Религиозни движения и ереси по българските земи - X - XIV век

. Началото на различните учения и ереси по българските земи се свързва с приемането на християнството през 865г. по време на управлението на княз Борис I (852-889+ 2 V. 907г.). Фактът, че скоро след въвеждането на християнството и учредяването на независимата българска църква през 870г. християнското богослужиние започнало да се извършва на разбираем за българите език, давал възможност за критично осмисляне на християнската догма. След 886г., когато в България пристигнали учениците на Кирил и Методий и най-вече след църковно-народния събор от 893г., когато славянското богослужение навлязло широко в българската църква, започват да се появяват и различните реформистки и езически учения по българските земи.През епохата на Средновековието опозицията срещу съществуващия ред и идейния крепител на този създаден ред – църквата, се изразявала до голяма степен посредством еретическите движения и учения. Те имат социален характер и се опитват да търсят идеала за съвършеното християнство. До голяма степен възникването на ересите се дължи на еклектичния характер на християнската религия, която съдържа в себе си идеите, морала и интересите на различни социални слоеве. В известен смисъл идейната противоречивост, застъпена в Светото писание и в творбите на църковните отци, е причината за възникването на различни тълкувания и стремеж за реформиране на църковната уредба, както и на свързаната с нея обредна система. Официалната църква обявявала всяко учение, което се отклонявало от установената догма, за ерес и водела безпощадна борба за изкореняването му. Когато обаче някое учуние или движение не засягало същината на християнската вяра, а си поставяло за цел излекуването на редица пороци, съществуващи сред духовенството, или на недъзи в църковната организация, или пък се стремяло да усъвършенства религиодната догма, тогава това учение с течение на времето се превръщало в част от официалната догматика.Главно зачение за появата на отшелничеството и богомилството имали социалните условия, при които се развивало българското общество. Продължителният период на Симеоновите войни и последвалата след тях борба за престола в първите години от управлението на цар Петър (927-969г.) създали възможност за формирането на обществени настроения срещу властта. Най-често отдушник на тези обществени настроения били ересите, които се обявявали срещу държавата, църквата и създадения обществен ред.Историята на различните движения и ереси в България е сравнително добре проуцена в историческата литература. За появятя на отшелничеството в българските земи основен труд е написал Иван Дуйчев – “Рилският светец и неговата обител”. Подробни и детаилни изследвания са направени върху историята на богомилството. Един от основните трудове, посветени на тази тема, е монографията на Димитър Ангелов – “Богомилството”. Разпространението на тази българска по същество ерес в Западна Евопа е изследвано от Борислав Примов в книгата “Бугрите”. Редица приноси са направени и от други историци като Йордан Иванов, който изследва богомилските книги, Иван Снегаров, Димитър Цухлев и др.Чуждите изследователи се спират главно на идейните корени на богомилството. Според тях богомилското учение послужило като един своеобразен социален отдушник на намиращата се в най-тежко положение част от българския народ. Други историци подчертават негативната същност на богомилството. Всъщност проповедите срещу държавата и църквата подкопават институциите, върху които се крепи българската държава. Така например известният чешки историк Константин Иречек в “История на българите” отбелязва, че богомилството било една от причините, довели до падането на България под османска власт. Известният български историк Петър Мутафчиев отбелязва, че богомилсвото и отшелничеството са две крайности в българския обществен живот, които не водят до някакви позитивни промени в обществото, а по-скоро са изпълнени с дух на отрицание. Според него те не са носители на съзидателна философия, каквато безспорно притежава християнското учение.Специално внимание историците отделят и върху другите религиозни учения и ереси, разпространени през XIV в. и най-вече на исихазма. Според изследователите на това учение то се причислява към идейните оръжия на правосравната църква. Важни изследвания, посветени на исихазма, са направили българските историци Васил Гюзелев, Димитър Ангелов, Клементина Иванова и др.Изворите за различните религиозни движения по българските земи са твърде ограничени по брой. Основен извор за отшелничеството в българските земи и за живота на неговия най-известен представител – Иван Рилски са житията, посветени на този светец. Ценни сведения се съдържат и в по-късните му жития, между които и тези написани от патриарх Евтимий.