Популярността на акростиха в най-ранната църковнославянска литература, може би се дължи на древната прабългарска традиция, за влагане в думите на скрит подтекст освен буквалното им значение. За което е благоприятствал и генеративният език на азите ЪЗъЕр, чиято система на словообразуване допуска близки по звучение думи, но с различно смислово съдържание.
Прабългарската дума “кобен”, която и до днес в българския език означава “съдбовен”, формално е образувана от ГъО – тяло, организъм, его, човек; ОБъ – живот, живо същество; Нъ – дава, отваря. Или ГъООБъ – човешки живот т.е. съдба и ГъООБъ Нъ – съдба дава т.е. съдбоносен. Много близко по звучение е КъО БъНъ – игла/стрела/ пета, “игла в петата” или “стрела в петата”. Една подобна словесна интрига дава повод за много асоциации на съдбовността с “убождане с игла”, както е в детските приказки, или с “ахилесовата пета”, където съдбата на героя-аз Ахил зависи от евентуално улучване на петата му със стрела.
В “Именника на българските канове”, митичния Авитохол е посочен като основател на Старата Велика България. Първият прабългарски вихтун /БъГъО ТъНъ – по-голям господар/ се счита за митичен не само поради посочената продължителност на царуване – триста години, но и поради легендата достигнала до нас от стари извори, че е бил откърмен от сърна. В древността легендите за подхвърлени деца, бъдещи основатели на велики царства, не са изключение. Митовете за Ромул и Рем откърмени от вълчица, за персийския цар Кир отгледан в семейство на говедар, са добре известни. Но дали и при Авитохол е спазена традицията на азите-прабългари, да влагат съществена информация в името на владетеля. За името Кир всичко е ясно. Къ ИРъ означава “роден наследник”. Буквалното значение на името Авитохол, АЙБъ ДъОКъ – небесна птица, “орел”, изглежда напълно подходящо за владетел от неговия ранг. Но ако го разгледаме по-внимателно, виждаме, че в него може да е заложена и друга символика. Формалното ОБъ – същество, животно /оттам идват: овен, овца, добитък, говедо,обитавам, обор и др./, е напълно възможно да означава и сърна или най-малкото да е съвсем близко до прабългарската дума за сърна /забележете, в такъв случай ОБъ АъЧъ – овца, буквално се превежда “малка сърна”/. Заедно с ШъЙО ЧъИ – пия човек; “човек, който пие”, “сучи” /днес има звучение: суча, цокам, сукал/; образуват ОБъ ШъЙОЧъИ – сърна суча. Или ако бъде интерпретирано по съзвучие с Авитохол, се произнася като Овицокъл или “сукал от сърна”. Изненадващо, но според мен напълно възможно, особено ако се има предвид неустойчивия преход Ш –> Ц -> Т в началото на думата, характерен за много прабългарски думи /напр. твирем, ШъБъРъ (Тъ)Мъ – девети; табан, Шъ БъАНъ – ходило; тукат, Шъ КъТъ – удар с ръка и пр./.
Не са издържали на изкушението да заложат скрит смисъл и при кръщаване на малкия Симеон с прабългарското име Лабас. Лъ БъЗъ – извор жар, “извор на жар”, което може да означава само лава, също и международното вулкан, което пък на прабългарски означава БъЛъ КъУНъ – велик кан /това понятие се превръща в нарицателно за “величие” в средновековните български представи - великан, белгун/ . Ето как още при кръщаване на третия Борисов син, в българското име на цар Симеон – Лабас е кодирано по-късното му прозвище Велики.
В годините след официалното покръстване на българите по административен път и особено след жестокото потушаване на възникналата съпротива сред някои управляващи български родове начело със самия княз Владимир - Расате, се е изисквало изключителна смелост при изявяване на каквито и да е било прабългарски езикови традиции, особено в полето на каноническата ортодоксална църковнославянска книжовност. Писателят Черноризец Храбър, наистина проявява значителна “храброст”, като включва в псевдонима си освен славянското Черноризец /което е означавало човек с расо, свещеник, монах/ и преводното му прабългарско значение ГРъРъ БРъ – черно платно.
Папата съветва Борис Първи, в отговор на негови питания, веднага да изгори всички стари прабългарски книги. За византийските “съвети” по същия въпрос, никой не храни илюзии, че може да са били по-благосклонни към прабългарските писмени паметници. “Именникът на българските канове” успява да мине през иглените уши на ортодоксалната православна цензура, благодарение на смелостта и чувството за синовен дълг на някой неизвестен български писар, който направо замаскирва списъка на българските канове между списъка на асирийските царе. Безумно смел трябва да е бил и онзи автор на “Рилския дамаскин”, който в църковнославянския текст за Вяра, Надежда и Любов, записва съответстващото народно българско Хъше Раши Некъа. КъЩъ – вяра; днес е запазено в думите хъш,хъс. РъЩъ – надежда; до днес се използва глагола рачи. НъГъОА – тъга, любовна мъка; останало в поезията ни като нега. Но най-важното от тези примери е, че те са били мотивирани от желанието, думите да достигнат до обикновения народ, а това съвсем категорично доказва, че огромното болшенство българи въобще не са разбирали църковнославянския език, защо той не е бил техния език. Всички писатели от 9-10 век, съвременници на събитията, свързани с административното покръстване на българите и въвеждане на църковнославянския език за официален език – като Черноризец Храбър, Йоан Екзарх и пр., в своите произведения говорят за българи и славянски език, но никога за български език. Пътешественици, посетили България през по-късното Средновековие с учудване констатират, че обикновените българи въобще не разбират службите в православните църкви, водени на църковнославянски език. И в този факт няма нищо уникално, защото подобно състояние се наблюдава във всички страни по света, където религиозният език се е различавал от говоримия език на населението. Например в Румъния до 19 век. Тук искам да споделя един фрапиращ пример за подчертано разминаване на църковнославянския език с говоримия български език. При необременената с толкова политически предпоставки българска католическа църква, обръщението към Всевишния е естественото българско “Баща наш,… ”. Докато в православния му аналог, звучи съвсем чуждо и неестествено, дори фалшиво “Отче наш,….”. В резултат, пълно несъответствие с християнската идея за Бог – баща и налагане на погрешния образ на Бог – свещенник /т.е. отче ; думата “отец” има и съвсем незначително приложение в смисъл на “баща” в българския език/. Ако се задълбочим малко повече, ще видим че последствията от изкривяване на основни християнски понятия, поради използване в църквите на небългарския църковнославянски език, са първопричина за трудно достигане на християнската ценностна идейност до широкото народно съзнание. Вследствие на което, ние и до днес се отличаваме със значително повишена склонност към атеизъм. И това е самата истина. Чуждият църковен език, на практика е блокирал достъпа на обикновените българи до идейната съкровищница на християнската вяра.
В годините на убийствено мракобесна диктатура, много знайни и незнайни българи, жертваха живота си, за да не угасне пламъчето на народната памет за българския род и език. За да не се покрие със забрава живородния български извор на сила и несломима вяра.
.jpg)
