.jpg)
Съдбовното приобщаване към християнската цивилизация, чрез нейния византийски модел, носи значителни дивиденти в международните отоношения на България. Освен това Покръстването катализира вече напредналия процес на асимилация на прабългарите и траките от славянското мнозинство – процес, в който кристализира българската народност: славянска по своето самосъзнание, език, обичаи.
През 886 година, по покана на княз Борис-Михаил в България пристигат прогонените от Великоморавия ученици на славянските първоучители Кирил и Методий. Те са посрещнати с големи почести още на границата от българския управител на Белград. С благословията на княз Борис I в столицата Плиска, както и в другия център на страната – град Охрид, Македония, възникват две духовни средища с епохално значение за славянската култура. Само в Охрид за 7 години са обучени 3500 ученици.
С непоколебима методичност княз Борис I продължава своята мисия. Той свиква през 893 година църковен събор в Плиска. На него вместо "езическа Плиска" за столица на страната е обявен Велики Преслав. Прогонени са византииските свещеници, защото страната вече разполага с достатъчно добре подготвени собствени служители на Църквата. И най-важното- на Събора от 893 година българския славянски език е обявен за официален-админстративен и църковен. Този език е разбираем и за простолюдието. Той ляга в основата на една културна традиция, която за броени десетилетия прелива далеч зад държавните граници на България.
Извършил делото на своя живот, Борис, все още силен, се оттегля в манастир. Неговото управление дава културно отражение върху развитието на всички славяни и цяла Източна Европа. Той умира през 907 г. Преди да намери вечен покой му е било съдено отново да доказва своята вярност към Християнството- през 893 година, напуска за кратко манастира, детронира и ослепява първородния си син княз Владимир, защото съзаклятничи за възстановяване на езичеството.
След смъртта му, Борис I е обявен за първият светец на създадената от него българска църква. В днешно време прабългарското му, тюркско име, отъждествявано неправилно със славянското Борислав, се среща в почти всички страни, принадлежащи към християнската цивилизация.
ОКОЛОСВЕТСКОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ НА ИМЕТО БОРИС
ОтговорИзтриванеРазпространеното по целия християнски свят име Борис се смята от мнозина за славянско. Тази "етимология" го представя като съкращение от познатото на всички славяни Борислав. Проблемът с тази хипотеза обаче е там, че образуваните по същия "калъп" лични имена като Станислав, Владислав, Мирослав и т. н. изобщо не познават съкращения от типа Станис, Владис, Мирос. За славяноезичните народи такива "варианти" не звучат естествено.
Но така или иначе името Борис е също безспорен факт. То е регистрирано за пръв път при българския владетел княз Борис I (852-889 г.), който през 864 г. приема християнската вяра и я налага на целия си народ. Името му придобива известност в Европа тъкмо във връзка с този му акт. Нещо повече - след смъртта му през 907 г. той е обявен за първи български светец, като следи от култа към него през онази епоха се откриват чак в Ирландия.
Княз Борис I обаче не е славянин. Той произхожда от династия с прабългарско, т.е. тюркско етническо потекло. Точно заради това името му е с тюркски протобългарски корен, като според различните тълкувания означава "вълк", "нисък" или "барс". Сред прабългарите то е познато в две форми - Борис и Богорис.
Интересното е, че в българската средновековна история името Борис се среща изключително рядко (например при цар Борис II, правнук на светеца, и при Борис Давид, македонски болярин от XI в.). С течение на времето то изглежда се запазва само при споменаването на Св. княз Борис в църковните служби. Името възкръсва за нов живот от края на XVIII в. нататък, като хората започват да кръщават с него все повече деца едва след раждането на престолонаследника, бъдещия цар Борис III (1894-1943 г.). На днешния Балкански полуостров най-много Борисовци има в България, Република Македония и Източна Сърбия.
В действителност името Борис дължи световната си кариера на възприемането му от руските славяни. Не е известно кога точно е станало това. Знае се обаче, че култът към българския светец е достигнал руските земи най-късно в началото на XI в. Така впрочем се е казвал един от синовете на великия княз Владимир I (980-1015 г.), при когото пък през 988-989 г. става покръстването на Киевската Рус. При това покръстване впрочем значителна роля се пада на прелати и редови свещеници от България. Според руските летописи този Борис и неговият брат Глеб са деца на Владимир I от една българка, за която обаче не са запазени никакви други данни. През 1015 г. синовете на българката, князете Борис и Глеб, са убити от доведения си брат Святополк, който узурпирал престола. Малко по-късно Борис и Глеб биват канонизирани и са и до днес най-почитаните местни светци-войни сред украинците, руснаците и белорусите.
