Розетата от Плиска, космическата звезда на българите

Автор: Доц. Александър Илиев

Прочутата българска розета е намерена в Плиска, столицата на Аспарухова България. Тя е изработена през периода VІІ-ІХ век, т.е. преди Покръстването на нашия народ от кан Борис (княз Михаил).

Още при пръв поглед се вижда, че тя е излята от бронз в калъп. Това означава, че екземплярът не е единичен и розетата е била тиражирана. Тя представлява седемлъчна звезда, на лицевата част на която има два концентрични реда с надписи или знаци. В центъра на тежестта на бронзовото тяло се забелязва халка, за която розетата е висяла в успоредно на земята положение. На гърба е изобразен знакът ІYI, срещащ се на над 160 графити, керемиди, каменни надписи, гравировки върху мед, желязо, злато и сребро. И това е всичко.

Първите изследвания на този уникален артефакт от сърцето на Дунавска България разкриват връзката на розетата с културите на Междуречието и народите на древна Месопотамия. Седeмлъчната звезда се среща в Шумер, Акад, Асирия, Вавилон и е позната като "Звездата на магите" - халдейските и мидийските жреци.

Седмицата в държавата на шумерите е свещено астрономическо отражение на седемте крупни обекта в нашата галактика. В шумерските магически, епически и хронографски трудове се говори за 7 порти; 7 планини; 7 воини; 7 свещени пламъка; 7 дни и нощи. 7 човека в една преграда на ковчега кораб е поставил шумерският герой Зиусудра, спасил света от потопа. По-късните герои Утнапищим и Ной само преповтарят и доразработват мита.

Родоначалникът на българите Зиези, според Анонимния латински хронограф, както и Зия - древно и съвременно афганистанско и пакистанско име, произлизат от същия корен. Знакът ІYI единодушно се тълкува като символ на Небето. Дингир се нарича богът небе у шумерите. Нин-дингир ("повелителка на бога на небето" - шум.) е жрицата, която обслужва този култ. Това име става емблематично за цяла Евразия с многобройните си вариации според местното произношение. Сред Денгер, Дангра, Дингри, Тенгер, Тангра, Танръ, Тенгри и Тингри откриваме името и на върховното божество на българите. Бог Тангра при нас определено символизира Небето. Негов ипостас при шумерите се счита Конникът, пронизващ с копие лъв. Това изображение, срещано десетки пъти в района на Междуречието, несъмнено е един от прототипите на Мадарския конник.

Познат по-късно в Индия като Майтри, в будизма като Майтрея, при тибетци и монголци той е Майдар, за да го открием като Мадар при българите - на скалите над Мадара и в светилището Мадар в днешен Афганистан.

Религиозният и астрономически аспект на седемлъчната звезда продължава по традиция при акадските, халдейските, асирийските и вавилонските жреци. Те съзират в седмицата универсалното космическо число, отразяващо броя на видимите небесни светила; дните в седмицата и часовете на деня, като "слънчевият час" се е удвоявал. Разглеждайки внимателно българската розета, забелязваме съотношението на планетите спрямо кръга "понеделник-неделя". Анализът на древноиранските астрономически знания, съпоставени с уникалния български календар, разкрива следната зависимост:

Луна, понеделник

Марс, вторник

Меркурий, сряда

Юпитер, четвъртък

Венера, петък

Сатурн, събота

Слънце, неделя

Явно че българите участват в създаването на тези аналози или пренасят тези познания с принудителните си преселения от своята централноазиатска прародина. Несъмненият им ирански антропологичен тип и принадлежността на праезика им към семейството на памирските говори се допълват с културните влияния от цивилизациите на Междуречието и Иранското плато. Така специалистите четат двата кръга със символи. Външният отговаря на планетите, а вътрешният на дните от седмицата.

Астрологическата функция на розетата се потвърждава от многобройните писмени документи от същата тази епоха. Описанията на ритуални действия, свързани със Слънцето и Луната, говорят за особено почитание към тези небесни светила. Българите определят с помощта на колобрите или жреците дните и часовете на сраженията така, че да имат щастлив изход. По същия начин са избирани възшествените месеци за българските владетели съгласно прочутия "Именник на българските канове" и други подобни хронографски свидетелства.

Отговорите на папа Николай І преди покръстването разкриват връзките на българския народ с космическите енергии на Вселената, изразени чрез нейните най-познати седем тела и тяхното движение по плащеницата на Бога Небе.

Числото седем навежда на асоциацията за връзка и с преките ни съседи в прародината. Индийци, арии, саки и кушани създават и развиват учението за седемте чакри (на български чекрък, колело). Свързани със седемте планети са енергийните центрове на човешкото тяло (чакрите). По традиция те отразяват влиянието на небесните светила върху хората. За всяка от тях има специална мантра - сричка, която се произнася и помага за овладяването и отварянето на тези центрове. Любопитна е класическата трактовка на тази взаимовръзка, която дава и друг възможен прочит на българската розета от Плиска:

Луна, понеделник, мантра със сричките Сам или Шам, Муладхара чакра - най-долу

Марс, вторник, мантра Бям или Бем, Свадхищана чакра

Меркурий, сряда, мантра Тхе, Манипура чакра

Юпитер, четвъртък, мантри Йа или Йе, Анахата чакра

Венера, петък, мантра О, Вишудха чакра

Сатурн, събота, мантра Кхем, Агя чакра

Слънце, неделя, мантра Шар или Шару, Сахасрара чакра - най-горе

Някои от изследователите считат на базата на сравнителния езиков анализ, че именно така или по подобен начин са се произнасяли и знаците върху розетата. Като прибавим към тази основа почитанието на народите от полуостров Хиндустан към Слънцето и Луната - Суря и Чандра (санскр.), поклоненията и ритуалите, двата календара на тези етноси и култури, както и отношението към Небето като основен култов обект, ще видим приликите с българската астрологическа и религиозна традиция.

Българската бронзова седемлъчна розета засега е единственият по рода си артефакт, разкриващ в дълбочина някои от аспектите на българската цивилизация. Притежанието на копие от нея някога вероятно е било знак за принадлежност към висшата прослойка - тази на кановете и колобрите. Днес тя е символ на принадлежността към големия род на българите. Поставяйки на гърдите си този знак, потомците на Кубрат, Аспарух, Крум и Омуртаг свидетелстват за кръвната си връзка със създателите и строителите на България.

Носейки розетата у себе си, нашите сънародници имат най-великия съюзник и коректив за бъдещето си - силата и мъдростта на своите велики предци.

Цар Симеон I 893-927

Току що приел властта в ръцете си, младият княз е принуден от обстоятелствата да се сблъска с Византия. Може би като отмъщение за прогонването на гръцкото духовенство от България след Преславския народен събор империята премества пазара на български стоки от Константинопол в Солун, където те са обложени с по-високи мита. Княз Симеон трябва да защити икономическите интереси на своята страна и след като император Лъв VІ Философ не се съгласява да върне тържището обратно в византийската столица, на българския владетел му остава само един възможен път, този на войната.

През 894 г. български войски нахлуват в Източна Тракия, където противопоставилата им се ромейска войска е напълно разбита и княз Симеон се връща водейки с себе си много пленници. Но все пак той не постига целта си. А междувременно ромейското пратеничество заминава далече на североизток, където около р. Днепър тогава обитават племената на маджарите. В края на 894 г. византийски кораби превозват маджарски войски по Дунава и ги стоварват в Североизточна България. По същото време срещу Симеон, който не знае какво става на север, се придвижва армията на пълководеца Никифор Фока. До сражение не се стига, защото ромейският предводител уведомява Симеон за нашествието на маджарите. След като опустошават българските земи, претоварени с плячка маджарите се връщат обратно в местоживелищата си. Наскоро след това те обаче нахлуват в България, преминават на юг от р. Дунав, където, както пише Симеон Логотет, българският княз “бе победен и едва се спаси в Дръстър. Турките, сиреч угрите, помолиха царя да изпрати и откупи пленените българи, което и стори царят, като изпрати цариградчани да ги откупят”. След като маджарите за втори път разоряват североизточните български земи, се завръщат в земите отвъд р. Днепър.

Претърпяното поражение принуждава Симеон да започне преговори с византийското правителство. В България пристига дипломатът Лъв Магистър Хиросфакт, който трябва да осъществи размяната на пленените от българите византийски войници срещу откупените от маджарите българи. Симеон обаче не се среща с него, а общува само чрез писма продължително време. През това време Симеоновите пратеници заминават далече на изток, където живеят смъртните врагове на маджарите – печенезите. Те лесно склоняват да нападнат заедно с българите земите на угрите. През пролетта на 896 г. българи и печенези нанасят тежък удар на маджарите, опустошавайки напълно техните територии. Угрите напускат тези земи и се насочват към центъра на Европа, където по-късно ликвидират Великоморавия и основават своя държава – Унгария.

Справил се с единиия си неприятел, сега Симеон се обръща срещу другия. През лятото на 896 г. български войски разбиват при Булгарофигон (Бабаески) армията на Лъв Катакалон. След това поражение византийците стават по-сговорчиви. Подписан е нов мирен договор, според който пазарът на българските стоки е върнат обратно в Константинопол и империята се задължава да изплаща на България годишен данък.

След 896 г. княз Симеон продължава политиката на своите предшественици, насочвайки поглед към югозападните земи на Балканския полуостров. Ако се вярва на думите на Лъв Магистър Хиросфакт, на когото се налага пак да идва в България, че успял да изтръгне 30 крепости в района на Драч от ръцете на Симеон “като ухо из устата на лъв”, изглежда, че българския владетел се опитва да ликвидира ромейската власт в Адриатика. Не е ясно само срещу какво князът връща споменатите крепости на ромеите.

