България през първата половина на IX век

Началото на IX в. донася стабилизация на Българското ханство. Периодът VII – VIII в. е основополагащ в историята на средновековна България. Възникналото като резултат от Българо-визавтийската война през 680-681г. Българско ханство се оказва най – трайното “варварско” държавно образувание в Европийския югоизток. Ханството е изградено по модела на другите тюрко-номадски формирования. Характерните особености на организацията на властта са родовата организация, наличието на две владетелски резиденции – Онгъла и Плиска. През този период славяни и прабългари живеят в обособени една от друга територии, но по това време започва постепенното изграждане на българската народност, която освен славяни и прабългари включва и завареното тракийско население.
През VII – VIII в. основен външнополитически фактор за България е Византийската империя. Тя се опитва да унищожи младата българска държава, за да си възвърне отнетите земи. Най – опасни се оказват походите на Константин V Копроним, но въпреки желанието му за разправа с българите, той не успява в политическите си и военни начинания. Според известния български историк Петър Мутафчиев основна причина за неуспеха на Византия е Балкана, който се оказва непреодолима преграда за византийската армия. С Византия България сключва и първите мирни договори през 681 и през 716г.
Определяща роля в насоките на българската външна политика имат и други държавни обединения като Аварския и Хазарския хаганати. През 717 – 718г. България води и първата, която се оказва и единствена война с арабите.
Възстановяването на българската държава след кризата в края на VIII в. започва при хан Телериг ( 768 – 777г. ). Той успява да поддържа мирни отношения с Византия и да спре походите на император Константин V . Политическата криза била окончателно преодоляна при хан Кардам ( 777 – 803г. ), чието управление довежда до вътрешен мир и стабилизация на Българското ханство.
Историята на ханството през разглеждания период е сравнително добре проучена. Съществува и значителна по обем литература. Още през XVII и XVIII в. на управлението на хан Крум се спират Мавро Орбини и Йдван Раич. Францисканският монах Блазиус Клайнер разглежда този период в съчинението си “ Архив в три части на преславната провинция България”, написано през 1761г. В това изследване обаче Блазиус Клайнер пропуска да отбележи управлението на хан Маламир и хан Персиан. Паисий Хилендарски в “ История славянобългарска”, написана през 1762г., разглежда управлението на хан Крум и изобщо първата половина на IX в. в един подчертано романтичен стил. За пръв път цялостно научно изложение за разглеждания период прави чешкият историк Константин Иречек, който подробно разглежда уредбата на българската държава през IX в.
Безспорно най – подробно изложение по темата прави Васил Златарски в труда си “История на българската държава през средните векове”. Съществени заслуги има и Петър Мугафчиев, който в “История на българския народ” и “ Книга за българите” разглежда държавното развитие на България през IX в. и географските фактори, оказващи влияние върху развититето на държавата. Друг известен български историк – Иван Дуйчев, разглежда подробно Българо – византийската война от 818г. Васил Гюзелев изследва българо – франкските отношения, а Веселин Бешевлиев се спира на държавното устройство на Българското ханство.
Историческите извори от тази епоха се делят на няколко групи съобразно произхода си – български, византийски, европейски. От българските извори с най – голяма стойност са прабългарските каменни надписи, които са изписани с гръцки букви на гръцки или български език. Друг домашен извор представлява и добавката към “Манасиевата хроника”.
Най–много информация за този период се съдържа във византийските извори. Теофан Изповедник и Продължителят на Теофан, патриярх Никифор и Константин Багренородни, енциклопедията “ Суда” дават подробни сведения за българо– византийските отношения.
Западните латински извори като Баварски географ, придворният летописец на Карл Велики Айнхарт и др. дават подробности за българо–франкските отношения.
Своеобразен извор за българската история за този период са и археологическите находки от Плиска, Мадара и Велики Преслав, както и запазилите се образци на дворцово, храмово и крепостно строителство.