От земите на Киевска Рус името Борис започва да се прехвърля в съседни страни. Такъв например е случаят с унгарския принц Борис (1112-1155 г.), син на маджарския крал от брака му с Евтимия, дъщеря на киевския княз Владимир II Мономах. За един сравнително дълъг период Борисовци се срещат преди всичко в дворцовите и благородническите среди. По-късно обаче името става популярно сред всички съсловия на Руската империя, а чрез колонизацията на Кавказ, Сибир и Далечния Изток и по-късните емиграционни вълни по други места на глобуса то постепенно се настанява в цяла Северна Азия и достига Западна Европа, двете Америки и Австралия. В наше време Борисовци се срещат дори в Черна Африка (и - пак чрез имигранти от Русия - в Израел).
Така, схематично представено, изглежда околосветското пътешествие на това древно прабългарско име - името на българския владетел и светец княз Борис I. В такъв смисъл руският президент Борис Елцин и германският тенисист Борис Бекер са всъщност "адаши" по старобългарска линия.
Това впрочем не е единственият случай, когато българска по произхода си дума прави вселенска кариера с руска ракета-носител. В голяма степен аналогично е и положението с казуси като "Владимир", "цар" и т.н. чак до - колкото и невероятно да звучи това - на Горбачовата "гласност".
ХРИСТИЯНИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ ПРИ КНЯЗ БОРИС I (852-889)
ОтговорИзтриванеКак трябва да се отнася спрямо някои изисквания и нововъведения на гръцкото духовенство, които предизвикват съмнения и недоволство у новопокръстените българи. Заедно с това Борис иска от папата да му бъдат изпратени книги за “християнския закон”, както и проповедници на новата вяра. На основния въпрос, засягащ ръкополагането на главата на българската църква за патриарх, папа Николай I отговаря, че той трябва да се нарече “ако не патриарх, то поне архиепископ”. Това се смята от българската истоиография за голям успех за княз Борис и Българската държава.
Скоро в България пристига и немското пратеничество, което не се задържа дълго в страната, защото там вече е папското духовенство. То започва повторно покръстване на населението, а византийското духовенство бива прогонено от страната. По този повод в енциклика до източните църкви патриарх Фотий осъжда поведението на Рим.
След това първоначално сближение с Римската църква последват разногласия по повод отказа на папа Николай I, а след него и на папа Адриан II (867-872), за архиепископ на България да бъде ръкоположено лице, посочено от българския владетел. Измежду римските духовници той първоначално се спира на епископ Формоза Портуенски, като през 867 г. в Рим пристига ново българско пратеничество с предложение за неговото ръкополагане. Новият папа Адриан II отказва това ръкополагане като връща българското пратеничество с нови двама епископи – Доминик Тривенски и Гримуалд Полимартийски (алтернатива на новото предложение на княз Борис – Павел Популонски). През февруари 868 г. Формоза Портуенски и Павел Популонски се връщат в Рим с поредното българско пратеничество, оглавявано отново от Петър. Новото искане на българския владетел е за архиепископ на България да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите. И това предложение среща отказ и се заменя от ново, неуважително предложение – някой си поддякон Силвестър, когото папата изпраща в Плиска, придружен от епископ Леонард Анконски. Княз Борис I връща папското пратеничество с остро писмо, с безапелационното искане за утвърждаване на дякон Марин или на Формоза за български архиепископ. С поредния отказ Римската църква пренебрегва интересите на българския владетел и недооценява неговата решимост в преследването на българските политически цели.
