Произхода на българите....

Произхода на българите
От първия син на Ной - Сим, произлязоха 25 народа. Те живеят на изток. Имената на синовете на Сим са:

Елам, от който са еламците;
Асир, от който са асирийците;
Арфаксад, от който са халдеите;
Лух, от който са лазите;
Харам, от който са игурите или етхес;
Лебул, от който са лидийците;
Гатсера, от който са гасфените;
Халмодат, от който са индиите;
Сала, от който са бактрийците;
Арам, от който са арабите;
Идурам, от който са гамериите;
Одерма, от който са мардиите;
Лезел, от който са партяните;
Десмем, от който са гедрусите;
Асал, от който са хискиите.
Асал породи Мелхи, който имаше двама сина - Мелхи и Мелхиседек.
Авимелех, от който са хирканите;
Сабеби, от който са араните;
Мамсвир, от който са армените или амените;
Евилат, от който са гимнософистите;
Зиези, от който са българите....


Теориите за произхода на българите най-грубо може да се разделят на две групи:

А) Българите са пришълци от изток (тюрки, или славяни, или друго "племе", или пък смес от такива народи);
Б) Българите са местно население в централната и североизточната част на Балканския полуостров.

Вечният календар на българите е един от най- древните в света. “Поради това, че някогашните прабългари са били доста многоброен народ, а не шепа хора, техният старинен календар е оставил дълбоки следи в българските народни традиции.” - Празници като Игнажден, Трифон Зарезан, конните надбягвания на Тодоров ден, петровското пиле на Петровден и оставянето на първия сноп при започването на жетвата са прабългарски обичаи, които са били в последствие обвързани с църковната традиция. Те липсват при славянските народи. Дванадесетцикловият характер на българския календар и съвпадението на отделни понятия, някъде мнимо, с понятия от тюркския циклов календар сякаш "бетонираха" изказаната още в края на XVIII в. теза за тюрко-алтайския произход на българите. В подкрепа на тази теза се приема и фактът, че българи и хуни почти синхронно се появяват в латинската и гръцка историопис от края на IV и началото на V в. "Хуно-тюркската" гледна точка става толкова хипнотизираща, че голяма част от придържащите се към нея автори полагат огромни усилия по някакъв начин да съгласуват с нея противостоящите й факти, вместо да потърсят деформиращата причина в самата нея. Очакваният езиков материал не идва и от Волжска България. По-голяма част от изследователите приемат, че към XIII в. българите-мюсюлмани са загубили своя език и са приели огузо-кипчагския. Няма нито един извор, който да сочи какъв е бил литературният език във Волжска България в домонголско време. Между XII-XIV в. в. език на религията и науката е арабският и най-значимите паметници в ислямския свят са създавани на него.

От времето на първите известия за тях, та до ден днешен българите непрекъснато се наричат българи.” и“...разликата между българите от времето на Авитохол, Курт/ Кубрат/ и Аспарух и съвременните дунавски българи е дори по-малка и несъществена, отколкото различието между елините от времето на Омир и днешните гърци.”, “Историческите и езиковите податки недвусмислено сочат, че българите са един от най-старите народи, които са съумели да оцелеят до днес.”

Плиний Секунд също твърди, че в Кавказ на чупката към Рипейските планини живеят 300 племена с различни езици и римляните били принудени да "водят делата си" с помощта на 130 преводачи. Ибн-Фахид (IX в.) говори за 72 племена в Северен Кавказ, които не се разбирали помежду си без преводач и пр. Еднозначното свързване на дадена археологическа култура с определен етнос и то по отделно, фрагментарно взети белези, също е ненадеждно, макар че в практиката си археолозите често търсят такива паралели. Затруднения ражда и ранното разпокъсване на българския етнос - още в Средна Азия, а по-късно по пътя към Европа и в самата нея. В историческите изследвания, с някои изключения (П. Коледаров например), все още рядко се използуват големите възмож-ности на историческата география, а и не винаги е търсен системен подход към наличните писмени източници.

354 г. - Българското име се споменава в анонимен латински хронограф, изграден върху по-стар гръцки оригинал и е запазен в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и в него българското име липсва. Преписът, датиран от Момзен, А. Куник, В. Розен към 334 г., включва в числото на семитските народи с техните родоначалници и българите. "Ziezi ex quo Vulgares" - Зиези, от който са българите.

422 г. - В 409 г. хуните покоряват аланите, бастарните, а също и германските племена гепиди, вандали, готи, лангобарди и др. и се настаняват в Панония. В началото на V в. българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон и Фредегарий. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи епоса "Херварарсага". Тази синхронност с хунското нашествие в Европа дава основание за извода, че воювалите с Агелмунд българи са част от увлечените в хунското нашествие нехунски племена. Любопитно е, че през "хунския период" българите повече не се появяват с родовото си име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да разделят помежду си съюзените народи "като роби", нехунските народи се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник - гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на хуните при р. Недао. От всички германски племена пръснати в Централна и Източна Европа в най-тесни дружески отношения с българите са гепидите. Фактът, че българите участвуват в разгрома на хунската империя, не се оттеглят с хуните на изток и не участвуват в опитите на Денгизих да възроди хунската държава са едно от сериозните основания да се твърди, че българите не са хунско племе. След разпадането на хунската държава, гепидите създават своя от р. Тиса до Трансилвания и на юг до р. Дунав. През следващите десетилетия българите са чести "гости" на Илирик. Българският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Марският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Манасиевата хроника с мнението, че в това време българите започват да завладяват свойта си земя. В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно държавно формирование, но при всички случаи със свой владетел те се разполагат от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.

480 г. - Византийският император Зенон (474-491) се обръща към българите за помощ срещу готите. Враждата между остготските вождове Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г. Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в 480 г. За това свидетелствува Йоан Антиохийски. Северната граница на империята е открита, което принуждава императорът да назначи в 483 г. Теодорих Амалеца за магистър милитум презенталис в Долна Мизия с център гр. Нове.

488 г. - Теодорих тръгва за Италия по римския крайдунавски път. Гепидите, подкрепени от български отряди, се опитват да спрат и отклонят остготите в сблъсък при р. Улка. Загива вождът на българите Бузан (П. Дякон). Българското присъствие на Балканите вече е почти постоянно.

493 г. - Същият хронист съобщава, че докато Теодорих воювал в Италия срещу Одоакър, българите опустошавали Тракия.

498 г. - Според Анастасий Библиотекар, българите бродели между Илирик и Тракия "преди да се узнае за тях".

499 г. - Решаваща българска победа при р.Цурта над главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист. От византийска страна в сражението участвуват 15000 бойци и 520 коли. На бойното поле намират смъртта си над 4000 византийци и четирима военачалници - Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин (Комес Марцелин). Вардарско-Моравският път веднъж за винаги е "разпечатан" за варварски набези в империята, която повече не успява да създаде ефикасен контрол над него. Запазеният топонимичен материал потвърждава, че това е районът на първото трайно българско присъствие отсам р. Дунав.

502 г. - Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара, Ландолфус свидетелствуват, че българите вече имали навик безпрепятствено да кръстосват Тракия и Илирик

504 г. - Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум. Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.

513 г. - В бунта на Виталиан Тракиецът за защита на православието участвуват хуни-федерати и българи

519 г. - Българите отново нанасят катастрофално поражение на византийската войска в Илирик. По-късно възкачилият се на престола Юстиниан I (527-565) търси решение на "проблема Илирик" като назначава за стратег отделилия се от Теодорих Мундо.

530 г. - Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в Константинопол. След триумфа те са зачислени в състава на византийската армия в Армения и Лазика

535 г. - Българите отново се споменават като участници в битката при р. Йатрус.

538 г. - Анастасий Библиотекар пише за ново българско навлизане отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг.

539 г. - Прокопий Кесарийски свързва появата на комета-знамение с мощно българско навлизане в империята. Обхватът е чудовищен - от Константинопол до Йонийския залив и Адриатика. Завладени са с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени са над 120000 пленници.

546 г. - Византия често използува услугите на българите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия арите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на българина Одолган.

548 г. - От византийска страна в областта Кампания (Италия) военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила.

548 г. - Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска топография" (кн. III) изброява от изток на запад християнизираните племена и народи. Споменати са и българите след иркани (хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.

552 г. - Новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия - Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила

560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия, който стига чак до предградията на Константинопол

567 г. - Аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.

573 г. - Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските началници" - несъмнено децата на българските вождове. Българското присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската армия се забранява да носят български наметала.

В походите на Балканите българите действуват като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде широка автономия и са били почти равностойни на аварите като държавнотворен народ. Успехите на главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се съобщават като изгонване на българите от града.

595 г. - Авангардът на византийската армия, командувана от Петър - брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили, следейки за поведението на противника. Византийският император бил принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката

631/32 г.- Повратна точка в съдбата на хаганата е несполучливият поход от 626 г. срещу Константинопол. Пет години по-късно междуособицата сред управляващата върхушка в хаганата излъчва двама претенденти за престола - аварин и българин. Аварите вземат надмощие и 9000 българи търсят убежище при франкския крал Дагоберт. Благосклонен в началото, по-късно кралят издава заповед пришълците да бъдат избити. Малка група под водачеството на Алцек се отскубва от екзекуцията и се отправя към Пентаполис в Равенската област (Фредегарий). На Алцек е присвоена титлата "дукс". В 663 г. българите търсят мирно убежище при лангобардския крал Гримоалд (662-671). Причините за тази постъпка може би са "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от лангобардите" и желанието за единение с българския етнически елемент в Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са изпратени при Ромуалд - сина на краля. В Беневент вождът на българите получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон.

От писмените извори за българите, съхранени в латинската и гръцка историография, могат да бъдат направени следните изводи. Необременена от щампи и типични архаизации латинската историография отбелязва българското народностно име още в средата на IV в. От началото на V в. българите са активен участник в етнокултурните процеси обхванали Централна Европа, Апенините и Балканите. Тази първа българска миграционна вълна не ще да е била малобройна. Тя се разлива от Черно море до Горен Дунав и от Карпатите до Илирик и Беневент. По-компактни групи българи усядат в днешна Южна Бавария, Беневент, Пентаполис, Илирик и особено Южна Панония. Макар че в епохата на Великото преселение на народите Панония се превръща в своеобразен разпределителен пункт за пришълците от изток, към различни краища на Европа, самостоятелно или в конфедеративни отношения с други племена и народи (гепиди, хуни, авари и др.) българите устояват и се задържат там без да изгубят етнокултурния си облик до появата на втората българска миграционна вълна. Тя е резултат от хазарския натиск върху Кубратова България. В началото на 60-те години на VII в. северно от р. Дунав се появяват две групи българи, водени от Кубер и Аспарух. По утъпканите пътища на първата миграционна вълна Кубер се отправя към Панония, приема върховенството на аварския хаган и се заселва в Сремската област. Владее "смесен народ", в който освен българското ядро от двете миграционни вълни са се включвали потомци от смесени бракове на пленници и изселници от многобройните варварски набези в Илирик. От "Чудесата на св. Димитър Солунски" научаваме, че тези пленници копнеели за "бащините си земи".

674/75 г.- Кубер повежда своя народ на юг към Македония. Нанася шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в Керамисийското поле. По това време Византия трудно удържа арабите на изток и се отнася благосклонно към молбата на Куберовите българи за мирно заселване. В следващите години Кубер прави опит да завладее Солун и да създаде своя държава. Централна роля в това рисковано предприятие играе най-довереният човек на Кубер - Мавър, интелигентен, дипломатичен, владее еднакво добре български, славянски, латински и гръцки език. Опитът е несполучлив.

Навлизането на Аспаруховите българи от североизток, минаването им южно от р. Дунав и устройването на Дунавска България подробно и многократно са излагани в родната ни историография. След разчитането на надписите около Мадарския конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р. Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен живот.