През лятото на 904 г. голяма арабска флота обсажда Солун. Арабите превземат града, ограбват го и откарват с себе си 22 000 пленници. Солун, загубил значителна част от жителите си, остава беззащитен. На Симеон хрумва примамливата мисъл да завладее града и да го засели с българи. За трети път Лъв Магистър Хиросфакт идва в България. Солун остава в ромейски ръце, но намереният при с. Наръш на 20 км от града каменен надпис, който фиксира къде преминава границата между Византия и България, показва, че за сметка на Солун българският княз получава значителна териториална отстъпка в района Беломорието.

При Симеон България придобива най-голямото си териториално разширение, като господства над почти целия Балкански полуостров. Българите вече скъсяват и огромната културна дистанция, която ги дели от империята. Всичко това поражда у Симеон идеята, че е възможно ликвидирането на Византия и създаването на една нова световна империя, опираща се на българската сила, чиято естествена столица трябва да бъде Константинопол (Цариград). Симеон вече не е доволен от титлата “архон на България” (владетел на България), давана му от ромеите. Той се смята за равен на василевса и мечтае за неговото място. Програмата на българския владетел цели създаването на българо-византийска държава, чийто император ще бъде самият Симеон.

Събитията в Византия, като че ли са благоприятни за амбициозните намерения на Симеон. През май 912 г. след смъртта на Лъв VІ Философ, на престола се възкачва Константин VІІ Багренородни. Но той е непълнолетен и властта попада в ръцете на чичо му Александър (912 – 913 г.). Неизвестно защо регентът отправя заплахи срещу българския княз, “мислейки да го уплаши”. През лятото на 913 г. Симеон застава начело на армията си и се отправя към Константинопол. Междувременно Александър внезапно умира и е сформирано ново регентство, начело с патриарх Николай Мистик. Между него и Симеон започват преговори за мир. Българският владетел е допуснат в столицата и обядва с Константин VІІ Багренородни в Влахернския дворец. “А патриарх Николай – разказва Симеон Логотет, - дойде при Симеон, пред когото Симеон преклони глава. Пагриархът, като извърши молитва, положи на главата му, както казват, вместо корона своя епириптарий (патриаршеска наметка)”. Според много историци с този акт патриархът провъзгласява Симеон за “василевс булгарон” (император на българите). В коронясването на Симеон за цар през 913 г. обаче съществуват и съмнения. Те се основават както на мъглявото известие на Симеон Логотет, така и на факта, че дори столетия по-късно за пръв български (признат официално) цар се смята Симеоновият син Петър І. Трима водачи на освободителни въстания приемат името “Петър” (Делян, Константин Бодин и Теодор). Ако Симеон действително е бил провъзгласен за император, без съмнение те биха взели неговото далеч по-авторитетно име.

Освен коронясването на Симеон е постигнато принципно съгласие за женитбата на Константин VІІ Багренородни с дъщерята на Симеон. По този начин българският владетел се домогва до мирно прокарване на своята воля в Константинопол като “василеопатор” (баща на василевса).

През февруари 914 г. императрица Зоя отстранява патриарх Николай Мистик от регенството и отхвърля споразумението за женитбата на нейния син и Симеоновата дъщеря. Това предизвиква Симеон да предприеме нов поход срещу империята. Български войски нахлуват в Източна Тракия, превземайки Адрианопол (есента на 914 г.). През 915 г. българите опустошават Драчката и Солунската области. Явно Симеон цели да ликвидира ромейската власт върху целия Балкански полуостров. Зоя се опитва да създаде единна могъща коалиция срещу България, включваща Сърбия (с княз Петър Гойникович), маджарите, печенезите, и разбира се, ромеите. Но българската дипломация разстройва коалицията и в решаващия момент маджарите и печенезите преминават на страната на Симеон.

Решителното сражение между българи и византийци става на 20 август 917 г. на Анхиалското поле, близо до р. Ахелой. Според Йоан Скилица отначало ромеите имат пълно надмощие и обръщат българите в бягство. Но разколебани от напускането на бойното поле на пълководеца Лъв Фока, войските започват безпричинно отстъпление, “забравяйки всякаква смелост”. Тогава Симеон “се спуснал с цялата си войска”, нанасяйки им тежко поражение. Настанало, пише друг автор, “кръвопролитие, каквото от векове не е ставало”. Част от ромеите “били избити с меч, други се издавили в морето, трети пък починали задушени или смазани от конете или поради друго насилие, като всеки намерил по различен начин смъртта си”. Историкът Лъв Дякон, който половин век по-късно лично посетил мястото на ужасяващия погром, с болка пише: “И сега още може да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била съсечена бягащата войска на ромеите”.

След този нечуван успех българските войски опустошават цяла Източна Тракия. После Симеон изпраща войска в Сърбия, която сваля от престола враждебния Петър Гоникович и го заменя с Павел Бранович. През 918 г. български войски нахлуват дълбоко в Елада, обезлюдявайки византийските земи. Крайната цел на Симеоновата политика – ликвидирането на византийското присъствие върху целия полуостров и влизането в Константинопол като василевс – става все по-достижима. Изглежда през 918 г. Българската архиепископия е въздигната в Патриаршия., а първият български патриарх коронясва Симеон за “за василевс на българи и ромеи”. Запазени са оловни печати, в които българският владетел се титулува “Симеон, в Христа Бога василевс на ромеите”. Така Симеон узурпира титлата на византийските владетели, които смятат, че тя им е отредена от Бога.

Междувременно през 919 г. в Константинопол е извършен преврат; императрица Зоя е свалена от власт и начело застава друнгарият (адмиралът) от флотата Роман Лакапин. Намеренията на Симеон да властва над ромеите сега срещат неговата решителна съпротива. Войната остава единствената алтернатива за българският цар. През есента на 920 г. български войски се появяват на Галиполския полуостров, преодоляват Дарданелите и обсаждат град Лампсак. Целта на Симеон е да изолира Константинопол от малоазийските земи. През 921 г. български войски отново достигат ромейската столица и разбиват изпречилата им се византийска армия. Но през същата година сръбският княз Павел Бранович очевидно в резултат на византийските интриги, изменя на Симеон. Българска войска е изпратена в Сърбия и провъзгласява за сръбски княз Захарий. През 922 г. българите опустошават непосредствените околности на Константинопол. Българският цар обаче си дава сметка, че без блокирането на града по суша и по море той остава просто непревземаем.

През същата година българско пратеничество с малко корабче към Египет, управляван от арабския халиф Убайдаллах ал-Махди. Предложението на Симеон е арабите да обсадят Константинопол по море, а българите по суша, като след това ще си поделят плячката, но той ще остане в български ръце. Планът заинтригува ал Махди, който изпраща с корабчето свои представители за доуточняване на подробностите. На връщане обаче то попада в ръцете на ромеите и Роман Лакапин проумява каква заплаха грози империята. Българските пратеници са хвърлени в тъмница, а арабите са изпратени в Египет с богати дарове и обещания за много по-големи подаръци, ако се откажат от съюза със Симеон. Ал Махди предпочита идващото му наготово злато пред трудната обсада на Константинопол. Така случайността попречва на Симеон да постигне заветната си мечта.

На всичкото отгоре през 923 г. сърбите отново се отмятат. Княз Захарий не само отхвърля васалното си положение спрямо България, но дори успява да разгроми изпратената против него българска войска, при което загиват и двамата пълководци Мармаис и Сигрица. За да се справи с невярната Сърбия, Симеон поисква примирие с империята. То е сключено на лична среща между него и Роман Лакапин на 9 септември 923 г. при морския бряг близо до Константинопол. Тук императорът обвинява Симеон, че се стреми “да има двама василевси”. Симеон “склонил да сключи мир”, но намеренията му не са истински.

През следващата 924 г.той изпраща силна войска в Сърбия. Княз Захарий избягва в Хърватско. Българите окупират страната и я ликвидират като самостоятелна държава. Това, че Хърватско дава убежище на Захарий се обявява в подкрепа на сърбите, кара Симеон да се подготви за нова война. Напразни се оказват усилията на дошлите в България папски пратеници да помирят двете държави. Същите пратеници може би са коронясали Симеон за цар по нареждане на папата, както години по-късно пише в едно свое писмо цар Калоян. През 926 или 927 г. българска войска нахлува в хърватските земи. Но крал Томислав й нанася тежко поражение. Неочаквания погром е посрещнат болезнено в България. Възниква народно брожение против безконечните войни. Независимо от всичко това Симеон се подготвя за нов щурм срещу Константинопол, като полага усилия да разбунтува населението в Елада. В разгара на своята кампания той умира на 27 май 927 г.

Цар Борис- Михаил I 852-889

В началото на своето управление синът на кан Пресиан – кан Борис трябва да обърне вниманието си главно към северозападните граници на България. През първата половина на ІХ в. по тях възникват нови държави: Хърватско, Сърбия и Великоморавия. Около средата на ІХ в. в източните части на бившата Франкска империя се оформя Немското кралство. Между България, Великоморавия и Немското кралство започна съперничество за съдбата на среднодунавските славяни, като всяка от трите държави се стреми да ги приобщи към себе си. Същевременно Великоморавия, която при княз Ростислав приема християнството от Римската църква, се опитва да се запази от силното влияние на немското духовенство чрез намирането на могъщ съюзник. Така се стига до установяването на съюзни отношения между Великоморавия и България и до война на българите с немците. Сведения за тази война получаваме от Бертинските анали: “Българите, като взели на своя страна славяните ... яростно се нахвърлили срещу немския крал Людовик, но били победени.” (853 г.) Съюзът с Ростислав донася на България и нови врагове, защото Людовик Немски насъсква срещу нея своя васал – хърватския княз. Борис І е победен и от хърватите. Константин VІІ Багренородни разказва, че “князът на българите Борис-Михаил тръгнал на поход срещу тях (хърватите), но нямал никакъв успех и сключил мир, като дарил хърватите и бил дарен от тях.” (853 г.) Двете несполучливи войни карат България да се откаже от съюза си с Великоморавия и да се сближи с Немското кралство. Пораженията обаче нанасят тежък удар на българското влияние сред славяните по Средния Дунав.

