Утвърждаване и териториално разширение на България през 9 век

Обединението на славянския и прабългарския етнос, завършило със създаването на българската държава, както и последвалите събития от края на 7 и началото на 8 в. засвидетелствали борбения дух на двете племенни групи и значителния управленчески опит на прабългарите. В стремежите си да завладеят нови територии и да утвърдят властта си над тях първите български ханове доказали своите изключителни пълководски и дипломати-чески качества. Независимо от сериозния външен натиск и сложната вътрешна ситуация, българското общество притежавало достатъчно сили и възможности да затвърди и запази своята независимост. Преодоляването на вътрешнополитическата криза от края на 8 в. и последвалото териториално разширение на българската държава при хан Крум и неговите приемници (803-852 г.) издигнало авторитета на България и я поставило наред с най-могъщите европейски държави от Средновековието. Здравата основа, върху която била изградена, както и завидните държавнически умения на нейните владетели, били достатъчни условия за по-нататъшното стабилно развитие на младата държава през 9 в.
Историята на българската държава през разглеждания период е била нееднократно предмет на изследване от страна на български историци. Въз основа на натрупания фактологически материал бяха написани обобщени съчинения като “История на българите” от Константин Иречек, “История на българския народ” от Петър Мутафчиев и “История на българската държава през средните векове” от Васил Златарски. За обществено-икономическото и културно развитие на България до средата на 9 в. интерес представляват и изследванията на Александър Бурмов – “Феодализмът в средновековна България”; Михаил Андреев и Димитър Ангелов – “История на българската феодална държава и право”; Страшимир Лишев – “За генезиса на феодализма в България”; Григорий Литаврин – “Темпове и специфика на социално-икономическото развитие на средновековна България и сравнение с Византия”; Петър Петров – “Към въпроса за образуване на Първата българска държава”; Борислав Примов – “За икономическата и политическата роля на Първата българска държава в международните отношения на средновековна България”; Л. Йончев – “Някои въпроси относно Крумовото законодателство”.
До средата на 8 в. българската държава укрепнала значително. В историческите извори не се срещат данни за конфликти между България и Византия, което показва, че мирът между тях от 716 г. се е запазил.
През втората половина на 8 в., когато в българо-византийските отношения настъпил прелом, византийските автори Теофан и Никифор отново обръщат поглед към вътрешно- и външнополитическите проблеми на България и започват да описват взаимоотношенията между двете държави и военните действия. Така за вътрешнополитическата криза в българската държава през разглеждания период основните изворови данни се съдържат в произведенията на тези двама византийски историци. Някои откъслечни сведения откриваме и в “Именникът на българските ханове”.
През 721 г. на ханския престол се възкачил Кормесош (Кормесий), за който се счита, че е бил прекият наследник на хан Тервел. Изворовите данни за неговото управление са оскъдни, но според един от надписите около Мадарския конник през този период (721-738 г.) България и Византия продължили да живеят в мир, като империята редовно изплащала годишния данък на българската държава, определен с договора от 716 г.
През 738 г. на престола се възкачил хан Севар, който бил последният български владетел от рода на хан Аспарух – Дуло. Неговото управление продължило до 753/754 г.
През последните десетилетия на 8 в. дотогава мирните българо-византийски отношения били нарушени. След преодоляването на арабската заплаха и заздравяването на вътрешното си положение империята обърнала поглед към северния си съсед и предприела настъпателни военни действия срещу него.
По това време начело на българската държава стоял хан Винех, който през 754 г. сменил хан Севар. Новият владетел бил първият представител на рода Укил (Вокил), който заменил на престола аспаруховата династия Дуло. Отстраняването на рода Дуло от управлението било началото на сериозни политически сътресения в българската държава, които се изразили преди всичко в борбата за власт между отделни прабългарски родове.
Възползвайки се от разразилите се династични борби в България, през 755 г. император Константин V Копроним започнал да укрепва някои от селищата в Тракия, разположени в съседство с българската граница. Това предизвикало недоволство у българите, които поискали данък за тези крепости. Императорът отказал, което за българските управници било достатъчен повод за нарушаване на мирните отношения.
Ханските войски започнали военни действия срещу империята като нахлули в Тракия и достигнали почти до т.нар. Дълга стена (Анастасиевата стена), издигната с цел защита на столицата Константинопол. Според изворите императорът излязъл срещу българите и ги принудил да се спасяват с бягство в земите си. Окуражен от успеха, византийският император предприел поход срещу България от две страни. Флота от 500 кораба навлязла в Дунава през Черно море, а през Тракия настъпила сухопътна войска, предвождана от самият император. Армията се придвижила до крепостта Маркели, където се завързало сражение, което било спечелено от византийците.
Така двата похода на българи и византийци от 755-756 г. бележат началото на дълъг период (755-775 г.), през който Константин V Копроним организирал поредица от походи срещу България с цел да я унищожи.
Според Никифор, след битката при Маркели между България и Византия започнали преговори за мир, който в крайна сметка бил постигнат. В резултат българите загубили териториите си на юг от Стара планина, а за плащането на предишния годишен данък от империята вече и дума не можело да става.
Виждайки естествената връзка, която се създавала между славяните в Македония и българската държава, императорът нападнал и покорил славянските племена на югозапад (в дн. Македония). Хан Винех останал безучастен, което накарало Константин V да навлезе в България. Отправяйки се към центъра на българската държава императорските войски навлезли в клисурата Верегава (вероятно Ришкия проход в Стара планина). Там обаче те били пресрещнати и разбити от българите, които ги обърнали в бягство.
