Изоставените в Мала Азия български имоти и Ангорският договор

            Заставени да напуснат родните си места, малоазийските българи не са могли да вземат друго със себе си, освен дребен багаж. Не са имали възможност да продадат имуществото си, нито да се снабдят с документи от турските власти за това, което са изоставили. 

        В Сборника на Главната дирекция за бежанците от 1932 г. се съдържат твърде непълни сведения за изоставените недвижими имоти и движимо имущество от 1650 български семейства, изселени през 1914 г. от Мала Азия. Данните сочат: 1527 къщи, дюкяни -109, стопански сгради -1070, мелници -106, ниви - 249130 декара, ливади 3867 декара, градини - 2664 декара, гори - 124855 декара. Или всичко недвижими имоти и движимо имущество на обща стойност 481 377 961 долара (изчисленията са по цени в Турция към 1982 г., приравнени към щатския долар). За всички тези имоти и имущества малоазийските българи-бежанци не са получили никакво обезщетение. 

       Богатите семейства притежавали по 500-800 и повече декара земя, средните по 100-120-150 декара. Най-бедните по 50 и повече декара. 

        Непосредствено след преврата в България на 9 юни 1923 г. правителството на Ал. Цанков предприело постъпки за норма- лизиране на отношенията с Турция, като се сключи договор за приятелство между двете страни. Това правителство, дошло на власт с преврат, се нуждаело от такъв договор, за да зарегистрира някакъв успех във външната си политика, да направи пробив в международната изолация, в която изпаднало. Кемалистите добре разбирали, че правителството на Цанков е много притеснено, както от вътрешната опозиция, така и от международната изолация и се възползвали от неговата слабост и затруднения. За сключването на договора те поставили условия, каквито не биха поставили на правителството на Стамболийски, което косвено подкрепяло освободителната борба на нова Турция срещу чуждестранната окупация на обширни райони в Мала Азия, Източна и Западна Тракия, както и Цариград. Първото условие било освен договора да бъде подписан Протокол, като неразделна част от него, за уреждане на въпросите на изоставените от бежанците турци и българи имоти в двете страни. Второто условие: да се признаят и гарантират еднакви права на "мюсюлманското малцинство" в България и на българското в Турция, каквото не съществувало, с изключение на българите мохамедани, но Турция не ги признава за българи. През 1913 г. били изгонени иточнотракийските българи, през 1914 г. - малоазийските българи. Третото условие било двете страни да се споразумеят за размяна на неравните по количество и стойност имоти на изселниците, като тези имоти в голямата си част станат собственост на държавата, в която се намират. По количество и стойност изоставените в Турция български имоти надвишавали десеторно турските в България. 

       Турската страна преследвала една голяма национална цел със сключването на Договора и на протокола към него, без това изрично да се упоменава: България да се откаже от всякакви претенции за българската земя Източно Тракия и с оглед на тази цел да не се допусне завръщането на източнотракийци по родните им места. 

       Главният български представител на преговорите бил Симеон Радев, известен дипломат, автор на "Строителите на нова България", но без познания по конкретните икономически и финансови въпроси, които се разглеждали и решавали. Той нямал при себе си и експерти, поради което се налагало често да 

прескача до София за консултации и инструкции. Преговорите продължили дълго, неколкократно били прекъсвани, но накрая турските условия били почти изцяло приети. Договорът и протоколът към него били подписани на 18 октомври 1925 г. в Ангора (Анкара). 

      Това е един от най-несправедливите договори в новата българска история, които българско правителство е сключвало. Този договор, който най-широки среди на българската общественост и по-специално източнотракийските и малоазийските българи нарекоха "предателство", трябва да се знае и помни, за поука и на сегашните и бъдещите български управници и дипломати. 

      Подписването на Ангорския договор предизвиква бурни протести в България. Тракийската организация свиква митинги, събрания, организира манифестации в градовете, в чиито райони живеят тракийски и малоазийски бежанци: Хасково, Ивайловград, Бургас, Варна, Пловдив, Нова Загора, Айтос, Свиленград, Поморие, Нови пазар, Стара Загора, Шумен, Свищов. Приемат се резолюции с искане парламентът да не допусне ратифицирането на договора и протокола към него. 

      В София е свикан Десети извънреден тракийски събор, в който участват представители-делегати на източнотракийските и малоазийските българи-бежанци от цялата страна. На 26 май 1926 г. съборът приема единодушно Меморандум до Народното събрание и до всички депутати, в който се заявява: 

      "Основните положения, на които почива договорът, са не само пакостни от гледището на българските държавни и национални интереси, но и несправедливи и жестоки спрямо тракийските българи. Не бива да се забравя, че българите от Източна Тракия бяха изгонени през 1913 г. насилствено от турската власт от родните им огнища. Тия богати стопани бяха принудени да изоставят всичките си имоти." 

      В Меморандума се подчертава, че "турските изселници са се изселвали от България доброволно, без никаква принуда, като са продавали имотите си лично или чрез уполномощени от тях лица". 

     В Меморандума се изтъква и друг важен факт: "В договора се говори за взаимно покровителство на малцинствата. Може ли обаче да се смята ,че се прокарва принципът на взаимност и справедливост, когато в Турция има само 3-4 хиляди души българи, които и сега дори са подложени на насилия и преследване, а в България 680 000 мюсюлмани се радват на пълна свобода и действително покровителство? Би могло да се говори за взаимност само ако Турция позволи на тракийските българи да се върнат по родните си огнища като бъдат възстановени в пълно владение на имотите им и върху тях се разпростре покровителството, за което се говори в договора. Но понеже Анкара упорито и категорично отказва да стори това, очевидно става, че не може да се говори за никаква справедливост." 

      С Меморандума представителите на тракийските и малоазийските българи-бежанци отправят предупреждение: "При това положение вмъкването на специална клауза за покровителство на мюсюлманското малцинство открива възможността, при наличието на крайноагресивната политика на днешна републиканска Турция, за вмешателство от турска страна във вътрешния живот на Царството." 

        Пожертвуването на българската национална кауза и идеал за Тракия е друг момент в договора, към който Меморандумът привлича вниманието на обществеността: "Ангорският договор унищожава основите на българското право върху Тракия, към която от векове насам бе устремен нашият народ." 

       В заключение на Меморандума се заявява: "Десетият извънреден събор на тракийските изгнаници и бежанци издига своя глас на протест срещу тоя жесток и унищожителен договор и заявява, че нашите права над вековните ни имоти са свещени и неотменими. 

       В името на националните интереси ние апелираме към вас да изпълните вашия дълг, като отхвърлите единодушно Ангорския договор и защитите правата и интересите на тракийци и на българското племе и достойнството на нацията." 

       Меморандумът е подписан от членовете на Върховния изпълнителен комитет на Тракийската организация: Димитър Попниколов - председател, д-р Никола Чилов - подпредседател, Михаил Д. Балджиев - секретар, и от всички делегати на събора, представители на източнотракийските и малоазийските българи-бежанци. От името на малоазийските българи са поставили подписите си делегатите: Иван Н. Кабаиванов и Тодор Трандафилов, бежанци от с. Мандър, Георги В. Генов и Димитър Н. Перчемлиев, бежанци от с. Коджа бунар, Сотир Петков, бежанец от с. Киллик, Стоил Димитров, Коста Бакалов и други делегати, представители на малоазийските българи бежанци от различни села в Мала Азия. В изказванията си те обърнаха внимание, че и малоазийските българи не са доброволни изселници, а принудени да напуснат родните си места с насилия, като са изоставили всичките си имоти и имущества. 

      Поради масовите протести в цялата страна правителството внася в Народното събрание за ратифициране на Договора за приятелство между България и Турция, подписан от правителството на Ал. Цанков на 18 октомври 1925 г., едва в края на май 1926 г., когато министър-председател е Андрей Ляпчев. 

      Най-пламенни защитници на интересите на тракийските и малоазийските българи бежанци са депутатите тракийци, чийто главен говорител е Димитър Попниколов, председател на Върховния изпълнителен комитет на Тракийската организация, основател и главен редактор на в. "Тракия", печатен орган на организацията. Той призовава Народното събрание да отхвърли договора. 

     Против ратифицирането на договора се изказват депутати от името на различните парламентарни групи: Кръстю Пастухов и Илия Янулов от името на парламентарната група на Социалдемократическата партия, Никола Борисов от името на парламентарната група на БЗНС, д-р Александър Гиргинов от името на парламентарната група на Демократическата партия, Илия Георгов от парламентарната група на Радикалната партия, Иван Каранджулов от името на бежанците от Македония. Депутатът от управляващото мнозинство Димитър Янев също се обяви срещу договора. 

      Илия Янулов запита бившия министър на външните работи Хр. Калфов от правителството на Цанков "как през 1925 г. е допуснал всички тези клаузи в един международен договор, които и васалното княжество не е допускало, а ги е допуснала независима България, и то при условия, когато не сме под ударите на Ньойския договор, не сме под ударите на победителите". 

     Кръстю Пастухов заявява: "От тази спогодба българското правителство излиза с голям пасив от гледище на държавните интереси." 

     Никола Борисов прочита резолюция на Върховния съюзен съвет на БЗНС, с която се настоява Турция да разреши завръщането на бежанците в родните им места. 

     На 27 май 1926 г. правителството налага ратифицирането на договора с мнозинство само от 14 гласа. 

     Протестната кампания на източнотракийските и малоазийските българи продължава и след ратифицирането на договора. В статия във в. "Тракия" от 4 октомври 1929 г., озаглавена "На вниманието на бежанците от Мала Азия" Коста Георгиев пише, че турската страна не изпълнява задълженията си по договора, които са в полза на малоазийските българи. Тя не допуска малоазийски българи да се завърнат в селата си в Мала Азия и да влязат във владение на имотите си, да ги продадат или да ги предадат на свои пълномощници за използване. Той цитира случаи, когато малоазийски българи-бежанци, тръгнали за Ма- 

ла Азия, са спрени в Цариград, и заплашени: "Можете да заминете обаче за главите ви не отговаряме, а за продажба на имотите ви и дума да не става." 

