Произхода на българите....

Произхода на българите
От първия син на Ной - Сим, произлязоха 25 народа. Те живеят на изток. Имената на синовете на Сим са:

Елам, от който са еламците;
Асир, от който са асирийците;
Арфаксад, от който са халдеите;
Лух, от който са лазите;
Харам, от който са игурите или етхес;
Лебул, от който са лидийците;
Гатсера, от който са гасфените;
Халмодат, от който са индиите;
Сала, от който са бактрийците;
Арам, от който са арабите;
Идурам, от който са гамериите;
Одерма, от който са мардиите;
Лезел, от който са партяните;
Десмем, от който са гедрусите;
Асал, от който са хискиите.
Асал породи Мелхи, който имаше двама сина - Мелхи и Мелхиседек.
Авимелех, от който са хирканите;
Сабеби, от който са араните;
Мамсвир, от който са армените или амените;
Евилат, от който са гимнософистите;
Зиези, от който са българите....


Теориите за произхода на българите най-грубо може да се разделят на две групи:

А) Българите са пришълци от изток (тюрки, или славяни, или друго "племе", или пък смес от такива народи);
Б) Българите са местно население в централната и североизточната част на Балканския полуостров.

Вечният календар на българите е един от най- древните в света. “Поради това, че някогашните прабългари са били доста многоброен народ, а не шепа хора, техният старинен календар е оставил дълбоки следи в българските народни традиции.” - Празници като Игнажден, Трифон Зарезан, конните надбягвания на Тодоров ден, петровското пиле на Петровден и оставянето на първия сноп при започването на жетвата са прабългарски обичаи, които са били в последствие обвързани с църковната традиция. Те липсват при славянските народи. Дванадесетцикловият характер на българския календар и съвпадението на отделни понятия, някъде мнимо, с понятия от тюркския циклов календар сякаш "бетонираха" изказаната още в края на XVIII в. теза за тюрко-алтайския произход на българите. В подкрепа на тази теза се приема и фактът, че българи и хуни почти синхронно се появяват в латинската и гръцка историопис от края на IV и началото на V в. "Хуно-тюркската" гледна точка става толкова хипнотизираща, че голяма част от придържащите се към нея автори полагат огромни усилия по някакъв начин да съгласуват с нея противостоящите й факти, вместо да потърсят деформиращата причина в самата нея. Очакваният езиков материал не идва и от Волжска България. По-голяма част от изследователите приемат, че към XIII в. българите-мюсюлмани са загубили своя език и са приели огузо-кипчагския. Няма нито един извор, който да сочи какъв е бил литературният език във Волжска България в домонголско време. Между XII-XIV в. в. език на религията и науката е арабският и най-значимите паметници в ислямския свят са създавани на него.

От времето на първите известия за тях, та до ден днешен българите непрекъснато се наричат българи.” и“...разликата между българите от времето на Авитохол, Курт/ Кубрат/ и Аспарух и съвременните дунавски българи е дори по-малка и несъществена, отколкото различието между елините от времето на Омир и днешните гърци.”, “Историческите и езиковите податки недвусмислено сочат, че българите са един от най-старите народи, които са съумели да оцелеят до днес.”

Плиний Секунд също твърди, че в Кавказ на чупката към Рипейските планини живеят 300 племена с различни езици и римляните били принудени да "водят делата си" с помощта на 130 преводачи. Ибн-Фахид (IX в.) говори за 72 племена в Северен Кавказ, които не се разбирали помежду си без преводач и пр. Еднозначното свързване на дадена археологическа култура с определен етнос и то по отделно, фрагментарно взети белези, също е ненадеждно, макар че в практиката си археолозите често търсят такива паралели. Затруднения ражда и ранното разпокъсване на българския етнос - още в Средна Азия, а по-късно по пътя към Европа и в самата нея. В историческите изследвания, с някои изключения (П. Коледаров например), все още рядко се използуват големите възмож-ности на историческата география, а и не винаги е търсен системен подход към наличните писмени източници.

354 г. - Българското име се споменава в анонимен латински хронограф, изграден върху по-стар гръцки оригинал и е запазен в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и в него българското име липсва. Преписът, датиран от Момзен, А. Куник, В. Розен към 334 г., включва в числото на семитските народи с техните родоначалници и българите. "Ziezi ex quo Vulgares" - Зиези, от който са българите.

422 г. - В 409 г. хуните покоряват аланите, бастарните, а също и германските племена гепиди, вандали, готи, лангобарди и др. и се настаняват в Панония. В началото на V в. българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон и Фредегарий. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи епоса "Херварарсага". Тази синхронност с хунското нашествие в Европа дава основание за извода, че воювалите с Агелмунд българи са част от увлечените в хунското нашествие нехунски племена. Любопитно е, че през "хунския период" българите повече не се появяват с родовото си име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да разделят помежду си съюзените народи "като роби", нехунските народи се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник - гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на хуните при р. Недао. От всички германски племена пръснати в Централна и Източна Европа в най-тесни дружески отношения с българите са гепидите. Фактът, че българите участвуват в разгрома на хунската империя, не се оттеглят с хуните на изток и не участвуват в опитите на Денгизих да възроди хунската държава са едно от сериозните основания да се твърди, че българите не са хунско племе. След разпадането на хунската държава, гепидите създават своя от р. Тиса до Трансилвания и на юг до р. Дунав. През следващите десетилетия българите са чести "гости" на Илирик. Българският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Марският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Манасиевата хроника с мнението, че в това време българите започват да завладяват свойта си земя. В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно държавно формирование, но при всички случаи със свой владетел те се разполагат от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.