Въпреки това ханът не се възползвал от победата си и не настъпил с войските си през Тракия. Това станало причина за брожения сред висшите кръгове на българската държава, които в крайна сметка довели до насилственото сваляне на Винех от престола.
Династичните борби в страната се разгорили с нова сила. Ханската власт била поета от Телец, който произхождал от рода Угаин. Така със събитията от 759-760 г. била сменена и втората управляваща династия – Вокил.
Хан Телец (760-763 г.) предпочел нападателните действия срещу империята и навлязъл с войските си в Североизточна Тракия, където живеело многобройно славянско население. Част от това население, за да се спаси от опустошителните войни, водени по неговите земи, се изселило в Мала Азия. Друга част пък преминала на страната на българите и участвала в съвместните военни действия.
Междувременно Константин V се подготвил да смаже България чрез нов голям поход, предприет по суша и море. Около 800 кораба били изпратени към Дунава през Черно море, а внушителна сухопътна войска, начело с императора, се отправила към Анхиало, за да навлезе от там в България.
Предизвестени навреме българите заели позиции по склоновете на Стара планина недалеч от Анхиало. В завързалото се на 30 юни 763 г. сражение ханските войски имали реален шанс да победят, но поради тактическа грешка на Телец византийците постигнали успех. Триумфиращ, Константин V влязъл в Константинопол, водейки оковани пленените български войници, които по негово нареждане били избити от гражданите.
Поражението, претърпяно от Телец при Анхиало, решило и неговата съдба. Недоволни от дадените жертви през 763 г. великите боили издигнали на ханския престол Сабин, който принадлежал към рода Вокил.
Новият хан не се осмелил да организира военни действия срещу империята, като вместо това предпочел да осигури мир. Константин V обаче, който възнамерявал да унищожи напълно България, мислел, че е дошло време да нанесе решителния удар. Подготвен бил може би най-опасния поход срещу българите. Флота от 2600 кораба била изпратена при пристанищните градове Месемврия и Анхиало, откъдето войските трябвало да навлязат в България. Императорът с друга войска преминал Тракия и разположил стана си при прохода Верегава. Стреснат от внушителната военна сила на византийците, хан Сабин поискал да сключи мир, на което императорът отказал. Както свидетелстват изворите, в този критичен момент на помощ на българите се притекли природните стихии. Задухал силен северен вятър, който тласнал корабите към брега, където голяма част от тях са разбили, а войниците на борда им се издавили. Неподготвени и смутени, византийците трябвало да се завърнат в Константинопол, като по този начин походът срещу България бил осуетен.
След тези събития (вероятно от лятото на 765 г.) Сабин започнал мирни преговори с империята, което предизвикало недоволството на боилите. Те свикали народен събор, чиято цел била свалянето на хана от престола. За да избегне готвеното съзаклятие, през 766 г. Сабин избягал в Константинопол и подирил защитата на императора.
За свой наследник Сабин оставил Умор (Умар), също от рода Вокил. Новият хан продължил политическия курс на Сабин, но не срещнал подкрепата на боилите. Той се задържал на власт само 40 дни и бил свален. Очевидно е, че висшите среди на прабългарите не били в състояние да намерят личност, която да поеме здраво властта в ръцете си и да изведе страната от безпътицата.
След свалянето на Умор боилите издигнали на ханския престол Токту. И той стоял начело на държавата само около 1 година (766-767 г.). По неизвестни причини още от началото на своето управление, новият хан се натъкнал на съпротивата на част от билите. Междуособиците се завихрили с нова сила. По същото време византийската войска се явила по море в Североизточна България. Токту и поддържащите го боили се оттеглили някъде към Лудогорието или Добруджа, но там били убити от византийците.
Следващият български хан, избран от боилите, бил Паган (767-768 г.). Той се заел да постигне мир с Византия, като за целта оглавил българското пратеничество до императора в Константинопол. Преговорите завършили със сключването на мир, който обаче за Константин V бил само привиден. Воден от завоевателските си амбиции спрямо България императорът успял с измама да залови вожда на племето севери, чиято задача била отбраната на източните старопланински проходи. Разчитайки на намалената бдителност поради мирните преговори и на отслабената защита на изток, Константин V Копроним нахлул в българските земи през един от източните проходи на Стара планина. Императорът и неговата войска обаче срещнали неочаквана съпротива. Те успели да стигнат до р. Тича (дн. р. Камчия) и да опожарят някои аули, след което безславно се завърнали във византийската столица.
Паган обаче бил държан отговорен за лековерието, с което улеснил нахлуването на императорската войска и за невъзможността да се възползва от неуспеха на последния византийски поход. Положението му станало несигурно. Той се опитал да избяга и стигнал до Варна, но там бил убит от слугите си.
Начело на българската държава застанал хан Телериг.
В историческата литература съществуват две мнения, които обясняват тази политическа криза, застрашила сериозно устоите на страната. Според едното корените й били свързани с двата основни етнически елемента в държавата – прабългарския и славянския; тя била израз на една колкото политическа, толкова и етническа борба, която трябвало да определи кой от двата елемента постепенно ще погълне другия. Борбата обаче била отклонена от естествения й ход, тъй като в нея се намесил византийският император. Той не подкрепял целите нито на прабългарите, нито на славяните, а се стремял да отслаби и двете враждуващи общности, за да унищожи българската независимост. Противниците на тази теория изтъкват като аргумент за несъстоятелността й факта, че в борбите за ханската власт участвали само представители на прабългарската аристокрация, главно принадлежащи към родовете Укил и Угаин. Представители на славяните не били издигнати начело на държавата и следователно едва ли може да се говори за тях като за претенденти за престола.