Разглеждайки IX в., Васил Гюзелев го определя като “ковач в историята на Първата българска държава”. Това е един изключително важен и плодоносен период, свързан с формирането на управленските институции, които довеждат до изграждането на България като една централизирана средновековна монархия. Тези процеси са свързани с управлението на хан Крум (803–814г.). Може да се приеме за доказано, че той произхожда от онези българи, които след разпадането на Стара Велика България се заселват в Панония. В последствие родът на Крум се заселва на юг от р.Дунав. Хан Крум поставя началото на една нова династия, която управлява българската държава чак да покоряването й от Византия.
Първите години на Крумовото управление съвпадат с голямото териториално разширение на франкската държава. След коронясването на Карл Велики през 800г. Франкската империя се превръща в доминираща сила в Западна и Средна Европа. При своето териториално разширение франките постепенно унищожават Аварския хаганат. Те се опитват да наложат властта си над славяните и други номадски племена, намиращи се в Панония. В тези си опити те се изправят срещу Българското ханство. Хан Крум използва факта, че франките в политическо отношение са обезсилили Аварския хаганат и пез 805г. той успява да победи аварите и да присъедини една част от територията на хаганата към българската държава. Така на практика териториите, които е контролирал Аварският хаганат, са поделени между франките и българите. Българската държава на северозапад е разширена до земите от средното течение на р.Дунав, като достига до р.Тиса. Северната граница на държавата вероятно минава по горното течение на реките Тиса и Прут. На изток граничната линия следва долното течение на р.Днестър и Черноморското крайбрежие. Така в периода 803 – 805г. в пределите на Българското ханство са включени областите Банат и Трансилвания ( дн. Румъния ), като между българите и франките остава една буферна зона, населена от славяни и авари.
Мирните отношения между Българското ханство и Византия се запазват до 807г. По това време в Пелопонес избухва въстание на славяни, насочено срещу Византия. За да предотврати евентуална намеса от страна на хан Крум в падкрепа на славяните, византийският император Никифор I Геник (802–911г.) организира поход срещу българите. Войската на императора обаче достига само до Одрин, т.к. до византийския император достига вестта за готвен срещу него преврат в Цариград, което налага той да се върне във византийската столица. Този поход на Никифор I дава достатъчно основание на хан Крум да предприеме ответен удар срещу Византия, за да разшири границите на държавата на юг.
През 808г. български войски проникват по долината на р.Струма и нападат охраняващите я византийски войски. Сведения за тези събития дава Теофан Изповедник. Българите разгромяват византийската армия и взимат заплатите на войската, които са в размер на 1 100 литри злато. Най-вероятно българите са действали по предварително обмислен план, целейки да откъснат западните земи на Балканския полуостров от Византия и да разширят пределите на българската държава към Средец ( дн. София ), по долината на р.Струма към Беломорието и в земите на тамошните славяни. През пролетта на 809г. хан Крум обсажда Средец – важен в стратегическо и политическо отношение град. Въпреки оказаната упорита съпротива от византийския гарнизон, хан Крум превзема града.
Действията на българите били улеснени от неспокойната вътрешна обстановка във Византия, причина за която са честите бунтове на отделни войскови части срещу императора Никифор I . Такъв е случаят с превземането на Средец от хан Крум. Завладяването на Средец дава възможност но България да установи свои военни сили в центъра на Балканския полуостров и да застраши западните области на империята.
За да предотврати проникването на българите по Струма и в Македония и да попречи на тамошните славяни да им окажат съдействие, Никифор нарежда в тези земи да бъдат заселени византийски семейства. Изглежда тази мярка не дала особен резултат, т.к. наскоро след това императорът предприема нов поход зрещу България.
Походът започва през май 811г. Във войската били включени военни части не само от европейските земи на империята, но и от нейните малоазийски владения. Присъединяват се и по-лошо въоръжени, нередовни войници, които се надяват на бърз успех и богата плячка. В похода взимат участие и синът на Никифор Ставракий, както и Михаил Рангаве – зет на императора. Везантийците се отправят към пограничната крепост Маркели, откъдето трябва да навлезнат в България. Научил за голямата византийска сила, хан Крум преценява, че не е в състояние да й се противопостави успешно и предлага мир, който Никифор отхвърля.