Преминаването на България в лоното на Римската църква поставя началото на нов конфликт между Рим и Константинопол, в който именно решаването на българския църковен въпрос заема основно място. Гъвкавата дипломация на княз Борис в периода 866-870 г. принуждава Византия да бъде по-отстъпчива спрямо предявените от българската страна искания с цел да избегне опасността от съседство с една обширна християнска държава, намираща се под върховенството на папския Рим. През 867 г. на константинополския престол се възкачва император Василий I Македонец (867-886), който преценява, че е по-удачно да изглади противоречията на православието с Рим и по друга причина – заплахата от изключително силните по това време араби. Същевременно и папството предпочита да тушира противоречията, а замяната на Фотий с по-умерения патриарх Игнатий (867-877) води до решението да се свика Вселенски събор. Първият успешен резултат от умелата политика на княз Борис I по българския църковен въпрос е именно решението на VIII Вселенски събор, който заседава в Константинопол през 869-870 г. Самият събор се открива на 5 октомври 869 г. и продължава до 28 февруари 870 г., но решение по българския църковен въпрос се взима на извънредно заседание от 4 март 870 г. На него са въведени и българските пратеници и в присъствието на официалните представители на всички християнски църкви (патриарсите на Константинопол, Ерусалим, Александрия и Антиохия, както и пратеници на римския папа) император Василий I Македонец поставя за разглеждане въпроса за юрисдикцията на българската църква. Съборът постановява България да премине под върховенството на Константинополската патриаршия, но да бъде обособена като автономна архиепископия. За пръв български архиепископ патриарх Игнатий ръкополага Йосиф. Зависимостта на Българската църква от Константинополската е формална, защото следващите й предстоятели се избират от клира на българския епископат с одобрението на владетеля. Като пълновластен и суверенен владетел княз Борис, макар и да няма формално признание на юридическите си права, има възможност да влияе върху избора на българския църковен глава. В това именно се състои и голямата значимост на постигнатото съборно решение от 870 г. Въпреки че не получава пълна независимост на българската църква, книяз Борис постига максималното с оглед на конкретните обстоятелства. С последователната си и решителна политика той много скоро след покръстването успява да се сдобие с автономия за българската църква. На Вселенския събор през 880 г. автономността на българската архиепископия е потвърдена.
Неуспехът, който претърпява Римската църква в двубоя с Константинопол през 870 г. не преустановява опитите й за връщането на българския църковен диоцез под нейната юрисдикция. Както в близкото десетилетие, така и в следващите периоди от развитието на съперничеството между Изтока и Запада, тя прилага своите дипломатически средства за привличане на България в своето лоно. Изворите показват, че такива стъпки не липсват и от страна на българските владетели. При конкретни обстоятелства, породени главно от българо-византийските отношения през Средновековието, те търсят подкрепата на Римската църква за отстояване на политическите интереси на Българската държава. Но възстановяващите се периодически българо-римски църковни отношения никога не откъсват България и българите от православния Изток. Обвързването на Българската църква с Константинопол през 870 г. полага началото на тяхната трайна принадлежност към християнския Изток. С този акт се създават благоприятни условия не само за включването на новопокръстеното българско общество във византийския културно-религиозен кръг, но и за формирането на славяно-византийската общност през Средновековието.
През 870 г. княз Борис отстранява римското духовенство и в страната пристига архиепископ Йосиф заедно с внушителна византийска мисия от епископи, свещеници и монаси, които започват да разпространяват христовата вяра в българските земи. Територията на страната е разделена на епископии, чиито брой не е категорично уточнен, но вероятно първоначални епископски центрове са Сердика, Белград, Дръстър, Бдин, Охрид, Скопие и др. Несъмнено княз Борис започва усилено строителство на църкви и манастири, макар че преките данни за това да са твърде оскъдни. За такива се преустроени и някои езически храмове. Резиденцията на архиепископа вероятно е Голямата базилика в Плиска. Отношенията между духовната и светската власт се градят на принципа на “цезаропапизма” – владетелят стои над църквата, която му е подчинена. Като цяло българската архиепископия се изгражда по подобие на Константинополската патриаршия.
Със създаването на независима българска църква се слага край на втория етап от християнизаторската политика на княз Борис I.
Актът на покръстването е само външната, дипломатическата страна на една важна духовна промяна, която е предизвикана от много по-дълбоки и сложни причини от различен характер. Част от тях се отнасят до позициите на християнството по българските земи до официалното му въвеждане, а друга – до социалнополитическите изменения, настъпили в развитието на българското общество и държава през първата половина на IХ в.
Според изворите, писмени и археологически, християнството придобива широко разпространение в балканските провинции на Римската империя. Началото на неговата проповед по тези земи се свързва с дейността на христовите апостоли Павел и Андрей през I в. Сред местното население то утвърждава своите позиции благодарение на създадената църковна организация и на епископските седалища. След разделянето на Империята на западна и източна Константинополският епископ получава титлата патриарх, с което му се отрежда особено почетно място в църквата. Въпреки това папството запазва своето върховенство в църковния живот на западните балкански земи, които с покриват със старата провинция Илирик. Император Лъв III Исавър отнема църковната власт на папския Рим над тези земи заради неговото противопоставяне на иконоборската му политика. Така от началото на VIII в. всички християни от балканските земи, намиращи се под политическата власт на Византия, признават за свой духовен глава константинополския патриарх.