480 г. - Византийският император Зенон (474-491) се обръща към българите за помощ срещу готите. Враждата между остготските вождове Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г. Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в 480 г. За това свидетелствува Йоан Антиохийски. Северната граница на империята е открита, което принуждава императорът да назначи в 483 г. Теодорих Амалеца за магистър милитум презенталис в Долна Мизия с център гр. Нове.

488 г. - Теодорих тръгва за Италия по римския крайдунавски път. Гепидите, подкрепени от български отряди, се опитват да спрат и отклонят остготите в сблъсък при р. Улка. Загива вождът на българите Бузан (П. Дякон). Българското присъствие на Балканите вече е почти постоянно.

493 г. - Същият хронист съобщава, че докато Теодорих воювал в Италия срещу Одоакър, българите опустошавали Тракия.

498 г. - Според Анастасий Библиотекар, българите бродели между Илирик и Тракия "преди да се узнае за тях".

499 г. - Решаваща българска победа при р.Цурта над главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист. От византийска страна в сражението участвуват 15000 бойци и 520 коли. На бойното поле намират смъртта си над 4000 византийци и четирима военачалници - Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин (Комес Марцелин). Вардарско-Моравският път веднъж за винаги е "разпечатан" за варварски набези в империята, която повече не успява да създаде ефикасен контрол над него. Запазеният топонимичен материал потвърждава, че това е районът на първото трайно българско присъствие отсам р. Дунав.

502 г. - Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара, Ландолфус свидетелствуват, че българите вече имали навик безпрепятствено да кръстосват Тракия и Илирик

504 г. - Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум. Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.

513 г. - В бунта на Виталиан Тракиецът за защита на православието участвуват хуни-федерати и българи

519 г. - Българите отново нанасят катастрофално поражение на византийската войска в Илирик. По-късно възкачилият се на престола Юстиниан I (527-565) търси решение на "проблема Илирик" като назначава за стратег отделилия се от Теодорих Мундо.

530 г. - Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в Константинопол. След триумфа те са зачислени в състава на византийската армия в Армения и Лазика

535 г. - Българите отново се споменават като участници в битката при р. Йатрус.

538 г. - Анастасий Библиотекар пише за ново българско навлизане отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг.

539 г. - Прокопий Кесарийски свързва появата на комета-знамение с мощно българско навлизане в империята. Обхватът е чудовищен - от Константинопол до Йонийския залив и Адриатика. Завладени са с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени са над 120000 пленници.

546 г. - Византия често използува услугите на българите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия арите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на българина Одолган.

548 г. - От византийска страна в областта Кампания (Италия) военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила.

548 г. - Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска топография" (кн. III) изброява от изток на запад християнизираните племена и народи. Споменати са и българите след иркани (хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.

552 г. - Новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия - Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила

560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия, който стига чак до предградията на Константинопол

567 г. - Аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.

573 г. - Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските началници" - несъмнено децата на българските вождове. Българското присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската армия се забранява да носят български наметала.

В походите на Балканите българите действуват като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде широка автономия и са били почти равностойни на аварите като държавнотворен народ. Успехите на главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се съобщават като изгонване на българите от града.

595 г. - Авангардът на византийската армия, командувана от Петър - брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили, следейки за поведението на противника. Византийският император бил принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката

631/32 г.- Повратна точка в съдбата на хаганата е несполучливият поход от 626 г. срещу Константинопол. Пет години по-късно междуособицата сред управляващата върхушка в хаганата излъчва двама претенденти за престола - аварин и българин. Аварите вземат надмощие и 9000 българи търсят убежище при франкския крал Дагоберт. Благосклонен в началото, по-късно кралят издава заповед пришълците да бъдат избити. Малка група под водачеството на Алцек се отскубва от екзекуцията и се отправя към Пентаполис в Равенската област (Фредегарий). На Алцек е присвоена титлата "дукс". В 663 г. българите търсят мирно убежище при лангобардския крал Гримоалд (662-671). Причините за тази постъпка може би са "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от лангобардите" и желанието за единение с българския етнически елемент в Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са изпратени при Ромуалд - сина на краля. В Беневент вождът на българите получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон.

От писмените извори за българите, съхранени в латинската и гръцка историография, могат да бъдат направени следните изводи. Необременена от щампи и типични архаизации латинската историография отбелязва българското народностно име още в средата на IV в. От началото на V в. българите са активен участник в етнокултурните процеси обхванали Централна Европа, Апенините и Балканите. Тази първа българска миграционна вълна не ще да е била малобройна. Тя се разлива от Черно море до Горен Дунав и от Карпатите до Илирик и Беневент. По-компактни групи българи усядат в днешна Южна Бавария, Беневент, Пентаполис, Илирик и особено Южна Панония. Макар че в епохата на Великото преселение на народите Панония се превръща в своеобразен разпределителен пункт за пришълците от изток, към различни краища на Европа, самостоятелно или в конфедеративни отношения с други племена и народи (гепиди, хуни, авари и др.) българите устояват и се задържат там без да изгубят етнокултурния си облик до появата на втората българска миграционна вълна. Тя е резултат от хазарския натиск върху Кубратова България. В началото на 60-те години на VII в. северно от р. Дунав се появяват две групи българи, водени от Кубер и Аспарух. По утъпканите пътища на първата миграционна вълна Кубер се отправя към Панония, приема върховенството на аварския хаган и се заселва в Сремската област. Владее "смесен народ", в който освен българското ядро от двете миграционни вълни са се включвали потомци от смесени бракове на пленници и изселници от многобройните варварски набези в Илирик. От "Чудесата на св. Димитър Солунски" научаваме, че тези пленници копнеели за "бащините си земи".