Според другото мнение в тогавашното българско общество се очертали също две течения, но не на етническа почва, а във връзка с въпроса за отношението към Византия и към нарастващата заплаха от нейна страна. Привържениците на едното течение смятали, че изходът от застрашеното положение трябва да се дири в помирението с византийските управници, а привържениците на другото течение виждали истинските цели на византийската политика и съзнавали, че спасението на държавата зависи единствено от възможността да се постигне вътрешно обединение и да се води активна отбрана. Според второто мнение задачата на славяните била да образуват първата и главна преграда срещу византийския натиск през проходите на Стара планина – и действително те докрай останали верни на това свое задължение.
Така двете обяснения на политическата криза от края на 8 в. не само определят различно нейната същност, но поддържат и напълно противоречиви становища относно мястото и ролята на славяните в нея.
Едва при хан Телериг (768-777 г.) вътрешното положение започнало да се стабилизира. За разлика от своите предшественици хан Телериг проявил не само качества на военачалник, но и дипломатическа хитрост. Той успял да се справи с византийските привърженици в България и по този начин разбил окончателно надеждите на Константин V да разгроми българската държава. Хронистът Теофан разказва как след като научил, че императорът узнава намеренията му от неговите собствени приближени, хан Телериг изпратил на Константин V писмо, в което го уведомявал, че възнамерява да избяга от страната си и да се присъедини към него. Ханът молел императора да му съобщи имената на своите съюзници в ханския дворец, за да им се довери и те да му помогнат при бягството. Константин V Копроним лековерно се излъгал от измамното писмо и писал на хан Телериг всичко, което го интересувало. По този начин българският владетел се справил с изменниците.
Процесът на вътрешна стабилизация продължил и при хан Кардам (777-803 г.). След успешна война, през 792 г. бил сключен мирен договор, съгласно който Византия възобновявала плащането на ежегоден данък.
Краят на осмото столетие донесъл дългоочаквания отдих на българската държава. Борбата за власт и надмощие между прабългарските родове стихнала. Славяни и прабългари за сетен път се убедили, че единодействието е най-верният път за отстояване на политическата независимост. Византия, която дълго време приемала обединението на двата етноса като нещо временно и нестабилно, трябвало да се примири с факта, че вече не е пълновластен господар на Балканския полуостров.
След смъртта на хан Кардам през 803 г., българският престол бил зает от хан Крум, който станал родоначалник на една от най-бележитите династии на Първата българска държава, управлявала почти до края на 10 в. Според едно сведение от 10 в. родът му произхождал от прабългарите, които обитавали областта Панония. Новият владетел се отличавал с упорит и енергичен характер в преследване на предначертаните цели.
Началото на Крумовото управление съвпаднало с издигането на франкската държава, която при Карл Велики се превърнала в могъща военнополитическа сила. През 800 г., навръх Коледа, римският папа коронясал франкския владетел за “император на римляните”. След близо три века легендата за римското величие отново възкръснала. Франкската империя, или както предпочитали да я наричат римските прелати – Свещената римска империя, се простирала от р. Ебро в Испания до земите на Средния Дунав.
По това време северозападен съсед на българите бил Аварският хаганат. В края на 8 в., около 803 г., неговата източна част била покорена от франкските войски. Възползван от това обстоятелство, хан Крум нападнал през 805 г. отслабения хаганат и окончателно помел остатъците от някога могъщото военно-племенно обединение. В български ръце попаднали обширни области между Дунав и Карпатите. В новите територии имало изобилие от руди и каменна сол – два особено ценни в онази епоха артикула.
Покорени били някои славянски племена, които живеели западно от р. Тимок – тимочани, браничевци и абодрити. Извършените завоевания били важни в икономическо и стратегическо отношение. Те превърнали България и Франкската империя в непосредствени съседи по Средния Дунав и утвърдили положението на Крумовата държава в Централна и Източна Европа.
Около времето на тези събития започнали брожения сред византийските славяни. Те гледали с надежда към българската държава, чиято мисия на Балканите била да стане техен обединител.
През 807 г. хан Крум подкрепил разбунтувалите се славяни с внезапен поход по долината на р. Струма.
Енергичните външнополитически ходове на хан Крум предизвикали тревога у Византия. Някогашната мечта да бъде нанесен смъртоносен удар на България отново обладала управляващите кръгове.
За българо-византийските отношения в годините на управление на хан Крум отново най-ценна информация се съдържа в творбите на византийските хронисти Теофан и Никифор. Особено подробен за военните действия между двете държави в този период е Теофан. Интересни данни за българската история за периода 803-814 г. могат да се открият и в произведенията на западни историци и хронисти. Така например Айнхард, един от най-осведомените съвременни автори е много близък на императора на Франкската империя Карл Велики, отбелязва за военните действия между хан Крум и Византия, а също описва гибелта на император Никифор. Същите събития са засегнати и от авторите на “Универсална хроника”, на “Кратки Лаурисенски летописи”, на “Фулденски анали”, на “Ламбецийския франкски летопис” и на “Регинонската хроника”.
През 807 г. император Никифор I Геник организирал поход срещу българските земи, но насред път бил принуден да се върне обратно след като научил, че в Цариград се готви заговор срещу него.
Враждебните действия на византийците дали повод на хан Крум да предприеме ответен удар. През 808 г. българите пресрещнали и разбили един византийски отряд някъде по долното течение на р. Струма. Те ограбили хазната със заплатите на византийските войници, в следствие на което в ръцете им попаднали богати трофеи на стойност 1100 литри злато.
