The Bulgarian Rulers

България като мост в историята..

Всеки народ е особен и има своя собствена, различна от на другите народи историческа съдба. Едни народи са големи и силни, организирани са в държави с важно място в геополитиката и определящи нейния ред и законите й. Други са малки и немощни, кретащи в обоза на историята и съпровождащи послушно големите и силните, онези, които вървят далеч преди останалите. Народите очевидно са като хората и като хората съществуват в някаква общност, изградена на иеархически принцип със строга субординация. Иначе човечеството би изпаднало в безконтролен хаос и щеше бързо да се самоунищожи в него. Народите имат зададена мисия и когато я изпълнят, потъват в историята и изчезват в нея.

Българският очевидно не е изпълнил мисията си, тъй като още е жив, макар да се е смалил и да преживява и днес тежки изпитания! Въпреки че българската държавата на два пъти (през ХІ-ХІІ в. и ХІV-ХІХ в.) изчезва и се възстановява мъчително след дълго и търпеливо очакване и след революционни действия и помощ отвън! И ако първото падане под чужда власт не е чак толкова фатално от културна и от цивилизационна гледна точка, тъй като влизаме в състава на Византийската империя и по-тясно се интегрираме с културата и цивилизацията, към които по принцип принадлежим след официалното покръстване през ІХ в., то второто – в края на ХІV век, когато падаме под властта на Османската империя, е с тежки последствия и рязка промяна в геополитически план. От друга страна обаче то е знаково изпитание за българската устойчивост и за способността на народа да оцелява и възкръсва след трагични събития.

Средновековната българска държава се създава през VІІ в. върху територията на Византия като военен съюз между два народа (славяни и прабългари), в рамките на който по-късно се образува новата славянобългарска народност. Тази държава се дислоцира на северо-западния фланг на християнско-византийската цивилизация. Тук или в близост до нея се очертава границата между Западната и Източната Римска империя, между Западната и Източната църква. Византия признава бързо новообразуваната държава, тъй като осъзнава нейното важно значение на охранител на северо-западните й граници и буфер между нея и нашествията на варварските племена отъкм Дунав. Славянобългарите трябваше да възпират опитите за инвазия в империята на народи и племена, които биха я разрушавали и ерозирали отвътре. Византия отстъпва своя територия и се примирява с политическия съюз между двата народа, защото осъзнава ползата от силен фортпост срещу северните набези. Тази надежда се оправдава няколко века поред – чак до ІV кръстоносен поход през 1204 г., когато и разложената вече и сериозно боледуваща Византийска империя бива покорена от латините. Истинските и смъртоносни заплахи за нея идват от юг, където тя няма такава солидна преграда пред враговете на православно-византийската цивилизация.
Славянобългарската държава и славянобългарският народ се включват в охраната на едно огромно културно и цивилизационно богатство и в спасяването на православието.
Историческото значение на тази заслуга е наистина огромно и неизмеримо. При цар Петър (927-969) българската държава се приобщи окончателно към византийската цивилизация, християнизира се окончателно, разви плодотворно културата и утвърди ролята и мястото на Църквата в държавния, политическия и битовия живот на народа. По време на царуването на цар Петър се оформи аристокрацията и институциите на властта. От военна организация, каквато е била до него държавата се превръща в стабилен институт за развитие на икономиката, културата, църквата. На българския владетел официално е признато правото да се нарича цар – най-високият титул на владетел на държава, а архиепископът на Българската църква е въздигнат в сан патриарх. Сега тя не е само охранител на границите на тази цивилизация, но и активен неин строител и душа и сърце на славянския й елемент. България се подготвя да изпълни предстоящата си роля на мост и трансмисия, която историята по Божи промисъл й е отредила, защото това е времето и на подготовката на бъдещото величие на Русия и на преместването чрез и през България на центъра от „Втория” към „Третия” Рим. От България тръгват писаните на славянски език свещени и богослужебни книги и чрез тях източното християнство достига до Русия и се разпространява по всичките нейни територии, като й придава нов смисъл и значение. По същество това е грандиозен исторически преход, предзнаменование за нов геополитически ред и утвърждаване на нова цивилизация. Но това е знак за скорошната гибел на Византия! България трябва да изпълни мисията си в този случай и да пренесе постепенно всичко духовно ценно от Византия в Русия и на славянския свят, за да го запази и за да оплоди бъдещото величие на „Третия Рим”.

Средновековна България се намира по средата на духовния път между Константинопол и Рим. През нея преминават папските мисионери и участниците в кръстоносните походи, чиято цел е да приобщят към католицизма българите и народите, населяващи Византия. Стремежът на папата е да завоюва Константинопол и да го постави под своя диоцез. Кръстоносните походи трябва да осъществят този грандиозен замисъл. Трябва, но преградата им е именно България. Независимо че и други български владетели след покръститетеля на българския народ княз Борис-Михаил (852-889) са демонстрирали сърдечни отношения с Рим и дори са пращали емисари за установяване на контакти за евентуално преминаване към западната църква, Българската православна църква отстоява заедно с държавата православния характер на България и спира католическата инвазия към Византия и южното славянство. При това с цената на жертви, разорения и много сили. Никак не е случайно, че тя остава и до днес православна държава и тук католиците са твърде малобройни и с нищожно влияние върху духовния живот.

Българите запазват своето православие и по време на османското владичество, макар вероятно да бе възможно по-рано да се върне отнетата им политическа свобода, ако бяха поели ръката на западната църква и бяха помогнали най-напред на полския крал Владислав Ягело през 1442-44 г., а по-късно и се бяха поддали на католишката и протестантстката пропаганда.

България брани северните граници на византийската цивилизация и е пречката и за Рим да покори духовно Балканския полуостров, а от там да наложи властта си върху целия славянски свят. Това е другата голяма заслуга на България в изпълнение на нейното историческо по Божи промисъл предназначение. Цената обаче е твърде висока: в края на ХІV век България изчезва за цели пет века от политическата карта на Европа, но благодарение именно на историческата роля, която е играла и която предстои да изпълни, продължава реално да е жива и да се подготвя за новата си съдбовна мисия.

С падането на Византия под напора на османските турци през ХІV в. Западната Църква би трябвало да се счита за победител в спора Изток-Запад. Вселенската патриаршия продължава да обгрижва православните в Османската империя, но зад нея вече не стои могъщата империя, за да бъде влиятелна както преди в световните дела. А Западът вече е поел пътя на новата социално-политическа и икономическа система и скоро ще завоюва новия свят и да постави под политическо и икономическо влияние и зависимост цяла Европа. Но със засилването на Русия, което е видимо още от края на ХІV в. и след падането на Византия и България под властта на османските турци противостоенето „Изток-Запад” придобива нови измерения. Русия става защитник на поробените православни народи, от които най-голяма е групата на южните славяни, сред които са и българите. Добре е да се знае, че православните патриарси още след окончателното падане на Византийската империя под властта на Османската империя се обръща към руския император за намеса и избавянето им от робство. И това те правят постоянно чак до ХІХ в.

Новите реалности в Европа от Модерната епоха наистина по новому наложиха разглеждането на проблема за противостоенето „Изток-Запад”. Могъществото на Русия подсказва необходимостта от нейното присъствие на Балканите и в славянския и православния. Така се появява т.нар. „Източен въпрос”, който е възелът на противоречията в европейската политика от ХVІІІ век насам. Западът е съгласенва с мотивите на Русия и привидно не пречи на тяхната практическа реализация, когато те се отнасят до освобождението на поробените православни славяни и сам работи за ликвидацията на Османската империя, но не дава това да става с резки движения, които да разрушат геополитическото статукво и се наклонят везните на влиянията в полза на Русия.

„Източният въпрос” още с появата си е осъзнаван като цивилизационен, защото съдържа в себе си необходимостта от създаването, както смята Ф. И. Тютчев, на Православна славянска цивилизация и възстановяването на „Втория Рим”, т.е. Константинопол (дн. Истанбул) като главен център на православната цивилизация. В тази необходимост е и цялата му същност и смисъл. И макар не всички да говорят за това, на всички е ясно, че става дума именно за такъв процес, а не за просто „владеене на проливите”.

Ф. М. Тютчев правилно твърди, че Константинопол не случайно става център на християнството и с тази цел е построен от император Константин Велики. Той е главен град на Източната Римска империя и седалище на вселенския патриарх. В Константинопол се запазва истинското християнство така както ни е завещано от Светото преданията и Светото писание. Изпитанията на православието са тежки, но с падането на Византия и на православните славяни под османска власт се проверяват неговите носители и хранители. Изпитанието се дава не кога да е, а точно когато Русия може да замести Втория Рим и Византия.
И ако през 1878 г. след войната с Турция Русия се беше възползвала от даденото й от историята право да завладее и задържи за себе си Константинопол, т.нар. „Източен въпрос” щеше да бъде окончателно решен. Но Русия не можеше да има такова намерение, понеже в края на ХІХ век идеята бе узряла само в нейния секуларен вариант, а именно политическо освобождение на православните народи на Балканите, а не в целия мащаб на Божия промисъл като възстановяване на „Втория Рим” и създаване на Православната империя. В резултат на това европейската карта бе така разчертана, че да се осъществи принципът „разделяй и владей”. Новосъздадените национални държави на Балканите не се разположиха върху историческите си територии, а самите нации не се обединиха, разхвърляха се по съседни земи и станаха източник на двустранни и многостранни конфликти.

Някои оприличават Европейския съюз на Римската империя. Всъщност, това е и идеята на неговите вдъхновители и създатели. Чрез новата Римска империя те искат да обединят европейските сили за рязък икономически скок и тотално господство върху света. Ала е очевидно, че необявената цел е да се възстанови империята в нейния западен езически вариант, чрез което да се сложи ръката върху властта и се установи влияние върху източната част, т.е. православната, като се намали до минимум ролята на православните християни (при това откъснати от Русия) в решаването на световните дела. Европейският съюз е теория и практика, противоположна по дух и смисъл на християнско-православната концепция за европейското устройство, а това значи и на Божия промисъл, поради което не може и да се осъществи за дълго време. Поради това изключва Русия, но приобщава западните славяни и прави жест на православните (между които и южни) с приемането на България, Румъния и Гърция, като не им отрежда мястото, което те биха имали в другата концепция. Самото присъствие на православни славяни (българите) и изобщо на православно-християнски държави като Гърция, България, Румъния, Кипър прави този съюз проблематичен, но насочен единствено срещу Русия.
Европейският съюз има намерение да разреши окончателно и т. нар. „Източен въпрос”, като включи и Турция в себе си и така да възстанови в пълния й обем Римската империя. Това решение не е „съобразяване с реалностите”, а политически ход за изпълнение на плана по „западен модел”. „Втори Рим” няма да има, а „Третият” ще бъде постоянно под прицел и обезсилван с отнемане на възможности преди възстановяване на империята в нейния „източен вариант”.

Правилното и целесъобразно, по Божи промисъл, възстановяване на „Втория Рим” е необходимо на историята, за да започне ново развитие на човечеството, основано вече на ново обществено (аз ще го нарека религиозно) съзнание. То е необходимо и заради изчерпването на целия досегашен модел на развитие и особено на развитието през Модерната епоха. Рано или късно всяка система се изчерпва и настоява да бъде сменена с друга. Така е и сега. „Източният въпрос” е този, който дава знака, че чрез решаването му ще настъпи необходимата смяна и ще започне нова епоха. И България отново ще бъде мостът, по който ще се осъществи движението към обновения „Втори Рим”.

Панко АНЧЕВ

Прокълнатите български царици...

КОСАРА - ЖУЛИЕТА ОТ ПРЕСПА

Има една жена, чиито живот протече на прага на хилядолетието стана символ на несъкрушимата сила на любовта на българката. В една смутна епоха на кръв, предателства, заговори, сплетни и много смърт. Ама то кога ли пък българите не са живели в такива епохи?
Косара е най-голямата дъщеря на трагичния, но и могъщ български цар Самуил. Животът на Косара е изпълнен с превратности – пред нейните очи, баща й се възцарява, а е бил само един от многото българските военачалници.

Косара бе свидетелка и на страшното рухване на държавата ни. Не може да не се е обсъждал страстно в семейството й един от на-позорните мигове в нашата история, когато синът на Петър І, внукът на Симеон, цар Борис ІІ пристъпвал в Константинопол опозорен и със сведени от срам очи след колесницата на византийския император Йоан Цимисхи.