Най-общо изворите за историята на богомилството могат да бъдат разделени на две групи – извори с богомилско и противобогомилско съдържание. Изворите с богомилско съдържание са сравнително малко на брой и това може да се обясни с преследването на учението и унищожаването на неговата книжнина. Основен богомилски извор е “Тайната книга” на богомилите. Първоначално тя е написана на старобългарски език в България, а в последствие е преведена на латински език в Средна Европа. Като форма “Тайната книга” представлява разговор между Исус Христос и неговия любим ученик Йоан. За това тя понакога е наричана и “Йоаново евангелие”. В “Тайната книга” са изложени основите на богомилската ерес. Друг богомилски извор е така нареченият “Катарски требник”. Това произведение описва обредите и службите, извършвани от френските еретици. Друг богомилски извор е “Слово за спора на Дявола и Господа Бог наш Исус Христос”. Някои апокрифни произведения също се смятат като извори за богомилското учение.Значително повече са изворите с противобогомелско съдържание. Хронологически най-ранен извор е едно послание на цариградския патриарх Теофилакт до българския цар Петър в отговор на две български писма. От него става ясно, че богомилството се е появило по време на управлението на цар Петър. Патриарх Теофилакт препоръчва богомилите да бъдат анатемосвани. Най-много информация за богомилската философия съдържа произведението на презвитер Козма “Беседа против богомилите”. Там са изложени богомилските позиции за църковната обредност и символика. Ценен извор за развитието на богомилството в началото на XIII в. е “Синодик на цар Борил”, който бил съставен във връзка с антиеретическия събор, състоял се в Търново през февруари 1211г. Съществуват и други извори, които дават сведения за богомилството през XIV в. като “Житие на Теодосий Търновски”, “ Законник на сръбския крал Стефан Душа” и др.Сравнително повече са изворите за исихазма и неговата същност. За разпространението на тази ерес свидетелстват житията на Теодосий Търновски, Ромил Видински и патриарх Евтимий.Сравнително скоро след покръстването настъпила поквара сред църковния клир и монашество, която била описана и бичувана от презвитер Козма. Рано настъпилата криза сред духовенството водела до снижаване авторитета на официалната църква в очите на обикновеното население. Всъщност божите служители проповядвали едно, а вършели съвсем различно, което водело до неверие сред широките народни маси. Като своеобразно бягство от жестоката действителност, свързана с неправди, широко се разпространило замонашването на хора най-вече от низините. Мнозина монаси обаче не спазвали манастирския закон, пристъпвали монашеския обет и водели живот, близък до светския. Своеобразна реакция срещу покварата на духовенството и църквата била появата на отшелничеството, което издигнало като цел уединението, духовното и нравствено усъвършенстване и пълен отказ от материалното добруване.Според житието на Иван Рилски той е принадлежал към съсловието на малоимотните и безимотните селяни. Родом е бил от с.Скрино (Дупнишко). Според житията на Св. Иван Рилски бедният отшелник е бил склонен към духовна изява, благонравен и христолюбив. Известно е , че младостта си той е прекарал в бащината си къща до смъртта на родителите си. След тяхната смърт той се откъснал от живота, а това негово поведение предизвикало презрението и ненавистта на съселяните му. В житието на Св. Иван Рилски патриарх Евтимий отбелязва, че съселяните му го обсипвали с обиди и укори, твърдели, че той е лицемерен и “напълно непотребен за светско съществуване”. Вероятно това отношение на съселяните му към него го принудило да напусне селото си и да се замонаши в един от многобройните манастири край р.Струма. Твърде скоро обаче той се оттеглил и от него, т.к. не желаел да свързва живота си с поквареното монашество. Иван Рилски се оттеглил в Рила планина, посветил се на съзерцание и аскетичен живот. В Рила той основал и своя монашеска обител. Същността на отшелничеството като религиозно реформистко движение е отразено най-точно в “Завет на Иван Рилски до неговите ученици”. В него той завещава на учениците си никога да не забравят задълженията си към народа, съветва ги да бъдат негови наставници на вярата. Той завещава да пазят вярата непорочна и непримесена от всякакво зловение. Желанието на Иван Рилски неговите ученици да наставляват народа той обяснява с факта, че сред българите все още има остатъци от езичеството. Същевременно обаче той посочва, че тези остатъци се дължат най вече на непросветеността на народа. Всъщност това наставление на Св. Иван Рилски най-точно разкрива острата нужда от извършване на просветителска и евангелиска дейност сред народа. Всъщност това е трябвало да върши църквата, но тази дейност е изоставена от служителите на официалната църква. В определен смисъл Св. Иван Рилски и неговите ученици поемат функциите на крепители на народното единство на българите. Те не се противопоставят на царската власт и на официалната църква. Отшелничеството може да се разглежда като една алтернатива в борбата на българите за духовно оцеляване. Постепенно славата на “Рилския пустинник” се разнесла из българската земя и след неговата смърт през 946г. той бил канонизиран за светец от православната българска църква. С течение на времето Св. Иван Рилски се превърнал за българите в покровител.