      В "Тракийски сборник", кн. З от 1932 г., писателят Константин Н. Петканов пише, че договорът е против действителността, против народните стремежи, игнорира живота и усилията на десетки поколения, не държи сметка за Тракия, "земята, която е легнала в сърцето на българина". Той разглежда всеки параграф от договора и протокола, за да покаже колко той е недопустим от българските национални интереси и интересите на тракийските и малоазийските бежанци. Като цитира текста на параграф А на протокола за признаване националните права на мюсюлманското малцинство в България и на българското национално малцинство в Турция, той подчертава: "В момента, когато се редактира горният пасаж, в Източна Тракия няма българско малцинство. Всички българи са прогонени от турските власти, като са оставени в Лозенград, Одрин и селото Курфалъ жалки остатъци от семейства, тъй като турското правителство не признава за българи българите мюсюлмани. Това значи, че с тази клауза се защитават правата само на турците в България. В никой случай - пише К. Петканов - не биваше да се приеме подобен пасаж в протокола, тъй като той санкционира "добрата воля" на Турската република да даде права на българското малцинство, което в същност не съществува, като с това се хвърля дебело було върху варварската и нечовешка постъпка на турската власт, спрямо българското население в Източна Тракия, което бе безпощадно ограбено и прогонено." 

       "Узаконен грабеж" нарича Петканов клаузата за имотите на бежанците. "Ветрогони" нарича той авторите на договора, с който се прокламира "ненакърняем мир и искрено и вечно приятелство между Царство България и Турската република". Писателят на тракийската земя, роден в с. Каваклия, 

Лозенградско, изразява възмущението си срещу правителството, подписало договора: "Без някой да те принуждава, даваш си съгласието, подписваш договор, с който се признава правото на Турция да смята Тракия за своя земя." А за крещящата неправда към източнотракийските и малоазийските бежанци, пише: "Щетата, която се нанася на българите от Източна Тракия и Мала Азия, е огромна." 

         Любопитно ще е за читателя да узнае какво е било отношението към Договора за приятелство между България и Турция и протокола към него, на Михаил Герджиков, главен ръководител на Илинденско-Преображенското въстание в Одринско през 1903 г. 

        През 1925 г. Герджиков е бил политически емигрант в Цариград и от близо е следял преговорите за сключването на договора, който пряко засяга интересите не само на източнотракийските и малоазийските българи, но и националните интереси на България, българската национална кауза за Тракия, за която той се е борел. 

       В личния му архив, предоставен ми от дъщеря му Магда и внучката му Надежда Недкова, намерих много негови публикации и ръкописи от онова време. Тук ще цитирам по-обширно негов ръкопис на статия, неизвестно къде публикувана в чужбина във връзка с преговорите и сключването на Договора за приятелство между България и Турция. 

      Според Герджиков българското правителство се е отнесло "престъпно безотговорно" като е изпратило в Анкара за преговорите делегация, в която не е имало нито един специалист по разглежданите и решаваните въпрос. В същото време турската делегация била ръководена от министъра на външните работи Тефик Рющю Арас, най-талантливия дипломат на нова Турция, подпомаган от голяма група експерти. Преговорите били водени в столицата Анкара и турската делегация можела всеки момент да се консултира и с други експерти и с правителството. "Турското правителство - пише Герджиков -бе поверило цялата работа около преговорите в ръцете на специалисти, които основно проучваха третираните въпроси и умело успяха да прокарат в самия договор клаузи, чието значение българските делегати дори и не подозираха. Едва след подписването на договора, когато съдържанието му стана достояние на по-широк кръг хора, между които и знатоци на третираната материя, се видя и с ужас се констатира колосалната грешка, за да не кажем престъпление, което българската делегация е извършила при подписването на договора за приятелство с Турция." 

      Герджиков обвинява и турското правителство за подписването на този договор. Той упреква кемалисткото правителство, че в отношенията си към България се връща към политиката на султанската потисническа държава. "В договора за приятелство и в протокола към него - пише той - са приети такива искания на нова Турция, каквито и стара Турция никога не е мислила да предяви някога към българите. В него се приема слепешката да се върне историята с 50 години назад... Васалното на Турция княжество България през цялото си съществувание не призна никакви права на тия турски собственици. А независимата българска държава, и то при управлението на хора, които уж издигат България над всичко, остави да се вържат ръцете й и да се сложи на шията й нов робски синджир и задължения, които не само днешните, но и далечни поколения ще изплащат. " 

     Тези последици се изплащат вече от много поколения, включително и от днешното. А турците в България са напълно равноправни граждани на българската държава. Те имат свои представители в изпълнителната, законодателната и съдебната власт, депутати в Народното събрание, кметове и общински съветници. В български училища се изучава турски език. В Турция са останали само българи-мохамедани, чийто майчин език е българският, но турската държава официално ги е провъзгласила за турци. Може ли някой да помисли, че е възможно в училища в Турция да се изучава български език, след като не се признава и не се допуска изучаването и на кюрдски език, който е майчин език на 15 милиона кюрди в Турция. Кюрдите също са провъзгласени официално за турци. 

     Турци изселници от България могат, когато пожелаят, да идват в България, да се установяват наново на постоянно местожителство, да възстановяват собствеността на земеделските си земи и да се настаняват в родните си къщи. Може ли някой да си представи източнотракийски или малоазийски българин да се завърне в родното си място, да възстановява собствеността на земите си и на дома си. Кой българин бежанец ще посмее да се заселва наново в Турция и кой ще му позволи да стори това? При кого може да иде на гости в родното си село? 

       Много турци изселници от България получават пенсиите си, идват да се лекуват в български здравни заведения, да гласуват при избори. Някои са запазили българското си гражданство, за да се възползват от него, въпреки че са приели турско гражданство. 

      Правата, които са признати с Ангорския договор на българите-бежанци от Източна Тракия и Мала Азия като "еднакви" с правата на турците изселници от България, са илюзорни, те са неизползваеми. Турската страна не изпълнява клаузите на договора, които признават тези права, колкото и ограничени 

да са те. 

     Съюзът на тракийските дружества в България неведнъж е поставял тези въпроси пред държавните и правителствени институции, пред парламента. През юли 1992 г. Министерството на външните работи уведоми Централното ръководство на съюза, че негови предложения ще бъдат поставени на разглеждане в бъдещите разговори и консултации с турското правителство по проблеми от имуществен, финансов и социален характер. 

      На 11 ноември 1995 г. Министерството на външните работи наново информира Централното ръководство на Съюза на тракийските дружества, че по въпроса се работи в министерството. 

     От 18 до 20 ноември 1996 г. в София пребивава турска парламентарна делегация, ръководена от председателя на комисията по външните работи при турския парламент Седат Алоглу. Тя имаше срещи и разговори с български парламентаристи, с председателя на Народното събрание академик Благовест Сендов, с председателя на парламентарната комисия по външните работи Н. Камов. При разговорите турските парламентаристи се ангажирали да поставят пред своя парламент въпросите за българските имоти в Турция. 

       През първата седмица на декември 1996 г. в София се състояха тридневни политически консултации между заместник-министрите на външните работи на България Иван Христов и на Турция Али Туйган. Както бе съобщено, разменени са били мнения по имуществени и социални проблеми, поставени от двете 

страни и е било договорено обсъждането им да продължи на експертно равнище още в първите месеци на 1997 г. Между тях са поставените от българската страна въпроси за българските екзархийски имоти в Цариград и имуществени и социални проблеми на източнотракийските и малоазийските българи. 

      На 12 май 1997 г. председателят на Съюза на тракийските дружества Костадин Карамитрев се обърна с паметна записка към президента на Република България Петър Стоянов по повод предстоящото му официално посещение в Република Турция. В записката се казва: "Над 600 хиляди са тракийските бежанци от Източна и Западна Тракия и българите от МалаАзия, прокудени отредните им места след войни и 

въстания. 

      С особена острота се открояват трагедията и нейните последици от изгонването на тракийските българи от Източна Тракия и МалаАзия след Балканската война. " 

      В паметната записка се напомнят клаузите на Ангорския договор от 18 октомври 1925 г., един от най-несправедливите договори, които България е подписвала и същевременно се подчертава, че от турска страна не са изпълнявани онези клаузи, с които се признават определени права на собственост върху имо- 

ти и други имуществени и финансови права на българите бежанци от Източна Тракия и Мала Азия, изгонени от родните им места през различни периоди. 

      "Съюзът на тракийските дружества в България - гласи записката - счита за свой дълг да Ви предложи да поставите официално пред президента на Република Турция проблема за имотите на българите, изгонени от Източна Тракия и Мала Азия, като съществуващ проблем между двете държави и да призовете турската страна за преговори." 

      Позицията на Съюза на тракийските дружества е ясна и многократно изразявана: България да постави на масата на преговорите с Турция проблема за имотите на българите от Източна Тракия и Мала Азия и да не бъдат решавани имуществени и социални въпроси на изселилите се български турци, докато 

не бъдат решени аналогичните проблеми на българите, изгонени от Източна Тракия и Мала Азия. 

      На 28 октомври 1997 г. БТА информира, че потомци на султанския род Гираите, които живеят в Турция, са предявили искания за наследяване на обширни площи земеделски земи, гори и други недвижими имоти в землището на гр. Върбица, Шуменско. Тамошната поземлена комисия по закона за земеделските земи им е дала част от земите - 225,7 декара. За останалите те продължават да водят дела пред българския съд. Подобни съдебни дела се водят и в други места на страната. 

      Цитирайки тази информация на официалната българска осведомителна агенция. Съюзът на тракийските дружества в декларация от м. ноември 1997 г. изрази съжаление, че тя е била отмината с мълчание и безразличие от съответните отговорни държавни институции. В декларацията се заявява: "Съюзът на тракийските дружества най-енергично протестира срещу раздаването на български земи и имоти на наследниците на османските поробители. Ако това продължи, българите могат да загубят родната си земя, а българската държава своя територия. Същевременно Турция не допуска нито един българин до частните му имоти в Източна Тракия и Мала Азия, заграбени от турските власти главно 

след Балканската война и възлизащи на 4-4,5 милиарда долара. " 

      В навечерието на пристигането на турския министър-председател Месут Иълмаз в София през декември 1997 г. за разговори с българския премиер Иван Костов Съюзът на тракийските дружества наново постави пред българското правителство въпроса за имотите на източнотракийските и малоазийските българи. С писма до президента на Република България Петър Стоянов, до министър-председателя Иван Костов, до председателя на Народното събрание Йордан Соколов и до министъра на външните работи Надежда Михайлова, председателят на Съюза Костадин Карамитрев изрази подкрепата на тракийци на политиката на България за добросъседски отношения и сътрудничество между двете страни на основата на принципите на взаимното зачитане на независимостта и суверенитета, невмешателството във вътрешните работи и реципрочността. Същевременно той изрази позицията на Съюза на тракийските дружества: да бъдат обезсилени приети решения за дадени български имоти на наследници на османските турци, да се спре разглеждането на всякакви претенции за български земи и имоти от потомците на поробителите - султански родове, паши и бейове и други грабители, насилствено отнети от българските им собственици през петвековното турско робство. С писмата наново се настоява България да постави на масата на преговорите с Турция проблема за имотите на българите, изгонени от Източна Тракия и Мала Азия и да не се решават имуществени и социални въпроси на изселилите се български турци, докато не бъдат решени аналогичните проблеми на източнотракийските и малоазийските българи-бежанци. 

