Кан Умор

Умор кан на България Управление 766 (765) Роден ? Починал 8 век Предшественик Савин Наследник Токту Династия Укил (Вокил?) Кан Умо̀р е монарх, управлявал България едва за 40 дни през 766 г. Според Именника на българските канове, Умор е от рода Укил (Вокил). Опитите на кан Сабин за помиряване с Византия довеждат до недоволство в България и той бива принуден да избяга в Месемврия, а оттам при Константин V Копроним. Макар през 763 г. да бива сключен мирен договор с Византия, Сабин не се завръща в България. През 766 г., в 3 индиктион, а по прабългарския календар в годината дилом (на змията) в месец тутом (четвърти), Сабин поставя на свое място Умор, който като него произхожда от рода на кан Кормисош — Вокил. Но управлението на кан Умор продължава едва 40 дни. Токту и брат му Баян от рода Угаин вдигат бунт и го свалят от престола.

Кан Савин

Савин
кан на България
Управление	764-766
Роден	8 век
Починал	?
Предшественик	Телец
Наследник	Умор
Брак	дъщеря на Кормисош

Кан Савѝн или Сабѝн е монарх, управлявал България от 764 до 766 г. (според Васил Златарски и Иван Венедиков). Той е зет на кан Кормисош от рода Вокил.

Според някои изследователи кан Савин е със славянски произход, поради което името му не присъства в Именника на българските канове. Той води мирни преговори с византийския император Константин V Копронѝм, които отначало биват запазени в тайна. След разкриването на тези преговори е свикан народен събор, на който бива решено България да не се сключва мирен договор с Византия. След събора, изоставен от своите порддръжници, през 766 г. Савин търси убежище в Месемврия (Несебър), от където се отправя към Константинопол. Там той бива приет от василевса, който урежда прехвърлянето на Савиновото семейство от България. През 768 г. Савин присъства на преговорите на Константин V с новия български владетел - Паган, но думите на императора от името на бившия кан не оказват въздействие върху Паган.

Кан Савин прекарва остатъка от живота си като изгнаник в Константинопол.

Кан Телец

Телец
кан на България
Управление	761-764 (?)
Обкръжение	Хан (титла)
Роден	ок. 731
Починал	ок. 764
Предшественик	Винех
Наследник	Савин
Династия	Угаин

Кан Телѐц е владетел на България от 760 до 763 г. (според Васил Златарски: 761-764, Моско Москов: 760-763, Иван Венедиков: 761-764). Според Именника на българските канове той произхожда от рода Угаин и управлява в продължение на три години.

Телец получава властта в резултат на бунта на българите срещу Винех. Византийският летописец Теофан Изповедник описва новия български владетел като „мъж злонравен, на възраст около 30 години“.

Веднага след възцаряването си канът събира войска и опустошава пограничните византийски области. Император Константин V Копроним незабавно отвръща на тези действия. На 16 юни 763 г. той се отправя с войските си на север. В същото време потегля и огромен византийски флот от 800 кораба по море.

Кан Телец привлича на своя страна 12 000 славяни и укрепва проходите в Балкана. Вместо да направи засада на ромеите, той се решава на открито сражение. Сражението при Анхиало (763 г.) започва в пет часа сутринта на 30 юни 763 г., неделя и продължава до вечерта, когато славянските отряди преминават на страната на ромеите. Българите претърпяват тежко поражение, мнозина са убити и пленени. По сведения на патриарх Никифор, самите ромеи също понасят големи загуби. Константин V не посмява да навлезе в старопланинските проходи. Той се връща в Константинопол и тържествено отпразнува победата си, предавайки на столичната тълпа пленниците, които са избити. Българите единодушно посочват Телец като виновник за поражението си. Той и приближените му са убити.

Кан Винех

Винех
кан на България
Управление	756-761 (?)
Роден	8 век
Починал	втора пол.8 век
Предшественик	Кормисош
Наследник	Телец
Династия	Укил (Вокил?)

Кан Винѐх е монарх, управлявал България от 756 до 760 г. (Васил Златарски: 756-761, Моско Москов: 754-760, Иван Венедиков: 754-760). Според Именника на българските канове Винех е от рода Укил (Вокил).

През 756 г. Констанитин V Копроним предприема пореден поход срещу България. Водената лично от императора сухопътна войска се среща с българите при крепостта Маркели (днешен Карнобат). В битката при Маркели кан Винех е разбит и принуден да сключи мир с византийците, като изпрати заложници в Константинопол. През 759 г. ромеите отново нахлуват в България, но са пресрещнати и разгромени в битката при Верегава. Въпреки всичко канът желаел мир с Империята, което му спечелва ненавистта и

Кан Севар

Севар
кан на България
Управление	721-737 (724-739)
Роден	втора пол. 7 век
Починал	8 век
Предшественик	Кормесий
Наследник	Кормисош
Династия	Дуло

Кан Сева̀р е български владетел, управлявал България в периода от 738 до 753 година (според Васил Златарски: 724-739, Моско Москов: 721-737, Иван Венедиков: 722-738). Той е четвъртият по ред български владетел в Именника на българските канове. Единствените доказано автентични сведения за кан Севар идват от Именника на българските канове. Той произхожда от управляващия род, т.е. е правнук на кан Аспарух. Историците смятат, че той е последният владетел от рода Дуло. По време на неговото управление, продължило 15 години, няма сведения за сблъсъци с Византийската империя.

Летописът с оспорвана и недоказана автентичност Джагфар тарихъ от (17^-тиКормесий, който по непотвърдени данни бил убит от болярите си. В Джагфар тарихъ също се предполага, че самият Севар бива детрониран и умира две години след низвергването си. Същият този източник посочва Севар като баща на иначе неизвестния Кермек, който пък се посочва като баща на кановете Токту и Кардам. век) представя Севар като сина и наследника на

Кан Кормесий

Кормесий
кан на България
Управление	718-724 (714-721)
Роден	втора пол. 7 век
Починал	първа пол. 8 век
Предшественик	Тервел
Наследник	Севар
Династия	Дуло

Кан Кормѐсий (721 г. - 738 г.) се смята за третия владетел на България. Името на третия български владетел липсва в Именника на българските ханове. Отбелязано е само, че е управлявал 28 год. и произхожда от владетелския род Дуло, т.е.: бил е непосредствен приемник на Тервел. Името на този „неизвестен“ владетел било Кормесий, както са го записали западните хронисти - според изричните им твърдения Кормесий бил „третият господар на българите“.

Впрочем това име се среща още по повод на събитията от мирния договор през 716 г. Според византийския хронист Теофан Изповедник от българска страна този договор e подписан от Кормесий. Но от други данни знаем с положителност, че по това време начело на българската държава стои кан Тервел. На това основание някои изследователи твърдят, че Кормесий бил съвладетел на Тервел и в качеството си на негов съуправител сключва договора от 716 г. Името на Кормесий е записано и в надписите около Мадарския конник. В запазената част от текста става дума за ежегодни данъчни вноски от злато, които Кормесий получава от василевса - изглежда, че при управлението мирният договор бива възобновен. В края на надписа се говори за развалянето на отношенията и за отстъпването на едно езеро на Византия.

Повече сведения за кан Кормесий понастоящем не са налични. Фактът, че при управлението му не са отбелязани военни действия между българи и ромеи, дава да се разбере, че е поддържал мирни отношения с Империята.

Анимирана Българска История, Animirana Bulgarska istoriq Bulgarian Histo...

СКРИТИ ПРАБЪЛГАРСКИ ПОСЛАНИЯ

Популярността на акростиха в най-ранната църковнославянска литература, може би се дължи на древната прабългарска традиция, за влагане в думите на скрит подтекст освен буквалното им значение. За което е благоприятствал и генеративният език на азите ЪЗъЕр, чиято система на словообразуване допуска близки по звучение думи, но с различно смислово съдържание.

Прабългарската дума “кобен”, която и до днес в българския език означава “съдбовен”, формално е образувана от ГъО – тяло, организъм, его, човек; ОБъ – живот, живо същество; Нъ – дава, отваря. Или ГъООБъ – човешки живот т.е. съдба и ГъООБъ Нъ – съдба дава т.е. съдбоносен. Много близко по звучение е КъО БъНъ – игла/стрела/ пета, “игла в петата” или “стрела в петата”. Една подобна словесна интрига дава повод за много асоциации на съдбовността с “убождане с игла”, както е в детските приказки, или с “ахилесовата пета”, където съдбата на героя-аз Ахил зависи от евентуално улучване на петата му със стрела.