Византия, която следи внимателно събитията на северозапад използва момента, за да се реабилитира, макар и частично, за големите териториални загуби по времето на Маламир и Пресиан. След временно прекратяване на войната с арабите византийската войска, предвождана от император Михаил ІІІ, нахлува в южните български земи. Българският кан претърпява нови поражения. (855 – 856 г.) и трябва да преглътне твърде неприятен мирен договор, според който ромеите слагат ръка на областта Загоре, на черноморските градове Девелт, Месемврия и Анхиало, а също и на Филипопол.

В началото на 60-те години на ІХ в. великоморавският княз Ростислав, който постига известни успехи в борбата си с немците, отправя молба за съюз с император Михаил ІІІ. По същото време (862 г.) кан Борис се обръща към Людовик Немски с предложение да приеме християнството от Римската църква. През 863 г. се подготвя българо-немско нападение над Великоморавия, за което споменават Фулденските анали: “863. Между това кралят (Людовик Немски) събрал войска под предлог, както се говорело, да усмири княза на моравските славяни Растица (Ростислав) с помощта на българите, които идвали от изток.”

До война с Великоморавия не се стига, но действията на кан Борис вдигат на крак съюзниците на Ростислав. Най-напред избухва война между България и Сърбия, вината за която Константин VІІ Багренородни хвърля върху българския владетел, който “искал да отмъсти за поражението на баща си Пресиан.” По това време Сърбия се управлява от тримата синове на Властимир – Мутимир, СТроимир и Гойник. На сръбска земя българската армия претърпява тежко поражение, като сърбите, “пленили и оковали сина му Владимир Расате с дванадесет велики боили.” Кан Борис е принуден лично да замине за Сърбия, за да спаси сина си. Тук той обаче потърсва контакт само с Мутимир и издейства освобождаването на Владимир и пълководците на войската. “Не след дълго – продължава Константин VІІ Багренородни – сръбските князе се скарали помежду си. Единият от тях – Мутимир – надделял и понеже искал сам да има управлението, заловил двамата (Строимир и Гойник) и ги изпратил в България.” Безспорно голям дял за този успех на Мутимир се пада на кан Борис. Приятелските отношения между двете държави укрепват, иначе Мутимир едва ли би се осмелил да изпрати братята си на заточение в България.

През същата година (863 г.) използвайки затрудненото положение на северната си съседка, Византия обявява нова война на България. Неспособен да се справи, Борис е принуден да моли за мир. През есента на 863 г. в Константинопол е сключен т. нар. “дълбок мир”. Империята задържа черноморските градове, но връща на България областта Загоре. Тази странна отстъпчивост се дължи на факта, че Борис обещава да приеме християнството от Цариградската патриаршия. Българските пратеници, водещи преговорите, са покръстени веднага. В началото на 864 г. един епископ, придружен от свещеници и монаси, идва в Плиска и покръства владетеля заедно с неговото семейство и приближените му. Изворите говорят, че Борис приема Христовата вяра тайно, в “тъмна нощ”, без предварително разгласяване и тържественост. Той взема името на императора-покръстител и става известен като Борис-Михаил. Езическата титла кан е заменена с титлата “княз”, която е “осветена” след покръстването на великоморавския владетел Ростислав.

Покръстването на България става през 866 г., за което свидетелства надписа от с. Балши, Южна Албания, който гласи: “(Покръсти се от бога владетелят на българите) Борис, преименуван Михаил, с дадения му от бога народ, в годината 6374”. Тази година съвпада с 865-866 г. сл. Р.Хр. Друго доказателство за тази година е приписката на Тудор Доксов към “Слова към арианите”: “Този Борис, покръсти българите в годината етх бехти”. Според българския календар етх е година на кучето, а месец бехти е възможно да е високосния ден в годината.

Княз Борис І едва ли си прави илюзии, че неговото покръстително дело ще срещне масово одобрение. Очевидно е, че народа няма да иска да се раздели с древните си Богове, обичаи и обреди. От него владетелят е обвинен, че е дал “лош закон”. По-тежко за Борис се оказва обвинението, че е “отстъпник от бащината чест и слава” (отваряйки вратите за проникване на византийско влияние в страната). Противници на Византия тогава са не само езичниците, но и вече покръстени българи, т.е. целият народ. Оттук става ясно и първоначалното насочване на Борис към Римската църква. Страхът от Византия, която чрез кръстта може да постигне онова, което не й се отдава да направи с меча, т.е. да ликвидира България, очевидно движи стъпките на владетеля към папството и западния свят. Но несполучливата война с империята от 863 г. принуждава Борис да приеме християнството от Византия, колкото и рискове да крие една такава постъпка. Това обяснява и тайното покръстване на владетеля в началото на 865 г.

Бертинските анали и Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите дават сведения за избухналия наскоро антихристиянски бунт. Недоволните боляри повдигат народа, “от десетте комитата” и се насочват към столицата Плиска. Те, пише папа Николай І, “искали да убият вас и да си поставят друг княз”. Но в сражението под стените на столицата княз Борис І и верните му войски нанасят тежко поражение на бунтовниците. “Царят наказал с смърт само петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него” – известяват Бертинските анали. А папата допълва, че “всичките ви първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч”, т.е. петдесет и двамата боляри загиват с родовете си. Така българската аристокрация е на практически обезглавена. Суровите действия на Борис І сковават опозицията. Работата на плъзналото из цяла България гръцко духовенство може да продължи.

Непосредствено след официалното приобщаване на българите към християнството князът получава от своя духовен наставник – цариградския патриарх Фотий – едно послание, което го обърква и изплашва. Посланието е написано на висок, витиеват стил, засяга редица абстрактни теологични спорове, описва решенията на Седемте вселенски събора на християнската църква, но не казва нищо съществено за жизнено интересуващите Борис практически въпроси. Очевидно Фотий смята, че след покръстването българският владетел става “духовен син” на императора, а Българската църква трябва да остане под прякото ръководство на Цариградската патриаршия. Но това отблъсква княз Борис І от покръстителката Византия и отново го насочва към папския Рим.

На 29 август 866 г. в Рим пристига българска делегация начело с болярина Петър, която носи на папа Николай І дълъг списък с въпроси. След като се запознава внимателно с питанията на българския владетел, папата написва своите отговори. За разлика от патриарх Фотий, Николай І отговаря просто и ясно, без да се впуска в блестящи словоизлияния. С дарбата на голям дипломат папата съзнава, че владетелят на един току-що покръстен народ не се нуждае от философски съждения по тънкостите на християнството, а от ръководство да чисто практически действия. Неговите отговори представляват прости правила, засягащи почти всички страни от живота на обикновените хора, в които ще настъпят големи промени. Подобно на патриарх Фотий, и папа Николай І няма искрено намерение да постави самостоятелен църковен глава в България, тъй като това противоречи на доктрината за върховенството на Римската църква в християнския свят, а именно папоцезаризма. Без да може да вникне в истинските намерения на папата, българският владетел очевидно е бил впечатлен, че Николай І обещава да даде на страната му “ако не патриарх, то поне архиепископ”. А това е максималното, което княз Борис І е можел да постигне по това време.

На 13 ноември 866 г. българските пратеници поемат обратния път, придружени от епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски, както и от много латински свещеници. Княз Борис І приема радушно папските мисионери и веднага им дава възможност да работят на мястото на отстранените ромейски духовници. Така България се приобщава към папския Рим, а българският народ е покръстен за втори път, тъй като латинските свещенослужители не признават извършеното от византийците покръстване.

Ударът, нанесен от папа Николай І върху стремежите на Константинопол спрямо българите, има важни последствия за отношенията между двете християнски църкви. През лятото на 867 г. се провежда събор на източните църкви, на който служителите на папския Рим са обявени за “отстъпници”, “еретици” и “антихристи”, а папа Николай І е анатемосан. (Впрочем, по-рано самият той анатемосва патриарх Фотий). Конфликтът между Цариград и Рим достига критичната си точка.

А в България папските свещеници продължават успешно своята дейност. Княз Борис І особено харесва епископ Формоза Портуенски, който не само притежава неизчерпаема енергия, но се отличава с амбициозност и самостоятелност. Затова той поисква от Николай І именно Формоза да оглави Българската църква. Но папата се противопоставя енергично на това и предлага на българския владетел да избира между трима епископи. Наскоро след това той умира и е наследен от Адриан ІІ, който заема още по-непримирима позиция по отношение на искането на Борис. Това се оказва груба грешка. Българският княз почва сериозно да се съмнява в обещанията на папството да получи архиепископ или поне това да бъде човек, избран от него, а не натрапен му от Рим.

В началото на 868 г. Формоза Портуенски и Павел Популонски се завръщат в Италия, носейки писмо от княз Борис І, в която той настоява “върховният предстоятел да му изпрати или добре познатият му дякон Марин, след като го ръкоположи за архиепископ, или да изпрати някой от кардиналите си, мъж, най-достоен да бъде избран от българите за архиепископ.” Но папа Адриан ІІ не отчита изчерпващото се търпение на българския владетел. Вместо дякон Марин или някой кардинал, той изпраща в България поддякон Силвестър, който е върнат веднага от княз Борис І заедно с писмо, в което се настоява “да се изпрати за архиепископ или дякон Марин, или епископ Формоза”. Новата грешка на папа Адриан ІІ е, че не зачита волята на българския владетел и продължава да увърта.

Междувременно в Константинопол настъпват големи промени. Император Михаил ІІІ е убит и неговото място заема Василий І Македонец. Патриарх Фотий също е отстранен и заменен с умерения Игнатий (867 г.). В България са изпратени няколко пратеничества с искане за помирение. Същевременно патриарх Игнатий проявява желание за сближение и с папския Рим. Отменянето на взаимните анатеми обаче трябва да стане на църковен събор.