     Към писмата бе приложено изложение по имуществените и финансовите искания на българите, изгонени от Източна Тракия и Мала Азия. 

    Според съобщения в печата въпросът за българските държавни и частни имоти в Турция е бил поставен от министърпредседателя Иван Костов по време на разговорите му с турския премиер Месут Иълмаз в София на 4 - 5 .XII. 1997 г. 

     В отговор на писмо на председателя на Съюза на тракийските дружества в България Костадин Карамитрев, с писмо от 2 декември 1998 г. министьр-председателят на Република България Иван Костов заяви: "Във връзка с вашето писмо от 12 ноември 1998 г., в което се поставят въпроси, отнасящи се до имотите на тракийските българи в Турция, бих искал да ви уверя, че правителството съзнава тяхната значимост... От наша страна се прави всичко възможно за намиране на взаимноприемливо решение на въпроса... Нашето правителство ще продължава да отстоява интересите на тракийските българи на масата на преговорите." 

        Съобщено бе, че между двете правителства е уговорено през май 1999 г. да се състоят преговори по имуществените искания на тракийските и малоазийските българи. Но такива преговори не се състояха. Турската страна наново е настояла в преговорите през май да се разглеждат и решават само нейните искания. Българското правителство с основание е отказало да преговаря при това условие. 

      Съюзът на тракийските дружества в България с писма на 12 януари 2000 г. се обърна към председателя на Комисията на Европейския съюз Романо Проди, посланиците в София на държавите - членки на Европейския съюз, и до посланиците на Турция, Русия и САЩ с настояване Турция да изпълни задълженията си, произтичащи от Ангорския договор. 

     Както се вижда от съобщенията и коментарите на турския печат, турската страна говори само за претенциите на изселилите се турци, за правото на собственост върху имотите им, за пенсии и социални осигуровки, за възстановяване на земеделските им земи, за признаване на трудов стаж. В Турция и дума 

не казват за исканията на тракийските и малоазийските българи. От турска страна се предявяват искания и за признаване на двойно гражданство на българските турци, изселили се в Турция, за премахване на визовия режим. Така всеки турчин ще може свободно и когато пожелае да влиза и излиза от България, изселниците да получават пенсиите си, да възстановяват собствеността върху имоти, да се лекуват в български здравни заведения. 

        Наново логично изниква въпросът: може ли и ще може ли българин бежанец от Източна Тракия или от Мала Азия да се ползва от тези права и привилегии? А равнопоставеността и реципрочността са основни принципи в отношенията между държавите. 

----------------------------- 

"Необикновената история на малоазийските българи", Димитър Шишманов 

Рекламно издателска агенция "Пони", София, 2000 г. 

----------------------------- 

  

Какво е да си българин?

Понятието Българин, според мен е титла и по Дух, а не само по кръв. Българинът е силен и благороден човек и в неговата парадигма на ценности и същност е заложена изконната мисия на човешкото съществуване. Българинът разчита единствено на себе си и е готов да помага на всички, независимо от последствията. Българинът никога не се предaва на врага си, но винаги е готов да му прости, ако врагът му се ...покае. Българинът знае, че ще победи, защото следва пътя на съдбата и се подчинява единствено на закона на Абсолютната Справедливост. Българинът не е жесток, нито е агресивен, той не е зъл и арогантен, но когато се вбеси, по-добре да не се изпречваш на пътя му, защото няма сила, която да спре свещения му гняв и възмездието което носи. Българинът осъзнава, че може да притежава всичко и да покори, което реши, затова не ламти за чуждото и не се стреми към излишество. Той осъзнава, че Времето и Пространството са подвластни на неговата Воля и на силата на неговата природа и затова е щастлив в своя дом, в своя двор и няма нужда да притежава Земята, за да осмисля битието си. Българинът е свикнал да дава, а не да взема, да излъчва и твори, а не да консумира, да проправя пъртина, а не да следва чужди посоки. Българинът е в началото и в края. Той си е самодостатъчен и носи България завинаги в самия си код на съзнание, защото тя е неговата майка и неговият завет. Българинът е една неразгадаема мистерия и най-големите му врагове инстиктивно усещат, че Българинът всъщност е непобедим. Българинът дори да е изчезнал, по ирационален начин се възражда като птицата Феникс от пепелта на забравата. Българинът е обречен да Бъде, за да изнесе на плещите си тежестта на обречеността на този свят и тихо и величествено следва своя ход, наблюдаван единствено от светлината на звездите. Българинът е този, който ще разбере, ще вникне в тези думи и никак няма да ги опровергае, защото ще открие в тях своята дълбока съкровеност. ..

"Да бъдеш Българин! Това е вяра! Да Бъдеш Българин Това е Надежда ! Да Бъдеш Българин Това е Любов!! Да Б"ъдеш Българин Това е Религия ! Мисли добро, Говори добро, Прави добро и Ще бъдеш Българин!!!

 
Съкровищница

Династията на Третото българско царство

Фердинанд I

Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мари Сакскобургготски е княз на България от 7 юли 1887 г. до 22 септември 1908 г., когато е обявена Независимостта на България, и цар на България от 22 септември 1908 г. до абдикирането му на 3 октомври 1918 г. Фердинанд (в западната литература обикновено Ferdinand von Sachsen-Coburg-Kohary) е роден на 26 февруари 1861 г. във Виена. Син е на принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота-Кохари (1818–81) и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска (1817–1907), дъщеря на френския крал Луи Филип (Louis Philippe). Младият принц прекарва детството си при своите родители във Виена. Там посещава училището за кадети.
   Фердинанд се жени два пъти. Първият му брак през 1893 г. е с италианската принцеса Мария-Луиза Бурбон-Пармска, от която има четири деца - престолонаследникът княз Борис (1894-1943), княз Кирил Преславски (1895-1945), княгиня Евдокия (1898-1985) и княгиня Надежда (1899-1958). Мария-Луиза умира при раждането на Надежда. Вторият брак на Фердинанд през 1908 г. е с германската принцеса Елеонора фон Ройс-Кьостриц (1860-1917), от която няма деца. Фердинанд умира на 10 септември 1948 г. в Кобург, Германия.
   Българската история разглежда цар Фердинанд като противоречива личност. От една страна, изтъкват се заслугите му за утвърждаването на Третата българска държава, както и за нейната независимост. От друга страна, на Фердинанд се хвърля вината за неуспешното участие на България в Междусъюзническата и Първата световна война, които костват на страната стотици хиляди жертви и довеждат до две национални катастрофи.
   Фердинанд е и писател, ботаник и филателист.


Мария-Луиза Бурбон-Пармска


    Мария-Луиза Бурбон-Парма e италианската принцеса, първата съпруга на княз Фердинанд I.
    Тя е родена на 17 януари 1870 г. в Италия. Дъщеря е на пармския дук Роберт и на принцеса Мария Пия Бурбон.
    Мария-Луиза сключва брак с Фердинанд I на 8 април 1893 г. в Пианоре, Италия. От брака си те имат 4 деца. Борис III, княз Търновски е на българския престола от 3 октомври 1918 г. до 28 август 1943 г. Другите деца от брака й с Фердинанд I са принц Кирил Преславски, и принцесите Евдокия и Надежда.
    Княгиня Мария Луиза не се занимава с политическа дейност. Тя не приема преминаването на първородния и син от католическо в източноправославно вероизповедание от 2 февруари 1896 г.
    Княгинята умира на 30 януари 1899 г. в София и е погребана в католическата катедрала “Св. Лудвиг” в Пловдив.


Борис III


   Борис III е цар на България от 3 октомври 1918 г. до 28 август 1943 г. Той е син на цар Фердинанд I, който абдикира в негова полза след поражението на България през Първата световна война.
   Роден е на 30 януари 1894 г. Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. През 1930 г. се оженва за италианската принцеса Джована Савойска, която става българска царица под името Йоанна. Раждат им се две деца - княгиня Мария-Луиза (р. 1933) и княз Симеон (р. 1937).
   Макар и неохотно, Борис ІІІ подкрепя преврата от 9 юни 1923 г. След провала на режима, установен с преврата от 19 май 1934 г., царят не възстановява разпуснатите партии и демократичните принципи. На практика той поема цялата власт в ръцете си, служейки си с марионетни правителства.
   Борис ІІІ съдейства с посредническата си роля за подписването на Мюнхенското споразумение от 1938 г., съгласно което Западът се съгласява Нацистка Германия да получи населените с етнически немци Судетски земи от Чехословакия в замяна на "вечен мир". Това на практика развързва ръцете на Хитлер за по-нататъшни завоевания.


   След началото на Втората световна война Борис ІІІ насочва България към съюз с Оста Рим-Берлин-Токио, с цел ревизия на Ньойския мирен договор. С помощта на Берлин и Москва, София успява да си върне от Букурещ Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940 г. Борис ІІІ отклонява съветските предложения за сключване на договор за мир и дружба, които биха поставили страната в зависимо положение. Той обаче се съгласява България да послужи като плацдарм на германската експанзия на Балканите.
   През април 1941 г. нацистките войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната населените предимно с етнически българи Западни покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Борис ІІІ е възвеличен като Цар Обединител.


 През 1943 г. след тайни преговори с нацистите българските власти се съгласяват да депортират евреите от новите територии, както и част от евреите от старите територии на страната. Първата част от плана е осъществена със съдействието на българската администрация, но втората се осуетява поради активното противодействие от страна на група народни представители, водени от заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, ръководството на Българската православна църква, видни интелектуалци, опозиционери и др.
   Цар Борис ІІІ умира на 28 август 1943 г., скоро след като се връща от визита при Хитлер(по неизвестно обстоятелства). Наследява го синът му цар Симеон II.