В “Именника на българските канове”, митичния Авитохол е посочен като основател на Старата Велика България. Първият прабългарски вихтун /БъГъО ТъНъ – по-голям господар/ се счита за митичен не само поради посочената продължителност на царуване – триста години, но и поради легендата достигнала до нас от стари извори, че е бил откърмен от сърна. В древността легендите за подхвърлени деца, бъдещи основатели на велики царства, не са изключение. Митовете за Ромул и Рем откърмени от вълчица, за персийския цар Кир отгледан в семейство на говедар, са добре известни. Но дали и при Авитохол е спазена традицията на азите-прабългари, да влагат съществена информация в името на владетеля. За името Кир всичко е ясно. Къ ИРъ означава “роден наследник”. Буквалното значение на името Авитохол, АЙБъ ДъОКъ – небесна птица, “орел”, изглежда напълно подходящо за владетел от неговия ранг. Но ако го разгледаме по-внимателно, виждаме, че в него може да е заложена и друга символика. Формалното ОБъ – същество, животно /оттам идват: овен, овца, добитък, говедо,обитавам, обор и др./, е напълно възможно да означава и сърна или най-малкото да е съвсем близко до прабългарската дума за сърна /забележете, в такъв случай ОБъ АъЧъ – овца, буквално се превежда “малка сърна”/. Заедно с ШъЙО ЧъИ – пия човек; “човек, който пие”, “сучи” /днес има звучение: суча, цокам, сукал/; образуват ОБъ ШъЙОЧъИ – сърна суча. Или ако бъде интерпретирано по съзвучие с Авитохол, се произнася като Овицокъл или “сукал от сърна”. Изненадващо, но според мен напълно възможно, особено ако се има предвид неустойчивия преход Ш –> Ц -> Т в началото на думата, характерен за много прабългарски думи /напр. твирем, ШъБъРъ (Тъ)Мъ – девети; табан, Шъ БъАНъ – ходило; тукат, Шъ КъТъ – удар с ръка и пр./.

Не са издържали на изкушението да заложат скрит смисъл и при кръщаване на малкия Симеон с прабългарското име Лабас. Лъ БъЗъ – извор жар, “извор на жар”, което може да означава само лава, също и международното вулкан, което пък на прабългарски означава БъЛъ КъУНъ – велик кан /това понятие се превръща в нарицателно за “величие” в средновековните български представи - великан, белгун/ . Ето как още при кръщаване на третия Борисов син, в българското име на цар Симеон – Лабас е кодирано по-късното му прозвище Велики.

В годините след официалното покръстване на българите по административен път и особено след жестокото потушаване на възникналата съпротива сред някои управляващи български родове начело със самия княз Владимир - Расате, се е изисквало изключителна смелост при изявяване на каквито и да е било прабългарски езикови традиции, особено в полето на каноническата ортодоксална църковнославянска книжовност. Писателят Черноризец Храбър, наистина проявява значителна “храброст”, като включва в псевдонима си освен славянското Черноризец /което е означавало човек с расо, свещеник, монах/ и преводното му прабългарско значение ГРъРъ БРъ – черно платно.

Папата съветва Борис Първи, в отговор на негови питания, веднага да изгори всички стари прабългарски книги. За византийските “съвети” по същия въпрос, никой не храни илюзии, че може да са били по-благосклонни към прабългарските писмени паметници. “Именникът на българските канове” успява да мине през иглените уши на ортодоксалната православна цензура, благодарение на смелостта и чувството за синовен дълг на някой неизвестен български писар, който направо замаскирва списъка на българските канове между списъка на асирийските царе. Безумно смел трябва да е бил и онзи автор на “Рилския дамаскин”, който в църковнославянския текст за Вяра, Надежда и Любов, записва съответстващото народно българско Хъше Раши Некъа. КъЩъ – вяра; днес е запазено в думите хъш,хъс. РъЩъ – надежда; до днес се използва глагола рачи. НъГъОА – тъга, любовна мъка; останало в поезията ни като нега. Но най-важното от тези примери е, че те са били мотивирани от желанието, думите да достигнат до обикновения народ, а това съвсем категорично доказва, че огромното болшенство българи въобще не са разбирали църковнославянския език, защо той не е бил техния език. Всички писатели от 9-10 век, съвременници на събитията, свързани с административното покръстване на българите и въвеждане на църковнославянския език за официален език – като Черноризец Храбър, Йоан Екзарх и пр., в своите произведения говорят за българи и славянски език, но никога за български език. Пътешественици, посетили България през по-късното Средновековие с учудване констатират, че обикновените българи въобще не разбират службите в православните църкви, водени на църковнославянски език. И в този факт няма нищо уникално, защото подобно състояние се наблюдава във всички страни по света, където религиозният език се е различавал от говоримия език на населението. Например в Румъния до 19 век. Тук искам да споделя един фрапиращ пример за подчертано разминаване на църковнославянския език с говоримия български език. При необременената с толкова политически предпоставки българска католическа църква, обръщението към Всевишния е естественото българско “Баща наш,… ”. Докато в православния му аналог, звучи съвсем чуждо и неестествено, дори фалшиво “Отче наш,….”. В резултат, пълно несъответствие с християнската идея за Бог – баща и налагане на погрешния образ на Бог – свещенник /т.е. отче ; думата “отец” има и съвсем незначително приложение в смисъл на “баща” в българския език/. Ако се задълбочим малко повече, ще видим че последствията от изкривяване на основни християнски понятия, поради използване в църквите на небългарския църковнославянски език, са първопричина за трудно достигане на християнската ценностна идейност до широкото народно съзнание. Вследствие на което, ние и до днес се отличаваме със значително повишена склонност към атеизъм. И това е самата истина. Чуждият църковен език, на практика е блокирал достъпа на обикновените българи до идейната съкровищница на християнската вяра.

В годините на убийствено мракобесна диктатура, много знайни и незнайни българи, жертваха живота си, за да не угасне пламъчето на народната памет за българския род и език. За да не се покрие със забрава живородния български извор на сила и несломима вяра.

