Богомилката Ирина - една жена срещу една църква...

Докато обхождаме неуморно българската средновековна история и сред царици или техните метежни дъщери като едно чудо изплува образа на Ирина.

Сепваме се, защото освен Добрина, майката, принудена да продаде едно от своите деца, друга жена от народа няма спомената.

Коя е Ирина? Тя е богомилката, жената, която отрече Бога и потърси Истината – за любовта и обичта, за красотата и властта.

Твърде малко знаем за тази жена. Била е монахиня.
Защо е потърсила приют в манастира - историята мълчи. Дали заради несподелена любов? Или пък поради разочарование в света? Девица ли е била или вдовица? Все въпроси, които нямат отговор.

Мисля си обаче, че като зряла жена е приела монашеския сан Ирина. Като жена познала изгарящия танц на плътта и опиянението на целувката, изкушението на мъжката усмивка и сладостната болка от зачеването. Само преминалата през лъкатушещите пътечки на живота жена може абсолютно всеотдайно да служи на Бога, мисля си аз, грешникът.

Ирина живяла в българския тогава град Солун.
Казвам “български”, защото Солун след Константинопол е бил най-космополитния град на Балканите. И както Никола Начов с основание наричаше Цариград “най-големия български град” през Възраждането, така и Солун, тогава, през ХІV век, е бил сред най - големите български градове.

Но да живееш в манастира и да проповядваш срещу Бога, то това какво е? Така се питали мнозина и бликвал гневът им.

Така се питал гневно и тогавашния византийския патриарх Калист, а от неговите оскъдни редове научаваме за Ирина. “ Седейки в Солун тя се представяше като да живее непорочно, а пък потайно и прикрито беше творителка на всяка скверн и нечистота.”.

И “скверн”, “ и “нечистота” са етикети, лепвани на всеки, който е изразявал несъгласие с догмите на християнството. Така че несъгласието на Ирина с уредбата на света се крие зад тези думи. А тя е била изкусна в своя спор с християнството, защото е привличала като магнит “мнозина”. И това е предизвикало и страха, и хулите, и нейната мъченическа смърт.

Патриарх Калист го признава :”… мнозина от монасите често се събираха при нея.” Представете си сега една жена под възвисения към синьото солунско небе като укор, кръст. А около нея монасите, които попиват всяка нейна дума. Защото тя е била безспорно начетена, излагала е убедително своите доводи и проповядвала идеите си, които тогава назовавали “ерес”. Калист е принуден да го признае:”А тя, понеже внимателно бе изучила цялата всескверна /…/ ерес, тайно я проповядваше на всички”.

И така тайно сбрани, под трепкащия тревожно пламък на свещицата, тези мъже какво чували от женските уста? Летописецът твърди:”Учеше, че сънищата били божествени видения”.

Нещо страшно? Та нали, ако Бог е в нас самите, то сънищата са Негови послания?!

Ирина учела, че “мъжете и жените трябвало да се откажат от законния брак”. Но и тази посока на мислене си остава и до ден днешен актуална, а в резултат на такива твърдения бракът все повече се превръща в територия на свободните духом хора. Вярно е, че за мнозина и до днес звучи еретично отказа от брака. Но в крайна сметка любовта я има и без брака, знаем го чудесно. И по-добре е понявга живот без брак, отколкото брак наподобяващ килия.

Най - парадоксалното в нашата история е и това, че българите току приели християнството и раждат богомилството. Така християнството у нас намери своя опонент.

Спорът е бил твърде жесток, до крайности стигали и двете страни. Във властвуващото вече християнство бе силата, а богомилите притежаваха само свободния, търсещ ум. И двете страни имаха своите основания за несъгласия.

А българката Ирина е типичен пример на човек тръгнал да търси Истината - цялата, святата. Типично по женски, по български, бих казал.

Защото от такива жени ние, днешните българи, наследихме волята да устояваме себе си, макар и с цената на живота си. Тази е и причината Ирина да се озове в манастира. Защото първоначалното предназначение на манастирите бе да бъдат републики на духа.

Ирина скоро узнала, че трябва да търси други пътища за единение с Истината, а те я противопоставяли на Бога.
Драмата била страшна. Но нали нейния пример ще бъде последван от десетки други! Нали и Левски отхвърли расото и тръгна народ да спасява, свобода и братство да проповядва.

Днешният свят е преди всичко рожба на християнството. То отхвърли многобожието и наложи своя морал. Но като всяка победила сила и християнството отказваше да води диалог с тези, които не вярваха в него.

На неверието църквата отговаряше с клади. И “анатема!” грозно изпълваше, и храмовете, и мегданите. Християнството сега, вече като земен властител отговаряше със също толкова жестокост, с каквато преследваха него, тогава, когато живееше в катакомбите...

А такива, които се противопоставяха като богомилката Ирина, помагаха и коригираха пътя на християните към храма. Така бе в крайна сметка, чини ми се.

Богомилите се опитваха да докажат, че моделът на света е изначално сбъркан. Безспорно те, като че ли, не бяха прави, но несъгласието винаги е привличало. Така е била привлечена и Ирина.

Една жена срещу една църква, нима не е страшно само да си го кажем, а камо ли да си го представим?

Най-вероятно българката Ирина е била изгорена на кладата. И когато огнените езици лизвали тялото й тя навярно пеела. Така богомилите посрещали смъртта и се превръщали в пламък, който все изгарял душите на българите.

От тогава, та до днес.

Богомилството зареди душите ни с творческо неверие. Защото ни кара да бъдем трезви, разсъдителни и да отгатваме истината, често прикривана зад мантията на лъжата.

Имало една българска жена преди много векове - Ирина. Тя се опълчила срещу немилостивия Бог, срещу грабителската Държава, срещу бездушния Брак и жестоката Власт.

Слабата, беззащитна жена имала едно оръжие само – словото.

С нея не спорили, нея я убили. Но не живее ли и до днес в нас точно тази Ирина?

Мисля си, че за да сме такива, каквито сме днес, причината е и Ирина, богомилката. Нима не е така?

Стоян Вълев