Йоанна


   Йоанна е българска царица, съпруга на цар Борис III, родена през 1907 г. Тя е дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III (от Савойската династия) и на черногорската принцеса Елена. През 1930 г. се омъжва за Борис — първоначално в Асизи по католическия ритуал, а после в София по източноправославния. Йоанна е майка на княгиня Мария-Луиза (родена 1933 г.) и престолонаследника княз Симеон (роден 1937 г.).
   След смъртта на Борис през 1943 г. Симеон е обявен за цар, а управлението на страната е поверено на регентски съвет.     През 1946 г. в България се провежда референдум за или против монархията. След като е обявено, че мнозинството от избирателите са гласували за република, Йоанна и децата ? са принудени да напуснат страната. Първоначално те живеят в Египет при баща ?, който също е изгнаник, а после в Испания. През 1964 г. Йоанна издава своите спомени на италиански в Милано.
   Последните години от живота си Йоанна прекарва във вила Янтра в португалския курорт Ещорил. Преди да почине през 2000 г. тя успява да посети наново България през 1993 г. и е приветствана възторжено от много граждани.


Кирил Преславски


 Княз Кирил Преславски (Кирил Хайнрих Франц Лудвиг Антон Карл Филип, княз на България, принц Сакс-Кобург и Гота, херцог Саксонски, княз Преславски) е син на цар Фердинанд I и брат на цар Борис III.
   След смъртта на цар Борис III на 28 август 1943 г. княз Кирил е бил определен от българския парламент за регент заедно с проф. Богдан Филов и генерал-лейтенант Никола Михов, докато първородният син на цар Борис III, Симеон II навърши пълнолетие.
   През 1945 г. след нахлуването на съветските войски и осъществения преврат принц Кирил е приет за виновен в сътрудничество с фашистка Германия и осъден на смърт, заедно с проф. Богдан Филов и генерал-лейтенант Никола Михов, осем царски съветници, двайсет и двама министри от кабинетите на Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов и шейсет и седем депутати от XXV Обикновено народно събрание, включително и неговите председатели Никола Логофетов и Христо Калфов. Според някои източници той бил принуден да изкопае собствения си гроб, преди да бъде разстрелян.


Симеон Сакскобургготски


 Симеон Борисов Сакскобургготски е български политик и бивш монарх, 62-ри министър-председател на България от 24 юли 2001 до 16 август 2005. Роден е на 16 юни 1937 в София като първи син и престолонаследник на цар Борис III и царица Йоанна.

   Той е цар на България от 1943 до 1946, като заради възрастта му, от негово име управлява регентски съвет. От 1943 до 1944 в него влизат княз Кирил Преславски, Богдан Филов и Никола Михов, а от 1944 до 1946 - Тодор Павлов, Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски. През 1946 монархията е премахната чрез референдум, смятан от мнозина за манипулиран от коалиционното правителство на Отечествения фронт, доминирано от БРП(к). Валидността му се оспорва и поради присъствието на съветски войски в страната. След референдума Симеон, заедно със семейството си, заминава за Египет, а през 1951 за Испания, където живее до 2001. Когато навършва пълнолетие през 1955 г., той се провъзгласява за цар съгласно изискванията на Търновската конституция. Монархическата му функция обаче се поставя под съмнение, след като през 2001 г. той се закле в Конституцията на Република България.
   През 2001 сформираната от него партия Национално движение "Симеон Втори" печели парламентарните избори и Симеон Сакскобургготски оглавява правителството, коалиция на НДСВ и ДПС и включващо отделни представители на БСП. През 2005 той прави промени в кабинета си, включвайки в него представители на партия "Новото време" (преди дискусионен клуб в рамките на парламентарната група на НДСВ).
   След като на изборите през юни 2005 г. НДСВ изгуби изборите, Симеон не успя да запази премиерския си пост, въпреки че неговата партия влезе заедно с ДПС в коалиционния кабинет, оглавяван от победителката БСП. Той получи церемониалния пост председател на коалиционния съвет.
Симеон Сакскобургготски е женен за испанската благородничка доня Маргарита Гомес-Асебо и Сехуeла (дъщеря на маркиз и далечна роднина на крал Хуан Карлос), родена през 1935 г. Двамата имат четири сина - Кардам (р. 1962), Кирил (1964), Кубрат (1965) и Константин-Асен (1967), както и една дъщеря - Калина (р. 1972).
   Симеон Сакскобургготски е крупен земевладелец. По време на неговото управление му бяха реституирани имоти (които според някои експерти са били собственост не на семейството му, а на монархическата институция) на стойност около 160 млн. евро. (вкл. 2100 хектара гора в района на Боровец). За разследване на реституцията на т.нар. царски имоти бе създадена специална парламентарна анкетна комисия през март 2006 г.

Династическите бракове през Средновековието

Височайшите сватби от основаването на държавата през 681 г. до приемането на християнството през 864 г. тънат в почти пълно забвение. Знаем обаче много добре, че езическите владетели са били многоженци. По-късно, в духа на времето, в което живеели, българските монарси се сродявали предимно със своите съседи от Византия, Сърбия, Влашко, Унгария, Латинската империя и т.н. Така например за периода на Втората българска държава (1185-1393 г.), когато столицата се намирала в Търново, царици станали 5 българки, 8 гъркини, 3 сръбкини, 2 рускини, 2 влахкини, 1 унгарка, 1 "скитка" (по всяка вероятност - куманка), 1 французойка и 1 еврейка. През същия период за българки били женени четирима сръбски крале - Стефан Владислав, Стефан Урош II, Стефан Урош III и Стефан Душан, най-великият владетел на тази страна. Още повече търновски принцеси се бракосъчетали с византийци... Всъщност, до завладяването на Балканите от турците родословията на местните династии и аристокрацията, били така оплетени с династиите и аристокрацията от останалата част на Европа, че свързването им с една или друга народност е в голяма степен съвсем условно. Царските сватби ставали в зависимост от интересите на династията и държавата, затова и предхождащите ги преговори по правило приличали на търговски пазарлъци. При тях булката се разменяла или допълвала с  политически съюзи, територии, луксозни вещи, купища пари...При сватбата на българската принцеса Мария с латинския император Хенрих, накитите, тоалетите и другите предмети на разкоша на младоженката били откарани в Цариград с 60 товарни животни, покрити с червено кадифе, достатъчно дълго, за да омете прашните пътища между двете столици (1214 г.). А церемониите били пищни и по средновековному безкрайни - пиршествата и ритуалите при сватбата на престолонаследника Михаил с дъщерята на византийския император Андроник III траяли цели осем дни (1337 г.).   Смятало се, че принцовете достигат зряла възраст на 15, а принцесите - на 13 години, но не били изключение и договорите за сродяване чрез невръстни деца. "Сватовете" впрочем държали на думата си като на ланския сняг - те се отмятали от подписите и клетвите си веднага щом завеел друг политически вятър. Цар Михаил III Шишман (1323-1330 г.) пък просто изгонил жена си Анна-Неда, за което заплатил с главата си в битката при Кюстендил с нейния брат, сръбския крал Стефан Дечански. Около век преди това иначе широко скроеният Иван Асен II отмъкнал с измама дъщеря си, омъжена за византийския василевс Теодор Ласкарис (като дори й зашлевил плесница, когато императрицата заявила, че иска да се върне при мъжа си). Самият Иван Асен II (1218-1241 г.) се женил три пъти, като с второто си брачно тайнство станал зет на унгарския крал Андраш II, а с третото - на византийския император Теодор Комнин. Между стените на царските дворци, разбира се, не липсвали и покъртителни романси - владетелите носели не само корони, но и сърца. Престолонаследникът Гаврил Радомир (цар на България през 1014-1015 г.) прогонил след кратък брак бременната си съпруга, дъщеря на маджарския владетел Гейза I, с риск да предизвика европейска криза. Изгонил я, защото се влюбил и оженил за една гръцка пленничка, която дори нямала благородническо потекло. Неговата сестра Теодора Косара не останала по-назад. Тя се влюбила в изпадналия в немилост бащин васал, сръбския княз Иван Владимир, и изпросила не само освобождаването му от затвора, но и връщането на отнетите му владения (тази сватба дала благодарен материал на южонославянския фолклор, а по-късно - и на литературата). Притиснат от политическите обстоятелства и липсата на пари за амбициозните си цели, цар Теодор Светослав (1300-1321 г.) пренебрегнал династическите предразсъдъци, за да се ожени за дъщерята на богатия левантийски търговец Пантолеон. А Иван Александър (1331-1371 г.) успял да се пребори дори с верските предубеждения - изпращайки първата си жена в манастир, той се венчал за една покръстена еврейка! Две български принцеси били принесени в жертва на държавните интереси - през 1285 г. дъщеря на цар Георги I Тертер се оженила за Чака, син на татарския хан Ногай (за да се отклонят татарските нашествия); по подобни причини Кера Тамара, една от щерките на Иван Александър, отпътувала за харема на турския султан Мурад I.   Обичайният начин, по който българските владетели се отървавали от "благочестивите царици" (както ги наричат летописците), бил изпращането в манастир. Повечето царе от XIII-XIV в. се женили по два пъти, а някои и по три. Регистриран е и един случай, когато иначе сравнително либералното православие принудило царя да влезе в "правия път" едва след анатема. Може би тази особеност на българското православие е и главната причина, поради която в българската история няма ексцентрици от типа на английския Хенри VIII или руския Иван Грозни, които уреждали разводите си на тоя свят, като изпращали предишните си съпруги на оня. Доста разпространена била и институцията на наложниците, като незаконородените деца също имали своите шансове да останат на върха на обществената пирамида. "Благочестивите царици" впрочем не отстъпвали много на своите избраници. Според обичаите в средновековна Европа някои от тях също заставали пред олтара по два, че и по три пъти, какъвто бил случаят с гъркинята Мария Палеологина.За да запази короната си и осигури престола на сина си, тя се омъжила (1278 г.) за селянина Ивайло, водач на победното народно въстание и убиец на втория й съпруг, цар Константин Асен. В интерес на истината - търновските царици се венчавали повторно и заради спокойствието в държавата - те придавали законност на изборните царе при прекъсване на предишната династия. Нерядко обаче те също дейно забърквали интриги, чиито жертви ставали и собствените им съпрузи. Най-много се отличили на това поприще няколкото Марии и Ирини - византийските принцеси, които пристигали от Цариград с високо вирнати носове, извратена изтънченост и нрави, станали пословични в тогавашна Европа.