Значително по-труден за разчитане е хронотопът на българите в Кавказ. Неговото начало може да се смята за неустановено. Първото писмено свидетелство дължим на арменският историк Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски), който се позовава на сириеца Мар Абас Катина за преселване на българи от клисурите на великата Кавказка планина на юг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол (Ког, Кох).

Може би пресюг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол (Ког, Кох).

Може би преселението на българите в Армения се дължи на хунския натиск от североизток и е станало при царуването на Аршак II (351-367) или по-вероятно при Аршак III (378-389). Ако към това прибавим факта, че авторът на Анонимния латински хронограф, който явно добре познава народите от Западна Азия и Северен Кавказ почти по същото време поставя българите именно сред този кръг народи, то предложената датировка изглежда твърдо установена. Я. А. Манандян сочи края на IV в. като време, в което живее и работи Мар Абас Катина и така косвено потвърждава датирането на българското преселение в Армения към IV в. В IV в., а може би и много по-рано, в областта на север от Кавказките планини около р. Кубан и Азовско море докъм р. Днепър са обитавали тюркоезични племена известни на византийски, латински и ориенталски автори под общото название "българи". Но освен у Прокопий Кесарийски податки за историята на Мар Абас Катина се съдържат и у Себеос. В уводната част на своя труд той ползва анонимната "Начална история", която от своя страна се опира на историческото съчинение оставено от Мар Абас. Последният там е наречен Мараба Мцурнски. Селището Мцурн е основано във II в. и в IV в. вече е било в развалини след сполетяло го земетресение. Следователно Мар Абас Катина най-вероятно е творил в края на III - нач. на IV в.
В средата на VI в., според В. Генинг и А. Халиков не по-късно от 558 г., тъй като са споменати аварите, но не и тюркютите, Захарий Ритор поставя между народите, населяващи Северен Кавказ и българите (изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит"). Той специално отбелязва, че само българите и аланите са имали градове.

След оттеглянето на аварите към Централна Европа в Северното Причерноморие и Кавказ се появяват тюркютите. Между 568-576 г. земите на българи, алани и други севернокавказки народи стават покрайнини на Западния тюркски хаганат. Конюнктурата обаче се променя твърде бързо. Бунтът на Турум-хан (583 г.) и нанeсеното им от персите поражение (588-589 г.) кара тюркютите да се свият почти в старите си граници. През 590 г. гр. Боспор отново е във византийски ръце. Инициативата за окончателното изтласкване на тюркютите от Северното Причерноморие и Кавказ явно е поета от българите, защото през следващите десетилетия започва възходът на оглавената от кан Кубрат Велика България. Византия поддържа изключително тесни дипломатически отношения с Кубратова България и вижда в нейно лице надеждно прикритие срещу налитащите от североизток номадски племена. Тази дипломатическа позиция на империята към кавказките българи не се променя чак до средата на X в. Константин Багрянородни (913-959) в съчинението си "За управлението на империята"(параграф 12)е кратък и ясен: "Знай, че така наречената Черна България може да воюва с хазарите".

Края на VI и първата половина на VII в. на север от Кавказ, в районите на реките Валданис и Псевхрос са поставени българите с етноплеменни имена Купи Булгар, Дучи Булкар, Огхондор Блкар - пришълци, Чдар Болкар.

Ал-Фазари (772/73 г.) нарича дунавските българи "Бурджан" и определя владенията им с размери 1500 на 300 фарсаха (един фарсах около 5250-5760 м.). Сведенията си събира по административен път през времето на халифа Мансур. Интересно е, че поставя българите на запад от хазарите и аланите, като последните са в една държава без да включва и българите в нея. Този факт може да говори само за едно. Авторът е знаел, че макар и част от българите да остават под хазарска власт, България като цяло, отстъпвайки източните си територии, е местила центъра си на запад, за да съхрани независимостта си.

Интересно е свидетелството на Ибн-Надим (987/88 г.), че българите употребявали китайско писмо и писмото "Мани". Вероятно една от причините за разноречивостта на арабските свидетелства е и фактът, че българите действуват и са активен фактор в стопанския и политически живот на един изключително широк за епохата географски периметър. Ако изключим търговията по море, сухопътните трансконтинентални търговски маршрути са били под контрола на българи и хазари. Тръгвайки от Индия и Китай през Пешавар - Балх - Хорезм - Задкавказието и свършвайки в средиземноморските пристанища Венеция, Генуа и на запад чак до Прованс и Мавританска Испания, българите не само пазели от тюркски набези търговските пътища на кръстопътя между двата континента, но и са обслужвали като посредници търговията между Китай, Индия, Иран, Средна Азия и Европа.

За езика на българите свидетелствува, че не прилича нито на славянския, нито на тюркския. Истахри, Хаукал, Бекри, Йакут намират прилики между хазарския и българския език, но твърдят че двата езика не приличали нито на тюркски, нито на персийски.

Арабите трудно различавали "тюрки" от "фини", поради което Хволсон изказва съмнение в арабските оценки, че българите са тюрки.

Волжските българи се делят на три колена:
берсула
есегел;
болгар,
а относно начина си на живот и трите дяла са били на една и съща степен в развитието си. Вместо монети използували разменната стойност на кожички, като стойността на една кожичка се равнявала на 2,5 дирхема. "Българският народ е земеделски и произвежда всякакъв вид зърнени храни като: пшеница, ечемик, просо и др." - твърди Ибн-Даста. Освен със земеделие и скотовъдство, българите са се занимавали с лов и пчеларство. Волжските българи са били изкусни в занаятите и корабоплаването. Велики Болгар е бил построен от борово дърво, а стените му от дъб. Пътуването от него до Константинопол траело два месеца. Наоколо живеели безчет тюркски народи, от което може да се направи извод, че за Ал-Бакуви българите не са били тюркски народ.

Две свидетелства обаче заслужават специално внимание. Димашки вижда в Багдад българи-поклонници на път за Мекка. Те му казали, че са "родени между тюрките и славяните". От тук по-късно много историци правят извода за етнически смесения характер на българите изобщо и на волжските в частност. Но отговорът на поклонниците е визирал географското положение на Велики Болгар, а не етническия характер на населението му.

Второто свидетелство ни насочва към региона, от който тръгват българите в похода си на запад.

Времето от края на VII и началото на VI в. пр. Р. Х. е белязано от скито-кимерийската борба за надмощие. Като главна военна сила на север се утвърждават скитите. В асирийските клинописни текстове те са наречени саки. През 514-513 г. пр. Р. Х. отбиват похода на Дарий I.Между IV-III в.пр.Р.Х. постепенно са изтласкани от родствените им по език и култура сарматски (савроматски) племена и се консолидират в района на Крим, където заедно с автохтонното население образуват ранна робовладелческа държава. Сарматите пречупват скитското могъщество във II в. пр.Р.Х. и завоюват земите им до долното течение на р.Дунав.От сарматските племена и племенни обединения най-известни са аорсите, сираките, роксоланите, язигите.

Освен със скотовъдство, уседналите в Кубанската област сармати са се занимавали и със земеделие. Имали са силно развито занаятчийство и приложно изкуство. Последните появили се в Източна Европа ираноезични сарматски племена са аланите в I в.сл.РХ.

През III в. в Северното Причерноморие от северозапад се появяват готите. За кратко те налагат волята си над вече установилите се там народи, но в 70-те години на IV в. от изток се задава нова преселническа вълна, водена от еверните хуни. В 209 г. пр. Р. Х. хуните образуват голямо племенно обединение ("Хунну") в Северен Китай. В средата на I в. пр. Р. Х. то се разделя, като южните Хунну са подчинени и асимилирани от Китай, а северните формират своя държава в днешен Източен Казахстан.

През I в. северните хуни се придвижват на запад по Каспийското крайбрежие. По-късно като тайфун преминават през земите на алани и готи и установяват центъра на своята огромна империя в Панония. Хунският удар разцепва аланите и една част се оттеглят към Централен Кавказ, а другите, увлечени от хуните, достигат Централна Европа. След разногласия с хуните през първото десетилетие на IV в. аланите заедно с вандалите продължават на запад и през Пиренеите преминават в Северна Африка, където създават обща държава. Победата на обединените народи над Атиловите синове пръсва хунските племена и слага край на хунската хегемония в Източна Европа.

В края на VI в. Западният тюркски хаганат установява своята власт над Приазовието и в предпланинието на Северен Кавказ. Пред себе си те изтласкват аварите. Етноисторическата картина можем да завършим с хазарите, наложили владичеството си в посочените райони през втората половина на VII в. В тази панорама изследователите търсят хронотопа на българското етническо присъствие.

През различни времена българските племена влизали в многоплеменния хунски съюз; в тюркютския, уйгурския, телеутския и през VIII в. отново в тюркютския хаганат, въпреки че получават самостоятелна изява още във II в. пр. Р. Х.

Интересно е, че с малки изключения историците приемат българската поява в Европа доста преди хуните... и това съгласуват с тяхната “тюркоезичност", като ги обявяват за първи тюркски рекрути в Северен Кавказ и Приазовието.

Отсам Дунава древните българи са били значителна етническа маса, при това в Североизточна България хомогенно доминираща чак до края на IX в. По-вероятно е другото, че Зливкинската серия носи белезите на по-мощна метисация с монголоидни расови типове.

Керамиката открита в европейските поселища на българите има своите най-близки аналози в средноазиатската.

Възлизането до главния етаж на тронната палата в Плиска ставало чрез външна рампа, разположена по надлъжната ос на сградата - съоръжение типично за укрепените замъци в Средна Азия, а храм №1 в Плиска оприличава на храма в Сурк Котал (Афганистан), строен 160-80 г. пр. Р. Х. Българите укрепвали селищата си, строяли землени валове.

Върховната българска титла е "кан", а не "хан". Но докато при българите тя е предпоставена (канасювиги Омуртаг), при татаро-огузите тя е по типично тюркски маниер задпоставена (Угедей-каан, Тимур-каан, Мунка-каан, Кубилай-каан. Следите водят назад във времето и на юг в пространството към древната вътрешна Скития. Към Средна Азия ни водят следите и на древнобългарския календар. Запазен фрагмент от VII в. в китайска география от X в. ни съобщава, че китайците са възприемали като любопитен факт употребата на 12 годишен цикъл за календарни цели от населението между Самарканд и Бухара. Те "не са познавали 12 годишния животински цикъл като летобройна система извън 60 годишния цикъл". До днес той остава несравним по своята точност, прецизност и функционалност. Явно възникнал в смесена етническа среда, неговите извори се губят някъде във II хил. пр. Р. Х. Тюркският циклов календар дължи доста от особеностите си на древнобългарския.

Имената на Аспарух, Безмер, Борис, Гостун, Кардам, Кубрат, Кубер, Мостич, Омуртаг, Расате, Пресиан и др. намират своето естествено етимологично схождане към ирано-авестийски корени.

Българите едва ли са били класически степен народ. Те са се чувствали еднакво удобно както в планините, така и в степта. При превъзхождащ ги чужд етнически и военно-политически натиск те са се оттегляли в планините и при промяна в конфигурацията на силите са заемали постепенно предпланинието и равнините. По правило средищните райони на своите протодържавни и държавни формирования изграждат в близост до планини, които са използували като естествена природна цитадела. Българите едва ли са били и класически номадски народ. По-скоро за тях номадството е било белег на "странствуващи по неволя хора". След себе си тези странни "номади" са оставяли градове (Бакат, Хумар, Болгар); фортификационни съоръжения, държави.

Изводът, който в случая пряко ни интересува е, че ранносредновековната арменска историография, подкрепена и от други източници ни дава достатъчно основания да продължим от границата между старото и новото летоброене пътя си на изток в търсене прародината на древните българи.