Нашествията на варварските народи във византийските балкански владения през VI-VII в. разстройват в значителна степен организирания църковен живот в тях. Особено голяма е разрушителната сила на славяските нападения през VI-VII в. В много райони християнството битува сред местните жители със своите най-елементарни предания и представи. Постепенно то започва да прониква и сред новите заселници на балканските земи – славяните, част от които дори го приемат доброволно, а други – в резултат на провежданата от самите византийски управници християнизаторска политика. В хода на териториалното разширение на българските земи през първата половина на IХ в. в Българската държава се включват такива важни християнски средища като Сердика, Филипопол, Месемврия, Боруй, а носители на християнството са не само жителите на тези градове и техните околности, но и част от славяните, чиито земи в Македония, Тракия и Родопската област също биват присъединени към България. За укрепването на позициите на християнството спрямо тези на езичеството на славяните и прабългарите, живеещи в териториалното ядро на държавата в Мизия, показателно е неговото проникване сред някои членове на ханската фамилия като синът на хан Омуртаг – Енравота и сестрата на хан Борис. Хипотезата за християнската принадлежност на владетелите от рода Дуло също говори за проникването на християнството по тези земи. Наблюденията върху изворовия материал за периода от първата половина на IХ в. показват, че християнизираното население в Българското ханство значително се увеличава. Организираните гонения по времето на Омуртаг и Маламир се оказват една временна мярка, която не довежда до ограничаване на християнското влияние в страната, и то се засилва по най-различни пътища, както по време на война, така и в дни на мир. Така в средата на IХ в. верските различия в иначе укрепналата териториално българска държава застрашат да разрушат основата на нейното единство. С цялата си сложност въпросът за религиозното единство се откроява при управлението на хан Борис. Взетото от него решение за издигане на християнството като обща и задължителна религия в държавата е продиктувано и обусловено от промените, които настъпват в нейното развитие.
В средата на IХ в. Българската държава все повече изпитва необходимост да се крепи на своето вътрешно единство. То обаче трудно може да се постигне при съществуващия религиозен дуализъм между славяни и прабългари, които се различават значително в своите езически вярвания. А и езичеството като цяло започва да губи своите позиции пред християнството, разширяващо все повече своето пространство в територията на Българската държава и засилващо верския антагонизъм сред нейните поданици. При това нестабилно вътрешно състояние България може лесно да загуби позициите си на важен фактор в европейския политически свят. Княз Борис, който има ясна представа за международните позиции на своята държава по отношение на християнските държави, добре познава ролята на християнството като универсална религия. С въвеждането й като официална религия в страната, той може да постигне сливането на славяни и прабългари в единна културно-религиозна общност, в един народ и да укрепи състоянието й като суверена държава. Очерталите се имуществени, социални и идейни противоречия в българското общество може да се обяснят чрез християнството, което утвърждава божествения произход на всяка земна власт, налага идеята за самодържавието и по този начин укрепва позициите на самия владетел, който се назовава “от Бога поставен”. Православната, християнска доктрина за държавата като патримониум на владетеля консолидира българското общество в границите на централизираната българска държавност, която носи и съхранява модела на собственобългарската, културно-историческа идентичност.
В своята непоколебима религиозна политика българският владетел се ръководи и от тенденциите в международния живот на Европа в средата на IХ в. По това време почти всички европейски държави вече са приели християнството и България като езическа страна, макар и с обширна територия, е застрашена от сериозна изолация. С приемането на християнството Борис възнамерява да утвърди нейното място и роля в системата на европейските държави. С усвояването на християнския морал и просвещение новопокръстеният български народ получава възможност да се приобщи към духовния напредък на тогавашните европейски народи.
Очертаните промени във вътрешно-политическото състояние на Българската държава показват, че до голяма степен издигането на християнството в държавна религия е последица от логиката на нейното историческо развитие във времето и пространството на тогавашна Европа. Развоят на конкретните политически събития в нейния международен живот през 863 г. само ускоряват осъществяването на важната духовна промяна, като принуждават княз Борис вместо от Рим да приеме християнството от Константинопол. Друг е въпросът дали княз Борис се принуждава на тази стъпка или тя е дело на далновидната му политическа игра и умелото използване на противоречията между Рим и Константинопол с цел да направи Константинополската патриаршия по-отстъпчива по българския църковен въпрос и постигането в крайна сметка на максимално самостоятелна българска църква. Показателен за логичния избор на княз Борис да приеме християнството от Константинопол е и фактът, че “цезаропапизмът” във Византийската империя отговаря на традициите на тангризма, при който властта на хана също му е пряко дадена от върховния Бог.