Императорът, твърде самонадеян и убеден в крайния си успех, нахлува в българските земи през юли 811г. и през проходите на Стара планина се насочва към Северна България и столицата Плиска. Като не среща почти никаква съпротива, Никифор проявява голяма жестокост, заповядвайки да бъде избито мирното население. За три дни византийците стигат до Плиска. Тук те според “Анонимния ватикански разказ” ( XII в.) преодоляват съпротивата на 12 000 български войници, оставени да пазят столицата. Допълнително изпратената 50-хилядна българска войска също е разгромена. Византийците успяват да превземат Плиска. Алчен за богатство, Никифор нарежда да се ограби всичко и лишава от плячка войниците си. Заповядва да бъдат изгорени дворците на българския владетел. Хан Крум отново иска мир, като признава победата на византийския император и му казва да вземе каквото пожелае и да си върви. Дали Крум вярва, че ще може чрез подобно предлогение да предотврати по-голямото опустошение и разграбване на страната или го отправя с намерение да заблуди врага и да спечели време, за да се подготви за нанасяне на съкрушителния удар не е напълно ясно.
Византийците, чувствайки се победители, продължават да опустошават градовете и да избиват населението. Сведения за жестокостта на Никифор дават “Анонимният ватикански разказ” и Теофан Изповедник. Византийският император заповядва да бъдат избивани всички хора, независимо от възрастта им. Телата на мъртвите византийци оставали непогребани. Жестоко се наказвали онези войници, които дръзвали да се докоснат до плячката.
Докато Никифор опустошавал българските градове, хан Крум организирал войската си и наредил да се укрепят старопланинските проходи. Българският владетел привлякъл на своя страна аварски отряди и дори въоръжил жените. Според сведенията на “Анонимния ватикански разказ” Никифор имал намерение да се отправи на запад, да премине като победител през Северна България и да достигне до Средец. Но на 25 юли императорът повежда войската си обратно на юг през Стара планина. Проходите на планината обаче били завардени, а на всички достъпни места – разположени засадни части. Мястото на решителното сражение било в теснините на севирния склон ва Върбишкия проход, по течението на р.Камчия.
Пез нощта на 25 срещу 26 юли 811г. българите нападат изненадващо обърканите византийски войници. Изворите предават драматичния развой на битката. Когато виждат, че няма изход, византийците търсят спасение в тинестата река. Навлизат с конете си, затъват в тинята и паднали един върху друг изпълват реката, така че българските войски преминават отгоре невредими и преследват останалите. Тези византийци, които успяват да прекосят реката, достигат до здрава и непреодолима преграда, на външната страна на която има изкопан дълбок ров. Тогава умира и императорът Никифор I, като няма точни сведения за смъртта му. Сред малкото спасили се е синът му Ставракий.
Според Теофан хан Крум наредил да отрежат главата на Никифор I и да я забият на кол за показ на идващите при него племена.
Победата на българската войска във Върбишкия проход е едно от най-тежките поражения, които Византия понася през своята многовековна история.
След поражението във Върбишкия проход Византия изпада в тежко положение. На императорския престол се възкачва синът на Никифор – Ставракий, но само няколко месеца по-късно е заменен от Михаил I Рангаве. Използвайки това положение, хан Крум пръв започва военни действия срещу Византия, като превзема граничния град Девелт. През 812г. войските на хан Крум превземат много крепости в Черноморската област и Северна Тракия. В български ръце попадат градовете Берое (Стара Загора), Филипопол (Пловдив), Анхиало (Поморие), Созопол и др. През есента на същата година хан Крум предлага на Византия сключването на мирен договор, който да повтори условията на мирния договор от 716г., сключен от хан Тервел. Византия отхвърля това предложение, като принуждава хан Крум да продължи завоевателните действия. През октомври 812г. българската войска обсажда крепостта Месемврия (дн. Несебър). За обсадата на града ханът използва помощта на един приел християнството арабин. Той построил стенобойните машини, които дали възможността на хан Крум да превземе града. На 4 октомври 812г. Месемврия била оплячкосана, като в града хан Крум намерил и 36 медни тръби, служещи да изстрелване на прочутия гръцки огън. Въпреки загубата на Месемврия, византийците отново отказали сключването на мир. Византия започнала подготовка за нова война.