А пред очите на Косара погинало и семейството на чичо й Арон – баща й наредил да бъде безпощадно изтребено. В това убийство се корени и трагичната съдба на Косара, сякаш Бог наказа нея заради грехът на бащата.

Единствен оцелял от жестокия, макар и напълно справедлив, гняв на Самуил се оказал синът на Арон – Иван Владислав. Спасен бил, твърдят летописците, поради горещите молби на сина на Самуил – Гавраил Радомир. Иван Владислав му се отплатил като го убил и се възцарил на негово място.

Косара била свидетелка и на несекващите войни на своя баща. В една от тези войни Самуил пленил князът на сърбите Иван Владимир, оковал го във вериги и го затворил в тъмница.

Но пленникът пък пленил дъщерята на победителя си!
Любовта им пламнала навръх Великден.

На този ден византийските християнски традиции повелявали да се направи нещо добро за страдащите. Така византийският император сам, със собствените си царствени ръце измивал краката на седмина просяци в Константинопол. Косара пък посетила затвора и тук видяла за пръв път пленения княз Иван Владимир. Заговорила го и се влюбила до полуда. Любов от пръв поглед съществува, все пак, колкото и да не ни се вярва. Това, което последвало било наистина все пак твърде неочаквано, защото съвременните й летописци пространно описват тази луда любов. Тя наподобявала пожар, тя приличала на земетресение, тя се извисила и едва не пробила небето...

Косара заявила по женски твърдо на своя баща Самуил: “По-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за друг мъж!” Разбрал навярно бащата, че такива думи не са голословни закани.

Какви са били чувствата на цар Самуил? Те не са били описани от летописците, но драмата е безспорна и явна – в душата на българския владетел са се борили държавническите интереси и бащинската любов. Кое е надделяло не е напълно ясно, но цар Самуил се съгласил на брака. Така българската столица Преспа станала свидетелка на покъртителен, щастлив обрат и на странна игра на Съдбата – плененият княз Иван Владимир бил освободен от оковите и въведен в царския дворец. Тук се състояла сватбата – през 999 г.

Някой подмятат, че не е невъзможно това да е бил “политически брак”. А аз си мисля, че от този изненадващ брак българският цар Самуил е почерпил и политическа изгода, а като върнал княжеството на своя зет, спечелил един съюзник срещу мощния си враг – империята на византийците.

Последвали 17 щастливи години за Косара и Иван Владимир. За щастието трудно се намират думи, за него не се разказва, то се изживява, то се изпива на жадни глътки, а времето лети.

Има ли по-възвишена поезия от тази – да срещаш изгрева и залеза до своя любим, да го съзерцаваш денем и нощем, всеки миг и да му се наслаждаваш. Щастието на Косара е било пълно, истинско, защото жената е жена само когато люби.

Но все пак щастието на Косара е било само в личен план, защото българската държава през всичките тези години изживявала своите трагични събития и катаклизми. Един след друг следвали военните походи на византийците срещу българите, а коварствата и сплетните, на които ромеите били неподражаеми майстори подривали и разтърсвали българската държавност. Най-подир Самуил загубил своята армия, изживял ужаса от гледката на ослепените си войници. Една драма достойна за Шекспир – защото мъката погубила българският владетел.

Когато Самуил починал наследил го синът му Гавраил Радомир. И последвала нова драма - убил го неговият братовчед, този същият, когото той спасил навремето от страшния гняв на баща си Самуил. И веднага се сещаме, че няма ненаказано добро, поне в нашата си трагична история.

Възцарилият се на българския престол Иван Владислав, изпратил покана към съпруга на Косара да го посети. Но кой може да излъже женското сърце? Косара разбрала, че посягат хищно към любовта й. И като истинска жена успяла да убеди мъжа си тя да се срещне с българския цар, човекът убил нейния брат! Изрекла слова, от които прозира безумно влюбената жена : “По-добре мен да убие, само ти не загивай!” Любовта, истинската, е винаги готова на жертви, знайно е. Изумително е умението на Косара да убеждава мъжете – както навремето сторила с баща си Самуил, така и сега успяла да стори с мъжа си. Вярвала, че ще сломи и цар Иван Владислав, че ще успее да победи Съдбата. По женски страстно, по български истински вярвала.

И Косара се отправила на среща с българския цар, това е наистина нечувано в онзи тогавашен мъжки свят – съпругата на един владетел да посещава друга страна и да преговаря! Има нещо обречено в усилията на Косара да спаси любимия си. Тя сякаш е изпълнявала жесток ритуал като жрица на собствената си любов. Пристигнала Косара в престолния град Преспа, посрещната била както подобава - по царски, но веднага разбрала, че се е оказала в плен. Последвало ново коварство – съпругът й бил пак поканен с писмено послание, ехидно бил попитан защо се страхува, получил като дар и златен кръст. Иван Владимир отговорил обречено, че дървеният кръст би го зарадвал повече.
Сега вече в интригата за унищожаването на княза на Зета се включил и българският тогавашен макар и престарял, патриарх Давид – пристигнал при Владимир, поднесъл му дървен кръст и писмо с уверения, че нищо лошо няма да му се случи в Преспа. Владимир тръгнал и още по пътя разбрал, че е обречен на смърт, защото попаднал на изкусна засада, устроена от хората на българския цар.

И точно в този миг можем да си дадем сметка за силата на тази изпепеляваща любов. Иван Владимир е могъл да се завърне, да запази живота си. Не го направил, продължил към своята Голгота на Любовта. Защото любовта го тласкала към Преспа – та нали там била Косара, там била обичта му! Въпреки че разбирал пределно ясно – вместо Косара ще срещне смъртта. Но той знаел – длъжен е да направи опит, макар и обречен отново да съзре своята любима. Пристигнал в Преспа и първото, което сторил било да влезе в черквата, да помоли Бог да спаси Косара и любовта им.

Коленичил князът на Зета и прострял ръце към Христос – милостивия, проповядващия обич между людете, помолил му се жарко да спаси любовта му. Обърнал лице и към светата негова майка Богородица и всичко й разказал – от начало до край – за своята страстна любов й разказал.

Когато Иван Владимир излязъл от черквата, войниците вече го чакали с голи мечове в ръце. На самия праг той бил жестоко и безпощадно посечен. Денят бил 22 май, а годината 1016, единствената съхранена дата в тази трагична кървава любов.

Да би бил по-друг народът ни, щеше на тази дата да слави влюбените Косара и Иван Владимир, а не да привнася чуждоземни празници…

Преданието разказва, че когато войник посегнал с гол в ръката меч за да го стовари върху Иван Владимир – ръката му се вкаменила. Тогава князът извадил своя меч и вместо да се защитава подал го на друг войник и му рекъл:” Изпълни дълга си!”. Войникът отсякъл главата на Иван Владимир и тя полетяла, но князът я сграбчил с ръце и така отново понечил да върви по пътя си – към своята Косара.

Войниците наблюдавали ужасени как обезглавеният княз вървял и мълвял името на своята любима. Кой казва, че Любовта не сътворява чудеса?

Вървял князът понесъл в две ръце отсечената си глава, а окървавените му устни шепнели името на неговата любима Косара, кръвта се леела като поток.

И тогава Света Богодорица се смилила над нещастния влюбен и приела душата на княза в обятията си.

Рухнал в прахта Иван Владимир, търкулнала се главата му, а войниците като хипнотизирани наблюдавали как устните на княза все така шепнели името на Косара...
Да би бил по-друг народът ни щеше да сътвори стихове, песни и драми за окървавената любов между Иван Владимир и Косара. Ако това бе се случило, бихме били и по-други навярно. И съдбата ни би била непременно по-различна.

В този храм, пред чиито двери го съсекли там и го погребали – набързо и гузно. Косара потънала в “толкова изобилни сълзи, че било невъзможно да се опишат”, твърдят удивените от скръбта й летописците.

Позволили все пак на вдовицата да препогребе мъжа си. Отнесла тленните останки на княза в родината му Косара и ги положила в църквата “Света Богородица” край Шкодренското езеро.

Плискали вълните на езерото и разказвали на всеки, който приседнел край брега историята за любовта на българската княгиня.

А Косара се замонашила, отправила взор към небето и навярно все е питала:”Защо, Господи, защо? Защо допусна да убият любовта ми?!”. Дали полученият отговор я тласнал към смъртта, или невъзможността й да живее без любов, не знам, но Косара живяла кратко след гибелта на своя любим.
Душата й несекващо жадувала за Иван Владимир. Как да живееш сама, когато си се обрекла да бъдеш с любимия?

И Косара умряла от мъка. Или поради неутолимата си страст да бъде с него, с Владимир? Повелила още приживе да бъде погребана до краката на своя любим. И отново се събрали княз Иван Владимир и Косара, сега вече за вечни времена.

Вече никой и нищо не можел да ги раздели, нали? Дори и в смъртта си пак били заедно, сега вече за цяла вечност.
Така само 17 лета господни траяла изпепеляващата любов на българската княгиня Косара, своенравната дъщеря на българския трагичен владетел цар Самуил. Какво са 17 години, ще речете? Много са, цяла вечност, ще кажат някои. Други ще възроптаят – 17 мига са това за една истинска любов!

Кой е прав, решете сами.

Косара стана символ на Любовта и изгоря в буйните й пламъци. И след смъртта си тя се сля със своя любим. На онзи, другия свят, аз съм сигурен, че те пак са двамата и са щастливи, както приживе. Не може да не е така!
И какво остана от Косара за нас днешните хора? Име на страстна и силна жена, която извоюва своята любов, направи всичко, което е по силите й, за да я има, а сетне и за да я спаси. И самата тя се превърна в Любов.

Ние сме потомци и на тази жена, хубаво е да си го спомняме. Може пък да ни направи по-силни, когато трябва да следваме повелите на сърцата си…

Като гледаме да дефилират по страниците на пресата и по екраните на телевизорите ни историйки за чужди пошловати знаменитости не е ли време да потръпнем и да се запитаме – та ние сме забравили, своя, българския, кървавия и зашеметяващо красив символ на любовта – Косара.
Та ние векове по-рано сме имали своите любовни драми, но сме ги забравили.

А дали е и така? Много неща си мислим, че отдавна сме загубили, но в един миг на прозрение разбираме, че те са ако не в нас, то са поне някъде наблизо и ни очакват. Така е впила взор в нас и Косара, от небето се взира в душите ни и всичко разбира, всичко прощава. Така е, мисля и го вярвам, аз грешният...

Защото всяка българка носи в себе си и частица от душата на Косара.

А Косара е другото име на Любовта.

Следователно – да си българка означава да обичаш и като Косара.

Стоян Вълев

Богомилката Ирина - една жена срещу една църква...

Докато обхождаме неуморно българската средновековна история и сред царици или техните метежни дъщери като едно чудо изплува образа на Ирина.

Сепваме се, защото освен Добрина, майката, принудена да продаде едно от своите деца, друга жена от народа няма спомената.

Коя е Ирина? Тя е богомилката, жената, която отрече Бога и потърси Истината – за любовта и обичта, за красотата и властта.

Твърде малко знаем за тази жена. Била е монахиня.
Защо е потърсила приют в манастира - историята мълчи. Дали заради несподелена любов? Или пък поради разочарование в света? Девица ли е била или вдовица? Все въпроси, които нямат отговор.

Мисля си обаче, че като зряла жена е приела монашеския сан Ирина. Като жена познала изгарящия танц на плътта и опиянението на целувката, изкушението на мъжката усмивка и сладостната болка от зачеването. Само преминалата през лъкатушещите пътечки на живота жена може абсолютно всеотдайно да служи на Бога, мисля си аз, грешникът.

Ирина живяла в българския тогава град Солун.
Казвам “български”, защото Солун след Константинопол е бил най-космополитния град на Балканите. И както Никола Начов с основание наричаше Цариград “най-големия български град” през Възраждането, така и Солун, тогава, през ХІV век, е бил сред най - големите български градове.

Но да живееш в манастира и да проповядваш срещу Бога, то това какво е? Така се питали мнозина и бликвал гневът им.

Така се питал гневно и тогавашния византийския патриарх Калист, а от неговите оскъдни редове научаваме за Ирина. “ Седейки в Солун тя се представяше като да живее непорочно, а пък потайно и прикрито беше творителка на всяка скверн и нечистота.”.