Християнизаторската политика на хан Борис обаче съвсем не приключва с извоюването на българската църковна автономия. Висшите църковни длъжности в България се заемат от византийци; висшето духовеноство също почти изцяло е ромейско. Богослуженето се води на неразбираемия от широките народни маси гръцки език, на които се чете и Светото писание. Чрез християнизацията Борис се надява да премахне верските и културни различия между прабългари и славяни. Вместо това обаче се очертава опасността от ново разделение на обществото – между народните маси и намиращите се под пряко византийско влияние нейни първенци.
Поради това не бива да се надценява значението на автокефалността на Българската архиепископия. Българската държава се простира на територии, с чиято загуба Византия не може да се примири. Стремежът за преобладаване на Балканите подхранва между Византия и България един вечен антагонизъм, който е причина влиянието на ромеите в Българската държава да не може да се ограничи в рамките на един формален сюзеренитет, а рано или късно да доведе и до политическа зависимост на България от Византийската империя (теза на проф. Петър Мутафчиев).
Ако тази опасност е избегната, то заслугата за това принадлежи на двамата братя Кирил и Методий, които създават славянската писменост и на княз Борис, който решава да използва тяхното дело в защита на своя народ.
В периода 855-863 г. Константин-Кирил и Методий създават славянската писменост. През 886 г. в България пристигат изгонените от Великоморавия Кирило-Методиеви ученици Климент, Наум и Ангеларий. Със сърдечния им прием, ревностното покровителстване на тяхната просветителска дейност и на създаващия се чрез тях български църковен клир, Борис постига върховната цел на своя живот – “българизацията” на Българската църква. Постепенно в България се създават два просветно-книжовни центъра: Деволско-Охридският и Плисковско-Преславският. В периода 886-893 г. Климент Охридски обучава на славянска грамотност повече от 3 500 ученика.
През 889 г. княз Борис се оттегля в манастир и властта поема първородният му син Владимир-Расате (889-893). Най-същностното измерение на управлението на новия княз е опитът му за езическа реставрация. С цел да съхрани великото си дело, през 893 г. Борис извършва преврат и отстранява Владимир-Расате от престола. През същата година на свикания в Преслав народен събор е решено гръцкият език в богослужението да бъде заменен от славянския (старобългарския), който става и официален държавен език. Климент Охридски е избран за “пръв епископ на български език”, т.е. служещ на славянски. Византийското духовенство започва да се заменя с подготвения от Климент и Наум български клир. Така с просветителската дейност на Кирило-Методиевите ученици завършва третият етап на християнизаторската политика на княз Борис – българизацията на Българската църква. Този трети етап се явява и венецът на християнизаторската политика на Борис.
Християнизацията на Българската държава оказва трайно влияние върху средновековния български исторически процес. Християнската система от ценности заменя различните езически религиозно-нравствени системи на прабългари и славяни. Битът на българското общество започва да се гради върху християнския мироглед. Княз Борис прави радикални промени и в правно-наказателната система на България. Старите Крумови закони не отговарят на християнските нравствени правила и княз Борис пригажда към българските условия основните византийски законници: “Еклога”, “Земеделския закон”, “Номоканона” и др. Преработката на “Еклога” довежда до създаването на българския законник “Закон за съдене на хората”, който регламентира гражданското, семейното и наказателното право. Превеждането и приспособяването на “Номоканона” води до създаването на т. нар. “Кърмчая книга”, която представлява законното право.
Чрез християнизацията завършва и процесът на укрепване на владетелската власт и централизация на Българската държава. Цялото население на България окончателно се превръща в поданик единствено на поставения “от Бога” владетел.
Чрез приемането на християнството България се приобщава към византийските културни постижения. Разцветът на българската култура, започнал с идването на Кирило-Методиевите ученици в България и продължил през управлението на цар Симеон (893-927) поставя началото на един нов модел в европейската цивилизация – славяно-византийският.
Християнизацията на България се явява фактор с основно значение за формирането на българската народност. Политическата унификация на държавата през първата половина на IХ в. не премахва основните религиозни и културни различия между славяни и прабългари. Ако държавните институции осъществяват териториална и политическа интеграция, то Българската църква изгражда религиозното, духовно и културно единство между славяни и прабългари. Християнизацията на държавата води до един общ за цялото население на страната светоглед и морал.