През 809 г. хан Крум насочил своя удар срещу ключовата крепост Сердика, наричана от местните славяни Средец. Местният гарнизон оказал продължителна съпротива, но накрая сложил оръжие. Разгневен от проявената упоритост, хан Крум наказал със смърт част от заловените граждани и военачалници в града. След това заповядал да сринат крепостните му стени. Присъединяването на Средец и неговата област било важно завоевание, което създавало благоприятни предпоставки за по-нататъшно настъпление в посока към Македония.
Успехите на българското оръжие предизвикали сериозно безпокойство в Константинопол. В началото на 811 г. Никифор I подготвил нов поход, този път срещу столицата Плиска. Намерението му било да ликвидира българската държава, за което преди него мечтаели и други императори. За целта Никифор свикал под знамената много прочути патриции и отбрани отряди от “златната младеж” под командването на престолонаследника Ставракий. Заедно с армията се движели и отряди бедняци с леко въоръжение, които се надявали на изобилна плячка в българските земи.
Внезапното нахлуване на Никифор изненадало българския владетел, който по това време се намирал извън столицата Плиска. Императорът бил сигурен, че ханът няма сили да противостои на елитната армия. Така мислел и Крум, затова когато нашествениците достигнали крепостта Меркели в Тракия, той побързал да предложи мир. Императорът обаче надменно отхвърлил предложението. Тъй като главните старопланински проходи били добре охранявани, византийската армия се принудила да потърси обходни пътища, по които скоро се озовала пред стените на Плиска. На път за столицата византийците се сблъскали с два големи български отряда, които обаче не успели да спрат стремителното настъпление на противниците и били разбити.
Защитниците на Плиска не били достатъчно и след продължителна ожесточена съпротива се предали. Императорът се отнесъл твърде сурово с победените. По негова заповед града бил разграбен и опожарен. Напълно били разрушени и дворците на българския хан. Опиянени от постигнатата победа, византийските войници се отдали на грабеж. Жертва на мечовете им станали не само мъжете, но също така жените, старците и дори невръстни кърмачета. Съществува хипотеза, според която хан Крум избрал такава военна тактика, че целенасочено позволил на императора да превземе и оплячкоса столицата.
В тази тежка обстановка хан Крум направил последен опит да уреди конфликта с мирни преговори, като увещавал нашественика да се задоволи с постигнатото и да се оттегли. Но опиянен от победите си, императорът останал глух и към това предложение. Мислейки, че мощта на България е окончателно съкрушена, той и този път отказал да преговаря. Това обаче му коствало скъпо. Хан Крум мобилизирал всичко годно да носи оръжие – в това число жените и аварските военнопленници.
Доловил опасното раздвижване сред българите, императорът побързал да се оттегли южно от Стара планина, но вече било твърде късно. По нареждане на хан Крум проходите на планината били завардени, а на всички достъпни места – разположени засадни части.
На връщане към Константинопол оттеглящата се византийска армия била причакана във Върбишкия проход от българите, които устроили изкусна засада. В ранните зори на 26 юли 811 г. те предприели стремително нападение и в настъпилата сеч “загинала – както пише Теофан – цялата християнска красота”. Главния удар се стоварил върху лагера на императорския отряд. Последвало катастрофално поражение на византийците. Още същия ден в нозете на хана бил посечен пленения император Никифор Геник, а неговият син Ставракий по чудо избегнал възмездието и тежко ранен се добрал до Константинопол.
Погромът на византийската войска и особено злощастната смърт на император Никифор намерили дълбок отзвук в тогавашния свят. Съвременниците на тези събития от византийски и западен произход не пропускат да отбележат в съчиненията си за безславния край на императора. Летописецът Теофан разказва, че хан Крум наредил от черепа на Никифор да бъде изкована сребърна чаша. С нея той вдигал наздравица със славянските велможи. По всичко изглежда, това бил особен ритуал, характерен за прабългарската религия, чрез който скритата сила на убития противник преминавал у неговия победител.
Блестящата победа вдъхнала увереност на хан Крум и у него назряла идеята да щурмува столицата на империята. Така в началото на 9 в. българите за първи път предявили открито своите претенции към “Втория Рим” – Константинопол.
По същото време престолонаследникът Ставракий, който се спасил от клането при Върбишкия проход, бил принуден да абдикира от престола, поради тежкото нараняване, което получил по време на битката. Властта преминала в ръцете на зет му Михаил I Рангаве. Нерешителен и лесно податлив на внушения от лоши съветници, новият император заявил, че ще продължи войната, въпреки уплахата от устрема на българите.
Сраженията се поели на широк фронт – от Югоизточна Тракия до долината на р. Струма.
През 812 г. бил превзет град Девелт (близо до дн. гр. Бургас). Част от жителите му били изведени от града и преселени в земите на “Отвъддунавска България”. За да затвърди своята власт в Тракия, хан Крум започнал да провежда изселническа политика по отношение на населението от византийски произход. Подобна съдба сполетяла близо 10 000 жители на Тракия. Устремното нападение на българите създало голяма паника в областта. Населението масово напускало малките селища и търсело убежище в големите градове и защитените крепости. Тъкмо тогава паднала Месемврия (дн. Несебър) – важен крайморски център. В града Крумовите войници пленили 36 медни сифона за изстрелване на прочутия “гръцки огън” – секретно оръжие, което византийците пазели в дълбока тайна.
На следната година, след като византийците отказали да възстановят мирния договор от 716 г., хан Крум отново нахлул в Тракия. На 22 юни 813 г. той нанесъл ново тежко поражение на императорските войски край крепостта Версиникия (Тракия), което коствало и трона на Михаил Рангаве.