И “скверн”, “ и “нечистота” са етикети, лепвани на всеки, който е изразявал несъгласие с догмите на християнството. Така че несъгласието на Ирина с уредбата на света се крие зад тези думи. А тя е била изкусна в своя спор с християнството, защото е привличала като магнит “мнозина”. И това е предизвикало и страха, и хулите, и нейната мъченическа смърт.

Патриарх Калист го признава :”… мнозина от монасите често се събираха при нея.” Представете си сега една жена под възвисения към синьото солунско небе като укор, кръст. А около нея монасите, които попиват всяка нейна дума. Защото тя е била безспорно начетена, излагала е убедително своите доводи и проповядвала идеите си, които тогава назовавали “ерес”. Калист е принуден да го признае:”А тя, понеже внимателно бе изучила цялата всескверна /…/ ерес, тайно я проповядваше на всички”.

И така тайно сбрани, под трепкащия тревожно пламък на свещицата, тези мъже какво чували от женските уста? Летописецът твърди:”Учеше, че сънищата били божествени видения”.

Нещо страшно? Та нали, ако Бог е в нас самите, то сънищата са Негови послания?!

Ирина учела, че “мъжете и жените трябвало да се откажат от законния брак”. Но и тази посока на мислене си остава и до ден днешен актуална, а в резултат на такива твърдения бракът все повече се превръща в територия на свободните духом хора. Вярно е, че за мнозина и до днес звучи еретично отказа от брака. Но в крайна сметка любовта я има и без брака, знаем го чудесно. И по-добре е понявга живот без брак, отколкото брак наподобяващ килия.

Най - парадоксалното в нашата история е и това, че българите току приели християнството и раждат богомилството. Така християнството у нас намери своя опонент.

Спорът е бил твърде жесток, до крайности стигали и двете страни. Във властвуващото вече християнство бе силата, а богомилите притежаваха само свободния, търсещ ум. И двете страни имаха своите основания за несъгласия.

А българката Ирина е типичен пример на човек тръгнал да търси Истината - цялата, святата. Типично по женски, по български, бих казал.

Защото от такива жени ние, днешните българи, наследихме волята да устояваме себе си, макар и с цената на живота си. Тази е и причината Ирина да се озове в манастира. Защото първоначалното предназначение на манастирите бе да бъдат републики на духа.

Ирина скоро узнала, че трябва да търси други пътища за единение с Истината, а те я противопоставяли на Бога.
Драмата била страшна. Но нали нейния пример ще бъде последван от десетки други! Нали и Левски отхвърли расото и тръгна народ да спасява, свобода и братство да проповядва.

Днешният свят е преди всичко рожба на християнството. То отхвърли многобожието и наложи своя морал. Но като всяка победила сила и християнството отказваше да води диалог с тези, които не вярваха в него.

На неверието църквата отговаряше с клади. И “анатема!” грозно изпълваше, и храмовете, и мегданите. Християнството сега, вече като земен властител отговаряше със също толкова жестокост, с каквато преследваха него, тогава, когато живееше в катакомбите...

А такива, които се противопоставяха като богомилката Ирина, помагаха и коригираха пътя на християните към храма. Така бе в крайна сметка, чини ми се.

Богомилите се опитваха да докажат, че моделът на света е изначално сбъркан. Безспорно те, като че ли, не бяха прави, но несъгласието винаги е привличало. Така е била привлечена и Ирина.

Една жена срещу една църква, нима не е страшно само да си го кажем, а камо ли да си го представим?

Най-вероятно българката Ирина е била изгорена на кладата. И когато огнените езици лизвали тялото й тя навярно пеела. Така богомилите посрещали смъртта и се превръщали в пламък, който все изгарял душите на българите.

От тогава, та до днес.

Богомилството зареди душите ни с творческо неверие. Защото ни кара да бъдем трезви, разсъдителни и да отгатваме истината, често прикривана зад мантията на лъжата.

Имало една българска жена преди много векове - Ирина. Тя се опълчила срещу немилостивия Бог, срещу грабителската Държава, срещу бездушния Брак и жестоката Власт.

Слабата, беззащитна жена имала едно оръжие само – словото.

С нея не спорили, нея я убили. Но не живее ли и до днес в нас точно тази Ирина?

Мисля си, че за да сме такива, каквито сме днес, причината е и Ирина, богомилката. Нима не е така?

Стоян Вълев

Предсмъртното писмо на Васил Левски

Байовци,

Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свървшва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещето ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни. Аз не веднъж съм ви казвал: ” Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи. Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана. Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка, кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане па тогава. На такива аз съм им писал и преди” Днес е момента да си купите живот, които сега се продава, утре не и милиони да давате” Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в отечествното ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце желаещи властта само за да ви грабят. За такива злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно Смърт , смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност лукави и хитри наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които насаждат омраза между хората живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край. Бъдете силни братя и не щадете силите ,нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви други му, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте - Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.

Съкровищата на премълчаваната българска държава

В галерия Sothebi Parke Bernet and Co. в Лондон на 14.12.1981 год. е показана серия златни и сребърни предмети под название "Аварско съкровище". Те изненадващо наподобяват предметите, открити във Врап, Албания, през 1901 г., които днес се пазят в Metropolitan Museum of Arts, Ню Йорк. До преди изложбата на това така наречено "Аварско съкровище" пред археологическата наука оставаше открит въпросът: Дали предметите от Врап са откраднати от съкровището на някой владетел с неизвестна локация, след това пренасяни и накрая случайно заровени в упоменатото място в хълмистата област Шара на 30 км югоизточно от Драч (Дурес) в днешна Албания? Или те са изработени на същата територия, където са открити, и следователно са принадлежали на местен владетел? Втората възможност изглеждаше по-малко вероятна.

Изследванията на златните предмети от Врап говорят, че става дума за т. нар. "царски инсигнии", т.е. такива, които има право да носи само владетелят. Техният стил сочи като място на производство и употреба Аварския каганат - държавно обединение на "обрите" ("псевдоаварите"), българските славяни и котраги в Панония и Срем. Тази държава за известен период е заемала и части от някогашните римски провинции Далмация, Превалитания, Дардания и Илирик. Или, другояче казано: слизала е от днешна Унгария на югозапад до днешна Албания.

Нещата обаче стават още по-любопитни след показването в галерията Sothebi на новите скъпоценни предмети, които също могат да принадлежат само на някой от владетелите (каганите) на Аварско-кутригурската държава, обхващаща голяма част от Панонската низина, Срем, Банат, Бараня, Славония, а също така и днешна Босна и Херцеговина, Далмация, както и части от Черна гора, Албания и Македония. Значи - една силна и могъща държава. За този териториален обхват говорят археологическите находки от Брестовец (Славония), Чобе на р. Босна, Плисков до Книн (Северна Далмация), Дунавско поле (Западна Херцеговина), Шудиково на р. Лим (Черна гора) и накрая - находките от Албания. Но също и онези документи, в които се говори за "Епископия Хунабия" в Албания и "Епископя Аварорум" в Черна гора.

Новите златни и сребърни предмети, показани на изложбата, в Лондон са предадени за експертиза на световноизвестния немски археолог Йоахим Вернер. Той, с цел разгадаване на техния тайнствен произход, предприема пътуване в Албания. Посещава старото находище Врап, а недвусмислено утвърждава и местонахождението на новото сензационно царско съкровище. Провежда допълнителни изследвания и обстоен анализ и на едното, и на другото. В резултат на всичко това публикува студия в Тирана за вече известното съкровище от Врап и отделна монография във Виена за новото съкровище, за първи път показано в галерията "Сотби".

Местонахождението на златните предмети, които предизвикаха сензация по време на показването им в Лондон през 1981 г., е Ерсека (малко градче, близо до албанско-гръцката граница, 80 км южно от Охрид, 120 км югоизточно от вече известния със златното "каганско" съкровище Врап). Ерсека е разположено в котловина на западните склонове на планината Грамос. Котловината е в горното течение на р. Осуми и е продължение на Корчанската котловина, която пък е продължение на Охридската котловина.

За златните съкровища от Врап и Ерсека специалистите казват, че са "археологически находки от европейски ранг". Любопитното е, че съкровищата от Врап и Ерсека засега са единствените, които съдържат отляти поясни гарнитури от злато. Върху една от брънките на княжеския колан, открит в царското съкровище във Врап (Албания), е гравиран кланският знак (дамга), идентичен с онзи, който се появява и на един княжески колан от Озора (място между Дунав и езерото Балатон в Унгария). Това е накарало сръбския археолог Й. Ковачевич да преположи, че канският клан (род), на когото принадлежат гробовете от Малая Перешчепина, от Озора, както и съкровищата от Врап и Ерсека, е един и същ. Множество доказателства говорят, че това е българският царски род Дуло.

Вернер изтъква, че съкровищниците на "аварски владетели" винаги са били "в непосредствена близост до кагана" и поради това Врап и Ерсека маркират централната област, от която владетелят управлявал. Историографията разполага с писмени доказателства ("Добавката към Манасиевата хроника", "Чудесата на св. Димитрий"), които със сигурност потвърждават, че български владетели, а това са Драгон и Кубер от рода Дуло (съответно през V и VII в.), са обитавали Битолско, Охридско-Преспанско и Корчанско, т.е. областта Девол, където се намира и Ерсека. Като потвърждение идва и скалният надпис от Мадара на хан Тервел, на който се споменават "чичовците от Солун", т.е. кланът на Кубер, който е владеел областите северно от Солун.

Имайки предвид релефа, може с голяма доза сигурност да се предположи, че наименованието "ДОЛНАЯ ЗЕМЯ ОХРИДСКА", което срещаме в добавките към Манасиевата хроника, когато се описват събитията по време на византийския император Анастасий (491-517 год.), се отнася точно за Ерсекската, Долнопреспанската и Корчанската котловина (Девол). Защо обръщаме внимание на тези подробности? Защото Манасиевата хроника посочва именно ДОЛНАТА ОХРИДСКА ЗЕМЯ като територия на първо трайно заселване на българските славяни и котраги, както и на тяхното военнополитическо стабилизиране през VI век (след 495 г., 507 г. и особено след 586 г.). Ето и въпросната приписка към Манасиевата хроника:

Ц(а)рство Анастаси ц(а)ръ
При Анастаси ц(а)ри начуше блъгаре
поемати земю сию, пришед'ше у Бъдаще,
и прежде начуше под'емати домюе,
земю Охрид'ская и по том' сию земю въсю.

Изследванията, които са провели немският археолог Вернер, французинът П. Льомерл и сърбинът В. Попович, навеждат на мисълта, че предметите, които съставляват най-старата и най-богатата сбирка, имаща връзка с държавата на "псевдообрите", т.е. панонско-илирските български котраги, са изработени в една досега премълчавана българска държава - държавата Берзития. Предполага се, че тази държава е обхващала територията между Вардар на изток и Адриатическо море на запад без византийските крепости Солун и Драч. На юг е опирала до планината Пинд, а на север до река Лим, притока на Дрина. Скъпоценните предмети, намерени във Врап, които свидетелстват преди всичко за културата на тази позабравена българска държава, се пазят, както вече беше казано, в Metropolitan Museum of Arts в Ню Йорк, а онези, открити в Ерсека и показани в галерията "Сотби", имат неизвестен частен собственик.

След като писмените източници, а напоследък и ценните археологически находки подсказват съществуване на българска държавна организация в Западна Македония, Епир и Албания, възниква въпрос: Кои са били нейните създатели и владетели? Отговорът може да се намери в "История славеноболгарская" на Паисий Хилендарский и в "Летопис и родословие" на Йовчо поп Николов.

И Паисий, и Поп Николов споменават две владетелски имена. У Паисий това са "двамата родни братя" крал Вукич и крал Драгич. Йовчо поп Николов ги предава като княз Волег и княз Драгон. Според неговия "Летопис" те се възцаряват през 502 и 530 год. В Паисиевата "История" за българите от Сремско-Банатска България (наричана още и "Пръв Аварски каганат") може да се прочете следното: "Българите, които били покрай Дунав, имали за свой крал Вукич. В 450 год. те нападнали крал Догобарда... победили го, убили го в боя, пленили цялата негова земя и пак се върнали в своята земя."