Реакцията срещу покварата на официалната църква и срещу разрухата в обществото се изразила и в разгръщането на богомилската ерес. Маже да се приеме, че това религиозно движение обхавано една значителна част от низините. Бедните българи все по-често само тялом присъствали в църковния храм, а духом били далеч от него. По всяка вероятност богомилството възникнало в Тракия под влияние на другите източни ереси (манихейство, масалианство, павликянство), които били силно разпространени поради наличието на много византийски заселници от Мала Азия. Основна характеристика на богомилското учение е неговият дуализъм, т.е. наличието на две творчески сили – Бог и Дявол. Наистина Дяволът присъства в християнската религия, но там той няма творческа сила. Според богомилите Дяволът бил най-големият син на Бога и негов пръв помощник. Той направил неуспешен опит за бунт срещу Бог, което било причина заедно със съгрешилите ангели да бъде изхвърлен на земята. Там той се превърнал в зъл дух. Негово творение били небето, реките, морето, растенията и животните. Дяволът създал от кал и човешкото тяло, но не могъл да му вдъхне душа. Тогава Господ Бог помогнал и одушевил бездиханните тела на Адам и Ева. Тази притча за Сътворението на света според богомилите доказва дуализма в сътворението на човека. От части той бил създаден от Дявола – материалната плът, от части от Бог – душата. По-късно Дяволът Сатанаил станал господар на човешкия род и всички земни царства. Според богомилите Бог изпратил втория си син Исус Христос да се пребори с Дявола и да сложи край на господството му. Според богомилите Христос е само Божието слово, което привидно е облечено в човешки образ. Христос е живял привидно и привидно е умрял на кръста. След неистинското му възкресение Христос се завърнал при баща си Бог. Богомилите вярвали, че Исус Христос ще да дойде отново на земята, за да се справи с Дявола и неговите помощници по време на Второто пришествие и Страшния съд.Разбирането на богомилите, че целият материален свят е дяволско творение обуславя тяхната борба срещу злото, господстащо във видимия свят. Всъщност конкретната действителност през Средновековието, характеризираща се с тежките условия на живот, била реалната предпоставка за разпространението на твърдението, че на земята господства злата сила. По тази причина първоначално богомилството бързо се разпространило сред бедното и безпросветно население. Дуализмът бил присъщ на богомилската космогония (учение за Сътворението на света), христология (учение за Исус Христос) и есхатология (Учение за края на света). Те приемат, че идеята за един Бог (монотеизъм) може да се осъществи едва след Второто пришествие. През Средновековието се забелязват два вида дуализъм – абсолютен и умерен. Привържениците на крайния дуализъм смятали, че двубоят между Бога и Дявола ще бъде вечен и базкраен. От своя страна умерените дуалисти приемали, че след Второто пришествие и Страшния съд Бог ще се справи с Дявола и ще сложи край на злата сила. През по-голямата част от своята история богомилите поддържали умерения дуализъм. През XIII – XIV в. обаче сред тях се появили и привърженици на абсолютния дуализъм.Втората основна характеристика на богомилското учение е, че те приемат единствено Новия завет – четирите евангелия на Лука, Йоан, Марко и Матей, посланията и идеалите на апостолите и откровенията на Йоан. Те изцяло отричат Стария завет и така се смятали за най-последователни и истински християни. Богомилите не признавали решенията на Вселенските събори и местните църковни събори, т.к. те не почивали върху Новия завет. Не приемали написаното от източните църковни богослови – Василий Велики и Йоан Златоуст.Богомилското учение обуславя и борбата срещу официалната църква, нейната идеология и служителите й. Те се отнасят отрицателно към църковната обредност и символика, не признавали църковните тайнства – причастие, кръщене, изповед, брак, миропомазване, отричали значението на иконите, кръста и мощите, не вярвали във възкресението, не признавали Богородица и призовавали да не се посещават храмовете и да не се служи литургия. Това напълно съответства с дуалистичното им разбиране за света, че материалния свят е дело на Сатаната, а Йоан Кръстител е негов служител.Във всички богомилски отрицания е имало проблясък на рационализъм. Така например разбирането, че кръщението с вода всъщност няма никаква святост, а това е обикновена вода, както и това, че причастието е само хляб и вино, а не тяло и кръв на Исус Христос, както и разбирането,че храмовете са прости сгради и че Богородица, която те таричали Христородница, е само обикновена жена като останалите, са доказателства за това, че според богомилите кръстът е само едно дърво, което не трябва да се почита, след като на него е бил измъчван Христос. Според тях мощите са обикновени кости. Тези логични твърдения имали оригинален характер и не се срещат в нито едно друго еретическо учение.Социалната сърцевина на богомилското учение е добре представена от презвитер Козма в съставената от него “Беседа против богомилите”. В нея той отбелязва, че те ненавиждали царя, ругаели болярите и старейшините, смятали, че са омразни на Бога онези, които работят за царя и подучавали слугите да не работят на господарите си. Всъщност по този начин богомилите се обявяват изцяло срещу установения обществен ред. Те не предлагат нищо позитивно, а единствено призовават към разрушение на съществуващото църковно и държавно устройство. В този смисъл богомилското учение се оказва едно крайно деструктивно учение, което обаче допада на широки слоеве от българското население.Организацията на богомилите се състои от три категории. На чело стоели така наречените “старейшини”, които били най-големите познавачи на учението и негови главни разпространители. Те живеели в аскетизъм, в съгласие с разбирането, че човешкото тяло е плод на злото и трябва да се измъчва. Те се отказали от всякаква собственост, не ядели месо, не пиели вино и не носели скъпи дрехи, проповядвали с евангелието нормите на християнския морал. Съвършениет богомили били малко на брой, което се обяснява със строгите норми на аскетизъм, които малцина могли практически да приемат.Втората категория били вярващите. Те били приети в богомилската организация и участвали в нейните обреди, спазвали някои правила като пости и молитви, но аскетичният живот не бил задължителен за тях. Те имали право да се женят, да притежават собственост.Третата категория били слушателите. Те не участвали в обредите на богомилската организация и не били задължени да спазват принципите на вярващите и съвършените. Фактически тази група била най-многобройна. Често пъти имало разминаване между проповедите на съвършените и действията на обикновените вярващи. Така например съвършените проповядвали християнската заповед за несъпротива на злото, а обикновените богомили често вдигали бунтове и въстания.Самите богомили наричали себе си “добри християни” и смятали, че по начин на живот и морал се отличават от другите. Те били организирани в общини (братства) по подобие на раннохристиянските общини, описани от апостолите. На чело на организацията стоял един главен наставник. През X в. това бил самият поп Богомил, а след смъртта му – неговият ученик Михаил. Благодарение на активната проповедническа дейност през XI и XII в богомилски общини били създадени в Сърбия, Босна и Византия.Всяка богомилска община имала свой главен ръководител, наречен “дедец” или старейшина. Религиозният живот в общината бил твърде опростен. Известни били четири основни обреди, които те извършвали в общината. Най-масовият обред бил общото молитвено събрание. На него се произнасяла молитвата “Отче наш” и се четели текстове от “Тайната книга”. Друг обред, който замествал църковната изповед, била взаимната изповед за опрощение на греховете. По-сложен обряд било преминаването от категорията на слушателите в категорията на вярващите. Това се извършвало със специален ритуал, на който богомилът доказва, че е готов да води живот съобразно изискванията на аскетизма. Най-сложен обряд било преминаването от категорията на вярващите в категорията на съвършените. За него бил необходим един продължителен период на изпитания. Кандидатът трябвало да се моли 7 пъти през деня и през нощга, да се облича само с една риза, да се раздели с жена си. Той трябвало да се запознае подробно и с теорията на богомилското движение.В богомилската организация участвали и жени. Имало както вярващи, така и съвършени. Това показва, че за разлика от подчиненото място на жината в официалната църква богомилите проповядват равенство между мъжа и жената.Богомилските водачи създали значителна по обем книжнина, в която били изложени основните схващания на учението за Сътворението на света и за морално-етичните норми. Близка до богомилската книжнина била и апокрифната (тайна литература), която била написана на достъпен за народа език. Голямото разпространение на богомилската литература принудило официалната църква да състави списък на забранените книги. Някои от богомилските вярвания и легенди преминали в народното творчество и са съхранени и до днес.