Очаквайки скорошен удар срещу столицата, новият император Лъв V Арменец я подготвил за продължителна отбрана. Както се очаквало, на 17 юли 813 г. хан Крум се явил под стените на Константинопол. Там, пред смаяните погледи на византийците, ханът извършил жертвоприношения и езически гадания за изхода от предстоящата обсада. В тази критична ситуация, императорът предложил привидно мир, но неговото тайно намерение било да примами и убие българския владетел. Хан Крум си давал сметка за отбранителните възможности на византийската столица и нямал намерение да предприема неподготвен една рискована обсада. Ето защо той приел предложението за мирни преговори и се явил на уреченото място. Византийците грижливо подготвили засадата и се постарали да приспят бдителността на хана. Но в последния момент той разбрал какво ще последва, метнал се на коня си и побягнал. Въпреки че бил посипан със стрели, ханът се отървал невредим. Убит бил неговия помощник, а някои от придружаващите го лица попаднали в плен. Разгневен от нечестната игра, българският владетел заповядал да бъдат сринати до основи всички църкви и манастири в околностите на Константинопол.
Наскоро след това започнала мащабна подготовка за щурмуването на непревземаемия град. Летописците съобщават, че ханът въоръжил тридесетхилядна войска, “изцяло облечена в желязо”. Построени били стенобитни машини и различна друга бойна техника. Пет хиляди обковани в желязо волски каруци трябвало да пренесат обсадната техника до стените на византийската столица. И тъкмо когато паниката обзела жителите на града, до Константинопол достигнала вестта за внезапната кончина на българския владетел, който се споминал от сърдечен удар на 13 април 814 г. Щурмът на византийската столица бил отложен, но като неприятел Византия била отстранена за близо един век.
Обстоятелствата около смъртта на хан Крум пораждат редица въпросителни, поради което в историографията са изказани различни хипотези. Според “Скриптор Инцертус” (анонимен византийски източник) “ханът завършил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ушите и ноздрите му бликнала кръв”.
Описанието навежда на предположението за сърдечен удар, но не се изключва и съмнението за насилствена смърт.
В друго известие се съобщава, че “Крум завършил зле живота си”. В българския превод на “Менеалогия” на Василий I се казва, че “Крум ослепял заради греховете си и бил намразен от своите хора, които го удушили с въжета”.
Това известие кара някои изследователи да предполагат “сакрално цареубийство”, според което силата на умъртвената жертва преминава изцяло върху нейния приемник. Косвени данни за подобни обичаи при българите дават и някои арабски автори, според които, когато душели жертвата, от устата и ушите й руквала кръв. Съпоставянето на тези и други данни насочва към извода, че обстоятелствата около смъртта а хан Крум не са напълно изяснени и предположението за сакрално цареубийство не е лишено от основания.
Със смъртта на хан Крум българите загубили един от своите най-енергични и смели владетели. По време на неговото управление, само за едно десетилетие, България разширила значително своите територии и се превърнала наред с Византия и Франкската империя в третата най-влиятелна европейска сила. Българският владетел се отнасял сурово и безпощадно към противниците си и не случайно народното предание прибавило към името му прозвището “Страшни”.
За съжаление за вътрешнополитическата дейност на хан Крум изворите не са така богати и многобройни. За нивото на военната техника на българската войска черпим информация от “Скриптор Инцертус” (анонимна византийска кратка хроника), където се изброяват бойните средства, произвеждани в България.
Красноречиви свидетелства за делата на хана са достигналите до нас каменни надписи, които по негово нареждане били изсичани, за да ознаменуват победите на българското оръжие. Някои надписи са лаконични и носят само името на крепостта, край която се е състояло сражението, а други разказват с повече думи за делата на хана. Така например, Хамбарлийският надпис, носещ името на мястото, където е намерен – Хамбарлий, дн. с. Маламирово, описва административното устройство, което хан Крум се е опитал да въведе в българските земи в Тракия. От надписа научаваме, че българският владетел поверил управлението на завоюваните земи в ръцете на неговите най-близки помощници. Централната част на новите територии била дадена на брат му. Лявата част се управлявала от кавхан Иратаис, а дясната – от ичиргубоила Тук.
Стремежите на хан Крум да централизира обширната държава намерили израз не само в уредбата на тракийските земи, но и в неговия най-значителен вътрешнополитически акт – първото българско законодателство.
Текстът му не е запазен в оригинал, а под формата на преразказ в една византийска енциклопедия от 10 в. – т.нар. Лексикон на Свидас. Там се разказва, че след като разгромил аварите, хан Крум събрал пленените велможи и ги разпитал какви са причините за пропадането на аварската държава. Аварските първенци му посочили като главни причини за това пиянството, клеветничеството, кражбите и други пороци, които се ширели из населението. Впечатлен от разказа, хан Крум “свикал всички българи” и издал своите закони.
Новите закони гарантирали защитата на частната собственост от посегателства на крадци, определяли се строги мерки срещу клеветниците и пияниците. Пристъпилите закона се наказвали с отнемане на имота, отрязване на крайниците или смърт. Особено интересен е един параграф, който постановявал, че на просяците трябвало да се дава толкова, че да не просят повече. Късните сведения за законодателството ни задължават да бъдем скептични в оценката му. В този си вид наказателните разпоредби едва ли са могли да заместят напълно обичайното право на прабългари и славяни, което си оставало основен правен регулатор на обществения живот. Така например, не може да се приеме без резерви твърдението, че за да се пребори с пиянството хан Крум заповядал да бъдат изкоренени лозята в България.