Първото им споменаване отнася към 103 г. пр. Р. Х. Като номадски народ ги локализира твърде широко: от Аму-Даря и Сър-Даря на запад; до езерото Байкал и Източна Монголия на изток; на север до р. Иртиш и Северен Алтай; а на юг до Памир и Тибет Другите възможни решения се търсят в кръга на източноиранските народи от сакско-масагетската общност. Собственото име Барис (Борис) не е славянско, а типично иранско и е твърдо установено, че в именната система на славяните то влиза като привнесено от българите. Така, че в близост до гр. Агура в Ария е живяло племе, чието име може би е звучало и като "болги.

Хуните населявали земите от Соленото езеро(Аралско море) на запад до Великата стена на изток. Техни разезди на юг стигали чак до Кян (Тибет). Възходът им започва при владетеля Моде. Моде бил даден заложник у юечжи. В хода на дипломатическите сплетни между Китай и Хунну се предвиждала и неговата смърт. Моде успял да избяга, убива баща си и заема престола, след което нанася поражение на Китай и му налага данък. Печели голямо сражение и срещу юечжи (176/175 г. пр. Р. Х.) и убива владетеля им. Лаошан, наследникът на Моде, нанася второ голямо поражение на юечжи и те окончателно се оттеглят южно от Небесните планини (Тян-Шан). Съгласно други свидетелства усуните(иседоните) изтласкали големите юечжи от Илиския окръг, което може да значи само едно, че хуни и усуни са действували съвместно срещу юечжи. Типични монголоиди и номади по начин на живот, хуните не будят спорове по идентификацията си както в китайската, така и в гръко-латинската историография.

Пространството, южно от р. Или и северно от Тян-Шан, освен от юечжи до изселването им се е населявало още от народа "Се" и усуните. В движението си на запад големите юечжи разбили сеския владетел и той бил принуден да се прехвърли на юг през "висящите проходи". На тези земи останали усуните и затова между тях имало племенни групи от народа "Се" и юечжи. Както и хуните усуните били номади, но по външен вид коренно се различавали от тях. Китайските автори свидетелствуват, че усуните имали сини очи и рижи бради - белези, по които в Европа различавали аланите от хуните. Те разполагали с няколко десетки хиляди бойци смели и опитни в бой. Владеели огромни стада и табуни с коне. Богатите имали по 4-5 хил. коня и обичайният техен подарък бил няколко десетки отбрани коня.

За известно време били васали на хуните, след което взели страната на Китай. Попаднали между чука и наковалнята, те до такава степен се обезсилват, че в първите векове на новата ера също се оттеглят на югозапад и около 436 г. под ударите на жужанците поели към високите долини на Памир. Усуните са били пряко подложени на хунски натиск. Европейската история ги свързва с иседоните (essedones). Иседоните се споменават още от Аристей(VII в. пр. Р. Х.) в поемата "Аримаспея" и по-късно от логографа Геланик в "Скития". Скитите потеглили на запад и юг, изтласкани от иседоните "многочислени и много добри войни, богати с конете и стадата от овце и бикове", "горди със своите дълги коси". От тези свидетелства тръгва и Херодот. Любопитно е, че иседоните се споменават от Помпоний Мела в Северен Кавказ и до Меотида.

След краниологични изследвания една книга посочва като област, в която се е формирал българския етнос района на днешен Източен Казахстан. Според нея древните българи са били част от населението, влизало в кръга на племената от усунската общност.

Третата голяма племенна общност е тази на юечжи. След нанесеното им от хуните поражение те минават през Даван (Фергана) и завладяват Дахя/Дася (Гръко-Бактрия). Изграждат столицата си на десния бряг на р. Аму-Даря. Страбон сочи като завоеватели на Гръко-Бактрийското царство асиите, пасианите, тохарите и сакараулите. Юечжи могли да мобилизират над 100000 бойци. Големите юечжи били разделени на пет дома - Хюми, Шуанми, Гуйшуан, Хисйе. След около 100 години, приблизително към I в. пр. Р. Х., гуйшуанският княз покорил останалите и се обявил за господар.

Като етнос българите са били част от голямата индоарийска общност. При нейното разпадане попадат в групата на североизточните ирански племена от сакско-масагетския свят на Средна Азия. Станали потърпевши от борбата за надмощие в региона между Китай и Хунну, заедно с други северно- и източноирански племена те мигрират на югозапад към Бактрия и Согдиана. В състава на племенния съюз известен като "юечжи" участвуват в изличаването на Гръко-Бактрия от политическите реалности. Окончателното разпадане на огромния етнически масив, към който са принадлежали древните българи става в III-II в. в. пр. Р. Х. и заедно с това се преоформят новите общности, от които се раждат Партянското и Кушанското царства в Азия, а в Източна Европа се появяват сарматите. Настъпилите промени в сарматската култура през средносарматския период (I в. пр. Р. Х. - I в. сл. Р. Х.) обикновено се свързват с появата на последните сармати в Европа - аланите. След казаното по-горе, логично е в тази последна сарматска вълна да включим и първите български рекрути от Средна Азия. Каква е била конкретната причина за тяхното изселване от пазвите на Имеон можем само да предполагаме - Даванската експедиция на Китай в края на II-началото на I в. пр. Р. Х.; ударът на северните хуни над Средна Азия през 50-те години на I в. пр. Р. Х.; пак по същото време опитът на Гуйшуанския владетел да централизира политическата власт, подчинявайки останалите княжески домове на юечжи или друго подобно събитие. Част от българския етнос е мигрирал по старите пътища на юг към Северна Индия, а останалите вторично се разцепват. Едната част формират втората, по-мощна изселническа вълна към Европа, която тласкана или увлечена от хунския поход на запад се появява през 70-те години на IV в. при сънародниците си в Северен Кавказ. Останалите преживяват тюркизацията, а по-късно и ислямизацията на Средна Азия като се оттеглят във високите непристъпни долини на Памир. Днес това са реликтовите етноси, сред които П. Добрев открива езикови прилики с българския.

През II в. пр. Р. Х., когато Средна Азия се превръща в арена на съперничество между Китай и империята Хунну, българите, заедно с други северно- и източноирански народи, са принудени да мигрират на югозапад. Така започва и разпадането на българския етнически масив. В сърцето на Средна Азия те попадат в една синкретична, но рядко хармонична в многообразието си културна среда, в която се пресичат персийски, северноиндийски, китайски и елинистични влияния - последните донесени тук от войните на Александър, Селевкидите и утвърдени от владетелите на Гръко-Бактрия. Тази културна среда ражда две мощни държавни образувания - Партия и Кушанската империя. Вероятно още там българите са се разделили с класическия номадски бит. И втора важна особеност - при българите, както и при партяните и кушаните, родовият строй пряко се проецира върху структурата на ранните протодържавни и държавни формирования, които те изграждат по-късно в Европа.

В края на старото или началото на новото летоброене, под външен натиск, а може би и в резултат на борби за политическа централизация е изхвърлена първата българска миграционна вълна към Европа. По древните търговски пътища българите достигат Северен Кавказ и както свидетелствува арменската историография най-старата "Земя на българите" там е била в планините. Дори когато почувствували силата си постепенно започват да овладяват лесостепната зона, тази земя остава естествена цитадела на българското етническо присъствие в Северен Кавказ поне до Аспарух, ако не и по-късно. Макар и преселението на запад за известно време да консервира отделни черти от номадския начин на живот, както вече отбелязахме българите не са класически номади, сиреч пастири, които следват стадата си в тяхната естествена сезонна миграция. В Северен Кавказ те усядат, строят градове, прилагат самобитна фортификационна система за защита. Древните българи са били отлични скотовъди; майстори на приложните занаяти - кожари, грънчари, с вещина са обработвали различни метали. Векове те държат монопола върху търговията с кожи от Северна Индия до Западна Европа. Не им е било чуждо и земеделието.

Това е дало основание на средновековните хронисти и генеалози без колебание да ги поставят в числото на старите библейски народи като яфетити, коляно от "дома на Тогарма". Но има и конкретна причина за тяхното причисляване към епонима на древната Урарту и Армения. Племето Влндур Булгар Вунд, водено от Вананд, пресича Кавказ и търси мирно заселване в Армения. Те "за дълго", както свидетелствува М. Хоренски, се настаняват в района между изворите на реките Аракс, Кура и Чора. Историците са почти единодушни, че племенните названия "оногур", "уногундур, "огхондор-блкар(пришълци)" визират същото това племе, което първо попада в полезрението на арменската и гръко-латинска историография. То има централна роля в най-ранната българска история, а участието му за изграждането на Дунавска България е решаващо. Част от арменските българи приемат християнството редом с арменския народ и с това поставят началонието на арменската и гръко-латинска историография. То има централна роля в най-ранната българска история, а участието му за изграждането на Дунавска България е решаващо. Част от арменските българи приемат християнството редом с арменския народ и с това поставят началото в християнизирането на българския народ. Размирният IV в. в арменската история и разливането на хунската вълна до Северен Кавказ са най-вероятните причини, довели до вторичното мигриране на повечето арменски българи обратно към Северен Кавказ. Останалите, известни с етнонима "ванандци", за определено време запазват своята идентичност и са един от възможните източници на топонимите "Булгар-даг", "Булгар маден", "Булгар-мазара" и пр., запазени до края на миналия век в Киликийския Тавр - люлката на Киликийска Армения.

Българите са държавнотворен народ. Чрез "Именника" на своите канове самите те са засвидетелствували, че поне от 60-те години на II в. сл. Р. Х. имат ясно изразено етнополитическо самосъзнание, а следователно и някаква форма на държавност, олицетворени от континюитета във властта на династията Дуло. Някои историци изчисляват, че с прекъсване между 737-802 г. династията Дуло управлява България от Авитохол до Борис II или около 750 години. В този период се включва "епохата Авитохол", сменена след разпадането на Хунската империя от "епохата Ирник". "Старата, Велика България" достига своя апогей при кан Кубрат. Хазарският удар в средата на VII в., а половин век по-късно и арабската инвазия от юг, окончателно разкъсват етнически българите.

Велика България продължава да съществува чрез две нови Българии, пренесли центровете на своя обществено-политически и икономически живот в някогашните северни и западни периферии на Стара България. Българите край Волга и Кама, в Хазарския хаганат и при Долния Дунав, в Трансилвания и Северна Италия не забравят общия си корен. Фактите, които потвърждават това не са малко: оттеглянето в Омуртагова България и Панония на въстаналите българи срещу хазарския хаган Обадий след края на гражданската война; преселването на водените от Билла, Боксу и Хеген българи край Дунав през 970 г.; пристигането в Дунавска България на оглавената от Юлиан (1235 г.) експедиция, тръгнала да търси прародината на унгарците с молба към Иван Асен II да им се укаже пътя към Волжска България и пр. Държавнотворността на българите личи и от поведението им в амалгама от племена и народи, заливали Европа при Великото преселение на народите. Всеки претендент за властта е трябвало да се съобразява с евентуалното българско присъствие в конфедералните структури. Но най-ярко това качество е демонстрирано в утвърждаването на Дунавска България.