Младежка клетва

Народ, закърмен в битки тежки
И расъл в бури и беди,
Ти, вихър от души младежки
И зид от мишци и гърди!
През блясъци и мрачни бездни
Премина твоя кръстен път.
И твоите синове железни
Безстрашно знаяха да мрат.


Те мряха с вечните завети
За цар, за вяра и земя,
И твойто бойно знаме свети
С безсмъртна низа имена.


Народе, с подвизи безбройни,
Кълнем се с трепет във гърди:
Ще бъдем ний чеда достойни
На наште войнствени деди!


Ще вдигнем смело млади взори.
И…нека бурята гърми -
Една Родина ний ще сторим
От всички български земи!


И в оня светъл ден, когато
Тя цъвне1 дивна и без край,
Над нея твойто знаме свято
В лъчи и слава ще сияй!


Асен Разцветников

The Goldens WONDERS of the Bulgarian Archaeology - The Mystery of The ...

Кой и какъв е Авитохол?

КОЙ И КАКЪВ Е АВИТОХОЛ ?
Повечето от вас са чували за Именника (на българските владетели), неправилно наричан Именник на българските ханове. Документът е намерен през 1861 г. от руския учен Алексадър Попов. Известни са три преписа – Уваров, Погодинов и Московски. Обхванат е период от около шестотин години българско царуване в земите на север и на юг от река Дунав.
 
Като първи владетел в Именника на българските владетели, е представен Авитохол. Някои смятат, че става дума за алтернативно име на Атила,  други дават тълкуване:  син на сърната, на бащата син, на дедите син, баща на народа и т.н. търсейки обяснение в езиците на алтайските наросди (Б. Фон Арним, Г.Фехер, Х. Хаусиг, цитирани от Б.Симеонов, Прабългарска Ономастика, Фондация Българско Историческо Наследство, Пловдив, 2008, стр.137-138)
 
Тези тълкувания са твърде спекулативни и необосновани. Антропологично проучване от 1938 г. доказа европеския произход на народа ни. Наскоро генетиците установиха, че ние не само сме европейци, но и наследници на траките. Няма абсолютно никаква логика да се търси етимология  на Авитохол в тюркските езици. Напротив, трябва да се търси обяснение в езика на траките понеже Св. Йероним, Л.Дякон, Н.Хониат, М.Аталиат, Й.Цеца, Фулко, Н.Грегорас, Н. Кантакиузин и др. многократно са отъждествявали българи с траки...но никога с тюрки.
 
За да разберем смисъла на името на древния български владетел трябва да обърнем внимание на някои детайли. Авитохол е от рода Дуло, а дул(о) е тракйска дума за род, семейство срещаща се в тракийски лични имена като Дулас, Дулес, Дулазенис, Дулепорис.
Авитохол е сложносъставно име, т.е. изградено е от няколко части: Ави-тох-ол. Нека видим какво може да означава частицата ави?  Често в тракийските двусъставни имена се изпозлва име на божество. Примери могат да се дадат с Епта-пор, Епта-кентос, Дерзи-тралис, Вити-тралис ( Епта, Витюс и Дерзала са древни тракийски божества).
 
Да видим какво е положението при Авитохол. B древните извори е спомената тракийската нимфа Ава. Тя била дъщеря на Хеброс и майка на Ергиск. Нейното име дава добро обясение на частицата Ави. Ави означава– на Ава.
 
Втората част е ток (предадено от преписвачите като тох). Тя се среща в тракийски имена като Скитоток, Спароток, Аматок, Сараток. Значението на ток е потомък, думата е сродна на старбългарската токъ-течение и потекло. Сродна е гръцката дума (пеласгийска заемка) τοκεός – раждане, потомък, потекло.
 
Следва наставка ол, срещаща се в тракийското лично име Орол и разбира се съвременните български имена Видол, Батол, Братол...
 
Авитохол означава – потъмък на (тракийската нимфа) Ава. Виждаме, че както строежа, така и обяснението за името Авитохол има тракийски произход. Не само този български владетел притежава теофорно име. Атила е кръстен на Атис – древен тракийски бог. Името на Мундук (бащата на Атила) показва връзка с това на Мундрито – тракийска богиня. Името на древния български владетел Сабин е вариант на Сабазий – тракийския бог на слънцето. Аспарух, наричан още Еспор, носи вариант на името на тракийския бог Еспис (Вед Еспис). Гостун е поредния владетел, чието име е свързано с тракийско божество, това на Сургаст (почитан от фригите).
 
Истината понякога изглежда странно, но това не намалява стойността й. Дълго време от нас бяха укривани важни данни и ние бяхме принудени да вярваме на лъжи. Повечето от нас не знаеха, че още в началото на 20-ти век мащабно антропологическо изследване е доказало европейските ни корени. На широката публика не бе оповестено, че старите българи са отъждествявани с траките в продължение на хиляда години. Само специалистите бяха запознати с това, че типичната за старите българи изкуствена черепна деформация се среща още в Каменната ера в Тракия, че старобългарските оръжия са като тракийските, че жилищата на дедите ни са били като тези на мизите, наричани още българи. Същите тези мизи, от чийто воински качество Омир бе възхитен...
 
Ние носим кръвта на Максимин Тракиеца, Максимин Дакът, Лъв Бесът, дарданецът Юстиниан (Сабазий) и роденият в Ниш Константин Велики. Никак не е случайно, че само три десетилетия след Освобождението българите нанасят край Одрин унизителна победа над вековният си окупатор Турция. Не е случайно, че точно българите смазаха при Дойран най-модерната за времето си армия, тази на Великобритания...За нашите деди Юстиниан Велики каза: “ Tова е важно и всекимо известно, че ако някой спомене името Tракия, веднага щом думите излетят от устните му, слушащия осъзнава благородните качества на този народ – невероятна мъжественост и страховита войнственост, изпитани по всякакав начин на бойните полета. Teзи качества са типични само за тях, те ги  имат по рождени в кръвта си .’’

Тези качество ние все още ги имаме, но днес те са в латентно състояние. За да бъдат пробудени е нужно отново да влезем в ролята си на силни хора и да престанем да се държим като безпомощни индивиди. Вместо да чакаме някой да ни помогне, сами трябва да си оправим държавата и осигурим бъдещето на децата си. Бог помага само на смелите.
 Sparotok
 
 

Цар Светослав Тертер

Цар Светослав Тертер (1300 - 1321 г.) - първородният син на куманина Георги І Тертер от първия му брак с българка. Този брак бил сключен още преди Георги І Тертер да се вплете в интригите и заговорите около Търновския престол. Светослав се родил в края на 60-те години на ХІІІ в. През 1279 г. баща му е водач на провизантийската групировка докарала на власт протежето Иван ІІІ Асен. Императорът Михаил VІІІ Палеолог му предложил да се ожени за сестрата на Иван ІІІ Асен и по този начин да го превърне в опора на властта наложена от Константинопол. Въпреки, че Георги Тертер вече бил женен. Бракът му със знатната византийка обаче му осигурявал титлата деспот и второ място в държавната йерархия. Затова той приел предложението на императора и първата му съпруга заедно със сина им Светослав били изпратени за заложници в Никея. Само година след тези събития обаче Георги Тертер прогонил Иван ІІІ Асен и станал цар на България, но това с нищо не променило съдбата на заложниците и пленничеството им продължило при утежнен режим. Въпреки това Светоослав бил считан за престолонаследник и през 1281 г. той научава, че баща му вече го е сгодил за дъщерята на севастократор Йоан Ангел. Малолетната принцеса на Тесалия дори пристига в Търново, но бракът не можел да се осъществи тъй като византийците все още го държали в плен.

През 1284 г. отношенията между Георги Тертер и новият византийски император Андроник ІІ били уредени, българския цар върнал в Константинопол знатната си византийска съпруга, която дотогава държал в почетен плен, а бившата му жена и майка на Светослав била освободена и се завърнала в Търново, повторно се оженила за Георги и станала царица на България. Византийците обаче не искали да пуснат Светослав и продължили да го държат в плен като гаранция за мира.

На следващата 1285 г. търновският патриарх Йоаким ІІІ пристигнал в Константинопол и успял да уговори освобождаването на Светослав. Годежът му с тесалийската принцеса бил разтрогнат, а тя изпратена в Константинопол. Заедно с това Светослав трябвало да приеме да се ожени за дъщерята на главнокомандващия византийската армия Теодор Синадин - велик стратопедарх на империята. Така след 6-годишно пленничество Светослав имал щастието да се завърне на родна земя и да бъде направен съуправител на България заедно с баща си. Това обаче не продължило дълго. Татарската хегемония над България станала толкова заплашителна, че само след няколко месеца Георги Тертер се принудил да го изпрати за заложник при татарите. Заедно с него била изпратена и по-малката му сестра, която била отведена в харема на Чака, син на татарския вожд Ногай. Заложничеството му при татарите било много по-тежко и дълго. Докато пребивавал в Причерноморските степи той изпаднал в крайна бедност. Въпреки това обаче успял да се ожени за Енкона доведената дъщеря на богат италийски търговец, нейна кръстница била Ефросина - жена на Ногай и дъщеря на бившия император Михаил VІІІ.

Едно неочаквано събитие довело до нова промяна в неговия живот. В Златната орда избухнали кървави междоусобици, близо край днешния град Одеса Ногай бил разгромен и убит от Токтай, който станал новият татарски хан. Престолонаследникът Чака избягал на юг с неголяма войска преследван от Токтай, като взел със себе си и Светослав Тертер, разчитайки на него за помощ при превземането на търновския престол. Междувременно баща му Георги Тертер бил избягал във Византия от страх и заплахи от страна на Ногай, а току що бил починал следващия цар Смилец, който през краткото си управление бил безгласна пионка в ръцете на татарите. Светослав успял да подкупи болярите и те позволили на Чака да се качи на търновския престол през 1299 г. Веднага след това обаче от североизток нахлули войските на хан Токтай искащ смъртта на Чака и обсадили Търново. Светослав организирал заговор срещу татарският цар Чака, успял да го свали и хвърли в тъмница. След това заповядал да го удушат и накрая изпратил отрязаната му глава на поднос при хан Токтай. Ханът останал толкова доволен, че сключил мир с новият цар Светослав Тертер, като дори му отстъпил Южна Бесарабия, а татарите се оттеглили от България и с това бил сложен краят на тяхната хегемония над страната.