България през първата половина на IX век

Началото на IX в. донася стабилизация на Българското ханство. Периодът VII – VIII в. е основополагащ в историята на средновековна България. Възникналото като резултат от Българо-визавтийската война през 680-681г. Българско ханство се оказва най – трайното “варварско” държавно образувание в Европийския югоизток. Ханството е изградено по модела на другите тюрко-номадски формирования. Характерните особености на организацията на властта са родовата организация, наличието на две владетелски резиденции – Онгъла и Плиска. През този период славяни и прабългари живеят в обособени една от друга територии, но по това време започва постепенното изграждане на българската народност, която освен славяни и прабългари включва и завареното тракийско население.
През VII – VIII в. основен външнополитически фактор за България е Византийската империя. Тя се опитва да унищожи младата българска държава, за да си възвърне отнетите земи. Най – опасни се оказват походите на Константин V Копроним, но въпреки желанието му за разправа с българите, той не успява в политическите си и военни начинания. Според известния български историк Петър Мутафчиев основна причина за неуспеха на Византия е Балкана, който се оказва непреодолима преграда за византийската армия. С Византия България сключва и първите мирни договори през 681 и през 716г.
Определяща роля в насоките на българската външна политика имат и други държавни обединения като Аварския и Хазарския хаганати. През 717 – 718г. България води и първата, която се оказва и единствена война с арабите.
Възстановяването на българската държава след кризата в края на VIII в. започва при хан Телериг ( 768 – 777г. ). Той успява да поддържа мирни отношения с Византия и да спре походите на император Константин V . Политическата криза била окончателно преодоляна при хан Кардам ( 777 – 803г. ), чието управление довежда до вътрешен мир и стабилизация на Българското ханство.
Историята на ханството през разглеждания период е сравнително добре проучена. Съществува и значителна по обем литература. Още през XVII и XVIII в. на управлението на хан Крум се спират Мавро Орбини и Йдван Раич. Францисканският монах Блазиус Клайнер разглежда този период в съчинението си “ Архив в три части на преславната провинция България”, написано през 1761г. В това изследване обаче Блазиус Клайнер пропуска да отбележи управлението на хан Маламир и хан Персиан. Паисий Хилендарски в “ История славянобългарска”, написана през 1762г., разглежда управлението на хан Крум и изобщо първата половина на IX в. в един подчертано романтичен стил. За пръв път цялостно научно изложение за разглеждания период прави чешкият историк Константин Иречек, който подробно разглежда уредбата на българската държава през IX в.
Безспорно най – подробно изложение по темата прави Васил Златарски в труда си “История на българската държава през средните векове”. Съществени заслуги има и Петър Мугафчиев, който в “История на българския народ” и “ Книга за българите” разглежда държавното развитие на България през IX в. и географските фактори, оказващи влияние върху развититето на държавата. Друг известен български историк – Иван Дуйчев, разглежда подробно Българо – византийската война от 818г. Васил Гюзелев изследва българо – франкските отношения, а Веселин Бешевлиев се спира на държавното устройство на Българското ханство.
Историческите извори от тази епоха се делят на няколко групи съобразно произхода си – български, византийски, европейски. От българските извори с най – голяма стойност са прабългарските каменни надписи, които са изписани с гръцки букви на гръцки или български език. Друг домашен извор представлява и добавката към “Манасиевата хроника”.
Най–много информация за този период се съдържа във византийските извори. Теофан Изповедник и Продължителят на Теофан, патриярх Никифор и Константин Багренородни, енциклопедията “ Суда” дават подробни сведения за българо– византийските отношения.
Западните латински извори като Баварски географ, придворният летописец на Карл Велики Айнхарт и др. дават подробности за българо–франкските отношения.
Своеобразен извор за българската история за този период са и археологическите находки от Плиска, Мадара и Велики Преслав, както и запазилите се образци на дворцово, храмово и крепостно строителство.
Разглеждайки IX в., Васил Гюзелев го определя като “ковач в историята на Първата българска държава”. Това е един изключително важен и плодоносен период, свързан с формирането на управленските институции, които довеждат до изграждането на България като една централизирана средновековна монархия. Тези процеси са свързани с управлението на хан Крум (803–814г.). Може да се приеме за доказано, че той произхожда от онези българи, които след разпадането на Стара Велика България се заселват в Панония. В последствие родът на Крум се заселва на юг от р.Дунав. Хан Крум поставя началото на една нова династия, която управлява българската държава чак да покоряването й от Византия.
Първите години на Крумовото управление съвпадат с голямото териториално разширение на франкската държава. След коронясването на Карл Велики през 800г. Франкската империя се превръща в доминираща сила в Западна и Средна Европа. При своето териториално разширение франките постепенно унищожават Аварския хаганат. Те се опитват да наложат властта си над славяните и други номадски племена, намиращи се в Панония. В тези си опити те се изправят срещу Българското ханство. Хан Крум използва факта, че франките в политическо отношение са обезсилили Аварския хаганат и пез 805г. той успява да победи аварите и да присъедини една част от територията на хаганата към българската държава. Така на практика териториите, които е контролирал Аварският хаганат, са поделени между франките и българите. Българската държава на северозапад е разширена до земите от средното течение на р.Дунав, като достига до р.Тиса. Северната граница на държавата вероятно минава по горното течение на реките Тиса и Прут. На изток граничната линия следва долното течение на р.Днестър и Черноморското крайбрежие. Така в периода 803 – 805г. в пределите на Българското ханство са включени областите Банат и Трансилвания ( дн. Румъния ), като между българите и франките остава една буферна зона, населена от славяни и авари.
Мирните отношения между Българското ханство и Византия се запазват до 807г. По това време в Пелопонес избухва въстание на славяни, насочено срещу Византия. За да предотврати евентуална намеса от страна на хан Крум в падкрепа на славяните, византийският император Никифор I Геник (802–911г.) организира поход срещу българите. Войската на императора обаче достига само до Одрин, т.к. до византийския император достига вестта за готвен срещу него преврат в Цариград, което налага той да се върне във византийската столица. Този поход на Никифор I дава достатъчно основание на хан Крум да предприеме ответен удар срещу Византия, за да разшири границите на държавата на юг.
През 808г. български войски проникват по долината на р.Струма и нападат охраняващите я византийски войски. Сведения за тези събития дава Теофан Изповедник. Българите разгромяват византийската армия и взимат заплатите на войската, които са в размер на 1 100 литри злато. Най-вероятно българите са действали по предварително обмислен план, целейки да откъснат западните земи на Балканския полуостров от Византия и да разширят пределите на българската държава към Средец ( дн. София ), по долината на р.Струма към Беломорието и в земите на тамошните славяни. През пролетта на 809г. хан Крум обсажда Средец – важен в стратегическо и политическо отношение град. Въпреки оказаната упорита съпротива от византийския гарнизон, хан Крум превзема града.
Действията на българите били улеснени от неспокойната вътрешна обстановка във Византия, причина за която са честите бунтове на отделни войскови части срещу императора Никифор I . Такъв е случаят с превземането на Средец от хан Крум. Завладяването на Средец дава възможност но България да установи свои военни сили в центъра на Балканския полуостров и да застраши западните области на империята.
За да предотврати проникването на българите по Струма и в Македония и да попречи на тамошните славяни да им окажат съдействие, Никифор нарежда в тези земи да бъдат заселени византийски семейства. Изглежда тази мярка не дала особен резултат, т.к. наскоро след това императорът предприема нов поход зрещу България.
Походът започва през май 811г. Във войската били включени военни части не само от европейските земи на империята, но и от нейните малоазийски владения. Присъединяват се и по-лошо въоръжени, нередовни войници, които се надяват на бърз успех и богата плячка. В похода взимат участие и синът на Никифор Ставракий, както и Михаил Рангаве – зет на императора. Везантийците се отправят към пограничната крепост Маркели, откъдето трябва да навлезнат в България. Научил за голямата византийска сила, хан Крум преценява, че не е в състояние да й се противопостави успешно и предлага мир, който Никифор отхвърля.
Императорът, твърде самонадеян и убеден в крайния си успех, нахлува в българските земи през юли 811г. и през проходите на Стара планина се насочва към Северна България и столицата Плиска. Като не среща почти никаква съпротива, Никифор проявява голяма жестокост, заповядвайки да бъде избито мирното население. За три дни византийците стигат до Плиска. Тук те според “Анонимния ватикански разказ” ( XII в.) преодоляват съпротивата на 12 000 български войници, оставени да пазят столицата. Допълнително изпратената 50-хилядна българска войска също е разгромена. Византийците успяват да превземат Плиска. Алчен за богатство, Никифор нарежда да се ограби всичко и лишава от плячка войниците си. Заповядва да бъдат изгорени дворците на българския владетел. Хан Крум отново иска мир, като признава победата на византийския император и му казва да вземе каквото пожелае и да си върви. Дали Крум вярва, че ще може чрез подобно предлогение да предотврати по-голямото опустошение и разграбване на страната или го отправя с намерение да заблуди врага и да спечели време, за да се подготви за нанасяне на съкрушителния удар не е напълно ясно.
Византийците, чувствайки се победители, продължават да опустошават градовете и да избиват населението. Сведения за жестокостта на Никифор дават “Анонимният ватикански разказ” и Теофан Изповедник. Византийският император заповядва да бъдат избивани всички хора, независимо от възрастта им. Телата на мъртвите византийци оставали непогребани. Жестоко се наказвали онези войници, които дръзвали да се докоснат до плячката.
Докато Никифор опустошавал българските градове, хан Крум организирал войската си и наредил да се укрепят старопланинските проходи. Българският владетел привлякъл на своя страна аварски отряди и дори въоръжил жените. Според сведенията на “Анонимния ватикански разказ” Никифор имал намерение да се отправи на запад, да премине като победител през Северна България и да достигне до Средец. Но на 25 юли императорът повежда войската си обратно на юг през Стара планина. Проходите на планината обаче били завардени, а на всички достъпни места – разположени засадни части. Мястото на решителното сражение било в теснините на севирния склон ва Върбишкия проход, по течението на р.Камчия.
Пез нощта на 25 срещу 26 юли 811г. българите нападат изненадващо обърканите византийски войници. Изворите предават драматичния развой на битката. Когато виждат, че няма изход, византийците търсят спасение в тинестата река. Навлизат с конете си, затъват в тинята и паднали един върху друг изпълват реката, така че българските войски преминават отгоре невредими и преследват останалите. Тези византийци, които успяват да прекосят реката, достигат до здрава и непреодолима преграда, на външната страна на която има изкопан дълбок ров. Тогава умира и императорът Никифор I, като няма точни сведения за смъртта му. Сред малкото спасили се е синът му Ставракий.
Според Теофан хан Крум наредил да отрежат главата на Никифор I и да я забият на кол за показ на идващите при него племена.
Победата на българската войска във Върбишкия проход е едно от най-тежките поражения, които Византия понася през своята многовековна история.
След поражението във Върбишкия проход Византия изпада в тежко положение. На императорския престол се възкачва синът на Никифор – Ставракий, но само няколко месеца по-късно е заменен от Михаил I Рангаве. Използвайки това положение, хан Крум пръв започва военни действия срещу Византия, като превзема граничния град Девелт. През 812г. войските на хан Крум превземат много крепости в Черноморската област и Северна Тракия. В български ръце попадат градовете Берое (Стара Загора), Филипопол (Пловдив), Анхиало (Поморие), Созопол и др. През есента на същата година хан Крум предлага на Византия сключването на мирен договор, който да повтори условията на мирния договор от 716г., сключен от хан Тервел. Византия отхвърля това предложение, като принуждава хан Крум да продължи завоевателните действия. През октомври 812г. българската войска обсажда крепостта Месемврия (дн. Несебър). За обсадата на града ханът използва помощта на един приел християнството арабин. Той построил стенобойните машини, които дали възможността на хан Крум да превземе града. На 4 октомври 812г. Месемврия била оплячкосана, като в града хан Крум намерил и 36 медни тръби, служещи да изстрелване на прочутия гръцки огън. Въпреки загубата на Месемврия, византийците отново отказали сключването на мир. Византия започнала подготовка за нова война.