Осмият вселенски събор е свикан и проведен в Константинопол (5 октомври 869 г – 28 февруари 870 г.). Той протича извънредно плодотворно: недоразуменията между двата големи християнски центъра се изглаждат. Събора е вече закрит, когато на 4 март 870 г. е свикано извънредно заседание, на което най-неочаквано пристига българска делегация, начело с болярина Петър. Именно той повдига за голямо учудване на папските делегати въпроса: “На коя църква трябва ние, българите, да се подчиняваме?”. Отговорът на папските пратеници е, че тъй като в България работят римски свещенослужители, то българите “трябва да принадлежите на светата Римска църква”. Но Петър заявява: “Признаваме, че ние поискахме и получихме свещенослужители от светата Римска църква и досега ги имаме, ... но решете заедно с тези заместници на патриарсите дали е по-разумно да се подчиняваме на Римската или на Константинополската църква.” Патриарх Игнатий пази мълчание, но представителите на източните църкви се обръщат към Петър с следния въпрос: “Когато завладяхте оная страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала?” “Ние извоювахме от гръцка власт тази страна, в която намерихме не латински свещенослужители, а гръцки” – отговаря Петър. Започва разгорещен спор, който завършва с категоричните думи на източните делегати: “Ние решаваме страната на българите ... да се върне чрез християнството на светата Константинополска църква, от която беше отделена чрез езичеството”. Така Осмият Вселенски събор връща България в лоното на Цариградската патриаршия. Рим претърпява едно от най-тежките си поражения. Вместо помирение отношенията между Цариградската и Римската църква още повече се изострят, за да бъдат напълно скъсани след около два века и доведат до възникването на две съвършено различни християнски църкви: православна и католическа.

След съборното решение княз Борис І отстранява римското духовенство от България. Наскоро след това пристига ръкоположеният от патриарх Игнатий пръв български архиепископ Йосиф, придружен от голям брой гръцки архиепископи, свещеници и монаси. Така България се сдобива с самостоятелна църква чрез решението на един вселенски събор. Това укрепва авторитета на Българската църква. Първият български архиепископ е грък, пряко назначен от Синода на българските епископи. Българската архиепископия се устройва по подобие на Цариградската патриаршия, а това значи, че България се установява практиката на т. нар. “цезаропапизъм”, тъй като на изток църквата е подчинена на светската власт, а църковният глава не притежава амбициите на римските папи. За княз Борис І е важно той да бъде разпоредител и с делата на държавата и с тези на църквата.

Поредният удар, нанесен на папския Рим от Осмия вселенски събор, не унищожава напълно папските надежди да си възвърнат загубеното влияние в България. Най-ярко това проличава в действията на папа Йоан VІІІ, приемникът на Адриан ІІ. Той изпраща редица писма до българския владетел, в едно от които го уверява, че “ние не желаем да получим управлението на родината ви и ръководството на държавата ви”. На всички негови усилия българският княз отговаря с дарове и ... мълчание. Междувременно патриарх Игнатий умира и начело на Цариградската църква отново застава Фотий (878 г.) . Йоан VІІІ постепенно проумява, че непримиримата му политика само го изолира от останалите църкви и едва ли е най-добрият път за спечелване на България. Затова той предлага да се свика нов църковен събор, на който най-после да се стигне до истинско помирение. Съборът, наречен Фотиев, се провежда в Константинопол в края на 879 г. и началото на 880 г. На него присъстват и представители на Българската архиепископия. Отменени са анатемите, но всички опити на папските пратеници да поставят на разискване несъществуващия вече “български въпрос” се провалят напълно. В края на събора е взето важно решение, имащо значение за формалното признаване на независимостта на Българската църква: нейните епископства няма да фигурират в епархийските списъци на Цариградската патриаршия.

През тези и следващите години княз Борис І построява редица църкви в българските земи. В много случаи църквите са градени върху основите на срутени капища в Плиска, Мадара, Преслав и другаде. Редом с светската аристокрация се появява и ново съсловие – това на висшето духовенство: архиепископи, епископи, митрополити, игумени. Дарявана щедро от княза и болярството, новата църква бързо се превръща в богата институция. На областните управители (комитите) строго се повелява да оказват на висшите духовници “високи и всякакви почести”, понеже те били “Божии служители и приемници на Христовите апостоли”. Седалище на Българската архиепископия става голямата базилика в столицата Плиска. Територията на страната е разделена на църковни области: епископии (епархии) и енории. Духовенството отначало е изцяло гръцко, богослужението се води на гръцки език, на който са написани Свещеното писание и другите богослужебни книги. Църквата се отплаща всячески за щедростта на владетеля, като всячески подпомага действията му. След смъртта му през 907 г. той е канонизиран за светец.

След идването на Кирило-Методиевите ученици в страната се създават две книжовни школи – Деволско-Охридска и Плисковско-Преславска, които за седем години подготвят няколко хиляди ученици на новата писменост. На Преславския народен събор през 893 г. се взема важно решение за въвеждането на родния език като официален в църквата и държавата в неговата църковнославянска редакция. Много богослужебни книги са преведени и са ръкоположени много български свещеници. Климент Охридски става първият български епископ, който служи на роден език. По-късно той е назначен за екзарх на югозападните предели на българската държава.

Кан Крум 802-814

Кан Крум произлиза от панонските българи. Началото на неговото управление съвпада с важни политически промени в Европа. По времето на Карл Велики Франкската държава постепенно разширява владенията си към земите на средния Дунав. В края на VІІІ в. и началото на ІХ в. франките разгромяват Аварския хаганат и присъединяват голяма част от земите му. През 800 г. Карл Велики е коронясан от папа Лъв ІІІ за император и така наред с Византия възниква още една империя – тази на франките.

Кан Крум се възползва от действията на Карл Велики. През 805 г. той предприема поход срещу аварите и успява да присъедини към България източната част на хаганата. Границата на държавата се разпростира на северозапад до р. Тиса, като обхваща редица славянски племена: моравяни, абодрити, браничевци и др. Голямото териториално разширение на България намира израз в употребяваното оттогава название “Отвъддунавска България” в произведенията на византийските автори. Това са обширните територии, заключени между реките Днепър и Тиса, Северните Карпати и р. Дунав. В тези земи живеят славяни, авари и българи. България установява обща граница с Франкската империя.

Разтревожен от засилването на северната си съседка, император Никифор І Геник предприема поход срещу България (807 г.), но е принуден да го прекрати поради разкрит в Константинопол заговор. В отговор на това кан Крум насочва войските си към югозападната част на полуострова. През 808 г. българската армия прониква в Струмска област, напада намиращата се там византийска войска, “когато се давала заплатата”, и отнема 1100 литри злато (близо 80 000 номизми), като “българите избили много войници, заедно с стратезите и началниците”. На следващата 809 г. кан Крум обсажда Сердика (София), един град, който има ключово значение за проникване в Македония, и успява да го превземе. Като контрамярка на неговите действия Никифор І Геник заповядва да бъдат настанени изселници от Мала Азия в земите по поречието на Струма в качеството на федерати (гранично население) и почва подготовката на грандиозен поход срещу българите.

През юли 811 г. голямата византийска армия начело с императора, сина му Ставракий и зет му Михаил Рангаве достига старопланинските проходи. Тук пратеници на Крум посрещат василевса с предложение за мир, което той надменно отхвърля. Ромеите прекосяват планината и се насочват към столицата Плиска. В равнината те са посрещнати от 12 000 войска и я разбиват. Пред Плиска византийците се справят и с противопоставилото им се 50 000 опълчение. На 20 юли 811 г. Никифор І Геник триумфално влиза в българската столица. Крум отново моли за мир: “Ето, ти победи. И тъй вземи, каквото искаш и си иди с мир” (Теофан Изповедник). Императорът и този път не приема предложението, смятайки, че е “покорил България”. Той разрушава и опожарява дворците в Плиска, избива много жители, в това число и малки деца. Императорът “преровил неговите (на Крум) съкровища и намерил твърде богата плячка”. “Като разтворил и неговите изби с вино, той раздавал на всички свои люде да пият до насита”. На 23 юли 811 г. Никифор І Геник напуска руините на Плиска начело на тълпа пияни войници.

Междувременно кан Крум взема бързи мерки за отплата. Той потърсва помощта на “околните славянски племена”, на част от покорените преди няколко години авари, дори “въоръжил по мъжки жените”. Старопланинските проходи, през които би могла да се върне византийската армия, са преградени с големи дървени стени (деми).

На 25 юли ромеите достигат Стара планина и навлизат в Върбишкия проход. През цялата нощ те чуват шума на прииждащите български войски по околните склонове. На 26 юли предните отряди на византийците достигат голямата дървена преграда. Отчаяние обхваща войската. Дори самият император заявява: “И крилати да бяхме станали, никой да не се надява, че ще избегнем гибелта!”. Източниците и най-вече Анонимният ватикански разказ описват изключително картинно страхотния погром на ромеите на 26 юли 811 г. Малцина оцеляват и се спасяват от жестокото клане: между тях са раненият Ставракий и Михаил Рангаве. Императорът обаче загива в прохода. Кан Крум заповядва да го обезглавят и от черепа му да направят посребрена чаша, от която владетелят пиел вино заедно с боилите си.

Раненият Ставракий се задържа на престола само няколко месеца, след което е детрониран от Михаил Рангаве. Новият император с страх очаква по-нататъшните действия на българискя кан. Но българите нахлуват в византийските земи чак след една година. (лятото на 812 г.). Те опустошават земите на Тракия, а населението преселват в териториите на Отвъддунавска България. През септември 812 г. кан Крум изпраща Драгомир в Константинопол, искайки да бъде възобновен мирният договор от 716 г. След като Михаил Рангаве отхвърля предложението му, българският владетел превзема Месемврия. Същевременно той използва зимата на 812-813 г. за подготовка на своята военна кампания през следващата пролет.

