Пенчо Славейков-прозрението на българския гении

Предсети предназначението: Бог и България — единство в двойна плът!

Никой в световната култура не е родил такова харизматично послание. Нито митологичните епоси, нито достиженията на културата в гениалните свои образци, нито религиите са си позволили това велико прозрение, което остава като предназначение на бъдна България. Така Пенчо Славейков изнася до олтарните тайни на причастието, на преобретението на даровете плътта на своята родина преобратена в плътта на Отца, или плътта на Отца, преобратена в причастност в плътта на своята родина!

Вътрешната интуиция на тази велика личност, която характеризира историята, психологията и духа на България, е проблем не само на близост, а и на гениалността на този неповторим, за мен прероден Омир в България. Колосалното му въображение, ненадминатата му епичност ще видим в онази негова "Кървава песен", за която казвам, че е българското евангелие!

Докато е поселник на земята, той има отношение на отговорност към богове, към свободата, към величието и жертвите на един народ. Но за поселението си в отвъдността иска да бъде погребан тъй, че "в гроба му да има прозори". Защото душата му има само една възмога — възмогата към Небето!

Смъртта отнема Нобеловата награда, която е щяла да му бъде отсъдена, но не е голямо ласкателство да му бъде присъдено това, което и на епигоните на културата се дава. Защото Духът е повече от материята!

Пенчо Славейков донася поглед върху бъдещето, като иска не да загаси въглените на домашното огнище, а да освободи огнището от пепелта, защото мислене, което не може да мине прага на своя дом, не може да внесе развитие. С провиденцията и дарението си той носи нова култура; ражда неповторимото, неказаното. И наистина няма да намерим друг, родил такава храмова тайна, оставил такъв сеизмографен знак — да види божествеността в собствената си земя. Това е предсета, че България е белязана да остави една Мирова енергия!

Ваклуш Толев

Цар Борис III- Обединител

Осъществи националния дух, като обедини един посветен народ!



Той е не само Царят Обединител, но и Царят съвест. (Отделен е въпросът, че е и най-интелигентният монарх на времето си.) Имал е само едно в съвестта си — да даде на България живот!


Борис ІІІ поема троновата съдба на България в идеята на един родин дипломат, на една изключителна благородност, на една историческа доблест; на една личност, която може да направи социална молитва и в дрехата на трона да се принесе в жертва. Жертвата е поведение за съдбата на един народ или за човечеството — така, както Христос се пожертва в името на Единосъщието! Това направи цар Борис ІІІ — единосъщие с националния дух на България, чрез себежертва!


Борис е кръстен в католически обред, но по Българската конституция престолонаследникът трябва да бъде кръстен в Източно православие. Баща му, цар Фердинанд — този велик мъж, дава една от най-големите жертви — приема анатемата на папата, за да създаде българска династия! Борис е прекръстен и негов кръстник е руският император Николай II. Ето с какво започва битието си това дете — със съдбовност!


Не е странен изразът за Харибда и Сцила, но е нищо в сравнение с изживяното от бъдещия престолонаследник Борис, който на 3 октомври 1918 година поема престола и става Цар на българите, не само на България! Той двадесет и пет години върви една нерадостна, но много достойна и пълна с величие пътека. И никой не може в душата си да роди бунт и негодувание срещу ръката, която води кораба на тази държава в онези години.


Цар Борис не само спасява хиляди човешки души, граждани на тази земя, верни на своя бог (макар и различен от нашия), но не пpaщa нито един воин на Източния фронт или във война срещу съседите ни, а с мирен поход взема това, което ни е принадлежало. Той отстоява и слага черна забрадка на собствения си дом, но не и върху българската история и народ! Затова в деня на неговата кончина — 28 август 1943 година, в 16 часа и 22 минути, един народ изрича думите на Христос на Голгота: "Свърши се..." Това е не само загриженост, но и вътрешно прозрение! Народът улавя провиденцията, защото неговата общност като душевна цялост е сеизмограф на бъднините ни. Той изплаква "свърши се" в едно развълнувано море от сълзи…


Монархическите институции съхраняват ценности и извеждат личности, които знаят що е отговорност и жертва. Затова Царят Oбединител ще изрече: "Моите министри са англофили, моите генерали са германофили, моят народ е русофилски, само аз останах българофил". Така че когато някой иска да търси кръвната му картина като блюстител на националните пътища, трябва да го намери в поведението му на жертва — жертва с величие и достойнство, със смирение до смърт!


Борис III ни завещава най-великото смирение, което дори и светците ни не са имали. Той дава всичко — душата си дори! И в Рилския манастир полага своите кости — в изпълнен дълг, не като светец, а като богослужещ.


Цар Борис оставя нещо, което е копнежът на българския народ в неговата историческа бъднина — оставя Oбединена България. Това ни стига не като блян — това е олтарна молитва!

Ваклуш Толев

Княз Александър Батенберг - Съединител

Пожертва трон и династия за съединена България!