674/75 г.- Кубер повежда своя народ на юг към Македония. Нанася шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в Керамисийското поле. По това време Византия трудно удържа арабите на изток и се отнася благосклонно към молбата на Куберовите българи за мирно заселване. В следващите години Кубер прави опит да завладее Солун и да създаде своя държава. Централна роля в това рисковано предприятие играе най-довереният човек на Кубер - Мавър, интелигентен, дипломатичен, владее еднакво добре български, славянски, латински и гръцки език. Опитът е несполучлив.

Навлизането на Аспаруховите българи от североизток, минаването им южно от р. Дунав и устройването на Дунавска България подробно и многократно са излагани в родната ни историография. След разчитането на надписите около Мадарския конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р. Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен живот.

Значително по-труден за разчитане е хронотопът на българите в Кавказ. Неговото начало може да се смята за неустановено. Първото писмено свидетелство дължим на арменският историк Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски), който се позовава на сириеца Мар Абас Катина за преселване на българи от клисурите на великата Кавказка планина на юг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол (Ког, Кох).

Може би пресюг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол (Ког, Кох).

Може би преселението на българите в Армения се дължи на хунския натиск от североизток и е станало при царуването на Аршак II (351-367) или по-вероятно при Аршак III (378-389). Ако към това прибавим факта, че авторът на Анонимния латински хронограф, който явно добре познава народите от Западна Азия и Северен Кавказ почти по същото време поставя българите именно сред този кръг народи, то предложената датировка изглежда твърдо установена. Я. А. Манандян сочи края на IV в. като време, в което живее и работи Мар Абас Катина и така косвено потвърждава датирането на българското преселение в Армения към IV в. В IV в., а може би и много по-рано, в областта на север от Кавказките планини около р. Кубан и Азовско море докъм р. Днепър са обитавали тюркоезични племена известни на византийски, латински и ориенталски автори под общото название "българи". Но освен у Прокопий Кесарийски податки за историята на Мар Абас Катина се съдържат и у Себеос. В уводната част на своя труд той ползва анонимната "Начална история", която от своя страна се опира на историческото съчинение оставено от Мар Абас. Последният там е наречен Мараба Мцурнски. Селището Мцурн е основано във II в. и в IV в. вече е било в развалини след сполетяло го земетресение. Следователно Мар Абас Катина най-вероятно е творил в края на III - нач. на IV в.
В средата на VI в., според В. Генинг и А. Халиков не по-късно от 558 г., тъй като са споменати аварите, но не и тюркютите, Захарий Ритор поставя между народите, населяващи Северен Кавказ и българите (изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит"). Той специално отбелязва, че само българите и аланите са имали градове.

След оттеглянето на аварите към Централна Европа в Северното Причерноморие и Кавказ се появяват тюркютите. Между 568-576 г. земите на българи, алани и други севернокавказки народи стават покрайнини на Западния тюркски хаганат. Конюнктурата обаче се променя твърде бързо. Бунтът на Турум-хан (583 г.) и нанeсеното им от персите поражение (588-589 г.) кара тюркютите да се свият почти в старите си граници. През 590 г. гр. Боспор отново е във византийски ръце. Инициативата за окончателното изтласкване на тюркютите от Северното Причерноморие и Кавказ явно е поета от българите, защото през следващите десетилетия започва възходът на оглавената от кан Кубрат Велика България. Византия поддържа изключително тесни дипломатически отношения с Кубратова България и вижда в нейно лице надеждно прикритие срещу налитащите от североизток номадски племена. Тази дипломатическа позиция на империята към кавказките българи не се променя чак до средата на X в. Константин Багрянородни (913-959) в съчинението си "За управлението на империята"(параграф 12)е кратък и ясен: "Знай, че така наречената Черна България може да воюва с хазарите".

Края на VI и първата половина на VII в. на север от Кавказ, в районите на реките Валданис и Псевхрос са поставени българите с етноплеменни имена Купи Булгар, Дучи Булкар, Огхондор Блкар - пришълци, Чдар Болкар.

Ал-Фазари (772/73 г.) нарича дунавските българи "Бурджан" и определя владенията им с размери 1500 на 300 фарсаха (един фарсах около 5250-5760 м.). Сведенията си събира по административен път през времето на халифа Мансур. Интересно е, че поставя българите на запад от хазарите и аланите, като последните са в една държава без да включва и българите в нея. Този факт може да говори само за едно. Авторът е знаел, че макар и част от българите да остават под хазарска власт, България като цяло, отстъпвайки източните си територии, е местила центъра си на запад, за да съхрани независимостта си.

Интересно е свидетелството на Ибн-Надим (987/88 г.), че българите употребявали китайско писмо и писмото "Мани". Вероятно една от причините за разноречивостта на арабските свидетелства е и фактът, че българите действуват и са активен фактор в стопанския и политически живот на един изключително широк за епохата географски периметър. Ако изключим търговията по море, сухопътните трансконтинентални търговски маршрути са били под контрола на българи и хазари. Тръгвайки от Индия и Китай през Пешавар - Балх - Хорезм - Задкавказието и свършвайки в средиземноморските пристанища Венеция, Генуа и на запад чак до Прованс и Мавританска Испания, българите не само пазели от тюркски набези търговските пътища на кръстопътя между двата континента, но и са обслужвали като посредници търговията между Китай, Индия, Иран, Средна Азия и Европа.