Независимо от всичко издаването на законите може да се приеме за важна крачка към централизиране на българската държава и преодоляване на съществените различия между славяни и прабългари. Законодателството е доказателство и за настъпилите изменения в социалната структура на българското общество през 9 в., свързани с появата и налагането на феодалните отношения.
Изворите съобщават, че наследникът на хан Крум не заел веднага бащиния си престол поради династична криза. Едва година по-късно, през 815, начело на държавата застанал хан Омуртаг.
За разлика от своя баща новият владетел проявил предпочитание към дипломатическите средства в уреждане на отношенията с Византия. България се нуждаела от мир и съзидателна външна политика, която да довърши наченатото при великия хан. Все още личали пораженията от наскоро приключилата война, в руини била и самата столица Плиска. При тези обстоятелства българската държава била заинтересована, а Византия приела с охота мирните преговори. Към тях хан Омуртаг бил подтикнат след едно неуспешно за българите сражение край крепостта Бурдидзо (Тракия), а така също и поради замисляния от византийците съюз с Франкската империя.
През 815 г. между България и Византия бил сключен 30-годишен мирен договор, чийто текст узнаваме от т.нар. Сюлейманкьойски надпис, носещ името на селото, където е открит – Сюлейманкьой, дн. с. Сечище, Шуменско. С клаузите на договора на първо място се уреждала границата между двете държави в Тракия. Определял се и начина за размяна на военнопленници. Срещу пленените византийци хан Омуртаг поискал славянското население от пограничните области, което съгласно договора оставало под византийска власт. Това споразумение ясно показва основната цел във външната политика на българските ханове – приобщаване към България на славяните, намиращи се в пределите на империята.
Интересен е разказът във византийските хроники за церемонията, извършена при сключването на мира. За да се гарантира по-здраво постигнатият съюз, българите приели да се закълнат по християнски, а император Лъв V Арменец се задължил да извърши сложния церемониал на езическата клетва. Той излял на земята чаша вода, обърнал към земята конско седло и вдигнал над главата си сноп трева заедно с тройно сплетени кожени ремъци. От своя страна Омуртаг се заклел над християнския кръст.
До края на управлението си Омуртаг строго се придържал към клаузите на мира. Израз на добрите отношения била помощта, която българите оказали през 823 г. на император Михаил II, за да потуши опасен бунт, ръководен от претендента за императорската корона Тома Славянина.
За военните действия, които българската държава води на североизток, информацията е твърде оскъдна, поради липса на изворови сведения. Не така обаче стоят нещата при българо-франкските отношения през разглеждания период. Мирът с Византия дал възможност на хан Омуртаг да обърне по-сериозно внимание на северозапад, където назрявали сериозни събития. Франкските хронисти дават сведения за българо-франкските преговори, за избухването на конфликт между двете държави и за пълната решимост на хан Омуртаг да прибегне дори до война, но да запази интересите на своята държава. Най-прецизен в информацията е летописецът Айнхард. Сведения се съдържат и в хрониката на Михаил Сирийски.
През 818 г. по неизвестни причини присъединените след разгрома на Аварския хаганат славяни по средното течение на р. Дунав отхвърлили властта на Плиска. Тимочаните, браничвците и абодритите, възползвани от автономията си, поискали да признаят върховенството на Франкската империя. Първоначално, верен на своята външнополитическа линия, хан Омуртаг се помъчил по дипломатически път да убеди император Людовик Благочестиви да не приема славяните. Проводени били последователно три български пратеничества до франкския двор, но те получили уклончиви и неясни отговори. Това принудило хана да премине към решителни действия.
През 827 г. две български флоти навлезли по течението на река Драва и с оръжие заставили отцепилите се племена да признаят върховенството на Омуртаг. Ударът бил толкова неочакван, че франките не успели да се притекат на помощ на славяните. Тимочаните, абодритите и браничевците отново били върнати в състава на българската държава. За да пресече други подобни опити, ханът заповядал да бъдат изгонени техните князе, като на мястото им назначил свои верни наместници.
Две години по-късно, през 829, българите повторили похода и затвърдили властта си над среднодунавските славяни.
На североизток пък българската армия достигнала бреговете на р. Днепър, отблъсквайки, според едни историци, хазарите, а според други – маджарите.
През управлението на хан Омуртаг била извършена важна военно-административна реформа. Тя се явява като продължение на наченатото от хан Крум централизиране на държавната власт и премахване на различията между славяни и прабългари.
Хан Омуртаг изоставил вече ненужната полуавтономия на славянските племена като с това сложил край на административния дуализъм. Било създадено ново административно деление, което обхванало цялата територия на страната. България била разделена на военно-административни области – т.нар. комитати, които се ръководели от комити. Съставът на местните управители (комитите) се определял и лично зависел вече пряко от хана и неговите най-близки помощници. По този начин се постигало единство и се засилвали монархическите прерогативи на централната власт.
Комитатите били десет на брой – девет “външни”, в които се разпореждали комитите и един “вътрешен”, ръководен лично от хана или т.нар. “вътрешни боили”. Този “вътрешен” комитат бил районът около столицата Плиска, който се ползвал с особен статут.
Близо до хана били първите му помощници във властта – кавхана и ичиргубоила. Кавханът принадлежал към великите боили. Той имал важни военни и дипломатически функции. Когато се налагало, той замествал хана във всичко. Друг висш сановник в управлението на страната бил ичиргубоилът. Той изпълнявал функциите на управител на вътрешните крепости. За да се справя със задълженията си, ичиргубоилът разполагал с добре въоръжена военна дружина. Ханът взимал всички важни решения с помощта на боилския съвет (болярския съвет / съветът на боиладите). В него влизали най-родовитите членове на българската аристокрация, както и славянските князе.
