История во кратце.....

История во кратце
о болгарском народе славенском

написа Иеросхимонах Спиридон Габровски в лето 1792

Предисловие
На когото се случи, най-много от очакване, да вникне в моя беден ръкопис, да чете или да преписва, моля смирено да ми прости, ако открие погрешност в него, или погрешност в ръкописането, или в граматиката, да не хули, нито да укорява, понеже не владея художественото писане; и не писах аз с намерението да поучавам или да показвам моя художествен разум и да получа /за товa/ похвала; но като виждах, че този славен преди това народ, сиреч царски и патриаршески, както и чадата му апостолски, бе доведен до такова крайно забвение и унижение, че нито един, и не само от простите, но и от учените хора не знаеше /за товa/. И нито се споменава за българското царство или патриаршество в сегашните векове. Поради това аз съжалих своя народ, и макар да не съм учен, дръзнах и написах кратко и малко, за да не остане в забвение до край. И не се удивлявай ти, възлюблени читателю, понеже аз писах не заради изкуството, а заради любовта си. За нашия славянобългарски народ е много трудно да се узнае истината и да се намери корена на рода му и от кое племе идва. И не само българите, но и целия славянски род, понеже те в древните времена на своя език писание не са имали, но писанията от чужди езици намираме,сиреч от чуждите летописи. На чуждите езици са писали за своите, и само за някои случки са писали за нашите, и ако са писали, не всичко е еднакво и вярно, затова казах че е много трудно. Свети Димитър Ростовски в своя летопис пише така: от шестия син Иафетов - Мосох - произлязоха кападоки, миссини, иллирийци, още и целият славянски език от Мосоха произлезе. Привежда и свидетел - светият пророк Иезекиил говори именно, че Мосох е бил руски княз, обаче някои не се съгласяват: едни /казват/, че не е от Мосох, а от Рифат, сина на Гомер; други /казват че/ от Догорм, брата на Рифат; а трети /казват че/ от Сармоф, праправнука на Арфадзад, синът на Сим. И за нашия български народ пишат, че българите са дошли от река Волга в лято господне 428. И като повоювали в Дация, сиреч Влахия, в лято господне 484 преминали Дунав и завоювали Мисия, сиреч Доброджа. А в друг летопис пише, че българите са дошли на Дунава от Азовско море по времето на цар Уалент, и като помолили Уалента, той им дал земя и се населили по Дунава. В друг летопис пише, че даки и мисагити са дошли от северните страни и се заселили от двете страни на Дунава. В своя летопис Йоан Зонар именно даките и сърбите нарича мисагитови българи; а в друг летопис пише: и дойдоха мисагититев лято от сътворение мира 4522 /986 преди Христa/ и се заселили от двете страни на Дунава, и се нарече тая /земя/ Мисиния от тяхното име. На юг от Дунав е Голямата Мисиния, а на север Малка Мисиния. И наскоро след като дойдоха, поставиха крал на име Иллирик. А след това тази земя се нарече Иллирик, вземайки името на княз Иллирик. И след като мина много време, в лято от сътворение мнра 4785 /723 преди Христа/, се родиха от рода на Иллирик два сина: единият по име Болг, а другият Брем, сиреч двама братя; те не можаха да живеят заедно, но разделиха земята и Брем взе /земята/ на север от Дунав, а Болг на юг от Дунава. Произлезлите народи от Брема се нарекоха бреми или пеми, а от Болга - болгаре. От пемите произлязоха словаки, а от болгарите - серби. Всички тези народи са иллирически.
За това свидетелствуват древните летописи: "Буфиер франзиский, георграф, говори: където преди беше земята Миссия, сега се нарича Сербия и Болгария, а дето ое зовеше Иллирик, сега се зове Славония". И пак Барний говори, че има град в Иллирик, сиреч в Мисия и Дакия, наричан Сардика, сега се нарича Средец, той беше столичен град болгарски посред Болгария. И пак унгарския летописговори така: Чешкия княз Брем произлезе от Иллирик, дето беше цялата словенска войска и дето се беше заселил целият български народ; и отиде на запад да иска за себе си земя в немските страни и се заседя между реките Висла и Албин и Висурка, сиреч Венсера, за които се знае, че са в немската земя, и на тези води построи град здрав и му даде име Бремен или Брземен, сиреч от обременение се успокои. Това е свидетелство, че и словени, и болгари, и чехи, всички са иллирически народ. И ако някой рече, че иллириците не са славянски народ, аз ще докажа със свидетелство, слушано във времето на римския цар Диоклетиан.
Тук Скарг отстъпва малко от Барония, за древността на нашия славянски народ говори така: "даже до тази година беше възможно да се съмняват какъв е този народ, който се нарича слави или склавини, или словене, или болгаре, или беми за тях се споменава в летописите отпреди няколко столетия, както че и са се заселили близо до Константинопол и гърци, и далмати, и в други страни, даже до Панония и Иллирия, дето сега е венгерската земя, но и до тази година като идваме и като четем французките летописи,не можем да се съмняваме, че тези народи са наши: полски, чешки, руски, словенски, болгарски, харватски, далматски и прочие. Понеже немците и до сега наричат чехите "бенами", и това е името на техния вожд - Лион. Приемаха за начален този народ, и нашият, рече, такова подобно име имааше. И за удобство се разбра, че от тези страни произлизат тези народи, дето сега е полската, чешката, руската и московската земя, даже до Волга - от нея /ca произлезли/ волгаргите или както се наричат болгари; и там, в източните страни, дето умножиха, тук отново отчасти се върнаха тия народи в първото свое поселение. Сиреч: когато бяха изгонени от Трояна кесаря, дойдоха в Русия. По времето на Уалента се завърнаха, искащи своето отечество и колко войни водиха с гуните, които сега се наричат венгри, показвайки древните свои /полстии/ предели; и съседство имаме с тях". Това пише Скарг.
История во кратце о болгарсом народе славенском
При смъртта на Ной синовете и внуците му, още в оная Арменска източна страна, при Араратската планина, живяха достатъчно дълго време. И като се разплодиха в такова множество, че вече им стана тясно в тая страна, тръгнаха от изток, и вървейки, дойдоха от пространната и плодоносна земя, своята родина, че да не притесняват своето множество /хорa/ и да имат в изобилие земни блага. Идвайки към тази страна, в нея преди тях отиде и Арфаксад със своето племе, и намериха поле равно и място пространно в земята Сенаар, по-късно наречена /тая земя Халдея и Вавилония/, и се заселиха там между реките Тигър и Ефрат в място красиво и плодоносно.
Като се преселиха на това място /от Армения в Сенаар/, техният живот се промени. След смъртта на Ной, хората отхвърлиха страха от Бога, и като следваха своята похот, повдигнаха божия гняв. И бяха разпилени по земята и езиците им - разделени. Беше тогава цялата земя пуста и единна и езикът на всички еднакъв. И рече човекът на своя ближен: "Елате да направим тухли, да ги изпечем на огън и да съградим за себе сиград и столп /кула/, на която върхът да стигне до небесата, и да оставим за себе си име славно преди да се разпръснем по лицето на цялата земя. " И се хванаха за делото, и тухлите им станаха на камъни и варовика на тиня. Тяхното дело не беше угодно на Бога, понеже се възгордяха не за славата божия, но да прославят своите имена; нехаеха за Бога, но за своето величие внимаваха.
Предводител на това небогоугодно дело бе Немрод, син Хусов, внук Хамов, етиопец /ара6ин/, исполин. Той задължи всички да /участват/ в стълпотворението; противно на Бога, така говореше на хората.
Жестоко и немилостиво е за човешкия род, което ще кажа; хората като безумни бързаха повече към злото, отколкото към доброто; посшахаха този богопротивен съвет и се покориха на Немрод като на свой началник и започнаха зданието.
Евер, един син от праотците Христови, син на Сал, внук на Каинан, правнук на Арфат, пра правнук на Сим; този праведен мъж и истинен богочетец, не одобряваше това богопротивно дело и се отлъчи със своето племе. Тия, които /работиха/ на това неполезно столпоздание, се трудиха четиридесет години и го вдигнаха по-високо от облаците, но не можаха да го завършат според своето намерение. Дойде Бог и размеси езиците им на седемдесет и един езика, а седемдесет и втория отана Еверовия, който от Адама започваше. Понеже Евер не взе участие в зидането на столпа, то и езика праотечески, негов и на племето му, се запази. И тогава неговото племе бе наречено евреи, а езикът му се нарече еврейски.
Като бяха разделени езиците на племената един от друг, и князете, които бяха началници всеки на свето племе, когато зидаха столпа бяха седемдесет и един князе, а над тях Имрод, като цар и владика, беше повелител. Като се размесиха езиците им, те не се разбираха един друг при беседа; ония които зидаха, нареждаха да им донесат камъни, тия им носеха вода; ония нареждаха да им донесат тухли, тия им носеха тиня или друго някое вещество. И бяха като изумени и ужасени, защото и страх ги обзе от господното невидимо пришествие и треперещи слизаха от височината на столпа долу. И тогава божия повеля и дух бурен падна върху тях и разруши голяма част от столпа, и уби много от тях, които с усърдие принадлежаха на зданието, и така преустановиха делото си.
Веднага след помитането на езиците, хората се разотидоха по вселената, всеки във своята част, от праотеца определена. Защото свети Ной в годината от своя живот 930 или в годината от сътворението на света 2572 /по Георги Кедрин/, по божие повеление, събра своите синове Сим, Иафет и Хам и раздели земята между тях; на Сим заповяда да приеме Азия, Иафет - Европа, а Хам - Африка, и всеки да се засели на своята част с племето си; заповяда им да не преминават границите си един друг, да не повдигат помежду си свади, вражди и войни, но всеки да живее от своя дял.
Говори и това Георги Кедрин, че този завет Ной е написал и връчил на Сим като най-голям от синовете. Тогава той бил /по Кедриновата повест/ на 431 години от рождението си. Обаче братята и племената им не съблюдаваха завета на своя отец Ной, а започнаха един друг да се притесняват и озлобяват, търсейки разправа, както по нататък ще разкажа.
Симовите племена, от синовете и внуците му произлезли, се разселиха в източните страни на Азия; Иафетовите племена заеха западна Европа и северните страни; Хамовото племе, което трябваше да иде в Африка и южнитестрани, остана в Азия, в Симовата част, при Немрод. Защото Немрод не замина оттук, но изгони от Вавилон Симовото племе и се засели тук с народа си. Обаче племето на Иафет не отиде цялото в Азия, за това ще разкажа по-долу.
Иафет имаше седем сина:
1. Гомер - от това племе излязоха гомирити и галати, още и кимери, пo-късно наречени цимбри.
2. Магог - от него произлязоха масиагити, готи, скити, а от тях турци и татари.
3. Мадай - от него произлязоха миди.
4. Иоан или Иован - от него: ионийския народ и греки.
5. Товал - от него: халвити, ивери и испани.
6. Мосох - от него: кападоки, мисени, илирийци, още и целия славянски език от Мосоха произлиза: за това говорят мнозина, както и свети Димитър Ростовски привежда свидетелството на светия пророк Иезекиил, говорейки именно, че Мосох е бил руски княз, но някои не се съгласяват:/едни считат, че славянския език е произлязъл/ от Рифат, Гомеровия син, други - от Тогорм, брата на Рифат, а трети - от Сармоф пра-правнук на Арфаксад, син Симов. Също и сам свети Димитър Ростовски не е съгласен, сиреч не потвърждава нарочно, че славянския език е произлязъл от Мосох. А говори, че Рифат и Тогорм са внуци на Иафетови, синове същи на сина му Гомер. От него /Гомер/, от кимврите или цимбрите произлиза бившия славянски език. Поради това всичко е съмнително.
7. Седмия син Иафетоф е Тирас - от него /произлязохa/ траки или тарсини.
Говори Зунар: веднага след размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, хората се разпръснаха по родове по цялата земя и двама от Иафетовите синове тутакси дойдоха на север и се заселиха на две планини, много големи; името на едната планина е Тавер, а на другата Аман. И се умножиха там, и като слязоха от ония планини, дойдоха на реката наричана Танаис /Дон/. И се разпръснаха на изток и даже на запад, обаче кои синове Иафетови са, не споменава, само говори: "от имената на синовете Иафетови се наименуваха и местата". Ако всичко е така, то за удобство може да се разбере, че те не са други освен Гомер и Магог, но е опасно да се изисква, защото те бяха най-голеите синове Иафетови. Защото третия син Иафетов - Мадай - остана в Азия с цялото си племе, сиреч в Мидия; четвъртия син Иован отиде на островите; петия син Товал остана в Азия при ппанината Капсийска; шестия син Мосох остана в Азия, даже до теснината на Понтийско море и премина в Европа и се засели с целия свой народ, и се нарече тая земя на негово име Тракия.
За татарите
Понеже Зунар говори, че според имената на синовете Иафетови, се наименовали и местата. И казва: името на едната планина е Аман, "аман" е дума татарска, природна, тя има значение и по славински: "ох" или "оле". Другата планина е Тавер или Таур. Географите говорят, че има една планина в Азия, която се нарича Таур - започва от Черно море и отива на изток, разделя Азия на две и стига даже до океана - море голямо, широко и е висока повече от всички земни планини. Наричат я с различни имена: в Персия и в Индия я наричат Тавер, а в Черкезия и в Горизина и в Татария се нарича Карбаз: "карбиаз" също е природна дума, татарска. По славянски ще рече "сняг бял". Оттук става ясно, че някои татарски народи са от племето на Магог. И още от Каръбазските планини, от двете страни на Каспийско море, на север и на изток, даже до океан - море са се заселили татарски народи: Бактария, Кинезия, Калмики, Сибер, Казан, Астрахан. И съд сквернейшии, даже до последния човек. За тях светото писание говори: че ако и пред страшния съд изпязат и пред второто пришествие на Господа наш Иисус Христос, ще ядат човешки тела. Всички тия племена са от племето на Магог.
За цимбрите