Първият удар на кан Крум през 813 г. е насочен към Адрианопол. В началото на юни 813 г. неговата армия побеждава византийците при Версеникия, недалеч от Адрианопол. Михаил Рангаве абдикира и се оттегля в манастир, а новият император Лъв V Арменец побързва да укрепи столицата, защото никой не се съмнява, че Крум ще се отправи към Константинопол. След като оставя брат си да обсажда Адрианопол, кан Крум достига Цариград и го подлага на обсада. Скоро обаче той поисква от василевса преговори за мир. Лъв V Арменец се съгласява, но с коварното намерение да се отърве завинаги от страшния си противник. По време на срещата между двамата, няколко византийски стрелци с лъкове правят опит да убият българския владетел. Кан Крум се мята на коня си, но е ранен в крака. Придружаващите го обаче са избити или заловени живи.

Неописуема е яростта на българския владетел от проявеното вероломство. Той заповядва да бъдат разрушени всички крепости, дворци и църкви в околностите на Константинопол. Цялото им имущество е откарано в България. Ромеите, открити там, са избити. Крум се притичва с войската си в помощ на своя брат и превзема Адрианопол. Оцелелите след клането жители (около 10 000 души) са преселени в Отвъддунавска България. През късната есен на 813 г. една българска армия опустошава Люлебургазка област и отвежда 50 000 пленници в земите на север от р. Дунав.

През зимните месеци на 813-814 г. кан Крум се заема с грандиозно строителство на обсадна техника: бойни кули, “костенурки” (за разбиване на стените), огнехвъргачки, “овни” (за подриване на укрепленията), и др., с една-единствена цел – превземане на византийската столица. В разгара на тези приготовления обаче кан Крум умира на 13 април 814 г.. Според византийците, владетелят получава разрив на сърцето, но според някои български извори канът е удушен с въжета, след като ослепява.

Смъртта на българският владетел представлява голямо облекчение за империята, нещо, което става ясно от византийско-франкските отношения по това време. В Константинопол дълго време не признават коронясването на Карл Велики за император от римския папа, тъй като това противоречи на византийската доктрина, че само владетелят на Източната Римска империя (Византия) може да носи титлата император. През 812 г. обаче ромеите потърсват от франките “приятелство и съюз”, предлагайки признаване титлата на Карл Велики. такъв съюз в този момент им е необходим само срещу българите. Тогава не се постига нищо, но през 814 г. отново “пратеници на гърците искаха от него съюз срещу българите”. По това време Карл Велики вече не е между живите (умира почти едновременно с кан Крум), а неговият син Людовик Благочестиви отклонява византийското предложение.

Кан Кардам 777-802

При кан Кардам българската държава се стабилизира. Предотвратени са опитите на император Константин VІ да откъсне български земи в Тракия. Кан Кардам продължава политиката на Аспарух спрямо славяните, изпращайки на два пъти български войски по поречието на р. Струма в македонските земи. През 792 г. е сключен нов мирен договор с Византия, според който империята трябва да плаща увеличен годишен данък на България. Преустановени са вътрешните размирици и борбата за престола. кан Кардам е първият владетел на България от втората половина на VІІІ в., който управлява страната н продължение на 26 години и по всяка вероятност умира от естествена смърт.

Кан Омуртаг 814-831

СТРОИТЕЛЯТ

През 814 г. кан става Омуртаг. Той се опитва да продължи политиката на своя баща. През есента на 814 г. българската армия се сблъсква с византийската войска при Бурдизо (Бабаески), но претърпява поражение. Неуспехът принуждава Омуртаг да започне преговори за мир. В началото на 815 г. в Константинопол е сключен 30 годишен мирен договор между двете съседни страни. Византийските историци пазят пълно мълчание относно неговите клаузи, но за щастие част от текста е запазен върху колоната с Сюлейманкьойския надпис на кан Омуртаг. Договорът най-напред определя границата между България и Византия, при което Омуртаг е принуден да отстъпи доста земи в Тракия, като за българите остава само северната й част (от р. Марица до Стара планина). Урежда се съдбата на населението, което желае да се върне в селищата си, напуснати по време на Крумовите походи. Извършва се обмяна на пленниците. Мирните отношения между България и империята са подновени при следващия василевс – Михаил ІІ Балба. Изглежда, че той и Омуртаг се договарят да си помагат в случай на нужда. Много скоро Византия ще се наложи да се възползва от това решение.

През 820 г. византийският военачалник Това Славянина вдига бунт в Мала Азия, като присъединява към себе си значителна част от ромейската флота. Той обсажда Константинопол и го държи в блокада цели две години. През лятото на 823 г. обаче в гърба на бунтовниците се появяват български бойни отряди, изпратени от кан Омуртаг. При град Хераклея те разбиват войските на Тома Славянина. Така Омуртаг изпълнява постигнатото споразумение за взаимна помощ с Михаил ІІ Балба.

През същата 823 г. един възпоминателен надпис на българския владетел говори за военни действия някъде по източната граница на българската държава: “Кана субиги Омуртаг :копанът Корс беше мой хранен човек и като отиде в войската, удави се в р. Днепър. Той беше от рода Чакарар.” Най-вероятното предположение относно тази война е, че хазарите се опитват да окупират източните български земи, но са отблъснати от Омуртаговите войски, като в решителното сражение загива този български велможа. Има мнение обаче, че войната е срещу придвижилите се вече към р. Днепър маджари.

През 818 г. славянските племена тимочани и абодрити, присъединени към България от кан Крум, неочаквано заявяват желание да преминат към Франкската империя на Людовик Благочестиви. След известни перипетии те наистина се озовават под франкска власт (822 г.). Това принуждава Омуртаг да активизира връзките си с франките, за да върне обратно двете племена. Неговото искане “незабавно да стане определянето на границите” между двете държави обаче не впечатлява франкския император. Тогава българският владетел изпраща войски по р. Драва (827 г.), като “българите ... разорили с огън и меч славяните ... изгонили техните князе и им назначили български управители” (Айнхард). Опитът на франките да обърнат развоя на събитията в своя полза се оказва несполучлив, защото през 829 г. български войски опустошават част от техните източни територии. След това отношенията между двете страни общо взето се изглаждат. В кратката българо-франкска война обаче загива един приближен на Омуртаг, за когото става дума в следния възпоминателен надпис: “Кана субиги Омуртаг: зера тарканът Негавон беше мой хранен човек и като отиде в войската, удави се в р. Тиса. Той беше от рода Кувиар.” Двете славянски племена са върнати в българската държава с нови управници – българи.

Цар Петър I 927-970

Петър е вторият син на цар Симеон. По неизвестни причини първородният му син Михаил се замонашва. В началото на своето управление непълнолетният Петър има за опекун вуйчо си - видния болярин Георги Сурсувул.

През лятото на 927 г. български войски нахлуват в Източна Тракия, но много скоро войната с Византия е прекратена и започват преговори за мир. Мирният договор е подписан на 8 октомври 927 г. в Константинопол. България остава в границите си от 896 и 904 г., т.е. голяма част от Симеоновите завоевания са върнати на империята. На Петър е призната титлата “цар на българите”, а българският църковен глава е въздигнат в патриарх. Така официално България се сдобива с независима църква и се присъединява към източните патриаршии. Младият български владетел е сгоден за внучката на Роман Лакапин – Мария, преименувана на Ирина. След известно време тя идва в България с огромна свита. С това се слага началото на т. нар. династични бракове.


Причините за резкия завой в българската външна политика явно се дължат на голямата умора след непрекъснатите Симеонови войни. Страната се нуждае от мир и вътрешно стабилизиране. Но недоволни от сключения мир с Византия има: това са онези Симеонови приближени, които са се обогатявали от бойните победи и за които мирът не носи нищо. Именно те подкрепят двата бунта на братята на цар Петър. През 928 г. срещу неговата власт се надига по-малкия му брат Иван. Заговорът обаче е разкрит, Иван е заловен и изпратен на заточение в Византия. Две години по-късно замонашилия се Михаил вдига бунт някъде по долината на р. Струма (930 г.). И това въстание приключва бързо след внезапната смърт на водача му. През 931 г. заточеният н България сръбски кньз Чеслав успява да избяга, разбунтува родината си и отхвърля българската власт. Цар Петър не попречва с нищо на отделянето на Сърбия от България.

Междувременно на северозапад над България надвисват твърде заплашителни облаци. Започват страшните маджарски нашествия. През 934 г. маджарите преминават през цяла България, като достигат околностите на Цариград, където са отблъснати от ромеите. До пределите на империята угрите достигат и през 944, 948 и 958 г., а не знаем колко техни нашествия завършват само в български земи. Маджарските нападения обтягат отношенията между България и Византия. Наскоро след смъртта на царица Ирина, която е истински “залог за мира” между двете държави, византийците поискват от цар Петър да попречи на маджарските нахлувания в имперски земи. Като доказателство за верността на българския цар синовете му Борис и Роман са пратени в Константинопол (063 г.)

През 965 г. български пратеници се озовават в двора на германския император Отон І, търсейки помощ срещу маджарите. След като преговорите не дават никакъв резултат, цар Петър сключва договор с нашествениците, поемайки задължението да не помага на ромеите срещу тях, ако те не опустошават българските земи.

През 966 г. българското пратеничество идва в Цариград за получаване на редовния данък, който империята изплаща от 927 г. насам. По това време император Никифор ІІ Фока празнува голяма победа над арабите. Той заповядва да набият пратениците, нарича цар Петър “кожогризец” и “трижди роб по прадеди”, като го заплашва с нападение, което наистина започва да подготвя... Ромейската войска навлиза в България, но гледката на планинските теснини и пропасти кара василевса да преустанови похода. “Защото – пише Лъв Дякон – е известно, че ромеите често са се натъквали на непроходими места в България и всички погивали.” Наскоро след неуспешния си поход Никифор Фока предлага на българския владетел мир при условие, че българите не допускат маджарите да стигат до византийските земи. Цар Петър отхвърля това предложение. За да накаже България, Никифор Фока потърсва съюзник. Така империята постъпва, когато няма сили да се справи сама. Изборът му пада на киевския княз Светослав.