Настъпили промени и в организацията на българската армия. Първоначално тя се набирала отделно от родовете на прабългари и славяни. В началото на 9 в. започнала постепенно да се оформя единна армия, състояща се от две части – постоянна дружина на хана и опълчение, събирано в случай на нужда. Българската армия била добре организирана военна сила. В нея царял строг ред и дисциплина. За проявена немарливост към оръжието или към бойните коне войниците изтърпявали строго наказание, включително и смърт.
Относителното спокойствие, при което преминало управлението на хан Омуртаг, дало възможност за разгръщане на значителна строителна дейност. В различни части на българската държава били построени нови дворци-крепости.
За активната строителна дейност на хан Омуртаг съществуват археологически разкопки, които разкриват значимостта на това велико дело на българския владетел. За строителната дейност извън столицата свидетелстват мемориалните каменни надписи, някои от които са съхранени до наши дни. Известен е т.нар. Чаталарски надпис, изсечен на голяма каменна колона, открита в село Чаталар, дн. село Хан Крум. От този надпис научаваме, че по заповед на хана бил построен един дворец край р. Тича. Друг надпис, пазен сега в църквата “Св. 40 мъченици” във В. Търново и наречен поради това Търновски, ознаменува строежа на дворец-крепост край р. Дунав.
Но преди всичко хан Омуртаг окончателно възстановил опожарената столица Плиска. Отвън града бил ограден със защитен вал. Пред дългия насип имало дълбок ров, пълен с вода. Зад укреплението се простирал Външният град, в който живеело обикновеното население. Каменна стена, висока 12 метра, отделяла Вътрешния град от останалата част на Плиска. Проходите на нейните порти били двойно подсигурени – затваряли се с падаща врата (катаракта) и с масивни двукрили врати. Във Вътрешния град, върху развалините на Крумовия дворец, израснал нов с по-малки размери, но с една внушителна Тронна зала. Тя била заобиколена от култови и жилищни сгради, от занаятчийски квартали и тържища. Третият укрепителен пояс, наричан Малък дворец, се намирал в централната част на каменната крепост. Бил защитен с тухлена стена. Подземни проходи извеждали от него към Вътрешния град. Езически храм на Тангра, голямо водохранилище и алея с каменни колони с имената на покорените в Тракия градове допълвали архитектурата на дворцовия център.
Хан Омуртаг не преставал да се грижи и за сигурността на държавата. Той укрепил границите на България със защитни валове. Най-впечатляващ от тях бил окопът “Еркесия”, дълъг над 130 км, който защитавал южните предели на България.
Византийските извори свързват неизменно името на хан Омуртаг с усилени гонения срещу християните. Всички сведения за гоненията на християните по времето на хан Омуртаг идват от византийските автори Теофилакт Охридски, Теодор Студит, Продължителя на Теофан, Скилица и някои други.
Новата вяра започнала да се разпространява в България главно посредством византийските пленници. Жертва на преследванията станали голям брой християни, които категорично отказвали да изоставят вярата си. Гоненията били предприети не толкова поради верска нетърпимост, колкото поради опасения от засилване на византийското влияние в България.
В произведението си “Житието на 15-те Тивериопулски мъченици” Теофилакт Охридски е предал един интересен диалог между византийски пленник и хан Омуртаг, който свидетелства за високото самочувствие на българския владетел и убеждението му, че бащината му вяра не стои по-долу от християнската. Той казал следното: “Не унижавай нашите богове. Че тяхната сила е голяма, за доказателство служи това, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоя Христос беше истински бог, както ти казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте”.
Тревогата на хан Омуртаг имала своите основания, тъй като християнството проникнало и в двореца. Най-големият му син Енравота изоставил бащината си вяра и станал християнин. Заради тази постъпка той бил лишен от правото да наследи престола.
Мирната политика на хан Омуртаг, строителството и провеждането на административните реформи оздравили държавата, укрепили владетелската власт и издигнали международния авторитет на България.
Омуртаг имал трима сина: Енравота, Звиница и Маламир. Според една хипотеза имената на последните двама показват, че майка им била славянка. Законът изисквал престола да наследи първородният Енравота, но поради християнските му убеждения той бил лишен от това право. Звиница починал млад, така че единственият легитимен претендент за властта останал Маламир. През 831 г. той заел ханския престол и застанал начело на държавата.
Твърде оскъдни са изворовите сведения за външно и вътрешно-политическата дейност на хан Маламир. Частично неговото управление е засегнато от Теофилакт Охридски.
За разлика от Омуртаг Маламир не проявил благосклонност към брат си Енравота и след като не успял да го отклони от христовата вяра, го наказал със смърт. В календара на Българската православна църква паметта на Енравота се чества като един от първите мъченици, пострадали заради Христовото име.
Маламир заел престола малолетен, поради което помощник в управлението станал близкият сътрудник на покойния хан Омуртаг кавхан Исбул. В хрониките и каменните надписи от това време името на кавхана почти винаги се споменава редом с това на владетеля.
През 832 г. българските войски превзели град Филипопол (наричан от славяните Плъвдив), който бил от стратегическо значение за овладяването на Родопската област. Има податки, че в това начинание Маламир бил подпомаган от обитаващите Родопите славянски племена.