Другият Иафетов син, за когото говори Зунар, е Гомер, който е най-големия син на Иафет. От него произлязоха: гомерити, и галати, и кимери, наречени по-късно цимбри. Както говори Зунар, преди всички те слязоха на реката Танаис и се разпръснаха по западните страни. Те били цимбри, както и Стриковски, и прочие летописци пишат: цимбрите имат своето родство от най-големия син Иафетов - Гомер. От него първо се назоваха гомери, после бяхаа наречени цимбри. Като се размножиха по родове, едни останаха в дивите поля, други над реките Дон и Волга, трети над река Богом, и други над Днепър и над други реки, и други над Черно море, дето е Очак, Крим и над езерото Меотис или Азовско море; едни останаха дето е Волен и Подолие, Подляшие, Жмуд и Литва, защото от тези цимби произлезе и литовския народ. Говори Стриковски: от този цимбрийски народ, през времената , произлязоха хора, които бяха наречени: еднии готи, епиди и половци, и печенеги, но всички те бяха цимбри - народи войнски, мъжествени. И когато от северните страни, по-точно където сега са литви, пруси, шведи, заради неплодородната земя, дойдоха до Франция и Испания, после от тук до римляните. Римляните не искаха да си дадат земите, но те започнаха война с римляните и много пъти ги побеждаваха, и разшириха своята територия, и се размножаваха както искаха. После, но не много скоро, като поживяха в мир в тези изобилни страни, разбогатяха се и се обърнаха пак към воинските дела, но внезапно от някой римски вожд на име Марий, бяха безпощадно победени. Поради това, като отслабнаха силите им, цимбрите пак се върнаха в северните страни, и седяха в различни места и страни над горе речените реки и всички се различаваха по вяра: едни бяха християни, други си останаха поганци. До тук от Синопсис печерский.
Оттук става известно, че ако не бяха цимбрите славянски род, първо, никога не е имало славяни в Испания или Франция, или в Рим, и пак са се върнали назад да търсят своята земя и второ: всички по вяра се различават - едните са християни, а другите поганци. Славянският народ, колкото е божията милост, всички са християни: болгари, серби, руси, великоруси, литви и прочие - целият славянски народ; а малка част /изповядват/ неправа вяра: лехи, чехи, харвати, обаче не са поганци.
За Мосох, прародителя славяно-български и за племето му
Както говори Зунар, Мосох е шестият син Иафетов. От имената на Иафетовите синове се наименували и местата /където живеели/. След унищожаването и размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, веднага в Азия, между Черно и Бяло море /Мосох/ се засели с племето си, и то като се умножи в Азия, настъпвайки от ден на ден, достигна до Каръбазските планини, до главата на Черно море, в северните страни. И се заселиха, както говори Зунар, на хълми, наричани Месхи - има такава планина между Иверий и Черно море - сега там живеят два рода: гере и лигии, на реката, наричана Термодонт. От името на /Мосох/ се назова и тая земя Месиния, а ппанината - Месха. - До тук от Зунар. Защото и Стриковски говори: по /времето/ на потопа, Мосох излезе от Вавилон с племето си веднага в Азия и Европа, над бреговете на Понтийско и Черно море, и остави народи мосховити от неговото име; и оттук народът се умножи, настъпвайки от ден на ден към северните страни зад Черно море, над Дон и Волга и над езерото Меотис, дето Дон се влива, и над дунавските и днепровските и днестровските поля, нашироко засели своето /племе/, което се разпространи според намерението на своя отец Мосох. Защото ако /думата/ "иафет" се тълкува като "разширение" или "разширителен", така подобно се казва и за /думата/ "мосох", равна на "разтягащ се" или "надалеко протягащ се". И така, от Мосоха, славянския праотец, по наследство идва не само Москва, но и целия славянски народ.
За Илирик, първия български крал
Българският народ, който е един от най-първите и най-стари народи в християнство и царство, глава и предводител на целия славински род, води племето си от Мосоха, както и другите славински народи. Първо излезе иззад Черно море в годината от сътворението на света 4522 /986 преди Христa/ и се засели от двете страни на Дунав, и се наричаха тогава мисини, поради което и тая земя се нарече Мисиния по името на праотеца Мосох; на север от Дунава тая земя се нарече Малка Мисиния, а на юг от Дунав се нарече Голяма Мисиния. Първият, който се постави за крал бе по име Иллирик, и този Иллирик първи се би с тракийския крал Ираклий и го победи и го прогони зад морето. Беше Иллирик голям юнак и се биеше с околните народи и винаги побеждаваше. И разшири своята земя от Черно море дето се влива Дунав, към запад от двете страни на Дунава, даже до река Слава или Сава, дето сега е Белград. И построи три града над Истър, сиреч Дунав: първия Радостол - Силистра; втория град Преслав, тоя град беше недалеко от Шумен и беше разрушен от гръцкия цар Цимехв лято господне 992, сега едва се разпознават градските стени. В следващото слово ще разкажа подробно; третият град бе Тернов, гърците го наричат Мисипопол, а четвъртия град построи над река Сава и го нарече на своето име - Иллирик. И защото беше голям юнак и славен, нарече народа и земята на името си Иллирик - иллирици.
За Бладилий, втори крал илирически
След Иллирик дойде втори крал на име Бладилий в годината от сътворението на света 4685 /823 преди Христa/. Той първи се би с македонските царе и ги победи, и ги направи поданици, и като живя достатъчно време, умря.
За Колад, трети крал илирически
След Бладилий дойде трети крал на име Колад в годината от сътворението на света 4745 /763 преди Христa/. Той беше много нечестив, зъл, сластолюбив, блудник, суров и, просто да кажа, баща на всяка неправда, а най-много мъчител немилостив. Поради това сатаната го залюби и го постави отдясно на себе си, отдавайки му чест, достойна за делата му. Когато се смесиха с елините и римляните, иллирийците видяха, че те имат кумири и идоли и им се покланят. И Колад пожела да бъде бог и да му се покланят като на бог, а не като на крал. И роди два сина: името на първия бе Болг или Боу; и когато се роди първият му син Болг, заповяда на народа си по цялата негова земя да тържествува, сиреч да празнува в месец декември, 24 ден - да ядат и да пият и да пеят песни сиреч "Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе", и прочие /словa/ повтарящи многократно и споменаващи името Колад. Даже и до днес има такъв празник у българите. Ако и да се покръстиха, българите не забравиха този дяволски обичай. След това Бог го уби с гръм и така измоли окаяната си душа.
За Брем, четвърти крал илирически
След смъртrа на Колад дойдоха синовете му Болг и Брем в годината от сътворението на света 4785 /723 преди Христa/, и защото много крале победиха и много земи завладяха, възгордяха се и не мируваха помежду си: разделиха своята земя на две части, сиреч Брем взе /земите/ на север от Дунав и на запад и завоюва земите даже до Балтийско море до Померания, и се заселиха там и /народа му/ се назова по името на своя крал - бреми или пеми - сегашните чехи. Померания, която е земята Брандбурия и не само Брандбурия, но и Сведия и великата Скандинавия, която сега се нарича Данимарко. И когато се върна отгам, отиде срещу сарматите и русите и ги победи, и град построи в земята им и го нарече Нов-город. До тогава русите нямаха град, ни села: живееха като диви в къщи по полята, сиреч прехождаха от място на място. И когато се върна оттам в Сармация, бе убит от своите.
За Болг, петия крал илирически
Болг беше брат Бремов и завоюва Тракия, Македония, Далмация, /стигнa/ даже до Бяло море и Рим. И той бе подобен на своя баща - голям мъчител: заповяда на народа да се нарича на неговото име болгаре, и от това време иллирийците се наричат болгари, а не както някои мислят, че от река иде /името/ болгари. Гърците като нямат словото "буке" /буквата "Б"/, не могат да кажат болгари; а римляните, имащи буквата "Б" могат да кажат болгари.
За Лил или Ладо, шести крал български
След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 /588 преди Христa/. Зунар пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, и излезе да го посрещне римския цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на /деня/ на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, /в които/ често се споменава името на този бяс: "Ладо, тъй Ладо", сиреч вечерта срещу свети Василий, слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни - щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен - на когото е пръстена, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.
За Перун или Пеперуд, крал български
След смъртjа на Ладо, дойде Перун или Пеперуд. По това време се роди Александър Македонски, и той /Пepyн/ взимаше данък от Филип Македонски, докато порасна /синът му/ Александър. Когато Александър възмъжа, дойде срещу Перун и разби войската му, уби Перуна и зароби двата му сина.
Сега българите почитат Перуна по време на суша: събират се юноши и девици и избират един, или от девиците, или от юношите, и го обличат в мрежа като в багреница, и му плетат венец от бурени в образа на крал Перун, и ходят по домовете, играят и пеят и често споменават този бяс. И поливат с вода и този Перун и себе си. Хората са безумни, дават им милостиня, а те като съберат милостинята, купуват ядене и пиене и правят трапеза. Ядат и пият за славата на този Пеперуд. И като правят това, кланят се идола, и не считат това за грях. Така и във вечерта на Рождество Христово ходят цяла нощ, пеят песни богомерзки и не считат това за грях.
За Александър Македонски
След смъртта на Перун, Иллирикия остана под властта на Александър. И взе Александър цялата войска иллирическа и двата сина на Перун и тръгна да бие вселената. Когато Александър се завърна от Индия, иллирийци поискаха от Александър част от земята си и той им даде Македония, своето отечество, в годината от сътворението на света 5038 /470 преди Христa/; и им даде писмо написано на кожена хартия със златни слова: "народ славен и непобедим";/даде им/ още и царска титла за преголямата храброст и за преславната победа, с която победи с тях вселената, а сам остана във Вавилон. И от тогава приеха българите името славяни и македонци да се наричат. И така, както рекох:/българите/ владееха не само изток, но и запад, Германия, Франция, Италия, и самия велик Рим, даже до годината 5604 /96 след Христа/.
За Троян римски кесар
В годината от сътворението на света 5604, от Рождество Христово 96, дойде за цар в Рим по име Троян. Този Троян като прие скиптъра на римското царство, запита съветниците си: "Има ли в света царство, което да не ни се покори?" Съветниците отговориха: "има, царю, народ див, славянски, който воюва с Александър Македонски; този народ не само че няма да ти се покори, но още и дан взимаше от римските царе". Троян запита съветниците: "Какъв е този народ, когато вселената се покорява на великия Рим?". Защото тогава Рим държеше под властта си не само западните страни: Франция, Германия, Испания, които са в Европа, но и цяла Африка, и Азия, Понт, Армения, Колфия, Иверия, Алвани, Сирия и всичките източни страни бяха под негова власт. "Нетърпейки - говори Иапиан, ритор римски - срам, /Троян/ събра безчислена войска от различни езици и дойде срещу Декефал, словенския крал, за да му отмъсти". Това свидетелствува Иапиан ритор в 23-то слово, написано за римляните. Не търпеше всяко лято да им дава данък, а пожела да им отмъсти, защото тогава славяните имаха крал на име Декефал. Неговият народ вече бе се преименувал на даки и той имаше престол в Будим. Като видя Декефал, че Троян иде срещу него с голяма сила, изпрати посланици в източните и северните страни и призова целия славянски народ: руси, алани, сармати, костобоки, печенеги, пеми, болгари. В станалото сражение, първите словени убиха много от фригите, много от римляните бяха ранени и падаха, защото се намериха в това обкръжение, и сам Троян раздра дрехите си и ги превърза. И завладяха тая страна много трудно и римляните се приближиха до палатите на Декефал. Като видя това Декефал изпрати посланици при Троян да рекат: "Предавам ти оръжието и нашата хитрост и всички твои искания ще изпълня, мир направи с мене". След това дойде сам и му се поклони до земята като на самодържец. След това Троян се върна в Италия, водейки със себе си славянските посланици. И като дойдоха на събора, свалиха оръжието си и като свързаха ръцете си като пленници, беседвака много и помолиха за мир и се примири с тях. И като сключи мир, те развързаха ръцете си и облякоха оръжието си. След това Троян направи тържество в Рим по случай победата над славяните. Но след кратко време Декефал не удържа на думата си и пак се вдигна срещу Троян. Троян събра голяма войска и дойде пак срещу Декефала, и направи мост на Дунава, такъв какъвто е невъзможно да се каже сега. И с голяма мъка преминаха Дунава, и Троян победи славяните и ги гони чак до Нестра. Декефал като се отчая от живота, закла се сам.
Говори свети Димитър Ростовски: Троян не би победил Декефала, ако християнската войскане бе с Троян, защото по това време в Рим имаше много християни, които тайно служеха на истинския бог, и те бяха не само от простите /люде/, но и благородници. А след това с венци мъченически се сподобиха - на своите угодници Бог даде Траянова победа. А останалите славяни, сармати, руксоалани направиха от Нестър даже до Дунав окоп /ров/ и отново се опълчиха , срещу Троян, и като не можаха да го победят, се върнаха. И дето е окопа, той и до днес стои, го нарекоха Троян. А останалият славянски народ от Нестър даже до Дунав /Троян/ събра и пресели в Далмация, а да не би като се отрече от него, пак да въстане, и ги нарече шерби, сиреч по римски език - роби. И тогава този народ се нарече серби, и колкото се намираха в неговата земя курви, разбойници, и тия които се намираха в Италия, ги пресели в Дация, сиреч дето сега живеят влахите, защото влахите от Италия водят племето си. И построи Троян над река Прут палати и постави стража, сиреч предел или граница. И постави там 20 хилядна войска, а сам премина Дунав при Никопол и заповяда да се построят каменни мостове над реките от Дунав даже до Бяло море, през цялата България - дето и до днес тези мостове се знаят. И от тогава остана Итллирик или Болгария роб на римляните чак до великия Константин.