В началото на лятото на 968 г. 60 000 руска войска достига р. Дунав. Тук княз Светослав е посрешнат от два пъти по-малобройна българска армия и успява да я разбие. “Светослав надвил българите, превзел 80 техни крепости на Дунава и започнал да управлява там, в Преславец”. В края на лятото обаче руският княз е принуден да се върне в Киевска Рус, защото печенезите обсаждат столицата му. Може да се предположи, че това навременно нападение е осигурено от българската дипломация.

През лятото на 969 г. руският княз предприема своя втори поход в българските земи. Този път неговите намерения са изключително амбициозни, както личи от изказването му, записано в “Повесть временных лет”: “В година 6477 (969) каза Светослав на своята майка и на своите боляри: “Не желая да бъда в Киев, а желая да живея в Преславец на Дунава – там е средата на моята земя ...” За да може руският владетел да твърди, че дунавският град Преславец е “средата” на неговите земи, той очевидно има предвид, че трябва да завоюва не само България, но и Византия; иначе думите му нямат смисъл.

Новото руско нашествие има гибелни за България последици. Българите са отново победени, а “вождът на българите Петър, боголюбив и достопочтим мъж, ... получил апоплектичен удар и като проживял още малко време след това, напуснал този свят” (Йоан Скилица). Цар Петър получава удар, оттегля се в манастир, където умира през януари 970 г.

Кан Пресиан 836-852

През 836 г. на българския престол вече стои кан Пресиан, синът на Звиница. Още в началото на своето управление новият кан изпраща войски към Солунската област, използвайки ангажираността на император Теофил в тежка война с арабите. Конкретен повод за това му дава избухналото през същата 836 г. въстание на славянското племе смоляни. Под водачеството на кавхан Исбул силна българска армия навлиза в Беломорието и завладява град Филипи. В чест на победата там е поставен каменен надпис, в който открито се заявява, че виновник за конфликта са ромеите: “Който търси истината, Бог вижда, и който лъже, Бог вижда. Българите сториха много добрини на християните, но християните забравиха. Ала Бог вижда.” За успешните бойни действия в Беломорието говори и намереният в Плиска триумфален надпис: “Битка при Сяр (Серес)”.

Само за няколко години след това, използвайки немощта на империята, кан Пресиан постига голямо териториално разширение на България в югозападна посока, присъединявайки значителна част от македонските земи. Много от тамошните племена доброволно се присъединяват към България. Безсилен да се противопостави, Теофил предприема акции на североизток, изпращайки флотата си към дунавските устия, отвъд които обитават много от преселените по времето на кан Крум византийски военнопленници. Макар че повиква на помощ живеещите край р. Днепър маджари, управителят на тамошния комитат успява да предотврати ромейското въстание, подкрепено от войниците, дошли с корабите. Голяма част от византийските преселници се връщат обратно в империята. Тази акция се оказва резултатна само защото основните сили действат на югозапад.

Между 839 и 842 г. е засвидетелствана първата в историята българо-сръбска война. До началото на ІХ в. сърбите живеят разпокъсани на малки общини (жупи), начело с жупани. Под ръководството на княз Властимир те успяват да се обединят в държава. Тригодишната война, която кан Пресиан води срещу тях е неуспешна за българите. Константин VІІ Багренородни пише, че Пресиан “Не постигнал нищо, но погубил по-голямата част от своята войска”. Трудно може да се разбере причината за този въоръжен конфликт между българи и сърби.

Територията на България при кан Пресиан се простира от р. Днепър на североизток, до Охридското езеро – на югоизток, и от р. Тиса на северозапад, до Странджа планина – на югоизток. Кан Пресиан се назовава “владетел на многото българи

ЗАКОН ЗА СЪДЕНЕ НА ХОРАТА

КРАТКА РЕДАКЦИЯ

Законът за съдене на людете (ЗСЛ) е първият достигнал до нас текст на законодателен паметник на писаното право на България.
Съставен е през втората половина на ІХ век или началото на Х век (след покръстването) по времето на Княз Борис І (Михаил) или Цар Симеон І.
В него са реципирани голяма част от текстовете на титул ХVІІ на Византийската Еклога, като са направени редица изменения. (например чл. 1-13, 16 и др.). Съществуват и редица нови текстове (напр. чл.1), без аналог във Византийското право.