Чрез целокупната си дейност княз Борис-Михаил се очертава като един от най-далновидните държавници в историята на Българската държава. От една сила на разложението, в каквато е на път да се превърне християнството, чрез славянската писменост, княз Борис го превръща в могъщо средство за духовно обединение на разнородните етноси в своята държава. Княз Борис I умира на 2 май 907 г. и е канонизиран от Българската църква.
Икономически причини за покръстването на България
ОтговорИзтриванеТвърде дълго време в родната наука беше пренебрегвана икономическата страна на проблемата за покръстването на България.
Днеска ние требва да кажеме, че недооценяването на тая проблема и подменяването на истинските, икономически, причини с фалшиви - от военно или дори субективно-религиозно естество, както изтъкваха историците-идеалисти - беше напълно преодоляно. Ние не можеме да не се съгласиме, че личността на хан Борис като гениален вожд и учител на тогава прогресивната феодална върхушка имаше огромен принос към влизането на нашата страна сред цивилизованите народи, което влизане в тогавашните обстоятелства ставаше с цената на една литургия (викове "Браво!", ръкоплескания и смех). Не, по това ние не спориме! Само обръщаме внимание, че гениалността на хана се прояви не там, където идеалистите я търсеха. Сега следва да разгледаме в какво точно се прояви тая гениалност.
На науката е известно, че нашите прадеди - прабългарите - беха степен народ. Тикани насам-натам от съдбата и от обективни исторически обстоятелства, те стигнаха до днешните земи на нашата хубава страна и тука се заселиха. Те свариха на место вече установилите се мирни славянски племена. Между двата народностни елемента по най-естествен начин беше сключено едно изключително прогресивно за времето си споразумение, което след междинен период на българско нападение и славянска отбрана (предизвикан от езиковата барера и от козните на международната, тоест византийската, реакция) премина в нападателно-отбранителен съюз. В съюза справедливо беха разделени задълженията. Така българите осигуряваха отбраната, нападението, вътрешния ред, организационната работа, събирането на държавните данъци и културно-просветната част. Славяните на свой ред се грижеха за високи земледелчески и животновъдчески добиви, развиваха занаяти и изобщо стопанството.
Докато българите живееха в степите, те беха и непридирчиви към храната си. Едеха козе месо, защото козата е животно, което може да живее и от тръне. Понекога българинът се прощаваше със стария си и болен кон и, така да се каже, сам започваше да носи оня, който бе носил дотогава него. Тоест, конят се превръщаше на конски салам или пастърма, като археологическата наука безспорно доказа, че тия два артикула на прабългарската лека хранително-вкусова промишленост последователно са се съхранявали в дисаги в годен за консумация вид, а сетне в българския стомах, в полусмлен вид. В степите козите стада и табуните беха под заплахата не само на грабителски чужди племена, но и на вълци. Мерките срещу това тунеядно животно стана причина прабългарите да включат в религиозния си живот убиването на вълка или на неговия роднина кучето като нужен елемент за просвещаването на младежта в главните насоки на противовълчата борба. Така сред българите се появи жертвоприношението на куче.
След сключването на българо-славянския съюз новите реалности на живота изискваха промяна в бита на славяни и българи еднакво. Славяните излезнаха от гори и блата, спреха да се хранат с желъди и папур и да живеят в землянки. Това донекъде стана с помощта на българските просветни дейци, които разясняваха, че да се копае землянка в блато е от нищо неоправдан риск. Както казахме, славяните се превърнаха в съзнателни труженици. Българите пък, които поеха организационната част, както вече казахме, също промениха своя начин на живот. За повишените им умствени усилия сухото козе и конско вече беше недостатъчно питателно. С усядането на народа на постоянна територия и с усилената работа по изграждане на българо-славянската държава по-тлъстото овче месо се наложи като главен източник на полезни белтъчини за средния българин. Появяването на големи стада овце у нас тури началото и на вълнено-текстилната промишленост, от което смъртността зиме спадна, а консумацията на овче от това, естествено, пак скочи. Овчерят стана гръбнак на България!