През пролетта на 813г. хан Крум повел войските си към Източна Тракия. Междувременно той оставил брат си с войски да обсажда Одрин. На 22 юни 813г. недалеч от града, при крепостта Версиникия, става едно кръвопролитно сражение. Първоначално византийците, предвождани от Михаил I Рангаве, имат успех, но в последствие те били обърнати в бягство. Византийските хронисти дават свезения за това как бягайки, войниците хвърляли ризниците и оръжието си. Българите успели да пленят и обоза на армията. Пътят към Цариград бил открит за българските войски. Хан Крум, заедно с войската си, достига до Златната врата на византийската столица и пред ужасения поглед на жителите на града извършва жертвоприношение, потопил краката си в морето, умил се и поръсил войниците си с вода, а те го приветствали. Трудно е да се докаже дали българският владетел е хранел надежда, че би могъл да превземе византийската столица, или пък целта му е била само да предупреди император Лъв V , който през 813г. заема престола, да започне мирни преговори. Убеден, че Византия не маже да му се противопостави, но и че не може да превземе града, за да излезе с достойнство от ситуацията, предлага мир. На срещата между него и император Лъв V, която се осъществила край морския бряг пред стените на града, византийците безуспешно се опитват да убият българския владетел, като обсипват хана и придружаващите го със стрели. Убит е един от придворните на хан Крум, вероятно кавханът, но Крум успява да се спаси. Неуспешният опит за убийство на българския владетел довежда до опустошаването на цяла Източна Тракия от българите. Много крепости били разрушени и разграбени, като хора и добитък били пленявани и отвличани.
Хан Крум помогнал на брат си да превземе Одрин, като около 10 000 византийци били пленени и отведени в Отвъддунавска България. За да покаже превъзходството на езическата религия над християнството, Крум (в качеството си на първожрец) заповядал да доведат при него епископа на Одрин Мануил. Той бил проснат на земята, а българският владетел стъпил върху врата му.
В края на 821 – 813г. Византия търси помощта на франките, за да спре българските нападения. Това довежда до нова военна експедиция на хан Крум. В началото на 814г. начело на 30-хилядна армия и тежковъоръжена конница той навлиза в Тракия, като пленява 50 000 византийци. Въпреки че българската войска стои близо 15 дни на стан, тя не е нападната от византийците, което показва пълното безсилие на Византия. В разгара на подготовката на обсадата на Цариград, на 13 април 814г., Крум умира. Военните победи на българския владетел водят до включването на нови области от Средния Дунав на запад, както и южно от Стара планина в територията на българската държава. Тези области са населени предимно със славянско население, като по този начин славяните стават господстващ етнически елеминт в държавата. Това води до едни съществени процеси в българската държава, целящи преодоляването на племенната обособеност и налагането на едно ново териториално-административно устройство. Сведения за това дава Ханбърлийският надпис на хан Крум от 813г. От текста става ясно, че завладените земи в Черноморската област и Тракия са разделени на лява и дясна част и са поставени под управлението на кавхан Иратаис и на ичиргубоила Тук. В последствие този принцип на териториално-административно деление обхваща и другите части от българската държава.
Славинизацията на държавата води до привличането на славянските князе в държавното управление, както и до стремежа всички славянски племена, намиращи се в близост до българските граници, да бъдат включени в държавните. Постепенно ролята на славяните в българската държава става все по-голяма. Така например славянинът Драгомир изпълнява важна дипломатическа мисия в Цариград, възложена му от хан Крум. Не е случайно и сведението, че славянските князе присъстват в обкръжението на българския владетел след битката във Върбишкия проход и взимат участие в пиршествата наравно с владетеля.
Хан Крум по всичко личи е бил силно привързан към българската езическа религия. Като първожрец той ръководи и жертвоприношенията пред стените на Цариград. Известият византинист Генадий Литаврин изказва и мнението, че ханът е направил дори опит да наложи българската религия като общодърщавна.
За премахването на племенната раздробеност значителна роля изиграва и решението на Крум да наложи общо законодателство. Сведения за това се намират във византийската енциклопедия “ Суда”. Всъщност до управлението на Крум в ханството действа обичайното право на прабългари и славяни, което не допринася за приобщаването на двата етноса. Крум въвежда първото писано законодателство, което е задължително за всички поданици на хана. Първият от членовете на тези закони предвижда клеветниците да бъдат наказвани със смърт. Вторият член забранява да се дава храна на просяците, а който сторел това се наказвал с конфискация на имот. Третият член повелява на крадците да бъдат строшени ръцете и краката. Според четвъртия член всички лозя в ханството трябвало да бъдат изкоренени. Сравняването на Крумовото законодателство с така наречената салическа правда (писаното законодателство ва франките) показва, че става въпрос за типично варварски законодателства, които предвиждат смъртно наказание и членоразделни за повечето от прегрешенията. Идеята на Крумовото законодателство е да обедини българи и славяни под скиптъра на хана.
Управлението на хан Крум води и до някои промени във външната политика на България. За първи път при него се развива идеята за превземането на Цариград от българите. Той предприема и практически опит да осъществи тази цел. Когато не успял да превземе града, той забил копието си в златната врата на Цариград, с което дава да се разбере, че градът по принцип му принадлежи. Така, излязла от кризата, българската държава при управлението на хан Крум се превръща в първа политическа сила на Балканите.
Трудно е да се определи кой е наследникът на хан Крум, за който съществуват радлични хипотези. Според Веселин Бешевлиев, за кратко време държавата е управлявана от братята на Крум – Дукун е Диценг. Според проф. Васил Гюзелев наследник на хан Крум е синът му хан Омуртаг (814-831г.). Името Омуртаг е с тотемен произход и означава орел. Някои автори обръщат внимание, че първата буква от това име е определителен член в гръцкия език и следователно името трябва да се чете Муртаг или Муртагон. Така го нарича и Паисий Хилендарски.
Опитът на Крумовия наследник хан Омуртаг да продължи започнатата политика спрямо Византия претърпява неуспех. През 815г. е сключен мирен договор с Византия, по силата на който са признати известна част от териториалните завоевания на българите. Границата между двете държави започвала от Девелт на Черно море до крепостите Констанция (дн. Симеоновград) и Макри ливада (дн. с.Узунджово) и от Филипопол (дн. Пловдив) тръгвала по билото на Стара планина. Другите клаузи на договора уговарят размяната на пленниците и политическите бегълци, както и съдбата на славянското население в Черноморската област и в Източна Тракия. През 823г. по молба на византийския император, хан Омуртаг участва в потушаването на въстанието на византийското селячество, водено от Тома Славянина.
Българската външна политика постепенно излиза извън сферата на традиционния българо-византийски конфликт. През 818г. обитаващите северозопадните области славянски племена – тимочани и абодрити, се отцепват от българската държава и търсят защитата на Франкската империя. Опитът на хан Омуртаг да уреди по мирен начин възникналия конфликт не дава резултат и избухва продължителна Българо-франкска война (824-831г.). Българската войска проникнала с лодки в Долна Панония. Местните славянски племена били покорени и на мястото на техните князе били поставени назначени от хана управители. Северозападните граници на Българското ханство били разширени и България става активен фактор в историята на Средна Европа.
След конфликт с могъщия Хазарски хаганат пределите на българската държава достигат до р.Днепър.
Хан Омуртаг постига изключителен напредък по отношение на вътрешното управление на държавата, строителството на градове- крепости и създаването авторитет на върховната ханска власт. Племенният принцип в структурата на държавата с нейното териториално разширение е изместен от административно-териториалния. Ханството се превръща в централизирана монархия. Изграден бил военно-административен апарат и била създадена добре организирана войска. Позициите на славянската и прабългарската родово-племенна аристокрация вече се определяли от служебното положение в държавната йерархия.
Сведения за управлението на хан Омуртаг, за важни събития, строежи и личности дават многобройните каменни надписи на гръцки език.
Управлението на хан Омуртаг се характеризира и със забележителна по своите мащеби строителна дейност. Тя целяла не само изграждане на крепости и дворци, но довела и до появата на града като важна микроструктура в българския исторически живот. Била възстановена опожарената и почти изцяло разрушена от византийците столица Плиска. Тук били построени нов каменен хански дворец с тронна палата и други граждански и култуви сгради. Вътрешният град бил ограден с висока каменна стена. От хански стан-аул Плиска се превръща в белокаменнен град с добре оформен план. Град-крепост бил изграден на р.Тича (до дн. с. Хан Крум). Издигнатият в него дворец – ханска резиденция, бил украсен с четири колони, върху които били поставени скулптури на два лъва. Трети хански дворец бил построен на остров на р.Дунав (срещу дн. гр. Силистра).
Политическото развитие на българската държава през първата половина на IX в. е свързано и с управлението на наследниците на хан Омуртаг. Маламир (831-836г.), който според някои хипотези по произход е или славянини, или гот. Още в началото на неговото управление той е принуден да предприема поход срещу Византия, като сведения за този поход се съдържат в един каменен наспис – така наречената Маламирова летопис. Българските войски на хан Маламир и кавхан Исбул нахлуват в Източна Тракия, превземет крепостите Провад (дн. Провади) и Бердидзо (дн. гр. Бабайски – Турция). Оттам те се отправили към Филипопол, жителите на който доброволно предават града на българския хан.
За вътрешната политика на този български владетел има малко сведения. Знае се, че той наредил убийството на брат си Енравота, който бил приел християнството и отказал да се върне към езичеството. Изглежда, че по това време важва роля в управлението на държавата играе кавхан Исбул, т.к. неговото име в надписите се споменава заедно с името на хана. Маламир продължил строиталната дейност на своя баща. По негова заповед кавхан Исбул построил водопровод в Плиска. В чест на това събитие Маламир дал голамо угощение.
След Маламир на власт дошъл синът на Звиница Персиан (836-852). Според някои изследователи Звиница и Персиан не са били баща и син, а едно и също лице, което носи името на тотемното животно свиня. Според проф. Иван Груйчев Персиан произтича от названието на древната държава Персия.
През неговото властване процесът на обединението на югоизточните славяни под скиптъра на българския владетел протича твърде интензивно. Подтиквани от българската държава, през 837г. срещу византийската власт въстават славянските племена от Родопската област, Беломорска Тракия и Македония. Голяма войска под предводителството на кавхан Исбул оказва помощ на славянското племе смоляни на юг и достига до крепостта Филипи (дн. гр. Кавала – Гърция). Българската войска разгромява византийската армия, изпратена от Цариград за потушаване на въстанието на славяните.
В чест на удържаната победа кавхан Исбул поставил надпис в базиликата на крепостта Филипи, който възхвалявал българския владетел и победата над византийците. В него се казвало, че българите са сторили много добрини на християните, но те са ги забравили и затова бог ги наказва.
Териториалното розширение на Българското ханство в различни посоки през първата половина на IX в. го превърнало в основна политическа сила в Европейския югоизток, която успяла да обедини “варварския свят” срещу Византия и Франкската империя. С включването на славянските племена от Македония в ханството неговите граници достигнали до Охридското и Преспаското езеро. За да противодейства на българското разширяване в Македония, империята си послужила с политически разпокъсаните сръбски племена. Конфликтът с тях се оказал единственият сериозен неуспех в активната и експанзионистична политика на хан Персиан.
В развитието на Българското ханство през разглеждания период протичат няколко основни процеса. Успоредно с укрепването и териториалното му разширение се осъществява централизацията на държавата чрез ограничаване на племенната самостоятелност и налагане на единна военно-административна уредба и законодателство; славинизация – чрез увеличиване броя на славянското население и ролата на славянската аристокрация в управлението и християнизация – чрез включването в пределите на държавата на християнизирани славяни и разпространение на новата вяра сред прабългарите. Възприемането на някои елементи от инсигниите и ритулатурата на византийския василевс, на ритуали и церемонии на неговия двор довело до византинизация на ханския двор. Тези процеси обуславят приобщаването на българското ханство към цивилизования европейски свят и неговия център на изток – Византия