Положението на Аспаруховите българи е било незавидно, да не кажем критично. Те напускат "старата Велика България" и се оттеглят на запад към периферията й като с ариергардни боеве възпират връхлитащите ги хазари на всеки възможен рубеж, най-често по протичащите от север на юг към Черно море реки. От запад българите са били принудени да преодоляват съпротивата на аварите, решили да се възползуват от създалата се ситуация. И в този момент срещу Аспарух се изправя самият византийски император с елитните си легиони, принудили преди това аварския хаган да превие коляно пред василевса и смачкали на изток съпротивата на омаядския халиф Муавий. Това, което се случва по-нататък е "Устройване и признаване на българската държава от Византия", защото не става дума за създаването на нова държава. В словото си на 9.VIII.681 г. пред VI Вселенски събор презвитер Константин Апамейски подчертава, че византийците са претърпели поражение не от някакво племе, а във "войната с България". От казаното може да се направи само един извод, че България вече е била с ясно изразена "международноправна персоналност". "Подписването на един международноправен акт обаче несъмнено не следва да определя датата на възникването и да се смята за начало на държавата при положение, че тя участвува в него като обособено и устроено още преди това образувание. За пръв път е оспорен принципа на ойкуменизма - "правото на империята да владее вселената и народите". Със силата на оръжието е утвърдена суверенна държава "на самата територия на империята" и императорът е бил принуден с международноправен акт да признае фактическото положение. Нещо повече - на Византия, правоприемницата на хилядолетен Рим, България противопоставя достолепието на своята династична традиция, самобитната си военно-политическа и административна система, обичайно право и начин на живот, доминиран от висши духовни ценности. Уверени в достойнствата на собствената си култура и свикнали да отстояват уникалността й в подчертано синкретичната културна среда на Средна Азия и Северен Кавказ, те не са се страхували от обезличаване в контактите си дори с Византия. Ето защо някак странно звучат твърденията за пълната им асимилация, за безследното им поглъщане от славянското море.

Ако съпоставим казаното до тук с писмените свидетелства за българско присъствие по Долния Дунав констатацията може да бъде само една - българите се появяват най-малко половин век преди славяните по тези места. С военната си мощ те отварят пътищата към Илирик и Македония, Мизия и Тракия за славянския свят. За пръв път славянски отреди прекосяват великата река през второто десетилетие на VI в. Набезите им зачестяват при управлението на Юстиниан I(527-565). Понякога те са ставали жертва и на други търсачи на щастие по земите на империята. През 544/45 г. херулите изтребват преминалите южно от Дунава славяни. Едва пет години по-късно е отбелязано първото славянско зимуване по тези земи. Славянската миграция става масова и с усядане в края на VI в. (Монемвазийската хроника 587/88 г.; Евагрий и др.) и особено в началото на VII в.(602 г.), когато окончателно рухва византийската отбранителна система по р. Дунав. В много случаи славяните са съпровождали българските, а по-късно и аварските дружини. Славянската колонизация е пряко следствие от настаняването на българите в региона, а не го предшества по време.

Когато от две посоки българите навлизат във владенията на империята, Кубер по стария Вардарко-Моравски път и Аспарух през Малка Скития установил центъра на държавата в Плиска, те са познавали земите, в които отиват, като дланта на ръката си. В това време социалната организация на славяните е била в стадия на военната демокрация и те вече чувствували потребността от централизиран държавен организъм. След блестящата победа на Аспаруховите българи над Константин IV Погонат (668-685) славяните намерили в тяхно лице силен, верен и справедлив съюзник и покровител срещу авари и ромеи; народ с опит в държавнотворните дела. Планомерното разместване на славянските племена, северите от пр. Верегава на изток до морето срещу Византия и седемте племена - на югозапад срещу аварите, говори за прилагането на териториално-устройствен модел явно с вече проверена на практика от българите ефективност. И още един пример - в договора между България и Византия е имало специална клауза за защита на племенните славянски територии - Склавиниите - от византийски посегателства. Неспазването на тази клауза от договора изпитва на гърба си имп. Юстиниан II през 688 г. С конна армия той нахлува в Склавиниите и достига "чак до града Солун". Неочаквано в защита на славяните срещу него се изправя българската конница, което за малко не коства живота му. Ето защо не е чудно, че славяните доброволно са приели военно-политическото върховенство на българския кан, който е олицетворявал международноправната персоналност на държавата. Символични данъци, социална справедливост, сигурни гаранции срещу външни посегателства при равнопоставена договореност за права и задължения - това е формулата приобщавала постепенно и останалите племена към българската държава. Регистриран е един случай, в който славянско племе (тимочани) търси контакти с друг владетел и отговорът на българите за нарушаването на договора е бил трагичен за отцепниците.


Българският език единствен между всички славянски езици има член при съществителни, прилагателни, числителни, местоимения и причастия.
Той единствен между другите славянски езици е станал аналитичен. Няма склонения и падежи, освен именителен, звателен и твърде рядко винителен.
Единствен образува сравнителна и превъзходна степен при прилагателни, някои съществителни и глаголи с частиците "по" и "най
Единствен има така нареченото двойно лично местоимение.
Единствен няма неопределено наклонение (инфинитив).
Тези осбености го отделят от всички славянски езици.

Религиозната толерантност е един от основните принципи, върху които се утвърждава Дунавска България, защото както в изходната си позиция, така и в пътя към приемането на християнството двата етноса са твърде различни. За славяните покръстването в буквалния смисъл е било религиозно обръщане с всички рискове от съвместени култови практики, смисли и значения. При българите нещата стоят по-различно. Въпросите на княз Борис до папа Николай I, макар и косвено свидетелствуват, че българите дълго са шлифовали религиозните си възгледи в пряк досег с юдаизма, а първите християни между тях са се появили през IV в. в Армения, за да ни постави Козма Индикоплевс между християнските народи още в 547/48 г. Религиозният развой на българите е преминал през всички "стъпала", приближаващи ги към християнската представа за Бога. Този процес е продължил близо пет века и покръстването е само негова финална фаза. За това бавно, но продуктивно усвояване на християнството говорят много факти:
Никой от арменските автори не споменава, че след покръстването на Армения българите там (ванандци) са останали с различно вероизповедание и логичните участвуват в Аварайрската битка в състава на християнските сили. До средата на XIX в. обвеяна с легенди в Северен Кавказ е съхранена християнска община Болгар. В Чирюртското градище (некропол №4) са открити две малки каменни църкви без покрив, аналогични на раннохристиянските храмове в Задкавказието и Близкия Изток с изкусно изрязани каменни кръстове. В Пентаполис българите се присъединяват към християнските сили и просъществуват етнически неасимилирани над осем века.

Аварският хаган поверява на Кубер пленниците-християни и те му остават верни не само в похода, но и след това. Върху оловен печат на кан Тервел четем: "Богородице, помагай на цезаря Тервел!" Хамбарлийският надпис противоречи на византийските писания за гонения на кан Крум срещу християните. На медальон кан Омуртаг е изобразен с кръст в дясната ръка. В четенето на древнобългарските надписи не малка част и от другите надписи започват с кръст, а Омуртаговият надпис №43 веднъж е датиран по "Р. Х." - 820 г. и втори път от сътворението на света - 6327 г. Формулата "Р. Х." е означена с гръцки термини, които буквално значат "от появата на Истинския Бог". Следователно, българското божество, към което се обръщат в надписите си кан Омуртаг и българите "е толкова близко до християнския Бог, че може да се означава с неговото име, когато се пише на гръцки" Споменатият Бог в надписите от Филипи е християнския Бог и затова управлението на кан Пресиан е период, който подготвил добре почвата за официално приемане на християнството в българската държава. В актовете на Осмия вселенски събор (869 г.) духовните звания на българските пратеници били записани с понятия, характерни за ранните източнохристиянски общности, което загатва исторически проекции и развитие на християнството в България преди официалното му приемане. "Прабългарите са донесли в нашата страна не само своето езичество, но и ранните наченки на своето християнство". "Няма страна, в която езическият народ да се е намирал по това време в ръцете на едно ръководно малцинство, толкова близко до християнството, колкото българското". Едностранчиво се е тълкувала и мотивацията на българския двор за приемането на християнството.

Резултатите от археологическите проучвания определят като по-развит в занаятчийско отношение етнос българския. Има данни, че и в земеделието чрез българите славянските племена се запознават с железния плуг. Фолклорът на древните българи, сюжетно вплел в себе си фигурите на българските владетели, "е станал и фолклор на българските славяни". Дори традиционният български костюм с изключение на ризата е възприет от костюма на древните българи - колан, гащи тип "беневреци", кафтани, островърхи кожени шапки, трансформирани в калпаци, кожуси и др.

Как беше открита древната българска цивилизация

От историята на цивилизациите е известно, че за цивилизация в строгия смисъл на думата може да се говори, когато един народ притежава няколко важни исторически достояния: първо, развита материална култура; второ, наличието на свои собствени строителни традиции; трето, наличието на свои писмени и книжовни традиции; четвърто, развита духовна култура. По правило всички известни ранни цивилизации са възниквали в развити и силни държави, ето защо едно от главните условия, за да може някой народ да изгради своя собствена цивилизация е изграждането на своя самостоятелна и силна държава.

Поради силната зависимост на цивилизацията от мощта на държавите на света е имало твърде много държави, но само една малка част от тях са успявали да изградят своя оригинална цивилизация. Поради тази особеност държавите по света се делят на две различни групи – в първата група влизат държавите, които имат своя собствена оригинална цивилизация и светят със своя собствена светлина, а във втората група влизат държавите, които са заимствали постиженията на своите по-развити съседи и светят с отразена светлина. Подобно на това, както на небосвода има светила, които излъчват и които приемат светлина, също и държавите се делят на излъчващи и приемащи цивилизация, само че на небето преобладават светилата със самостоятелно лъчение, докато на земята преобладават държавите, които светят със заимствана светлина и наподобяват небесните планети.

Преди два и половина века, когато за първи път е бил установен фактът, че България е била създадена от един особен народ, различен от славяните и наричан с изкуственото име прабългари, протобългари, а от някои английски автора дори първобитни българи, на никого дори и през ум не му е минавало да търси у този загадъчен народ някаква своя или зори заимствана цивилизация.
Това на българите се е гледало като на част от някаква хаотична маса от племена връхлетяла двете стари империи – Рим и Византия и предизвикала разруха и гибел на техните стари цивилизации. Не един и двама блестящи учени от осемнадесети и деветнадесети век са описали настъплението на нови племена и народи през епохата на Великото преселение – готи, хуни, алани, славяни, българи и др. – като епоха на диви варварски изстъпления, довела до съсипването на ранната европейска цивилизация. Но с развитието на науката постепенно започнаха да прозират факти, които показват, че голямата вълна от народи, които някога са се стоварили от земите на Изтока върху Европа се е състояла далеч не само от неугледни диваци и варвари.

Преди много години, когато започнах да изучавам древните българи и на мен ми се струваше, че те са били някакъв кръвожаден варварски народ, който се е появил в Европа като някаква буйна неорганизирана тълпа за ужас на почтените римски и византийски граждани. Но по-късно вниманието ми привлече един дребен наглед детайл, който лесно се забелязва, когато сравним историческото поведение на българите с поведението на някои други големи племена, участвали във Великото преселение на народите – например с прочутите някога готи и франки. За разлика от тези два германски народа, които някога разрушили Римската империя, но след това изпаднали под силното влияние на римските държавни традиции, древните българи навлезли победоносно във Византия, но не въвели в своя държавен живот заварените от тях византийски традиции. В това отношение те са едно очебийно изключение на фона на всички други съвременни с тях народи и племена, но никой не се е запитал: защо те са създали своята държава не по византийски, а по свой собствен български образец.

Някои автори са склонни да гледат на българската държава като на стихийно възникнал съюз от племена, а не като на държава в строгия и точен смисъл на думата. Но дали тази гледна точка улучва историческата истина? Многогодишните търсения на цяла плеяда български и чужди археолози разкриха десетки и стотици каменни надписи, оставени от някогашните български канове. И най-важната особеност на тези надписи е, че в тях са вписани над 30 български държавни титли и звания. Голямата заслуга на най-дългогодишния изследовател на старите български държавни надписи чл. кор. Веселин Бешевлиев е, че той разкри това необикновено историческо богатство – многобройните български държавни титли. На базата на тези надписи В. Бешевлиев установи, че населението в някогашната българска държава се е деляло на три големи съсловия – боили, багаини и обикновен народ, наричан българи. Подобно съсловна структура е имала някога и една от най-старите източни държави – Персийската империя, докато в тюркските племенни съюзи са се срещали две основни съсловия – ак будун и кара будун. /буквално бял народ /големци/ и чер народ /плебеи/. Важни сведения за някогашната българска държава са открити и във византийските писмени извори. От тях пролича, че в някогашна България е имало две особени институции – съвет на великите боили играещ според И. Венедиков ролята на Държавен съвет и народно събрание, наричано с особения термин “кувент”. Установено е също, че в ранната българска държава е била институирана специална съдебна власт. Съдиите са се наричали таркани и начело на тях е стоял сановник, титулован с титлата БОИЛА ТАРКАН /велик таркан/, която обикновено е носил вторият син на владетеля /по-малкият брат на престолонаследника.