И тук борбата срещу вълка като основен вредител по овцете доби своето централно значение. Славяни и българи рамо до рамо пазеха своите стада от хищника. Прогонван неведнъж от България, вълкът обаче намираше убежище във Византия, където намираше добър прием (византийците отдавна беха минали на свинско, а вълк в кочина не влиза) и отново преминаваше границата, за да руши народното дело. В духа на религиозно-просветната си практика, българите жертваха куче след куче като пример пред младите как требва да се унищожава и роднината на кучето - вълкът. Това обаче имаше пагубни последици за народното овцевъдство. Както е известно, вълкът козината си мени, нрава също и става най-добър приятел на човека и на неговата овца. Кучето е враг на вълка, от роднинството си с него се срамува и еде хлеб и млеко или каквото друго овчерят му даде, а не овче месо. Не знаейки това, българи и славяни сами се лишаваха от своя естествен съюзник кучето. Те виждаха само външната прилика, а не усещаха същностната разлика и от това страдаше както народното стопанство, така и управлението на България. Овчето започваше да не достига, а това породи спекула, рушветчийство и други пороци. Освен това без овче ръководните кадри понякога се връщаха към козето и конското, а от неговата сухота и малка хранителност залиняваха. Византийците се възползваха от тая слабост и започнаха смело да нападат България. Положението стана критическо.
Тази развала вече взимаше застрашителни размери, когато хан Борис, който имаше богати наблюдения върху развитието на овчерлъка в международен план (баща му хан Пресиян го беше изпращал като младеж при сърби, франки и други народи със самобитна овчерологическа школа) събра на съвещание чобанбоила Йефтай, джелептаркана Баян и други изтъкнати представители на българското овцевъдство. На това историческо съвещание правилно беше очертана благотворната роля на кучето като крепител на овчерлъка, беха приведени примери от международната практика. Реши се да се преустановът всекакви жертвоприношения на кучета, за да нарасне популацията им у нас и да могат те да влезнат на въоръжение в ханските кошари. С цел бързото внедреване на този полезен помощник на човека в борбата с хищниците и разясняване на обстановката сред масите, колобърът Есхач беше произведен в новосъздаденото звание кехаябагатур и пратен да действа по задачата.
Тука обаче изникнаха непредвидени от хана и съратниците му трудности. Българи и славяни не верваха на новото учение за полезността на кучето и продължаваха да виждат в него преокосмен вълк. Те масово жертваха нещастни хрътки, пинчери, булонки и помияри, а през това време вълците разсипваха основите на българската мощ. Във Византия радостта беше такава, че император Михаил ІІІ заповяда началниците на варяжката му стража да се повълчат до един. Така се появиха хора с имена като РодУЛФ, УЛФгар, УЛФила, ГарУЛФ и др., и пр.
Тогава ханът разбра, че времето на старата бащина религиозно-просветна система вече е отминало, щом нейните традиции се явяват спирачка, а не двигател за народния прогрес. Той ясно виде, че само смяната на религията можеше да спре безпрестанното кучеубийство и унищожението на българската овца.
По онова време основните прогресивни религии беха мохамеданството, юдаизмът и християнството. Борис не искаше да налага некоя от първите две на своя народ, защото те забраняваха еденето на свинско, а ханът беше наясно, че свиневъдството е следващият етап от стопанско-управленческия прогрес на човека. Той мъдро виждаше, че покрай избора си на вяра и неяденето на свинско хазарите беха отслабнали и в скоро време щеха напълно да изчезнат от лицето на историята. Пред него беше и примерът на Византия, чието превъзходно свиневъдство я правеше една от големите сили на епохата, а управниците й - хитри, защото свинското е по-хранително и укрепващо умствените способности дори от овчето. Разбира се, и дума не можеше да става тогава да се прескочи овцевъдният етап и да се премине направо към свиневъдство. Това оставаше в бъдещето, когато историческите обстоятелства щеха да доведат до назрелия момент (както и стана, когато свинарят Ивайло пое държавното управление).
Именно така и никак другояче се стигна до гениалното решение на хан Борис да се приеме християнството у нас, което изобщо забранява жертвоприношенията и позволява еденето на всекакъв вид полезно стопанско животно (изключая многострадалното куче). Впоследствие реакционните кучеубийствени родове беха премахнати, овчерлъкът укрепна неимоверно, а България достигна златен век при управлението на Борисовия син Симеон.