Вероятности в българската история

В настоящето изложение се спирам върху някои исторически събития, които са можели да променят територията на България в нейна полза.

Първо.
Непосредствено след 9 септември 1944 год., окупационните Български войски в Беломорието и Македония получават заповед да се приберат в границите на България от 1940 год. Този акт не е тактически, а стратегически погрешен. Събитията само след десетина дни доказват несъстоятелноста на такава заповед.
Елитната Германска дивизия “Принц Ойген”, дислоцирана в Солун, започва своето изтегляне през Македония, за да се присъедени към Немските войски в Хърватско и Сърбия. Българската армия получава заповед от Трети Украински фронт да пререже пътя на отстъпващата дивизия. Отново нашите войски навлизат в Македония, сражавайки се с “Принц Ойген”, заела удобни позиции. За разгрома на дивизията, Българската армия дава над 14 хиляди убити.

Вината на Българския Генерален щаб, обсебен от интернационалисти-политкомисари е огромна. Защото, ако окупационните войски не бяха изтеглени от Беломорието и Македония, Немската дивизия, приклещена в клещи от Македонското и Беломорското крило на армията ни, щеше да бъде разгромена или принудена да се предаде с много по-малко жертви, които надали щяха да надхвърлят хиляда.

Това своеволие на новоизлюпените комисари, неможе да е съгласувано с щаба на Трети Украински фронт. Даказателство е последвалата заповед към Българската армия да разгроми “Принц Ойген”. Ако хората в обкръжението на Добри Терпешев познаваха Българската история поне за периода след 1912 год. нямаше да сторят подобна стратегическа грешка. Защото не само е загубено военностратегическото предимство, но и историческата необходимост да се възстановят фактическите и юридически права най-малко над Беломорието, източно от река Струма – ничия земя, подарена на Гърция от френските и английски окупационни войски след сключването на Ньойския договор. Тази територия не е влизала в Ньойските договоренности и не е била третирана в клаузите му за отстъпка на Гърция.

Второ
Нека се върнем към Междусъюзническата война от 1913 год. По начало, тази война е била излишна, военно-стратегически необоснована. Независимо от некоректното поведение на арбитъра Русия в полза на Сърбия, България е трябвало да се задоволи с:

Източна Тракия – линията Мидия – Енос,
Беломорието – без Солунска област,
Македония – източно от Вардар.

Още повече, че Западните покрайнини, южна Добруджа – с граница малко по-северно от настоящата са били Български. Спорната област в Македония е можело да бъде оставена за допълнителни преговори със Сърбия. Като се има в предвид тогавашния стремеж на Вардарска Македония за обединение с България, то времето щеше да реши спора в наша, Българска полза. Максимализма, да се решат националните интереси изведнъж е ненужен. За съжаление, побеждава не логиката и разума, а чувствителноста. Последната накланя везните за война със Сърбия. Но се намесват Гърция и Румъния срущу България.
При все това, хипотетично допустима ли е победа на България над бившите съюзници. Да

В дните преди приключването на войната, стратегическата обстановка е била следната:
- на Сръбския фронт – позиционни тактически действия с превес на Българите.
– Румънските войски без да срещнат съпротива прегазват Северна България и достигат до Софийското поле.
– първоначално Турската армия не предприема военни действия срещу България, независимо че основната част от нашата армия в Източна Тракия е изтеглена. Изчакват се крайните резултати от събитията.
– цялата Гръцка армия е обкръжена в Местенското дефиле и е започнала да се предава.

Какво е трябвало стратегически да бъде сторено:
1. Да се обезоръжи предаващата се Гръцка армия,
2. Да се предаде София на Румънците, като се оставят в града градски партизани и опълчение,
3. Евакуация на мирното население,
4. Битка за всяка Софийска къща, омаломощавайки и забавяйки придвижването на Румънските войски. Крупна военностратегическа грешка е незатварянето на Старопланинските проходи и свободното пропускане на Румънските войски. Последното е вследствие на предателство на военни командири от Българската армия.
5. След обезоръжаване на Гръцката армия, Втора армия с бърз преход флангово да удари Румънската армия, да затвори Старопланинските проходи и се да спре снабдяването на Румънците. Дори да са превзели София, Румънските армейски части остават затворени в обръч. Срещу себе си тя има: градски партизански атаки вътре в града, натиск на части от Втора армия отвън-навътре към центъра на столицата, съвместно с мобилизирано и организирано опълчение от околните селища.

Противник, непознаващ околната обстановка, до известна степен деморализаторски действия от отдали се на разгула негови формирования, переспективата за глад и свършване на муниции, изгубва първоначалната си боеспособност. По време на Балканската война Българската армия има натрупан боен опит, докато Румънците не са воювали десетки години, не са участвували в тежки битки. Всичко казано по-горе ще оформи спиране на военното противодействие от страна на обкръжените и предаването им на частите от Втора армия. Този процес не ще трае от два до три дни.

Разоръжаването на елитните части на армиите на двете държави – Гърция и Румъния ще има застрашителен отзвук, както върху Сръбската армия, така и ще въздържи Турция да предприеме военни действия срещу България. Сърбия на Южния фронт ще е сама. Нейната армия е заплашена от обкръжение при евентуално навлизане на Български военни части, които да пресекат нейното снабдяване от север. Деморализиращо върху Сръбската армия ще влияе информацията за бързите победи над елитните части на Гръцката и Румънската армии.

Цената на изземване на стратегическата инициатива е била София. За съжаление, управляващите парвенюта и Фердинанд са жертвували Държавата за да спасят двореца и хубавите си къщи.

Въпросът е стоял ребром. Или София, или България. Избрали са София. А само преди сто години, Кутузов е казал “Или Москва, или Русия”. Цар Александър Първи избира Русия. В нашата история, Крум жертва Плиска за да унищожи Никифор.

Кобургът и обкръжението му избраха себе си, избраха Първата национална катастрофа.
Едно от крещящите заключения е: “Чужденец не трябва да има в Централното управление на България, независимо какъв пост заема”.
Българската история го е доказвала много пъти:
- Кеворк Сурсувул – арменец. Заедно с цар Петър за 42 години разоряват Първото Дунавско Българско царство.
- Сара – еврейка, втора жена на цар Иван Александър. Разцепват България на 13 царства и деспотства.
- Фердинанд – австриец. Със своя максимализъм стоварва върху България две национални катастрофи.

