1200 години от смъртта на хан Крум

Днес се навършват точно 1200 години от смъртта на един от най-великите български владетели – хан Крум. Нека си припомним каква е била България под негово управление и какви заслуги има той към нашата родина. Крум, удвоява територията на България, разбивайки и присъединявайки земите на Аварския хаганат (Румъния и част от Унгария включително град Пеща).Отблъсква нападението на Византия, унищожавайки цялата й армия. Присъединява към България редица важни и големи крепости като: Средец(София), Адрианопол(Одрин), Месемврия(Несебър) и други. Създава първите писани закони, „От какво, мислите, се случи, че вашият началник и целият ви народ загина?”, те му отговорили: „От това, че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после от пиянство, понеже виното се умножи и всички станаха пияници; после от подкупничество (и всички станаха рушветчии); сетне от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата погибел произлезе от това.” Като чул това, Крум свикал всички българи и заповядал, като издал [следния] закон: ако някой обвини [наклевети] някого, то той да се не слуша, докато свързан не се разпита; и ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива. Не се позволява никому да набавя храна на крадеца; и [на оногова], който се осмели това [да прави], веднага да се конфискува имотът, а на крадеца пък да се пречупват свирките [пищялите]. Той [Крум] заповядал да се изкоренят всички лозя. На всеки просяк да се не дава просто [оскъдно], но в достатъчно количество, та да се не нуждае втори път; [на оногова], който не постъпва така, веднага да се конфискува имотът.”.  На 13 април 814 г. Крум умира, най-вероятно от сърдечен удар или инсулт. В „Скриптор инцертус“ се говори, че е „заклан от невидима ръка“, а в славянския превод на Менологията на Василий II се казва, че Крум е наказан заради извършените жестокости. Това според прабългарския календар са точно 20 цикъла от по 60 години

ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА И ДЕЛАТА НА ВЕЛИКИЯ ХАН.

Свети цар Борис Михаил Кръстител

Наследил от предшествениците си силна и жизнена държава, но претърпявайки поражения в почти всички водени от него войни, княз Борис I (852-889 г.) предприема далновидни стъпки, които предопределят историческия жребий на България. През 864 г. той покръства себе си и приема името Михаил. Покръства семейството си и своите придворни. На следващата година с желязна ръка налага християнството в страната, като през цялото си властване лавира между противоречивите интереси на Рим и Цариград, постигайки едни или други изгоди за държавата.

Съдбовното приобщаване към християнската цивилизация, чрез нейния византииски модел, носи значителни дивиденти в международните отношения на България. Освен това Покръстването катализира вече напредналия процес на асимилация на прабългарите и траките от славянското мнозинство - процес, в който кристализира българската народност: славянска по своето самосъзнание, език, обичаи.

През 886 г. по покана на княз Борис- Михаил в България пристигат прогонените от Великоморавия ученици на славянските първоучители Кирил и Методий. Те са посрещнати с големи почести още на границата от българския управител на Белград (днешната столица на Сърбия). С благословията на княз Борис I в столицата Плиска, както и в другия център на страната- град Охрид, Македония, възникват две духовни средища с епохално значение за славянската култура. Само в Охрид за 7 години са обучени 3500 ученици.

С непоколебима методичност княз Борис I продължава своята мисия. Той свиква през 893 година църковен събор в Плиска. На него вместо "езическа Плиска" за столица на страната е обявен Велики Преслав. Прогонени са византииските свещеници, защото страната вече разполага с достатъчно добре подготвени собствени служители на Църквата. И най-важното- на Събора от 893 година българския славянски език е обявен за официален-админстративен и църковен. Този език е разбираем и за простолюдието. Той ляга в основата на една културна традиция, която за броени десетилетия прелива далеч зад държавните граници на България.

Извършил делото на своя живот, Борис, все още силен, се оттегля в манастир. Неговото управление дава културно отражение върху развитието на всички славяни и цяла Източна Европа. Той умира през 907 г. Преди да намери вечен покой му е било съдено отново да доказва своята вярност към Християнството- през 893 година, напуска за кратко манастира, детронира и ослепява първородния си син княз Владимир, защото съзаклятничи за възстановяване на езичеството.

След смъртта му, Борис I е обявен за първият светец на създадената от него българска църква. В днешно време прабългарското му, тюркско име, отъждествявано неправилно със славянското Борислав, се среща в почти всички страни, принадлежащи към християнската цивилизация.

ПЕТКО КАРАВЕЛОВ 1843-1903

На 6 февруари смъртта си среща политикът Петко Каравелов

Петко Каравелов е една от най-видните политически фигури в следосвобожденска България. Брат е на големия български писател Л’юбен Каравелов и е баща на Лора Каравелова – съпруга на поета Пейо Яворов. Петко Каравелов е роден на 5 март 1843г., в Копривщица – град, от който произлизат голяма част от българските възрожденски дейци. Той отраства в голямо и известно семейство, като има трима братя и три сестри. Като член на подобно семейство, Петко получава много добро за времето си образование. Когато завършва училище е пратен при брат си – Любен в Русия. Там следва и завършва право в столицата Москва, през 1869г., след което се връща в България. След Освобождението той е един от малкото изключително добре образовани българи. Именно това му качество, както и произхода от уважаван род допринасят за неговата популярност в политическия живот в страната. Участва активно в изработването на Търновската конституция. Ефектът от неговата намеса в съставянето на основния закон обаче е сериозно оспорван от вещи лица в историята и правото.

Името на Петко Каравелов се свързва често с радикалното крило на Либералната партия, на която той застава начело. Именно като такъв е избран и за министър председател в периода 1880-1881г. Като такъв обаче не довършва мандата си, заради промяната в политическата обстановка в страната. Княз Александър I Батенберг го сваля от власт и с това се дава началото на Режима на пълномощията. Каравелов заминава за Пловдив, където става кмет на града в периода 1883-1884г. След съставянето на Конституцията той отново се връща в София и оглавява правителство на Либералната партия до 1886г. На този пост той извършва и най-значимото си политическо дело – Съединението на България. С напускането на княз Батенберг, Каравелов е посочен за регент, заедно със Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Властта обаче отива в ръцете на Стамболов и Петко напуска. съвета. През 1887г. в България се организира бунт на офицерите-русофили. Той е потушен, но събитията дават повод на Стамболов да наложи политическата си воля и Каравелов е арестуван. Копривщенецът твърдо отстоява позициите си и политическите си виждания, пример затова е обявяването му твърдо против избора на Фердинанд за монарх.

През 1892г. Петко Каравелов е арестуван и осъден на 5 години затвор, във връзка с опит за убийство над Стефан

 Стамболов, при който загива финансовият министър Христо Белчев. През 1894г. обаче той е амнистиран и освободен от властта. Две години по-късно оглавява Демократическата партия, която ръководи до смъртта си. Става министър-председател за пореден път, когато влиза в коалиция с Прогресивнолибералната партия. Смъртта си среща на 6 февруари 1903г., а тялото му е погребано в двора на църквата “Св. Седмочисленици” в София. Според уважавания български финансист Атанас Буров, Петко Каравелов  е единственият български политик, който не е откраднал нито стотинка от държавата. Наследниците на политика имат нерадостна съдба. Той има три дъщери от съпругата си – Екатерина Пенева. Най-малката – Радка умира още малка, а Виола угасва от загубата на безследно изчезналия си съпруг. Най-известна е кончината на Лора – съпругата на Яворов, която загива от куршум. Най-разпространената теория е, че тя се е самоубила. 

118 години от рождението на Царя Обединител- Борис III

Борис Климент Роберт Луи Станислас Ксавие, Княз Търновски, Херцог Саксонски и Принц Сакс-Кобург и Гота е роден на 30 януари (18 януари по стар стил) 1894 г. в София. Първороден син на Княз Фердинанд и Княгиня Мария Луиза.

Първоначалното си образование получава в Дворцовата гимназия, след което постъпва във Военното на Негово Величество училище. Участва в Балканските войни (1912 - 1913 г.) и Първата световна война (1915 - 1918 г.) като офицер за свръзка при Щаба на Действащата армия. Проявява безпримерна храброст, като винаги воюва в окопите сред обикновените български воини. Нещастният край на войната го заварва с чин подполковник.

След абдикацията на баща си на 3 октомври 1918 г. се възкачва на престола под името Цар Борис ІІІ. Тогава е едва на двадесет и четири години. Това става при едни от най-тежките обстоятелства в най-новата българска история. Страната е окупирана от войските на Антантата, войници безредно се прибират по родните си места, навсякъде цари деморализация и апатия. Буржоазната политическа класа е заменена от водачите на Земеделския съюз, начело с Александър Стамболийски.

Царят живее в уединение, останал без подкрепата на брата и сестрите си, които са принудени да заминат с баща му. Вражебността на земеделското правителство, афиширащо републиканизма си, внася допълнително напрежение и несигурност. Само изключителните такт и дипломатичност на младия Цар внасят търпимост в политическия живот. Правителството на Стамболийски, получило пълната власт след Ньойския мирен договор, налага авторитарно управление. Войската е съкратена, офицерският корпус е недоволен и вижда единствено упование в Държавния глава.

На 9 юни 1923 г. недоволни офицери в съюз с някои на националистически и консервативни среди, извършват преврат. Цар Борис е недоволен от насилствената смяна на властта и заплашва с абдикация. След дълги преговори, той приема новото положение в името на доброто на България, при условие, че се запази спокойствието в страната.

През 1924 г. Княгиня Надежда се омъжва за Вюртембергския херцог Албрехт-Евгени и Царският дом се сродява с още една стара германска династия.

През първото десетилетие от царуването на Борис ІІІ животът в страната е белязан от редица вътрешнополитически борби - политическо напрежение, преврат, бунтове, стачки, атентати. Държавният глава използва всяка възможност, за да възстанови върховенството на Търновската конституция, гарант за демократично развитие.

На 14 април 1925 г. в Арабаконашкия проход автомобилът на Царя е нападнат. Убити са двама от придружаващите го. Само два дни по-късно, в катедралата "Света Неделя", е извършен атентат, целящ да убие държавния глава и правителството. Закъснението на Царя, отишъл на погребението на загиналия при атентата до Арабаконак ловец, му спасява живота.

На 25 октомври 1930 г. в Асизи Цар Борис се венчава за Джованна Елизабета Антония Романа Мария, Принцеса Савойска, която приема името Иоанна в чест на Св. Йоан Рилски. Този брачен съюз дава нов полъх на мир и стабилност за България. Царицата се отдава на изучаване и опознаване на новата си Родина.

На 13 януари 1933 г. се ражда първата рожба в Царското семейство - Княгиня Мария Луиза, която кръщават по православен обичай.

На 19 май следващата година страната осъмва с нова насилствена смяна на властта, извършена от войската в съюз с някои вдъхновители на преврата от 9 юни 1923 г. Забележителен факт е участието на едни и същи лица във всички политически заговори и преврати в България, завършили с този на 9 септември 1944 г., който нанася непоправими последици на духовното, материалното и културно развитие на българския народ.

В навечерието на Втората световна война България е страна с безспорни икономически и социални успехи. Притежава стабилни институции, богато и качествено производство, дотирано селско стопанство. Единствено националното обединение не е осъществено. На 7 септември 1940 г. е подписана Крайовската спогодба, с която Румъния връща Южна Добруджа на България. Този акт е признат от цялата международна общност.

С изключителни дипломатически маневри Цар Борис запазва неутралитет. Стремежът му България да остане мирен оазис сред бушуващия конфликт е осъществен възможно най-дълго. След като неколкократно отклонява натиска на Германия за влизане в Тристранния пакт, на 1 март 1941 г. България е принудена да се присъедини към него. На дунавския бряг е разположена армията на фелдмаршал фон Лист. Хитлер казва: "По-добре да влезем като съюзници, защото така или иначе ще влезем!". Въпреки това България е единственият участник в Оста, който запазва дипломатически отношения със СССР и не влиза в бойни действия.

През декември 1941 г., принуден от обстоятелствата, Парламентът обявява така наречената "символична война" на САЩ и Великобритания.

В началото на март 1943 г. вследствие на личната намеса на Царя е отменена заповедта за депортиране на българските граждани от еврейски произход. До края на живота си той прави всичко възможно, за да помогне на своите съграждани. Редом до държавния глава застават български политици, общественици и духовници. Вследствие на това са спасени почти 50 хиляди български евреи. Те никога не забравят благодеянието на Царя и българския народ.

На 28 август 1943 г. Борис ІІІ умира при неизяснение и до днес обстоятелства. Тленните останки на Царя-Обединител са изложени за поклонение в храма "Св. Ал. Невски". Дни наред десетки хиляди българи минават пред своя обичан владетел. В молитвената тишина на храма устните им шептят: "Царю, на кого ни оставяш?". Цялата страна е потънала в скръб. След опелото оръдейният лафет преминава за последен път по улиците на столицата. Около железопътната линия плачът на стотици българи съпровожда тленните останки на Монарха. В сърцето на любимата му планина в Рилския манастир е положен под покрова на Св. Йоан Рилски.

ПОКЛОН ПРЕД ДЕЛАТА И ПАМЕТТА МУ!

България - най-древната културна нация

"Слаб" владетел ли е цар Борил?