През пролетта на 813г. хан Крум повел войските си към Източна Тракия. Междувременно той оставил брат си с войски да обсажда Одрин. На 22 юни 813г. недалеч от града, при крепостта Версиникия, става едно кръвопролитно сражение. Първоначално византийците, предвождани от Михаил I Рангаве, имат успех, но в последствие те били обърнати в бягство. Византийските хронисти дават свезения за това как бягайки, войниците хвърляли ризниците и оръжието си. Българите успели да пленят и обоза на армията. Пътят към Цариград бил открит за българските войски. Хан Крум, заедно с войската си, достига до Златната врата на византийската столица и пред ужасения поглед на жителите на града извършва жертвоприношение, потопил краката си в морето, умил се и поръсил войниците си с вода, а те го приветствали. Трудно е да се докаже дали българският владетел е хранел надежда, че би могъл да превземе византийската столица, или пък целта му е била само да предупреди император Лъв V , който през 813г. заема престола, да започне мирни преговори. Убеден, че Византия не маже да му се противопостави, но и че не може да превземе града, за да излезе с достойнство от ситуацията, предлага мир. На срещата между него и император Лъв V, която се осъществила край морския бряг пред стените на града, византийците безуспешно се опитват да убият българския владетел, като обсипват хана и придружаващите го със стрели. Убит е един от придворните на хан Крум, вероятно кавханът, но Крум успява да се спаси. Неуспешният опит за убийство на българския владетел довежда до опустошаването на цяла Източна Тракия от българите. Много крепости били разрушени и разграбени, като хора и добитък били пленявани и отвличани.
Хан Крум помогнал на брат си да превземе Одрин, като около 10 000 византийци били пленени и отведени в Отвъддунавска България. За да покаже превъзходството на езическата религия над християнството, Крум (в качеството си на първожрец) заповядал да доведат при него епископа на Одрин Мануил. Той бил проснат на земята, а българският владетел стъпил върху врата му.
В края на 821 – 813г. Византия търси помощта на франките, за да спре българските нападения. Това довежда до нова военна експедиция на хан Крум. В началото на 814г. начело на 30-хилядна армия и тежковъоръжена конница той навлиза в Тракия, като пленява 50 000 византийци. Въпреки че българската войска стои близо 15 дни на стан, тя не е нападната от византийците, което показва пълното безсилие на Византия. В разгара на подготовката на обсадата на Цариград, на 13 април 814г., Крум умира. Военните победи на българския владетел водят до включването на нови области от Средния Дунав на запад, както и южно от Стара планина в територията на българската държава. Тези области са населени предимно със славянско население, като по този начин славяните стават господстващ етнически елеминт в държавата. Това води до едни съществени процеси в българската държава, целящи преодоляването на племенната обособеност и налагането на едно ново териториално-административно устройство. Сведения за това дава Ханбърлийският надпис на хан Крум от 813г. От текста става ясно, че завладените земи в Черноморската област и Тракия са разделени на лява и дясна част и са поставени под управлението на кавхан Иратаис и на ичиргубоила Тук. В последствие този принцип на териториално-административно деление обхваща и другите части от българската държава.
Славинизацията на държавата води до привличането на славянските князе в държавното управление, както и до стремежа всички славянски племена, намиращи се в близост до българските граници, да бъдат включени в държавните. Постепенно ролята на славяните в българската държава става все по-голяма. Така например славянинът Драгомир изпълнява важна дипломатическа мисия в Цариград, възложена му от хан Крум. Не е случайно и сведението, че славянските князе присъстват в обкръжението на българския владетел след битката във Върбишкия проход и взимат участие в пиршествата наравно с владетеля.
Хан Крум по всичко личи е бил силно привързан към българската езическа религия. Като първожрец той ръководи и жертвоприношенията пред стените на Цариград. Известият византинист Генадий Литаврин изказва и мнението, че ханът е направил дори опит да наложи българската религия като общодърщавна.