ПРЕДСКАЗАНИЕ ЗА БЪЛГАРИЯ

Откъс от книгата „ЗА СЪДБАТА НА НАРОДИТЕ” от богомилския епископ Петър Осоговец, написана през 956 г. от Хр.

„....А в четвъртия ден Господ създаде звездите да красят твърдта небесна и да бъдат знамение за векове и народи. Седем едри звезди сътвори Предвечния и седем области в небето им повери”.

„И вложи Творецът седем духа в седемте светила, та седем ангела се родиха. И повери на всеки ангел да води по един от седемте народа”.

„И ангелите, на които бе поверено да водят народите, се сдружиха с ангелите, що бяха пазители на тези народи, та всеки народ имаше по два анагела: един да го води, а друг да го пази”.

„Слънцето разпери криле над Египет, Месечината над Междуречието, Вечерницата спря над Гърция, Звездата на пратеника покори с лъжи Юдея, Звездата на бранника – Рим, а Звездата на отшелника – Византия”.

„А народите не се бяха родили още на земята, но те живееха в чертозите на Господнята Всемъдрост [София]”.

„И всички народи получиха от Вечния по един звезден дух – само над България тъмнееше мрачина и звезден ангел не развя криле над нея”.

„И ронеше сълзи ангелът, що пазеше България, че всички си имаха другар, а той нямаше. И с плач поиска от Бога Твореца, ала нямаше вече звезда и звезден дух”.

„Духна тогава Бог в простора и осени с божествено мановение Млечния път, та рой светли ангели се родиха там и повели Бог Млечния път да властва над България”.

„И превратна беше участта на Египет, умряха двата народа близнаци в Междуречието, изгоря Гърция, погина Юдея, разсипа се Рим, само Византия и България останаха”.

„...Но този, що се вслушва в пророчески вещания, знае твърдо, че неволни бранни дни ще разсипят Византия навсякъде, а България като огнена птица [Феникс] ще се възражда от собствената си пепел, та докрай на вековете ще пребъде”.

„Защото гаснат звездите една по една. Ала Божия пояс ще свети вечно и Млечния път ще бъде светъл саван над мъртвата вселена....”.

Христо Танев; „Азът на българите”

История во кратце.....