Като цяло от старите надписи и византийските хроники личи, че в някогашната българска държава са били представени и трите вида власти – административна /изпълнителна/, законодателна и съдебна. При това административната власт е носила строго централизиран характер, което личи от това, че управителите на области са се назначавали не по изборен път, или на племенна основа, а от върховния владетел, а наред с това той е осъществявал строг централизиран контрол върху войската и местната администрация с помощта на специално изпращани ревизори и контрольори.

Важна особеност на някогашната българска държава е, че в нея територията е била подразделена не на племенни владения, подчинени на старейшини и князе, а на големи териториални единици. Управителите на тези големи области били наричани от византийците комити, а от древните българи с титлите ОЛГУ ТАРКАН и ЗЕРА ТАРКАН. Чрез тази своя особеност българската държава твърде съществено се е отличавала от някогашните племенни съюзи и е напомняла най-развитите държави от древността и ранното средновековие, като например Рим с неговото делене на диоцези, или Византия с нейното деление на големи теми.

Като цяло всички тези особености показват, че след своето заселване в балканските земи древните българи са въвели тук една развита за времето си държавна уредба, която доста силно се е отличавала от ранните племенни съюзи, характерни за германските и славянските и тюркските племена. По своето съсловно деление и по конфигурацията на висшите органи на властта българската държава е напомняла най-вече Персийската империя, а по своето териториално деление не се е отличавала съществено от която и да е голяма някогашна държава, организирана на териториален принцип като се почне от Персия с нейното делене на големи сатрапи и се продължи с Византия и Рим с техните теми и диоцези, а също с Франкската империя – с нейните големи териториални единици, наричани марки. Струва ми се, че е време вече да се замислим дали не принизяваме тази някогашна българска държава, рисувайки я в учебниците по история като племенен съюз. Защото така, както тя е представена в каменните надписи от девети век, а също в хрониките и летописите, описващи нейните висши органи и териториална структура тя има всички характерни особености на една държава, надраснала племенното деление, а не на аморфен племенен съюз.

Авторите, които продължават да я третират като племенен съюз обикновено прибягват до софистичното предположение, че своите надплеменни и централизирани органи и атрибути българската държава е придобила на един късен етап – някъде около началото на девети век след въвеждането на Крумовите закони и в съответствие с това твърдят, че на ранните етапи тя е била все още сходна с племенните съюзи, а не държава в строгия смисъл на думата. Срещу това предположение обаче стои един твърде интересен факт, който досега е убягвал от погледа на историците, тъй като се съдържа в трудно достъпни за ползване източници, написани на грузински език и други малко познати у нас кавказки езици.

Запознаването ни още преди повече от 15 години с тези езици показа, че дори до днес в Грузия и съседните с нея кавказки земи са оцелели почти всички основни български държавни титли – нещо, на което вече съм обръщал внимание в цяла редица предишни мои публикации. В чеченския език се срещат думите КАНО – вожд, БОИЛА – големец, БАХОИН – защитник, боец, а след лезгинците и техните съседи рутулците и будухците големците се наричат със звания КАВХЪА, БОИЛУ и БАГИН. Тази особеност показва, че най-важните белези на някогашната българска държава, като например деленето на народа на три основни съсловия – боили, багаини и обикновен народ, а също двете висши държавни звания – КАН и КАВХАН са се срещали сред древните българи още преди тяхното преселение на Балканите – иначе те едва ли щяха да оставят сред съседите на Старата Велика България край Кавказ. Характерно е също, че в Грузия се срещат множество старинни имена съдържащи тези стари български държавни звания – например имената Кардан и Карда-кан, Токту и Токту-бан, Гуро и Гур-боила /Гур-була/, а редом с тях и старинните имена Аспарук, Крун, Бориси, Дула, Омиртха, Багатур, които показват, че споменатите стари държавни титли не са се появили случайно в грузинските имена, а са били пренесени от старата българска земя при Кавказ. /Подробни сведения за тези имена вж. в речника на акад. Ал. Глонти. Кхартвелури сакутари сахэлэби, Тбилиси, 1967 г./ Забележително е, че върпреки огромният период от време изтекъл след залеза на Старата Велика Българи в земите на Кавказ са успели да оцелеят почти всички най-важни стари български държавни звания, при това сред кавказките народи те се срещат точно в оня вид, както са звучали сред древните българи, което показва, че са пряко българско наследство. Към това трябва да се прибави и още една интересна особеност.

От арменската география “Ашхарацуйц” личи, че още по времето, когато българите са живеели край Кавказ, тяхната земя се е подразделяла на четири териториални единици, наричани с имената на протичащите през тях реки. Българите, които са живеели край река Кубан, наричана по кавказки КУП са носели името КУПИ-БУЛГАР, което значи буквално кубански българи, българите край Днепър, наричан по кавказки Кочо са носели името Днепърски българи /Кучи-болгар/ и т.н. Ето защо може да се предположи, че макар българите дълго време да са пазили своите родови и племенни традиции, принципът да се дели държавата на големи области се е появил сред тях още преди преселението им към Балканския полуостров.

Към това трябва да прибавим и още един кръг от неизвестни доскоро данни, на които се натъкнах при проучването на някои материали от земите край Памир и Хиндукуш, където според историческите източници българите са живеели преди своето преселение към Европа. В откритите там старинни документи, издадени от проф. Никълъс Симс-Уйлямс се срещат редица близки подобия на стари български държавни и военни звания като БОЛО, БАГИН, ИАСАРГО /ичиргу/, ЗОПАН, ТЕГИН, КАВХАН. А сред съвременните памирски народи се среща масово думата епитетът КАНА, който значи стар, уважаван човек, а също изразът СУБИГИ КАН, който значи “царувам, управлявам”. Широко разпространени в оня източен район са и звания като БААЛА – големец, което произлиза от санскритската дума ПААЛА – господар, а също званията ТАРКАН и БАГАТУР и някои по-специфични звания и епитети като МИР, ЗЕРА, БИРИ и СЕТИТ, отбелязани в старите български държавни надписи. Това е една твърде показателна особеност, защото от нея личи, че най-важните елементи от българската държавна уредба са съществували още в една ранна епоха, когато древните българи са живеели в своята най-стара земя и оттам по-късно са били пренесени към Кавказ, а след това и на Балканския полуостров. Установено е, че някои от споменатите особени държавни термини са се срещали в земите край Памир и Хиндукуш в няколко паралелни разновидности. Така например титлата багаин се открива в документи от областта Рави в полите на Хиндукуш като БАГИН, а на север от нея като БОГОНО и на изток в хотано-сакския район като БАГАИ или БА’АИ. Титлата БААЛА се среща в старите местни имена и като БОИЛ, а в източните памирски райони като БООЛО, а званията, които в документите от Централна и Южна Бактрия са записани като КАВХАНО, ТАРХАНО, ТЕГИНО в един документ от северните бактрийски области от езиковеда Цойс, се явяват като КОВХОНО, ТОРХОНО и ТОГИНО. Тези многообразни вариации на споменати титли показват, че те са били част от една държавна система, която някога се е срещала повсеместно в земите край Памир и Хиндукуш и е била дълбоко вкоренена в живота на древните народи от оня район. Най-важната особеност на тази източна държавна система е, че в нея висшите сановници са носили званията БОИЛ и БААЛА, а след тях е стоял един по-низш слой от командири, които са носили титлите БАГИН и БАГАИН, а това е точно онова особено съсловно деление, което е било характерно и за ранна България.

Държавата, в която са се срещали всички споменати особени звания е била позната на древните елини като Бактрия, а на съседните с нея народи – като Балх, Балахара, Балхара. Преки сведения за нея са запазени както в индийските източници, където тя носи името Балх и Балахара, така и в ранните арабски пътеписи, където е посочено, че “Балхара се намира на запад от Таджех”. И доколкото в тази стара държава са се срещали всички основни звания, които са се появили по-късно за България, налага се извода, че държавата, която е създал Аспарух е била копие на древна Балхара.

Тръгвайки по дирите на специфичните български държавни титли, неочаквано се натъкнахме на неизвестния доскоро факт, че те не са измислени от Аспарух, или някой негов наследник, а са съществували в дълбока древност в далечната източна държава, наричана някога Балхара. Но за да изпъкне тази особеност огромна заслуга имат събираните и проучвани десетилетия наред от В. Бешевлиев стари български дворцови надписи, чрез които стъпка по стъпка беше разкрита сложната и оригинална държавна уредба, донесена на Балканския полуостров от българите на Аспарух. Ако не беше многогодишният труд на Бешевлиев днес ние нямаше да можем да познаваме българската система на управление в нейната пълнота и да можем да установим, че тя е имала древни източни корени, при това не в някой случаен район, а точно в оня планински край при Памир и Хиндукуш, който някога е бил наричан със събирателното название Имеон и в който според единодушните сведения на редица ранни летописци се е намирала най-старата българска земя на света.

Като цяло материалите, разгледани дотук, показват, че древните българи са имали своя особена държавна уредба, която са създали още по времето, когато са обитавали своята древна източна прародина. А това позволява да си обясним на какво се дължи това, че за разлика от някои съвременни с тях племена като готите и франките, които след заселването си в старите римски земи са попаднали под силното влияние на римските държавни традиции, българите на Аспарух са изградили своята държава без никакво пряко или косвено подражание на византийската държавна система. а по свой напълно самостоятелен път. Причината за това се корени несъмнено във факта, че древните българи са имали своя държавна уредба още преди да се заселят в балканските земи, поради което те не са изпитвали никаква реална потребност да се учат на държавен живот от съседната Византийска империя. За това колко самостоятелни са били някогашните българи в своя държавен живот говори показателният факт, че в оставените от тях през девети век каменни надписи са открити над 30 техни собствени звания и титли и само два епизодични случая на употреба на византийски титли – спатар и кандидат.

Историческите сведения за района, в който са се зародили българските държавни традиции показват, че още в стари времена са били изградени централизирани държавни органи, на които са били подчинени отделните териториални единици с всички живеещи в тях самостоятелни семейства и родове. Този вид управление е бил характерен както за древна Балхара, така и за съседното с нея Согдийско царство, управлявано според китайските хроники от владетели, които според персийските сведения носели титлата КАНА, а според китайските хроники били наричани ШУБИ.
Но най-интересна особеност на древна Балхара е, че още в древни времена в нея се е разгърнало едно необикновено широко строителство на градове, поради което в елинската книжнина тя е била наричана не само не само с обичайното за елините име Бактрия, но и с изрази като “Перлата на Ариана” и “Страната на хилядата градове”. При археологиеските проучвания на този район са открити стотици стари укрепени селища /крепости и градове/, подробни сведения за които вече съм привел в неотдавна публикуваната книга “Балхара край Памир”. Установено е също, че в оня район на Изтока наред с развитото градостроителство е съществувала и една развита земеделска цивилизация, доказателство за което е факта, че през 30-те години в топлите долини на Западен Памир и Хиндукуш ботаникът Вавилов е открил прародината на някои от основните земеделски култури и главният център на селекция на редица високопродуктивни сортове. Подробни сведения за тези културни достояния се съдържат в специалното изследване на И. Стеблин-Каменский. “Очерки по истории лексики памирских языков. Названия культурных растений. М., 1982.