За езика на българите свидетелствува, че не прилича нито на славянския, нито на тюркския. Истахри, Хаукал, Бекри, Йакут намират прилики между хазарския и българския език, но твърдят че двата езика не приличали нито на тюркски, нито на персийски.

Арабите трудно различавали "тюрки" от "фини", поради което Хволсон изказва съмнение в арабските оценки, че българите са тюрки.

Волжските българи се делят на три колена:
берсула
есегел;
болгар,
а относно начина си на живот и трите дяла са били на една и съща степен в развитието си. Вместо монети използували разменната стойност на кожички, като стойността на една кожичка се равнявала на 2,5 дирхема. "Българският народ е земеделски и произвежда всякакъв вид зърнени храни като: пшеница, ечемик, просо и др." - твърди Ибн-Даста. Освен със земеделие и скотовъдство, българите са се занимавали с лов и пчеларство. Волжските българи са били изкусни в занаятите и корабоплаването. Велики Болгар е бил построен от борово дърво, а стените му от дъб. Пътуването от него до Константинопол траело два месеца. Наоколо живеели безчет тюркски народи, от което може да се направи извод, че за Ал-Бакуви българите не са били тюркски народ.

Две свидетелства обаче заслужават специално внимание. Димашки вижда в Багдад българи-поклонници на път за Мекка. Те му казали, че са "родени между тюрките и славяните". От тук по-късно много историци правят извода за етнически смесения характер на българите изобщо и на волжските в частност. Но отговорът на поклонниците е визирал географското положение на Велики Болгар, а не етническия характер на населението му.

Второто свидетелство ни насочва към региона, от който тръгват българите в похода си на запад.

Времето от края на VII и началото на VI в. пр. Р. Х. е белязано от скито-кимерийската борба за надмощие. Като главна военна сила на север се утвърждават скитите. В асирийските клинописни текстове те са наречени саки. През 514-513 г. пр. Р. Х. отбиват похода на Дарий I.Между IV-III в.пр.Р.Х. постепенно са изтласкани от родствените им по език и култура сарматски (савроматски) племена и се консолидират в района на Крим, където заедно с автохтонното население образуват ранна робовладелческа държава. Сарматите пречупват скитското могъщество във II в. пр.Р.Х. и завоюват земите им до долното течение на р.Дунав.От сарматските племена и племенни обединения най-известни са аорсите, сираките, роксоланите, язигите.

Освен със скотовъдство, уседналите в Кубанската област сармати са се занимавали и със земеделие. Имали са силно развито занаятчийство и приложно изкуство. Последните появили се в Източна Европа ираноезични сарматски племена са аланите в I в.сл.РХ.

През III в. в Северното Причерноморие от северозапад се появяват готите. За кратко те налагат волята си над вече установилите се там народи, но в 70-те години на IV в. от изток се задава нова преселническа вълна, водена от еверните хуни. В 209 г. пр. Р. Х. хуните образуват голямо племенно обединение ("Хунну") в Северен Китай. В средата на I в. пр. Р. Х. то се разделя, като южните Хунну са подчинени и асимилирани от Китай, а северните формират своя държава в днешен Източен Казахстан.

През I в. северните хуни се придвижват на запад по Каспийското крайбрежие. По-късно като тайфун преминават през земите на алани и готи и установяват центъра на своята огромна империя в Панония. Хунският удар разцепва аланите и една част се оттеглят към Централен Кавказ, а другите, увлечени от хуните, достигат Централна Европа. След разногласия с хуните през първото десетилетие на IV в. аланите заедно с вандалите продължават на запад и през Пиренеите преминават в Северна Африка, където създават обща държава. Победата на обединените народи над Атиловите синове пръсва хунските племена и слага край на хунската хегемония в Източна Европа.

В края на VI в. Западният тюркски хаганат установява своята власт над Приазовието и в предпланинието на Северен Кавказ. Пред себе си те изтласкват аварите. Етноисторическата картина можем да завършим с хазарите, наложили владичеството си в посочените райони през втората половина на VII в. В тази панорама изследователите търсят хронотопа на българското етническо присъствие.

През различни времена българските племена влизали в многоплеменния хунски съюз; в тюркютския, уйгурския, телеутския и през VIII в. отново в тюркютския хаганат, въпреки че получават самостоятелна изява още във II в. пр. Р. Х.

Интересно е, че с малки изключения историците приемат българската поява в Европа доста преди хуните... и това съгласуват с тяхната “тюркоезичност", като ги обявяват за първи тюркски рекрути в Северен Кавказ и Приазовието.

Отсам Дунава древните българи са били значителна етническа маса, при това в Североизточна България хомогенно доминираща чак до края на IX в. По-вероятно е другото, че Зливкинската серия носи белезите на по-мощна метисация с монголоидни расови типове.

Керамиката открита в европейските поселища на българите има своите най-близки аналози в средноазиатската.

Възлизането до главния етаж на тронната палата в Плиска ставало чрез външна рампа, разположена по надлъжната ос на сградата - съоръжение типично за укрепените замъци в Средна Азия, а храм №1 в Плиска оприличава на храма в Сурк Котал (Афганистан), строен 160-80 г. пр. Р. Х. Българите укрепвали селищата си, строяли землени валове.