Glishev
ПОКРЪСТВАНЕ И ХРИСТИЯНИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ
ОтговорИзтриванеПървата половина на ІХ век е плодотворен период в езическото минало на България. Тогава се налага териториално-административното устройство в страната и се изоставя племенният партикуларизъм. Друга тенденция е навлизането на славяните в управлението на държавата. Тази политика води до нейната централизация. За укрепването `и допринася държавната уредба - Българското ханство е изградено по прабългарско-тюркски модел. През средата на ІХ век то представлява типична за средновековна Европа централизирана монархия. Само в религиозно отношение се различава от другите европейски държави.Изворите по тази тема могат да се разделят на няколко групи. На първо място се поставят паметниците от български произход: старобългарски разказ за покръстването, каменен надпис от село Балши, оловни печати на българския владетел и произведения на старобългарски книжовници, творили в края на ІХ век и началото на Х век Това са житията на Кирил и Методий, написани от Климент Охридски, житието на Климент Охридски, творбата "За буквите" на Черноризец Храбър, произведения на Теофилакт Български архиепископ на Охридската архиепископия от ХІ век и други. На второ място се поставят византийските извори: житията на свети Еварест, на свети патриарх Игнатий и на Василий Аморийски; посланието на патриарх Фотий до княз Борис І; творбата на византийския император Константин Порфирогенет "За управлението на империята"; хрониките на Йоан Скилица и Лъв Граматик; историческите записки на Георги Монах, Йосиф Генезий, Псевдо Симеон и бележките на Продълнител на Теофан Голяма стойност имат западните латиноезични извори, в които се откриват данни за процеса на християнизация. Това са Бертински и Фулденски анали, хрониките на Регино и Анастасий Библиотекар, кореспонденцията на римските папи Николай І, Адриан ІІ и Йоан VІІІ. Съществуват арабски извори: хрониката на ал-Табари и арабската енциклопедия "Скъпоценности". Своеобразен източник за тази епоха са останките от крепостно, храмово и дворцово строителство, открити на територията на градовете Плиска, Преслав, Мадара, Охрид, Равна и други места.Историята на България от втората половина на ІХ век е сравнително добре проучена в историческата литература. Основен проблем за всички изследователи е българското покръстване. На него се спира францисканският монах Блазиус Клайнер в своето произведение "Архив в три части на преславната провинция България" от 1761 година. Пайсий Хилендарски в "История славянобългарска" от 1762 година нарича покръстителя на българскя народ с името Богорис. Първите научни изследвания по тази тема са дело на Марин Дринов, който разглежда периода в произведението си "Исторически преглед на българската църква от самото `и начало до днес". Една глава на покръстването отделя Константин Иречек в своята "История на българите". Подробно изложение по темата прави Васил Златарски в труда си "История на българската държава през средните векове". Обзорен характер има произведението на Петър Мутафчиев "Книга за българите" и "История на българския народ". В тях той отбелязва, че с покръстването се разкриват възможности за навлизане на византийското влияние в България. Монография за този период е написал Васил Гюзелев "Княз Борис І", а Петър Петров е посветил един труд на покръстването на българите, а друг на годината на приемане на християнството в България. Йордан Йорданов прави изследване на българските имена в Чивиданското евангелие. Монография има Радко Тодоров посветена на устройството и управлението на българската православна църква през ІХ и Х век. Приноси имат и други изследователи: Веселин Бешевлиев, Георги Бакалов, Димитър Ангелов, Иван Дуйчев, Петър Ангелов, както и църковните историци Димитър Цухлев, Иван Снегаров и Тодор Събев. За чуждестранните изследователи интерес представлява българското покръстване. Приноси са направили Генадий Литаврин, Георги Острогорски, Джон Файн, Джудит Херин, Стивън Рънсимън, Тадеуш Вашилевски и други. Българската историческа наука успява точно да реконстроира историческите събития в България през втората половина на ІХ век.В резултат на близо век и половина самостоятелно политическо, икономическо и културно развитие българската държава се превръща в третата политическа сила след Византия и Франкската империя. Особеност на политическия живот е процеса на създаване на нови държави и тяхната християнизация. В този период съществува борба между двата християнски центъра - Рим и Константинопол. От столетия техните взаимоотношения са напрегнати, защото се води спор за лидерство в християнския свят. След разделянето на Римската империя на две части - Източна /Византия/ и Западна /с център Рим/ и след като християнството става официална религия територията на бившата Римска империя, е поделена между двете църкви. Империята териториално обхваща южните части на Европа, а централните и северните райони остават варварски. Разделението става условно - двата църковни диоцеза /територия управлявана от независима църква/ следват мислено линията на Адриатическото крайбрежие на север. Стремежът им за нови територии на влияние води до политическа враждебност между държавите на изтока и запада.