Светослав Тертер поема управлението на България в критичен момент, когато тя е разорена от чужди нашествия и заплашена от изчезване. Централната власт е толкова отслабнала, че навсякъде са се отцепили боляри независими от Търново - Дърман и Куделин в Белград, Шишман във Видин, Радослав, Войсил и Смилец в Средногорието. Генуа се е настанила в черноморските пристанища, а Македония е поделена между Сърбия и Византия. Под пряката власт на Търново са останали само земите между Черно море, Стара планина, Дунав и Искър. Всичко това до голяма степен се дължи на въстанието на Ивайло, реалните резултати, от което са разпокъсване на държавата и крайно изтоштение на населението от продължителните граждански войни придружени от нашествия на византийци и татари. На всичкото отгоре на Светослав се налагало да води жестока борба с опозицията в Търново, която и в този случай търсела помощ отвън, като организирал масови кланета, ослепявания, арести. Жертва на това станал дори патриархът Йоаким ІІІ. Той бил обвинен в държавна измяна и връзки с татарите и бил хвърлен от Лобната скала в пропастта прокопана от река Янтра. Част от недоволните боляри се обърнали за помощ към византийският император Андроник ІІ с искане да им изпрати за цар Михаил - синът на убития от Ивайло Константин Тих и дъщерята на бившия император Мария. Начело на византийска войска Михаил се отправил към България, но с това само се опозорил, бързо бил отблъснат от Светослав и избягал.

С това обаче Андроник не се отказал от опитите си да предизвика вътрешни междуособици в България. През 1301 г. той заложил на друг претендент за българският престол - севастократор Радослав, брат на починалия цар Смилец. Той също потеглил начело на византийска войска към България. Но също бил лесно отстранен - край крепостта Крън бил пресрещнат от войски предвождани от Елтимир, чичо на Светослав, и бил разбит и ослепен. А смилецовият род бил окончателно прогонен от Средногорието. Като в сражението били пленени 13 византийски архонти. След това Светослав предложил на император Андроник ІІ да размени византийските аристократи за своя баща и така след близо 10-годишно пленничество Георги Тертер отново стъпил на родна земя. Светослав уредил завръщането на своя баща, не му върнал и царския трон, но все пак го настанил в град Червен където да преживее старините си безгрижно в разкош и уединение някъде до към 1308-1309 г. когато починал.

През 1303 г. вече Светослав бил стабилизирал вътрешната обстановка и решил да предприеме офанзива срещу Византия с цел да я накаже за непрестанните й опити за дестабилизиране на неговата власт. Към старите византийски сплетни се добавили и нови - опити за откъсването на Елтимир, владетел на Крънска област, от централната власт, изгонването на сестрата на Светослав от Сърбия (тя била омъжена за краля Стефан Милутин). Другата цел била да отвоюва земите в Източна Тракия. Той настъпил на юг и атакувал крепостите в Източна Стара планина като в кратко време ги овладял. С това обаче кампанията не приключила при следващия си удар през 1304 г. Светослав превзел и важните черноморски крепости и пристанища Месемврия, Анхиало, Созопол, Агатопол и Русокастро.

Отчаян император Андроник изпратил сина си Михаил ІХ за да спре напредването на българските войски. Но положението било толкова неудържимо, че византийците стигнали дотам да изпратят на помощ на Михаил ІХ опитният, но престарял и болен военачалник Михаил Глава Тарханиот. Войските им се насочили към околностите на Созопол и били пресрещнати от българските при река Скафида близо до Мандренското езеро. В началото византийски отряд командван от Войсил (най-малкият брат на цар Смилец) нападнал българите и те се оттеглили назад през реката. Византийците се впуснали в преследване и увлечени се струпали върху моста над реката, основите на който вероятно предварително били подкопани от българите. Мостът не издържал и рухнал. Византийските войници изпопадали в дълбоките води и в този момент българите връхлетяли и настанал пълен хаос. Мнозина от византийците се издавили, а другите били посечени. В по-задните им редици, които все още се намирали на отсрещния бряг също настанало объркване и те не могли да удържат контраударът на българите и били обърнати в отстъпление. Последвало голямо кръвопролитие, в което византийската армия била напълно разгромена. За ожесточения характер на сражението свидетелства и фактът, че за първи път от доста време бил пренебрегнат неписаният закон, който препоръчвал освобождаване на пленниците, но българите не се поколебали да ги избият.

Младият император Михаил ІХ изпаднал в пълна безисходица, тъй като не разполагал със средства да заплати на войниците си полагащото им се възнаграждение. Той заповядал да насекат на монети собствените му златни и сребърни съдове, с които въоръжил войска от няколко хиляди души и през август 1304 г. се отправил срещу България. По това време цар Светослав Тертер не бил при войските си и това спомогнало на Михаил ІХ да разори земите около Сливен. Но това нашествие имало повече характер на диверсия и не оказало влияние върху съотношението на силите. Скоро след това войската на цар Светослав заедно с отрядите на деспот Елтимир опустошили ромейските владения в Тракия. На помощ на младият император били изпратени каталонски наемници, но това донесло повече вреда, защото накрая испанците се разбунтували защото заплатите им не били изплащани от месеци и оплячкосали византийските владения.

През 1305 г. византийската дипломация успяла да откъсне Елтимир от съюза му с цар Светослав. Главна роля в този заговор изиграла съпругата на бившия български цар Смилец, чиято дъщеря била омъжена за Елтимир. Светослав Тертер обаче изпреварил заговорниците и неочаквано нахлул във владенията на чичо си, когото пленил и не се поколебал да осъди на смърт.

Когато през 1306 г. аланите се отметнали от властта на императора, Светослав ги привлякъл за свои съюзници. Аланите били войнствен и непобедим народ и влизали в състава на ударната част на татарските орди. Част от тях (около 16 000 души) преминали във Византия, именно тях, заедно с жените и децата Светслав заселил в българските земи.
Междувременно българският владетел се домогвал до съюз и приятелство с предводителя на каталонците Беренгер дьо Рокафорт. В лагера му пристигнали пратеници на царя, които му предложили ръката на Светославовата сестра, вдовица на Чака. Преговорите били осуетени от византийците, които увлекли каталонците в действия далеч от Тракия.

След като българският цар окончателно утвърдил властта си над земите в Източна Тракия и Черноморието през 1306-1307 г. той започнал сондажи за мир с империята. Андроник първоначално настоявал да му отстъпят част от завзетите земи, но Светослав отказал всякакви отстъпки и преговорите продължили да се проточват. Накрая Светослав предложил да се ожени за Теодора, дъщерята на престолонаследникът Михаил ІХ, тъй като междувременно била починала предишната му съпруга Ефросина, която го дарила със син - бъдещият цар Георги Тертер ІІ. А завоюваните земи в Източна Тракия да бъдат официално считани за зестра. След известно време упорстване Андроник склонил да приеме предложената алтернатива на войната и през 1307 г. бил сключен мирен договор.

След тези събития бил осигурен дълготраен мир, който траял до края на живота и управлението на Светослав Тертер. Били изгладени и взаимоотношенията със Сръбското кралство, а през 1318 г. сръбският крал Стефан Милутин посетил Търново, където било устроено бляскаво посрещане и празненство в негова чест.

Чак през 1320 и 1321 г. Светослав Тертер на два пъти пропуснал татарите през България и те извършили опустошителни нашествия във византийските земи. Активизирането на българската политика се дължало на новото напрежение във византийският двор, където избухнали междуособици и властта се оспорвала от Андроник ІІ и внука му Андроник ІІІ, син на Михаил ІХ. Светослав Тертер дал вид, че иска да подкрепи младия императоркато му изпратил в помощ елитен отряд от 300 тежко въоръжени конници - българите уверявали претендента за византийския престол, че техният цар е в състояние да го подкрепи с много по-големи сили в бъдеще. Всъщност намеренията на Светослав били да плени Андроник ІІІ, но той се усетил на време за плановете му и в последствие българската конница се оттеглила.

На 29 октомври 1321 г. починал сръбският крал Стефан Милутин, а малко след това се разболял и починал българският цар Светослав Тертер, на около 50 - 55 годишна възраст. Той е измежду малцината търновски царе починали от естествена смърт, което заслужава да се подчертае като се имат в предвид бурните преживявания от младежките му години.

До към 1310 г. Светослав Тертер успява да обедини и централизира България, както и да я превърне в процъфтяваща европейска държава. Редица хронисти пишат, че тогавашна България е богато царство където има изобилие от месо, мляко и зърно. Житото става повод и за един кратък конфликт. Генуезската република, която е главен износител на зърнените излишъци на България първоначално се била настанила в черноморските пристанища и не плащала мита, акцизи и пристанищни такси. По заповед на цар Светослав Тертер през 1314 г. са конфискувани няколко генуезски галери, намиращи се в българските пристанища. преговорите протичат неуспешно и през 1315 г. Генуезският сенат налага търговско ембарго на България, като забранява генуезски кораби да търгуват през българските пристанища под страх от глоба в размер на 500 лири. Но още на следващия месец главният им конкурент Венеция заема изцяло българските пристанища и започва да товари жито на корабите си. Виждайки това Генуа скоро отменя ембаргото и започва да си плаща задълженията към България. Всичките тези пари придобити от морските търговски републики отиват в държавната хазна и са вложени в строежа на пътища, мостове, оръжие, строеж и укрепване на крепости.
Управлението на Светослав Тертер, не само, че спасява България от унищожение, но й донася над 15 години мир в смутните времена на късното средновековие, които са съпроводени и с бурен икономически растеж.

Автор: WARLORD

Медицината на прабългарите

Прабългарите живеят първоначално в Средна Азия, откъдето се придвижват към Европа заедно с хунските племена през втората половина на втория век. Те принадлежат към тюркската езикова и етническа общност и от ІV в. живеят на север от Кавказките планини. Анонимен хронограф от 334г., както и хрониката на арменския писател Мойсей Хоренски от V в. причисляват българите към племената и народите, населявали този район. В епохата на т.нар. „велико преселение на народите” прабългарите са въвлечени в състава на хунския племенен съюз при неговия най-изтъкнат владетел Атила. След разпадането му те се установяват по северозападното Черноморие между реките Днепър и Днестър. В края на V в. прабългарите предприемат редица нападения на юг от Дунава срещу византийската империя. След разпадането на обширния тюркютски хаганат в края на VІ в. в днешна Южна Русия се формира прабългарско политическо обединение, означавано от византийските писатели като ”Велика България”.