Върховната българска титла е "кан", а не "хан". Но докато при българите тя е предпоставена (канасювиги Омуртаг), при татаро-огузите тя е по типично тюркски маниер задпоставена (Угедей-каан, Тимур-каан, Мунка-каан, Кубилай-каан. Следите водят назад във времето и на юг в пространството към древната вътрешна Скития. Към Средна Азия ни водят следите и на древнобългарския календар. Запазен фрагмент от VII в. в китайска география от X в. ни съобщава, че китайците са възприемали като любопитен факт употребата на 12 годишен цикъл за календарни цели от населението между Самарканд и Бухара. Те "не са познавали 12 годишния животински цикъл като летобройна система извън 60 годишния цикъл". До днес той остава несравним по своята точност, прецизност и функционалност. Явно възникнал в смесена етническа среда, неговите извори се губят някъде във II хил. пр. Р. Х. Тюркският циклов календар дължи доста от особеностите си на древнобългарския.

Имената на Аспарух, Безмер, Борис, Гостун, Кардам, Кубрат, Кубер, Мостич, Омуртаг, Расате, Пресиан и др. намират своето естествено етимологично схождане към ирано-авестийски корени.

Българите едва ли са били класически степен народ. Те са се чувствали еднакво удобно както в планините, така и в степта. При превъзхождащ ги чужд етнически и военно-политически натиск те са се оттегляли в планините и при промяна в конфигурацията на силите са заемали постепенно предпланинието и равнините. По правило средищните райони на своите протодържавни и държавни формирования изграждат в близост до планини, които са използували като естествена природна цитадела. Българите едва ли са били и класически номадски народ. По-скоро за тях номадството е било белег на "странствуващи по неволя хора". След себе си тези странни "номади" са оставяли градове (Бакат, Хумар, Болгар); фортификационни съоръжения, държави.

Изводът, който в случая пряко ни интересува е, че ранносредновековната арменска историография, подкрепена и от други източници ни дава достатъчно основания да продължим от границата между старото и новото летоброене пътя си на изток в търсене прародината на древните българи.

Първото им споменаване отнася към 103 г. пр. Р. Х. Като номадски народ ги локализира твърде широко: от Аму-Даря и Сър-Даря на запад; до езерото Байкал и Източна Монголия на изток; на север до р. Иртиш и Северен Алтай; а на юг до Памир и Тибет Другите възможни решения се търсят в кръга на източноиранските народи от сакско-масагетската общност. Собственото име Барис (Борис) не е славянско, а типично иранско и е твърдо установено, че в именната система на славяните то влиза като привнесено от българите. Така, че в близост до гр. Агура в Ария е живяло племе, чието име може би е звучало и като "болги.

Хуните населявали земите от Соленото езеро(Аралско море) на запад до Великата стена на изток. Техни разезди на юг стигали чак до Кян (Тибет). Възходът им започва при владетеля Моде. Моде бил даден заложник у юечжи. В хода на дипломатическите сплетни между Китай и Хунну се предвиждала и неговата смърт. Моде успял да избяга, убива баща си и заема престола, след което нанася поражение на Китай и му налага данък. Печели голямо сражение и срещу юечжи (176/175 г. пр. Р. Х.) и убива владетеля им. Лаошан, наследникът на Моде, нанася второ голямо поражение на юечжи и те окончателно се оттеглят южно от Небесните планини (Тян-Шан). Съгласно други свидетелства усуните(иседоните) изтласкали големите юечжи от Илиския окръг, което може да значи само едно, че хуни и усуни са действували съвместно срещу юечжи. Типични монголоиди и номади по начин на живот, хуните не будят спорове по идентификацията си както в китайската, така и в гръко-латинската историография.

Пространството, южно от р. Или и северно от Тян-Шан, освен от юечжи до изселването им се е населявало още от народа "Се" и усуните. В движението си на запад големите юечжи разбили сеския владетел и той бил принуден да се прехвърли на юг през "висящите проходи". На тези земи останали усуните и затова между тях имало племенни групи от народа "Се" и юечжи. Както и хуните усуните били номади, но по външен вид коренно се различавали от тях. Китайските автори свидетелствуват, че усуните имали сини очи и рижи бради - белези, по които в Европа различавали аланите от хуните. Те разполагали с няколко десетки хиляди бойци смели и опитни в бой. Владеели огромни стада и табуни с коне. Богатите имали по 4-5 хил. коня и обичайният техен подарък бил няколко десетки отбрани коня.

За известно време били васали на хуните, след което взели страната на Китай. Попаднали между чука и наковалнята, те до такава степен се обезсилват, че в първите векове на новата ера също се оттеглят на югозапад и около 436 г. под ударите на жужанците поели към високите долини на Памир. Усуните са били пряко подложени на хунски натиск. Европейската история ги свързва с иседоните (essedones). Иседоните се споменават още от Аристей(VII в. пр. Р. Х.) в поемата "Аримаспея" и по-късно от логографа Геланик в "Скития". Скитите потеглили на запад и юг, изтласкани от иседоните "многочислени и много добри войни, богати с конете и стадата от овце и бикове", "горди със своите дълги коси". От тези свидетелства тръгва и Херодот. Любопитно е, че иседоните се споменават от Помпоний Мела в Северен Кавказ и до Меотида.

След краниологични изследвания една книга посочва като област, в която се е формирал българския етнос района на днешен Източен Казахстан. Според нея древните българи са били част от населението, влизало в кръга на племената от усунската общност.