История во кратце
о болгарском народе славенском

написа Иеросхимонах Спиридон Габровски в лето 1792

Предисловие
На когото се случи, най-много от очакване, да вникне в моя беден ръкопис, да чете или да преписва, моля смирено да ми прости, ако открие погрешност в него, или погрешност в ръкописането, или в граматиката, да не хули, нито да укорява, понеже не владея художественото писане; и не писах аз с намерението да поучавам или да показвам моя художествен разум и да получа /за товa/ похвала; но като виждах, че този славен преди това народ, сиреч царски и патриаршески, както и чадата му апостолски, бе доведен до такова крайно забвение и унижение, че нито един, и не само от простите, но и от учените хора не знаеше /за товa/. И нито се споменава за българското царство или патриаршество в сегашните векове. Поради това аз съжалих своя народ, и макар да не съм учен, дръзнах и написах кратко и малко, за да не остане в забвение до край. И не се удивлявай ти, възлюблени читателю, понеже аз писах не заради изкуството, а заради любовта си. За нашия славянобългарски народ е много трудно да се узнае истината и да се намери корена на рода му и от кое племе идва. И не само българите, но и целия славянски род, понеже те в древните времена на своя език писание не са имали, но писанията от чужди езици намираме,сиреч от чуждите летописи. На чуждите езици са писали за своите, и само за някои случки са писали за нашите, и ако са писали, не всичко е еднакво и вярно, затова казах че е много трудно. Свети Димитър Ростовски в своя летопис пише така: от шестия син Иафетов - Мосох - произлязоха кападоки, миссини, иллирийци, още и целият славянски език от Мосоха произлезе. Привежда и свидетел - светият пророк Иезекиил говори именно, че Мосох е бил руски княз, обаче някои не се съгласяват: едни /казват/, че не е от Мосох, а от Рифат, сина на Гомер; други /казват че/ от Догорм, брата на Рифат; а трети /казват че/ от Сармоф, праправнука на Арфадзад, синът на Сим. И за нашия български народ пишат, че българите са дошли от река Волга в лято господне 428. И като повоювали в Дация, сиреч Влахия, в лято господне 484 преминали Дунав и завоювали Мисия, сиреч Доброджа. А в друг летопис пише, че българите са дошли на Дунава от Азовско море по времето на цар Уалент, и като помолили Уалента, той им дал земя и се населили по Дунава. В друг летопис пише, че даки и мисагити са дошли от северните страни и се заселили от двете страни на Дунава. В своя летопис Йоан Зонар именно даките и сърбите нарича мисагитови българи; а в друг летопис пише: и дойдоха мисагититев лято от сътворение мира 4522 /986 преди Христa/ и се заселили от двете страни на Дунава, и се нарече тая /земя/ Мисиния от тяхното име. На юг от Дунав е Голямата Мисиния, а на север Малка Мисиния. И наскоро след като дойдоха, поставиха крал на име Иллирик. А след това тази земя се нарече Иллирик, вземайки името на княз Иллирик. И след като мина много време, в лято от сътворение мнра 4785 /723 преди Христа/, се родиха от рода на Иллирик два сина: единият по име Болг, а другият Брем, сиреч двама братя; те не можаха да живеят заедно, но разделиха земята и Брем взе /земята/ на север от Дунав, а Болг на юг от Дунава. Произлезлите народи от Брема се нарекоха бреми или пеми, а от Болга - болгаре. От пемите произлязоха словаки, а от болгарите - серби. Всички тези народи са иллирически.
За това свидетелствуват древните летописи: "Буфиер франзиский, георграф, говори: където преди беше земята Миссия, сега се нарича Сербия и Болгария, а дето ое зовеше Иллирик, сега се зове Славония". И пак Барний говори, че има град в Иллирик, сиреч в Мисия и Дакия, наричан Сардика, сега се нарича Средец, той беше столичен град болгарски посред Болгария. И пак унгарския летописговори така: Чешкия княз Брем произлезе от Иллирик, дето беше цялата словенска войска и дето се беше заселил целият български народ; и отиде на запад да иска за себе си земя в немските страни и се заседя между реките Висла и Албин и Висурка, сиреч Венсера, за които се знае, че са в немската земя, и на тези води построи град здрав и му даде име Бремен или Брземен, сиреч от обременение се успокои. Това е свидетелство, че и словени, и болгари, и чехи, всички са иллирически народ. И ако някой рече, че иллириците не са славянски народ, аз ще докажа със свидетелство, слушано във времето на римския цар Диоклетиан.
Тук Скарг отстъпва малко от Барония, за древността на нашия славянски народ говори така: "даже до тази година беше възможно да се съмняват какъв е този народ, който се нарича слави или склавини, или словене, или болгаре, или беми за тях се споменава в летописите отпреди няколко столетия, както че и са се заселили близо до Константинопол и гърци, и далмати, и в други страни, даже до Панония и Иллирия, дето сега е венгерската земя, но и до тази година като идваме и като четем французките летописи,не можем да се съмняваме, че тези народи са наши: полски, чешки, руски, словенски, болгарски, харватски, далматски и прочие. Понеже немците и до сега наричат чехите "бенами", и това е името на техния вожд - Лион. Приемаха за начален този народ, и нашият, рече, такова подобно име имааше. И за удобство се разбра, че от тези страни произлизат тези народи, дето сега е полската, чешката, руската и московската земя, даже до Волга - от нея /ca произлезли/ волгаргите или както се наричат болгари; и там, в източните страни, дето умножиха, тук отново отчасти се върнаха тия народи в първото свое поселение. Сиреч: когато бяха изгонени от Трояна кесаря, дойдоха в Русия. По времето на Уалента се завърнаха, искащи своето отечество и колко войни водиха с гуните, които сега се наричат венгри, показвайки древните свои /полстии/ предели; и съседство имаме с тях". Това пише Скарг.
История во кратце о болгарсом народе славенском
При смъртта на Ной синовете и внуците му, още в оная Арменска източна страна, при Араратската планина, живяха достатъчно дълго време. И като се разплодиха в такова множество, че вече им стана тясно в тая страна, тръгнаха от изток, и вървейки, дойдоха от пространната и плодоносна земя, своята родина, че да не притесняват своето множество /хорa/ и да имат в изобилие земни блага. Идвайки към тази страна, в нея преди тях отиде и Арфаксад със своето племе, и намериха поле равно и място пространно в земята Сенаар, по-късно наречена /тая земя Халдея и Вавилония/, и се заселиха там между реките Тигър и Ефрат в място красиво и плодоносно.
Като се преселиха на това място /от Армения в Сенаар/, техният живот се промени. След смъртта на Ной, хората отхвърлиха страха от Бога, и като следваха своята похот, повдигнаха божия гняв. И бяха разпилени по земята и езиците им - разделени. Беше тогава цялата земя пуста и единна и езикът на всички еднакъв. И рече човекът на своя ближен: "Елате да направим тухли, да ги изпечем на огън и да съградим за себе сиград и столп /кула/, на която върхът да стигне до небесата, и да оставим за себе си име славно преди да се разпръснем по лицето на цялата земя. " И се хванаха за делото, и тухлите им станаха на камъни и варовика на тиня. Тяхното дело не беше угодно на Бога, понеже се възгордяха не за славата божия, но да прославят своите имена; нехаеха за Бога, но за своето величие внимаваха.
Предводител на това небогоугодно дело бе Немрод, син Хусов, внук Хамов, етиопец /ара6ин/, исполин. Той задължи всички да /участват/ в стълпотворението; противно на Бога, така говореше на хората.
Жестоко и немилостиво е за човешкия род, което ще кажа; хората като безумни бързаха повече към злото, отколкото към доброто; посшахаха този богопротивен съвет и се покориха на Немрод като на свой началник и започнаха зданието.
Евер, един син от праотците Христови, син на Сал, внук на Каинан, правнук на Арфат, пра правнук на Сим; този праведен мъж и истинен богочетец, не одобряваше това богопротивно дело и се отлъчи със своето племе. Тия, които /работиха/ на това неполезно столпоздание, се трудиха четиридесет години и го вдигнаха по-високо от облаците, но не можаха да го завършат според своето намерение. Дойде Бог и размеси езиците им на седемдесет и един езика, а седемдесет и втория отана Еверовия, който от Адама започваше. Понеже Евер не взе участие в зидането на столпа, то и езика праотечески, негов и на племето му, се запази. И тогава неговото племе бе наречено евреи, а езикът му се нарече еврейски.
Като бяха разделени езиците на племената един от друг, и князете, които бяха началници всеки на свето племе, когато зидаха столпа бяха седемдесет и един князе, а над тях Имрод, като цар и владика, беше повелител. Като се размесиха езиците им, те не се разбираха един друг при беседа; ония които зидаха, нареждаха да им донесат камъни, тия им носеха вода; ония нареждаха да им донесат тухли, тия им носеха тиня или друго някое вещество. И бяха като изумени и ужасени, защото и страх ги обзе от господното невидимо пришествие и треперещи слизаха от височината на столпа долу. И тогава божия повеля и дух бурен падна върху тях и разруши голяма част от столпа, и уби много от тях, които с усърдие принадлежаха на зданието, и така преустановиха делото си.