Има също преки сведения, от които личи, че създадените в древни времена край Памир и Хиндукуш строителни и земеделски традиции са били пренесени впоследствие в долините на Кавказ, а след това и в други европейски райони. Така например от арабските и арменските източници личи, че с името на град Балх – столицата на някогашна Балхара – са били наречени два от градовете, обитавани от кавказките българи – Булгар Балх – в Източен Кавказ /споменат от ат-Табари като Булкар Балк/ и крепостта Балк в Армения. През същия период е възникнало вероятно и голямото селище Балхар, запазено и до днес в Източен Кавказ и прочуто със своите изкусни занаятчийски изделия, а вероятно и името на планинската област Балкария в Централен Кавказ, в което също звучи ехо от древна Балхара. Има също следи, че освен имената на градове някога от памирските долини към Кавказ са били пренесени и някои стари земеделски думи. Така например чепката грозде, която в памирските езици се нарича ЧЕПК, в Кавказка Балкария се нарича ЧЬІПИЦ, а в чувашкия език се нарича СШУПКА /пише се çупка/ Налице е една изразителна прилика между имената на някои от основните земеделски култури в най-старите български земи и същите култури в езиците на някои от народите, населяващи днес земите на някогашната Волжка България. Така например пшеницата, която се нарича в памирските езици ЗИДАН в езика на марийците край Волга се нарича ШИДАН, ечемикът, който в някои памирски езици се нарича ЧОШЧ в марийския език се нарича ШОЖ, хлябът, който в памирските езици се нарича НАН и ЗАГАР в марийския език се нарича НАН, а в чувашкия език САХАР и това особено име се произнася като СЗАХХАР. Сходството на тези базисни думи показва, че някога от земите на Балхара към Европа са били пренесени редица специфични земеделски традиции, които първоначално са попаднали в кавказките долини, а след това и във волжките земи. Преносители на тези традиции към волжкия район са били най-вероятно някогашните волжки българи, за които арабските пътешественици пишат, че са развит земеделски народ и които в най-ранно време са говорили на език от памирски тип /както личи от записаните през ІХ-Х в. техни думи.[1]
За преноса на културни понятия от древна Балхара към Европа говори това, че названията на редица ценни и скъпи в древността стоки като стоманата и коприната в старите езици край Волга - –марийски и чувашки - се наричат със същите думи, както и в езиците от района на Памир.[2]

Този активен пренос на културни понятия от земите на древна Балхара към Кавказ и волжките земи показва, че в този район се е сформирала не само древната българска държавна система, но и нещо много по-голямо и широко по свето значение – сформирала се е една ранна и незабелязана досега българска цивилизация. Ако основни признаци на цивилизацията са широкото строителство на градове, развитото земеделие и организираният държавен живот, то всички тези признаци се откриват още в древни времена в забравеното източно царство, наричано от гърците Бактрия, а от най-близките си съседи Балх и Балхара. При това от някои източници личи, че тази своя висока култура древна Балхара е притежавала в една твърде ранна историческа епоха, но този факт също оставаше незабелязан досега. Показателно е например, че в индийския епос Махабхарата това царства е споменато многократно не само като развъдник на прекрасни породисти коне, но и като земя, в която се изработвали чудесни бойни колесници, наричани златни колесници, а известно е, че за изработването на такива колесници са се изисквали високи занаятчийски умения. В една китайска хроника Балхара, наречена Боло, е спомената във връзка с друг сложен древен занаят – изработването на цветни стъкла. Според тази хроника, която вече неведнъж съм цитирал някога в Срединното царство /Китай/ дошли майстори от Боло, които научили китайците как да отливат цветни стъкла. “Около 100 души – пише в хроника – се научиха на това отливане. И оттогава цветните стъкла поевтинели в Китай.”[3] От специфичните детайли, които се съдържат в този текст, че летописецът, който го е споменал, е бил добре осведомен и едва ли е измислил сам епизодът, съобщаващ за високите умения на занаятчиите от Балхара. А и това, че то твърде отрано е било прочуто със своите многобройни градове, вероятно е допринасяло за развитието на множество сложни и редки занаяти.

Според елинския историк Ктесий от Книдос /V в. пр. Хр./ който 11 години живял в двора на персийските царе древна Бактрия /Балхара/ още в дълбока древност имала славата на едно от най-богатите царства на Изтока и привлякла към себе си вниманието на асирийските царе. Един от тях, наречен от Ктесий Нинус се опитал дори да я завоюва, но бил разбит в първото сражение от легендарния цар Оксиарт, а във втората битка постигнал само частичен успех. Руският историк Никоноров предполага, че този епизод се е разиграл в VІІ в. пр. Хр. но по-вероятно е той да е възникнал малко преди това, защото в средата на VІІІ в. Пр. Хр. в Асирия е царувал владетелят, наричан Нинир и Нинурта, чието име стои най-близко до споменатия в елинската хроника Нинус.[4] Интересно е също, че за големите богатства на някогашна Балхара е оставил сведения и известният римски историк Тацит, който обаче за разлика от Ктесий не споменава нищо за асирийския поход, а съобщава, че това царство привлякло апетитите не египетските фараони и било нападнато от войските на Рамзес ІІ в ХІІІ в. пр. Хр., който успял за известно време да го завоюва.[5] Колкото и откъслечни да са тези сведения, те си приличат по това, че в тях за някогашна Бактрия /Балхара/ се говори като за древно и твърде богато царство. Трудно е само с тяхна помощ да се определи кога точно тя е възникнала на света, но очевидно не е далеч от истината предположението на В. Никоноров, че началото на тази древна държава и на нейната ранна цивилизация трябва да се търси не по-късно от VІІ в. пр. Хр., защото през 529 г. тя се споменава вече не като самостоятелно царство, а като една от държавите, завоювани от древна Персия.

В първи век пр. Хр. след много исторически перипетии древна Бактрия отново се съживява като отделна държава под егидата на новата кушанска династия и ако се съди по това, че точно през онази епоха тя е наречена с красивия израз “Страната на хилядата градове”, явно, че и през четирите века на чужда зависимост нейната цивилизация не е западнала, а е продължила да се развива. Същото показват и археологическите разкопки, от които личи, че след персийското владичество и завоевателните походи на Александър Македонски броят на крепостите и градовете в този район станал значително по-голям.[6] Най-ранните български преселения от този район се отнасят към епохата от ІІ-І в. в. Пр. Хр., когато културата на древна Балхара се е намирала на твърде високо ниво. Част от тази култура са били и широко развитите писмени традиции, които са се развили твърде бързо най-вече след премахването на персийското владичество, когато в този район се е разпространил един особен вариант на гръцкото писмо. Традицията да се използва за държавни цели гръцката писменост паралелно с някои стари източни писмености /брахми, кхарошти / и др. се запазила в този район и в кушанската епоха. И интересно е, че същата писмена традиция се наблюдава и при древните българи от нашата страна, което може би е някакъв древен отглас от държавната практика на древна Балхара.

Масовото преместване на който и да е народ в нови земи, води неминуемо до влошаването на условията за живот, до понижаване на материалната култура, т.е. до онова особено явление, което се нарича най-често с термина цивилизационни загуби. На древните българи се паднало твърде рано да изпитат върху себе си тежката участ на принудителните преселения, защото още през първите векове сл. Хр. те масово напуснали своята стара земя, където според са най-старата арменска география са били един от най-развитите древни народи и след трудни странствания през азиатските пустини, се преселили в Кавказ, където още около 450 г. Мовсес Хоренаци споменава тяхната нова българска земя.

Някои автори гледат на това дълго преселение от Изток към Кавказ като на доказателство, че древните българи са били номадски народ, но те явно забравят, че преди него българите векове наред са обитавали един и същи край на Изтока – долините на Имеон, и тъкмо този техен край е бил прочут някога със своето необикновено изобилие на градове. Това показва, че най-древната история на българите особено след създаването на тяхната най-стара държава е била белязана не със знака на номадството, а със знака на строителството на постоянни селища и крепости. Забравя се също, че не само древните българи, но и някои сродни с тях племена – като оногурите, пугурите и коцагирите са имали градове, като например оногурския град Бакат, съществувал според Теофилакт Симоката преди пети век в близост до Согдиана, а също градовете .Бугур и Кучар при източните поли на Памир. Характерно е също, че въпреки трудностите, предизвикани от преселението, българите още около 550 г. са били известни в Кавказ като народ, който има градове, при това в описанията на Захарий Ритор те са споменати на първо място между народите, които познават градската култура - пред аланите и стария кавказки народ дадиани /даду/. Едва след това те са споменати и сред народите, които живеят в палатки, което показва, че неизбежната при всяко преселение деградация и преминаване към по-примитивни форми на живот е засегнала само част от българите, а основната тяхна маса дори и след идването си в Европа е живеела в градове.

За български градове и области говорят и редица други източници – арабски и арменски, при това от самите названия на споменатите градове – като – Булкар Балк /Български Балк/, Балк, Хумар, личи, че става дума за български селища и краища, а някои от тях – като селището Балхар в Източен Кавказ и областта Балкария в Централен Кавказ съществуват дори до днес. Характерно е също, че Захарий Ритор е единственият историк, който споменава, че част от българите живее в палатки, докато в описанията на Михаил Сирийски се споменава само че те и техните източни спътници пугурите се заселили веднага след идването си в градове, а Мовсес Хоренаци ги описва още в средата на пети век като народ, който се заселел в плодородни и хлебоносни области, което показва, че тяхното любимо занимание и след преселението е било земеделието, а не номадското скотовъдство. . .

Като цяло историческите материали рисуват българите като народ, който въпреки превратностите на съдбата е успял да опази началата на своята ранна цивилизация и след своето идване при Кавказ. Но интересно е, че в началото на двадесети век и особено през последния половин век у нас възникна една странна мода да се преиначават историческите източници в съответствие с някой предварително измислен калъп. И доколкото в създадения през 1953 г. учебник-макет древните българи се рисуваха като изостанало номадско племе, възникна порочния навик да се цитира само втората и по-малко представителна част от сведението на Запхарий Ритор, в която българите са споменати заедно с множеството номадски племена при Кавказ, а първата и по-важна част, където те са посочени на най-видно място между народите, обитаващи градове старателно се премълчава, нито пък се споменава, че повечето ранни историци споменават за заселвания на българи в градове и земеделски краища при Кавказ и единствено у Захарий Ритор те са доменати и като народ, който освен в градове живее и в палатки. Съотношението между източниците, които описват българите като градски и земеделски народи и тези, които ги споменават и сред номадските племена е рязко в полза на първите, особено ако се има предвид, че освен Мовсес Хоренаци и Михаил Сирийски за българите като за земеделски народ, който живее в постоянни селища пише и персийската география “Худуд ал- алам”, която описва кавказките българи по следния начин: “Тези българи са планинци. Те имат земеделски земи”. А

също арабският книжовник ал-Бакуви, който пише, че българите живеят в един благодатен край, където има “много грозде, смокини и сини сливи”. /За този и още много други източници, които описват културата на българите след идването им в Европа вж. “Стопанската култура на прабългарите. С., БАН, 1986/. Но въпреки, че всички преки източници, които описвват българите след идването им в Европа описват на преден план строителството на градове и развитото земеделие и това продължава и по-късно, при описанието на волжките българи, за които Ибн-Даста казва “Те, българите, са земеделски народ.”, въпреки цялата планина от сведения, които показват, че след своето идване в Европа те са се проявили като строителен и земеделски народ, у нас вече цял век упорито се повтаря погрешната теория, че българите на Аспарух били номади и в нейно име се премълчава цялата изобилна книжнина, която ги рисува в съвсем друга светлина. Този нечист похват се прилага в почти всички учебници по история, включително и в учебниците по “Стопанска история на България”. Фактите, свързани с бита и стопанството на древните българи, упорито сочат, че по ниво на култура те са се наредили на първо място между всички преселени от земите на Изтока в Европа народи, включително и от аланите, които според Захарий Ритор са имали само 5 града и затова са посочени след кавказките българи, но интересно е, че за аланите както у нас, така и в чужбина се говори като за високо развит сарматски народ, а за древните българи се пише като за изостанали степни номади, а някои чужди автори – най-вече от бившия Съветски съюз дори рисуват аланите като учители по цивилизация на своите съседи древните българи. Фактите в историята обаче са упорито нещо. И те показват, че още около 550 година българите са превъзхождали в културно отношение аланите и са изпъквали значително над цялата маса преселени от изток към Кавказ народи.