Трето.
Януари 1979 год. Леонид Брежнев на път за България се отбива в
Кишинев, Молдова. Следва опустошителна критика към ръководството на републиката, че не се справя със задачите, поставени от Москва.

В същото време пълзи слух, че Молдова или част от Молдова ще бъде върната на Румъния, а България ще получи Северна Добруджа. Целта била страната ни да стане 16-та Съветска република. Изискването е да имаме сухоземна държавна граница със Съветския съюз.

Но, не би ! Ниолае Чаушеску в последния миг се отказва. Пропагандата започва да тръби, че Брежнев е на лечение при Петър Димков, което в действителност е вярно.
След 10 ноември 1989 год. се потвърди, че Българският партиен елит е готвил присъеденяването на България към Съветския съюз. Разни национални и псевдонационални движения подложиха на остра критика това намерение на Тодор Живков и обкръжението му. Щеше ли да спечели България от присъеденяването си към Съветския съюз.
ДА ! – Територия – Северна Добруджа.

Изглежда, че Тодор Живков е предчувствувал или е имал сведения за евентуално разпадане на Съветския съюз. И се е решил на този ход. Защото след отделянето на Русия след Елцин, СССР се разпадна. Републиките станаха самостоятелни държави. Какво спечелиха:
Украйна – Донбаската област, южната и източната територия на Украйна, населени предимно с руснаци.
Казахстан – северната му част е населена изключително с руснаци – 60 процента от населението на Казахстан е руско.
Спечели и Азърбейджан с придаването към неговата територия Арменския анклав Нагорни Карабах. По-късно военните действия на Армения, принудиха Азърбейджан да го върне на Армения.

След разпадането на Съветския съюз, България щеше да възстанови самостоятелноста си с придобивка – цяла Добруджа е в нейната територия.
В средата на Двадесети век с мирен договор, цар Борис успява да върне Южна Добруджа.

Четвърто
Войслав Шешел ми напомни нихилистичната Българска дипломация преди малко повече от 10 години. По време на управлението на проф. Беров (1993 – 1994 год. ), бивша Югославия бе притисната от Западна Европа и Щатите към разцепване. Отделянето на Словения и Хърватско бе факт. Белград бе наясно, че цепенето на държавата ще продължи. Той прежалваше и Македония. Но що се отнася до Босна и Херцеговина, Черна гора, Косово, това не трябваше да се допуска. Верижната реакция на откъсване на Югославските територии трябваше да бъде спряно. Още повече, че Черногорците са сърби-
християни, а в Босна и Херцеговина живеят похамеданчени сърби.

Дали бе упълномощен от някого или не, национал-радикалът Шешел в едно интервю по Българската телевизия, каза че в Македония живеят около двеста хиляди сърби, 20 процента албанци, а всичко останало са Българи. Възможно това да бе опит за сондиране и обсъждане с тогавашното Българско правителство. Ако това бе така, България изпусна един шанс за решаване на част от националтериториалните си въпроси по мирен начин.

При евентуални преговори, възможно бе решението на въпроса със Западните покрайнини, наред с Македония. В замяна, Белград щеше да иска от София необвързване със намеренията на Щатите и Западна Европа за разцепване на остатъчна Югославия. Русия и Китай биха могла да бъдат използувани за гарант на сключеното споразумение.
Последвалите събития доказаха несъстоятелноста на нерешителноста на Българското правителство. Икономически нас ни разгромиха, станахме последни в Европа. Жалки пионки в ръцете на ненавиждащи ни играчи. Печенегската Чавдарска недалновидност ни докара днешната разруха.

От казаното в четиритях случая, правя извод, че нашите управници и дипломати са абсолютни нихилисти, с малки изключения – Стамболов, Борис Трети, Трайчо Костов ( заради желанието му, България да води самостоятелна икономическа политика, той бе убит ). Тази характерност важи за властолюбивите персони, независимо дали са леви, десни или обикновенни парвенюта.

Наготово никой не дава. Важното е да се разбере ясно точният момент, когато ни се отдава възможност. Чакането наготово, нихилизма, чуждоземното блюдолизачество, чуждите управляващи елементи в нашата страна ни носят само беди: икономически, политически, териториални.

Военният генералитет следва сляпо политическите решения. Не подкрепи генерал Вазов да изхвърли извън Солун, бягащите английски и френски войски и да прекрати съществуването на Южния фронт, участвуваше в унищожаваенето на един от спасителите на армията – Стамболийски, човекът, който създаде трудовите войски за да има армия под прикритие. Генералитетът през 1944 год. допусна самоволна стратегическа грешка с оттеглянето на армията ни от Беломорието и Македония, костваща над 14 хиляди жертви.