Пламен Павлов

В историята на Второто българско царство, както на всяка държава, има както ярки и емблематични, така и неубедителни, дори откровено слаби държавници. Естествено, не всички наши царе от онази епоха могат да бъдат „от ранга” на Петър и Асен, Калоян, Иван Асен ІІ, Ивайло, Теодор Светослав. Такива личности нямат известността на “великите царе”, нито на противоречиво оценявани държавници като Константин Тих Асен, Михаил ІІІ Шишман Асен, Иван Александър, Иван Шишман, Иван Срацимир… Сред листата на търновските царе има и такива, които няма как да бъдат “реабилитирани” - било, защото, бидейки малолетни или твърде млади, не са управлявали самостоятелно (Калиман І Асен, Михаил ІІ Асен, Иван “Смилец”), или пък наистина са царували твърде кратко или безлично (Смилец, Георги ІІ Тертер, Иван Стефан).

Цар Борил (1207-1218), наричан в унгарски извори и Борил Асен, определено не е маргинална личност. Той е сред онези владетели, които нямат щастието да са сред “великите” или “добрите царе”, напротив - племенникът на Петър, Асен и Калоян е обвиняван във всевъзможи грехове! Той е обрисуван от историци и писатели като посредствен държавник, слаб военачалник, коварен и обзет от властолюбие узурпатор! Разбира се, Борил не е гениален държавник, нито непобедим воин - по негово време, както и при други не толкова критикувани царе, България търпи военни поражения и териториални загуби. Ако започнем обаче “от края към началото” на неговото царуване, дори свалянето му от власт не става никак лесно - обстоятелство, което показва, че не всички негови поданици са чувствали необходимост от “освободител” в лицето на Иван Асен ІІ… Нека изоставим характерния в такива случаи исторически наивизъм и се опитаме да дадем обективна оценка на толкова обругания от историци и писатели цар Борил.

През есента на 1207 г. цар Калоян е убит в шатрата си пред стените на Солун. Версиите за смъртта на забележителния воин са различни, но най-правдоподобна си остава онази за политическо убийство - “атентат”, осъществен от военачалника Манастър, отразяващ интересите на недоволни среди и личности от българската аристокрация. В по-старите изследвания върху онази епоха, в художествената литература (на първо място в известния роман “Солунският чудотворец” на Фани Попова-Мутафова) това убийство безапелационно се свързва с Борил. Нещо повече, в него проф. Васил Златарски вижда ръката на т.нар. куманска партия, в чието оръдие се е превърнал цар Борил… Истината е по-различна - след смъртта на цар Калоян столицата Търново и страната са обхванати от междуособна борба, която продължава поне няколко месеца. В нея не без усилия се налага царският племенник Борил. Няма данни и основания да се мисли, че Борил е имал (или пък че е нямал!) нещо общо с убийството на своя вуйчо. Неговото възцаряване и брака му с царицата куманка (царица Анна-Анисия), известна и със „сътвтореното” от Фани Попова-Мутафова литературно име „Целгуба”, не могат да бъдат произволно свързвани със заговора, който ликвидира един от най-заслужилите български владетели. Както е показано отдавна, бракът с царицата куманка легитимира царското достойнство на Борил. Той потвърждава и стратегическия съюз с куманите, най-верните съюзници на търновските царе. Ако властта беше спечелена не от Борил, а например от Стрез, надали би се случило нещо по-различно.

Противници на Борил са Стрез и Алексий Слав, негови първи братовчеди. Всъщност Стрез би могъл да бъде и негов брат, дори това е най-вероятната възможност, ако се вярва на съвременните сръбски извори. По-опасният от двамата, поне на първо време, е Стрез. Победен, както може да се предполага във военен сблъсък, Стрез търси спасение при сръбския крал Стефан Първовенчани. Със сръбска помощ той откъсва голяма част от днешна Македония, включително старата столица Охрид, центърът на архиепископията “… на цяла България…” Претендентът за търновския престол избира за своя “столица” прочутият в онези времена укрепен град Просек (при дн. Демир капия, Македония), следвайки стъпките на “лесно изменчивия хамелеон” Добромир Хриз - съвременник на Бориловите чичовци Петър, Асен и Калоян. Така с подкрепата на една външна сила, привличайки българското болярство от югозападните земи, Стрез си създава “държава” - предмостие за бъдещо настъпление срещу Борил.

На свой ред Алексий Слав овладява Родопите и Мелнишко с латинска помощ. Бракът му с извънбрачната дъщеря на латинския император Хенрих (Анри) Фландърски му носи високата титла “деспот” и обещания за помощ, за да спечели в недалечно бъдеще българската царска корона! Ако гледаме на събитията обективно и ако някой трябва да бъде упрекван в измяна на държавните интереси, най-малко в случая имаме право да обвиняваме Борил. Прав е Иван Божилов, че Борил не е и “узурпатор” в обичайния смисъл на това понятие. В тогавашна България няма, най-малкото все още не е установена категорична система на престолонаследие. Асен измества Петър от върховната власт, а Калоян не отстъпва престола на малолетния Иван Асен ІІ - действия, които спокойно могат да бъдат характеризирани също като “узурпация”! От друга страна, нима Стрез или Алексий Слав при победата на някой от тях над Борил нямаше да бъдат узурпатори? Въпросът е реторичен, но е ясно, че борбата на Стрез и Слав с Борил не е заради “правата” на невръстния Иван Асен ІІ, че при евентуална победа на някой от тях нещата надали биха били по-различни.

Първа Геновева Цанкова-Петкова показа, че политиката, която следва Борил, на практика е онази на неговия вуйчо Калоян. Заздравил положението си като български цар, Борил се опитва да възстанови българските позиции в Тракия (позиции, изгубени, макар и временно, от самия Калоян!) - обстоятелство, което привържениците на “добрите” и “слабите” царе обикновено премълчават… Истината е, че през 1206-1207 г. Калоян не е в състояние да задържи Североизточна Тракия. През лятото на 1206 г. българската армия превзема и разрушава Димотика, готвейки се за обсада на Одрин. Император Хенрих се отправя срещу Калоян, който се изтегля, водейки хиляди пленници и много добитък. Латинското контранастъпление се превръща в нахлуване на българска територия, при което императорът достига до Вероя/ Боруй (дн. Стара Загора) и Крън (при Казанлък), като преди това около Сливен разбива един български отряд и си връща плячката и пленниците. Малко по-късно следва ново латинско нападение, при което са разрушени крепостта Терми (при дн. Бургаски бани), Маркели (при Карнобат), оплячкосан е Айтос и т.н. Възможно е на някои места да е въдворена латинска администрация или пък такава на “гръцкия магнат” Теодор Врана (византийски благородник, преминал на латинска страна) - във всеки случай и през 1208 г. Хенрих смята територията, в която е дори Боруй, за “…своя земя…” Военните действия през 1207 г., както изглежда, не довеждат до ефикасно възстановяване на българската власт в тази част на Тракия. Неясно е и положението на Пловдив, като упрекът към Борил, че е загубил този град през 1208 г. си остава най-малкото недоказано с нищо твърдение.

Нашата цел тук в никакъв случай не е “демитологизирането” на цар Калоян, чиито решителни действия до смъртта му през есента на 1207 г. са насочени към спечелването на “войната за Тракия”. Приоритет за Търново е елиминирането оформилия се “латинско-латински” съюз между Константинопол и Солун, съответно между император Хенрих и маркиз Бонифаций Монфератски. Така или иначе, въпросът за Тракия не е решен окончателно. Ако обръщаме толкова внимание на този въпрос, то е за да покажем, че наред с “доброто” цар Калоян е оставил на Борил и “лошо” наследство.

Войната през 1208 г. започва с ново латинско нахлуване до района на Боруй още през май-юни, в опасна близост до старопланинските проходи, зад които е столицата Търново! Хенрих неслучайно избира “горещия” сезон, тъй като очевидно познава сезонния характер на куманската военна помощ. Борил обаче намира начин да си осигури куманска конница дори и през летните месеци. Френският хронист Анри дьо Валансиен, чиято предубеденост към българите е очевидна, описва сражението твърде бегло. Двете армии се срещат близо до Боруй, а сражението е спечелено от българите. Повтарят се някои симптоматични елементи от знаменитата битка при Одрин (14 април 1205 г.), най-вече в поведението на самоуверения рицар Лиенар и впусналия се да го спасява император Хенрих… Латинските загуби не са големи, но императорът е принуден да се оттегли. Битката край Пловдив на 31 юли 1208 г., както е известно, е спечелена от латинците. В общи линии, ситуацията е аналогична на Боруй, но с обратен знак - този път повече загуби имат българите. Борил е заставен да се оттеги, опазвайки основните си сили.

Не е нужно да преразказваме военните и политически събития през следващите години (те са анализирани от В. Златарски, Г. Цанкова-Петкова, А. Данчева-Василева, Ив. Божилов и др.), но ще отбележим, че цар Борил продължава своята политика в Тракия с променлив успех до времето на българо-латинския мирен договор (1213 г.). В тези акции той прониква до околностите на Константинопол (!), а съюзът му с никейския император Теодор І Ласкарис “трасира” бъдещите общи действия между двете страни при Иван Асен ІІ. Дълбоките “рейдове” на Бориловата армия косвено свидетелстват за неговите позиции на юг от Балкана и след 1208 г. Това означава, че важни градове и крепости като Боруй (Стара Загора), Сливен, Ямбол, черноморските пристанища и т.н. продължават да са трайно в български ръце.

Заключението, че с българо-латинския мирен договор цар Борил “… е признал поражението си в Тракия…” (Ив. Божилов) е пресилено, а и невярно. Самото предложение за мир и династичен брак идва от страна на латинците, чиито “високи барони” не крият своя респект от българския цар. “Мария” (така я нарича В. Златарски, иначе името й е неизвестно), дъщерята на Калоян и куманката, става императрица на Константинопол. С мира със сигурност са решени и териториалните въпроси - призната е българската власт над Боруй (Стара Загора) и околните земи, вкл. над южното българско Черноморие, докато Пловдив остава латинско владение. Същото се отнася и за териториите в днешна Македония, на което ще се спрем малко по-късно. Деспот Алексий Слав запазва земите си, но латинската подкрепа за претенциите му към българската царска корона е оттеглена.

Същевременно цар Борил, макар с и цената на някои сериозни неуспехи, действа активно и в югозападните български земи. Позициите на царя в Мелник и други крепости в района са факт, но най-сериозният му успех е уреждането на отношенията със Стрез. Двамата съперници се помиряват още през 1209 г., като оттук-нататък, до самата гибел на Стрез (1214 г.), действат със забележително единство. Както е известно, господарят на Просек получава най-високата в тогавашна България титла - севастократор. Когато се коментира този факт, по принцип оценяван положително от изследователите, винаги остава явния или скрит упрек, че Борил все пак е направил компромис, а не е възстановил централната власт в земите на днешна Македония. С други думи, че не е воювал със Стрез, не го е победил, елиминирал и т.н., още по-точно, че не предизвикал война между българи и… българи!

Поради отсъствието на достатъчно извори нямаме точна представа как са били уредени отношенията между Търново и Просек, но надали трябва безрезервно да приемаме теорията за т.нар. самостоятелни владетели. В една или друга степен, валидността на царската власт (съдебна, финансова и т.н.) в тези земи е била поне частично възстановена, най-малкото е смятана за стояща по-високо от онази на Стрез. В онзи исторически момент едва ли е можело да бъде сторено нещо повече. Борил наистина е направил компромис, но най-малкото следва да бъде обвиняван за тази си политика. Така той е предотвратил поредната братоубийствена вражда с неизбежните й човешки жертви и материални загуби.

Ако се върнем към българо-латинския договор от 1213 г. , не можем да не отбележим, че най-вероятно той е включвал официален отказ от страната на Латинската империя към земите на севастократор Стрез. В предходните години неведнъж Хенрих Фландърски заявява, че тези земи са негови… С други думи, с договора е призната тяхната принадлежност към България - още един дипломатически успех на Борил, който се игнорира и отрича.

През 1213 г. срещу Борил избухва бунт във Видин, оглавен от “четирима родственици”, чиито имена не знаем. На тяхна страна са трима кумански вождове. Едва ли става дума за сепаратизъм, а отново за антиправителствен метеж. Най-вероятно той е подкрепян от сръбския велик жупан Стефан Първовенчани и е своего рода превантивен удар, изпреварващ планираните действи на Стрез и Борил против Сърбия. В конкретния момент Борил няма сили да се справи с бунтовниците и търси помощ от Унгария. Смята се, че така той се примирява със загубата на Белград и Браничево, отнети му от унгарския крал няколко години по-рано. Анализът на изворите, направен от Христо Димитров показва, че България губи само Белградската област, а Браничево остава под властта на Борил. С други думи, и тук тезата за едва ли не перманентните неуспехи и загуби на цар Борил следва да бъде, ако не отхвърлена, то поне съществено коригирана.

Действията на цар Борил през 1214-та и следващите три години не са напълно ясни. Той се развежда с царицата куманка и се жени за племенницата на император Хенрих (най-вероятно Елизабет, дъщеря на Пиер и Йоланта дьо Куртене), като е проектиран брак и между унгарския престолонаследник Бела (ІV) и дъщеря на Борил. Предубедеността към цар Борил води дори изтъкнати познавачи на средновековната ни история към виждането, че политическият курс на царя е неиздържан. Излиза така, че при невъзможността да постигне нещо повече срещу латинци и унгарци, той се насочва към най-слабия противник - Сърбия. Според Стефан Първовенчани в написаното от самия него житие на баща му св. Симеон (Стефан Неман), цар Борил е имал за цел да унищожи сръбската държава! Последвалите два българо-латински военни удара против сърбите не носят реални резултати. Изходна база за походите е българският град Ниш, но в планините усилията на съюзниците се оказват безрезултатни. Обстоятелството, че цар Борил използва военните сили на Латинската империя, за да решава български задачи не само не следва да бъде оценявано отрицателно, а напротив… Какво е обещано на латинците в замяна е друг въпрос. Очевидно е обаче, че от победа над Сърбия пряк интерес има преди всичко България. Напълно възможно е обтягането на отношенията със Сърбия да се дължи на някакви проблеми, свързани със земите на покойния севастократор Стрез.