1. Преди всяко право, трябва да се говори за Божието право. Затова и свети Константин, като написа първия закон, предаде го, казвайки така: всяко село, в което се вършат езически треби или клетви, да се отдаде на божия храм с всичкия си имот. Които господари има в това село и вършат [подобни] служби и клетви, да се продадат заедно с всичкия си имот, а цената им да се даде на сиромасите.
2. Във всяка разпра, обвинение и набеждаване княза и съдията трябва да не съдят (слушат) без доста свидетели. Но да казват на скараните, обвинителите и на набеждачите: "Ако не представите свидетели, както повелява Божият закон, чакайте да получите същото наказание, което за противния си искате". Така повелява Божият закон и който не го пази, да бъде проклет.
2а. За свидетелите.
Преди всичко, във всяка разпра,князът и съдията са длъжни с всякакво внимание и търпение да правят издирване и да не съдят без свидетели, но да изискват свидетели прави, които се боят от бога, нарочити (познати), нямащи никаква вражда, нито лукавство, нито омраза, нито тъжба, нито разпра с тогова, за когото показват, но [да се ръководят] от Божия страх и от правдата Му.
А броят на свидетелите да е единадесет и най-много до тоя брой. А в малките препирни от 7 до 3 и най-малко до тоя брой.
Съдията има власт да предупреждава свидетелите, когато ще показват за някого, и да им напомня, че ако някога се намери да са лъгали, [тям предстои] или клетва или продажба, или същото наказание.
Не трябва да се приемат за свидетели ни в една разпра тия, които някога бъдат уловени в лъжа и са пристъпили Божия закон, или имащите скотски живот, или ако са невежи в разправата, изключват се.
3. За плячката.
Когато някой излиза на бой с неприятели, трябва да се пази от всички дяволски думи и дела, да има мисълта си у Бога, да прави молитви и да се съветва за боя; защото помощ се дава от Бога на съветливите сърца, защото не е победата на боя в премногото сила, но в крепост от Бога, който дава победата.
Шестата част трябва да взема князът, а всичко друго останало да вземат всички люде. Малък, голям да делят поравно. А на жупана стига княжева част, а другата придобивка е дял на людете.
Ако ли се намерят някои, които да се осмелят, били кметове или прости люде, да извършат подвизи и юначества, то който княз или воевода в това време се случи там, да му се даде от речения княжев дял, каквото е добро, и да се подели на части: за намерилите се на бой да се даде част и за останалите в стана да се даде. Защото така е казано, писано и предадено от пророка Давид.
4. Който си има жена и сблуди с робиня, като се хване безчинницата, князът на тая земя трябва да я изгони извън земята и да я продаде в друга земя, а цената й да се раздаде на сиромаси.
Също блудникът трябва по Божия закон да се отстранява от божите раби, и до 7 години да се подложи на пост: извън Божия храм да стои две години във време на литургията; две години да влиза в черква само до светото Евангелие, а другото време да стои вън; други две години да служи литургията [само] до "Верую во единого Бога"; а в 7-ата година да стои на цялата [литургия], но да не взема (да не яде блажно); а като се сключи 7-ата година, да яде всичко. Длъжен е 7 години само хляб да яде и [да пие] вода.
5. Който [неженен] блудствува с чужда робиня, да плати 30 стънлеза (жълтици) на господаря на робинята, а сам той да се подложи на пост 6 години, както казахме и да не се продава. Ако е сиромах, против волята му имотът му да се даде на господаря на робинята, а сам да се предаде на речения пост.
6. Който чернец (калугер) блудствува, според светския закон да му се отреже носът, а според църковния - да му се наложи 15 години пост.
7. Който се ожени за своята кума, по светския закон и на двамата да се отрежат носовете и да се разлъчат, а по църковния - да се разлъчат и да се подложат на 15 години пост. А редът на поста е такъв: 5 години да стои вън, да плаче и да слуша литургията; 4 години да стои в черква до светото Евангелие; 3 години до "Верую во единого Бога" и 3 до края, и все да е на хляб и вода. Така, като се свърши срокът, в 16-ата година всичко да яде.
Същото наказание да получи оня, който обладае дъщеря си от светото кръщение; също и тоя, който се намери [че блудствува] с мъжетница.
8. Кога някой посегне на девица още девствена, против волята на родителите й, после, като се помирят, ако той пожелае да я вземе и родителите й се съгласят, да стане сватба.Ако ли той изведнъж вземе да не рачи, тогава, ако той е богат, трябва да даде на девицата за срам 6 литра злато, сиреч 72 стънлеза; ако подобни няма, да даде половината от имота си; ако ли е сиромах, да го бие съдията на страната и да го изгони от своята област. Да се подложи на пост 7 години, както писахме.
9. Който посегне на девица още девствена в пусто място и насилствено, гдето няма кой да й помогне, да се продаде, а имотът му да се даде на девицата.
10. Който посегне на девствуваща преди 20-ата й година, то да се продаде всичкият му имот и да се даде на девицата; също и ако някой стори подобното и на годената. А по църковния закон всички се подлагат на пост 7 години, както казахме по-преди за случая ат мъжетница.
11. Който посегне на сгодена девица и с нейна воля да е извършил това, да му се отреже носът.
12. Които извършат брак при кръвосмесителство, да се разлъчат.
13. Който има две жени, да напусне по-сетнешната с децата й и да се бие. А пост 7 години.
14. Който запали чужда гора и сече дърва от нея, виновен е за двойно обезщетение.
15. Който поради някоя вражда или за разграбване на имот запали къщи, ако е в град, да го изгорят на огън, ако е в паланка или в село - с меч да се посече, а по църковния закон да се подложи на пост 12 години, защото е злодеец.
Ако ли някой, като иска да запали стъбла или тръни на нивата си, наклажда огън, а огънят, като премине, изгори чужда нива или чуждо лозе, трябва да се съди и издири. Ако е станало по неведение или малолетство, то, който е наклал огъня, трябва да обезщети изгорелия; или ако във ветровит ден накладе [някой] огън и не го пази, като си казва, че огънят не ще премине другаде, или като се лени, или че не можел; ако ли пък запазва всичко, а веднага буря връхлети и от това огънят премине надалеч, такъв не се съди.
Ако от облак се подпали къщата на някого и изгори нещо от тоя дом и оттам огънят премине, та изгори домовете и на другите околни съседи, тоя [някой] да не се осъжда, защото пожарът е станал неочаквано.
16. Никой не бива насилствено [да изкарва] из черква тогова, който е в нея прибягнал. Но прибягналият открива работата на попа и вината, извършена от него, когото попът приема като беглец, догде се издири по закона и се изпита неговото обвинение.
Ако ли някой се опита да изкара из черква насилствено побягналия, който и да бъде, да получи 140 рани. И тогаз, както трябва, да се издири обвинението на избягалия.
17. Който има вещ (дело) с някого и без да се обажда на господарите, сам се разправя и било с власт или насила извърши надлежното, ако наистина е имал право - да изгуби своята вещ и да я върне.
Ако ли вземе чуждо нещо, управителят на тая земя да го бие, защото няма право (власт) да стане на себе си управник. И след това нещото да се върне на тогоз, от когото е отнето.
18. Родители и деца, ако показват един против друг, да не им се дава вяра; нито господарка [кога показва] против господаря; но роб или свободен може да бъде свидетел.
19. Ако някой купи пленник от чужденци с всичкия му багаж, а тоя има да плати за себе си цената, дадена за него, да си иде свободен.
Ако няма откуп, да остане като роб, додето се отработи. Ако се договори за цена, наречената мъзда (плата), тя да бъде на годината три стънлеза (жълтици) и пред сведетели. Така, като се свърже [робът] да се отпусне свободен.
20. Свидетели по слух, да не сведочат (свидетелствуват), като показват, че слушахме от еди-кого си длъжника, или друго нещо, което свидетелствуват по слух, дори и ако свиетелствуващите са жупани.
21. Който от войниците се хване, че е отхвърлил нашата християнска вяра, като се върне в своята земя и град, да се предаде на черквата.
22. Ако някой наеме кон до известно място и после се случи [конят] или да се повреди, или да умре, наелият е длъжен да обезщети господаря на коня.
23. Ако някой затвори чужд добитък и го умори от глад или иначе го умъртви, осъжда се да плати двойно обезщетение.
24. Който открадне на война, ако [краденото] е оръжие - да се бие, ако е кон - да се продаде.
25. Господарят на крадеца роб, ако иска да държи такъв роб, плаща щетата заради него; ако не ще да държи такъв роб, да го даде в робство томува, от когото е крадено (на окрадения).
26. Който откарва чуждо стадо, първи път да се бие, втори - да се изгони от земята, трети - да се продаде, но откак върне всичко, що е загонил (откарал).
27. Който съблича (обира) мъртвите в гроба, да се продаде.
28. Който влезе в олтар денем или нощем и вземе някои от светите съдове или одежди, или каква да е вещ, да се продаде. Ако вземе нещо извън олтара на черквата, да се бие и остриже, и да да се развежда низ земята като нечестив.
29. Който открадне свободен човек и го продаде или пороби, да се обърне на роб, както е поробил свободния, и в същото робство да се постави.
30. Който присвои чужд роб, скрие го и не го пуща наяве, виновен е пред господаря - да му настани друг такъв роб или да му даде цената.
30а. За съпрузите.
От Бога е направено животът на съпрузите да бъде неразлъчен. Премъдростта на Спасителя наш Бог Господ ни учи, че откак от нищо сътвори битието на човека, не взе от земята пръст да създаде жената, а можеше, но взе от мъжа ребро и я създаде, за да се уподобят в премъдростта, и като една плът в две лица Той узакони и неразлъчната им връзка. А жената, като опита горчивия плод, даде и на мъжа си същия тоя горчив плод поради дяволската лъст. Те дружно нарушиха Божията заповед и за греха смърт им даде, съпружеството без да разтрогне.
Това, като бе ясно, пак се утвърдява от Евангелиста. във време, когато фарисеите попитаха Христа Бога нашего, трябва ли за всеки грях да се разделя някой с жена си, Исус отговори: "Което Бог съедини, човек да не разлъчва, освен при прелюбодеяние". Ние, следвайки това, като верни присни ученици на Христа Бога друго не смеем да узаконяваме.
Но защото дяволът (злото) докарва ненавист, обвинения между съпрузи или плътски и други пороци; затова в броя на причините, посочени от закона за разлъчване на съпрузите са: разлъчва се мъж от жена си за такъв грях - ако се изобличи, че тя е вършила проказа (лепра) за живота му или узнала за злоба на други против нейния мъж, не му ги изповяда, и ако падне в недъга на прокажена.
Също се разлъчва жена от мъжа си, ако пък той й върши някоя проказа или узнал за приготовлявана от други, не й обади, и ако изпадне в прокажен недъг или ако се случи нещо друго и той да падне в шуга (краста).
Всичко това трябва съдията да изпита със свидетели, както писахме. Навсякъде все така се повелява и всички човешки безчинници ще се осъдят от великия съд Божи.
За това не трябва да се смущава никой, а всички във всички дни по Божия закон да се настанят (да следват), като уповават на Христа Бога във вселенския съд да чуят блажени Господа: "Елате благословени раби верни, добре вас ще ви наредя (устроя), влезте в радостта на Господа Бога вашего, като се веселите с ангелите во веки веков. Амин."

Кан Тервел 700-721

СПАСИТЕЛЯТ НА ЕВРОПА

Кана субиги Тервел е от рода Дуло, и е вероятно син на кан Аспарух. Новият владетел укрепва българската държава, като умело се възползва от размириците в Византия. През 695 г. император Юстиниан ІІ е свален от престола, отрязват му носа (откъдето и прякора му Ринотмет, Носоотрязания) и го прогонват от страната. След като прекарва десетина години при хазарите, той пристига в България (704 г.). В Плиска ексимператорът се обръща с молба за помощ към кан Тервел, обещавайки му “премного дарове и собствената си дъщеря за жена”. През следващата година една българска войска се отправя към Константинопол. Българите се разполагат под стените на града, а Юстиниан ІІ успява да се промъкне в столицата и с помощта на свои привърженици си възвръща престола. Тогава той поканва кан Тервел, който не участва пряко в акцията, но с самото си присъствие сковава действията на Юстиниановите противници. В една от залите на двореца императорът намята българския владетел с хламида (царско наметало) и го провъзгласява за кесар. В тогавашна Византия това е втора по значение след императорската титла и с нея обикновено се окичват само близки роднини на василевса. Тервел е първият чужд владетел, на когото е дадена тази титла. За него тя е още по-важна, защото представлява формално признаване на българската държава. Юстиниан ІІ отстъпва на България областта Загоре, разположена на юг от Стара планина, в Североизточна Тракия. Това е първото териториално разширение на България. Областта има важно стратегическо значение: от една страна, тя дава възможност на българите да установят контрол над източностаропланинските проходи, през които византийците биха могли най-лесно да достигнат до центъра на българската държава; от друга страна, равно Загоре е отличен плацдарм за успешни бойни акции срещу империята. Най-после е сключен нов мирен договор, като данъкът, който Византия плаща още от 681 г. вероятно е увеличен. За това съдим от Свидас (византийска енциклопедия), в която се говори за богатството на кан Тервел: “Той поставял обърнат щита си ..., и своя камшик ... и слагал пари, докато покрие и единия, и другия ... Като напълвал сандъчета с златни и сребърни пари, раздавал на войниците си пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата – сребро”.

Обаче императорът не изпълнява обещанието си да ожени своята дъщеря за българския владетел, защото хронистите не биха пропуснали да съобщят за една такава забележителна сватба, ако тя се е състояла.

Само след три години Юстиниан ІІ нарушава мирния договор и се насочва с армията си към Загоре с явното намерение да си върне областта. На Анхиалското поле той е разбит от войската на кан Тервел, като българите “взели много пленници, коне и оръжия”. Юстиниан ІІ се укрива зад стените на Анхиало (Поморие), а после “тайно отплавал и пристигнал в столицата с срам”, съобщава Теофан Изповедник (708 г.). Загоре остава в пределите на България.

През 711 г. император Юстиниан ІІ Ринотмет за втори път е свален от престола и пак се обръща за помощ към кан Тервел. Този път българският владетел не му оказва ефикасна подкрепа, като изпраща само един трихиляден отряд, с който Юстиниан ІІ преминава в Мала Азия, за да търси допълнителни подкрепления. Но съпровождащите го ромейски войници му изменят, залавят го и го убиват, изпращайки главата му на новия василевс.

През 712 г. българската армия прониква дълбоко в византийските земи, като достига чак до Босфора за ужас на тамошните жители. Българите “опленили цяла Тракия” и “се завърнали невредими в своите земи” с безброй стада добитък. Изглежда, че кан Тервел иска да използва слабостта на империята, в която по това време се извършва честа смяна на василевсите, за да дестабилизира нейната част в Тракия.