Българите получихме освобождение, но не получихме свобода! И княз Александър Батенберг извършва нещо, което никой държавник в историята не е правил. С пълното съзнание да приеме, че губи трон и династия, пряко волята на Русия, подписва акта на Съединението! Но този акт спасява България и остава единствен в идеята на Обединението (с изключение на прибавената от цар Борис III шепа пръст от Добруджа). Ако той не беше подписал Съединението, ние едва ли през Първата и Втора световни войни щяхме да имаме съединена, цялостна България.

Наричат Батенберг "немски агент", но той много по-добре е знаел съдбовната историчност на България от нейните синове и я е следвал непоколебимо в своята жертвеност. А и кой познава тайния ген на този княз български?…

Години след като се празнува Съединението негови приятели му пращат писмо с благодарности, а той отговаря: Мене може да ме забравите, но Сливница — никога! Това е величието на княз Александър Батенберг! Не може да се отнеме великата дан, когато жертвата осмисли личността и личността, благодатна в жертва, освети бъдещето на България. Той, воинът на българската смелост, когото се опитват да унижат, че бягал от Сливница, дава образеца, жертвата и бъднината: "Боже, пази България!" Да не говорим за приложеното смирение — поиска тук да бъде гробът му, за да намери приют неговата тленност, а оттам неговият дух в българската земя.

Княз Александър Батенберг дава подписа си, за да можем, независимо че не обединихме цяла България, сега да кажем, че съединена България живее повече от 100 години!

Ваклуш Толев

Баба Тонка - Майка на безстрашието

Сумира националната идея на безстрашието — без сълзи пред гроба на България!

Не защото може да понесе и да не си пуска косите, разплакана от дадените жертви, а защото е въплътеният образ на нашата смелост да се поднасят жертвите!

Баба Тонка прави гробница, от която се възкръсва; прави възкресение, защото когато тази велика майка ражда децата си, вместо да ги носи на кръщение, води ги на опело — на реквиема на българската история и трагична съдба. Там ги кръщава с безпощадността на бeзcтрашието си — чака ви смърт за свобода! Майката, разбира се, никога не може да иска смърт, тя не може да въстане срещу себе си, защото е утробното начало на живота. Но майката на България — Баба Тонка, има куража да живее за свобода! И тя точно на това учи тези, които ражда, и онези, които подслонява.

Утробната тайна на майката — онази родилна сила, която дарява безконечно синове на България, заслужава най-голямата почит! И неслучайно поетът казва: "Какви е чеда раждала, раждала, ражда и сега българска майка юнашка..." Но едва ли някой може да характеризира тайната на Мировата майка и едва ли би лишил майката на един народ от нейната Мирова присъственост — когато ражда такива синове, които мрат за отечество и които богатеят Небето с чистота и жертви!

Имали сме знаменоски, щедро сме дарени с героини и водачки, воеводки... Това не е част от всекидневието, но не е и изключение. Защото негодуванието като плод на гняв може да ви изведе на битка, но идеята за свобода, а не за недоволство, е свещена!

Баба Тонка е безстрашната и утроба, и гръд на България! А безстрашието идва от една дълбока кръвна плазма в народа ни, понеже белязаният няма страх от смърт и знае, че смъртта е неговият съпридружител за безсмъртие.

Ваклуш Толев

Свети Патриарх Евтимий - мистик и войн

Изрази мистичния дух на българина чрез исихазма!

Не позволи да угасне огънят на българската вяра!

Търси вътрешната светлина и опорност в съприкосновеността човек — Бог. Когато става патриарх, въвежда в нашето християнство (с одобрение на Цариградската и други източно-православни църкви) учението за безмълвната молитва, която ни служи в пет века без официална Църква и олтар да си палим кандило за несмутена бъднина. В душите ни исихазмът като вътрешно съзерцание е нашата опорна устойчивост — не непоколебимост, а убеденост! Културата на великото безмълвие ни съхранява в идеята за национална същност.

Българският народ носи съдбата си изначално чрез динамиката на коня, после чрез обречената клетва за вярност, а след това с мълчаливата всеотдайност на исихазма! Патриарх Евтимий извежда в душите ни точно онова, което имаме — мистичния, аскетичния дух на българина, в съпоставка с евтината етика на Европа.

Когато се въвежда новата култура, създава се и нова школа — третата, голямата школа, която предварва Ренесанса — Търновската. Тогава Патриарх Евтимий прави преобрат — първата езикова реформа и нови преводи на свещените книги. Защото когато светите братя Кирил и Методий ги превеждат, не знаят всичкото богатство на старобългарския език. Понятията свързани с етиката, с абстракцията и пр. е можел той да ги даде — затова прави препреводи, като в същото време пише изключителни панегирични трудове.

А когато царят го няма, той, духовният баща, поема меча и показва жертвоготовност: "Ето, вземете моята глава!" Патриарх Евтимий остава жив, но е пратен на заточение. Целият народ с един нестихващ поплак го изпровожда от Търново. Той е оплакван не като страдалец, а като загубена опора — "На кого ни оставяш, добрий пастирю?" — "На Светата Троица — и сега, и навеки!"