Заселването на българските славяни в "Долната земя Охридска" (Илирийска България) е извършил Драгич (както е записан у Паисий), т.е. Драгон (според Й. п. Николов). Според сведенията, с които е разполагал Паисий, той е записал за Драгич/Драгон следното: "В 495 год. българите имали за свой княз Драгича. Те нападнали Франгия и Илирик, разбили гръцката войска, първия и силния между тях цар Анастасий, избили 400 000 и пленили много земя и народ. Цар Анастасий изпратил на българите много злато и дарове и си купил мир. Този Драгич пръв взел данък от гръцкия цар Анастасий." Посочената година на нахлуването на българите в Илирик (495), която се пада в четвъртата година от идването на власт във Византия на император Анастасий, изглежда напълно реална. Изхождайки от тези данни, може да се каже, че основателят на западната българска държава ("Долната земя Охридска", "Илирийска България", Берзития, Котокио) е Драгич, т.е. Драгон.

Допълнителни прииждания на "псевдоавари", т.е. славянобългари, в близост до Драч, Охрид, Девол (Корча) и областта Епир между 586 и 588 година е засвидетелствано в т. нар. Евагриево житие на св. Панкратий (Vita Sc. Рancratii). Същото може да се прочете и в Хрониката на Моневасий, според която "псевдоаварите", т.е. българските славяни, покоряват Стария Епир, в своя втори поход към Гърция през 588 г. Значи, след като са владели десетилетия наред северния Нов Епир, завладяват и населяват целия Епир (Ерirus vethus и Epirus novus), в това число и западната част на Македония. Това ранно заселване на българи е причината Македония и Епир, т.е. "Илирийска България", през ХI век да се наричат "Стара България", защото, в сравнение с Мизийска (Плисковска) България, тя е по-стара. Всичко това ни дава правото да търсим началото на Западната българска държава Берзития не през 680 г., когато от Срем в Западна Македония пристига Кубер, а почти два века по-рано, т.е. през 495 год. с "поемането" на "Долната земя Охридска" от страна на българина Драгон.

Пълководецът Виталиан (известен от различни източници като "Тракиец", "Скит" и "Гет", дотогава на служба във византийската армия), насърчаван и подпомаган от Теодорих Велики и папа Хормузд, през 506 год. се вдигнал против Византия. За неговия успешен поход от запад ("Долната земя Охридска") към изток пише Малала: "Във времето на същия император (Анастасий) взе да властва тракиецът Виталиан поради изгонените владици и завзе Тракия, Мизия и Скития чак до Одиса (Варна?) и Анхиало като водил със себе си много хуни и българи." Точно за това в Равенския космограф (от края на VI в.) можем да прочетем: "Inter vero Tracian vel Macedoniam et Mysiam interiorem modo Bulgari habitant qui ex supra scripta majore Scythia egresi sunt." В превод: "В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят, които са излезли из гореспоменатата Скития." Но това не е излизане, а е един вид завръщане, защото в средновековната Охридска легенда се казва, че преди българите (по онова време известни като бриги) са живели до Олимп. Били изпъдени към север и изток от Александър Велики. След 1000 години са се върнали при своите съотечественици и завзели Панония, Далмация, Илирик, Македония, Тесалия и Тракия.

Теофилакт Охридски пише, че княз Борис-Михаил "по Божие внушение отне Кутмичевица от Котокий и освобождавайки я от диоцеза, постави за нейн началник Домета". Тук става дума за отнемане на областта Кутмичевица от военнополитическата единица Котокий, което е другото име за държавата Берзития (у Теофан). Засега липсват по-подробни сведения за политическия статут на Берзития/Котокий. Дали тя е запазила някаква самостоятелност от времето на Драгон, Виталиян през Кубер и Акимир, та чак до нейното приобщаване към Плисковска България? Пол Льомерл, Йоахим Вернер, Владислав Попович и Йован Ковачевич употребяват понятието "държавата на Кубер". Според едни тя, е съществувала от 678 до 688 г., според други - от 674/675 до 705 г. Все пак фактите налагат да приемем, че тя е била създадена много преди идването от Срем на българина Кубер, т.е. след победата над византийския император Анастасий от страна на българския вожд Драгон на реката Цурта. От Видин, през Софийско и Кюстендилско, Драгон се е запътил към река Вардар с цел завоюване на Солун. Реката Цурта, където се е състояла блестящата победа на българска войска, се отъждествява с Крива река, притока на Пчиня, наблизо до Куманово.

Държавата Берзития (Котокий) се е намирала между двете крепости Солун и Драч (Thessalonike и Dyrrachion) - важни военноадминистративни и търговски центрове на Византия. Точно създаването (495 г.) и разширяването (583 г.) на тази държава е причината за прекъсване на сухоземната връзка Солун - Драч. Оттогава комуникацията, известна като Via Egnatia, престава да съществува за Византия.

През 584 год. 5000 души въоръжени блъгарияни (псевдообри, т.е. котраги и славяни) се опитват да превземат Солун. Две години по-късно (септември 586 г.) последвала втора продължителна обсада на Солун. Обсадите на Солун, които следват (609, 620 и 622 г.), са доказателство, че блъгарите (т.е "варварите от славянската религия", вярващите в "скитското заблуждение") трайно се заселват в югозападната част на Балканите между Адриатическо море и река Вардар. Точно този народ владее Епир, Илирик, Дардания и Македония. Живеейки организиран държавен живот наблизо до пристанището крепост Солун, той е в състояние да предприема всичките тези нападения. И точно затова, 270 години по-късно, в решенията на църковния събор, състоял се през 869-870 г. в Константинопол, тези области са обхванати с названието "Българско отечество в Илирик".

Милош СИДЕРОВ

"История славянобългарска “ на Паисий – страстен зов за национално осъзнаване

ТЕОДОРА ЗАРЧЕВА

Произведението “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски възниква през 1762 година. Появата на творбата е изпълнение на един от формалните белези на задължителния цивилизационен модел от втората половина на 18 век. Това произведение олицетворява, засилва и подхранва започналия по това време сред българите процес на изграждане на национална идентичност. То има за цел да възкреси народното самосъзнание на поробения народ чрез достойния спомен за славното му минало.

“История славянобългарска“ представлява цялостен поглед към миналото на българския народ. Този книжовен труд изпълнява едновременно няколко функции - той носи познание за миналото на нашия народ, спори и отхвърля неоснователните твърдения, изказвани от други народи, възхвалява достойнствата на българската нация.

Особено важно е, че “История славянобългарска“ успява да изгради българската национална митология. Творбата е съзнателно построен разказ, който излага своя версия за произхода и достойнствата на българския народ. Успоредно с опознаването на историческото минало, произведението разкрива мястото на българите в световната цивилизация, приобщеността им към някои от големите общности в световната култура. Паисий настоява за това, че българите са част от голямата общност на християнските народи.

Композицията на “История славянобългарска“ разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното представяне на историческите факти. Тя акцентира върху значителното в българската история.

Два са основните източника, от които Паисий черпи сведения за миналото на българите. Единият е “Царството на древните славяни“ на Мавро Орбини, а другият - “Анали църковни и граждански“ на кардинал Цезар Бароний.

Главният и основен мотив за написването на Историята се крие в националното чувство и самосъзнание на Паисий. В историята на нашето Възраждане той е първата личност с ясно самосъзнание за народността, към която принадлежи, за духовното й състояние и за средствата, чрез които тя трябва да се пробуди. Паисий е чувствал страданията на своя народ, чувствал е горчивите обиди, които са му нанасяли гърци и сърби. Един от малцината възродители на нашия национален дух, който е счел за свой дълг да понесе и изкупи унижението и страданието на цял народ. В манастира той създава онова произведение, което означава началото на новата българска литература и чиито тенденции са в непосредствена връзка с тогавашната българска действителност. Дори да нямаше никакви сведения за Паисий, страниците на неговата История, начинът, по който е написана, нейната страстност и лиризъм, разкриват неспокойната човешка природа на Паисий.

В личността и делото на Паисий всичко е вълнуващо. Той е родоначалник на нашето Възраждане, на нашата литература. “История славянобългарска“ е живо творческо дело, непосредствена изява на една личност. В нея са нови мислите, подборът на фактите, изводите и заедно с това - стилът, образната система, патосът. В този смисъл творбата на Паисий е не само новаторско, но и революционно дело. Защото идеите живеят не само когато се потвърждават, но и когато се оспорват.

Първият подтик за написването на Историята е срамът от отричането на славното минало на нашия народ. Историята на Паисий е гневна книга и този гняв е насочен към тези, които се отказват от своя род и език : “О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?“. Този вечно млад апел свидетелства, че патриотизмът се е родил в борба и в борба ще се утвърждава.

Сравнително малобройни са невоенните действия в “История славянобългарска“. Повечето от тях са свързани с покръстването, със славянската писменост и с борбата на Православието против ересите. Тези събития представляват за Паисий важни моменти от културната история на България и оформят същностните черти на народопсихологическия портрет на българския народ. Затова и стилът на творбата е ярък, с несложни, но живи импресии, с мисъл, просмукана с чувства, с език малко груб, но ясен, неспокоен, течащ не като вода, а като пламък, който изгаря. Такова е произведението, малката “книжица”, която Паисий написва и съумява най - добре, измежду всички свои съвременници, да почувства духа на епохата и да го изрази.

Творбата “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието но българския народ и неговата култура. Тя е оптимистична, възкресяваща народното самосъзнание на българския народ чрез спомена за славното му минало. И заедно с това е обречена на вечна младост, защото този, който съумее да улови духа на своето време, завинаги принадлежи на бъдещето.

Защо дякон Левски не е признат за светец?

Стефан Цанев

През последните дни, когато Българската православна църква канонизира за светци мъчениците от Батак, едва ли е имало българин, който да не си е задал въпроса: - А Левски?
Наистина, защо Левски - този най-свят човек в българската история, не е признат за светец от Българската православна църква?

България има доста светци. Като се започне от св. Онуфрий Габровски и св. Терапонтий Софийски, като се мине през св. Зосим Созополски и св. Злата Мъгленска и се стигне до св. цар Борис-Михаил и св. св. Кирил и Методий - това са около 50 светци и великомъченици, а като прибавим към тях и св. св. 37-те мъченици Пловдивски, и сега Баташките мъченици...

Аз не познавам житията на повечето от тези светци, но нямам никакво основание да се съмнявам в тяхната саможертва и в техните заслуги за вярата и за народа ни - и все пак се питам:

А защо Васил Левски - дякон Игнатий, апостолът, мъченикът, народният светец - не е между светците?

Църквата си има своите канони, които трябва да уважаваме. Доколкото знам, според тези канони две неща възпират нашата църква да обяви дякон Левски за светец: това, че е убил човек и защото се е отрекъл от монашеството си.

Но в историята на нашата църква има прецеденти, които опровергават непреодолимостта на канона.

Княз Борис I е убил не едного, а е избил до девето коляно заедно с жените и децата 52 рода, убил е или е ослепил и родния си син - нима неговият грях е по-малък, та нашата църква го почита като един от първите наши светци? (Само не ми казвайте: “Ама той е избил езичници заради тържеството на християнството” - избил е човеци и невинни деца в името на властта.)

А Савел, който гонел и избивал християни (включително първомъченика и архидякона св. Стефан), преди да чуе гласа на Иисус: “Защо Ме гониш, Савле?” - не е ли той същият преподобен всехристиянски свети Павел?

Как френската църква, която осъди и изгори Жана д`Арк на кладата като еретичка, по-късно намери доблест да я обяви за национална героиня и за светица на Франция?

Самият наш патриаршески храм “Св. Александър Невски” носи името на руски княз пълководец - този пълководец е виновен за смъртта на хиляди невинни хора, при това християни (воювал срещу шведите католици в съюз с монголите мохамедани) и въпреки това е обявен за светец (заслугата му към Руската православна църква май е само в това, че я освободил от данъци) - в храма на този пълководец ние и сега смирено се молим.

Руската църква обяви неотдавна за светец и друг пълководец - адмирал Ушаков. Излиза, че заради каузата църквата опрощава убийствата.

Другото - истинското изкупление за този смъртен грях е покаянието.

Левски е извършил едно-единствено убийство, извършено е то инстинктивно, за да спаси себе си и другарите си от предателските викове на чорбаджийския слуга. Че съжалява за това убийство, свидетелства трагичното му писмо до Каравелов, в което описва случилото се, а в последната си изповед под бесилото пред поп Тодор Дякона се кае и моли опрощение за този свой смъртен грях.