По принцип се приема, че след смъртта на Стрез земите му са заграбени от новия епирски владетел Теодор Комнин (1215-1230). Макар и без нарочни аргументи, това териториално разширение се отнася към началото на управлението на епирския деспот. Дали обаче е наистина така или се разсъждава и пише по инерция?

Съвременникът Георги Акрополит съобщава, че Теодор Комнин е “… спечелил немалко земя от италийците [латинците] и много от българите. Защото той си подчинил Тесалия, Охрид и Прилеп, Албанон и самия Дирахиум…” Както виждаме, Акрополит не дава датировка, а и не отива по-далече от Прилеп, когато визира епирските завоевания. Синодалните решения на Охридската архиепископия, третиращи различни въпроси във времето, когато Македония вече не е под българска власт, са от 1219 г. В такъв случай цар Борил е запазил територията, управлявана по-рано от севастократор Стрез. Обикновено се приема, че след смъртта на Стрез тези земи са загубени от България - както виждаме обаче, в изворите няма информация за подобно развитие на нещата. Напротив, най-логично е да се допусне, че въпросните земи да са завзети от Теодор Комнин, и то в съюз с деспот Алексий Слав, едва по време на гражданската война между Борил и Иван Асен ІІ през 1217-1218 г. Още нещо, най-северната точка у Акрополит е Прилеп. В такъв случай Велес, Щип и Скопие остават под властта на българския цар.

Не можем да не вземем отношение и към прочутия събор против богомилите, проведен под егидата на самия цар през февруари 1211 г. Обявен официално за “православен”, съборът вероятно е реверанс към онези среди в църквата и обществото, които не приемат сключената от цар Калоян уния с Рим. Надали е случайно отсъствието на архиепископ Василий в неговата работа. Същевременно царят проявява гъвкавост, запазвайки унията и добрите връзки с Рим и католическите си съседи. Търсенето в това голямо църковно-политическо събитие на “класово”, “феодално” и реакционно съдържание е спекулация на марксистката историография. Вярно е, че Борил е търсел своего рода отдушник за натрупалите се вътрешни проблеми. Подобно на други владетели от недалечното минало и своето съвремие, той е сметнал за необходимо да вземе мерки за “чистотата на вярата”. Пред него е бил примерът на византийските императори Алексий І и Мануил І Комнини, както и на сръбския велик жупан Стефан Неман. Борил сам участва в разобличаването на еретическите водачи, налага им сурови наказания и ги прогонва извън пределите на царството.

Действията на цар Борил се вписват напълно в контекста на общите процеси в тогавашния християнски свят. В годините преди и след освобождението на България от византийска власт богомилската пропаганда продължава да се шири в редица области на империята. В края на ХІІ в. тя достига византийските владения в Кримския полуостров. Видният византийски каноник Теодор Валсамон, патриарх на Антиохия (1185-1190), свидетелства, че през седемдесетте години на ХІІ в. “цели области и градове са заразени” с богомилската ерес. Живелият в Константинопол западен богослов Хуго Етериен, съветник на император Мануил І Комнин (1143-1180) по въпросите на западната теология, пише за силата на “патарените” (богомилите). Гоненията във Византия са съпътствани от мощно проникване на ереста в Италия, Южна Франция и други страни в Централна и Западна Европа. След падането на Константинопол (1204 г.) възниква и “латинска” богомилска община. Еретическото влияние свидетелства за силата на богомилската общност в българските земи. Като верен син на църквата, цар Борил следва установения модел за борба с ересите, като се стреми към утвърждаване на своя авторитет в страната и в международен план.

През 1217-1218 г. Борил изненадващо е атакуван оттам, откъде може би най-малко е очаквал - от североизток. Отведените още през 1207 г. първо при куманите, а после в Киевското княжество Асенови синове, Иван Асен ІІ и Александър, се завръщат в страната с руски наемници. Георги Акрополит съобщава, че Иван Асен “… воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягството си Борил бил пленен и ослепен от Иван, и така Иван станал владетел на цялата българска земя…”

В науката съществуват различни версии на израза за “седемте години” обсада на Търново, който някои учени тълкуват като грешка - “седем месеца”. Такава грешка е малко възможна, нито пък съществуват свидетелства за дълго продължила гражданска война - може би не „седем години” (число, което в духа на средновековната метафорика често обозначава не конкретен период, а значи просто „много”), а все пак е била продължителна. Така или иначе, междуособната борба е продължила дълго, имало е битки между двамата съперници, и едва по-късно се е стигнало до обсада на столичния град. Разбира се, постигнатото от Иван Асен надмощие свидетелства, че Борил е загубил популярност. Относително продължителната борба за престола показва обаче, че цар Борил е имал достатъчно висок авторитет и привърженици дори и в края на своето уж “безславно” царуване. И че на този български владетел трябва да се отдава необходимото признание и уважение.

Боян Магът-създателят на нова Европа

Има едно съсловие в българската история, което провокира много смут и догадки от миналото до днес. Това са богомилите. В учебниците ги наричат ерес или секта, отклонила се от официалното християнство по нашите земи. Езотерични изследователи твърдят, че прогонването на тази общност от България води до византийско, а след това и до турско робство. Преди 10 ноември в нея виждаха социално движение на бедни, опълчили се срещу богатите. Според едни техен основател е поп Богомил, а за други - тайнственият Боян, наречен Мага, за когото има сведения, че е бил син на българския цар Симеон. Професор Николай Райнов разкрива някои мистерии от живота на тайното общество в „Богомилски легенди” и дори кръщава сина си Богомил с надеждата той да продължи изследванията в окултната област. Наследникът му обаче избира криминалните романи. 

Приписват им вярата в дуалистичен бог, както и уменията за правене на магии и вълшебства. Говори се, че те полагат основите на християнска Европа, но как? Кои са всъщност богомилите?

Из дебрите на Малтийския орден

Книжнината от онова време е била унищожена през вековете. Останало е само това, което противниците на богомилите са писали за тях – Теофан, патриарх Никифор, презвитер Козма, Теофилакт Охридски и т.н. Предполага се, че оригинални трудове са запазени в тайните хранилища на библиотеката на Малтийския орден. Иначе официалните източници ги определят като еретици. Един от основните упреци, които им отправят, е, че са дуалисти. Съвременните изследователи все повече опровергават тази теория и напомнят, че те изцяло почивали на 4-те евангелия и на посланията на апостолите от Новия и Стария завет. Медитирали са над Евангелието на Йоан и достигали до ясновидство. Позовавали се на апостол Павел - основателя на езотеричното християнство.

Някои казват, че говорели за Сатанаил като противник на Бога. От това, до което се е добрал проф. Райнов, вероятно от посещението си във въпросната библиотека, където не пускат кого да е, става ясно, че са приемали тъмния дух като божество, създало видимия свят. Те обаче не отричали, че той служи на самия Бог, както и всичко останало. За тях Сатанаил бил нужен, за да има полярност в битието. Те владеели още силите на природата, или така наречената бяла магия. Според степента си на познание се делели на три кръга– съвършени, верующи и слушатели. Повечето били вегетарианци. 

Основателят – поп или царски син

Според Николай Райнов създателят на богомилството е Боян Мага, който е бил четвъртият най-малък син на цар Симеон. Кремонският епископ Луидпранд, пратеник на император Отон І, пише за Вениамин Боян: „Беше силен в магия, вълшебство и тайно очарование.” Като царски син е бил изпратен в Магнаурската школа, за да се учи на държавничество и окултни науки. 17-годишен се връща - през 927 г. В него се влюбва Мария, внучката на Роман Лакатник. После тя става съпругата на Петър, който заема трона, и се кръщава Ирена, като в същото време прокарва византийски интереси. Опитвала се да спечели Боян, но той я отхвърлял, пише професорът. Симеон умира малко след завръщането на сина си. 

Боян измолил да му дадат параклис в манастира „Света Параскева” и на 13 април 928 г. събира там 11 свои приближени, за да постави начало на богомилството. Сред тях е известният поп Богомил, за когото доскоро се смяташе, че е основател на движението. „Боян Мага и поп Богомил са двама архангели, пратени да повдигнат българския народ”, казва за тях Петър Дънов. Боян е направил синтез на цялата древна окултна мъдрост. 12-те посветени, сред които е и той, тръгват по всички краища. Прогонени от България, полагат основите на християнска Европа. 

Тяхната космогония може да бъде намерена в розенкройцерството, в ученията на катарите и албигойците. 

Посвещават ги апостол Йоан и Богородица

На 13 април 928 г., когато 11–те бъдещи мисионери са при Боян, летописците говорят за посещението на двама сирийци при тях. Гостите не били случайни. Те идвали от западната езотерична школа, на която центърът е край Дамаск в Сирия, където и Христос се явил на апостол Павел 10 века по-рано. Според някои сведения и двамата са били мъже, но единият е бил представител на женското начало в християнството. За това може би съвременни изследователи стигат до заключението, че единият е бил прероденият апостол Йоан, а другият – самата Богородица. Тогава в подземието на манастира „Света Параскева“ те извършват с 12-те тайнството на посвещението. Освен това дават на Боян оригинала на Евангелието от Йоан, легендата за „Стефанит и Ихнилат“ и богомилско таро от 22 аркана. Има сведения, че царският син е бил убит през 970 г. Останалите също били преследвани и горени на клада, защото подронвали основите на църковната власт. С учението си те 

разкъсвали догмата и създавали свобода на мисълта. Проповядвали, че има прераждане и карма, и връщали хората към изначалното християнство, докато в средновековния мрак властвала Инквизицията. Идеите им влезли във всички окултни общества и за пореден път от българските земи тръгнало спасението на човешкия род. 

Учените стигат до истината

„Що се отнася до хипотезата за възникването на ереста сред прабългарската аристокрация, потвърждение може да се потърси в географията на нейното разпространение - богомилството става държавна религия в Босна, в Северна Италия и Южна Франция“, пише Димитринка Димитрова-Маринова в научната си статия „Богомилството и богомилската литература в културната традиция на X век“. 

„Основата на учението беше навсякъде магична - необходимо бе да се постига чрез оперативна магия насочване на обществения живот по определени закони на битието“, казва епископ Симеон, зад чието име учените предполагат, че се крие самият изследовател Николай Райнов. 

„Богомилските посветени са показали задачата на България – трансформацията на злото у човека и изграждането на нов тип човешки общности с помощта на силата на

любовта. Качествата на Боян Мага и поп Богомил в бъдеще трябва да бъдат

развити от всеки българин. В следващия си живот учениците на духовните богомилски училища са се въплътили навсякъде в Европа и в целия свят. Те пренасят в бъдещето българската мисия, където и да живеят по света“, съобщава холандският философ Хари Салман.

Виолета Гурнакова

За богомилите...

БОГОМИЛИТЕ Богомилството се ражда в Българската държава в началото на Х век, когато феодализмът се налага като държавна система, а християнството подчинява и узаконява неравенството като основни взнаимоотношения в българското общество. В същото време християнството влиза в непреодолимо противоречие с празничната система и традициите на българите. Богомилството черпи свойте идеи от древното учение на българите за общиарството, а практическата му реализация е под формата на човешко общежитие, наречено общиария. То представлява старинния мироглед на българите, т.е. "Учението за человеческото общиарско равноправие, за творческата и разрушителните сили във Всемира и за всеземночеловеческото творчество, което не може да почива нито на робство, нито на завоеванията които затвърдяват человеческото неравенство". " Богомилското Учение " Представлявало не само едно възвестяване на творческите и разрушителните сили които движат Всемира и на които е подчинен и човекът, но в него е била и провъзгласена и всемирночеловеческата общиария, всеземночеловеческото общожитие при всечеловеческото равенство и всечеловеческото братство, без лична собственост, без разни царства, без господари и без роби, в което се е състояло и силата му, за да се разпространи по – после не само в България , но и в цяла Европа”. Масовият размах на Богомилството и неговата многовековна тайност, притегателната му сила и жизненост се дължат преди всичко на социалния му характер. Оригиналната му същност се състои в идеята за възможно подчиняване на ЗЛОТО от силата на ДОБРОТО, с други думи казано да бъдат подчинени носителоте на ЗЛОТО от масата на страдащите, които са носители на ДОБРОТО. Богомилите проповядват още, "че РАЯТ и АДЪТ са само на Земята и за човека : Адът това е человечеството при господари и роби, а Раят – то е всечеловеческото общиарство, основано на равенство и братство". Тези идеи на богомилите и практическите им действия пораждат и масовите гонения срещу тях, организирани от обединените сили на държавата и църквата. То започва още от Х век, когато цар Петър получава "Благослова" на цариградския патриарх Теофилакт "Да се прилага смъртна казън срещу еретиците Богомили". Следва "Синодика" по времето на цар Борил в 13 век и гневния памфлет на презвитер Козма "Беседа против Богомилите". Папа Инокентий ІІІ в 1207 г. Издава своята "Була против Катарите", организира в 1209 г. Кръстоносен поход срещу Катарите – Бугри. Тогава е унищожен гр. Алби с цялото му население от 15 000 човека; организира най-жестоката форма за преследване на инакомислещи, наречено "Света инквизиция", отнела живота на милиони хора. Гонението продължава и до днес – формите са други, но и те създават условия да се забрави окончателно това народно движение в средновековна България. Квалификациите, които се пишат са различни, но основата им е една – Богомилите са еретици; със свойте действия са намалявали съпротивителните сили в средновековния българин, което е довело до падането на България под византийско робство, а по късно и под турско, че тяхното име Бугри на запад има само отрицателно значение, което вреди на авторитета на българите и днес. Има и други квалификации, но няма да ги споменаваме. Катарите – Бугри във Франция дават началото на нов етап в развитието на социалната философска мисъл в Европа - то отразява действителността на епохата, проблемите на хората. Що се отнася до това, че те са основната причина за падането на България под Византийско робство, това е измислица на неговите врагове и да се прикрие пагубната роля на княз Борис І , разрушил старата българска държавност и въвел еднолично управление на държавата. Що за хора са Богомилите нека всеки си отговори, но една е истината и тя е, че те са защитавали българското и са утвърждавали дълбоките научни знания на нашите предци.