За премахването на племенната раздробеност значителна роля изиграва и решението на Крум да наложи общо законодателство. Сведения за това се намират във византийската енциклопедия “ Суда”. Всъщност до управлението на Крум в ханството действа обичайното право на прабългари и славяни, което не допринася за приобщаването на двата етноса. Крум въвежда първото писано законодателство, което е задължително за всички поданици на хана. Първият от членовете на тези закони предвижда клеветниците да бъдат наказвани със смърт. Вторият член забранява да се дава храна на просяците, а който сторел това се наказвал с конфискация на имот. Третият член повелява на крадците да бъдат строшени ръцете и краката. Според четвъртия член всички лозя в ханството трябвало да бъдат изкоренени. Сравняването на Крумовото законодателство с така наречената салическа правда (писаното законодателство ва франките) показва, че става въпрос за типично варварски законодателства, които предвиждат смъртно наказание и членоразделни за повечето от прегрешенията. Идеята на Крумовото законодателство е да обедини българи и славяни под скиптъра на хана.
Управлението на хан Крум води и до някои промени във външната политика на България. За първи път при него се развива идеята за превземането на Цариград от българите. Той предприема и практически опит да осъществи тази цел. Когато не успял да превземе града, той забил копието си в златната врата на Цариград, с което дава да се разбере, че градът по принцип му принадлежи. Така, излязла от кризата, българската държава при управлението на хан Крум се превръща в първа политическа сила на Балканите.
Трудно е да се определи кой е наследникът на хан Крум, за който съществуват радлични хипотези. Според Веселин Бешевлиев, за кратко време държавата е управлявана от братята на Крум – Дукун е Диценг. Според проф. Васил Гюзелев наследник на хан Крум е синът му хан Омуртаг (814-831г.). Името Омуртаг е с тотемен произход и означава орел. Някои автори обръщат внимание, че първата буква от това име е определителен член в гръцкия език и следователно името трябва да се чете Муртаг или Муртагон. Така го нарича и Паисий Хилендарски.
Опитът на Крумовия наследник хан Омуртаг да продължи започнатата политика спрямо Византия претърпява неуспех. През 815г. е сключен мирен договор с Византия, по силата на който са признати известна част от териториалните завоевания на българите. Границата между двете държави започвала от Девелт на Черно море до крепостите Констанция (дн. Симеоновград) и Макри ливада (дн. с.Узунджово) и от Филипопол (дн. Пловдив) тръгвала по билото на Стара планина. Другите клаузи на договора уговарят размяната на пленниците и политическите бегълци, както и съдбата на славянското население в Черноморската област и в Източна Тракия. През 823г. по молба на византийския император, хан Омуртаг участва в потушаването на въстанието на византийското селячество, водено от Тома Славянина.
Българската външна политика постепенно излиза извън сферата на традиционния българо-византийски конфликт. През 818г. обитаващите северозопадните области славянски племена – тимочани и абодрити, се отцепват от българската държава и търсят защитата на Франкската империя. Опитът на хан Омуртаг да уреди по мирен начин възникналия конфликт не дава резултат и избухва продължителна Българо-франкска война (824-831г.). Българската войска проникнала с лодки в Долна Панония. Местните славянски племена били покорени и на мястото на техните князе били поставени назначени от хана управители. Северозападните граници на Българското ханство били разширени и България става активен фактор в историята на Средна Европа.
След конфликт с могъщия Хазарски хаганат пределите на българската държава достигат до р.Днепър.
Хан Омуртаг постига изключителен напредък по отношение на вътрешното управление на държавата, строителството на градове- крепости и създаването авторитет на върховната ханска власт. Племенният принцип в структурата на държавата с нейното териториално разширение е изместен от административно-териториалния. Ханството се превръща в централизирана монархия. Изграден бил военно-административен апарат и била създадена добре организирана войска. Позициите на славянската и прабългарската родово-племенна аристокрация вече се определяли от служебното положение в държавната йерархия.
Сведения за управлението на хан Омуртаг, за важни събития, строежи и личности дават многобройните каменни надписи на гръцки език.