В тази предсмъртна изповед под бесилото Левски казва на поп Тодора:

Поменувай ме в молитвата си дякон Игнатий.

Какво означава това? Че Левски в предсмъртния си час се връща в лоното на църквата? А всъщност отрекъл ли се е Левски от църквата?

Макар да съблича расото и да напуска манастира - до деня на мъченическата си смърт дякон Игнатий не нарушава монашеския си обет, не е произнасял лоша дума за църквата (напротив, много са описаните случаи, когато, укривайки се в манастирите, той участва в църковните служби, пеейки псалми с ангелския си глас) и - както е известно - води сурово аскетичен, праведен живот, лишен от светски, плътски и гастрономически съблазни. (Колцина от духовниците днес могат да се похвалят с подобен аскетизъм и праведност?)

Освен това всички знаем, че Дякона е дал живота си за нашата национална свобода, но отминаваме мълком факта, че борбата за освобождаването на българския народ от чуждо политическо робство е същевременно и борба за освобождаването ни от робството на чужда религия, което означава, че Дякона е дал живота си не само за нашата политическа свобода, но и за свободата на Българската православна църква.

Не знам дали другите наши светци са допринесли повече, отколкото дякон Левски, за тържеството на нашата вяра. Българската православна църква би трябвало да сложи върху везните на колебанията си този принос на Дякона.

И накрая, а може би то е най-важното: Българската православна църква ще направи двойно добро, ако се вслуша в гласа на народа (нали “глас народен - глас Божи”) и сбъдне въжделенията му: провъзгласявайки дякон Левски за светец, тя ще доближи народа до себе си.

Амин.

Защо за младежите е чужда съвременната ни история

Доц.д-р Искра Баева

Между многото неща, които младите българи не знаят, е и съвременната българска история, твърди в публикация за “Труд” доц. д-р Искра Баева*.
Като се има предвид колко много още не знаят, може би липсата на тези знания не е толкова тревожна. Но ми се струва, че нещата са малко по-сложни.

Защото начинът, по който мислим и се държим като граждани на Република България в началото на ХХI в., силно зависи от познанията ни за предходните десетилетия.

Очевидно е, че непознаването на българската история от ХХ в. идва от общия спад на образователното равнище. Но има и конкретни причини.

Представата на българите за миналото се изгражда преди всичко в училище, след което се развива в университетите и от медиите - в научнопопулярни публикации и предавания.

За съжаление залязващият престиж на българското училище оставя все по-големи “бели петна”, които бързо и лесно се запълват с различни измислици и митове.

Към тази тенденция се прибавя и още една - пазарната ситуация, в която са медиите, ги принуждава да се откажат да се просвещават. За да се продават, те се подчиняват на вкуса на своите потребители.

С други думи, колкото по-ниско е културното и образователното равнище на нацията, толкова повече читателите, слушателите и зрителите ще се интересуват от това “кой с кого, кога и за колко”, а не от причинно-следствената връзка между събитията и от мотивите за действията на историческите личности.

Но да се върна към училището

Историята на България за целия период след Втората световна война изчезна от училищните програми и учебници почти веднага след промените.

Това изглеждаше естествено заради силната идеологизация на училището в периода на “ръководната роля” на БКП. Но начинът, по който това беше направено, се оказа странен.

Всъщност “изчистването” на идеологията от учебниците започна още при “перестройката”, тогава бяха подготвени нови учебници, влезли в употреба през 1991 г.

Този еволюционен процес беше прекъснат през учебната 1991/1992 г. Новият министър на образованието Николай Василев започна революционната “смяна на системата” в историческото образование със заповед за изваждане от обращение на всички учебници по история в средата на учебната година.

Учителите трябваше да се справят кой както може, главно със собствена интерпретация. В края на 1992 г. се появиха спешно написаните нови учебни текстове.

Авторите им бяха “посочени” преди всичко заради “правилните” си политически позиции, а текстовете знаменателно бяха наречени “Записки”.

Освен новата интерпретация ново беше и това, че в “Записките” по българска история “изчезна” периодът след 1944 г. А дали защото този период беше спорен, неясен или политически неудобен, не беше съвсем ясно.

Замениха “Записките” с учебници

След този повратен момент изчезна желанието и задължението в училище да се преподава съвременната българска история.

И това остана така, въпреки че още в средата на 90-те години “Записките” бяха заменени с истински учебници, в които българската история беше представена не само за периода след 1944 г., но и за този след 10 ноември 1989 г.

Последната вълна от учебници, написани и одобрени от министерството в началото на нашия век, също предлага исторически разказ до нашата съвременност.

Но това не промени вече утвърдилата се традиция обучението по история на България в гимназията да приключва някъде около Първата световна война. Като причината вече не е средното училище, а връзката му с висшето образование.

Образованието в последните гимназиални класове е обърнато преди всичко към онези ученици, които имат намерение да продължат в университетите.

Пазарното менгеме

А нароилите се университети се борят все по-ожесточено за студенти - не е тайна, че тази конкуренция води не до повишаване на критериите за подбор на студенти, а до обратното - желание да се приемат колкото се може повече студенти, независимо от техните знания (последица от вкарването на образованието в “пазарното менгеме”).

Така започна надпреварата да облекчим кандидатстудентския конспект, за да бъде той не само лесен, но и привлекателен. Затова ударението винаги пада върху “приказната” средновековна история, а липсва почти целият ХХ в.

Резултатът е ясен: щом го няма в изискванията за кандидатстване, никой учител не се занимава с него, защото и гимназиалното образование е “комерсиализирано” - учителите се опитват да си “докарат” нещо отгоре, като подготвят учениците си за изпити.

Проблемът засяга и университетите

Съчетанието между политически предубеждения и “пазарен” императив стопираха всичките ни опити (на част от съвременните историци) да обосновем необходимостта от включването на по-нови теми в кандидатстудентския конспект, за да накараме и учителите да ги преподават в училище.

Доводите ни бяха и продължават да бъдат не егоистични, а свързани с грижа за общественото познание. Защото какви граждани на Република България ще станат младите българи, когато нямат никаква представа какво се е случвало в родината им през бурния последен век?

И никакви политически доводи - в смисъл, че този век е объркан и че няма единна оценка за събитията - не са основателни. Също толкова исторически спорове се водят за Средновековието, да не говорим за Стефан Стамболов.

Българското образование във всичките си степени има и обществени функции - то трябва да дава знания, да създава умения за самостоятелно достигане до познанието и да възпитава гражданска позиция, мотивирана от миналото, но обърната към бъдещето.

Едва когато изпълни тази своя функция, то ще може да разшири основанията на младите българи за национална гордост отвъд древните, далечни и неясни сведения за тракийското или азиатското древно българско минало.

Някои неоспорими факти от българската история

Иван Желязков


Изнесените по-долу факти могат да ни накарат да погледнем с друго око миналото си, и така да подготвим и бъдещето си. Най-вече могат да ни покажат кои са истинските ни корени. Могат да ни покажат нашия принос в развитието на човешката цивилизация и могат да обяснят на какво се дължи сегашното ни състояние.

Помислете върху изложените по-долу факти. Заедно с тях аз ще споделя и моите мисли с вас. Първо трябва да изясним нашия произход. Фактите говорят, че той не е славянски, както ни учеха досега. Основата ни е прабългарска. За това говорят следните факти:

А/ - Съвременният български език - тук трябва да се направи следната забележка - Има народи, които говорят език на друг народ като свой роден, пример шотландците. Затова някои прибързано се изказват, че езикът не е белег на народността. Голяма грешка, защото не всички народи говорят чужд език, само малка част в света са така. Езикът се оказва един от най-основните белези на народността. Той е носител и белег на историческото развитие, на културното развитие и т. н. Езикът / в не малка степен и съвременният език / може да се окаже най-достоверният белег на дадена народност, защото не може речта, която употребяваме всеки момент, да бъде фалшифицирана. Някои намерени глинени плочки могат да бъдат фалшифицирани, чрез технологии и подкупи. При съвременната реч обаче това не може да стане. Нашият език е причислен към славянската група на индоевропейското езиково семейство доста условно и то главно на лексикална основа. Но оказва се, че с тази славянска лексика съществува и не малко количество прабългарска лексика със същото значение. Пример - славянското - бягам, прабългарското - тичам / славянското - ходя, прабългарското - вървя / славянското - браня, прабългарското - пазя и много други. А граматиката ни е корено различна от тази на славянските езици и това не е само липсата на падежи, а и различната - много по-сложна глаголна система, зад поставеният определителен член и др. Някои казват: “ Никой не знае какъв е бил прабългарският език.” Не е така. Има намерени писмени паметници - не е само именника. От тях поне ясно личи характера на езика, неговия строеж. Отлично се знае, че граматиката на един език не може да бъде променена и българският го доказва. Не само в миналото, но и сега. Повече от един век се стремят да променят македонския диалект на нашия език, но граматиката му си остава непокътната. Така и граматиката на прабългарския език е останала непроменена през вековете, дори и голяма част от лексиката му се е запазила. Това категорично доказва мнозинството на прабългарския етнос над славянския, тракийския и др. И то при положение, че славянският език е бил наложен за официален през 9 век.

Един език може да се обяви за официален по политически причини, а не поради факта, че е най-говорен. Освен това единственият език на народ с граматика като нашата, дошъл на Балканите, наложил се и променил историята е прабългарският или българският. При това положение, изречение от рода на - “ Дали е така?”, смятам за излишно. Има данни, че първата българска държава “ Балкара “ е била в Памир - северните области на Афганистан - 1000 години преди новата ера. И днес там има народи, които говорят с нашата граматика и имат общи думи с нас. Това насочва мисълта ни, че сме от източен ирански произход и че сме индоевропейци, и че сме от бялата раса. Не всички светли българи са потомци на славяните. Тази теория за произхода ни е най-доказуема, въпреки че главно на военнотехническа основа има и тюркски заемки в прабългарския език, но те не разкриват така ясно граматическия строеж на прабългарския говор. Както и евентуални други езикови заемки, също не могат да направят това. Но съвременният български език, според мен най-голямото и сигурно доказателство за нашия източно ирански-индоевропейски произход, е подкрепен и от редица други - също сигурни доказателства като антропологията например.

Б / - Антропологическите ни особености: Учените антрополози заявяват, че нашият антропологически тип е прабългарски, в смисъл, не че съществува такъв тип, а че чертите ни са като на тези, които са дошли тук и са се наричали българи.

В / - Културни особености: В нашия фолклор са открити много прабългарски черти, срещащи се и на места, където прабългарите са били. Мартениците например, различни шевици и т.н.

Г / - Историческата даденост: И най-елементарната логика сочи, че е невъзможно прабългарите да дойдат на Балканите само няколко десетки хиляди, да се наложат над славянското море, да образуват държава и да се противопоставят успешно на две империи - Византийската и Франкската. За подобно нещо и стотици хиляди не са достатъчни, колкото и да е силна организацията им.


Други неоспорими факти от нашата история са големите приноси, които ние, българите имаме в развитието на човечеството. Били сме от особена важност за европейския континент. Няма как да е иначе след като създаваме три големи и силни държави в Европа, където има много народи. Това са Стара Велика България, Волжка България и Дунавска България, на която ние сме преки наследници, защото България е жива и до днес, но за съжаление в изключително свити размери и няма водеща роля, а напротив - сега е играчка в ръцете на “Великите сили“. За да се създадат в Европа три големи и силни държави се иска огромен потенциал и много силна държавнотворческа традиция. Именно тази традиция ние сме я притежавали, защото сме един от най-древните народи. Доказателство за това е фактът, че името на българите се среща в най-древните хроники и легенди.

Какво тези наши държави правят за Европа? Спират нашествието на азиатските народи. На всички българи са известни делата на Кан Тервел. Между другото, арабската инвазия при Константинопол е била много по-силна, отколкото при Гибралтар и на Карл Велики е било много по-лесно да спре арабите при Поатие. Не случайно тогава Тервел е наречен спасителят на Европа.

