Защо за младежите е чужда съвременната ни история

Доц.д-р Искра Баева

Между многото неща, които младите българи не знаят, е и съвременната българска история, твърди в публикация за “Труд” доц. д-р Искра Баева*.
Като се има предвид колко много още не знаят, може би липсата на тези знания не е толкова тревожна. Но ми се струва, че нещата са малко по-сложни.

Защото начинът, по който мислим и се държим като граждани на Република България в началото на ХХI в., силно зависи от познанията ни за предходните десетилетия.

Очевидно е, че непознаването на българската история от ХХ в. идва от общия спад на образователното равнище. Но има и конкретни причини.

Представата на българите за миналото се изгражда преди всичко в училище, след което се развива в университетите и от медиите - в научнопопулярни публикации и предавания.

За съжаление залязващият престиж на българското училище оставя все по-големи “бели петна”, които бързо и лесно се запълват с различни измислици и митове.

Към тази тенденция се прибавя и още една - пазарната ситуация, в която са медиите, ги принуждава да се откажат да се просвещават. За да се продават, те се подчиняват на вкуса на своите потребители.

С други думи, колкото по-ниско е културното и образователното равнище на нацията, толкова повече читателите, слушателите и зрителите ще се интересуват от това “кой с кого, кога и за колко”, а не от причинно-следствената връзка между събитията и от мотивите за действията на историческите личности.

Но да се върна към училището

Историята на България за целия период след Втората световна война изчезна от училищните програми и учебници почти веднага след промените.

Това изглеждаше естествено заради силната идеологизация на училището в периода на “ръководната роля” на БКП. Но начинът, по който това беше направено, се оказа странен.

Всъщност “изчистването” на идеологията от учебниците започна още при “перестройката”, тогава бяха подготвени нови учебници, влезли в употреба през 1991 г.

Този еволюционен процес беше прекъснат през учебната 1991/1992 г. Новият министър на образованието Николай Василев започна революционната “смяна на системата” в историческото образование със заповед за изваждане от обращение на всички учебници по история в средата на учебната година.

Учителите трябваше да се справят кой както може, главно със собствена интерпретация. В края на 1992 г. се появиха спешно написаните нови учебни текстове.

Авторите им бяха “посочени” преди всичко заради “правилните” си политически позиции, а текстовете знаменателно бяха наречени “Записки”.

Освен новата интерпретация ново беше и това, че в “Записките” по българска история “изчезна” периодът след 1944 г. А дали защото този период беше спорен, неясен или политически неудобен, не беше съвсем ясно.

Замениха “Записките” с учебници

След този повратен момент изчезна желанието и задължението в училище да се преподава съвременната българска история.

И това остана така, въпреки че още в средата на 90-те години “Записките” бяха заменени с истински учебници, в които българската история беше представена не само за периода след 1944 г., но и за този след 10 ноември 1989 г.

Последната вълна от учебници, написани и одобрени от министерството в началото на нашия век, също предлага исторически разказ до нашата съвременност.

Но това не промени вече утвърдилата се традиция обучението по история на България в гимназията да приключва някъде около Първата световна война. Като причината вече не е средното училище, а връзката му с висшето образование.

Образованието в последните гимназиални класове е обърнато преди всичко към онези ученици, които имат намерение да продължат в университетите.

Пазарното менгеме

А нароилите се университети се борят все по-ожесточено за студенти - не е тайна, че тази конкуренция води не до повишаване на критериите за подбор на студенти, а до обратното - желание да се приемат колкото се може повече студенти, независимо от техните знания (последица от вкарването на образованието в “пазарното менгеме”).

Така започна надпреварата да облекчим кандидатстудентския конспект, за да бъде той не само лесен, но и привлекателен. Затова ударението винаги пада върху “приказната” средновековна история, а липсва почти целият ХХ в.

Резултатът е ясен: щом го няма в изискванията за кандидатстване, никой учител не се занимава с него, защото и гимназиалното образование е “комерсиализирано” - учителите се опитват да си “докарат” нещо отгоре, като подготвят учениците си за изпити.

Проблемът засяга и университетите

Съчетанието между политически предубеждения и “пазарен” императив стопираха всичките ни опити (на част от съвременните историци) да обосновем необходимостта от включването на по-нови теми в кандидатстудентския конспект, за да накараме и учителите да ги преподават в училище.

Доводите ни бяха и продължават да бъдат не егоистични, а свързани с грижа за общественото познание. Защото какви граждани на Република България ще станат младите българи, когато нямат никаква представа какво се е случвало в родината им през бурния последен век?

И никакви политически доводи - в смисъл, че този век е объркан и че няма единна оценка за събитията - не са основателни. Също толкова исторически спорове се водят за Средновековието, да не говорим за Стефан Стамболов.

Българското образование във всичките си степени има и обществени функции - то трябва да дава знания, да създава умения за самостоятелно достигане до познанието и да възпитава гражданска позиция, мотивирана от миналото, но обърната към бъдещето.

Едва когато изпълни тази своя функция, то ще може да разшири основанията на младите българи за национална гордост отвъд древните, далечни и неясни сведения за тракийското или азиатското древно българско минало.