Ангел Войвода 1812-1865

Хайдутството е най-ранната проява на борбата на българския народ за национално самоосъзнаване и освобождение от турските поробители и има дълбоки корени в Първомайско. Драгойна и Буковският балкан са едно от най-изявените хайдушки свърталища в цяла България. В пазвите им са шетали народни закрилници като Вълчан войвода (действал не по-късно от началото на XVIII век); Канлъ Караджа от село Ситово, Асеновградско (подвизавал се преди 1760 г); Никола войвода; Хайдут Сивко; Ангел войвода (Ангел Зотов – стария Ангел войвода); Анджо; Точка; Дели Петър (от село Козлук, шетал из Драгойна и рида Мечковец към средата на миналия век) и най-вече легендарния Ангел (Кариотов) войвода. Тук са шетали и жени хайдутки като Гуга войвода от село Избегли, Тота Видевката, Янка войвода, Рада войвода и други.
В отделни моменти нашият край е бил свърталище или район на действие и на някои прочути хайдути и народни закрилници от други краища. Така през 1802 – 1804, а също и през 1805 г. тук обикалял със своята дружина Индже войвода, който стигнал до Искра и Новаково. През 1861 г. Панайот Хитов се спуснал с четата си от Стара планина и движейки се покрай Марица, стигнал Сакар планина, при което минал и през Първомайско. В южните части на нашия край се подвизавал и прочутия капитан Петко войвода. Петко и Ангел са безспорно най-известните български хайдути от XIX век. Но докато за Петко Киряков бе направен телевизионен сериал и бяха издигнати десетки паметници, Ангел войвода все още очаква прояви, чрез които да получи полагащото му се признание. А той го заслужава и изграденият в началото на 2007 г. в Първомай бюст-паметник на този легендарен борец за българщината е най-малкото, което ние, неговите потомци-земляци му дължим.
В продължение на 35 години, от 1830 до 1865 г., из Драгойна шетала стегната, добре обучена, въоръжена и организирана хайдушка дружина. Начело й бил Ангел войвода.
Цялото име на този наш легендарен хайдутин е Ангел Стоянов Кариотов. Баща му, Стоян Кариотов, избягал от родното си село Чадърлукьой, Гюмюрджинско и след кратък престой в село Дрипчево, Свиленградско, се заселил в Козлук, днешното Драгойново. Две години хайдутувал в дружината на Точка войвода, след разпадането на която се установил в Козлук, наел Ходжовата воденица и в продължение на двадесет години бил воденичар. Тук се и задомил.
На 8 (21 по нов стил) септември 1812 година в семейството му се родил бъдещият Ангел войвода.
Ангел израснал в бедно, многолюдно семейство. Дълги години бил наемно овчарче. Скитайки с овцете и козите, той завързал здрави връзки със своите бъдещи помагачи, ятаци, сподвижници и съгледвачи. Тук в него покълнали и първите чувства на омраза към османлиите.
През 1830 год. турците погубили баща му и отвлекли годеницата му. И Ангел поел хайдушките пътеки. С материалната и духовна помощ на местни патриоти, овчари и най-вече на Паун Везирев (от Козлук – друго име, което очаква признание), Ангел организирал своята дружина. В нея влезли Стойко Чакъргьозлията и Стоян Узунбойлията от Панагюрище, Кольо Нацков, Добри Копривщенецът, Кара Петко, Димитър Одриналията и други. Драгойна станала постоянно скривалище на дружината. Добрева поляна, Мандра чешма, Саръкова поляна, Синия кайнак, Терзийския кайнак, Ходжовия гроб – това са били любими места и сигурни убежища за Ангел и хайдутите му. Главният район на неговата дейност били Тракия и Родопите, но в отделни набези Ангеловите хайдути достигат и Беломорието, Македония, част от Северна България, дори Цариград и Смирна (Измир), Мала Азия.
В своята дейност Ангел войвода доста се различава от старите хайдути. Възприел от тях старите хайдушки добродетели, методи и прийоми, той въвел стегната организация, дисциплина, строг морал и трезвеност. В това отношение той е много по-близо до Раковски, отколкото до старите хайдушки войводи. Той не само наказвал и сплашвал, а и вдъхвал вяра за по-добро бъдеще, подпомагал всячески и всичко, което допринасяло за запазването и извисяването на българщината.
Животът и подвизите на Ангел и дружината му са описани в десетки книги и книжки, сред които най-подробна, пълна и точна е “Ангел войвода” на Руси Димитров, преиздавана многократно и редовно изчерпваща се. Тук ще преразкажем само един епизод от дейността му.
Оплакали се на Ангел войвода селяни от Одринско: Мушон бей, евреин – лихварин от Цариград, бил откупил от султана събирането на десятъка. Но не го събирал както трябва – арнаутската му шайка надвзимала, по негово нареждане, двойно и тройно. За да го накаже, Ангел предприел поход в самото сърце на Османската империя – в Цариград.
Благополучно стигнали Ангел, Стойко Чакъргьозлията и Стоян Узунбойлията до малкото пристанище Чанаккале, преоблечени като калайджии. Тук ги познал някакъв хасковски кундуржия и тримата забързали към пристанището. В бързината сбъркали и се качили вместо на гемията за Цариград на тази за Бурса. Това не се оказало пречка за нашите юнаци. Те влезнали в капитанската кабина, извадили пищовите и… гемията поела курс към Цариград. В Османската столица от нея слезли трима… джелепи – търговци на добитък.
Няколко дни хайдутите обикаляли из града, разучавали обстановката. За тях не било трудно да намерят дюкяна на Мушон бей – Паун Везирев предварително проучил всичко.
Един ден в дюкяна на сарафина влезли двама търговци – предрешените Ангел и Стойко. От дума на дума Мушон усетил, че го очаква голям келепир – търговците поискали да сменят два-три чувала сребърни пари за златни. Уговорили се сделката да стане вечерта у дома на лихваря – Мушон нямал толкова злато в дюкяна си. Вечерта евреинът наредил на хората си да не го безпокоят и да не се мяркат наоколо. Скоро Ангел и другарите му пристигнали с два чувала, пълни с… кремъци. Мушон бей горял от нетърпение да види среброто, но получил удар в главата, който се оказал смъртоносен. Хайдутите изсипали кремъците, изпразнили касата на евреина в чувалите и благополучно се измъкнали.
Но акцията още не е завършила успешно. Мушон бей бил личен приятел на великия везир и когато прислугата открила убития лихвар, след нашите хора изпратили повече от хиляда души конници. Начело им застанал Джелал Ахмед, наричан още Карагюзел бинбаши.
Ангел се свързал с четата си, но бил обграден от потерята на Куруджийския Хисар (Хасковско). Обаче не се стигнало до битка. Срещу аскера се задал върлинест млад хайдутин с бяла кърпа в ръка – Слави. Отведен при бинбашията, той му предал малка бележка и се отместил. От храстите се чул гърмеж и хрътката в краката на Карагюзеловия кон изквичала – куршум опърлил козината й от челото до опашката. Адютантът на Джелал понечил да даде команда за откриване на огън, но началникът му го спрял. Втори гърмеж откъм храстите свалил позлатения полумесец на знамето. Карагюзел трескаво мислел – на бележката той прочел: “С първия куршум ще умеря хрътката, с втория – полумесеца на знамето, а с третия, ако не върнеш аскера – твоята глава.” Огледал се Джелал и ясно и високо дал команда за връщане.
Аскерът се изтеглил. На въпрос на свой офицер какво пише на бележката, Джелал Ахмед отвърнал: “Всичко се оправя, само пробита глава не може. Довечера мастиката е от мене – живея втори живот!”
Аскерът се оттеглил, а останалите башибозуци така и не успели да преодолеят убийствено точната хайдушка стрелба. Под закрилата на настъпилата нощ, хайдутите се измъкнали и скоро достигнали сигурните убежища на Драгойна. Златото на Мушон се озовало в ръцете на хиляди бедняци.
Стотици са подвизите, подобни на разказания, които извършва Ангел войвода с дружината си. Те го извисяват като един от най-известните, почитаните и обичаните български герои от мрачната епоха на турското иго. През 1865 г. прочутият войвода загинал в неравен бой на един връх в Рила, носещ днес неговото име. С делата си той допринесъл твърде много за националното самоосъзнаване на българите, за свободата, която вече била близо.
Ангел войвода живее в сърцата на своите потомци не само с десетките си героични прояви, а и с многобройните си дарителски жестове в подкрепа на родолюбиви начинания за издигане на българското самоосъзнаване – той е оказал значителна финансова подкрепа при строежа на редица църкви и училища в Първомайския край – в храма в Драгойново доскоро имаше разкошен полилей, дарен от Ангел. В Араповския манастир още се издига внушителната Ангелова кула, издигната с дарени от войводата средства. А колко са подпомогнатите от него изпаднали в беда българи – само Бог знае!

Никола  Сталев

Коя е най-великата битка на български владетел и защо?

Една единствена битка остава белязана в историята на Европа като паметна и знаменателна за признаването на цял нов етнос и на една нова държава с традиции в държавното управление и устройство.  Приблизително повече от хиляда години след това Европа ще признае границите на България по завояваното от тази битка без да се интересува от културата и сходствата на етносите в границите на Османската империя, макар че е проведено мащабно етнографско проучване на културалните особености на отделните етноси от геолога и етнограф Ами Буе. Тази битка може да бъде само една сред многото други.

Защо тя постига толкова много. Не са останали никакви сведения за мотивите на Византия да отдаде толкова много територия на новата страна съседка - България. Трябва да подчертаем, че за периода 671-680 Аспарух строи своята отвъддунавска България. Трябва да вметнем, че това не е станало само и единствено с човешката сила на племето тръгнало първоначално с него. Една от тайните, която очевидно няма да бъде историографски доказана, е че Аспарух е крадял и тайно, и явно хора от племето на брат си БатБаян. В противен случай не бихме могли да си представим изграждането на толкова стройна и мощна система от ровове, характерна за протобългарските защитно-укрепни съобъжения на азиатските български градове, но вече разтлани върху територията на цяла Малка Скития.

Аспарух привлича своите сънародници от старата своя бащина държава с обещанието, че ще им осигури обетована земя, както и прави. Неколкократни са били миграционните потоци от Велика България към Аспарухова Балгария. Преместването на юг на българите не е било едностранен акт. Затова и хазарите са били най-големия враг на Аспарух.

Защо Византия дава толкова много на българите в тази битка и защо България получава толкова много блага и територии.

Причината за това е равносилна на политически слух и страх. Точно преди повече от 270 години друг един цар на варварите тръгнал от Малка Скития, завладява, опожарява и ограбва Рим. Само за по малко от три столетия споменът от това разтърсило цял свят грандиозно събитие е още жив и пресен. Византия в лицето на своя василевс Константин Погонат решава да премести цялата си войска вояваща до този момент със силния противник в лицето на персите в земите на Тракия, където да се води ефективна борба срещу новия съсед на Византия. При това Византия не напада в началото, тъй като Аспарух не нарушава границите на империята, а и гради защитни съоръжение, което до тогава е устройвало Византия. До мига в който Аспарух плячкосва империята преди битката при Онгъла. След победата византийските дипломати виждат в лицето на българите най-голямата заплаха и за да забавят похода им към южна Тракия, където се намират най-богатите градове на Византия, те отстъпват цяла Долна Мизия. Византия е респектирана от политическата аналогия от събитията по превземането на Рим от царя на гетите Аларих.

Защо битката при Онгъла е най-великата битка на български владетел за всички времена. 

1. Избита е голяма част от войската на византийците, които са преследвани и изтребени до крак далеч в пределите на Византия.

2. Пленен е целият императорски обоз. Доспехите на гръцката войска са иззети.

3. Наследството и крепостите на западноримските легионери са в ръцете на Аспарух, което води до обмяна на опит и до съсредоточаване и централизиране на властта на българите.

4. Византия за кратко време е парализирана политически, тъй като е лишена от мощна и боеспособна императорска войска. Политическият слух за мощта на българите и оличетворението им с политическата роля на предишния народ на Малка Скития, избил, опожарил и завладял древен Рим, също е изиграл своето значение, наред с отстъплението на императора за лечение в Несебър, което е възприето като погрешен сигнал за отстъпление, подробно документирано от византийските хронисти.