Неприятелските действия му съседка принуждава император Теодосий ІІІ да сключи нов мирен договор (716 г.). На България е отстъпена още една част от Тракия, някъде на запад от областта Загоре, до неизвестната Милеона. Отново е увеличен годишния данък, който империята трябва да изплаща. Кан Тервел получава червени дрехи и кожи, предназначени за него и семейството му. В договора е предвидено споразумение за взаимно връщане на политически емигранти, чрез което Теодосий ІІІ иска да направи невъзможни събития на тези от 705 г и 711 г., когато Юстиниан ІІ на два пъти търси помощ от България, за да си възвърне властта в империята. Последната точка на договора определя начина, по който двете страни ще търгуват помежду си: въведена е митническа система, характерна за търговските взаимоотношения между равноправни държави. Така мирният договор от 716 г. се превръща в ново признание на българската държава.

През 717 г. Византия и цяла Източна Европа са изправени през една голяма опасност от страна на Арабския халифат. Тогава арабите предприемат своята трета поредна обсада на Константинопол “по суша и море”. Новият император Лъв ІІІ Сириец взима необходимите мерки за защита, но добре осъзнава, че да отблъсне арабите с силите на империята ще е невъзможно. Ето защо той помолва кан Тервел за помощ. Голяма българска армия се насочва към византийската столица. Българите се явяват в гърба на арабите и им нанасят тежки удари. “Тези последните се бояли повече от българите, отколкото от ромеите” – пише Михаил Сирийски. Арабите обаче удържат на атаките, превъзмогват и трудностите на тежката зима (717 - 718 г.), но през лятото на 718 г. са напълно разбити от българите, загубват много хора и трябва да се оттеглят. Така България дава своя принос за спасяването на Европа от страшната арабска заплаха.

ПРАБЪЛГАРСКИ ТИТЛИ И ДЛЪЖНОСТИ

Една от най-впечатляващите забележителности, свързани с прабългарите, е наличието на изключително многообразие от титли и длъжности в структурата на държавното им управление. Което говори за съществуването на високоорганизирана и институционизирана прабългарска държавна обществена формация, каквато е била териториалната държава – патент на азите.

Никой, никога няма да може да обясни логично, как при всички тези неоспорими истини, в родната историческа наука и днес господстват “научни” теории, които изпращат нашите деди – прабългарите да живеят в някакви племена, орди, и дори в номадски катуни.... Когата цялата история възмутено ни засипва със сведения за градовете на прабългарите, за могъщите им държави, за развитото им земеделие, за законодателството им, за прабългарския календар и пр. и пр.

Да разгледаме някои известни днес прабългарски титли и длъжности от позициите на генеративния език на “говорещата азбука” – езика на азите ЪЗъЕр.

Започваме с най-популярната от тях, титлата на кана.

Канас Ювиги

КъУНъ – юзда, конник, водач; ИЗъ – огнен, блестящ; АЙ – най, небе; БъГъО – голям, големец, велможа. Или КъУНъИЗъ АЙБъГъО – огнен водач най-голям /небесно голям, небесен/

Навуходоносор /обращение, което е споменато в “Именника”/

Нъ – на; АЙ – най; БъГъО – голям; ТъНъ – господар; ЧъРъ – първенец, лидер, вожд. Нъ АЙБъГъОТъНъЧъРъ – на най-големия господар и вожд.

Следват титлите на заместниците на кана, които са три на брой.

Кавхан

КъАЙБъ – временен; КъУНъ – кан; КъАЙБъКъУНъ – заместник кан. Кавхана замества кана в ежедневните му дела – нещо като помощник кан.

Канартикин

КъУНъ – кан; АРъТъКъ – отсъства /артисва/; ИНъ – навън. Или КъУНъАРъТъКъИНъ - (когато) кана отсъства навън. Канартикинът замества кана при по-дълго отсъствие /вероятно тази длъжност е изпълнявал един от престолонаследниците или роднините на кана/

Боила кавхан

БъУИЛъ – военен, командир /нещо като офицер/; БъУИЛъ КъАЙБъКъУНъ – военен заместник кан. Боила кавхан замества кана при военните дела, военни походи и бойни действия.

Следват титлите на тарканите, които са официалните държавни съветници, наместници, пратеници и пълномощници на кана при управлението на държавата. Нещо като министри в министерски съвет.

Таркан или Кана таркан /кански таркан, таркан на кана/

ТъРъ – носи, вътре; ТъРъКъУНъ – “внася вътре в кана”, съветва кана.

Вулиа таркан

БъЛъ – велик; БъЛъ ТъРъКъУНъ – велик таркан. Нещо като велик везир.

Зера таркан

ЧъРъ – първи, първенец; ЧъРъ ТъРъКъУНъ – първи таркан. Нещо като министър-председател.

Жупан таркан

ЧъБъАНЪ – челник, главен; ЧъБъАНъ ТъРъКъУНъ – главен таркан. Нещо като главен съветник.

Боил таркан

БъУИЛъ ТъРъКъУНъ – военен таркан. Нещо като министър на отбраната.

Боритаркан

БъОр – крепост, град; БъОр ТъРъКъУНъ – наместник на кана в крепост, губернатор на крепост.

Олгутаркан

ЮЛъ – покрив; ГъО – голям; ЮЛъГъО ТъРъКъУНъ – дворцов комендант, управител на двореца.

Калутаркан

КъЛъ – съпруга; КъЛъ ТъРъКъУНъ – пратеник по сватосването на кана. Вероятно е изпълнявал и дипломатически мисии.

Следват болярите, които са благородниците в обществото. Те са два вида –вътрешни и външни. Вътрешните боляри са болярите от обкръжението на кана, сътрапезниците му, роднини и приятели.Често те изпълняват негови лични задачи. Външните боляри са богатите управители на райони, назначавани и възнаграждавани от кана. Това са местните велможи, които участват в общи събрания провеждани в двореца. Нещо като районни и областни управители.

Багатур

БъГъО – големец, велможа, боляр; ТъРъ – вътрешен. БъГъОТъРъ – вътрешен боляр.

Багаин

БъГъО – големец, велможа, боляр; ИНъ – външен; БъГъОИНъ – външен болярин.

Следват някои военни длъжности в държавата на прабългарите.

Чергубоил

ЧъРъКъ – стратег, началник /или ЧъРъ ГъО – голям първи/; БъУИЛъ – военен командир; ЧъРъКъ БъУИЛъ – военен стратег, военоначалник. Обикновено това е бил командир на чета /армия/ както е в надписа от Преслав.

Юкбоил

ЮКъ – гръб; ЮКъ БъУИЛъ – военен по охраната, командир по охраната.

Тортуна пиле жупан

Тъ – три ; АРъТъ – без ред; ИНъ – навън; ТъАРъТъИНъ – третина, рота /”три извън реда”/ ; ЧъБъАНЪ – челник, главен; ТъАРъТъИНъ БъУИЛъ ЧъБъАНъ – ротен командир главен. Защото има и други командири в ротата.

Багатур боили

БъГъОТъРъ - вътрешен боляр; БъУИЛъ – военен командир; БъГъОТъРъ БъУИЛъ – вътрешен боляр военен командир. В качеството си на благородници и приближени на кана, вътрешните и външните боляри са имали и военни командирски функции по време на военни действия, а някои от тях са били военни и през останалото време.

Читкой мирос

ЧъЙОТъКъ – чета, армия; МъИРъ – войник, служител; ЗъЗъ – множествено число; ЧъЙОТъКъ МъИРъЗъЗъ - армейски военнослужащи, войници.

Следват длъжностите на колобрите т.е. бръснарите. Поради всеизвестния религиозен обряд на прабългарите да си бръснат главите, длъжността на колобрите е била много отговорна. Те са изпълнявали и свещеннически, както и лекарски функции на всички нива на прабългарската държавна йерархия – от кана и неговите приближени, до войниците в ротата / в Преславския надпис се казва, че във всяка рота има назначен по един колобър/.

Колобър

КъОЛъ – четина, груба кожа; АБРъ – бръсна, отстранявам; КъОЛъАБРъ – бръснар /но и свещенник и лекар/.

Ичиргу колобър

ЧъРъКъ – стратег, началник /или ЧъРъ ГъО – голям първенец/; ЧъРъКъ КъОЛъАБРъ – стратег на колобрите, висш жрец. Този, който е бръснел самия кан вероятно.

Кана боила колоброс

КъУНъ БъУИЛъ КъОЛъАБРъЧъИ – бръснар на офицерите/командирите/ на кана. /ЧъИ – човек, извършващ дейност/.

Багатур боила колоброс

БъГъОТъРъ БъУИЛъ КъОЛъАБРъЧъИ – бръснещ военните вътрешни боляри.

Следва най-интересната длъжност в древността – сампсис - писар, секретар. Тази дума много столетия е била толкова интернационална, колкото днес е например думата “компютър”.

Сампсис

Шъ – ръка; Мъ – притежава, има; БъШъ – опашка, четка; ЧъИ – човек, извършващ дейност; ШъМъБъШъЧъИ – “човек с ръка, имаща четка”, писар / под славянско влияние звучи като “ръкопис”/ . Оттук идва и сегашният глагол “пиша”, както и прабългарското РъБъШъ – много четки, робош, писменост. /Виждаме, че множествено число се образува отпред с Ръ – много, а отзад със ЗъЗъ – със, звезди /

Способността да изграждат сложна държавна организация и да управляват обширни територии, разкрива необикновените творчески възможности на прабългарите и въобще на азите. Не случайно, най-големият континент на Земята носи тяхното име – Азия. Не случайно, техният генеративен /асурски, сурски, сирийски/ език – ЪЗъЕр лежи в основата на съвременните големи европейски езици /виж. “Прабългарският език в европейските езици”/. Не случайно тяхното име е парола за човешка цивилизация. Народ, който няколко хиляди години казва гордо за себе си Аз, народ, който съзнава идеята за трите степени на творението – Лъ – извор, Къ – раждане и Гъ – израстване, не може да бъде претопен никога, защото той пренася в себе си божественото дихание на самия създател.