Главната методологическа и фактологическа грешка на авторите, които рисуват древните българи като номадски народ, е, че те са пропуснали да забележат сведенията, които ги поставят значително по-високо от номадските племена. Друга тяхна голяма методологическа грешка е, че те са пропуснали да забележат, че районът, в който са се заселили древните българи след идването си в Европа се е намирал в долините на Кавказ, а не в сухите степи край р. Дон и поради това са се впуснали да търсят археологическите следи от тях не където трябва. Същевременно в единственият пряк източник, описващ преселението на българите от тяхната източна прародина – хрониката на патриарх Михаил Сирийски - е посочено, че след като пристигнали при р. Дон преселниците не останали да живеят в степта, а повечето от тях се насочили към Кавказ и се заселили в тамошните градове, а една трета от тях, се заселила в Дакия и Мизия. За това, че българите обитавали някога масово кавказките долини, а не сухите номадски степи свидетелстват и описанията на родоначалника на арменската историческа книжнина – Мовсес Хоранаци – който пише, че “в земята на българите във веригата на огромната Кавказка планина” станали някога размирици, след които част от българите, водени от вожда Вананд се преселила в Армения. Задължителна задача на всеки грижлив изследовател е първо да уточни района, където реално са живеели древните българи след идването си в Европа и едва след това да си прави изводи дали те са били номадски или неномадски народ. Силно е подвело досегашните изследователи и това, че не са забелязали, че в земите на днешна Украйна българите са се появили след голямото разширяване на тяхната държава, настъпило най-вероятно в началото на седми век, след освобождаването от властта на тюркютите и аварите. За това говори факта, че в средата на шести век готският историк Йорнанд /Йорданес/ описва българите като народ, чиито земи се простират край северните брегове на Черно море – на изток от р. Днепър, а не в степите по средното течение на р. Дон. Поради тази особеност най-ярките български следи трябва да се търсят не в номадските степи на Украйна, а в кавказките долини и ако това беше направено своевременно, едва ли щеше да се роди теорията, че древните българи са били номадски народ.

Досега разгледахме най-вече материалните и стопански особености на онази специфична цивилизация, която е съществувала в най-старите български земи на света и която впоследствие е билапренесена в Европа. Но проучването на българската прародина при Имеон показва, че там са се сформирали и редица важни духовни достояния, които са създавали едно високо морално сцепление у древните български поколения и са им позволявали да преодоляват успешно опасностите, с които са се сблъсквали по своя исторически път. Характерна особеност на оня район е, че в него е запазена една особена система на изграждане на силни и волеви мъже и за издигане на най-способните от тях за командири и водачи. Според традициите на тамошните народ две са качествата, които трябва да притежава всеки човек -–храброст и непреклонност в защитата на своя народ и щедрост към своите съселяни и съграждани в мирно време. В съответствие с тази философия там векове наред за най-презрени и жалки същества са се считали два вида същества – страхливеца и нагаждача, който се огъва пред врага и грабителя, който разорява своя народ вместо да му помага. Такива хора дори да са се сдобивали по нечестен път с големи богатства никога не са имали шанса да станат водачи и магистрати, защото пред тях на обществената стълбица са се нареждали често много по-бедни, но белязани със специални знаци за чест селяни, граждани и войскари. Защото главното и задължително условие, за да получи някой достъп дори и до най-малката държавна или военна служба в онези краища е било да притежава той да притежава той някакъв специален знак на честта, а не парични знаци.

Интересно е да опишем макар и накратко как са се придобивали тези знаци на честта. Преки данни за това се съдържат в етнографските сведения за народа като, който принадлежи към дардската група народи, споменати в най-старите индийски сказания като част населението на древна Балхара и дори от нейния коренен народ, наричан с името болхи или болги. Според обичая на този народ, когато някое момче навърши 12 години, идва специален човек, който му обръсва главата и му оставя един кичур коса, който там се нарича с думата ЧУМБАС, която съвсем доскоро се срещаше и в много наши краища. След това момчето има задължението да участва във военните походи и да защитава своя народ и когато то извърши някакъв подвиг, в негова чест се прави голямо тържество, на което слагат на бойния му пояс един златен пул и го наричат с думата ШУРАЙ, която произлиза от древната индоиранска дума ШУРА – герой. След своя втори подвиг момчето или младежът получават степента ЛЕЙ-МОЧ или ЛЕВ-МОЧ, която значи буквално лъв-мъж, а на пояса му слагат още един знак на честта. А ако извърши седем подвига получава най-висшата степен ПРЪ-МОЧ, която значи буквално пръв мъж – мъж над мъжете и получава седем знака на честта. Никой тамошен мъж не може да получи каквато и да е служба във войската или в обикновената администрация, ако не притежава по-висок ранг на честта от останалото население. И интересно е, че точно такава проста и строга система на подбор е действала някога и при древните българи и е спомената още около 505 г. от готския епископ Енодий, който отбелязва, че при българите бойното поле прославя рода и “най-висока титла получава оня, който е окървавил повече своето оръжие в кръвта на неприятеля.”

Ефикасността на някогашната българска държавна система и силата на българската цивилизация е идвала не само от ясното разграничение на трите класически власти, или от големия брой трудолюбиви майстори във всеки занаят, но и от това, че във всеки определен момент те са издигали на върховете на властта най-високия по чест и най-жертвоготовния и дотогава, докато е действала тази система, те са съумявали да опазят своята държавна власт от замърсяващи и разграждащи елементи. Масовите инфекции на държавната власт са били невъзможни при тази проста, но безотказно действаща система. И вероятно затова древните българи са успели да създадат здрави, силни и дълготрайни държави навсякъде, където е стъпил техният крак. А ние днешните потомци недоумяване на какво се е дължала тази тяхна невероятна сила.

В това кратко изложение бяха проследени само основните контури на онази особена материална и нравствена цивилизация, която нашите български праотци са притежавали още в древни времена. Но ако някой се насочи мислено или отиде директно в оня далечен район, той ще открие и множество други подробности, радващи окото и въодушевяващи ума. Защото там като в необикновен исторически резерват са запазени почти всички особени обичаи, с които нашият народ се отличава от останалите народи и дори от славяните. Запазени са и онези многобройни особени роднински думи, които са също наш български специалитет и ни отличават от останалите земни народи.

В заключение трябва да се отбележи, че откритата в подножията на Памир и Хиндукуш древна българска цивилизация оголва до краен предел и някои волни или неволни погрешности на досегашната историческа наука и особено заблудата да се представят древните българи на Аспарух като ниско цивилизовано номадско племе, която и до днес шества из българските учебници. Народът, който е излязъл някога от “Страната на хилядата градове” и по своя път е създал градовете Булкар Балк и Балк, а също селището Балхар при Кавказ, а след това и градовете Велики Болгар и Биляр край Волга и не на последно място огромната Плиска, не е бил номадски народ. Но трудностите, които той несъмнено е изпитал след своето преселение към Кавказ, където тепърва е трябвало да си създава постоянни селища може би са довели до това, че една част от него временно е останала извън новозаселените от него кавказки градове в обкръжението на съседните с Кавказ номадски племена и може би това е имал предвид сирийският хронист Захарий Ритор, когато при описанието на кавказките българи първо ги поставя на първо място пред народите, които имат градове, а след това споменава тяхното име и сред народите, които лагеруват в палатки.

Струва ми се, че нашата наука се е отнесла твърде немилосърдно и без разбиране към трудностите, с които преселилите се някога българи са се сблъскали след своето идване при Кавказ. И вместо да се запита защо освен Захарий Ритор никой друг исторически източник не причислява дори и една част от българите между номадските племена, нашата стопанска история, а след нея и нейната посестрима – общата история- се заловиха някога произволно да преправят сведенията на Захарий Ритор, цитирайки в учебниците само втората част от неговите сведение и изхвърляйки далеч по-важната първа част, където той не само пише за българските градове, но поставя древните българи дори пред аланите, сочейки чрез това имплицитно, че древните българи са имали много по-развити строителни традиции дори от големия сарматски народ алани, в съседство с който те са живеели при Кавказ.

Вместо да подредят тези сведения в техния правилен ред, нашите автори на учебници, водейки се може би от модела, зададен от някои съветски историци, преобърнаха тези сведения с главата надолу и затова днес в много български и чуждестранни публикации аланите са обрисувани като цивилизовано племе, а древните българи са обрисувани като тяхна противоположност, т.е като изостанал номадски народ, въпреки, че за разлика от кавказките алани, които са имали само пет града, те са имали много повече градове и затова са поставени от Захарий Ритор.на първо място от народите с развито градостроителство. Станало е така, че в съвременната научна книжнина описващи културата на древните българи преди тяхното идване към Дунава, без никакви ясни доказателства се твърди, че българите от някогашната Стара Велика България се учели на уседнал живот от аланите, когато по-вероятно е тъкмо обратното – аланите, които са имали много по-малко градове да са научили нещо от прастарите български строителни традиции. Главната последица от всички тези пертурбации е, че чрез тях българите са били причислени изцяло към номадските племена, защото на някого в България или в чужбина явно не е била по вкуса тяхната древна строителна култура.

Ето защо една от големите задачи на днешната българска история е да върне на древните българи едно забравено и пренебрегнато тяхно достояние – цивилизацията, която реално са притежавали. Варваризирането на техния образ води до варваризиране на цялата ранна българска история. А нелепо е един народ, който е осеял целия свой път с имена на градове, да се рисува като примитивен степен варварин.

Древно-българските държави

Дълги години в нашата историческа наука шества тезата, че българите са малко номадско племе от тюркски произход, появило се на историческата сцена след смъртта на Атила (453 г.). В края на шести век то попада под тюркска зависимост (ако сме тюрки – как попадаме под тюркска зависимост?), от която го освобождава кана субиги – Кубрат и създава държава. Според официалната историография тя представлява племенен съюз, просъществувал има-няма, малко повече от тридесет години. От друга страна, незнайно защо, недотам обичащите ни византийци нарекли този съюз Стара велика България. В края на седми век император Константин Погонат, едва успял да разбие арабите при Константинопол, потеглил начело на петдесет хилядна армия към делтата на р.Дунав, срещу “неголямата” войска на Аспарух. Там в продължение на няколко дни той не посмял да я нападне и се отправил към Несебър. Армията му пък била преследвана и избивана от “немногобройните” българи, яздещи дребни кончета от устието на р.Дунав до Варна. Не минали век-два и българите изчезнали сред славянското море.

Упоеният от подобни “исторически прозрения” днешен българин, изпада в недоумение, когато чуе твърдения, като това на покойния френски президент Франсоа Митеран, че “българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета” или на американския професор Норман Дейвис, че българите стоят “в ядрото на европейската цивилизация”.

Ако обаче надникнем в историческите извори от древността и средновековието, както и осланяйки се на последните археологични открития, ще видим, че българите са един от най-древните народи на земята. Притежавали са богати познания в областта на астрономията, строителството, земеделието, имали са своя писменост. Едно от най-големите им достойнства е, че навсякъде, където са спирали, са създавали държави със свое специфично устройство, с добре подредена административна и военна структура, и със съответните титли.