Утвърждаване и териториално разширение на България през 9 век

Обединението на славянския и прабългарския етнос, завършило със създаването на българската държава, както и последвалите събития от края на 7 и началото на 8 в. засвидетелствали борбения дух на двете племенни групи и значителния управленчески опит на прабългарите. В стремежите си да завладеят нови територии и да утвърдят властта си над тях първите български ханове доказали своите изключителни пълководски и дипломати-чески качества. Независимо от сериозния външен натиск и сложната вътрешна ситуация, българското общество притежавало достатъчно сили и възможности да затвърди и запази своята независимост. Преодоляването на вътрешнополитическата криза от края на 8 в. и последвалото териториално разширение на българската държава при хан Крум и неговите приемници (803-852 г.) издигнало авторитета на България и я поставило наред с най-могъщите европейски държави от Средновековието. Здравата основа, върху която била изградена, както и завидните държавнически умения на нейните владетели, били достатъчни условия за по-нататъшното стабилно развитие на младата държава през 9 в.
Историята на българската държава през разглеждания период е била нееднократно предмет на изследване от страна на български историци. Въз основа на натрупания фактологически материал бяха написани обобщени съчинения като “История на българите” от Константин Иречек, “История на българския народ” от Петър Мутафчиев и “История на българската държава през средните векове” от Васил Златарски. За обществено-икономическото и културно развитие на България до средата на 9 в. интерес представляват и изследванията на Александър Бурмов – “Феодализмът в средновековна България”; Михаил Андреев и Димитър Ангелов – “История на българската феодална държава и право”; Страшимир Лишев – “За генезиса на феодализма в България”; Григорий Литаврин – “Темпове и специфика на социално-икономическото развитие на средновековна България и сравнение с Византия”; Петър Петров – “Към въпроса за образуване на Първата българска държава”; Борислав Примов – “За икономическата и политическата роля на Първата българска държава в международните отношения на средновековна България”; Л. Йончев – “Някои въпроси относно Крумовото законодателство”.
До средата на 8 в. българската държава укрепнала значително. В историческите извори не се срещат данни за конфликти между България и Византия, което показва, че мирът между тях от 716 г. се е запазил.
През втората половина на 8 в., когато в българо-византийските отношения настъпил прелом, византийските автори Теофан и Никифор отново обръщат поглед към вътрешно- и външнополитическите проблеми на България и започват да описват взаимоотношенията между двете държави и военните действия. Така за вътрешнополитическата криза в българската държава през разглеждания период основните изворови данни се съдържат в произведенията на тези двама византийски историци. Някои откъслечни сведения откриваме и в “Именникът на българските ханове”.
През 721 г. на ханския престол се възкачил Кормесош (Кормесий), за който се счита, че е бил прекият наследник на хан Тервел. Изворовите данни за неговото управление са оскъдни, но според един от надписите около Мадарския конник през този период (721-738 г.) България и Византия продължили да живеят в мир, като империята редовно изплащала годишния данък на българската държава, определен с договора от 716 г.
През 738 г. на престола се възкачил хан Севар, който бил последният български владетел от рода на хан Аспарух – Дуло. Неговото управление продължило до 753/754 г.
През последните десетилетия на 8 в. дотогава мирните българо-византийски отношения били нарушени. След преодоляването на арабската заплаха и заздравяването на вътрешното си положение империята обърнала поглед към северния си съсед и предприела настъпателни военни действия срещу него.
По това време начело на българската държава стоял хан Винех, който през 754 г. сменил хан Севар. Новият владетел бил първият представител на рода Укил (Вокил), който заменил на престола аспаруховата династия Дуло. Отстраняването на рода Дуло от управлението било началото на сериозни политически сътресения в българската държава, които се изразили преди всичко в борбата за власт между отделни прабългарски родове.
Възползвайки се от разразилите се династични борби в България, през 755 г. император Константин V Копроним започнал да укрепва някои от селищата в Тракия, разположени в съседство с българската граница. Това предизвикало недоволство у българите, които поискали данък за тези крепости. Императорът отказал, което за българските управници било достатъчен повод за нарушаване на мирните отношения.
Ханските войски започнали военни действия срещу империята като нахлули в Тракия и достигнали почти до т.нар. Дълга стена (Анастасиевата стена), издигната с цел защита на столицата Константинопол. Според изворите императорът излязъл срещу българите и ги принудил да се спасяват с бягство в земите си. Окуражен от успеха, византийският император предприел поход срещу България от две страни. Флота от 500 кораба навлязла в Дунава през Черно море, а през Тракия настъпила сухопътна войска, предвождана от самият император. Армията се придвижила до крепостта Маркели, където се завързало сражение, което било спечелено от византийците.
Така двата похода на българи и византийци от 755-756 г. бележат началото на дълъг период (755-775 г.), през който Константин V Копроним организирал поредица от походи срещу България с цел да я унищожи.
Според Никифор, след битката при Маркели между България и Византия започнали преговори за мир, който в крайна сметка бил постигнат. В резултат българите загубили териториите си на юг от Стара планина, а за плащането на предишния годишен данък от империята вече и дума не можело да става.
Виждайки естествената връзка, която се създавала между славяните в Македония и българската държава, императорът нападнал и покорил славянските племена на югозапад (в дн. Македония). Хан Винех останал безучастен, което накарало Константин V да навлезе в България. Отправяйки се към центъра на българската държава императорските войски навлезли в клисурата Верегава (вероятно Ришкия проход в Стара планина). Там обаче те били пресрещнати и разбити от българите, които ги обърнали в бягство.
Въпреки това ханът не се възползвал от победата си и не настъпил с войските си през Тракия. Това станало причина за брожения сред висшите кръгове на българската държава, които в крайна сметка довели до насилственото сваляне на Винех от престола.
Династичните борби в страната се разгорили с нова сила. Ханската власт била поета от Телец, който произхождал от рода Угаин. Така със събитията от 759-760 г. била сменена и втората управляваща династия – Вокил.
Хан Телец (760-763 г.) предпочел нападателните действия срещу империята и навлязъл с войските си в Североизточна Тракия, където живеело многобройно славянско население. Част от това население, за да се спаси от опустошителните войни, водени по неговите земи, се изселило в Мала Азия. Друга част пък преминала на страната на българите и участвала в съвместните военни действия.
Междувременно Константин V се подготвил да смаже България чрез нов голям поход, предприет по суша и море. Около 800 кораба били изпратени към Дунава през Черно море, а внушителна сухопътна войска, начело с императора, се отправила към Анхиало, за да навлезе от там в България.
Предизвестени навреме българите заели позиции по склоновете на Стара планина недалеч от Анхиало. В завързалото се на 30 юни 763 г. сражение ханските войски имали реален шанс да победят, но поради тактическа грешка на Телец византийците постигнали успех. Триумфиращ, Константин V влязъл в Константинопол, водейки оковани пленените български войници, които по негово нареждане били избити от гражданите.
Поражението, претърпяно от Телец при Анхиало, решило и неговата съдба. Недоволни от дадените жертви през 763 г. великите боили издигнали на ханския престол Сабин, който принадлежал към рода Вокил.
Новият хан не се осмелил да организира военни действия срещу империята, като вместо това предпочел да осигури мир. Константин V обаче, който възнамерявал да унищожи напълно България, мислел, че е дошло време да нанесе решителния удар. Подготвен бил може би най-опасния поход срещу българите. Флота от 2600 кораба била изпратена при пристанищните градове Месемврия и Анхиало, откъдето войските трябвало да навлязат в България. Императорът с друга войска преминал Тракия и разположил стана си при прохода Верегава. Стреснат от внушителната военна сила на византийците, хан Сабин поискал да сключи мир, на което императорът отказал. Както свидетелстват изворите, в този критичен момент на помощ на българите се притекли природните стихии. Задухал силен северен вятър, който тласнал корабите към брега, където голяма част от тях са разбили, а войниците на борда им се издавили. Неподготвени и смутени, византийците трябвало да се завърнат в Константинопол, като по този начин походът срещу България бил осуетен.
След тези събития (вероятно от лятото на 765 г.) Сабин започнал мирни преговори с империята, което предизвикало недоволството на боилите. Те свикали народен събор, чиято цел била свалянето на хана от престола. За да избегне готвеното съзаклятие, през 766 г. Сабин избягал в Константинопол и подирил защитата на императора.
За свой наследник Сабин оставил Умор (Умар), също от рода Вокил. Новият хан продължил политическия курс на Сабин, но не срещнал подкрепата на боилите. Той се задържал на власт само 40 дни и бил свален. Очевидно е, че висшите среди на прабългарите не били в състояние да намерят личност, която да поеме здраво властта в ръцете си и да изведе страната от безпътицата.
След свалянето на Умор боилите издигнали на ханския престол Токту. И той стоял начело на държавата само около 1 година (766-767 г.). По неизвестни причини още от началото на своето управление, новият хан се натъкнал на съпротивата на част от билите. Междуособиците се завихрили с нова сила. По същото време византийската войска се явила по море в Североизточна България. Токту и поддържащите го боили се оттеглили някъде към Лудогорието или Добруджа, но там били убити от византийците.
Следващият български хан, избран от боилите, бил Паган (767-768 г.). Той се заел да постигне мир с Византия, като за целта оглавил българското пратеничество до императора в Константинопол. Преговорите завършили със сключването на мир, който обаче за Константин V бил само привиден. Воден от завоевателските си амбиции спрямо България императорът успял с измама да залови вожда на племето севери, чиято задача била отбраната на източните старопланински проходи. Разчитайки на намалената бдителност поради мирните преговори и на отслабената защита на изток, Константин V Копроним нахлул в българските земи през един от източните проходи на Стара планина. Императорът и неговата войска обаче срещнали неочаквана съпротива. Те успели да стигнат до р. Тича (дн. р. Камчия) и да опожарят някои аули, след което безславно се завърнали във византийската столица.
Паган обаче бил държан отговорен за лековерието, с което улеснил нахлуването на императорската войска и за невъзможността да се възползва от неуспеха на последния византийски поход. Положението му станало несигурно. Той се опитал да избяга и стигнал до Варна, но там бил убит от слугите си.
Начело на българската държава застанал хан Телериг.
В историческата литература съществуват две мнения, които обясняват тази политическа криза, застрашила сериозно устоите на страната. Според едното корените й били свързани с двата основни етнически елемента в държавата – прабългарския и славянския; тя била израз на една колкото политическа, толкова и етническа борба, която трябвало да определи кой от двата елемента постепенно ще погълне другия. Борбата обаче била отклонена от естествения й ход, тъй като в нея се намесил византийският император. Той не подкрепял целите нито на прабългарите, нито на славяните, а се стремял да отслаби и двете враждуващи общности, за да унищожи българската независимост. Противниците на тази теория изтъкват като аргумент за несъстоятелността й факта, че в борбите за ханската власт участвали само представители на прабългарската аристокрация, главно принадлежащи към родовете Укил и Угаин. Представители на славяните не били издигнати начело на държавата и следователно едва ли може да се говори за тях като за претенденти за престола.
Според другото мнение в тогавашното българско общество се очертали също две течения, но не на етническа почва, а във връзка с въпроса за отношението към Византия и към нарастващата заплаха от нейна страна. Привържениците на едното течение смятали, че изходът от застрашеното положение трябва да се дири в помирението с византийските управници, а привържениците на другото течение виждали истинските цели на византийската политика и съзнавали, че спасението на държавата зависи единствено от възможността да се постигне вътрешно обединение и да се води активна отбрана. Според второто мнение задачата на славяните била да образуват първата и главна преграда срещу византийския натиск през проходите на Стара планина – и действително те докрай останали верни на това свое задължение.
Така двете обяснения на политическата криза от края на 8 в. не само определят различно нейната същност, но поддържат и напълно противоречиви становища относно мястото и ролята на славяните в нея.
Едва при хан Телериг (768-777 г.) вътрешното положение започнало да се стабилизира. За разлика от своите предшественици хан Телериг проявил не само качества на военачалник, но и дипломатическа хитрост. Той успял да се справи с византийските привърженици в България и по този начин разбил окончателно надеждите на Константин V да разгроми българската държава. Хронистът Теофан разказва как след като научил, че императорът узнава намеренията му от неговите собствени приближени, хан Телериг изпратил на Константин V писмо, в което го уведомявал, че възнамерява да избяга от страната си и да се присъедини към него. Ханът молел императора да му съобщи имената на своите съюзници в ханския дворец, за да им се довери и те да му помогнат при бягството. Константин V Копроним лековерно се излъгал от измамното писмо и писал на хан Телериг всичко, което го интересувало. По този начин българският владетел се справил с изменниците.
Процесът на вътрешна стабилизация продължил и при хан Кардам (777-803 г.). След успешна война, през 792 г. бил сключен мирен договор, съгласно който Византия възобновявала плащането на ежегоден данък.
Краят на осмото столетие донесъл дългоочаквания отдих на българската държава. Борбата за власт и надмощие между прабългарските родове стихнала. Славяни и прабългари за сетен път се убедили, че единодействието е най-верният път за отстояване на политическата независимост. Византия, която дълго време приемала обединението на двата етноса като нещо временно и нестабилно, трябвало да се примири с факта, че вече не е пълновластен господар на Балканския полуостров.
След смъртта на хан Кардам през 803 г., българският престол бил зает от хан Крум, който станал родоначалник на една от най-бележитите династии на Първата българска държава, управлявала почти до края на 10 в. Според едно сведение от 10 в. родът му произхождал от прабългарите, които обитавали областта Панония. Новият владетел се отличавал с упорит и енергичен характер в преследване на предначертаните цели.
Началото на Крумовото управление съвпаднало с издигането на франкската държава, която при Карл Велики се превърнала в могъща военнополитическа сила. През 800 г., навръх Коледа, римският папа коронясал франкския владетел за “император на римляните”. След близо три века легендата за римското величие отново възкръснала. Франкската империя, или както предпочитали да я наричат римските прелати – Свещената римска империя, се простирала от р. Ебро в Испания до земите на Средния Дунав.