Единствено волжките българи успяват първи да спечелят победа срещу монголите, в Дунавска България пък спират татарите, които са част от монголите - завоеватели почти на два континента през 13 век. Със своите територии и съпротива, българите във Волжка и Дунавска България, все пак в някаква степен, едните срещу монголите, другите срещу турците, успяват да притъпят азиатския устрем. Днешната най-голяма държава в света - Русия дължи в известна степен своя напредък в миналото на Волжка България, която завладява. Голяма част от руската интелигенция през 18-19 век е от български произход като Тургенев, Достоевски и много други. Още Стара Велика България е помагала на Византия срещу азиатските нашествия. А Дунавска България се вбива като клин между Византия и Франкската империя и заедно с военните победи срещу империите и дворцовите интриги в двата кралски двора, внася объркване в завоевателните им планове, като идеята за обединяване на франки и византийци и създаване на нова “Римска империя”. Карл Велики е искал да се ожени за византийската императрица, а браковете между владетелите винаги имат политически характер. Ако това беше станало, сигурно Европа сега щеше да бъде унифицирана като САЩ.

Особено благодарен на българите трябва да е славянският свят, защото от Дунавска България старобългарската литература се разпространява из славянските земи на славянски език и допринася в основни линии за развитието на началния тласък на славянската култура и идентичност. Ако не беше създадена Дунавска България на Балканите можеше да няма сръбски, хърватски и други народи, защото щяха да бъдат асимилирани от Византия чрез процеса на християнизация. За същността на този процес в България ще стане дума по-долу. След въвеждането на християнството в България, от нашата държава тръгва мощно богомилско движение едва ли не из цяла Европа и разбива схоластиката в християнската религия и проправя път за ренесанса в европейските държави. Трите български държави в миналото дават и богата материална и духовна култура на другите европейски народи. Прабългарите са се славели като добри строители, занаятчии и т.н. Известен е и прабългарският календар.

Естествено възниква въпросът, след като сме били толкова силни и сме спасявали континента от азиатските нашественици, защо сега ни е толкова незавидно положението? Отговорът не е лесен. Все пак трябва да има причина. Тази причина трябва да се търси в по-широк обхват от време. Нищо не е случайно и нищо не е от вчера. Всичко е един сложен и противоречив процес в историята на човечеството. Лично аз виждам началото на нашето падение като държавност в покръстването, наложено със сила от цар Борис I. По него време е текъл процес на християнизация, както сега тече процес на глобализация. Тези процеси не са случайни, естествено разлики има - между единия и другия има около 1000 години време, но целта е една и съща - властване и пак властване. Точни този стремеж за властване кара оръдието на християнизацията в България - цар Борис І - да наложи по най-кървав начин християнската религия. Пак този стремеж за властване го кара да въведе славянския език за официален, защото българската държава, тогава, едва ли не навсякъде е граничела със славяни, които извън България са били доста голяма маса, заемаща значителна част от континента и целта е била, чрез християнството и разпространението на българската култура на славянски език да се упражни силно влияние върху този свят. Това и става, затова историка Божидар Димитров казва, че българите са цивилизатори на славяните. Но колкото и някои да изкарват цар Борис І прозорлив и т.н., в крайна сметка, заслепен от власт, той не е видял най-важното - че християнизацията ще доведе до разрушаване на българската държавна система, а това води и до едно бавно унищожаване на българския народ. Последвалите близо 11 века доказват това. Не случайно имаме две робства, траещи дълги векове и не случайно сме останали около една четвърт (като територия). Недоумявам, защо този владетел, въобще, се величае. Самият той отива в манастир, може би за нещо се е покаял, но вече е било късно. Възможно ли е било християнството да не се въведе тогава в България, след като то е било всеобхватен процес, както сега е глобализацията? Силата, която тогава е притежавала България, говори, че сме можели да избегнем този удар. Сега естествено глобализацията не можем да я избегнем. България сега е една играчка. Властолюбието на управляващите и сега ни погубва. Някой ще се намери да каже, че християнизацията ни приобщава към постиженията на древната римска култура и постиженията на нейната продължителка Византия. Да усвоиш културни постижения е много хубаво, но не заради това да унищожиш своята си култура. Цар Борис І изгаря свещените книги на прабългарските жреци - “Колобрите”. Представете си, ако това не беше станало, колко много повече щяхме да знаем за нашата история, култура и т.н., за нашия произход, а не сега да има един куп теории за произхода ни и разни спекулации. Винаги, когато в човешката история са се горели книги е следвало нещо страшно.

Българите също са имали високо развита култура, по-древна от тази на Рим. Самото съседство, което сме имали с Византия, малко или много е щяло да ни даде и културен обмен. По-горе бях казал, че българите са един от първите народи в света. Те са участвали в изграждането на древните цивилизации. Самите те изграждат своя култура и цивилизация и обърнете внимание - изграждат своя, уникална държавна система, изключително прогресивна за времето си. При тях държавата се е смятала като средство за спасяване на рода, нещо корено различно от днешното положение - “държавата, инструмент за насилие в ръцете на господстващата класа”. Това, че държавата се е смятала за средство за запазване на рода при българите го доказва фактът, че винаги, когато българският етнос е бил завладяван от друг народ, българите са напускали мястото, където са живеели и са тръгвали по света да търсят свободата, робство не са търпели. Затова и българските държави не са една и две. Ето в Европа са три. Не случайно и йерархичните отношения в тези държави са били по-демократични от всички останали в тогавашния свят. Но идва злощастното покръстване, което на мястото на тази изключително прогресивна и демократична за времето си държавна система, налага по един кървав и драматичен начин /изкланите, заедно с пеленачетата 52 болярски рода/ византийската покварена и узурпаторска държавна система. Едно е да покръстиш народи, които нямат държави, нямат хилядолетна история и традиции зад гърба си, друго е да смениш вярата на народ като българския, чиято вяра е стара и утвърдена. Народ с хилядолетни традиции, създал няколко държави и притежаващ невероятен свободолюбив дух.

С една дума, държавата на българите вече не е тяхна. Те са поставени в нещо, което е съвсем чуждо на сърцето им, на същността им и това е най-големият удар, удар върху моралните ценности, които са хилядолетни. От тогава българинът е чужд на държавата си, та до ден днешен. С една дума сцеплението, съединението между индивид и държава е нарушено или съединението, което прави силата вече го няма. Изпълнен е девизът “Разделяй и владей” - метод, чрез който едни хора властват над други, откакто човечеството съществува. Затова в човешката история винаги има войни, които изкуствено са разпалвани, затова сега дойде и най-страшната война, войната с невидимия враг, с тероризма - изкуствено създаден, война, която се очертава да бъде безкрайна... Нещо в нашият свят е сбъркано в основата си, щом като материалното властва над духовното.

Чрез въвеждането на християнството е нанесен удар върху българската държавна система, и резултатът е: РАЗДЕЛЕНИЕ.

Затова последва византийското робство, после турското и т.н. и от някога големия български народ днес остава около една четвърт. Веднага някой ще каже - “Как разделение, нали християнството консолидира процеса на образуване на българската народност, сиреч спомага за по-бързото сливане на отделните съставни части в едно цяло?" Това би било така, ако количественото съотношение между отделните части е приблизително равно. Но в нашия случай не е така, защото имаме една основна маса, в значителна степен по-голяма от другите съставни части. Дори, ако тази основна маса е славянската, както грешно се твърди за сега. Това е идеята на панславизма, която служи на Русия, която иска да бъде покровителка на славянските народи и колкото повече такива народи, толкова по-голямо влияние. Дунавска България, до покръстването, успява близо два века да се противопоставя на Византия и франките. Този факт не трябва да се подминава. И като не успяват двете империи да унищожат България със сила, налагат й “Християнството”. А това, че християнството е наложено по най-кървав начин и е съвсем чуждо за народа, говори последвалото мощно богомилско движение като противовес. Това движение се разпространява из цяла Европа и полага основите на последвалия го ренесанс. Отново някой ще каже, ами нали имаме златния век при Симеон, нали имаме възход при Асеновците. Да, но тези два върха, колкото и да са големи, са за много кратко време. Тези възходи не са същите като преди, не са постоянни. Забележете, откакто се създава Дунавска България до покръстването, тя постоянно расте. Дори е имало случаи да заплашва Византия. Да, при Симеон е най-големият растеж, но той не се запазва като постоянна величина както преди покръстването. После отново чак при Асеновци има развитие и до тук.

Следва близо 7 века рецесия до ден днешен. Резултатът го изпитваме на гърба си. Свита до неузнаваемост етническа територия, нисък стандарт и т.н. Българите, като ги завземе някой не тръгват по света да търсят свободата и да създадат своя държава, както някога. Остават на мястото си и приемат робството. Имало ли е такова нещо преди покръстването? Не случайно в историята на българите преди покръстването имаме създадени толкова държави. Може би това е един от най-силните факти, който доказва, че върху нашия народ с покръстването е нанесен съкрушителен удар. От тогава започва началото на нашата драма. Ето един пример от най-новата история на човечеството, който може донякъде да илюстрира пагубното въздействие на покръстването. В бившата ГДР - източна Германия, беше наложен социалистическият морал. Видя се след краха на комунизма и обединението на двете Германии, до каква степен източногерманците са деградирали и колко много време ще им трябва да се оправят. При нас обаче покръстването е било много по-жестоко, отколкото смяната на системата при източногерманците и последствията върху нас са много по-големи.

Тук естествено пак възниква въпрос - Какво може да се направи? Винаги може нещо да се направи. В случая някои части от нашата история трябва да се пренапишат. Особено са важни учебниците за началния курс, защото каквото влезе в детската душа остава за цял живот. Не можете да си представите, какво мощно въздействие върху съзнанието на човека имат началното училище и медиите. Знаете, че едно нещо, макар и лъжливо, като се повтаря до неузнаваемост, става истина. Особено, когато се казва на дете, което всичко възприема за даденост. А възрастните няма откъде да сравнят информацията, защото медиите служат на управляващите и също поглъщат поднесените им лъжи. По този начин и чрез много кръв е формирана изкуствената “македонска нация”. Защо сега началното училище и медиите да не се използват за казване на истината и за осъзнаването на един тотално лъган народ? След като станем по-осъзнати, ще бъде по-трудно върху нас да се оказва икономически и политически натиск. Историята ни показва, че в нас, българите, има голям потенциал, трупан в продължение на хилядолетия, защото сме един от първите народи на света, градил човешката цивилизация заедно с египтяните и шумерите, но тях вече ги няма, а ние още съществуваме. Трябва ли да си отидем и ние?

С който и народ да са се смесвали, българите винаги са били водещия етнос и винаги са запазвали основата си, просто няма как да е иначе след като те са създавали държавата. Затова създадената народност в Дунавска България през 9-10 век, просто е поредна разновидност на българите, но със запазена основа. Времето, когато българите се създават като народ трябва да се търси далеч преди новата ера. Тогава тяхното име влиза в най-древните хроники и легенди.

Къде са били границите на нашата разновидност на българската народност през 9-10 век? - теглете мислена линия от Будапеща до Одеса, или почти цяла днешна източна Унгария плюс почти цяла днешна Румъния плюс южна Бесарабия. От малко на запад от Белград до Шкодренското езеро /тук влиза и цяло Косово/. Цяла днешна централна и южна Албания. Днешна централна и северна Гърция и европейската част на Турция без крайбрежието на Мраморно море. И разбира се държавите България и Македония. Сами виждате колко пъти днешните ни държавни граници, заедно с тези на Македония, а горе долу това са ни съвременните етнически граници, са по-малки от очертаното по-горе пространство. Или какво е останало от нашия народ, толкова голям и толкова древен - само около една четвърт.

Написаното по-горе са факти и то неоспорими, защото са всеобхватни и доказани, както фактът, че е имало Втора световна война. Затова не казвайте, че трябват доказателства. Знаете, че фактите са най-големите доказателства. “Когато фактите говорят и боговете мълчат“. Ако ги подминаваме, само ще си навредим. Дори и да ви дразни малко начина, по който са посочени, не означава, че трябва да ги подминавате. Как иначе ще стигнем до истината?

Духовност, модерна наука ...древна история...

Духовност, модерна наука, древна история. Тези три думи може да ви се струват доста далечни като смисъл, но те са свързани както ъглите на триъгълник. Без който и да е от тези ъгли, същостта на триъгълника хуманност се изменя....

Научния напредък без духовността е като тяло без душа. За съжаление това е науката, която виждаме днес. Тя ни води към общество, притежаващо много разрушителни черти - алчност, самолюбие, егоизъм и липса на толератност към отсрещния. Хората днес в много отношения са роби на технологиите, създадени от науката, за да се грижат на нашето удобство.