Какво казват летописите на Волжка България
През последните десетина години стана възможен достъпът до хрониките на волжките българи. Най-интересна информация откриваме в “Книга за хуните”, написана от Кул Гали (XII век) и в историческия сборник “Джагфар тарихъ”, съставен от Бахши Иман (1680г.).

Според Кул Гали преди 35 хиляди години древните предци на българите населявали Волгоуралския район - наричали го Ара или Ура, а себе си - жители на Ура-ара (арийци). През ледниковата епоха арийците живели в пещерите на Урал. Те се занимавали с лов и се сражавали с “потомци на зли духове” – човекообразни маймуни (неандерталци?). Една такава пещера, използвана за жилище, по стените на която има рисунки на мамути, коне, носорози, се е запазила и до днес на територията на Башкортостан и се нарича Шулгенташ.

Живели през ледниковата епоха, българите се научили и станали най-добрите майстори в обработването на различни видове кожа. Това тяхно умение е било известно и през Средновековието.

Когато климатът се затоплил и ледниците се оттеглили на север, българите започнали да се заселват в равнините около р. Волга. Цялата Волжко-Камска система те наричали РА (Ранга, Раха). Българите запазили това име чак до XIII век, както и понятието Раил, означаващо Волжко-Камска земя, или Волгокамец. И след като напуснали Урал, арийците запазили почитта си към планините и пещерите. Те вярвали също, че Бог (древните българи го наричали Ерсу, Едфу, Тангра, Тара) се появява по планинските върхове. За тях той е създал добрите духове - дивовете.

Първата българска държава
Преди около петнадесет хиляди години седем арийски племена създават съюз, който наричат Идел (иде – седем, ел – племена). Първоначално арийците-иделци се занимавали с лов на мамути, елени (ямал), зубри (атбуга), пещерни мечки. Затова древните предци на българите уважавали силно опитния нощен ловец – вълка. По-късно те опитомили някои животни, между които и кучето, и станали скотовъдци. С течение на времето част от тях започнали да се занимават със земеделие и преминали към уседнал начин на живот. Започнали да строят градове. През лятото скотовъдците живеели във временни селища, грижейки се за животните, а през зимата всички се събирали в родово-племенните центрове – градовете.

Преди около четиринадесет хиляди години съюзът на седемте племена успял да постави под своя власт цялата територия на Ара-Ура и образувал държавата Идел, чийто първи владетел бил Шам (Сам). След създаването на държавата те започнали да се наричат българи (различните фонетични варианти на името са – бул, бал, болгар, българ, балкар, буляр, биляр, бухар, бояр и други), което означава “черноглави” или “вълчи хора”, а също в смисъл на “господар”, на “знаещ”, “мъдър” човек (хора). Те продължили да строят все по-големи градове, научили се да обработват глина, да добиват метали – мед, а по-късно и бронз.

През периода 1965-1998 г. с помощта на спътникови снимки руски учени откриват в района на Южен Урал и Западен Сибир цяла протоцивилизация, която е разположена на площ с размери 150 на 400 км. Досега там са открити 17 града с 21 крепости, както и много неукрепени селища. Най-древните селища са с овална форма - Алданско, Исиней-1, Берсаут, Кизилско, а по-късните са кръгли. Това са Аркаим, Исиней-2, Синташта, Саръм-сакла.

Най-голям интерес от тази “страна на градовете”, която има монументални отбранителни съоръжения с комуникативни системи и изключителна планировка, предизвиква тайнственият град Аркаим. Отговаряйки на официални запитвания от американска страна, руският археолог Г. Б. Зданович отговаря, че това е свещеният град на Тангра и древните българи.
Обектите са засекретени и въпреки че волжките българи знаят за тях, и искат да ги изследват, руските власти и досега не дават разрешение за това.

Създаването на Шумер
Преди около дванадесет хиляди години от изток в Идел започват да навлизат угро-фините. Скоро след това в българското общество избухва междуособна война, като начело на враждуващите групировки застават двама братя – Алмъш и Газан. В края на краищата Газан е победен и с голям брой българи се изселва към централна Азия. Заселват Памиро-Хиндукушкия масив, Таримската котловина и планината Тян Шан. В тази област те развиват земеделието, строят градове, крепости, пирамиди, пътища, усвояват добива на желязо. Тук опитомяват коня и започват да наричат себе си именци. В този район съвременните учени откриха останки от древни градове (Лулан, Ния), много пирамиди, които са по-големи от тези в Египет, голям брой мумии на хора от индоевропейската раса, от така наречения кавказки тип. Установено е, че това население е било ирано-езично.

След нови размирици част от българите се оттеглят още по на изток - североизток, начело с Иджик. Покоряват китаите тюрки, които се намират по това време на много по-ниско ниво на развитие. В “Джагфар тарихъ” пише, че те събрали от китаите малки момичета, възпитали ги според българските традиции, а когато пораснали, ги взели за жени. Децата, родени от тези бракове, а също и себе си, те нарекли хони. Хуните запазили българските обичаи, но езикът им в голяма степен се тюркизирал.

В Средна Азия от основната маса на българите се отделят масагетите. Други потеглят на югозапад и завладяват западен Иран, Сирия, Ливан, Мала Азия. В района на двуречието те създават държава, която в чест на добрата дива Самар, наричат Самара (Шумер). Те са били носители на висока култура, която предават на местното население. Строят градове, организират добив на метали, развиват земеделието. Градовете били строени върху хълмове и опасани със стени. Във всеки от тях живеели около четиридесет – петдесет хиляди души. Такива са били Ур, Урук, Лагаш. Владетелят на града носел титлата лугал или енси. С шумерите са свързани и някои от названията на божествения пантеон в Месопотамия: Сирара (храм в Лагаш), Сарбату (магическо дърво, чиято сянка се простира от изгрева до залеза), Шарур (боздуган – оръжието на боговете), Кургарру ( безполово същество, което пази храната на живота).
През 3182 г. пр. Хр. значителна част от междуречието е заляно от водите на невиждан потоп. Загива и главния град на държавата Ат-Алан, а също и голяма част от българите. Някои от тях се спасяват в планината Урарат (Арарат). Потопът унищожава могъществото на българите в Шумер. В началото на III хилядолетие пр. Хр. в Месопотамия нахлуват семитите. Те постепенно изтласкват българите – арийци към устието на Тигър и Ефрат. Последният арийски владетел на Шумер е Зиези (посочен за родоначалник на българите в “Латински анонимен хронограф” от 354 г. от н.е.). Той е победен от семитския владетел Саргон Велики, който завзема престола. След смъртта на Зиези голяма част от българите се връщат обратно към Централна Азия.

Страната Балхара
Сведения за тази българска държава срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (VII – X в. пр. Хр) балхиките (болхики) болги са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” пише, че българите произлизат от сина на Ной-Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че тази българска държава е обхващала планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е бил наричан “люлката на царете”. Българите оказват огромно културно влияние в тази част на света. През XVII в. пр. Хр. китайците заимстват от българите календара, както и различни строителни умения, познания в областта на военното изкуство. Около 1800 г. пр. Хр. ариите, идващи от Памир и Хиндукуш завладяват северна Индия. В индийските източници, държавата Балхара се е славела с бързоногите си коне и красиви бойни колесници. Отделна прослойка от българите са били духовни учители и пазители на знания (брахмани). След завладяването на северна Индия осъществяват жреческа власт и разделят обществото на три съставни части – жреци, военни, производители.

През IV в. пр. Хр. до Балхара достигат войските на Александър Велики. Въпреки че печели някои битки, на великия пълководец не се отдава да завладее трайно българската държава. В края на краищата, след като една македонска армия е изтребена до крак от българите, той е принуден да сключи мир, а десет хиляди от своите войници жени за местни девойки.

С течение на времето в Централна Азия настъпва постепенно засушаване на климата и плодородната някога Таримска котловина се превръща постепенно в пустиня. Тези климатични промени, както и натиска на засилващия се Китай, предизвикват огромни раздвижвания на човешки маси. Част от хуните се предвижват на юг и запад. Това създава напрежение в района на Балхара. Първи век след Христа, един от царете на Балхара, който бил син на Праипати Кардама предава царството на сина си Саса Бинду, а сам се преселва в Индия. Отишъл със своя народ в Мадхиядеша (дн. Мадхия Прадеш), основава град с името Пратиштам. От този преселил се бактрийски цар произлязла една нова индийска династия, която носела името Кардама. Тя управлявала до XI век, а владетелската титла била “балхара”. Друга част от българите, още през IV – III век пр. Хр. се придвижила към Европа, където в Поволжието и при Урал се срещнали с останалите някога тука арийци.

В Памир обаче, до X век се запазва княжество с име Бургар, за което ни съобщава Ибн Хаукал (X век), Ибн ал Асир – 1024 г. До същото откритие достига и академик Бартолд.

Стара Велика България
В “Именник на българските канове” пише, че българите са имали своя държава в Европа 515 години преди Аспаруховите българи да преминат Дунава (680 г.). Текстът гласи “Тези пет князе управляваха оттатък Дунава петстотин и петнадесет години с остригани глави. И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.” Тази българска държава възникнала през 165 г. в района на Кавказко-Черноморския басейн.
Арменският историк Мовсес Хоренаци (V век) пише, че още II в. пр. Хр. в Кавказ е имало българска земя.

В “География на Птоломей” (II век) е обозначено, че в земите на север от Черно море живее народ с името “буленсии”.
Подобни сведения откриваме в картата на Евсевий Хиероним (268 г.), а също и в летописите на Егише Вартапет (V век), Захарий Ритор (VI век), Михаил Сирийски (VII век).
Баварският историк Авентиус (XVI век) твърди, че българи и баварци имат общ произход и между V – I в. пр. Хр. са живели заедно в Кавказ. Такива сведения има и в хрониката на манастира Мелк.
В Кавказ и северното Черноморие са открити останки от множество български градове: Булкар – Балк, Анзи, Химар, Кумух, Салтов, Маяки и деснобрежното Цимлянско градище, както и съвременните селища Балхар и Кубачи в Дагестан. За създател на Стара Велика България се смята Авитохол, а неин последен владетел е Кубрат.
Още през IV век българи се заселват в Панония. По-късно, част от тях заедно с хуните на Атила достигат до Апенините и територията на днешна Франция. След смъртта на Атила в 453 г., българите започват системни нападения на земите на юг от Дунав, а от началото на VI век датират и първите трайни поселения на Балканския полуостров.
В края на VI век част от българските земи попадат под зависимост от западните тюрки. Тази зависимост е отхвърлена от Кубрат в началото на VII век. Братът на Кубрат Шамбат се отделя от Велика България и през периода 623 г. - 658г. създава държавата Дулоба със столица Киев. Разбит от франките, той се присъединява отново към брат си. След смъртта на Кубрат, в резултат на вътрешни междуособици, както и под натиска на хазарите, Стара Велика България се разпада. Аспарух създава Дунавска България, а брат му Боян (до 690г.) Черна България със столица Киев. Един от неговите потомци Джилки през 858г. премества столицата във Велики Болгар и става основоположник на Волжка България (до XVI в.).

Българските държави оставят дълбока следа в историческия процес с високоразвитата си организация и стройна уредба от норми, овладявайки пространството с добродетели като лоялност, търпимост, справедливост. Българската идея за държавност се оказва изключително жизнена. Въпреки преселенията и дори когато българските държави губят за дълго своята независимост, те отново възкръсват. В Европа българите създават втората след Римската империя държава, но като държавно устройство тя е коренно различна от гръко-римския модел - не е била робовладелска. България е най-старата европейска държава, просъществувала повече от осемнадесет века под едно и също име. Тя е съхранена и до днес от българския народ. През 2003 г. се навършват 1838 години от създаването на Стара Велика България и 1323 години от основаването на Дунавска България.