По това време северозападен съсед на българите бил Аварският хаганат. В края на 8 в., около 803 г., неговата източна част била покорена от франкските войски. Възползван от това обстоятелство, хан Крум нападнал през 805 г. отслабения хаганат и окончателно помел остатъците от някога могъщото военно-племенно обединение. В български ръце попаднали обширни области между Дунав и Карпатите. В новите територии имало изобилие от руди и каменна сол – два особено ценни в онази епоха артикула.
Покорени били някои славянски племена, които живеели западно от р. Тимок – тимочани, браничевци и абодрити. Извършените завоевания били важни в икономическо и стратегическо отношение. Те превърнали България и Франкската империя в непосредствени съседи по Средния Дунав и утвърдили положението на Крумовата държава в Централна и Източна Европа.
Около времето на тези събития започнали брожения сред византийските славяни. Те гледали с надежда към българската държава, чиято мисия на Балканите била да стане техен обединител.
През 807 г. хан Крум подкрепил разбунтувалите се славяни с внезапен поход по долината на р. Струма.
Енергичните външнополитически ходове на хан Крум предизвикали тревога у Византия. Някогашната мечта да бъде нанесен смъртоносен удар на България отново обладала управляващите кръгове.
За българо-византийските отношения в годините на управление на хан Крум отново най-ценна информация се съдържа в творбите на византийските хронисти Теофан и Никифор. Особено подробен за военните действия между двете държави в този период е Теофан. Интересни данни за българската история за периода 803-814 г. могат да се открият и в произведенията на западни историци и хронисти. Така например Айнхард, един от най-осведомените съвременни автори е много близък на императора на Франкската империя Карл Велики, отбелязва за военните действия между хан Крум и Византия, а също описва гибелта на император Никифор. Същите събития са засегнати и от авторите на “Универсална хроника”, на “Кратки Лаурисенски летописи”, на “Фулденски анали”, на “Ламбецийския франкски летопис” и на “Регинонската хроника”.
През 807 г. император Никифор I Геник организирал поход срещу българските земи, но насред път бил принуден да се върне обратно след като научил, че в Цариград се готви заговор срещу него.
Враждебните действия на византийците дали повод на хан Крум да предприеме ответен удар. През 808 г. българите пресрещнали и разбили един византийски отряд някъде по долното течение на р. Струма. Те ограбили хазната със заплатите на византийските войници, в следствие на което в ръцете им попаднали богати трофеи на стойност 1100 литри злато.
През 809 г. хан Крум насочил своя удар срещу ключовата крепост Сердика, наричана от местните славяни Средец. Местният гарнизон оказал продължителна съпротива, но накрая сложил оръжие. Разгневен от проявената упоритост, хан Крум наказал със смърт част от заловените граждани и военачалници в града. След това заповядал да сринат крепостните му стени. Присъединяването на Средец и неговата област било важно завоевание, което създавало благоприятни предпоставки за по-нататъшно настъпление в посока към Македония.
Успехите на българското оръжие предизвикали сериозно безпокойство в Константинопол. В началото на 811 г. Никифор I подготвил нов поход, този път срещу столицата Плиска. Намерението му било да ликвидира българската държава, за което преди него мечтаели и други императори. За целта Никифор свикал под знамената много прочути патриции и отбрани отряди от “златната младеж” под командването на престолонаследника Ставракий. Заедно с армията се движели и отряди бедняци с леко въоръжение, които се надявали на изобилна плячка в българските земи.
Внезапното нахлуване на Никифор изненадало българския владетел, който по това време се намирал извън столицата Плиска. Императорът бил сигурен, че ханът няма сили да противостои на елитната армия. Така мислел и Крум, затова когато нашествениците достигнали крепостта Меркели в Тракия, той побързал да предложи мир. Императорът обаче надменно отхвърлил предложението. Тъй като главните старопланински проходи били добре охранявани, византийската армия се принудила да потърси обходни пътища, по които скоро се озовала пред стените на Плиска. На път за столицата византийците се сблъскали с два големи български отряда, които обаче не успели да спрат стремителното настъпление на противниците и били разбити.
Защитниците на Плиска не били достатъчно и след продължителна ожесточена съпротива се предали. Императорът се отнесъл твърде сурово с победените. По негова заповед града бил разграбен и опожарен. Напълно били разрушени и дворците на българския хан. Опиянени от постигнатата победа, византийските войници се отдали на грабеж. Жертва на мечовете им станали не само мъжете, но също така жените, старците и дори невръстни кърмачета. Съществува хипотеза, според която хан Крум избрал такава военна тактика, че целенасочено позволил на императора да превземе и оплячкоса столицата.
В тази тежка обстановка хан Крум направил последен опит да уреди конфликта с мирни преговори, като увещавал нашественика да се задоволи с постигнатото и да се оттегли. Но опиянен от победите си, императорът останал глух и към това предложение. Мислейки, че мощта на България е окончателно съкрушена, той и този път отказал да преговаря. Това обаче му коствало скъпо. Хан Крум мобилизирал всичко годно да носи оръжие – в това число жените и аварските военнопленници.
Доловил опасното раздвижване сред българите, императорът побързал да се оттегли южно от Стара планина, но вече било твърде късно. По нареждане на хан Крум проходите на планината били завардени, а на всички достъпни места – разположени засадни части.
На връщане към Константинопол оттеглящата се византийска армия била причакана във Върбишкия проход от българите, които устроили изкусна засада. В ранните зори на 26 юли 811 г. те предприели стремително нападение и в настъпилата сеч “загинала – както пише Теофан – цялата християнска красота”. Главния удар се стоварил върху лагера на императорския отряд. Последвало катастрофално поражение на византийците. Още същия ден в нозете на хана бил посечен пленения император Никифор Геник, а неговият син Ставракий по чудо избегнал възмездието и тежко ранен се добрал до Константинопол.
Погромът на византийската войска и особено злощастната смърт на император Никифор намерили дълбок отзвук в тогавашния свят. Съвременниците на тези събития от византийски и западен произход не пропускат да отбележат в съчиненията си за безславния край на императора. Летописецът Теофан разказва, че хан Крум наредил от черепа на Никифор да бъде изкована сребърна чаша. С нея той вдигал наздравица със славянските велможи. По всичко изглежда, това бил особен ритуал, характерен за прабългарската религия, чрез който скритата сила на убития противник преминавал у неговия победител.
Блестящата победа вдъхнала увереност на хан Крум и у него назряла идеята да щурмува столицата на империята. Така в началото на 9 в. българите за първи път предявили открито своите претенции към “Втория Рим” – Константинопол.
По същото време престолонаследникът Ставракий, който се спасил от клането при Върбишкия проход, бил принуден да абдикира от престола, поради тежкото нараняване, което получил по време на битката. Властта преминала в ръцете на зет му Михаил I Рангаве. Нерешителен и лесно податлив на внушения от лоши съветници, новият император заявил, че ще продължи войната, въпреки уплахата от устрема на българите.
Сраженията се поели на широк фронт – от Югоизточна Тракия до долината на р. Струма.
През 812 г. бил превзет град Девелт (близо до дн. гр. Бургас). Част от жителите му били изведени от града и преселени в земите на “Отвъддунавска България”. За да затвърди своята власт в Тракия, хан Крум започнал да провежда изселническа политика по отношение на населението от византийски произход. Подобна съдба сполетяла близо 10 000 жители на Тракия. Устремното нападение на българите създало голяма паника в областта. Населението масово напускало малките селища и търсело убежище в големите градове и защитените крепости. Тъкмо тогава паднала Месемврия (дн. Несебър) – важен крайморски център. В града Крумовите войници пленили 36 медни сифона за изстрелване на прочутия “гръцки огън” – секретно оръжие, което византийците пазели в дълбока тайна.
На следната година, след като византийците отказали да възстановят мирния договор от 716 г., хан Крум отново нахлул в Тракия. На 22 юни 813 г. той нанесъл ново тежко поражение на императорските войски край крепостта Версиникия (Тракия), което коствало и трона на Михаил Рангаве.
Очаквайки скорошен удар срещу столицата, новият император Лъв V Арменец я подготвил за продължителна отбрана. Както се очаквало, на 17 юли 813 г. хан Крум се явил под стените на Константинопол. Там, пред смаяните погледи на византийците, ханът извършил жертвоприношения и езически гадания за изхода от предстоящата обсада. В тази критична ситуация, императорът предложил привидно мир, но неговото тайно намерение било да примами и убие българския владетел. Хан Крум си давал сметка за отбранителните възможности на византийската столица и нямал намерение да предприема неподготвен една рискована обсада. Ето защо той приел предложението за мирни преговори и се явил на уреченото място. Византийците грижливо подготвили засадата и се постарали да приспят бдителността на хана. Но в последния момент той разбрал какво ще последва, метнал се на коня си и побягнал. Въпреки че бил посипан със стрели, ханът се отървал невредим. Убит бил неговия помощник, а някои от придружаващите го лица попаднали в плен. Разгневен от нечестната игра, българският владетел заповядал да бъдат сринати до основи всички църкви и манастири в околностите на Константинопол.
Наскоро след това започнала мащабна подготовка за щурмуването на непревземаемия град. Летописците съобщават, че ханът въоръжил тридесетхилядна войска, “изцяло облечена в желязо”. Построени били стенобитни машини и различна друга бойна техника. Пет хиляди обковани в желязо волски каруци трябвало да пренесат обсадната техника до стените на византийската столица. И тъкмо когато паниката обзела жителите на града, до Константинопол достигнала вестта за внезапната кончина на българския владетел, който се споминал от сърдечен удар на 13 април 814 г. Щурмът на византийската столица бил отложен, но като неприятел Византия била отстранена за близо един век.
Обстоятелствата около смъртта на хан Крум пораждат редица въпросителни, поради което в историографията са изказани различни хипотези. Според “Скриптор Инцертус” (анонимен византийски източник) “ханът завършил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ушите и ноздрите му бликнала кръв”.
Описанието навежда на предположението за сърдечен удар, но не се изключва и съмнението за насилствена смърт.
В друго известие се съобщава, че “Крум завършил зле живота си”. В българския превод на “Менеалогия” на Василий I се казва, че “Крум ослепял заради греховете си и бил намразен от своите хора, които го удушили с въжета”.
Това известие кара някои изследователи да предполагат “сакрално цареубийство”, според което силата на умъртвената жертва преминава изцяло върху нейния приемник. Косвени данни за подобни обичаи при българите дават и някои арабски автори, според които, когато душели жертвата, от устата и ушите й руквала кръв. Съпоставянето на тези и други данни насочва към извода, че обстоятелствата около смъртта а хан Крум не са напълно изяснени и предположението за сакрално цареубийство не е лишено от основания.
Със смъртта на хан Крум българите загубили един от своите най-енергични и смели владетели. По време на неговото управление, само за едно десетилетие, България разширила значително своите територии и се превърнала наред с Византия и Франкската империя в третата най-влиятелна европейска сила. Българският владетел се отнасял сурово и безпощадно към противниците си и не случайно народното предание прибавило към името му прозвището “Страшни”.
За съжаление за вътрешнополитическата дейност на хан Крум изворите не са така богати и многобройни. За нивото на военната техника на българската войска черпим информация от “Скриптор Инцертус” (анонимна византийска кратка хроника), където се изброяват бойните средства, произвеждани в България.
Красноречиви свидетелства за делата на хана са достигналите до нас каменни надписи, които по негово нареждане били изсичани, за да ознаменуват победите на българското оръжие. Някои надписи са лаконични и носят само името на крепостта, край която се е състояло сражението, а други разказват с повече думи за делата на хана. Така например, Хамбарлийският надпис, носещ името на мястото, където е намерен – Хамбарлий, дн. с. Маламирово, описва административното устройство, което хан Крум се е опитал да въведе в българските земи в Тракия. От надписа научаваме, че българският владетел поверил управлението на завоюваните земи в ръцете на неговите най-близки помощници. Централната част на новите територии била дадена на брат му. Лявата част се управлявала от кавхан Иратаис, а дясната – от ичиргубоила Тук.
Стремежите на хан Крум да централизира обширната държава намерили израз не само в уредбата на тракийските земи, но и в неговия най-значителен вътрешнополитически акт – първото българско законодателство.
Текстът му не е запазен в оригинал, а под формата на преразказ в една византийска енциклопедия от 10 в. – т.нар. Лексикон на Свидас. Там се разказва, че след като разгромил аварите, хан Крум събрал пленените велможи и ги разпитал какви са причините за пропадането на аварската държава. Аварските първенци му посочили като главни причини за това пиянството, клеветничеството, кражбите и други пороци, които се ширели из населението. Впечатлен от разказа, хан Крум “свикал всички българи” и издал своите закони.
Новите закони гарантирали защитата на частната собственост от посегателства на крадци, определяли се строги мерки срещу клеветниците и пияниците. Пристъпилите закона се наказвали с отнемане на имота, отрязване на крайниците или смърт. Особено интересен е един параграф, който постановявал, че на просяците трябвало да се дава толкова, че да не просят повече. Късните сведения за законодателството ни задължават да бъдем скептични в оценката му. В този си вид наказателните разпоредби едва ли са могли да заместят напълно обичайното право на прабългари и славяни, което си оставало основен правен регулатор на обществения живот. Така например, не може да се приеме без резерви твърдението, че за да се пребори с пиянството хан Крум заповядал да бъдат изкоренени лозята в България.
Независимо от всичко издаването на законите може да се приеме за важна крачка към централизиране на българската държава и преодоляване на съществените различия между славяни и прабългари. Законодателството е доказателство и за настъпилите изменения в социалната структура на българското общество през 9 в., свързани с появата и налагането на феодалните отношения.
Изворите съобщават, че наследникът на хан Крум не заел веднага бащиния си престол поради династична криза. Едва година по-късно, през 815, начело на държавата застанал хан Омуртаг.
За разлика от своя баща новият владетел проявил предпочитание към дипломатическите средства в уреждане на отношенията с Византия. България се нуждаела от мир и съзидателна външна политика, която да довърши наченатото при великия хан. Все още личали пораженията от наскоро приключилата война, в руини била и самата столица Плиска. При тези обстоятелства българската държава била заинтересована, а Византия приела с охота мирните преговори. Към тях хан Омуртаг бил подтикнат след едно неуспешно за българите сражение край крепостта Бурдидзо (Тракия), а така също и поради замисляния от византийците съюз с Франкската империя.