Веднага след помитането на езиците, хората се разотидоха по вселената, всеки във своята част, от праотеца определена. Защото свети Ной в годината от своя живот 930 или в годината от сътворението на света 2572 /по Георги Кедрин/, по божие повеление, събра своите синове Сим, Иафет и Хам и раздели земята между тях; на Сим заповяда да приеме Азия, Иафет - Европа, а Хам - Африка, и всеки да се засели на своята част с племето си; заповяда им да не преминават границите си един друг, да не повдигат помежду си свади, вражди и войни, но всеки да живее от своя дял.
Говори и това Георги Кедрин, че този завет Ной е написал и връчил на Сим като най-голям от синовете. Тогава той бил /по Кедриновата повест/ на 431 години от рождението си. Обаче братята и племената им не съблюдаваха завета на своя отец Ной, а започнаха един друг да се притесняват и озлобяват, търсейки разправа, както по нататък ще разкажа.
Симовите племена, от синовете и внуците му произлезли, се разселиха в източните страни на Азия; Иафетовите племена заеха западна Европа и северните страни; Хамовото племе, което трябваше да иде в Африка и южнитестрани, остана в Азия, в Симовата част, при Немрод. Защото Немрод не замина оттук, но изгони от Вавилон Симовото племе и се засели тук с народа си. Обаче племето на Иафет не отиде цялото в Азия, за това ще разкажа по-долу.
Иафет имаше седем сина:
1. Гомер - от това племе излязоха гомирити и галати, още и кимери, пo-късно наречени цимбри.
2. Магог - от него произлязоха масиагити, готи, скити, а от тях турци и татари.
3. Мадай - от него произлязоха миди.
4. Иоан или Иован - от него: ионийския народ и греки.
5. Товал - от него: халвити, ивери и испани.
6. Мосох - от него: кападоки, мисени, илирийци, още и целия славянски език от Мосоха произлиза: за това говорят мнозина, както и свети Димитър Ростовски привежда свидетелството на светия пророк Иезекиил, говорейки именно, че Мосох е бил руски княз, но някои не се съгласяват:/едни считат, че славянския език е произлязъл/ от Рифат, Гомеровия син, други - от Тогорм, брата на Рифат, а трети - от Сармоф пра-правнук на Арфаксад, син Симов. Също и сам свети Димитър Ростовски не е съгласен, сиреч не потвърждава нарочно, че славянския език е произлязъл от Мосох. А говори, че Рифат и Тогорм са внуци на Иафетови, синове същи на сина му Гомер. От него /Гомер/, от кимврите или цимбрите произлиза бившия славянски език. Поради това всичко е съмнително.
7. Седмия син Иафетоф е Тирас - от него /произлязохa/ траки или тарсини.
Говори Зунар: веднага след размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, хората се разпръснаха по родове по цялата земя и двама от Иафетовите синове тутакси дойдоха на север и се заселиха на две планини, много големи; името на едната планина е Тавер, а на другата Аман. И се умножиха там, и като слязоха от ония планини, дойдоха на реката наричана Танаис /Дон/. И се разпръснаха на изток и даже на запад, обаче кои синове Иафетови са, не споменава, само говори: "от имената на синовете Иафетови се наименуваха и местата". Ако всичко е така, то за удобство може да се разбере, че те не са други освен Гомер и Магог, но е опасно да се изисква, защото те бяха най-голеите синове Иафетови. Защото третия син Иафетов - Мадай - остана в Азия с цялото си племе, сиреч в Мидия; четвъртия син Иован отиде на островите; петия син Товал остана в Азия при ппанината Капсийска; шестия син Мосох остана в Азия, даже до теснината на Понтийско море и премина в Европа и се засели с целия свой народ, и се нарече тая земя на негово име Тракия.
За татарите
Понеже Зунар говори, че според имената на синовете Иафетови, се наименовали и местата. И казва: името на едната планина е Аман, "аман" е дума татарска, природна, тя има значение и по славински: "ох" или "оле". Другата планина е Тавер или Таур. Географите говорят, че има една планина в Азия, която се нарича Таур - започва от Черно море и отива на изток, разделя Азия на две и стига даже до океана - море голямо, широко и е висока повече от всички земни планини. Наричат я с различни имена: в Персия и в Индия я наричат Тавер, а в Черкезия и в Горизина и в Татария се нарича Карбаз: "карбиаз" също е природна дума, татарска. По славянски ще рече "сняг бял". Оттук става ясно, че някои татарски народи са от племето на Магог. И още от Каръбазските планини, от двете страни на Каспийско море, на север и на изток, даже до океан - море са се заселили татарски народи: Бактария, Кинезия, Калмики, Сибер, Казан, Астрахан. И съд сквернейшии, даже до последния човек. За тях светото писание говори: че ако и пред страшния съд изпязат и пред второто пришествие на Господа наш Иисус Христос, ще ядат човешки тела. Всички тия племена са от племето на Магог.
За цимбрите
Другият Иафетов син, за когото говори Зунар, е Гомер, който е най-големия син на Иафет. От него произлязоха: гомерити, и галати, и кимери, наречени по-късно цимбри. Както говори Зунар, преди всички те слязоха на реката Танаис и се разпръснаха по западните страни. Те били цимбри, както и Стриковски, и прочие летописци пишат: цимбрите имат своето родство от най-големия син Иафетов - Гомер. От него първо се назоваха гомери, после бяхаа наречени цимбри. Като се размножиха по родове, едни останаха в дивите поля, други над реките Дон и Волга, трети над река Богом, и други над Днепър и над други реки, и други над Черно море, дето е Очак, Крим и над езерото Меотис или Азовско море; едни останаха дето е Волен и Подолие, Подляшие, Жмуд и Литва, защото от тези цимби произлезе и литовския народ. Говори Стриковски: от този цимбрийски народ, през времената , произлязоха хора, които бяха наречени: еднии готи, епиди и половци, и печенеги, но всички те бяха цимбри - народи войнски, мъжествени. И когато от северните страни, по-точно където сега са литви, пруси, шведи, заради неплодородната земя, дойдоха до Франция и Испания, после от тук до римляните. Римляните не искаха да си дадат земите, но те започнаха война с римляните и много пъти ги побеждаваха, и разшириха своята територия, и се размножаваха както искаха. После, но не много скоро, като поживяха в мир в тези изобилни страни, разбогатяха се и се обърнаха пак към воинските дела, но внезапно от някой римски вожд на име Марий, бяха безпощадно победени. Поради това, като отслабнаха силите им, цимбрите пак се върнаха в северните страни, и седяха в различни места и страни над горе речените реки и всички се различаваха по вяра: едни бяха християни, други си останаха поганци. До тук от Синопсис печерский.
Оттук става известно, че ако не бяха цимбрите славянски род, първо, никога не е имало славяни в Испания или Франция, или в Рим, и пак са се върнали назад да търсят своята земя и второ: всички по вяра се различават - едните са християни, а другите поганци. Славянският народ, колкото е божията милост, всички са християни: болгари, серби, руси, великоруси, литви и прочие - целият славянски народ; а малка част /изповядват/ неправа вяра: лехи, чехи, харвати, обаче не са поганци.
За Мосох, прародителя славяно-български и за племето му
Както говори Зунар, Мосох е шестият син Иафетов. От имената на Иафетовите синове се наименували и местата /където живеели/. След унищожаването и размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, веднага в Азия, между Черно и Бяло море /Мосох/ се засели с племето си, и то като се умножи в Азия, настъпвайки от ден на ден, достигна до Каръбазските планини, до главата на Черно море, в северните страни. И се заселиха, както говори Зунар, на хълми, наричани Месхи - има такава планина между Иверий и Черно море - сега там живеят два рода: гере и лигии, на реката, наричана Термодонт. От името на /Мосох/ се назова и тая земя Месиния, а ппанината - Месха. - До тук от Зунар. Защото и Стриковски говори: по /времето/ на потопа, Мосох излезе от Вавилон с племето си веднага в Азия и Европа, над бреговете на Понтийско и Черно море, и остави народи мосховити от неговото име; и оттук народът се умножи, настъпвайки от ден на ден към северните страни зад Черно море, над Дон и Волга и над езерото Меотис, дето Дон се влива, и над дунавските и днепровските и днестровските поля, нашироко засели своето /племе/, което се разпространи според намерението на своя отец Мосох. Защото ако /думата/ "иафет" се тълкува като "разширение" или "разширителен", така подобно се казва и за /думата/ "мосох", равна на "разтягащ се" или "надалеко протягащ се". И така, от Мосоха, славянския праотец, по наследство идва не само Москва, но и целия славянски народ.
За Илирик, първия български крал
Българският народ, който е един от най-първите и най-стари народи в християнство и царство, глава и предводител на целия славински род, води племето си от Мосоха, както и другите славински народи. Първо излезе иззад Черно море в годината от сътворението на света 4522 /986 преди Христa/ и се засели от двете страни на Дунав, и се наричаха тогава мисини, поради което и тая земя се нарече Мисиния по името на праотеца Мосох; на север от Дунава тая земя се нарече Малка Мисиния, а на юг от Дунав се нарече Голяма Мисиния. Първият, който се постави за крал бе по име Иллирик, и този Иллирик първи се би с тракийския крал Ираклий и го победи и го прогони зад морето. Беше Иллирик голям юнак и се биеше с околните народи и винаги побеждаваше. И разшири своята земя от Черно море дето се влива Дунав, към запад от двете страни на Дунава, даже до река Слава или Сава, дето сега е Белград. И построи три града над Истър, сиреч Дунав: първия Радостол - Силистра; втория град Преслав, тоя град беше недалеко от Шумен и беше разрушен от гръцкия цар Цимехв лято господне 992, сега едва се разпознават градските стени. В следващото слово ще разкажа подробно; третият град бе Тернов, гърците го наричат Мисипопол, а четвъртия град построи над река Сава и го нарече на своето име - Иллирик. И защото беше голям юнак и славен, нарече народа и земята на името си Иллирик - иллирици.