След смъртта на Кубрат в нейните предели нахлуват хазарите и тя се разпада. Според византийския писател Теофан една група прабългари, начело с най-големия син на Кубрат Баян, остават в Приазовието и биват подчинени от хазарския хаган. Вторият Кубратов син Котраг потегля в североизточна посока по течението на р. Волга и създава известната по-късно „Волжка България”. Четвъртият му син Кубер се заселва с ордата си в аварска Панония и по-късно ( към 670 г. ) се установява в областта на славянското племе драговити, населяващо Керамисийското ( Битолското ) поле. За петия брат се знае, че завзема град Пентаполис при Равена и остава там. Третият Кубратов син Аспарух застава начело на прабългарското племе оногури и засяда първоначално в Южна Бесарабия, а по-късно в устието на Дунава, в т.нар. Онгъл. Безуспешните опити на византийския император Константин Погонат да се справи с нашествията на прабългарите го принуждават в 681г. да сключи мир с тях и официално да признае съществуването на българската държава.

Аспаруховите българи, влезли в досег с развити в обществено отношение народи, наследници и създатели на значителни материални и духовни ценности. Те живеят в епохата на разложение на първобитнообщинния строй и във времето на прехода към установяването на феодалните обществено-икономически отношения.

Обществено-политическия живот на прабългарите се отличава със силна авторитарност: цялата държавна власт принадлежи на хана, а родът се управлява от старейшина с абсолютна власт над всички.

Съществуват голям брой археологически паметници, които свидетелстват за високото равнище на материалната култура на прабългарите. Техен основен поминък било животновъдството, а също и земеделието. Хранели се предимно с месо и млечни произведения. Познавали и алкохола – употребявали напитката кумис, получена от ферментирало кобилешко мляко. Облеклото им се отличавало с присъствието на колани и кожени обшивки и елементи.

Прабългарите живеели в юрти, но на север от Кавказ те вече строели каменни сгради.

Нашите прадеди се отличавали с добро физическо развитие, с изключителна издръжливост и боеспособност
.
Прабългарската духовна култура била извикана на живот от новата историческа задача: да обоснове идеологически феодалните обществено-икономически отношения. Съществени съставни елементи на тази култура са идеите за държавна власт, народно самоутвърждаване, писмена култура, здрав обществен морал, патриотични тенденции и хуманизъм.

Прабългарите вярват в един единствен бог, когото наричат Тангра ( от тюркската дума „тенгри” – небе ). Той не прилича на земните същества и има свой небесен облик. Ханът ( „Син на Небето и Земята, възцарен от Слънцето и Луната” ) бил негов върховен жрец. „Синът на Небето” се покланя пред изгряващото слънце и пред изгряващата луна, принася новогодишна жертва. Жреците на Тангра извършват жертвоприношения. Те „имат” връзки с духове и обсебвани от тях, предсказват, откриват тайни, дават съвети, вкл. и лечебни. Според Менандър жреците лечители шепнат някакви думи около запален огън, после удрят звънец и тъпани и след като изпадат в транс, произнасят заклинания за изпъждане на злите духове.

Представата за духовната култура на прабългарите се допълва от Именника на българските ханове и Крумовите закони, както и от наличието на прабългарското летоброене, предхождащо всички известни летоброения в древността.

Прабългарите почитат различни неодушевени предмети и вярват в магическата им сила. Такива предмети жреците използуват за лечение на различни болести. Първобитният човек не само си служи с камъка, но и благоговее пред неговата твърдост, тежест и нетленност. Камъните имат огромни размери, чудновати форми, при удар изпускат искри, понякога падат от небето, в тях се крият необикновени сили и духове. Прабългарите също почитат камъните. За това съдим от отговорите на папа Николай, изпратени до княз Борис І през 862г. В писмото на българския владетел до папата се казва: „При нас се е заварил още преди да се покръстим някакъв камък, от който болните вземат по малко; на някои той помага, а на някои – не. Какво да го правим?” На този въпрос папата отговаря категорично: „Да го хвърлите!” От отговора се вижда, че прабългарите имат камък ( вероятно огромния каменен блок при Мадара ), който притежава лечебни свойства. При него, а и при камъните при с. Калугерица ( на 3 км от Мадара ) идват болни или немощни за изцеление. Ако някой заболее, в шията му връзват ленти ( вероятно амулети ) и вместо лекарства му дават камъчета, в чиято лечебна сила вярват. Интересно е да се отбележи, че и в края на миналия век, а вероятно и след това в българската народна медицина се използват червени камъни за лечение на слаби и урочасани. Червените камъни или червената глина ( Argilla rubra ) се разтварят във вода или вино и така се дават на болните.
Те наистина действат лечебно, тъй като съдържат желязо, което и сега се предписва под една или друга форма на слаби и анемични, и стипца, която притежава противовъзпалително действие.
Почитането на камъните се среща и сред тюркските племена. Сибирските тюрки смятат за чудотворни особени черни камъни, а според арабския писател Бакуи жителите на тюркския или хазарския град Яхра успешно лекуват някои болести с някакъв камък, който той не описва.

Според 79. отговор на папа Николай болните и немощните люде носят амулети ( муски ) на шията си. За предпазване от болести и други нещастия прабългарите са носели муски от животински зъби ( от мечка, вълк, бобър, елен, кабон, лисица и др. ) още в най-старите си владения, а също раковини и украшения изработени от скъп метал.
Съприкосновението на прабългарите с такива напреднали страни като Китай, Персия и Армения допринася за развитието на тяхната култура и изкуство. Може да се предположи, че и медицинските знания и лечебното им умение се повлияват благоприятно.

Прабългарите вярват в предпазната и очистителна сила на вода, свидетелство за което е пръскането на войниците преди бой с вода, пръскането на земята след жертвоприношение и др. Прабългарите смятат къпането за изключително важно и изграждат постройки, които служат за бани. Шестият отговор на папа Николай гласи: „. . . По-нататък казвате, гърците твърдят, че по никакъв начин не трябва да ходите на баня в сряда и петък.”От този преразказ става ясно, че прабългарите толкова често се къпят, че им е много трудно да приемат препоръката на гръцките свещеници да не ходят в сряда и петък на баня.

Постепенно българите се освобождават от обредно-магичната идейност, която отстъпва място на емпиризма и стихийния материализъм. Свидетелство за това е разгърнатото санитарно строителство във Велика, Волжка и по-късно Дунавска България. В. М. Флорински описва санитарно-хигиенните съоръжения в градовете на Волжка България. В Сувар, Булгар, Жукотин, Биляр и други са изградени подземни канали за водоснабдяване с глинени водопроводни тръби. При разкопки в гр. Булгар били намерени основите на каменни и дървени жилища и на големи обществени бани с фонтан в централната зала, градски водопровод и подземна система за отопление в дворец, построен от големи варовикови блокове. В Плиска, Мадара, Преслав и аула на хан Омуртаг са открити басейни, бани с отоплителна инсталация за въздуха ( хипокауст ), сложна водопроводна и канализационна мрежа, което свидетелства за високото равнище на прабългарската лична и обществена хигиена.

Военната медицина и хигиена на прабългарите също била на висота. По време на поход били използувани специални походни бани-шатри, в които се поставяли кожени вани. Ранените били изнасяни от полесражението и на безопасно място им оказвали медицинска помощ – правели им превръзки, хирургични операции и други лечебни манипулации.

Сведенията за лечебните методи и средствата на прабългарите говорят за тяхното високо равнище. Особен интерес в това отношение представляват извършваните от тях трепанации, изучени и описани от П. Боев.
Трепанации са извършвани през цялата културна история на човечеството – от каменната ера до наши дни. Описани са трепанации по нашите земи през енеолита, през медната и бронзовата епоха, през късноримско и ранновизантийско време. Прабългарите извършват символични трепанации и с тях очертават своя път през Кавказ до Волжка и Дунавска България. С някои послесмъртни трепанации се цели да се отстрани злият дух или да се предотврати вампирясването. Приживе са правени реални или хирургически трепанации с пробиване на lamina interna, а също така символични трепанации без засягане на вътрешната черепна пластинка.

През VІІ в. истинските трепанации били заменени със символични, тъй като първите са свързани с големи опасности за живота. Непълните символични трепанации били използвани за лечение на апоплексии, парализи, парези, озена и др. Грубите и примитивни средства за извършване на трепанации у първобитните народи ( кремък, обсидиан, рог на елен, черупка от костенурка и др. ) отстъпват място на една по-прецизна техника, при която се съчетават остъргването с обгарянето на черепните кости.
Обгарянето ( моксата ) като оперативна техника е познато на тюркските народи и е донесено от българите на Балканския полуостров. Моксата се извършва с корени от тръстика, с вълна, натопена в сланина, и др. За упойка са служели редица растителни и други средства. Ритуалните или символични трепанации се използват за отстраняване на злия дух при някои заболявания ( епилепсия, идиотия, конвулсии при децата и др. ) . Злият дух всъщност е интеркраниално налягане, което се отстранява след една декомпресивна трепанация.

По-големият травматизъм по време на война, по-честите фрактури на черепа налагат връщането към истинските трепанации, които вече се правят с по-съвършена техника. Те постоянно се превръщат в истински хирургични интервенции. Черепът от Ловешкия некропол ( между VІІІ и XІІІ в. ) свидетелства за трепанация, направена приживе и довела до оздравяване. Счита се, че оперативното вмешателство се е наложило след счупване на черепа и хлътване на част от костта. След грижливото обработване на травматичната рана не се е развил супуративен процес, което говори за известни познания в областта на асептиката и антисептиката, получени в следствие на многократно практикуване на тази операция. Трепанациите, извършвани от българите през Средните векове, свидетелстват за висотата на хирургическото изкуство. Използван бил нож, нажежен скалпел или длето, а за упойка – растенията мак, блян ( съдържа скополамин и действува като успокоител на психомоторната възбудимост ), мандрагора, коноп, мухоморка и зърнеш, а също алкохол и др.

След покръстването християнската религия изиграва отрицателна роля, тъй като забранява не само ритуалните трепанации, но и тези, които се прилагат за лечение на травми.

Много от методите на лечение, употребявани от прабългарите, се възприемат от народната медицина в славяно-българската държава, която вече се ползва от тракийските и славянските прийоми на лечение.

Из „ История на медицината” ; Автор: М. Апостолов

Какво означава името БЪЛГАРИ?