През 815 г. между България и Византия бил сключен 30-годишен мирен договор, чийто текст узнаваме от т.нар. Сюлейманкьойски надпис, носещ името на селото, където е открит – Сюлейманкьой, дн. с. Сечище, Шуменско. С клаузите на договора на първо място се уреждала границата между двете държави в Тракия. Определял се и начина за размяна на военнопленници. Срещу пленените византийци хан Омуртаг поискал славянското население от пограничните области, което съгласно договора оставало под византийска власт. Това споразумение ясно показва основната цел във външната политика на българските ханове – приобщаване към България на славяните, намиращи се в пределите на империята.
Интересен е разказът във византийските хроники за церемонията, извършена при сключването на мира. За да се гарантира по-здраво постигнатият съюз, българите приели да се закълнат по християнски, а император Лъв V Арменец се задължил да извърши сложния церемониал на езическата клетва. Той излял на земята чаша вода, обърнал към земята конско седло и вдигнал над главата си сноп трева заедно с тройно сплетени кожени ремъци. От своя страна Омуртаг се заклел над християнския кръст.
До края на управлението си Омуртаг строго се придържал към клаузите на мира. Израз на добрите отношения била помощта, която българите оказали през 823 г. на император Михаил II, за да потуши опасен бунт, ръководен от претендента за императорската корона Тома Славянина.
За военните действия, които българската държава води на североизток, информацията е твърде оскъдна, поради липса на изворови сведения. Не така обаче стоят нещата при българо-франкските отношения през разглеждания период. Мирът с Византия дал възможност на хан Омуртаг да обърне по-сериозно внимание на северозапад, където назрявали сериозни събития. Франкските хронисти дават сведения за българо-франкските преговори, за избухването на конфликт между двете държави и за пълната решимост на хан Омуртаг да прибегне дори до война, но да запази интересите на своята държава. Най-прецизен в информацията е летописецът Айнхард. Сведения се съдържат и в хрониката на Михаил Сирийски.
През 818 г. по неизвестни причини присъединените след разгрома на Аварския хаганат славяни по средното течение на р. Дунав отхвърлили властта на Плиска. Тимочаните, браничвците и абодритите, възползвани от автономията си, поискали да признаят върховенството на Франкската империя. Първоначално, верен на своята външнополитическа линия, хан Омуртаг се помъчил по дипломатически път да убеди император Людовик Благочестиви да не приема славяните. Проводени били последователно три български пратеничества до франкския двор, но те получили уклончиви и неясни отговори. Това принудило хана да премине към решителни действия.
През 827 г. две български флоти навлезли по течението на река Драва и с оръжие заставили отцепилите се племена да признаят върховенството на Омуртаг. Ударът бил толкова неочакван, че франките не успели да се притекат на помощ на славяните. Тимочаните, абодритите и браничевците отново били върнати в състава на българската държава. За да пресече други подобни опити, ханът заповядал да бъдат изгонени техните князе, като на мястото им назначил свои верни наместници.
Две години по-късно, през 829, българите повторили похода и затвърдили властта си над среднодунавските славяни.
На североизток пък българската армия достигнала бреговете на р. Днепър, отблъсквайки, според едни историци, хазарите, а според други – маджарите.
През управлението на хан Омуртаг била извършена важна военно-административна реформа. Тя се явява като продължение на наченатото от хан Крум централизиране на държавната власт и премахване на различията между славяни и прабългари.
Хан Омуртаг изоставил вече ненужната полуавтономия на славянските племена като с това сложил край на административния дуализъм. Било създадено ново административно деление, което обхванало цялата територия на страната. България била разделена на военно-административни области – т.нар. комитати, които се ръководели от комити. Съставът на местните управители (комитите) се определял и лично зависел вече пряко от хана и неговите най-близки помощници. По този начин се постигало единство и се засилвали монархическите прерогативи на централната власт.
Комитатите били десет на брой – девет “външни”, в които се разпореждали комитите и един “вътрешен”, ръководен лично от хана или т.нар. “вътрешни боили”. Този “вътрешен” комитат бил районът около столицата Плиска, който се ползвал с особен статут.
Близо до хана били първите му помощници във властта – кавхана и ичиргубоила. Кавханът принадлежал към великите боили. Той имал важни военни и дипломатически функции. Когато се налагало, той замествал хана във всичко. Друг висш сановник в управлението на страната бил ичиргубоилът. Той изпълнявал функциите на управител на вътрешните крепости. За да се справя със задълженията си, ичиргубоилът разполагал с добре въоръжена военна дружина. Ханът взимал всички важни решения с помощта на боилския съвет (болярския съвет / съветът на боиладите). В него влизали най-родовитите членове на българската аристокрация, както и славянските князе.
Настъпили промени и в организацията на българската армия. Първоначално тя се набирала отделно от родовете на прабългари и славяни. В началото на 9 в. започнала постепенно да се оформя единна армия, състояща се от две части – постоянна дружина на хана и опълчение, събирано в случай на нужда. Българската армия била добре организирана военна сила. В нея царял строг ред и дисциплина. За проявена немарливост към оръжието или към бойните коне войниците изтърпявали строго наказание, включително и смърт.
Относителното спокойствие, при което преминало управлението на хан Омуртаг, дало възможност за разгръщане на значителна строителна дейност. В различни части на българската държава били построени нови дворци-крепости.
За активната строителна дейност на хан Омуртаг съществуват археологически разкопки, които разкриват значимостта на това велико дело на българския владетел. За строителната дейност извън столицата свидетелстват мемориалните каменни надписи, някои от които са съхранени до наши дни. Известен е т.нар. Чаталарски надпис, изсечен на голяма каменна колона, открита в село Чаталар, дн. село Хан Крум. От този надпис научаваме, че по заповед на хана бил построен един дворец край р. Тича. Друг надпис, пазен сега в църквата “Св. 40 мъченици” във В. Търново и наречен поради това Търновски, ознаменува строежа на дворец-крепост край р. Дунав.
Но преди всичко хан Омуртаг окончателно възстановил опожарената столица Плиска. Отвън града бил ограден със защитен вал. Пред дългия насип имало дълбок ров, пълен с вода. Зад укреплението се простирал Външният град, в който живеело обикновеното население. Каменна стена, висока 12 метра, отделяла Вътрешния град от останалата част на Плиска. Проходите на нейните порти били двойно подсигурени – затваряли се с падаща врата (катаракта) и с масивни двукрили врати. Във Вътрешния град, върху развалините на Крумовия дворец, израснал нов с по-малки размери, но с една внушителна Тронна зала. Тя била заобиколена от култови и жилищни сгради, от занаятчийски квартали и тържища. Третият укрепителен пояс, наричан Малък дворец, се намирал в централната част на каменната крепост. Бил защитен с тухлена стена. Подземни проходи извеждали от него към Вътрешния град. Езически храм на Тангра, голямо водохранилище и алея с каменни колони с имената на покорените в Тракия градове допълвали архитектурата на дворцовия център.
Хан Омуртаг не преставал да се грижи и за сигурността на държавата. Той укрепил границите на България със защитни валове. Най-впечатляващ от тях бил окопът “Еркесия”, дълъг над 130 км, който защитавал южните предели на България.
Византийските извори свързват неизменно името на хан Омуртаг с усилени гонения срещу християните. Всички сведения за гоненията на християните по времето на хан Омуртаг идват от византийските автори Теофилакт Охридски, Теодор Студит, Продължителя на Теофан, Скилица и някои други.
Новата вяра започнала да се разпространява в България главно посредством византийските пленници. Жертва на преследванията станали голям брой християни, които категорично отказвали да изоставят вярата си. Гоненията били предприети не толкова поради верска нетърпимост, колкото поради опасения от засилване на византийското влияние в България.
В произведението си “Житието на 15-те Тивериопулски мъченици” Теофилакт Охридски е предал един интересен диалог между византийски пленник и хан Омуртаг, който свидетелства за високото самочувствие на българския владетел и убеждението му, че бащината му вяра не стои по-долу от християнската. Той казал следното: “Не унижавай нашите богове. Че тяхната сила е голяма, за доказателство служи това, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоя Христос беше истински бог, както ти казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте”.
Тревогата на хан Омуртаг имала своите основания, тъй като християнството проникнало и в двореца. Най-големият му син Енравота изоставил бащината си вяра и станал християнин. Заради тази постъпка той бил лишен от правото да наследи престола.
Мирната политика на хан Омуртаг, строителството и провеждането на административните реформи оздравили държавата, укрепили владетелската власт и издигнали международния авторитет на България.
Омуртаг имал трима сина: Енравота, Звиница и Маламир. Според една хипотеза имената на последните двама показват, че майка им била славянка. Законът изисквал престола да наследи първородният Енравота, но поради християнските му убеждения той бил лишен от това право. Звиница починал млад, така че единственият легитимен претендент за властта останал Маламир. През 831 г. той заел ханския престол и застанал начело на държавата.
Твърде оскъдни са изворовите сведения за външно и вътрешно-политическата дейност на хан Маламир. Частично неговото управление е засегнато от Теофилакт Охридски.
За разлика от Омуртаг Маламир не проявил благосклонност към брат си Енравота и след като не успял да го отклони от христовата вяра, го наказал със смърт. В календара на Българската православна църква паметта на Енравота се чества като един от първите мъченици, пострадали заради Христовото име.
Маламир заел престола малолетен, поради което помощник в управлението станал близкият сътрудник на покойния хан Омуртаг кавхан Исбул. В хрониките и каменните надписи от това време името на кавхана почти винаги се споменава редом с това на владетеля.
През 832 г. българските войски превзели град Филипопол (наричан от славяните Плъвдив), който бил от стратегическо значение за овладяването на Родопската област. Има податки, че в това начинание Маламир бил подпомаган от обитаващите Родопите славянски племена.
Превземането на Филипопол и Родопската област създало сериозни безпокойства в Константинопол. Византийците основателно се опасявали от загубата на контрол върху стратегически важния път “Егнатия одос”, свързващ Драч и Солун с Константинопол.
Ако се съди от текста на един каменен надпис – т.нар. Маламирова летопис, малко преди смъртта на хана добрите отношения с Византия били нарушени.
Краткото управление на Маламир (831-836 г.) донесло определени успехи на българската държава. По всяка вероятност незнайна болест поразила все още младия владетел, който не оставил пряк наследник на трона. Така властта преминала у Пресиян, син на Звиница и племенник на покойния Маламир.
И Пресиян като чичо си Маламир бил малолетен, когато се възкачил на трона (836 г.). Функциите на фактически владетел изпълнявал същият кавхан Исбул, който бил помощник в управлението и на Маламир.
Продължителното управление на хан Пресиян (836-852 г.) било изпълнено с бележити събития, насочени към по-нататъшното териториално разширение на българската държава. За жалост, сведенията за неговите действия са твърде оскъдни. Основната изворова информация за управлението на хана черпим от хрониките на Теофилакт Охридски. Константин VII Багрянородни също дава откъслечни сведения за царуването на Пресиян. Периферни данни се откриват и в житието на Григорий Декаполит и на византийския хронист Георги Монах. За вътрешнополитическата дейност на българския владетел липсват сведения.
Сигурно е, че около 837 г. в Солунската област избухнало въстание на местните славянски племена, което българите охотно подкрепили. За да отвлече вниманието им в друга посока, император Теофил изтеглил с флота насилствено заселените от хан Крум ромеи в Отвъддунавска България. Операцията успяла, но не оказала очакваното влияние върху събитията в Македония.
В отговор на византийските действия хан Пресиян предприел нападение в Беломорието и превзел древния град Филипи (между днешните градове Драма и Кавала), с което напълно прекъснал сухоземната връзка между Константинопол и Солун.
Възползван от заетостта на Византия във войната й срещу арабите, за кратко време хан Пресиян присъединил обширни области от територията на днешна Централна и Западна Македония, както и част т Албания. В български ръце попаднали градовете Прилеп, Охрид и Битоля. Успехите на българското оръжие се дължали до голяма степен на обстоятелството, че славянското население в споменатите области отдавна гравитирало към българската държава и подпомагало Пресияновите войски в техните действия. Славяните гледали с надежда и доверие на Плисковска България, тъй като в нейните предели те можели да запазят своята етническа самобитност и да получат възможност за свободна изява на творческите си възможности.
Разтревожена от проникването на българите в Македония Византия се опитала да настрои срещу тях сръбските племена.
През 839 г. между българи и сърби, които до този момент живеели в мир, избухнала война. Хан Пресиян нахлул в сръбските земи, но претърпял поражение. След тригодишна безсмислена война, мирът между двете държави бил възстановен без териториални промени.
В средата на 9 в. България несъмнено се превърнала в голяма и силна държава и станала един от факторите в Европейския Югоизток. Обширната й територия се простирала от средното поречие на Дунав до р. Днепър и от Карпатите до Бяло море. Въпреки настойчивите опити на няколко византийски императора да унищожат България, младата държава отблъсквала нашествениците и сама преминавала в настъпление. Благодарение на успешната политика на хан Крум и неговите наследници било осъществено политическото обединение на славянските племена от т.нар. “българска” група, обитаващи Мизия, Тракия и Македония. В следствие на задълбочилият се процес на централизация и изграждане на административните институции, България се превърнала в могъща средновековна държава с добре изградени и функциониращи органи на властта. Постепенно силната ханска власт заменила управлението на отделните племенни и родови вождове. Били въведени общи закони, спазвани и от българи, и от славяни. Започнал процесът на създаване на българската народност. Започнало невиждано строителство. Голямата територия, природните богатства и стратегическото географско положение на България спомогнали за активното участие на страната в търговските и политически връзки между Изтока и Запада. Вътрешнополитическата криза, избухнала през втората половина на 8 в. се изразила в династични борби за власт между знатните прабългарски родове. За тези борби съдействали много фактори – непрекъснато подхранваната от страна на Византия военна заплаха, византийските агенти в България, липсата на пълководски и политически качества у отделните ханове, невъзможността да се наложи един силен владетел и пр. При все това обаче, кризата обхванала само върховете на прабългарското общество. Тя не се оказала гибелна за България, защото широките маси от прабългари и славяни подкрепяли силите, които накрая успели да преодолеят византийския натиск и да запазят независимостта на страната. А това говори за издръжливостта и жизнеността на българското общество. Независимо от всичко българската държава била третирана като “варварска”, тъй като не се числяла към семейството на християнските народи. Този въпрос, който опирал и до бъдещето на страната, застанал с цялата си острота пред новия хан Борис. Налице били всички необходими обществено-политически предпоставки за такива съдбоносни за България събития като покръстването и разпространението на славянската писменост.