5. Новата държава е призната юридически от Византия, описани са нейните граници и годишния данък дължим от Византия на българския владетел в ясен политически договор. Европа се сдобива с една от първите държави в истинския смисъл след разпадането на Римската империя.

6. Слуховете и аналогиите с предишни събития са оказвали голямо влияние на изхода от битките, когато те не са били подплътени с добра военна стратегия и боен дух.

7. Морално и военно силово превъзходство над противника.

8. Българите не са поданници, а господари.

9. Българите не плащат данък.

10. Централизиране на властта и използването на естествени географски бариери против нашествие.

11. Събитията от Онгъла повтарят славата и терора на презвемането на Рим от Аларих.

12. Битката бележи края на възхода на Византия в експанзивната й политика и разширяването на границите й и началото на политическата й криза до нейният пълен колапс с превземането на Константинопол. След нея българите ще завлавяват територии на юг в пределите на Византия, а персите от изток.

13. След установяване на солидна държава на Аспарух българите продължават да прииждат от формированията на Бат Баян и Кубер.

14. Византийците с неохота трябва да признаят победата си пред христианин, победил по варварски и жесток начин.

15. Реваншизма, който василевсите след образуването на Аспарухова България поддържат, води до трайното изтощаване на византийската мощ и до политическата слабост на световната сцена. Вероятно той е бил оправдан, а не мира, заради непрекъснатото разширяване на българските територии за сметка на византийските.

16. Сведенията за Аспарух са оскъдни и главно от византийски хронисти. Това е феноменален факт. Причината е, че по негово време се заражда жестокия конфликт между колобърската жреческа каста и монархическия институт на рода Дуло. Най-великият от всички ханове, остава в историята като непознат в детайли владетел. Колобърите не могат и не искат да признаят след смъртта на монарха неговата принадлежност към християнския свят. Това е причината поради която нямаме писмени сведения, че Тервел е син на Аспарух, а само го предполагаме по силата на династическия закон. Това е и причината колобърите да дадат началото на ханкрумовата династия - първия преврат в Аспарухова България.

Blog.bg

Фалшификации и манипулации на българската история

"Отрежете на едно дърво корените и то ще изсъхне."

Проф. Крум Балтаджиев

ВЪВЕДЕНИЕ:

Със звездичка са отбелязани историци и изследователи със специфични не български имена или такива с чуждо етническо самосъзнание, прокарващи зловонните идеи на тайни организации и сили, работещи срещу България!)

Обуначването на нацията започва с изопачаването и преиначаването на нейната история. Вземете на една нация историята и тя ще изчезне безследно, Обезличаването на народите чрез фалшифициране на историята беше дело на комуниститеинтернационалисти, но то е дело и на глобалистите-космополити - разлика в подходите и методите няма! Риба се лови в мътна вода - колкото по-мьтна, толкова по-добре; Разделяй и владей!,...

През всичките векове, българската история е била подлагана на нагли манипулации, безочливи фалшификации, кражби и директно унищожение (горене на книги, рушене на културни паметници и геноцид спрямо живите носители на историческата истина и традиция). В това отношение, най-големите вреди на българската история са нанесени от гърците, турците, евреите, руснаците и сърбите! В по-ново време грубата игра беше заменена с някои по-рафинирани средства и методи, но това не променя нещата. Например - Световната банка отпуска някаква жалка целева субсидия на Министерството на образованието и срещу това го обвързва с договор, нейни специалисти да изготвят учебните програми, по които ще учат българските ученици и студенти. И за да са нещата точни - в това не участват български експерти за да не объркат нещо. Точно и ясно!...

Наскоро четох, че в САЩ в училищата не се изучава предмет "История". Това ме потресе, но същевременно ми стана ясно защо американската нация се състои от жизнерадостни идиоти, които вярват на всичко, което се каже по телевизията или е написано във вестник!...

В Съветският съюз и неговите сателити от соц. лагера, по времето на болшевизма и тоталитарния комунизъм се учеше история. В България също. Но тази история беше така деформирана и изопачена, че последствията още личат в учебниците. Дали се е променило нещо у нас през последните две петилетки и нещо. Нищо подобно - главите на децата се тъпчат с все същите исторически сурогати и свободни съчинения, подплатени с комунизъм и марксистко-ленински постулати. Дори става и по-лошо, като например старите догми да се заместват с нови - когато политиката влезе с кални ботуши в покоите на науката, не очаквайте нищо добро!

Вземете например един от новите учебници по "История на България" за кандидат-студенти и зрелостници (2001-2002 г.) под редакцията на чл. кор. проф. Васил Гюзелев (87) и ще видите познатата схема - Колко са велики славяните; с тях започва историята на България; дивашките и нискокултурни "прабългари"; траките липсват!? Защо да не липсват, след като указанията са да се разтягат повече локуми за Византия и елините. В същия "учебник" Старата Велика България на кан Кубрат е сведена до едно малко петънце, намиращо се между Фанагория и р.Сал. Човек да се чуди защо точно чуждите хронисти са наричали тази българска държава "Стара" и "Велика". Че кое й е "великото", след като според учебника на Васил Гюзелев там е имало едва ли не само няколко села!... В момента българските учебници по история продължават да са пълни антинаучна марксистко-ленинска и сталинска идеология, която трови душите и на новите поколения (20). Отделни автори правят някакви опити да променят нещата, но това са гласове в пустиня. Вредите, които са нанесени са толкова големи, че всичко се движи по инерция и старите клишета се мултиплицират непрекъснато. Редица изследователи и учени считат, че трябва да дойде едно ново поколение необременени историци, които да напишат истинската история. Проблемите тук обаче са два- Първо старите комунистически кадри продължават да обучават в познатия ни стереотип новите поколения студенти и ученици и ло този начин се "само възпроизвеждат", както се изрази преди време един наш учен. Новите политически повеи започват да налагат и някои нови стереотипи далеч от обективната реалност. Тук по "принципа на махалото" се отива в другата крайност което е също толкова вредно. В стремежа си да изгоним комунизма от учебниците по история. неговото място беше веднага заето от обезличаващия и безроден глобализъм и космополитизъм. Напоследък определени кръгове непрекъснато, упорито и садистично насаждат в обществото "либерално-демократични" теории, според които "трябвало да се загърби миналото", "да сме по-толерантни", "етнически търпими", "да не дразним съседите", "да не се изтъкваме чрез историята", защото това е "национализъм" и т.н. А видите ли национализма и патриотизма са нещо много лошо и представете си, че объркат нечии планове!... Тази олигофренска политика вече дава горчиви "плодове". От учебниците по история започват да изчезват цели раздели и децата получават някакви половинчати и осакатени знания. Полуистините обаче никога не са градивни и не носят нищо добро. Те не могат да заместят истината и съдържат негативен и разрушителен елемент. Това в още по-голяма степен важи за историческата истина и манипулациите, които я замъгляват. В новите учебници по история първо изчезнаха траките (по-нататък ще обясним подробно защо); след това турското робство стана "турско владичество", а малко по-късно "турско присъствие на Балканите". Както е тръгнало не бих се учудил след време турското робство и геноцидът спрямо българите и арменците в Османската империя да бъдат представяни като "хуманитарни операции" на башибозука и редовните турски войски!... Във връзка с това научихме, че съвсем наскоро една учителка от гр. Лом - Клара Петкова*, в час по родинознание учела децата, че от "турско робство са ни освободили САЩ", а който твърди обратното е "комунист"!!!... Коментарът е излишен. Същата учителка сега обаче е депутатка на НДСВ в Народното събрание!?!

Но нека бъдем последователни и да разкрием механизмите, чрез които се фалшифицира българската история. Настоящето изследване няма за цел да обхване цялата тази проблематика, защото става въпрос за огромен масив от информация, обработката на който в никой случай не е по силите на отделен изследовател. По-важното е да се сложи акцент върху начина, по който са фалшифицирани ключови събития и факти и да се посочат виновните лица - нещо, което до сега не е правено цялостно, но ние ще поемем риска, защото тук става въпрос за ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ! За това прошка няма да има за никого! Щом си си продал душата на дявола, ще трябва да повриш и в катрана, за да се пречистиш от греховете. Такъв е божия закон! Съд ще има за всеки [...Националните предатели и българофобите трябва да бъдат разобличени.

МЕХАНИЗЪМ НА ФАЛШИФИКАЦИИТЕ

Когато се работи със старите автори (т.нар."извори") трябва да се има предвид, че в повечето случаи чуждите хронисти са били враждебно настроени срещу българите и не са били особено обективни при отразяването на събитията. Независимо от това, тези текстове са по-достоверни от по-кьсните интерпретации и преводи, особено тези, писани през последните сто години. И наистина, още от края на XIX век историческата наука в България започва да бъде използвана като политически инструмент и идеологическо оръжие за прокарване на различни идеи, вредящи на България. В началото това беше панславизма, после еврейския комунизъм и марксизъм, а в наши дни този комунизъм се трансформира в безреден и обезличаващ юдео-масонски космополитизъм и глобализъм!... Обективното отразяване на историята е труден процес, защото обикновено официалните историци са зависими от управляващите кръгове. Така е било през всички времена. Точно затова адмирирам "Българска Орда -1938" и сродните на нея организации, че застъпват модела на интердисциплинарното българознание, което разбива монопола на официалните историци. Така неправителствените организации и независимите експерти могат да бъдат коректив на лъже-историците и да се отстоява историческата истина!

В по-новата ни история, Паисий е първият историограф, направил тази решителна крачка. След него обаче в нашата историческа наука са намесват външни сили, които и полагат жалените на най-големите фалшификации и манипулации на българската история. Ето какво пише по този въпрос големият наш изследовател-българист д-р Тачо Танев - "...На това отгоре, изграждането на делото на българската история се осъществява първоначално от чужденци, които прокарват в българската история своите небългарски концепции. А сетне мнозина българи заработват за изграждането на нашата история, но заучаВайки А-Бе-то на съвременната историческа наука, те остават ученици на чужденците и следователно, техни епигони. Между тях се отделя до известна степен най-големият български историк проф. Васил Златарски..." (който обаче е руски възпитаник и "щемпела" си личи отвсякъде - бел. моя). И така, българската история, както днес е оформена след едно 100-годишно съществуване на нова България, е изградена в едрите си черти според представите и схващанията на чужденците. Най-главните й положения всъщност са предостатъчно явно оформени съобразно със съвременните политически интереси на чуждите народи..." .

По-важните от тези чужди учени писали българската история са - Н.С.Державин (руснак); М.Сперанский (руснак); Константин Иречек (чех); Якоб Веис* (евреин); Карел Шкорпил; Херменгилд Шкорпил; ф.И.Успенский (руснак); Юрий Венелин; Павел Йосиф Шафарик* (чешки евреин); И.В.Ягич (руснак); проф.В.Томашек (чех, австроунгарец); Геза фехер* (унгарски евреин), и др. Наред с тези имена в по-ново време се появяват и цяла плеяда други чужденци и чуждоземни имена на "български историци"с небългарски произход. Най-накрая в тази печална редица се появяват и български историци слуги на "силните на деня", към тях се причисляват и една особена категория "историци" с привидно български имена, но с небългарски или смесен произход и с чуждо етническо самосъзнание! Тази последна категория "историци" е най-опасна и вредна и трябва систематично да бъде разобличавана за фалшификации и подривна дейност насочени срещу България!... За да се ориентира читателят кои точно сили стоят зад фалшификациите на българската история, ще дадем един частен пример.

Когато д-р И. Д. Шишманов "доказва", чесборникът "Веда Словена"на Стефан Веркович е "фалшификат", веднага получава по-висока степен в масонската ложа, където членува. В обобщен вид се вижда, че основната българска история писана и преповтаряна през последните сто години е творена главно от чужденци и шпиони на чужди правителства. Сега вече на всички би трябвало да им стане ясно, защо имаме такава осакатена и накъсана история, пълна с бели полета и премълчани истини.

Нека видим по какъв начин се фалшифицира исорията и видовете фалшификации, които имаме

1. Укриване и унищожаване на факти и документи (изнасяне на ценни ръкописи в чужбина).

2. Манипулации и инсинуации (грешни внушения).

3. Крадене на история.

4. Премълчаване на важни събития и обстоятелства.

5. "Редактиране" на изворов материал.

6. Откровени и нагли фалшификации.

7. Репресии и физическо унищожаване на историци и хора от интелигенцията, отстояващи историческата истина.

Всички тези методи са прилагани и се използват и сега за фалшифициране на българската истозия под една или друга форма.

Ще изброим и основните пунктове за фалшификация и след това ще дадем примери от съответниге трудове на "историци".

ОСНОВНИ ПУНКТОВЕ ЗА ФАЛШИФИКАЦИЯ

1. Произход и Прародина на българите.

2. Етимологията на името "българин".

3. Понятийния апарат.

4. Езиковия проблем и писмеността.

5. Религия и приемане на християнството.

6. Разцепване на българския суперетнос на десетки изкуствени малки етноси.

7. Създаване на теории за "изчезналите" антични народи на Балканския полуостров и липсата на приемственост между тях и днешните българи.

8. Омаловажаване делото на изтъкнати историци възрожденци и такива в по-ново време.

9. Чрез манипулации и инсинуации създаване на лош имидж на българите и насаждане на чувство на вина и други такива.

С произхода и прародината на българите ("прабългарите") е спекулирано безкрайно много. Общо взето до сега беше натрапена теорията, че "прабългарите" са били някакво малко тюркско племе от състава на т.нар. "хунски съюз" (т.е. някакви полудиви "номади монголоиди"), които, идвайки на Дунава, се претопили в "славянското море" и станали "бели хора"!?... Прародината беше препратена някъде неопределено в монголските степи, с презумпцията, че щом там сега живеят монголци и тюрки, значи и "прабългарите" са били такива!

Тази теза беше разработена главно от руски учени с намерението да отблъсне дунавските българи от "тюркския" им произход, с оглед традиционната им непоносимост и неприязън към турците (въпреки, че "тюрки" и "турци" са две различни понятия) и те да се "припознаят" като "славяни"!... Същата схема беше приложена и спрямо волжките българи, на които беше залепен етикета "татари", за да се срамуват те от своите корени (въпреки, че нямат нищо общо с историческите татари)  и да им закрепи чувство на вина, комбинирано с комплекс за малоценност!

Ето какво казва по този въпрос д-р Тачо Танев "Руската версия на българската история е изцяло изградена върху следното - От край време съществува една велика славянска общност, от която българите са се отделили още от времената на своята стара история. Тази относително малка група от южните славяни, нарекли се "българи", в новите времена следва да се възвърне и приобщи към великата славянска страна - Русия" .

Проводник на тази руска версия на българската история в България по време на Освобождението, и то проводник облечен с мантията на висшата историческа наука, се явява проф. Марин Дринов. Той налага в току-що излюпващата се българска историческа наука руската версия и почти всички наши историци, кога по-послушно, кога по-непослушно я следват ето вече над 100 години. Ето какво пишат за произхода на българите и други такива "историци" - ибрикчии - Александър фол*, Васил Гюзелев, Николай Генчев, Константин Косев, Илчо Димитров, Андрей Пантев, Милчо Лалков и Костадин Петров - "Прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езикова-племенна общност. Тяхната прародина се намирала в Западен Сибир, по долината на реката Иртиш...'. По-нататък същите автори подчертават, че историята на България започва със славяните, които се появили още в Ш-о хилядолетие пр.н.е." Империята на българите край Кавказ - Стара Велика България - е представена като "Прабългарски съюз Старата голяма България", а за връзките с хуните и Хунската империя няма нито една дума. Тези българофоби представят българите като някакви номадски племена, ядящи конско месо и живеещи в палаткови лагери, състоящи се от юрти. За старите български владетели преди кан Кубрат не е казано нищо! Българите са представени като нискокултурни диваци и конекрадци, които с набезите си безпокояли Византийската империя .

В многотомната "История на България" (т.2) на БАН, Васил Гюзелев, Станчо Ваклинов, Петър Петров, Димитър Ангелов, Борислав Примов*, Василка Тъпкова - Заимова* и др. пишат - "Проучванията напоследък утвърдиха схващането, че прабългарите са принадлежали към тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която спадали още хуни, хазари, авари, огузи, печенеги, кумани и др.:. Отново се говори за "Прабългарски военно-племенен съюз Велика България", "прабългарите-номади", нищо не се споменава за българските градове край Кавказ и в Средна Азия, а противно на това се твърди, че "прабългарите живеели в юрти, землянки, надземни постройки" и "номадски станове". Историята на Дунавска България отново се започва със славяните. Българската държавност започва след кан Аспарух (681 г.). Древната история е орязана...

С малки изключения почти същите тези преповтарят и Веселин Бешевлиев ; акад. Димитър Ангелов ; Ст. Младенов; Иван Шишманов; Станчо Ваклинов и редица други автори, пишещи главно след 1944 г. и слугувайки на панславянските и комунистически идеологии. В писанията на всички тези автори, които залягаха в официалните учебници от комунистическо време, с фини манипулации българите трябваше да бъдат откъснати от хуните и другите сродни етноси и по този начин да се скъса връзката с древната ни история. По това време негласно на учените беше забранено да се занимават с древната българска история преди кан Аспарух (668-695Г.). Забрана наложена със седем печата!... Според д-р Тачо Танев - "Забраната се състои в това, че е прогласена веднъж завинаги неразбиваемата "научна аксиома" - Най-древните далекоизточни хуни (по руски "сюнну", но и "хунну") нямат нищо общо с европейските хуни (по руски "гунну"), а европейските хуни нямат нищо общо с Испериховите българи (по руски "булгари" или тюрко-булгари", но не и "българи", както руснаците определят дунавските българи след покръстването им) и, най-сетне, че Испериховите българи ("булгари", "тюрко-булгари"), нямайки каквито и да са предшественици, пристигнали на Балкана в нищожно на брой количество и взели та се претопили и безследно изчезнали всред 'славянското море", като необяснимо защо или по някаква неосъществена случайност, това "славянско море" възприело да се назовава БЪЛГАРИ (по руски "болгарь!"). Така, че днешните "болгарь!" нямат нищо общо нито с Испериховите "булгарь!", нито с "гунни"-те, нито със "сюнну" или "хунну". Тази "научна" логика, която търси само разликите, но в никой случай не и приликите и общото, спокойно може да се нарече "Разделяй, за да владееш чрез науката!..." (

Тук специално внимание бих искал да отделя на автора Петър Добрев, който отрича тюркската и славянската теория за произхода на българите, но заедно с това отхвърля и връзката с хуните, като доста агресивно защитава тази своя теза. Връзката с хуните обаче е безспорна и има редица документи и доказателства за това. Проблемът, който заобикалят Петър Добрев и споменатите по-горе комунистически автори е, че "хуни" не е етническо понятие, а е събирателен термин за 26 народа обединени под единно ръководство в Хунската империя в III в. пр. Хр. Те не могат да бъдат определени като" тюрки", тъй като тюрките като държавна формация се появяват шест века по-късно. Тези 26 народа хуни не са етнически хомогенни, живеят на огромна територия и най-общо могат да бъдат разделени на две големи групи - източни (дунху или жун - монголоезични) и западни (хуили хунори- ираноезични). Българите като европеиди спадат именно към втората група! Въпреки разните спекулации, антропологически българите (в т.ч. и "прабългарите", които ние наричаме "древни българи") са определени като индоевропейци, кавказки тип от причерноморската група. По отношение на волжките българи Петър Добрев също има грехове, защото без да е направил необходимите изследвания твърди най-отговорно, че били изчезнали през ХІІІ-ХІV в., точно както тръбят и всички руски енциклопедии! След като се твърди това, трябва да се обясни и факта, защо след превземането на Казанското царство (Волжка България) от руснаците в 1552 г., цар Иван Грозни си присвоява титлата "Цар на руси и българи". Това се повтаря и при всички следващи владетели и е отразено писмено в техните държави печати!... Също така към днешна дата в Руската федерация (републиките Татарстан, Чувашия, Башкирия, Кабардино-Балкария и др.) има над 20 млн. души, които се самоопределят като българи, независимо че в паспортите им пише друго. По тези въпроси са излезли множество книги  и всеки може да ги прочете, ако го пожелае... По въпроса дали в Руската федерация има българи, трябва да се питат самите българи, които живеят там, а не руснаците или руските възпитаници в България, които са женени за рускини и предават и продават българските национални интереси, маскирани като патриоти и загрижени "историци"!

В потвърждение на казаното по-горе е фактът, че през последните години руските учени ограничиха използването на термини като "тюркски народи", "тюркски езици", "тюркска култура", и го заместиха с "алтайски народи", "алтайски езици", "алтайска култура" и т.н. По отношение прародината на древните българи няма единно становище, независимо от записаното в школските учебници и дебелите томове на БАН. Напоследък все повече наши и чужди учени се изказват в полза на тезата, че българите са автохтонно население на Балканския полуостров и Причерноморието. След катаклизъм - потоп в Черноморския басейн преди около 7600 години една част (т.нар. 'траки") са останали тук, а по-голямата част от населението мигрира на юг в Мала Азия и Месопотамия (по-късно известни като шумери), а друга част през Кавказ отива на изток чак до Тарим (Северозападен Китай) и съседни области (т.нар. хуни или хунори). След време българите се съсредоточават в Балхара (Бактрия) и около Кавказ, откъдето се завръщат отново в Европа и на Балканите, за да се слеят със своите родственици траките. Пръв е изказал подробно аргументирана теза за автохонност на българите на Балканите проф.д-р Ганчо Ценов още в началото на миналия век. В своите трудове той се опира предимно на сведения от старите антични автори и критикува някои български историци като - Васил Златарски, Ст. Младенов, Иван Шишманов, а също и Ватрослав Ягич, Голубински и Шафарик*, че укриват факти по тези въпроси и защитават славянофилски и българофобски теории вредни за България !

Най-оригинална и точна формулировка за произхода на древните българи дава д-р Тачо Танев, който ни определя като древен народ със собствена идентичност - "Българите са един велик самостоен народ в историята на човечеството, и освен това, те са един от най-древните живи и до днес народи на земята, с богато собствено народно предание". Той ги свързва също така и с хуните (техния западен клон), с който нямат етнически различия. Фалшифицирането на произхода и прародината на древните българи е последвано и от манипулации и изкривяване значението и етимологията на името "българин". Могат да бъдат изброени над 50 версии за значението на българското народностно име и повечето от тях не са верни. В това отношение най-злостно е определението на проф. В. Томашек, който "научно" обяснява името БЪЛГАРИ, че то означава "боклук" (от турското "буламач" - т.е. "сбирщина от мелези", "смес от много етноси"), с което име били наречени "останките от разбойническия боклук, побегнал и събрал се около бреговете на Азовското море след приключването на Великото преселение на народите" .

На В.Томашек пригласят и редица наши учени, начело с проф. Стефан Младенов, проф. Васил Златарски и акад. Димитър Ангелов, които свързват името "българин" с тюркския глаголен корен Ьи1д, което значи "размесвам", "меся". В такъв смисъл названието "българин" се тълкувало като "смесен", "нееднороден" (т.е. "мелез"). Стефан Младенов дава интерпретация като "смесени скитници"; Павел Йосиф Шафарик* като - "крайненци" (т.е. хора, обитаващи покрайнините), а унгарския тюрколог 1/1. Немет тълкува името "българи" в смисъл на "метежници", "бунтовници". Повечето от тези интерпретации са неверни и клеветнически и петнят светлото българско име. След като са залегнали обаче като постулати в българските учебници, подобни "научни теории" дават основание на българофобите и мизантропитеглобалисти да ни атакуват с човеконенавистни теории, целящи да предизвикат у съвременните българи някакъв комплекс за малоценност. Плъзгайки се по тази логика, в редица чужди енциклопедии името "българин" се тълкува в подобен "вулгарен" смисъл, като му се придава значение на "варварин", "човек от простолюдието", "дивак-мелез" и дори "содомит"!? Последното се използва във Франция във връзка с "бугрите" (богомили, катари, албигойци и др.) свързано с верските борби и догми. В гръцка енциклопедия името "българин" е залегнало като - "мръсна дума, с която се обиждат запалянковците на някои футболни отбори 6 Солун"!... Сърбо-македонистите използват същия претекст, за да ни наричат "бугари-татари" и т.н. Наскоро във в."Дейли телеграф" една журналистка - Зенга Лонгмор* написа следното - "Българите са етническа смес от славяни, турци и гърци. Думата "болгар" значи смесица и може би за това те са по-толерантни към външни хора*. На тази провокация българската общественост реагира остро и бяха отправени искания за екстрадирането на Зенга Лонгмор* от страната и обявяването й за "персона нон грата" в България, както и британския вестник "Дейли телеграф" да бъде осъден за обида на нацията! Подобна клеветническа кампания беше подета и от един псевдополитик с говорни дефекти и умствен лимит - Любен Дилов-син*, който в едно интервю за сп. "Мобиклуб" заяви следната "гениална" мисъл - "...Ние не сме нация. Нация има тогава, когато има съвкупност от различни народи, които се изживяват като нация. Ние сме народ, който е съвкупност от представители на различни нации - турци, арменци, евреи, българи, гърци. Безспорно това в голяма степен се дължи на несвободата - т.е. на неизвоюваната от само себе си свобода..."  Като отбележим в какъв порядък Любен Дилов* изброява "състава" на българския народ по значимост (с българите на четвърто място след турците, арменците и евреите), можем спокойно да заключим какъв еничарин е станал въпросният субект и да го попитаме дали въобще е българин и на чий господ се кланя!...

По-нататък ще обясним част от каква кампания срещу България са подобни изказвания и твърдения, почиващи на "обекттивната българска история"... Истината за българското име е съхранена в старите хроники. В своите пътеписи за посещенията си във Волжка България, арабският пътешественик норм. Абу Хамид ал-Гарнати (1135 г.), пише, че в град Болгар (столицата на Волжка България) той прочел книгата "История на България" ("Булгар Тарихи"), на чиято първа страница се обяснявало значението на името "българин". То е следното - "БЪЛГАРИН" значи "МЪДЪР ЗНАЕЩ ЧОВЕК", "УЧЕН ЧОВЕК"! Това е точното значение на думата и всякакви други спекулации се неуместни и вредни. В допълнение на горното, името произхожда от верния корен ПАЛК и БЪЛГ- (от "бАлкари" и "бЪлгари"), който корен като име на народ, означава "светлите", "силните", "сияйните", "синове на светлината" (т.е. носители на светлината и знанието). Нека не забравяме и факта, че редица български племена кутригури, уногури, утигури и др. носят наставката "гури", а думата "гуро" на санскрит значи "Учител", "Висш духовен наставник"!... фалшифицирането на понятийния апарат и терминологията е също голям проблем, защото това дава погрешна посока на всички по-късни интерпретации на българската история. Най-големи спекулации са направени с въвеждането в нашата историография на фалшиви термини като "прабългари", "прото-българи", "хунобългари", "първобългари", "тюркобългари" и други такива, които е уместно да бъдат заменени с "древни българи" - термин възприет от специалистите на "Българска Орда 1938" като най-точен. В хрониките и изворите българите никога не са наричани "прабългари" или с някои от горните епигони. Освен българи, чуждите хронисти са ни определяли също като "скити", "мизи", "траки", "хуни", "уни", "пелазги", "бурджани", "готи", "булхи" (с вариант "буши") и др. Освен това за идентификация на българите са използвани и племенните имена като - "оногури" (уногури), "утигури", "кутригури" ("кутии" или "гутии"), "котраги", "уногундури", "купи-булгар", "дучи-булгар", "огхондор-булгар" (българ), "българи-хайландури", "чдар-болкар" (чадър-булгар), "кучи-булгар", "орхон-булгар", "барсили" (варсаци, берчул, берзити), "хазари", "буртаси" и др. Според авторката фаина Гримберг, въвеждането на термина "прабългари" и подобните на него, е направено целенасочено, за да се разцепи българския суперетнос на множество други по изкуствен начин. Така Дунавските българи се отделят от Кавказките и Волжките българи. Тази схема се допълва от създаването на цяла серия изкуствени етноси като - "татари", "македонци", "мизийци", "тракийци", "шопи", "башкири", "помаци", "балкари", "чуваши", "каракачани", "власи", "южни славяни", "казаци", "гагаузи", "мишари", "хайна", "нукратлийци" ("сребърни българи"), "покръстени" (в Сибир), "тептяри", "българи-тамтайци", "родопчани", "славяноговорещи елинизирани траки", "астраханци", "осетинци", "чеченци" и др. Всички те са български народностни групи, но внушението е, че са различни етноси! В това отношение най-големи прегрешения има комунистът акад. Димитър Ангелов, който в капиталния си труд "Образуване на българската народност"  се опитва да ни внуши, че всъщност дунавските българи са някаква механична смес от над 100 етноса, и че всеки който е минал през Балканския полуостров си е хвърлял семето и за това сме станали "куче-марка" (т.е. нещо като "помияри")! На тази провокация и фалшификация на българската история, достойно и аргументирано беше отговорено от покойния Димитър Съсълов , който обори всичките твърдения на академика и го заклейми за вечни временакато фалшификатор на българската история! Към това мога само да добавя, че истинските помияри, които са газили по земята ни българска, най-често са си оставяли костите тука, а не семето и позорно са били ритани в задниците от българския ботуш!...

Във връзка с етническите инсинуации е много важна ролята на медицинската антропология. След 1944 г. тази наука беше изцяло подчинена на комунистическата върхушка и всеки, който се опиташе да отстоява истината биваше изпращан или в затвора или му се отнемаше правото да упражнява професията си. Дори такива корифеи като акад. Методи Попов биваха принуждавани да сътрудничат и да прокарват комунистическите теории в науката. Неотдавна, един такъв "академик- историк" на въпроса ми как навремето (преди 1989 г.) се е пишела българската история ми отговори - "Пишехме каквото ни наредят отгоре"!...

Медицинската антропология е точна наука и за това фалшификаторите използваха различни прийоми за да променят данните при изследванията. Измислиха например, че траките и славяните били погребвани предимно чрез трупоизгаряне и затова липсвал костен материал, което не е вярно. Въведоха отречената методика на проф. Герасимов за възстановяване на черепа и главата (чертите на лицето), при която всеки череп може да се превърне в монголоид или в каквото си щете, с малко повече напластяване на пластелин на съответните места.

Между впрочем, през тоталитарния период са извършвани и истински проучвания, които показват, че делът на славяните в съвременния български народ е едва 12-15%. Естествено тези изследвания са дълбоко засекретени. Тези факти са очевидни за всеки един професионалист. Те обаче не попречиха на проф. д.м.н. Йордан Йорданов преди две години да обяви, че - "спорът славяни ли сме или прабългари е излишен". Въпросният професор отново ни пробутва теориите за "етническа пъстрота" и "получила се метисация, 6 която от антропологична гледна точка доминират белезите на европеидните антропологични типове" и преповтаря шаблоните останали от близкото ни минало. Човекът просто не може да избяга от комунистическата си закваска. Като ловък манипулатор проф. Йорданов се опитва да се скрие зад тежки научни термини, но така или иначе онова, което е писал в едни други времена е останало  - доклади от симпозиуми, конгреси, научни трудове и статии във в. "Работническо дело". Той лесно може да бъде разобличен от всеки необременен специалист. Друг е въпросът, че този фалшив професор продължава да оглавява "Института по антропология и морфология" към БАН и да тероризира подчинените си с тоталитарен садизъм и липса на научен морал. Май му е време да се маха оттам!... На такива трябва да бъдат отнемани и академичните титли, за назидание на идните поколения! Чест похват на фалшификаторите е при превод на текстове да се спестяват някои пасажи или да се "редактират" изворите. Гърците, например, освен че са унищожавали български книги, са прилагали и друга тактика. Някои ценни български съчинения са били преписвани първо на гръцки език и след това оригиналите са били изгаряни. През средновековието, особено по време на византийското владичество, много български автори са пишели и творили на гръцки език. След съответната "редакция" гърците са представяли всички тези произведения като гръцки творби. Тук можем да споменем например хрониста Йоан Цеца и учения енциклопедист Йоан Продромос (Предтеча), които се представят за гърци, а те са българи. Българските преводачи от по-ново време (1944/89 г.) също са "редактирали" съответните текстове, в някои случаи драстично променящи смисъла на казаното.

Изхождайки от горното, нашият изследовател Димитър Табаков в статията "Историята на българите в ръцете на славяно-маниаците" разобличи като фалшификатори на българската история цяла група такива лица, сред които - акад. Иван Дуйчев, Д. Дечев, Любомир Йончев, Станимир Лишев, Михаил Войнов, Р. Григорова - Златанова, Т. Цанкова - Петкова, П. Тивчев, проф. Василка Тъпкова - Заимова*. В заключение Табаков определя проф. Василка Тъпкова - Заимова* като "една от най-наглите славяно-маниачки" и фалшификаторки на българската история и призовава БАН да отнеме на всички горни лица академичните титли. Това обаче едва ли ще стане скоро, тъй като и БАН е окупиран от "еничари" и ръководители с чуждо етническо самосъзнание!...

При преводите и трактовките Хунската империя и Българската империя, както и държавата Стара Велика България се представят от "редакторите" (разбирай комунистическите цензори) като "Хунски съюз", "Първа българска държава", "племенен съюз Стара Велика България". Книгата на лорд Стивьн Рънсиман е преведена на български съответно като "Първата българска държава", независимо, че на английски изрично е употребен израза "империя".

Езиковият проблем и писмеността също са предпочитан обект за фалшификация и спекулативни манипулации. За да се подправи същността на делото на светите братя Кирил и Методий (обявени от църквата за светци и покровители на Европа) бяха въведени термини като - "черковно-славянски език", "старо-славянски", "славяно-български", "българо-славянски", "славянски език", "славянска азбука", "книжовно-славянски език", и други такива, които да въвеждат изследователите в заблуждение. В същност във всички тези случаи става въпрос за "старобългарски език" и писменост, което е признато от повечето познавачи на проблема. Древните българи са разполагали с писменост още пр.Хр. и според някои изследователи, като например Димитър Съсълов и арх.Слави Дончев, те идват на Балканите с богата писмена традиция и няколко азбуки, които по-късно биват трансформирани в "глаголица" и "кирилица". Руйното писмо обаче също се запазва в рабошите-календари и тамгите чак до XIX век. Кирил и Методий и техните ученици не създават "славянска азбука", а "старобългарска" и като такава тя се налага в редица славянски народи и най-вече в Русия. Доказан факт е, че до края на XIX век Русия е била двуезична - използвали са се простонародния руски език и книжовния старобългарски. Ето откъде идва влиянието и сходствата между българския и руския език. То е от българския към руския, а не обратното. Същото важи и за останалите страни, които са били под влиянието на старобългарския език. Дълги години цяла плеяда учени се надпреварват да ни убеждават, че езика на древните българи бил изчезнал, защото "се претопил в славянското море". И къде е това "славянско море" след като установяваме, че антропологически славянски черти притежават едва 15% от съвременните българи (56). В допълнение на това имаме сериозни данни, че големи групи българи са населявали Балканския полуостров и Мала Азия още пр.Хр. Векове преди кан Аспарух, Мизия се е наричала България и това е отразено в географската карта на Св. Йероним (331-420 г.), който е ползвал още по-стари данни от картите на Евсевий (270-338 г.). "Анонимният РаВенски Космограф" (375-376 г.) потвърждава, че на юг от р. Дунав (в Мизия, Тракия и Македония) от векове "само българи живеят" !!!...

Има доказателства също, че кан Аспарух е дошъл отсам Дунава с не по-малко от 800 хиляди души, за да освободи българите от византийско иго! Някои от тези доказателства (каменна плоча с надпис от Плиска) бяха унищожени от руски учени! Това даде възможност на българските им слуги и клакьори да говорят за "езикови остатъци и език на първобългарите" (5) и че в съвременния български език били останали едва десетина думи от този на древните българи. Петър Добрев дори обяснява в захлас как бил разчел и разгадал "езика на Аспаруховите българи" с изсмукани от пръстите си доказателства!... Същото прави и Веселин Бешевлиев. Истина , е, че старобългарския език (езика на древните българи) се е променял през вековете, но не и дотолкова, че чак "да изчезне". Достатъчно е да отворим някои енциклопедии и речници от миналия век, етимологичния речник на Кузман Шапкарев, речникът за редки и остарели думи на БАН, да се поразходим из провинцията и в Македония за да разберем, че нищо не е изчезнало. Ако нещо е изчезнало то е съвестта и морала на някои български учени и "историци". Отродяването и националният нихилизъм на някои "космополити" от другата страна, доведоха до абсурди, като например да се твърди, че Кирил и Методий "не били българи, а византийски шпиони". Ако развием тази мисъл вероятно са шпионирали за да ни вземат азбуката?! Това просто няма да го коментирам - облъчените от Чернобил са много, а за психопатите-политолози и социолози си има специални заведения!...

Важен въпрос е ранното покръстване на българите в Христовата вяра, което е умело прикривано и заобикаляно от редица автори, за сметка на натрапеното вторично покръстване при цар Борис I (852-889 г.) Този въпрос е детайлно разработен от д-р Тачо Тачев (54), проф. д-р Ганчо Ценов и д-р Илия Илиев , и може би трябва да бъде разгледан и коментиран отделно в светлината на православния канон. Така или иначе това е работа за една отделна студия или монография. Унищожаването на старобългарските исторически книги е факт, който под давлението на гърците и папата започва още в IX век. По-късно през турското робство от България са изнесени над 3000ценни ръкописа, голяма част от които сега се намират в Русия, Украйна, Молдова и Румъния, както и във Ватикана. По времето на гръцките фанариоти започва и едно систематично унищожение на български книги (главно исторически). Известни са стотици такива сведения, но тук ще споменем само някои от тях

1. В 1825 г. в манастира "Зограф" (в Атон) са изгорени български ръкописи в пещта за печене на хляб (изпечена бил цяла фурна хляб с тези "подпалки");

2. В Атон отново става масово горене на български древни книги (пергаменти);

3. В манастира "Св.Наум" на Охридското езеро гръцкият игумен Дионисий (анадолски грък) изгорил всички български книги;

4. В 1840 г. шуменският епископ (грък), освещавайки църквата в с.Въча, заповядал да хвърлят ръкописните български книги в една яма на гробищата;

5. В 1825 г.по заповед на гръцкия митрополит Иларион Критски, фанариотско аутодафе изгаря скритите книги на Търновската патриаршеска библиотека;

С подобни действия се унищожават целенасочено най-ценните книги и библиотеки. Това по-късно дава предпоставки за поголовно фалшифициране на най-ранната българска история от гърците, които злобно подхвърляли - "Ха, вие българите не си знаете историята и не знаете, че сте най-древните на Балканите. Сега не можете и да го докажете..."

Гърците не са единствените, които са действали по този начин. Руските евреи са другата напаст, която осакати историята ни. По заповед на болшевишкото Политбюро, във Волжка България бяха унищожени стотици хиляди български книги писани на арабица (исторически съчинения, трактати, научни книги и всякакви други). Преди време беше съобщено, че някакъв "психично болен" бил проникнал уж случайно в книгохранилище в Русия, където се съхранявали старобългарски ръкописи и ги залял с киселина. По-късно пък стана пожар в библиотеката в Санкт Петербург и май пак изгоряха български книги. Има и поспециални случаи. На 09.09.1944Г. в България пристига специалният пълномощник на НКВД (по-късно КГБ) "другаря" Бачи Зеев* той е натоварен с три задачи от отговорните другари

1. Да ликвидира министрите, регентите и депутатите от Народното събрание.

2. Да събере и унищожи старобългарски книги на глаголица, исторически книги и религиозна литература в това число и книгите и беседите на Петър Дънов.