За Бладилий, втори крал илирически
След Иллирик дойде втори крал на име Бладилий в годината от сътворението на света 4685 /823 преди Христa/. Той първи се би с македонските царе и ги победи, и ги направи поданици, и като живя достатъчно време, умря.
За Колад, трети крал илирически
След Бладилий дойде трети крал на име Колад в годината от сътворението на света 4745 /763 преди Христa/. Той беше много нечестив, зъл, сластолюбив, блудник, суров и, просто да кажа, баща на всяка неправда, а най-много мъчител немилостив. Поради това сатаната го залюби и го постави отдясно на себе си, отдавайки му чест, достойна за делата му. Когато се смесиха с елините и римляните, иллирийците видяха, че те имат кумири и идоли и им се покланят. И Колад пожела да бъде бог и да му се покланят като на бог, а не като на крал. И роди два сина: името на първия бе Болг или Боу; и когато се роди първият му син Болг, заповяда на народа си по цялата негова земя да тържествува, сиреч да празнува в месец декември, 24 ден - да ядат и да пият и да пеят песни сиреч "Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе", и прочие /словa/ повтарящи многократно и споменаващи името Колад. Даже и до днес има такъв празник у българите. Ако и да се покръстиха, българите не забравиха този дяволски обичай. След това Бог го уби с гръм и така измоли окаяната си душа.
За Брем, четвърти крал илирически
След смъртrа на Колад дойдоха синовете му Болг и Брем в годината от сътворението на света 4785 /723 преди Христa/, и защото много крале победиха и много земи завладяха, възгордяха се и не мируваха помежду си: разделиха своята земя на две части, сиреч Брем взе /земите/ на север от Дунав и на запад и завоюва земите даже до Балтийско море до Померания, и се заселиха там и /народа му/ се назова по името на своя крал - бреми или пеми - сегашните чехи. Померания, която е земята Брандбурия и не само Брандбурия, но и Сведия и великата Скандинавия, която сега се нарича Данимарко. И когато се върна отгам, отиде срещу сарматите и русите и ги победи, и град построи в земята им и го нарече Нов-город. До тогава русите нямаха град, ни села: живееха като диви в къщи по полята, сиреч прехождаха от място на място. И когато се върна оттам в Сармация, бе убит от своите.
За Болг, петия крал илирически
Болг беше брат Бремов и завоюва Тракия, Македония, Далмация, /стигнa/ даже до Бяло море и Рим. И той бе подобен на своя баща - голям мъчител: заповяда на народа да се нарича на неговото име болгаре, и от това време иллирийците се наричат болгари, а не както някои мислят, че от река иде /името/ болгари. Гърците като нямат словото "буке" /буквата "Б"/, не могат да кажат болгари; а римляните, имащи буквата "Б" могат да кажат болгари.
За Лил или Ладо, шести крал български
След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 /588 преди Христa/. Зунар пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, и излезе да го посрещне римския цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на /деня/ на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, /в които/ често се споменава името на този бяс: "Ладо, тъй Ладо", сиреч вечерта срещу свети Василий, слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни - щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен - на когото е пръстена, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.
За Перун или Пеперуд, крал български
След смъртjа на Ладо, дойде Перун или Пеперуд. По това време се роди Александър Македонски, и той /Пepyн/ взимаше данък от Филип Македонски, докато порасна /синът му/ Александър. Когато Александър възмъжа, дойде срещу Перун и разби войската му, уби Перуна и зароби двата му сина.
Сега българите почитат Перуна по време на суша: събират се юноши и девици и избират един, или от девиците, или от юношите, и го обличат в мрежа като в багреница, и му плетат венец от бурени в образа на крал Перун, и ходят по домовете, играят и пеят и често споменават този бяс. И поливат с вода и този Перун и себе си. Хората са безумни, дават им милостиня, а те като съберат милостинята, купуват ядене и пиене и правят трапеза. Ядат и пият за славата на този Пеперуд. И като правят това, кланят се идола, и не считат това за грях. Така и във вечерта на Рождество Христово ходят цяла нощ, пеят песни богомерзки и не считат това за грях.
За Александър Македонски
След смъртта на Перун, Иллирикия остана под властта на Александър. И взе Александър цялата войска иллирическа и двата сина на Перун и тръгна да бие вселената. Когато Александър се завърна от Индия, иллирийци поискаха от Александър част от земята си и той им даде Македония, своето отечество, в годината от сътворението на света 5038 /470 преди Христa/; и им даде писмо написано на кожена хартия със златни слова: "народ славен и непобедим";/даде им/ още и царска титла за преголямата храброст и за преславната победа, с която победи с тях вселената, а сам остана във Вавилон. И от тогава приеха българите името славяни и македонци да се наричат. И така, както рекох:/българите/ владееха не само изток, но и запад, Германия, Франция, Италия, и самия велик Рим, даже до годината 5604 /96 след Христа/.
За Троян римски кесар
В годината от сътворението на света 5604, от Рождество Христово 96, дойде за цар в Рим по име Троян. Този Троян като прие скиптъра на римското царство, запита съветниците си: "Има ли в света царство, което да не ни се покори?" Съветниците отговориха: "има, царю, народ див, славянски, който воюва с Александър Македонски; този народ не само че няма да ти се покори, но още и дан взимаше от римските царе". Троян запита съветниците: "Какъв е този народ, когато вселената се покорява на великия Рим?". Защото тогава Рим държеше под властта си не само западните страни: Франция, Германия, Испания, които са в Европа, но и цяла Африка, и Азия, Понт, Армения, Колфия, Иверия, Алвани, Сирия и всичките източни страни бяха под негова власт. "Нетърпейки - говори Иапиан, ритор римски - срам, /Троян/ събра безчислена войска от различни езици и дойде срещу Декефал, словенския крал, за да му отмъсти". Това свидетелствува Иапиан ритор в 23-то слово, написано за римляните. Не търпеше всяко лято да им дава данък, а пожела да им отмъсти, защото тогава славяните имаха крал на име Декефал. Неговият народ вече бе се преименувал на даки и той имаше престол в Будим. Като видя Декефал, че Троян иде срещу него с голяма сила, изпрати посланици в източните и северните страни и призова целия славянски народ: руси, алани, сармати, костобоки, печенеги, пеми, болгари. В станалото сражение, първите словени убиха много от фригите, много от римляните бяха ранени и падаха, защото се намериха в това обкръжение, и сам Троян раздра дрехите си и ги превърза. И завладяха тая страна много трудно и римляните се приближиха до палатите на Декефал. Като видя това Декефал изпрати посланици при Троян да рекат: "Предавам ти оръжието и нашата хитрост и всички твои искания ще изпълня, мир направи с мене". След това дойде сам и му се поклони до земята като на самодържец. След това Троян се върна в Италия, водейки със себе си славянските посланици. И като дойдоха на събора, свалиха оръжието си и като свързаха ръцете си като пленници, беседвака много и помолиха за мир и се примири с тях. И като сключи мир, те развързаха ръцете си и облякоха оръжието си. След това Троян направи тържество в Рим по случай победата над славяните. Но след кратко време Декефал не удържа на думата си и пак се вдигна срещу Троян. Троян събра голяма войска и дойде пак срещу Декефала, и направи мост на Дунава, такъв какъвто е невъзможно да се каже сега. И с голяма мъка преминаха Дунава, и Троян победи славяните и ги гони чак до Нестра. Декефал като се отчая от живота, закла се сам.
Говори свети Димитър Ростовски: Троян не би победил Декефала, ако християнската войскане бе с Троян, защото по това време в Рим имаше много християни, които тайно служеха на истинския бог, и те бяха не само от простите /люде/, но и благородници. А след това с венци мъченически се сподобиха - на своите угодници Бог даде Траянова победа. А останалите славяни, сармати, руксоалани направиха от Нестър даже до Дунав окоп /ров/ и отново се опълчиха , срещу Троян, и като не можаха да го победят, се върнаха. И дето е окопа, той и до днес стои, го нарекоха Троян. А останалият славянски народ от Нестър даже до Дунав /Троян/ събра и пресели в Далмация, а да не би като се отрече от него, пак да въстане, и ги нарече шерби, сиреч по римски език - роби. И тогава този народ се нарече серби, и колкото се намираха в неговата земя курви, разбойници, и тия които се намираха в Италия, ги пресели в Дация, сиреч дето сега живеят влахите, защото влахите от Италия водят племето си. И построи Троян над река Прут палати и постави стража, сиреч предел или граница. И постави там 20 хилядна войска, а сам премина Дунав при Никопол и заповяда да се построят каменни мостове над реките от Дунав даже до Бяло море, през цялата България - дето и до днес тези мостове се знаят. И от тогава остана Итллирик или Болгария роб на римляните чак до великия Константин.