Райко Жинзифов 1839 - 1877

Райко Жинзифов, един от най-талантливите ученици и последователи на Димитър Миладинов, е роден на 15 февруари 1839 г. във Велес. Произхожда от гъркоманско семейство на западащ лекар. Първоначално е получил гръцкото кръщелно име Ксенофонт (вече като студент в Русия под въздействието на Раковски Жинзифов приема българското си име Райко, с което го е назовавал учителят му Д. Миладинов). В родния си град Жинзифов е посещавал първоначално гръцко училище, но едновременно с това успява да изучи и български език при учителя Никола Тонджоров.

Съдбоносна за Жинзифов е годината 1856, когато е назначен за помощник-учител в българското училище в Прилеп, където главен учител по това време е Димитър Миладинов. Тук Жинзифов се включва в борбата за въвеждането на български език в училището и църквата и става един от най-ревностните и способни последователи на апостола Д. Миладинов. Тяхната съвместна народополезна дейност продължава на следващата година в Кукуш.

С препоръки от Д. Миладинов през 1858 г. Жинзифов пристига в Одеса, където се запознава и с Раковски. Само няколко месеца учи тук в Херсонската семинария и в края на същата година отива в Москва, където полага изпити за гимназиално образование и вече през 1860 г. е студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Жинзифов завършва класическа филология с научната степен кандидат на науките.

По редица субективни и други причини Жинзифов остава до края на краткия си живот в Москва, където учителствува и развива значителна публицистична, литературна, научна и преводаческа дейност. Само за няколко месеца (през 1866 г.) той посещава родината си и отново се връща в Москва с убеждението, че оттам ще бъде по-полезен за българския народ. Тук на 16 февруари 1877 г. след дълго боледуване Жинзифов почива.

Книжовното и литературното наследство на Жинзифов има както историческо, така и съвременно значение, защото е свързано изцяло със съдбата на българския народ. В поезията му личните мотиви са отзвук на народните болки и стремежи към национално възраждане и единство. Днес определяме Жинзифов като поет на възраждащия се български народ, защото в стихотворенията и поемите му „Гусляр в собор", „Гулаб", „Великден", „Сон", „Вдовица", „Кървава кошуля", „Алегория", „Здравица" и др. са намерили поетически образ и израз както робската действителност, така и възрожденският устрем на народа към националното обединение и национален прогрес.

Твърде важно политическо значение са имали десетките статии на Жинзифов в руския печат, защото са изиграли съществена роля за изграждането на обществено мнение в Русия за съдбата на поробения братски народ.

В нашата културна история Жинзифов има съществено значение и като преводач. Той пръв превежда на български език „Слово о полку Игореве", произведения на Шевченко, Некрасов и др. Значителна част от тези преводи са събрани в книгата „Новобългарска сбирка", издадена в Москва през 1863 г.

В полето на книжовния език Жинзифов доразвива теоретически и практически идеята на Н. Рилски за книжовен език с национален характер и предназначение, обединявайки общобългарските говорни особености и богатства с тези от народното творчество и историческата традиция.

"Мые за Българскiй языкъ бройме той языкъ, кой ся говоритъ по цѣлѧ Македонiѧ, Тракiѧ и Българiѧ, между говорите на кой има малу много разлика, но мые, както и секой, Българинъ не кѧсогледъ, не можиме да речиме, що слово-то рѧка или вóда iе Македонско или Тракiйско, а рѧкá и водá iе Българско, защото нема Македонцы, нема Тракiйцы като отдѣлни народи, а има само Славяне-Българе, кои-то живѣятъ по реченны-те мѣста, имена-та на кои, може бы, имаять си право в землеписанiе-то, а не в народность-тѧ, накѧсо да речиме, има единъ цѣленъ народъ Българскiй и единъ языкъ Българскiй, кой-то, какъ и секой кой му драго другiй языкъ ся делитъ на наречiя..."

Райко Жинзифов из Велес, предговор към неговия превод на "Слово о пълку Игоревѣ", 1863 г.

Добавяне на заглавие

"Мые за Българскiй языкъ бройме той языкъ, кой ся говоритъ по цѣлѧ Македонiѧ, Тракiѧ и Българiѧ, между говорите на кой има малу много разлика, но мые, както и секой, Българинъ не кѧсогледъ, не можиме да речиме, що слово-то рѧка или вóда iе Македонско или Тракiйско, а рѧкá и водá iе Българско, защото нема Македонцы, нема Тракiйцы като отдѣлни народи, а има само Славяне-Българе, кои-то живѣятъ по реченны-те мѣста, имена-та на кои, може бы, имаять си право в землеписанiе-то, а не в народность-тѧ, накѧсо да речиме, има единъ цѣленъ народъ Българскiй и единъ языкъ Българскiй, кой-то, какъ и секой кой му драго другiй языкъ ся делитъ на наречiя..." Райко Жинзифов из Велес, предговор към неговия превод на "Слово о пълку Игоревѣ", 1863 г.