Уилям Шекспир използва един сюжет от историята на Самуилова България, с която от части е бил запознат, в пиесата си “Буря”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар