"История славянобългарска “ на Паисий – страстен зов за национално осъзнаване

ТЕОДОРА ЗАРЧЕВА

Произведението “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски възниква през 1762 година. Появата на творбата е изпълнение на един от формалните белези на задължителния цивилизационен модел от втората половина на 18 век. Това произведение олицетворява, засилва и подхранва започналия по това време сред българите процес на изграждане на национална идентичност. То има за цел да възкреси народното самосъзнание на поробения народ чрез достойния спомен за славното му минало.

“История славянобългарска“ представлява цялостен поглед към миналото на българския народ. Този книжовен труд изпълнява едновременно няколко функции - той носи познание за миналото на нашия народ, спори и отхвърля неоснователните твърдения, изказвани от други народи, възхвалява достойнствата на българската нация.

Особено важно е, че “История славянобългарска“ успява да изгради българската национална митология. Творбата е съзнателно построен разказ, който излага своя версия за произхода и достойнствата на българския народ. Успоредно с опознаването на историческото минало, произведението разкрива мястото на българите в световната цивилизация, приобщеността им към някои от големите общности в световната култура. Паисий настоява за това, че българите са част от голямата общност на християнските народи.

Композицията на “История славянобългарска“ разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното представяне на историческите факти. Тя акцентира върху значителното в българската история.

Два са основните източника, от които Паисий черпи сведения за миналото на българите. Единият е “Царството на древните славяни“ на Мавро Орбини, а другият - “Анали църковни и граждански“ на кардинал Цезар Бароний.

Главният и основен мотив за написването на Историята се крие в националното чувство и самосъзнание на Паисий. В историята на нашето Възраждане той е първата личност с ясно самосъзнание за народността, към която принадлежи, за духовното й състояние и за средствата, чрез които тя трябва да се пробуди. Паисий е чувствал страданията на своя народ, чувствал е горчивите обиди, които са му нанасяли гърци и сърби. Един от малцината възродители на нашия национален дух, който е счел за свой дълг да понесе и изкупи унижението и страданието на цял народ. В манастира той създава онова произведение, което означава началото на новата българска литература и чиито тенденции са в непосредствена връзка с тогавашната българска действителност. Дори да нямаше никакви сведения за Паисий, страниците на неговата История, начинът, по който е написана, нейната страстност и лиризъм, разкриват неспокойната човешка природа на Паисий.

В личността и делото на Паисий всичко е вълнуващо. Той е родоначалник на нашето Възраждане, на нашата литература. “История славянобългарска“ е живо творческо дело, непосредствена изява на една личност. В нея са нови мислите, подборът на фактите, изводите и заедно с това - стилът, образната система, патосът. В този смисъл творбата на Паисий е не само новаторско, но и революционно дело. Защото идеите живеят не само когато се потвърждават, но и когато се оспорват.

Първият подтик за написването на Историята е срамът от отричането на славното минало на нашия народ. Историята на Паисий е гневна книга и този гняв е насочен към тези, които се отказват от своя род и език : “О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?“. Този вечно млад апел свидетелства, че патриотизмът се е родил в борба и в борба ще се утвърждава.

Сравнително малобройни са невоенните действия в “История славянобългарска“. Повечето от тях са свързани с покръстването, със славянската писменост и с борбата на Православието против ересите. Тези събития представляват за Паисий важни моменти от културната история на България и оформят същностните черти на народопсихологическия портрет на българския народ. Затова и стилът на творбата е ярък, с несложни, но живи импресии, с мисъл, просмукана с чувства, с език малко груб, но ясен, неспокоен, течащ не като вода, а като пламък, който изгаря. Такова е произведението, малката “книжица”, която Паисий написва и съумява най - добре, измежду всички свои съвременници, да почувства духа на епохата и да го изрази.

Творбата “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието но българския народ и неговата култура. Тя е оптимистична, възкресяваща народното самосъзнание на българския народ чрез спомена за славното му минало. И заедно с това е обречена на вечна младост, защото този, който съумее да улови духа на своето време, завинаги принадлежи на бъдещето.