Третата голяма племенна общност е тази на юечжи. След нанесеното им от хуните поражение те минават през Даван (Фергана) и завладяват Дахя/Дася (Гръко-Бактрия). Изграждат столицата си на десния бряг на р. Аму-Даря. Страбон сочи като завоеватели на Гръко-Бактрийското царство асиите, пасианите, тохарите и сакараулите. Юечжи могли да мобилизират над 100000 бойци. Големите юечжи били разделени на пет дома - Хюми, Шуанми, Гуйшуан, Хисйе. След около 100 години, приблизително към I в. пр. Р. Х., гуйшуанският княз покорил останалите и се обявил за господар.

Като етнос българите са били част от голямата индоарийска общност. При нейното разпадане попадат в групата на североизточните ирански племена от сакско-масагетския свят на Средна Азия. Станали потърпевши от борбата за надмощие в региона между Китай и Хунну, заедно с други северно- и източноирански племена те мигрират на югозапад към Бактрия и Согдиана. В състава на племенния съюз известен като "юечжи" участвуват в изличаването на Гръко-Бактрия от политическите реалности. Окончателното разпадане на огромния етнически масив, към който са принадлежали древните българи става в III-II в. в. пр. Р. Х. и заедно с това се преоформят новите общности, от които се раждат Партянското и Кушанското царства в Азия, а в Източна Европа се появяват сарматите. Настъпилите промени в сарматската култура през средносарматския период (I в. пр. Р. Х. - I в. сл. Р. Х.) обикновено се свързват с появата на последните сармати в Европа - аланите. След казаното по-горе, логично е в тази последна сарматска вълна да включим и първите български рекрути от Средна Азия. Каква е била конкретната причина за тяхното изселване от пазвите на Имеон можем само да предполагаме - Даванската експедиция на Китай в края на II-началото на I в. пр. Р. Х.; ударът на северните хуни над Средна Азия през 50-те години на I в. пр. Р. Х.; пак по същото време опитът на Гуйшуанския владетел да централизира политическата власт, подчинявайки останалите княжески домове на юечжи или друго подобно събитие. Част от българския етнос е мигрирал по старите пътища на юг към Северна Индия, а останалите вторично се разцепват. Едната част формират втората, по-мощна изселническа вълна към Европа, която тласкана или увлечена от хунския поход на запад се появява през 70-те години на IV в. при сънародниците си в Северен Кавказ. Останалите преживяват тюркизацията, а по-късно и ислямизацията на Средна Азия като се оттеглят във високите непристъпни долини на Памир. Днес това са реликтовите етноси, сред които П. Добрев открива езикови прилики с българския.

През II в. пр. Р. Х., когато Средна Азия се превръща в арена на съперничество между Китай и империята Хунну, българите, заедно с други северно- и източноирански народи, са принудени да мигрират на югозапад. Така започва и разпадането на българския етнически масив. В сърцето на Средна Азия те попадат в една синкретична, но рядко хармонична в многообразието си културна среда, в която се пресичат персийски, северноиндийски, китайски и елинистични влияния - последните донесени тук от войните на Александър, Селевкидите и утвърдени от владетелите на Гръко-Бактрия. Тази културна среда ражда две мощни държавни образувания - Партия и Кушанската империя. Вероятно още там българите са се разделили с класическия номадски бит. И втора важна особеност - при българите, както и при партяните и кушаните, родовият строй пряко се проецира върху структурата на ранните протодържавни и държавни формирования, които те изграждат по-късно в Европа.

В края на старото или началото на новото летоброене, под външен натиск, а може би и в резултат на борби за политическа централизация е изхвърлена първата българска миграционна вълна към Европа. По древните търговски пътища българите достигат Северен Кавказ и както свидетелствува арменската историография най-старата "Земя на българите" там е била в планините. Дори когато почувствували силата си постепенно започват да овладяват лесостепната зона, тази земя остава естествена цитадела на българското етническо присъствие в Северен Кавказ поне до Аспарух, ако не и по-късно. Макар и преселението на запад за известно време да консервира отделни черти от номадския начин на живот, както вече отбелязахме българите не са класически номади, сиреч пастири, които следват стадата си в тяхната естествена сезонна миграция. В Северен Кавказ те усядат, строят градове, прилагат самобитна фортификационна система за защита. Древните българи са били отлични скотовъди; майстори на приложните занаяти - кожари, грънчари, с вещина са обработвали различни метали. Векове те държат монопола върху търговията с кожи от Северна Индия до Западна Европа. Не им е било чуждо и земеделието.

Това е дало основание на средновековните хронисти и генеалози без колебание да ги поставят в числото на старите библейски народи като яфетити, коляно от "дома на Тогарма". Но има и конкретна причина за тяхното причисляване към епонима на древната Урарту и Армения. Племето Влндур Булгар Вунд, водено от Вананд, пресича Кавказ и търси мирно заселване в Армения. Те "за дълго", както свидетелствува М. Хоренски, се настаняват в района между изворите на реките Аракс, Кура и Чора. Историците са почти единодушни, че племенните названия "оногур", "уногундур, "огхондор-блкар(пришълци)" визират същото това племе, което първо попада в полезрението на арменската и гръко-латинска историография. То има централна роля в най-ранната българска история, а участието му за изграждането на Дунавска България е решаващо. Част от арменските българи приемат християнството редом с арменския народ и с това поставят началонието на арменската и гръко-латинска историография. То има централна роля в най-ранната българска история, а участието му за изграждането на Дунавска България е решаващо. Част от арменските българи приемат християнството редом с арменския народ и с това поставят началото в християнизирането на българския народ. Размирният IV в. в арменската история и разливането на хунската вълна до Северен Кавказ са най-вероятните причини, довели до вторичното мигриране на повечето арменски българи обратно към Северен Кавказ. Останалите, известни с етнонима "ванандци", за определено време запазват своята идентичност и са един от възможните източници на топонимите "Булгар-даг", "Булгар маден", "Булгар-мазара" и пр., запазени до края на миналия век в Киликийския Тавр - люлката на Киликийска Армения.