Хубава си Татковино! My Lovely Fatherland!

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ-ИВАН ВАЗОВ

Именникът на Българските владетели

България- XII - XV век

1185—1187 г.
Освободително антивнзантийско въстание с център Търново, организирано от двамата братя боляри Асен и Петър. В него вземат участие селяните и болярите, недоволни от византийското господство. Въстанието започва при голям ентусиазъм, бързо се разширява извън първоначалния си център, като обхваща и югозападните български земи. Опрени на широката подкрепа на народа Асеновци успяват да организират значителни военни сили срещу византийската власт и да действат едновременно на два фронта. Опитни във военното дело те проявяват стратегическа и тактическа зрелост в борбата срещу противника и съумяват да използват слабостите на намиращата се по това време в криза Византийска империя. Въстанието завършва с пълен успех и с възстановяването на българската държава.

1187 г.
Византийският император Исак II Ангел разбира, че по-нататъшната борба срещу въстаналите българи изисква много големи жертви и е принуден да започне преговори за мир. Враждебните действия са прекратени и между двете страни е сключен мирен договор. След продължителна и упорита борба отново е възстановена българската държава. Сега неин център става Търново. В пределите на новоосвободената държава влиза цяла Северна България от Западна Стара планина до Черно море заедно с Добруджа и областта Загора В Североизточна Тракия. За църковен ръководител на новоосвободената страна е избран търновският митрополит Василий, който получава архиепископскн сан. Наскоро след това събитие той коронясва тържествено Асен за цар на българите.

1188—1196 г.
Управление на Асен I. Той присъединява към България Белградската и Браничевската област. Освобождава Средец (София). Провежда твърда политика против сепаратизма на болярите. Убит с резултат на заговор, на провизантийски настроени боляри. Престолът се заема от Петър, който също е убит от заговор.

1197—1207 г.
Начело на българската държава застава третият от братята Асеновци - Калоян. Той обуздава непокорните болярн и укрепва централната власт. Продължава освободителното дело на братята си. Освобождава от византийците гр. Варна. Сключва уния с папа Инокенгий III. Без да поеме каквито и да било задължения към папския престол, получава редица придобивки, които укрепват международното положение на България. Папата признава кралска титла на българския владетел. Архиепископ Василий е провъзгласен за „примас" (пръв). През 1205 г. Калоят нанася голямо поражение на рицарите от Латинската империя, образувана в резултат на IV кръстоносен поход със столица Цариград. Латинският император Балдуин е пленен и отведен в Търново

1201 — 1202 г.
Сключен е мирен договор между Калоян и Алексей III.

1204 г. — 8. XI
Подписана е уния между Калоян и папа Инокентий III. Българският владетел е коронясай от папското пратеничество.

1218—1241 г.
Управление на Иван Асен II, един от най-бележитите български владетели. Провежда миролюбива външна политика. Границите на България достигат бреговете на Черно, Бяло и Адриатическо море. Нараства международното значение на българската държава. Вътрешната политика на Иван Асен II се характеризира с ограничаване на сепаратистичните тенденции на едрите феодали и с подчертана толерантност спрямо богомилите. Възстановено е патриаршеското достойнство на българската църква (1235 г.). Подем на градостроителството и икономиката. Започва сеченето на първите български монети.

1230 г. — 9. III
Северозападно от Хасково, при Клокотница, в решителна битка Иван Асен II нанася тежко поражение на епирския император Теодор Комнин. Войските на Комнин са разбити; самият той попада в плен и е отведен в Търново. Победата на Иван Асен II е преломен момент в политическите отношения на Балканския югоизток. Епирската държава е почти унищожена, а като първостепенна сила на полуострова се издига България.

ХIII-ХIVв.
През този период материалната и духовната култура на българския народ бележи забележително развитие. Във възход са архитектурата и изобразителното изкуство. Издигат се значителни градове като Търново, Видин, Никопол, Ловеч, София, Мелник, Несебър, Варна, Калиакра, Червен и др. Възниква Търновската живописна школа. Иконописта предлага блестящи постижения в стенописите на Боянската. църква, в манастирите в Земен, в Иваново, в Несебър и София. Художествените занаяти — резбарството, керамиката, кованото желязо и др. — са в разцвет. Представителите на Търновската книжовна школа — Патриарх Евтимий, Киприян, Григорий Цамблак, Константин Костенечки и др. развиват българската просвета, която намира прием и в другите славянски страни: в Русия, Сърбия, а така също и във Влашко. Един от бележитите писатели на Европейския Югоизток, патриарх Евтимий написва редица произведения, които се ценят високо в православния свят. Той провежда реформа на книжовния език. Наред е официалната литература, свързана с православната църква, е създадена богата апокрифна книжнина, която отразява мислите и настроението на недоволните селски и градски маси.

Втората половина на XIII в.
При наследниците на Иван Асен II България започва видимо да отслабва. Феодалните отношения са силно развити, нарастват сепаратистичните тенденции, България губи значителни територии на северозапад, в Тракия и Македония. Водят се междуособни борби за престола, в резултат на които държавата се разпада на отделни владения, управлявани от местни болярско-княжески династии. Нараства феодалната експлоатация над селяните.

1277—1280 г.
Селско въстание начело с Ивайло, предизвикано от тежкото положение на селяните (резултат от силно раззитите феодални отношения и отслабването на централната власт) и татарските нашествия. Избухва в Североизточна България. В хода на въстанието Ивайло е провъзгласен за цар (1278 г.). Убит е от татарите.

XIV в.
Продължава развитието си антифеодалната и антицърковна мисъл на българския народ, обусловена от нарастващото недоволство на градската беднота и зависимото селячество. В Търново се разпространява богомилството от Кирил Босота и поп Стефан. Същевременно то оказва още през предишните столетия силно влияние върху дуалистичните еретически движения на катарите и албигойците в Италия и Франция. С прогресивните за времето си идеи, богомилството изиграва важна роля в развитието на идеологическата мисъл в Европейския средновековен свят. Наред с богомилството започва да се разпространява адамитството, а също така и ереста на „юдействуващите". В България прониква и учението на Варлаам и Акиндин, противници на исихазма. В подем е самият исихазъма, който се разпространява главно сред монашеството. Опряна на светската власт, православната църква подлага на ожесточено преследване еретиците. През 1211 г. в Търново, столицата на България е свикан противобогомилски събор, а през 1360 г. има събори срещу богомилите, адамитите и варлаамите.

1331 — 1371 г.
Управление на цар Иван-Александър, от династията на Шишмановци. Чрез сполучлива война с Византия (битка при Росокастро 1332 г.) той възвръща към българската държава земите между р. Тунджа и Черно море. С умели дипломатически действия получава няколко се верородопски крепости и гр. Пловдив. През управлението му се засилват сепаратистичните стремежи — обособява се Добруджанското княжество. Сам Иван Александър допринася за политическото раздробяване на държавата, като я разделя между синовете си Иван Шишман (Търновското царство) и Иван-Срацимир (Видинското царство). Насърчава външната търговия (търговски договор с Венецианската република, 1352 г.).

1352 г.
Начало на османското проникване на Балканския полуостров.

1355 г.
Сключен е българо-византийскм съюз, скрепен е брак между синът на Поан V Палеолог — малолетният Андроник и дъщерята на Иван Александър — Кераца. Главна цел на този съюз е борба срещу османското настъпление.

1364 г.
Българо-византийска война, предизвикана от териториален спор за черноморските градове. Нарушавайки договора от 1332 г. Йоан V Палеолог завзема Анхиало и обсажда Месемврия. Войната завършва с преговори, в резултат на които Иван Александър се съгласява да изплати разходите по войната, а Йоан Палеолог вдига обсадата и се връща в Цариград. Анхиало и Месемврия остават в пределите на България.

1371 г.
Самостоятелните владетели на Средна н Южна Македония — Вълкашин и Углеша организират поход срещу турците. В решителна битка при крепостта Черпомен (близо до Одрин) те претърпяват пълно поражение и заедно с голяма част от войниците си загиват в боя.

1371 — 1393 г
Управление на Иван Шишман, владетел на Търновското царство. За да спре нашествието на османските турци, той става васал на султан Мурад I и дава сестра си Мара (Кера Тамара) за негова жена. През юли 1393 г. османски войски завладяват Търново. Иван Шишман е пленен в Никопол н убит по нареждане на султана.

1396 г.
Отслабена вътрешно, въпреки героичната съпротива на българския народ, България е завладяна от османските турци. Унищожена е независимостта на българската църква. Българският народ е подложен на тежък гнет и религиозна дискриминация.

XV в.
Период на османско владичество. Завоюването на страната от османските турци довежда до унищожаване на държавната и църковната организация, на стопанството, на културните достижения. В завзетите земи османците налагат нова система на обществено-икономически отношения, далеч по-примитивна в равнището си — османския феодализъм с подчертано военен облик. С установяването на чуждата власт българският народ е откъснат от общото развитие на Европа. Това допринася за изоставането на българите, поставя пред тях вековна преграда за проникване на напредъка и културата.