В основата на името българи стои древният корен БЪЛГ-, значението на който в течение на цял век оставаше загадка за науката. Причината за това е, че дълго време не беше разкрит нито един вид източни езици, където този корен да се среща в своята автентична форма и пълнота. Сега обаче такъв вид езици най-после е идентифициран. Това са групата памирски езици, където съществуват редица производни думи от корена БЪЛГ- . Между тях най-преки подобия на корена БЪЛГ- са оцелели сред най-близките потомци на населението на древното царство Балхара, в чийто език коренът БЪЛГХ- означава "висок, голям". Паралелно с този пряк източник съществува и един косвен ключ, чрез който можем да напипаме скрития смисъл на името „българи". Това е думата БУРЗАН - висок, голям, велик, която е служела като синоним на името българи В персийския, а след това и в арабския език.

Друг косвен източник, по който може да се съди за смисъла на това древно име, са думите и изразите, които са се използвали в санскритските източници като заменител на думата българи. Техният смисъл е сходен с този на персийската дума БУРЗАН и означава „водещ", „пръв", „благословен".

Наистина ли сме наследници на готите? Кой и защо ни будалка!?

В първите години след освобождението на България, из историческите кръгове се оформят редица теории за нашият произход. Всички те са неверни и спорни, търсещи чуждото за основа на техните идей, и пренебрагвайки здравата логика. Така се раждат теориите за тюркският и аборигенният(местен), произход на българите. Тези две теории се хващат гуша за гуша в продължение на десетилетия, оставяйки след себе си само пълни с насмешка, но и отчаяние погледи. Заветите на Раковски, биват забравени и отхвърлени, като за сметка на това опиянени псевдоисторици се хвърлят в търсене на идентичност. Някъде там, се появяват на пиедестала на нашата наука и готите, употребени за пошлите цели на една невярна теория, създадена и употребена за сриването на националното ни самочувствие. "Великият идеолог", на идеята че Готи=Гети(тракииско племе), и следователно местни люде е Ганчо Ценов. Този титан на мисълта възкликва:"Както вече беше доказано, легендата за преселването на готите от Скандинавия е само една легенда". Естествено, такова нещо не е било доказвано. Готите се били изселили от Скандинавия, пише Йордан, но кой ли го чете.

Но кои всъщност са готите? Малцината поклонници на траките, ги наричат местен народ, но нека проверим и изворите. Не са ли те именно народът който идва, подлага на огън и меч местното население, след което се изселва към Италия, подмамен от обещания за плячка. Нека обаче разгледаме как е протекла първата среща на българите и готите, на входа на Кримкият Полуостров. За нея ни разказва прокопий:

Като отишли те(утигурите), близло до Меотидското езеро, те срещнали там така наречените готи тетраксити. Отначало тия готи под закрилата на щитовете си застанали в отбрана срещу напазателите, като се уповавали на своята мощ и непристъпността на мястото - защото те са всъщност най-храбри между всички тамошни варвари. Началото на отока на Меотидското езеро, гдето именно по това време живеели тетракситите, образува сърповиден залив който ги обграждал от повечето страни и останал на нападателите само един не много широк достъп. По-късно обаче - тъй като хуните не искали да губят много време тук, нито пък готите се надявали да могат дълго да се съпротивляват на множеството неприятели - те се споразумели помежду си, тък че като се съединят, да преминат заедно и готите да се заселят на отстрещната страна, точно при самия бряг на отока, гдето живеят и сега, като при това бъдат занапред приятели и съюзници на утигурите и да живеят там навеки при равни и еднакви права с тях. Така именно тия готи се заселили там.

Ето че по времето когато българите пристигат в Европа, и пределите на Европеиска Скития, готите все още също са из същите тези предели.

Готите, след като преминали Дунав, първоначално завзели Панония, а сетне с позволението на Императора, се заселили в земите на Тракия. Там те прекарали немного време и след това завладели западните области.
/Прокопий/

Готите, които с позволение на императора се били поселили в Тракия, вдигнали оръжие против ромеите под предводителството на Теодорих, патриций, достигнал консулски чин във Византион. Но император Зенон, който умеел лесно да се справя с положението, увещал Теодорих да замине за Италия и да започне война със Одоакър, за да завладее за себе си и за готите Запада. За него, който вече бил достигнал до сенаторско достоинство, би било по-доре да победи един узурпатор(Одоакър), да има под властта си ромеи и италийци, отколкото да влиза в борба с императора, да се излага на такава голяма опасност. Зарадват от това предложение Теодорих заминал за Италия последван от готите, които поставили в своие коли деца и жени, както и покъщнината, която могли да носят.
/Прокопий/

След всичко това, всеки човек би се запитал за какви "местни" хора говорят Ганчо Ценов и шепата днешни последователи който неуспешно всяват панаирджиищина из българската история, и съзнанието за българският произход. Нека погледнем и самият Йорданес, гот по произход:

Като присъединил към себе си гепидите на Ардарик, готите на Валамир, както и различни други народи с техните царе, хунският цар Атила опустошил целия Илирик, Тракия, двете Дакии, Мизия и Скития.
/Йорданес/

Накъсо казано, тогава Острогот, преминал с хората си Дунава и опустошил Мизия и Тракия.
/Йорданес/

След смъртта на Острогост, Книва, разделил войската на две части и изпратил една част да опустошава Мизия, понеже знаел, че тя пoради нехаиството на императорите била лишена от защитници, а сам той се установил с 7000 воиници при Еусция
/Йорданес/

Тракия почувствала жестокоста на готите. Тук именно при полите на планината Хемус те предприели нападение към близкия до морето град Анхиало и скоро се приближили до него.
/Йорданес/

Едва ли местен народ би опустошавал собствената си земя. Любопитно е че готите не са говорели езика на скитите и сарматите(от иранската група), а свой уникален германски език, на който е написана и ранно-християнската Библия на проповедника Улфила, обявен за сектант. И все пак, нека прочетем и още няколко известия на други историци, за да затвърдим очевидното. Единственият начин по който може да се обясни залитането на пишман историци към готите, е очевидното нечетене на изворите. Извори, който си го казват толкова ясно:

Варварски пълчища начело с Аларих, опустошили всичко до Елада, и земите около Илирик.
/Йоан Антиохииски/

Когато Валамир нарушил мирния договор и опустошил множество ромейски градове и области, ромеите проводили при него пратеници, който го укорили за враждебните му деиствия и за да не напада по-нататък страната - определили му да му бъдат давани годишно триста литри, тъй като той казвал, че неговият народ се отдавал на война, понеже не му стигало това от което се нуждаел.
/Приск Тракиец(Тракиец в случая е прозвище - всъщност е елин)/

Обективната преценка ни задължава да споменем огромният принос на готите за прочистване на полуострова от месното население. Това допринася няколко века по-късно българите да се настанят във своята нова земя, напълно необезпокоявани, поради липса на местно население което да я брани. В тази връзка, готите се явяват авангард на онази вихрушка наречена "велико преселение на народите", и извършват огромна услуга на българите, като разчистват терена за българите.

samoistina.com

"Овчата" битка през 1223 година или как българите победили Монголската империя...

На снимката - снаряжение на волжко-български воин. Тамошните българи са първите в света, който нанасят поражение на Монголската Империя още докато е жив Чингиз Хан. Години по Късно, Волжка България е покорена, а Дунавска България героично воюва с монголите под водачеството на Цар Ивайло. По ирония на съдбата, днес народът на Волжка България, е именован по името на поробителя си... татари(оригинално значение - паплач, пълчище), а в училищата там се учи за "героичното" завоевание на Волжка България от монголците. За съпротивата на предците им, не е отделен нито един урок. Затова и днес, всеки знае за Битката при Калка, в която монголците победили, но никой не е чувал за Битката при Самарската Луга, където погинал цвета на монголската мощ...
....И тези жители на Болгар, нанесли през 1223 г. съкрушително поражение на непобеждаваните до този момент монголи

Ибн Ал Хасир

Когато човек отгърне книгата "история на ТАССР(Татарска Съветска република), от 1973, той прочита следното "Поздней осенью 1223г. булгары вышли навстречу монголам, устроили в нескольких местах засады, и когда монголы прошли засады, булгары окружили их со всех сторон и почти всех перебили. Лишь немногие, спасшись бегством………дошли до ставки Чингис хана..." - В превод, "Есента на 1223, булгарите се изправили срещу монголите, устроили на няколко места засади, и когато монголците влезли в засадите, българите ги обкръжили от всички страни, и почти всички изтребили".

Монголските пълчища не познавали загубата до преди нахлуването им в Волжка България.

Тази книга е била писана много преди откриването на Джагфар Тарихи, покрай който битката стана известна. Но ако Джагфар Тарихи, съдържа само устните предания на местните българи за битката, записани по твърде легендарен но и донякъде акорантен начин, то освен него, има поне 2 китайски източника и един монголски, за съответната битка. Те и до днес не са качени никъде в интернет, разбира се, но показателно е че една битка е била описана като "пресичане на пътища", и няколко малки засадки. Но какво всъщност се е случило?

През май 1223, Армиите на Чингиз Хан победили Киевска Рус в битката при Калка. Узнали за това, българите водени от Кан Габдула Челбир, започнали да се готвят за война. По стар български обичай, решили да използват тактиката на отстъпващата войска, докато не се вкара вегаът в капана. Мястото на битката не е случайно избрано - самарската луга и Жигулеевските възвишения до нея. Построявайки редица заграждения, българите сътворили истински капан принуждаващ монголите или да умрат от български меч, или да се издавят в Волга.

Според визатииският стратег - Лъв Философ живял през 9ти век, написал съчинение за военната тактика на древните българи: "те(българите) предпочитат сраженията от разстояние срещу противниците си, засадите, обкръжаванията, привидните отстъпления, обръщанията и (привидно) разпръстнатия строй" От това личи че военната тактика на Българите тук и тези в региона на реките Волга и Кама е бил идентичен.

Монголската армия била водена от Бахадир Субадай- най изтъкнатият пълководец на монголците. До този момент, той не познавал поражение. Стигайки южната граница на Волжка България с около 50 000 война, той се изправил пред на пръв поглед малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите. От настаналото клане според Джагфар Тарихи оцелели 4000 души, а според Китайските източници - нямало оцелели. Пак според спорният български летопис българите решили да не продават монголците в робство, а ги разменили за сметка на Овни. Така Чингис Хан дал 4000 овце на българите, за да получи обратно свойте воини. През 1223 битката "разстърсила вселената", и е документирана като първото и последно поражение на Чингиз Хан, докато е бил жив.

samoistina.com

The Bulgarian Rulers