Българите са държавнотворен народ. Чрез "Именника" на своите канове самите те са засвидетелствували, че поне от 60-те години на II в. сл. Р. Х. имат ясно изразено етнополитическо самосъзнание, а следователно и някаква форма на държавност, олицетворени от континюитета във властта на династията Дуло. Някои историци изчисляват, че с прекъсване между 737-802 г. династията Дуло управлява България от Авитохол до Борис II или около 750 години. В този период се включва "епохата Авитохол", сменена след разпадането на Хунската империя от "епохата Ирник". "Старата, Велика България" достига своя апогей при кан Кубрат. Хазарският удар в средата на VII в., а половин век по-късно и арабската инвазия от юг, окончателно разкъсват етнически българите.

Велика България продължава да съществува чрез две нови Българии, пренесли центровете на своя обществено-политически и икономически живот в някогашните северни и западни периферии на Стара България. Българите край Волга и Кама, в Хазарския хаганат и при Долния Дунав, в Трансилвания и Северна Италия не забравят общия си корен. Фактите, които потвърждават това не са малко: оттеглянето в Омуртагова България и Панония на въстаналите българи срещу хазарския хаган Обадий след края на гражданската война; преселването на водените от Билла, Боксу и Хеген българи край Дунав през 970 г.; пристигането в Дунавска България на оглавената от Юлиан (1235 г.) експедиция, тръгнала да търси прародината на унгарците с молба към Иван Асен II да им се укаже пътя към Волжска България и пр. Държавнотворността на българите личи и от поведението им в амалгама от племена и народи, заливали Европа при Великото преселение на народите. Всеки претендент за властта е трябвало да се съобразява с евентуалното българско присъствие в конфедералните структури. Но най-ярко това качество е демонстрирано в утвърждаването на Дунавска България.

Положението на Аспаруховите българи е било незавидно, да не кажем критично. Те напускат "старата Велика България" и се оттеглят на запад към периферията й като с ариергардни боеве възпират връхлитащите ги хазари на всеки възможен рубеж, най-често по протичащите от север на юг към Черно море реки. От запад българите са били принудени да преодоляват съпротивата на аварите, решили да се възползуват от създалата се ситуация. И в този момент срещу Аспарух се изправя самият византийски император с елитните си легиони, принудили преди това аварския хаган да превие коляно пред василевса и смачкали на изток съпротивата на омаядския халиф Муавий. Това, което се случва по-нататък е "Устройване и признаване на българската държава от Византия", защото не става дума за създаването на нова държава. В словото си на 9.VIII.681 г. пред VI Вселенски събор презвитер Константин Апамейски подчертава, че византийците са претърпели поражение не от някакво племе, а във "войната с България". От казаното може да се направи само един извод, че България вече е била с ясно изразена "международноправна персоналност". "Подписването на един международноправен акт обаче несъмнено не следва да определя датата на възникването и да се смята за начало на държавата при положение, че тя участвува в него като обособено и устроено още преди това образувание. За пръв път е оспорен принципа на ойкуменизма - "правото на империята да владее вселената и народите". Със силата на оръжието е утвърдена суверенна държава "на самата територия на империята" и императорът е бил принуден с международноправен акт да признае фактическото положение. Нещо повече - на Византия, правоприемницата на хилядолетен Рим, България противопоставя достолепието на своята династична традиция, самобитната си военно-политическа и административна система, обичайно право и начин на живот, доминиран от висши духовни ценности. Уверени в достойнствата на собствената си култура и свикнали да отстояват уникалността й в подчертано синкретичната културна среда на Средна Азия и Северен Кавказ, те не са се страхували от обезличаване в контактите си дори с Византия. Ето защо някак странно звучат твърденията за пълната им асимилация, за безследното им поглъщане от славянското море.

Ако съпоставим казаното до тук с писмените свидетелства за българско присъствие по Долния Дунав констатацията може да бъде само една - българите се появяват най-малко половин век преди славяните по тези места. С военната си мощ те отварят пътищата към Илирик и Македония, Мизия и Тракия за славянския свят. За пръв път славянски отреди прекосяват великата река през второто десетилетие на VI в. Набезите им зачестяват при управлението на Юстиниан I(527-565). Понякога те са ставали жертва и на други търсачи на щастие по земите на империята. През 544/45 г. херулите изтребват преминалите южно от Дунава славяни. Едва пет години по-късно е отбелязано първото славянско зимуване по тези земи. Славянската миграция става масова и с усядане в края на VI в. (Монемвазийската хроника 587/88 г.; Евагрий и др.) и особено в началото на VII в.(602 г.), когато окончателно рухва византийската отбранителна система по р. Дунав. В много случаи славяните са съпровождали българските, а по-късно и аварските дружини. Славянската колонизация е пряко следствие от настаняването на българите в региона, а не го предшества по време.