Това от което се нуждае човечеството е прогресивна земна култура, в която духовността и науката да вървят ръка за ръка. Нужна ни е култура, базирана на принципите на любовта, толерантността, братството и желанието за развитие.
Човешката раса на Земята съществува от много хилядолетия.

В древността е имало периоди, в които нашата култура е била развита - научно, а също така и духовно. Обществата са ръководени от хора с метафизични познания, които са практикували различни системи йога и медитация. Те са познавали природните неограничени източници на енергия. Хората са пътували до отдалечени звезди и планети на сложни космически кораби и чрез телепортиране. Те са осъществявали контакти с други развити цивилизации от цялата Вселена. Това бил Златния век на древността. Хората започнали да нарушават баланса между духовността и науката и се ориентирали все повече към материалното. Последвали климатични катастрофи, следствие от играта с природата и ядрени войни, довели до тотални разрушения. Радиоактивните излъчвания довели до мутации сред оцелелите и се появяват праисторическите хора, които познаваме. Има вероятност това да се е случвало много пъти подред през хилядолетията. Физическите доказателства са изчезнали, но е запазена информация за тези катаклизми в някои древни индийски текстове, а също и в преданията на други цивилизации.

За да постигнем едно общество, в което има хармония между духовното и материалистичното, трябва най-напред да се достигне една критична маса от хора с по-високо обществено съзнание и по-развита духовност. Нещата след това ще се развият с доста бързи темпове. Това може и да изглежда трудно, но в действителност нещата се движат в правилната посока. Въпреки всички пороци на обществото ни ние все пак си задаваме ключови въпроси като "Защо сме тук?", "Защо има толкова много болка и мизерия?", "Дали не можем да променим света?" и не на последно място всеки си е задавал въпроса "Има ли Бог?" Тези вътрешни вълнения са един от най-важните признаци, че все още има възможност да се промени реалността, в която живеем.

НОВИ ДАННИ ЗА РАННАТА ИСТОРИЯ И ПРАРОДИНА НА БЪЛГАРИТЕ

Арменският писател от XIII-ти век Григор Акнерци (инок Магакия) е написал една малко позната у нас книга за народите на Средна Азия [История монголов инока Магакии, стр. 8—9). Пер. и объяснения К. П. Патканова. Спб. 1871]. Описвайки народите в Средна Азия, авторът пояснява: “…в Скития, пространството между реката Итил (Волга), планината Имаус (Памир, Имеон) и Каспийско море живеят 43 народа, които на варварски език се наричат Хуж и Дуж, т.е., “народи живеещи поотделно”. Главният от тези народи се нарича БУХШ (Булх ?), а другия – Тугари, …” (Григор Анерци, стр. 3). В този случай, както и в много други източници, народът ТОХАРИ е записан като тогари. По-важното е обаче това, че първият по важност народ сред народите на Скития (Средна Азия) е народът Бухш (Булх), което може да бъде само народът, живеещ близо до град Балх и планината Имеон и известен на индийците като Бахлика. Друг народ с такова име в района няма. Авторът прави разлика между народът БУХШ (булх) и тугарите (тохарите), които живеят в Таримската котловина до около II век, след което са завладени и асимилирани от хуните, давайки начало на тюрките. Очевидно, този списък от народи се отнася за периода преди II-ри век, иначе в него не биха присъствали и тохарите като втори по важност народ. В този текст ясно са указани границите на историко-географската област Скития, за които в историческата литература има много неясноти и хипотези.

В един апокриф от XI-ти век [Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50] се казва: “И тогава, след него (цар Слав) се намери друг цар в българската земя – детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава – Дръстър град; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя, и преди това бяха прочие етиопи (ЕQIОПI)”. Посочените по-горе твърдения са исторически достоверни. Действително, “цар Испор (Еспор, Аспарух) приема българското царство (наследява държавата Стара Велика България), създава велики градове (Плиска и Дръстър) и погубва голямо множество хазари (измаилтяни). Той издига и велик презид от Дунава до морето (такъв ров съществува и днес) и населява цялата Карвунска земя (Малка Скития, Добруджа).

Изразът: “…и бяха прочие преди това етиопи”, очевидно отнасящ се за народа на Испор, населил карвунската земя, обаче е необяснимо загадъчен”. Цветелин Степанов [Власт и авторитет в ранносредновековна България. Агато.София. 1999] счита, че в този израз може да се съдържа указание за района (Етиопия ?), откъдето произхождат прабългарите. По-старите български историци са коментирали много този термин (етиопи), но по начин, който го откъсва от народа на Испор – българите. Ив. Венедиков счита, че терминът “етиопи” сигурно означава “население с неясен смесен състав”, имайки пред вид завареното от народа на Испор население. В. Бешевлиев счита, че с термина “етиопи” са обозначени византийските войници, с които народа на Испор е воювал в Добруджа – за него войниците са дошли от Византия, най-вероятно от Мала Азия.

Смисълът на текста обаче ясно показва, че терминът “етиопи” се отнася за народа на Испор, който е населил Добруджа. Цв. Степанов е намерил доста сведения в църковната и историческа литература за това, какво би могло да се разбира под термините “етиопи”, “Етиопия”. В библията, с еврейските думи Куш, Кут (Етиопия) се наричат няколко различни места: район на юг от Египет (днешна Етиопия) и район в Южна Арабия на брега на Червено море (Кут). За арабските географи, областта между реките Тигър и Ефрат (Вавилон) е носела името Кута, а народът е бил наричан съответно “кути”. В надпис от времето на Дарий I (края на VI в. пр. н.е.) се казва, че слоновата кост за дворците идва от Етиопия (Куш), Индия и Арахосия. Херодот отбелязва, че в индийския контингент на армията на Ксеркс, която се бие срещу елините има и “източни етиопи”. На друго място Херодот отбелязва, че е имало и “азиатски етиопи”, живеещи в днешен източен Иран. Плиний и Птолемей говорят за “левкоетиопи”, т.е., „бели етиопи“. В древността, областта между река Оксус (днешната Аму даря) и Имеон (Памир) се е наричала страната Куш [Ленорман Ф., Руководство к древней истории Востока до персидских войн. 2, вып. 2. Мидяне и персы. 2, вып. 3. Индийцы.1878 – 1879. Киев. Стр. 312]. От това име е останало названието на планината Памир – Хиндокуш.

Към тези известни факти може да се добавят още четири наши находки. В книгата [Балавариани. Мудрость Балавара. Пред. и ред. И. В. Абуладзе. Тбилиси. 1962. Приложение: Мудрость балавара. Пер. И. А. Джавахишвили. Стр. 115] е казано: “Отец Исаак, син на Софроний Палестински ни разказа за мъдростта на Балавар, който се намираше в пустинята с отшелниците. Веднъж аз достигнах до Етиопия и там в едно индийско книгохранилище намерих тази книга, в която са описани делата на този свят, много полезни за душата”. От този цитат може да се предполага, че страната Етиопия се намира близо до Индия, щом в нея има хранилище на индийски книги. Вероятно това е страната Куш – Имеон.

В друга една книга, цитирана от И. Н. Лебедева е описана гръцка повест, озаглавена “Душеполезное повествование, принесенное из внутренней Эфиопской страны, называемой Индия, в святой град Иоанном монахом”. В самото заглавие на повестта се упоменава страната “вътрешна Етиопия”, наричана Индия. По-нататък, вътре в самия текст на повестта два пъти се споменава за „благочестивите мъже от вътрешна Етиопия, т.е., Индия“, които разказали на автора на повестта историята за царевича (княза) и неговите наставници (стр. 31). В този изключително важен цитат, страната Индия е наречена три пъти “Вътрешна Етиопия”. Ако Индия е “Вътрешна Етиопия”, предполага се, че друга съседна страна ще е била наричана “Външна Етиопия” и това е най-вероятно съседната територия на Памир (древната страна Куш или съвременната област Хиндокуш – индийски Куш). От всички съседи на Индия, тази област е най-тясно свързана с Индия в културно отношение и от там индо-ариите са навлезли в Индия. Подразделянето на индо-арийския свят на “Вътрешна Етиопия” и “Външна Етиопия” прилича на подразделянето на прабългарите на “вътрешни” и “външни” българи.

В още един древен документ имената на Етиопия и Индия се споменават като страни разположени една до друга. Това са т.н. Диалози на Псевдо-Кесарий, раздел 3 озаглавен „Пак за името на река Дунав“ [ГИБИ, том 1. София, 1954 год. Изд. БАН. Под ред. на В. Бешевлиев]. Този автор е живял вероятно през VI-ти век и по повод на една популярна библейска легенда е записал дословно: „И тъй, слушай писателя, който разказва за четирите реки, които извират от един извор и като че ли поименно ги сочи с пръст. Названието на едната е Фисон. Тя преминава, казва той, край Етиопия (Aithioпia) и Индия, гдето я наричат Ганг.“

Традицията Индия да се отбелязва и като Етиопия продължава и до късното средновековие. Например на картата на големия португалски географ Diogo Homem, издадена в 1565 година, Индия е отбелязана като India Maior Ethiopi – Голямата индийска Етиопия.

Взаимното заместване на страните Етиопия и Индия или споменаването им като две съседни страни в много стари документи е трудно обяснимо, но е факт. Квалифицирането на прабългарите от пред-Аспарухово време като ЕТИОПИ на страниците на средновековния български хронограф може следователно да се изтълкува като пряко указание за техния памирски произход. От друга страна, традиционното свързване на термина Етиопия с библейските земи Кут и Куш от Месопотамия може да обясни защо Именника на българските владетели е бил поставен в раздел, изброяващ списък на вавилонски царе.

Преселвайки се в района на Кавказ и Черно море, българските племена създават държава известна като Стара Велика България. За неин родоначалник се смята легендарният Авитохол. Тя е втората европейска държава по това време, след Римската империя, просъществувала до втората половина на VII –ми век. Съдбата на тази държава е оставила трайни следи в паметта на източно-европейските народи. Най-известният и владетел е кан Кубрат. В нашумялата напоследък книга на Микаил Башту [Микаил Башту Ибн Шамс Тебир. Сказание о дочери хана. Казань, 1990] е описана интересна легенда, вероятно наследена от древните българи край Волга, чийто оригинал е загубен и е останал само превод на руски. Според тази легенда, Кубрат (записан като Курбат) имал брат – Шамбат (Самбат), известен още като Кий, който изградил град Киев. Прави се опит името Кий да се изтълкува от тюркски като “киу” – отдалечен, отцепен. Самбат създава държава на част от територията на днешните Полша, Румъния, Унгария и Украйна (споменава се едно тюркско-татарско име за тази държава – Дулоба, т.е., държавата (оба) на рода Дуло). Това е може би известната от западните хроники славянска държава на владетеля Само (623-658 г.), чието име може да произлиза от Самбат. Тази държава води войни с франките и аварите и е била много силно подкрепяна от местното славянско население. Засега няма достоверни източници, потвърждаващи версията за съществуването на Самбат–Кий, брат на Кубрат. Единственият документ е този от X-ти век на византийския император Константин Багрянородни [Константин Багрянородный. Об управлении империей. М. 1991] който пише, че град Киев е основан от Кий, а вътрешната крепост на града носи името Самбатос.

Легенди за основаването на Киев обаче са запазени и при източните славяни, германските народи и арменците. Сходни мотиви съществуват и в легендите за основаване на Краков и Прага. Названия, близки до топонима Киев се срещат на различни места в Полша и Литва, а също в Силезия, Моравия, Угорщина, Сръбска Лужица [Брайчевский, «Коли i як», с. 82-83]. Например, в централна Полша има местност Куява, с която е свързана легендата за основанането на Полската държава и където се намират древните населени пунктове Киево, Киевица и други със сходни названия.

Най-древна е арменската легенда, записана в “Историята на Тарон” от Зеноб Глак, арменски историк, когото Марр отнася към VI в. [Марр, «Книжные легенды», с. 60], а някои историци – към VIII-ми в. [Рыбаков, «Очерки», с. 779]. Съгласно легендата на Зеноб Глак, двама братя, Деметр и Хисаний са били прогонени от родината си и намират убежище при цар Валаршак, който им дава земя, наречена Тара, където те построяват град Вишап. След петнадесет години Валаршак убива братята и дава властта на техните трима сина – Куар, Мелтей и Хореан. Куар построява град Куар, Мелтей построява в полето свой град и го назовава Мелтей, а Хореан построява свой град в областта Палун и го нарича Хореан. След много години тримата братя Куар, Мелтей и Хореан се изкачват на планината Куркея и там намират прекрасно място “…тъй като там имало простор за лов и прохлада… и построили там селище”.