3. Да ликвидира духовния Учител Петър Дънов и да репресира последователите му.

Бачи Зеев* успешно се справя с функциите си на палач. Той организира ликвидирането на правителството и депутатите на България (с две картечници в една изровена от бомбите яма на Централни гробища в Орландовци); организира унищожаването на осем вагона старобългарска литература, но не успява да убие Петър Дънов (заб. в третото пророчество на фатима се казва - "Да се Внимава да не бъде убит един епископ в бяло от България!"). Дънов, предусещайки края, сам взима решение да напусне физическото си тяло и за да предпази българите от лоша карма!...

По-късно "другарите" от КДС и МВР по указания от Москва провеждат няколко кампании по унищожаване и претопяване на стари редки и по-нови "неудобни" български и други книги. Българската история се унищожава не само тук, но и на други места. В Китай, например, по сведения на френски археолог работил там, по заповед на китайските власти са унищожени изключително ценни бронзови съдове с надписи и предмети от династиите Джоу (ХІ в. - 221 г. пр, Хр.) и Цин (221-207 г. пр. Хр.). Това е било направено съвсем наскоро, тъй като тези находки са свързани с хуните и "противоречали на официалната китайска история". По същата причина, от години се бави и отварянето на огромната гробница на първия китайски император Цин Ши Хуан Ди, за когото се счита, че е от хунски произход (китайците го считали за "варварин)". По ирония на съдбата, той също е горил книги и философски съчинения, само че китайски. В руските и украински музеи правени в тоталитарно време има хиляди старобългарски находки и съкровища, които умишлено не се определят етнически, а носят безличния и обиден етикет - "кочевь/е" (номади, чергари), който въобще не отговаря на историческата истина. От Афганистан руските археолози разграбиха съкровищата на Кушанската империя, която беше създадена от българи, със столица Балкх и владетели от древния български род Дуло. Тези съкровища и до сега стоят в сандъци в подземията на Ермитажа и едва ли скоро ще излязат на бял свят. Пак в Афганистан, американските бомбардировки и "хуманитарни операции" доунищожиха от българското наследство онова, което не успяха руснаците и талибаните!..

ЗАЩО ТРАКИТЕ "ИЗЧЕЗНАХА" ОТ УЧЕБНИЦИТЕ ПО ИСТОРИЯ?

Този въпрос е много уместен, като се имат предвид най-новите открития на тракийски гробници, могили, храмове, градове и антични съкровища в това число и тракийска писменост, новите открития за Потопа в Черно море преди 7600 години и т.н. Преди да изчезнат от учебниците, траките "изчезнаха" от историята. Така се процедираше с неудобните от политическа гледна точка народи и те съгласно ленинско-марксистко-сталинскит постулати  "изчезваха" от историята. Тази руска теория за "изчезналите" народи беше разработена отдавна. Първо народите изчезваха теоретически (на книга), а след това и физически по сталинския принцип - "Има народ - има проблем, няма народ няма проблем". В по-ново време проводници на тази теория в Русия са - С. А. Плетнева, П. И. Пучков, Д. В. Шелов, В. В. Седов, Г. Е. Афанасиев, И. Зрдели и някои други (91). Естествено сред "изчезналите" народи на първо място са тези с български произход или генетически свързани с българите скити, буртаси, хазари, половци (кумани), хуни, печенеги (баджанаци), анти и авари. Траките трябваше да "изчезнат", защото това влизаше в противоречие на изгражданата геополитическа ос - Москва-Белград-Атина. За да се засилят позициите на Атина, трябваше да бъде скрита истината за древната история на България и тракийската култура, която беше на по-високо стъпало от гръцката. Трябваше също да бъдат заличени и древните връзки между траки и българи, по този начин се отваряше дупка в българската история и даваше основание да се твърди, че днешните българи (в това число и македонците) нямат нищо общо с античното население на Балканския полуостров - една опашата лъжа!

Траките според Херодот били най-многобройният народ на земята след индийците, обаче автори като проф. Велизар Велков, проф. Василка Тъпкова-Заимова* и особено акад. Димитър Ангелов се опитват да ни убедят, че през Римската епоха те били - "романизирани и елинизирани"; "етническото им съзнание било променено"; "траките се претопили"; "провинциите Долна Мизия, Тракия и Македония пострадали от нашествия и се обезлюдили"; "на Балканите станали големи етнически промени до идването на славяните IV в."; "в пограничните провинции по долното течение на Дунав населението било силно варваризирано"; "траките били подложени на асимилационни процеси"; "антропологическата и биологична пъстрота сред тракийския свят се увеличава"; и т.н. Според акад. Димитър Ангелов през Римското и Византийско владичество траките почти изчезнали под влияние на неблагоприятни фактори - чести войни, варварски нашествия, опустошителни епидемии, отвличания в робство, емиграции, претопяване, асимилация и т.н. Въобще траките започват да се "изпаряват" и да "изчезват", защото така са наредили отгоре!

Тази политика на заличаване на важни раздели от българската история се следва не само от руски и български автори, но също и от редица чужди автори - гърци, французи - Франсоа Шаму  и др. В редица исторически атласи и учебници, издавани в чужбина, почти нищо не се споменава за траките и те почти винаги са изместени от изкуствено доминиращата и яко фалшифицирана и напомпана (напудрена) гръцка история. Избягва се да се говори за предгръцкото население трако-пелазги, и че гръцките ахейски и дорийски племена се появяват като пришълци на Балканите едва в края на II хилядолетие пр.Хр. Голяма част от културата и цивилизацията на елините по същество е заимствана от Тракия и Крит. Траките и пелазгите са имали писменост далеч преди да се появи гръцката писменост. Орфей, Евмолп, Дионис, Омир, Демокрит, Аристотел, Езоп, Тукидит и много други са с тракийски произход, но навсякъде гърците са ги обсебили и ги представят като гърци! Фалшификациите на тракийското наследство, пренасящи се и върху древната българска история, започват още при многобройните "редактирания" и преписи на Омировия епос . Още там се прави нагъл опит да се прикрият много факти и обстоятелства от древната история на Балканския полуостров, които обаче през последните години бяха изнесени на бял свят. Това, че траките и древните македонци (тракоилирийци) били "изчезнали" през античността и нямали нищо общо с българите, продължава да се тиражира и днес. Божидар Димитров в книгите си "Десетте лъжи на Македонизма" и "Българите и Александър Македонски" твърди, че древните македонци били "гръцко племе" и че нямали нищо общо със съвременните македонци. Той дори адмирира разрушителната теза на еврокомисарите, според която поради тази причина "Македония трябва да се откаже или от името си или от историята си"!... Тук вече и слепите би трябвало да прогледнат и да разберат за какво става въпрос. Друг пример от същия автор показва с какво точно се занимава той, пускайки дезинформации в публичното пространство. В книгата си "Десетте лъжи на Македонизма", Димитров дава копие от български надпис на цар Самуил, в който има пасаж, определящ цар Самуил като "цар на Българи и Ромеи". Надписа е открит през 1997г. на каменна плоча в българска църква на територията на Гърция. Той е изпратен като снимков материал и реплика от гръцки граждани от български произход до Божидар Димитров. Първоначално Божидар Димитров обяви надписа за фалшив в една публикация във в. "Македония" а след това се отметна и каза, че е оригинален. Междувременно гръцките власти откриха надписа и го унищожиха!... Същия Божидар Димитров се обяви и категорично против експедициите на проф. Петко Димитров (БАН) и проф. Робърт Балард за търсене на следи от библейския потоп в Черно море и предпотопните селища по нашата стара брегова линия. Въпреки заявените цели на експедицията, Божидар Димитров ги обвини, че под предлог че търсят "потъналия Ноев ковчег", всъщност правят проучвания за нефт. Явно Божидар Димитров като виден комунист не е чел "Библията" и затова не знае, че Ноевият ковчег не е потънал! Самият професор Балард обяви награда от 10 милиона долара ако някой го открие. Нека не забравяме, че все пак проф. Балард откри кораба "Титаник" и е човек, който се занимава със сериозна наука за разлика от Божидар Димитров, който впрегна историческата наука и археологията в служба на ДС, БКП/БСП и собствения си джоб!..

.

КОМУНИСТИЧЕСКИ ФАЛШИФИКАТОРИ, ТОТАЛИТАРНИ ЦЕНЗОРИ И "ИСТОРИЦИ" В ПЕРИОДА 1944-89 г.

След 1944 г. идеологията и политиката трайно се настаниха в българската историография. Това грубо погазване на научните принципи донесе огромни беди за българската история и тя беше осакатена по един вандалски начин. Ето какво пише по този въпрос историка Стефан Чурешки - "...Антинаучната същност на марксизма и присъщата на логиката му омраза към способните и умни хора доведе до насилие както над знанието за историята, така и над самите учени... На мястото на старите аристократични професори и доценти, 6 университета дойдоха полуграмотни партийни деятели и/или просто лумпени, изучавали историята и философията в шумкарската си кариера... Освен това новоизлюпените "учени" с партиен стаж и кръжочна грамотност ползваха преките наставления на съветски историци и философи, които от своя страна бяха много добре подготвени фактологически, но бяха непочтени и превратни в тълковното изложение на историческото знание. Така в българската наука се стигна до страхотно псевдонаучно и партийно съчетание, унищожаващо както качеството на непосредственото знание, така и морала в науката. А за някаква духовност и дума не може да става". По-нататък става ясно, че фактическият идеолог на марксизацията в България е Рубен Аврамов Леви* (Директор на обединената школа на Коминтерна в Москва 1941-43 г., секретар на ЦК на БКП 1950 г., председател на Комитета за наука, изкуство и култура и министър на културата -1952-57 г.). Под негово давление и това на Васил Коларов, конкретни надзорници и ръководители на историята стават Туше Влахов и Тодор Павлов. При прегледа на документи и архиви прави впечатление появата на специфични еврейски имена в българската историческа наука след 1944 г. като - Рубен Аврамов Леви*, Леон Соломонов Асланов*, Ели Хаим Ешкенази*, Жак Натан Примо*, Берта Якова Калаора*, Давид Буко Коен*, Исак Самуилов*, Ана фаденхехт*, Давид Беневенисти*, Давид Соломон Елазар*, КлараЙосиф Пинкас*, Самуел франсес*, Димитрина Митова Джонова*, Ашер Ханакел*, Домна Кристин*, фидел Барух*, Роберт Меламед*, Ребека Клейтман*, Жак Рафаел Ескенази* и др., всички яростни активисти и идеолози на БКП!

Тези "български историци" пишеха нашата история и затова тя беше не само осакатена, но и опорочена! Механизмите по които ставаше това в общи линии са обобщени в книгата на Стефан Чурешки. Авторът се спира и върху някои конкретни нови гимназиални учебници (за IX, Х и XI клас), като анализира и критикува техните автори, които продължават да се носят по инерцията и шаблоните, очертани по заповед от Москва и кой знае от къде другаде, от комунистите - "историци" с чуждоземни имена! Във връзка с горното са критикувани историците - проф. Андрей Пантев, гл.ас. Борислав Гаврилов, проф. д-р Милен Семков, Иван Колев и Димитър Тафков. фалшификациите на българската история след 1944 г. свързани с идеологиятау рефлектират по най-различен начин. Много се спори например дали преди 1944 г. в България е имало фашизъм. Комунистическите "историци" са категорични за това и дори залепят съответния етикет "монархофашизъм"! фашизъм обаче е имало в Италия по времето на Бенито Мусолини - Дуче*. Думата идва от латинското "фашио" (сноп пръчки завързани заедно с ликторската секира, като символ на единството и правосъдието в римските легиони). В България фашизъм преди 1944 г. не е имало. Ако твърдим обратното, твърде вероятно е да се окаже, че "първия фашист" може да е бил кан Кубрат, тъй като именно той дава завета за единство на синовете си със снопа пръчки. Този завет и досега стои изписан на фасадата на Народното събрание и в герба на България!... Във връзка с това съм по-склонен да приема, че нещо подобно на "фашизъм" имаше в тоталитарния период (1944-89 г.). Точно за това беше и забранена книгата на бившия президент д-р Жельо Желев {"фашизмът") за появата на известни аналогии между "фашизъм" и "комунизъм" (тоталитаризъм). В днешно време някои прибавят към тези категории и "глобализма" ("Новия световен ред " или "Рах Атепсапа")!... Но да се върнем пак към българската история. Неотдавна г-н Алберт Бенбасат** в статията си "Цензурата - анатомия и начин на употреба" (в. "Про&Анти" 24-31.05.2001 г.) се жалваше, че през тоталитаризма в България имало цензура.

 Правилно, г-н Бенбасат, имаше цензура и сега я има благодарение на вашите хора! Затова учениците и студентите не знаят съставите на т.нар. "Народен съд" и кой точно изтреби българската интелигенция след 1944 г.! Не знаят и че главните съветници на комунистическия диктатор Тодор Живков бяха все хора от вашата черга, като - Нико Мойсей Яхнел*, Жак Натан Примо*, Пепо Менахем Коен*, Исак Соломон Паси*, Нансен Бехар*, полк. Валери Таджер*, Леон фабрикант*, Соломон франсез* и др. За да се прикрият тези факти сега някои искат да се закрие Комисията по досиетата. Интересно е, че две от темите по които тя искаше да работи са - "Изграждането и дейността на КДС и МВР в периода 1944-48 г." и "ДС и българската историческа наука". Както казва народът - "Де го чукаш, де се пука".