Когато от две посоки българите навлизат във владенията на империята, Кубер по стария Вардарко-Моравски път и Аспарух през Малка Скития установил центъра на държавата в Плиска, те са познавали земите, в които отиват, като дланта на ръката си. В това време социалната организация на славяните е била в стадия на военната демокрация и те вече чувствували потребността от централизиран държавен организъм. След блестящата победа на Аспаруховите българи над Константин IV Погонат (668-685) славяните намерили в тяхно лице силен, верен и справедлив съюзник и покровител срещу авари и ромеи; народ с опит в държавнотворните дела. Планомерното разместване на славянските племена, северите от пр. Верегава на изток до морето срещу Византия и седемте племена - на югозапад срещу аварите, говори за прилагането на териториално-устройствен модел явно с вече проверена на практика от българите ефективност. И още един пример - в договора между България и Византия е имало специална клауза за защита на племенните славянски територии - Склавиниите - от византийски посегателства. Неспазването на тази клауза от договора изпитва на гърба си имп. Юстиниан II през 688 г. С конна армия той нахлува в Склавиниите и достига "чак до града Солун". Неочаквано в защита на славяните срещу него се изправя българската конница, което за малко не коства живота му. Ето защо не е чудно, че славяните доброволно са приели военно-политическото върховенство на българския кан, който е олицетворявал международноправната персоналност на държавата. Символични данъци, социална справедливост, сигурни гаранции срещу външни посегателства при равнопоставена договореност за права и задължения - това е формулата приобщавала постепенно и останалите племена към българската държава. Регистриран е един случай, в който славянско племе (тимочани) търси контакти с друг владетел и отговорът на българите за нарушаването на договора е бил трагичен за отцепниците.


Българският език единствен между всички славянски езици има член при съществителни, прилагателни, числителни, местоимения и причастия.
Той единствен между другите славянски езици е станал аналитичен. Няма склонения и падежи, освен именителен, звателен и твърде рядко винителен.
Единствен образува сравнителна и превъзходна степен при прилагателни, някои съществителни и глаголи с частиците "по" и "най
Единствен има така нареченото двойно лично местоимение.
Единствен няма неопределено наклонение (инфинитив).
Тези осбености го отделят от всички славянски езици.

Религиозната толерантност е един от основните принципи, върху които се утвърждава Дунавска България, защото както в изходната си позиция, така и в пътя към приемането на християнството двата етноса са твърде различни. За славяните покръстването в буквалния смисъл е било религиозно обръщане с всички рискове от съвместени култови практики, смисли и значения. При българите нещата стоят по-различно. Въпросите на княз Борис до папа Николай I, макар и косвено свидетелствуват, че българите дълго са шлифовали религиозните си възгледи в пряк досег с юдаизма, а първите християни между тях са се появили през IV в. в Армения, за да ни постави Козма Индикоплевс между християнските народи още в 547/48 г. Религиозният развой на българите е преминал през всички "стъпала", приближаващи ги към християнската представа за Бога. Този процес е продължил близо пет века и покръстването е само негова финална фаза. За това бавно, но продуктивно усвояване на християнството говорят много факти:
Никой от арменските автори не споменава, че след покръстването на Армения българите там (ванандци) са останали с различно вероизповедание и логичните участвуват в Аварайрската битка в състава на християнските сили. До средата на XIX в. обвеяна с легенди в Северен Кавказ е съхранена християнска община Болгар. В Чирюртското градище (некропол №4) са открити две малки каменни църкви без покрив, аналогични на раннохристиянските храмове в Задкавказието и Близкия Изток с изкусно изрязани каменни кръстове. В Пентаполис българите се присъединяват към християнските сили и просъществуват етнически неасимилирани над осем века.

Аварският хаган поверява на Кубер пленниците-християни и те му остават верни не само в похода, но и след това. Върху оловен печат на кан Тервел четем: "Богородице, помагай на цезаря Тервел!" Хамбарлийският надпис противоречи на византийските писания за гонения на кан Крум срещу християните. На медальон кан Омуртаг е изобразен с кръст в дясната ръка. В четенето на древнобългарските надписи не малка част и от другите надписи започват с кръст, а Омуртаговият надпис №43 веднъж е датиран по "Р. Х." - 820 г. и втори път от сътворението на света - 6327 г. Формулата "Р. Х." е означена с гръцки термини, които буквално значат "от появата на Истинския Бог". Следователно, българското божество, към което се обръщат в надписите си кан Омуртаг и българите "е толкова близко до християнския Бог, че може да се означава с неговото име, когато се пише на гръцки" Споменатият Бог в надписите от Филипи е християнския Бог и затова управлението на кан Пресиан е период, който подготвил добре почвата за официално приемане на християнството в българската държава. В актовете на Осмия вселенски събор (869 г.) духовните звания на българските пратеници били записани с понятия, характерни за ранните източнохристиянски общности, което загатва исторически проекции и развитие на християнството в България преди официалното му приемане. "Прабългарите са донесли в нашата страна не само своето езичество, но и ранните наченки на своето християнство". "Няма страна, в която езическият народ да се е намирал по това време в ръцете на едно ръководно малцинство, толкова близко до християнството, колкото българското". Едностранчиво се е тълкувала и мотивацията на българския двор за приемането на християнството.

Резултатите от археологическите проучвания определят като по-развит в занаятчийско отношение етнос българския. Има данни, че и в земеделието чрез българите славянските племена се запознават с железния плуг. Фолклорът на древните българи, сюжетно вплел в себе си фигурите на българските владетели, "е станал и фолклор на българските славяни". Дори традиционният български костюм с изключение на ризата е възприет от костюма на древните българи - колан, гащи тип "беневреци", кафтани, островърхи кожени шапки, трансформирани в калпаци, кожуси и др.