До голяма степен, митологията на източните славяни е концентрирана около една интересна легенда за техния произход [М. Б. Ладыгин, О. М. Ладыгина. Краткий мифологический словарь - М. Издательство НОУ “Полярная звезда”, 2003]. Тази легенда е отразена още в древноруските документи „Повесть временных лет“ и “Слово о полке Игореве” от XII-ти век [Слово о полку Игореве. М., 1972 г. Перевод Д. С. Лихачёва]. Съгласно тази легенда, прародителят на славяните (поляните, руските хора) е бог Даждбог и неговата съпруга Жива. Според съвременните специалисти по източнославянска митология, около две трети от религиозния пантеон на източните славяни представляват богове и персонажи, заимствани от иранската митология. Тук се включват боговете Даждбог, Жива, Хорс, Симаргл. Даждбог отговаря на иранския бог Датар, чието име на авестийски означава “деятел, създател, творец”. Бог Хорс отговаря на иранския бог Хорс – Ковач. Самата дума “бог” е също иранска. Причината за тази аналогия е ясна – главният етнообразователен процес за източните славяни е протича в първите векове от н.е. в района на Северното Причерноморие, като резултат от смесване и асимилиране на местните скито-сарматски ирански племена от страна на дошлите от север протославяни. Заедно с тази асимилация, голям брой думи и митологични персонажи и божества са преминали от северните иранци в езика и митологията на източните славяни.

Даждбог и Жива имат син наречен Орей или Арий. Това име произлиза от “арий” – орач. Орачът Арий се смята за прародителят на славяните. Той има трима сина и една дъщеря. Дъщерята се казва Либед (Лыбедь) – Бял лебед. Имената на тримата братя са Кий, Щек и Хорив. Според друг вариант на легендата, имената на синовете са Кий, Пащек и Горовато. Съгласно легендата, Кий с по-младите си братя Щек и Хорив основат град Киев, като всеки от тях построява свое селище на един от трите киевски хълма. Когато идва “голямата опастност” -“великая стужа” баща им Арий отвежда праславяните от “Руските планини” на запад.

Съгласно една от версиите на легендата, името Кий произлиза от името на бога-ковач Кий в митологията на източните славяни. Кий е изковал оръжието на бога-гръмовержец Перун в неговата битка със Змея. Името Кий е близко до старославянския глагол КУЯ – кова, изковавам, който може да има връзка с иранския глагол КАВА – кова. За сестрата Либед – “белия лебед “има по-малко данни. В руските народни приказки съществува митологичен сюжет за тримата братя и тяхната сестра, богатиршата Белия лебед, която владее “живата” вода и “подмладяващата” ябълка. Тримата братя са изпратени при нея да вземат тази ябълка и живата вода. Почти същият сюжет съществува и в българските народни приказки (“Тримата братя и златната ябълка”).

В легендата на източните славяни е отразено още едно историческо събитие, оттеглянето на прабългарите на запад пред надвисналата опастност от хазарите. Даже има съвпадение с изходната точка на оттеглянето, известните Хипийски (Български или още Конски) планини в северна Берсилия, които в легендата са предадени като “Руските планини”. Единствената неточност е, че според легендата изтеглянето става под ръководството на Арий, докато в действителност то става под водачеството на неговия внук, Аспарух. Тук има смесване на представата за “легендарното изтегляне” на славяните на запад с реалното историческо преместване на част от българите под ръководството на Аспарух.

По-общо, в представената легенда историческата съдба на прабългарите от района на северен Кавказ и Северното Причерноморие е представена като съдба на източните славяни. Това безспорно е неточно, но е напълно разбираемо като се има пред вид, че формирането на източните славяни става по същите тези места с активното участие на голяма част от същите тези прабългари, които впоследствие са асимилирани от славяните. В края на краищата, какво чудно има, че пославянчените българи са предали спомена за своята история на околните славяни, а те от своя страна са трансформирали тези спомени в своя легенда ?!

Много важен момент от тази легенда е, че бащата на един от най-великите българи – Кубрат е представен с името Арий – Орач. Най-вероятно е това име да има епонимен смисъл, но не е изключено също да е принадлежало на реална историческа личност. И в двата случая обаче, то отразява историческата представа на древните българи за техния арийски етнически корен. Етническото наименование ariya-арийци носи семантиката БЛАГОРОДНИ, СВОИ, БЛИЗКИ но има буквален смисъл на ОРАЧИ, хора които се прехранват със земеделски труд. Според представите на арийците това е благородно поведение в противовес на северните иранци – туранците, които били номади и често прибягвали до грабежи. Съвременната българска историческа наука отстъпи частично от първоначалната хипотеза, че всички българи са били тюрки и заявява, че само управляващата прослойка са били хуни (прототюрки), докато народът е ирански. Ако обаче един толкова прославен представител на рода Дуло, като бащата на Кубрат е бил хун, той едва ли ще остане в паметта на народа с името Арий-Орача.

Представената по-горе митологична картина за прародителя на славяните, Арий и тримата му синове Кий, Щек и Хорив, създатели на град Киев се припокрива в голяма степен с арменската легенда и с легендата от Волжска България за Самбат – Кий и неговия брат Кубрат, основателя на Стара Велика България. Кубрат е представен под имената Хорив и Горовато. В арменската легенда Кий е Куар, а Хорив – Хореан. Имената на третия брат, Щек и Мелтей, по мнението на Марр [Марр, «Книжные легенды», с. 60] и на други изследователи [Рыбаков, «Очерки», с. 779] имат един и същ смисъл – “змей”. Много учени отбелязват, че имената на тримата братя нямат “никакви признаци за славянска принадлежност” [Артамонов, «История хазар», Л., 1962, с. 294], а и двете легенди ясно показват, че братята са пришълци в земята на поляните. Името Кий е близко до известното източно-иранско царско име Гай (gayehe – “човек” – авестийски), а също до името на източно-иранската царска династия Кава – ковачите. Етимологията на Кий като Ковач – обяснява неговата роля на творец, създател на град и до голяма степен се покрива със значението на иранския митичен герой Гая Маретан – първият човек създал първия град на земята (град Балх) и първата държава (държавата със столица град Балх). Тюркската етимология Кий – “отдалечен” е безсмислица.

Средновековният Киев се е наричал Kiu, Kio на скандинавските езици и Chyo, Cleva, Riona (Хио, Клева и Риона) на английски. Съществувало е и скандинавско название на този град, KANUGARDR (Кенугард), което руски автори обясняват като производно от КАН – ГАРД, Кански град или град на Кана. Уместно е да се отбележи, че названието KANUGARDR е близко по форма до названието на столицата на Персия – PARSUGARD и до персийското название на сръбската столица Белград, Balghirad.

Фактът, че съществуват толкова много и добре документирани легенди на различни народи, описващи еднотипни събития и включващи едни и същи персонажи увеличава извънредно много историческата достоверност на представените данни. Едва ли историческата памет на народи, наброяващи стотина милиона души ще бъде по-малко важна, отколкото един писмен документ. Като извод, би трябвало да се гледа сериозно на възможността Кий и Щек да са исторически личности, редом до техния брат Кубрат.

Към горните факти може да се добави и следното важно историческо свидетелство. В Именника на раннобългарските владетели Кубрат е записан под странното име Коурт (Курт). Многобройните тюркисти у нас и в чужбина веднага са забелязали, че името Курт съвпада със съществителното име за вълк в тюркските езици (курт). Това ги е окуражило да предположат, че Кубрат е етнически тюрк и носи името Вълчо на тюркски. Няма обаче никакви данни, че в предосманско време думата курт – вълк е присъствала в българския език и е оставила следи в българската култура. Това предположение досега не е получило нито едно доказателство и остава гола фикция. Обратно, в светлината на многобройните легенди и свидетелства, че Кубрат може да е част от историческия персонаж от основатели на Киев – братята Кий (Ковач), Щек и Хорив, името Курт допуска друга етимология, подкрепена с тежки доказателства. На осетински език, сходен с езика на прабългарите, „курт“ означава ковач, а „гурда“ – стомана. Тези две осетински думи имат обща основа с прабългарската дума „кръчии“ (ковач), която има доказан ирански произход. От своя страна, „кръчии“ не е дума, която прабългарите епизодично са възприели от аланите, а е дума функционирала в езиковата среда на старите българи заедно с много други сходни на нея думи: „креждел“ – заключалка, „кладиво“ – чук и съвременните български думи „гърча, гърч, гърчене“, които отговарят на действие (огъване), получаващо се при коване на нагорещено желязо. Вероятно, „кръч“ е основа на забравен прабългарски глагол, означаващ „кова“. До XVIII-ти век, българският град Кичево в Македония е носел името Кърчево (Кърчова в турските регистри), което на езика на прабългарите трябва да значи Ковачево. Подобно име носи и съвременния град Кратово в Източна Сърбия, което също би могло да бъде прабългарски топоним със значение Ковачево. Цялата съвкупност от сходни старобългарски думи – кръчии, кладиво, креждел, гърч, както и топонимите Кърчево (Кичево) и Кратово са най-вероятно образувани от морфемата „кръч“, наследена от езика на прабългарите, която е запазена и при осетинците като курт (ковач) и гурда – стомана. Това са сериозни доказателства, че другото име на Кубрат – Курт при древните българи е означавало Ковач (т.е. Кий) и няма нищо общо със случайното хрумване „вълк“. От своя страна, предложената етимология Кубрат – Курт – Ковач – Кий представлява допълнителна подпора за хипотезата, че основателите на Стара Велика България са изградили град Киев и че изброените по-горе легенди на славяни, арменци и наследници на волжските българи отговарят на реални исторически събития.

Напоследък в Русия доста нашумя книгата “Велесова книга”, която съдържа текст, написан с кирилица на древнославянски език върху овосъчени дъски. Дъските са намерени от белогвардейският офицер Изенбег в имението на князете Куракини по време на Гражданската война от 1921-1922 г. в Русия и изнесени в Западна Европа. Там дъските са преписани и разшифровани от известният писател Ю. П. Миролюбов. И тук се е намесила някаква тъмна сила и впоследствие дъските са загубени. Останали са само записките на Миролюбов и фотография на една от дъските. Установено е, че в началото на XIX-ти век оригиналните овосъчени дъски са се намирали в архива на антикваря А. И. Сулакадзев и са били отбелязани в неговия каталог като материал, написан от: «Ягила Хан», живял в Ладога през IX-ти век. Някои от кирилските букви по дъските са изписани така, както са писани по времето на българския цар Самуил. Езикът на текста носи белезите на новгородския диалект от XII-ти век. Други изследователи обаче считат, че текстът върху дъските е много по-късен, примерно от преди 200 години.

Съгласно текста върху дъските, предците на Арий и неговите синове Кий, Щек и Хорив идват от областта Седморечие (долината на река Кулу до Памир), прогонени от хуните и елините. Движейки се на Запад, те преминават една обширна пустиня (вероятно Къзълкум) и се заселват в подножието на висока планина (вероятно Кавказ). Притеснявани от язите (вероятно аорсите), те се преместват още по-на запад, където основават много градове – Голен, Киев и др. По-късно наследниците на братята попадат под игото на авари и хуни и водят война с хазарите. Освен с хронологично точни и исторически достоверни данни, записките съдържат и огромно количество сведения за бита, стопанството и религията на народа на Арий. В записките, народът на Арий е назован като славянски, но в действителност това са сарматите, мигрирали от Средна Азия на запад и впоследствие асимилирани от протославяните.

Някои руски изследователи считат, че “Велесовата книга” е сборник от знанията на новгородските жреци от IX-ти век и съдържа данни за историята на много източноевропейски народи. Съдържанието на този летопис прилича много на теорията на Петър Добрев за прабългарите, но е написан най-малкото 200 години по-рано, а може би и много повече. Съвременните български изследователи все още пренебрегват този документ, вероятно защото там не става дума за хуни, тюрки и долината на река Иртиш.