Твърде спорен е въпросът за създателя на богомилското движение. Презвитер Козма за първи път в “Беседа срещу богомилите” отбелязва, че поп Богомил е първият разпространител на богомилското учение. Вероятно по неговото име привържениците му били наречени богомили. Всички византийски автори са единодушни, че по времето на цар Петър той е разпространил ереста във всеки град и област.Въпросът за първоначалния център на богомилското учение също не е напълно изяснен. Едно сравнително късно сведение от XIII в. дава информация, че богомилството е възникнало в Тракия и по-късно в Пловдив и околните селища. Сведения на писмени извори дават основание да се приеме, че в края на X и началото на XI в. богомилството обхванало югозападните български земи – Македония и земите на север от Стара планина. След падането на България под византийска власт проповедите на богомилите не стихнали. Интересно е да се отбележи, че през десетилетията на византийското владичество техните проповеди придобили патриотична насоченост. Така например в Средец през 1078г. избухнал бунт срещу византийската власт на чело с павликянинът Лека. През 1079г. бунтът се разрастнал и обхванал Месемврия и Пловдивсата област. Особено активна станала дейността на богомилите, когато на чело на движението застанал известният Василий, наречен Врач (лекар). Със своите 12 ученици, между които имало и жени, той обикалял най-вече Тракия, като разпространявал богомилското учение. Това принудило византийската власт да вземе сериозни мерки и през 1111г. той бил осъден на смърт чрез изгаряне, като на процеса присъствал самият император. Византийската писателка Анна Комнина описва твърдостта на богомилския водач пред лицето на смъртта. Василий не се уплашил, а се отнесъл с пренебрежение към предстоящото наказание. След екзекуцията някои от богомилите се отказали от учението, други били хвърлени в затвора. Въпреки това богомилството не могло до бъде изкоренено.След възстановяването на българската държава богомилството отново намерило място в обществения живот. По времто на цар Калоян (1197-1207) в Тракия действали няколко организации на павликяните. В западните извори те се наричали “попеликани”. Именно те подпомогнали цар Калоян през 1205-1206г. да превземе Пловдив. По времето на цар Борил (1207-1218) богомилството придобило характер на всенародно движение. Това принудило българския владетел да свика първия антибогомилски църковен събор. Съборът започнал своята работа на 11 февруари 1211г. в една от търновските църкви. По време на него били анатемосани и осъдени на наказания тринайсет богомилски водачи. Във връзка с този събор бил преведен от гръцки на български език византийският “Синодик от неделята на православието” (IX в.). Към него били прибавени някои оригинални добавки и така бил съставен “Синодик на цар Борил”. От българските добавки става ясно, че сред българските богомили са започнали да проникват елементи на абсолютния дуализъм. Така например те вече не вярвали във Второто пришествие и Страшния съд. По-късно, по времето на цър Иван-Асен II, гоненията срещу богомилите били прекратени и това накарало римските папи да обвинят българския владетел, че страната му е пълна с еретици. Италианският автор Райнер Сакони пише, че на Балканския полуостров продължавали да действат две големи еретически организации, наречени България и Драгувития. Те били основни центрове за разпространението на катаризма в Западна Европа.През XIV в. богомилското движение в България претърпяло силна идейна деформация. От народно движение на низините то се превърнало в учение на част от монашеството. Богомилството се разпаднало на няколко секти с различни предводители. Постепенно се налага идеята за всемогъществото на Дявола и богомилството се превърнало в проповед на отчаянието. Причина за това били природните бедствия и началото на османското завоевание. Център на така нареченото луциферанство станали Солун и Света гора. Те били разобличени от Цариградската патриаршия, която свикала събор срещу тях през 1343г. Голяма част от еретиците били изгонени от Византия, а двама от тях – Лазар и Кирил – по прякор Босота, дошли в Търново. Лазар ходил гол през целия град, като носел със себе си само едно листо от тиква, за да се прикрива. С това адамистко действие той изразявал схващането за връщането към първоначалното райско блаженство на първия човек Адам. Да ходят всички голи означавало хората да живеят така, както са живели в Рая. Дрехите, според привържениците на това разбиране, само подчертавали социалното неравенство.