Управлението на хан Омуртаг се характеризира и със забележителна по своите мащеби строителна дейност. Тя целяла не само изграждане на крепости и дворци, но довела и до появата на града като важна микроструктура в българския исторически живот. Била възстановена опожарената и почти изцяло разрушена от византийците столица Плиска. Тук били построени нов каменен хански дворец с тронна палата и други граждански и култуви сгради. Вътрешният град бил ограден с висока каменна стена. От хански стан-аул Плиска се превръща в белокаменнен град с добре оформен план. Град-крепост бил изграден на р.Тича (до дн. с. Хан Крум). Издигнатият в него дворец – ханска резиденция, бил украсен с четири колони, върху които били поставени скулптури на два лъва. Трети хански дворец бил построен на остров на р.Дунав (срещу дн. гр. Силистра).
Политическото развитие на българската държава през първата половина на IX в. е свързано и с управлението на наследниците на хан Омуртаг. Маламир (831-836г.), който според някои хипотези по произход е или славянини, или гот. Още в началото на неговото управление той е принуден да предприема поход срещу Византия, като сведения за този поход се съдържат в един каменен наспис – така наречената Маламирова летопис. Българските войски на хан Маламир и кавхан Исбул нахлуват в Източна Тракия, превземет крепостите Провад (дн. Провади) и Бердидзо (дн. гр. Бабайски – Турция). Оттам те се отправили към Филипопол, жителите на който доброволно предават града на българския хан.
За вътрешната политика на този български владетел има малко сведения. Знае се, че той наредил убийството на брат си Енравота, който бил приел християнството и отказал да се върне към езичеството. Изглежда, че по това време важва роля в управлението на държавата играе кавхан Исбул, т.к. неговото име в надписите се споменава заедно с името на хана. Маламир продължил строиталната дейност на своя баща. По негова заповед кавхан Исбул построил водопровод в Плиска. В чест на това събитие Маламир дал голамо угощение.
След Маламир на власт дошъл синът на Звиница Персиан (836-852). Според някои изследователи Звиница и Персиан не са били баща и син, а едно и също лице, което носи името на тотемното животно свиня. Според проф. Иван Груйчев Персиан произтича от названието на древната държава Персия.
През неговото властване процесът на обединението на югоизточните славяни под скиптъра на българския владетел протича твърде интензивно. Подтиквани от българската държава, през 837г. срещу византийската власт въстават славянските племена от Родопската област, Беломорска Тракия и Македония. Голяма войска под предводителството на кавхан Исбул оказва помощ на славянското племе смоляни на юг и достига до крепостта Филипи (дн. гр. Кавала – Гърция). Българската войска разгромява византийската армия, изпратена от Цариград за потушаване на въстанието на славяните.
В чест на удържаната победа кавхан Исбул поставил надпис в базиликата на крепостта Филипи, който възхвалявал българския владетел и победата над византийците. В него се казвало, че българите са сторили много добрини на християните, но те са ги забравили и затова бог ги наказва.
Териториалното розширение на Българското ханство в различни посоки през първата половина на IX в. го превърнало в основна политическа сила в Европейския югоизток, която успяла да обедини “варварския свят” срещу Византия и Франкската империя. С включването на славянските племена от Македония в ханството неговите граници достигнали до Охридското и Преспаското езеро. За да противодейства на българското разширяване в Македония, империята си послужила с политически разпокъсаните сръбски племена. Конфликтът с тях се оказал единственият сериозен неуспех в активната и експанзионистична политика на хан Персиан.
В развитието на Българското ханство през разглеждания период протичат няколко основни процеса. Успоредно с укрепването и териториалното му разширение се осъществява централизацията на държавата чрез ограничаване на племенната самостоятелност и налагане на единна военно-административна уредба и законодателство; славинизация – чрез увеличиване броя на славянското население и ролата на славянската аристокрация в управлението и християнизация – чрез включването в пределите на държавата на християнизирани славяни и разпространение на новата вяра сред прабългарите. Възприемането на някои елементи от инсигниите и ритулатурата на византийския василевс, на ритуали и церемонии на неговия двор довело до византинизация на ханския двор. Тези процеси обуславят приобщаването на българското ханство към цивилизования европейски свят и неговия център на изток – Византия