Това е великото предназначение на Патриарх Евтимий — светостта да поеме, като воля на Бог и народ, вибрацията на историческия и националния дух и да го брани до сетното си дихание. Така той оставя в своя народ, погребан и чакащ възкресение, духа на българина чрез исихастката култура.

Ние носим отговорност за съпоставка между историчност и реалност, а те наистина най-добре са въплътени в образа на този велик мистик и пророк на исихазма. Той е неизмеримо голям — и по божествено вдъхновение, и по възможности. Нетленната светлина ни я дарува както за храма, така и за трона!


Ваклуш Толев

Свети Иоан Рилски - ПОКРОВИТЕЛ

Положи аскетичното начало на българското монашество!
Монашеството не е познато в тангризма, непознато е като религия и като поведение в пътя на българите, защото сме били пътуващ народ. Били сме гости почти из цялото земно кълбо, но нито будизмът ни прави монаси, нито индуизмът поклонници на други богове... Но св. Иоан Рилски въвежда монашеската институция в българската история като ръка на националния покров. Той е моралният, нравственият и небесният ни защитник, който ни опазва — заради провиденцията на националния ни дух да осъществяваме великата тайна за всемирни знания!
Иоан Рилски — пустинножителят, изживява пустинните тревоги на Христа: да нямаш съмнение, че не само с хляб се живее, а и със словото Божие; да нямаш съмнение в това, че не е нужно чудо, а жертва; да нямаш съмнение, че властта може да изкушава. Но той става монах в смирението си не само да избяга от всекидневните съблазни, а наистина да се подготви в своето велико служение на националния и исторически път. И когато цар Петър му поднася богатите си дарове от злато и плодове, той му връща парите, за да прави войнство, което да ни брани, а взема само плода на Духа!
Затова на пътеката до гроба на светеца след това в продължение на пет века не пониква трева — в поклонение на душите, които признават и търсят невидимия Покровител. Проблемът не е да намерят утешност и стена на плача, проблемът е в причастието и вярата, че той е бил!

Ваклуш Толев

Свети Климент Охридски

Изведе буквите из пазвата на народната гълчава!


Затова го поставям пред светите братя Кирил и Методий. А те не са писали азбука за България. Азбуката е стратегия на "византийската хиена" — когато великоморавският княз Ростислав иска славянска азбука, император Михаил ІІІ, който много добре е знаел, че в продължение на два века в гръд Византия не можа да ни победи, се надява в гръб да ни унищожи. Така че той повелява да я създадат, а папата, който не е бил по-малък дипломат от Михаил ІІІ, благославя двамата братя. Следователно азбуката е предопределена за Великоморавия, но предназначена за България!


Климент Охридски прозря, че не чертежьт на буквата ще ни накара да четем, а изговорността и гъвкавостта на нашата словесност трябва да намери своя фонетична черта и образ. Познавайки душевната вибрация и артикулацията на българския език, той приспособява глаголицата в кирилица, която и досега обслужва езика ни и дава дихание на мисълта ни. Затова възхитително е, че първите ни мъже на културата не кръщават българския университет "Св. св. Кирил и Методий", а "Св. Климент Охридски".


Азбучникът не само извежда словото и прави църковна книжнина, той гради и изключителната школа в Охрид — първият ни университет с 3500 студенти. Не само защото единствен от учениците на братята по кръв и род е българин, а защото и по принадлежност, и по жертва носи величавия български дух!

Ваклуш Толев

Отец Паисий

Извика миналото като идея за национална свяст и съдба!

Отец Паисий е националният път и историческата гордост на българския народ!Да намериш живеца на миналото, за да може то да оплоди дървото на бъдещото; да обиколиш българските земи, сложил в торбица "История славянобългарска" — това направи хилендарският монах. Той намира непресъхнал кладенеца на живата вода. (Защото кладенецът на самарянката отдавна е пресъхнал...) Жива вода Паисий разнася, за да утолява жаждата за свобода. Този велик монах намира тайната в какво се крие — когато цapyва безличието на пет века робство и само вкопаните църквици напомнят за духа ни, връща глъхнещото ехо на величавото ни минало, за да събуди подвиг и идея за свобода; събужда отговорност с онова, което ни е принадлежало и което е достатъчна опорност за една нова битка!


"О, неразумний юроде! Поради что се cpaмиш да се нapeчеш болгарин... ?" — това е големият взрив на Будителството. Един зов събужда цяла България, събужда милиони българи. Не от летаргията, а от робството! Паисий е будител не само заради този призив Поради что се срамиш…, а заради будността, че не бива да заспиваш. Затова казвам, че будният човек е един събуден бог!


Прозрението на Будителя наистина е смущаващо. Да не търсиш опорност никъде другаде, освен в страниците на Книгата на живота на България: Имали сте царе и патриарси, имали сте власт и култура...! Историята на Паисий е история за нова душевност и социална свобода! Да чуваме гласа на съдбата, а не ехото й! Той връща идеята на Аспарух за държава и земя; връща паметта, енергията за правото ни на живот!

Ваклуш Толев