Кирил Босота проповядвал против иконите, кръста, църквата и духовенството. Той се бявил срещу брака, като смятал, че хората трябва да се отдават свободно на плътските си желания. Според Лазар и Босота хората трябвало да бъдат покорни на Дявола, защото той, а не Бог, бил съдържател. Верен последовател на Кирил Босота бил и поп Стефан. През 1350г. се състоял събор с участието на царя, болярския съвет и висшия църковен клир. Тримата обвиняеми били разобличени и анатемосани от Теодосий Търновски. Лазар се отказал от своите възгледи, но Кирил Босота и поп Стефан – не. Тогава цар Иван-Александър заповядал да изгорят лицата им и ги прогонил извън пределите на царството. През XIV в. богомилството постепенно западнало, превръщайки се в смес от луциферанство, адамитство и първоначалната богомилска догма. Постепенно в хода на османското завоевание богомилството загубило своята цел и постепенно изчезнало от обществения живот на българите.Богомилството намерило широко разпространение извън българските земи. Първата държава, в която проникнали неговите идеи, е Византия. В Мала Азия богомилите били известни с прозвището торбоносци. Те били наричани презрително така, защото се занимавали с просия. Богомилството проникнало и в съседна Сърбия. През 1221г. сръбският крал Стефан Първовенчанин бил принуден да свика специален събор срещу еретиците. Широк достъп богомилството намира и в Босна. Опитът за противопоставяне, както на римската църква, така и на Цариградската патриаршия, довел до там, че в Босна богомилството било обявено за държавна религия. Босненските богомили са известни под името патерани. В Северна Италия богомилите се наричали катари, т.е. чисти. През Средновековието еретиците във Франция били наричани бугри, т.е. българи.Необходимостта от обновление на църквата и усъвършенстване на духовенството се проявила във Византия и България с голяма сила през първата половина на XIV в. Господстващо положение сред богословските доктрини заел исихазмът. Негов основоположник бил византийският монах Григорий Синаит (+1346г.) Учението му се развивало с голяма сила в основания от него манастир в южнобългарските предели (в Парория – Странджа). Сред първите му ученици били известни български монаси – Теодосий Търновски, Ромил Видински и Иларион.Исихазмът бил монашеско учение със стого аскетичен характер. Двете основни степени “праксис” (деяние) и “теориа” (видение) целели пълно изкачване на монаха по “стълбата на добродетелите” чрез редица норми на праведен живот, физическо и духовно усъвършенстване, които имали за крайна цел пълна духовна връзка с Бога. Първоначално официалната църква смятала исихазма за отклонение от правата вяра, но в последствие на събор в Цариград през 1351г. той бил признат като ръководна норма в църквата. След установяването на Теодосий Търновски в Търново през 1349г. исихазмът бил възприет и от българската църква. Най-голямо исихастко средище станал Килифаривският манастир. Проповядванети от исихастите идеи за обществено примирение и търпение, за социално отчуждение и търсене на лично спасение чрез “единение с Бога” не били в разраз с доктрината на официалната църква. Както във Византия, така и в България, исихастите били тясно свързани с владетелския двор и аристокрацията, участвали активно в духовния и политически живот, заемали важни позиции в църковната йерархия, достигайки до патриаршеския трон.В България тогава проникнало и философско-религиозното учение на калабрийския монах Варлаам и българина от Прилеп Григорий Акидин. За разлика от дълбоката мистика на исихазма варлаамството съдържало в себе си елементи на рационализма и ренесансовия хуманизъм. Варлаамитите твърдели, че Бог може да се постигне чрез опознаване на света и природните явления, които напомняли за него. Това можело да стане не само чрез християнската вяра, но и по пътя на логическото познание чрез използване достиженията на древногпъцките философи. Варлаамството намерило привърженици сред заможните и образованите градски слоеве, а също и сред част от болярството.През цялото българско Средновековие реформистките църковни учения и ересите са доказателство за многообразието на идеи и за будност на обществената мисъл. До голяма степен ересите могат да се разглеждат като своеобразен коректив на официалната църква. Може да се приеме, че появата и разпространението на богомилството и на другите дуалистични религиозни учения били специфичен израз на обществените настроения в средновековна България. Трябва обаче да се подчертае, че те не били само социален отдушник, а по-скоро допринесли за подриване устоите на църквата и държавата. Еретиците често се поддавали на влияние на други религии. След XIV в. мнозина от тях преминали към католицизма и исляма. Това е особено видно в Босна, където патераните приели исляма. В българските земи павликяните също приели исляма или католицизма. В крайна сметка може да се приме, че религиозните ереси допринасят за възникването на сериозни нарушения на религиозното единство на българите.