Превземането на Филипопол и Родопската област създало сериозни безпокойства в Константинопол. Византийците основателно се опасявали от загубата на контрол върху стратегически важния път “Егнатия одос”, свързващ Драч и Солун с Константинопол.
Ако се съди от текста на един каменен надпис – т.нар. Маламирова летопис, малко преди смъртта на хана добрите отношения с Византия били нарушени.
Краткото управление на Маламир (831-836 г.) донесло определени успехи на българската държава. По всяка вероятност незнайна болест поразила все още младия владетел, който не оставил пряк наследник на трона. Така властта преминала у Пресиян, син на Звиница и племенник на покойния Маламир.
И Пресиян като чичо си Маламир бил малолетен, когато се възкачил на трона (836 г.). Функциите на фактически владетел изпълнявал същият кавхан Исбул, който бил помощник в управлението и на Маламир.
Продължителното управление на хан Пресиян (836-852 г.) било изпълнено с бележити събития, насочени към по-нататъшното териториално разширение на българската държава. За жалост, сведенията за неговите действия са твърде оскъдни. Основната изворова информация за управлението на хана черпим от хрониките на Теофилакт Охридски. Константин VII Багрянородни също дава откъслечни сведения за царуването на Пресиян. Периферни данни се откриват и в житието на Григорий Декаполит и на византийския хронист Георги Монах. За вътрешнополитическата дейност на българския владетел липсват сведения.
Сигурно е, че около 837 г. в Солунската област избухнало въстание на местните славянски племена, което българите охотно подкрепили. За да отвлече вниманието им в друга посока, император Теофил изтеглил с флота насилствено заселените от хан Крум ромеи в Отвъддунавска България. Операцията успяла, но не оказала очакваното влияние върху събитията в Македония.
В отговор на византийските действия хан Пресиян предприел нападение в Беломорието и превзел древния град Филипи (между днешните градове Драма и Кавала), с което напълно прекъснал сухоземната връзка между Константинопол и Солун.
Възползван от заетостта на Византия във войната й срещу арабите, за кратко време хан Пресиян присъединил обширни области от територията на днешна Централна и Западна Македония, както и част т Албания. В български ръце попаднали градовете Прилеп, Охрид и Битоля. Успехите на българското оръжие се дължали до голяма степен на обстоятелството, че славянското население в споменатите области отдавна гравитирало към българската държава и подпомагало Пресияновите войски в техните действия. Славяните гледали с надежда и доверие на Плисковска България, тъй като в нейните предели те можели да запазят своята етническа самобитност и да получат възможност за свободна изява на творческите си възможности.
Разтревожена от проникването на българите в Македония Византия се опитала да настрои срещу тях сръбските племена.
През 839 г. между българи и сърби, които до този момент живеели в мир, избухнала война. Хан Пресиян нахлул в сръбските земи, но претърпял поражение. След тригодишна безсмислена война, мирът между двете държави бил възстановен без териториални промени.
В средата на 9 в. България несъмнено се превърнала в голяма и силна държава и станала един от факторите в Европейския Югоизток. Обширната й територия се простирала от средното поречие на Дунав до р. Днепър и от Карпатите до Бяло море. Въпреки настойчивите опити на няколко византийски императора да унищожат България, младата държава отблъсквала нашествениците и сама преминавала в настъпление. Благодарение на успешната политика на хан Крум и неговите наследници било осъществено политическото обединение на славянските племена от т.нар. “българска” група, обитаващи Мизия, Тракия и Македония. В следствие на задълбочилият се процес на централизация и изграждане на административните институции, България се превърнала в могъща средновековна държава с добре изградени и функциониращи органи на властта. Постепенно силната ханска власт заменила управлението на отделните племенни и родови вождове. Били въведени общи закони, спазвани и от българи, и от славяни. Започнал процесът на създаване на българската народност. Започнало невиждано строителство. Голямата територия, природните богатства и стратегическото географско положение на България спомогнали за активното участие на страната в търговските и политически връзки между Изтока и Запада. Вътрешнополитическата криза, избухнала през втората половина на 8 в. се изразила в династични борби за власт между знатните прабългарски родове. За тези борби съдействали много фактори – непрекъснато подхранваната от страна на Византия военна заплаха, византийските агенти в България, липсата на пълководски и политически качества у отделните ханове, невъзможността да се наложи един силен владетел и пр. При все това обаче, кризата обхванала само върховете на прабългарското общество. Тя не се оказала гибелна за България, защото широките маси от прабългари и славяни подкрепяли силите, които накрая успели да преодолеят византийския натиск и да запазят независимостта на страната. А това говори за издръжливостта и жизнеността на българското общество. Независимо от всичко българската държава била третирана като “варварска”, тъй като не се числяла към семейството на християнските народи. Този въпрос, който опирал и до бъдещето на страната, застанал с цялата си острота пред новия хан Борис. Налице били всички необходими обществено-политически предпоставки за такива съдбоносни за България събития като покръстването и разпространението на славянската писменост.

Хубава си Татковино! My Lovely Fatherland!

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ-ИВАН ВАЗОВ

Именникът на Българските владетели

България- XII - XV век

1185—1187 г.
Освободително антивнзантийско въстание с център Търново, организирано от двамата братя боляри Асен и Петър. В него вземат участие селяните и болярите, недоволни от византийското господство. Въстанието започва при голям ентусиазъм, бързо се разширява извън първоначалния си център, като обхваща и югозападните български земи. Опрени на широката подкрепа на народа Асеновци успяват да организират значителни военни сили срещу византийската власт и да действат едновременно на два фронта. Опитни във военното дело те проявяват стратегическа и тактическа зрелост в борбата срещу противника и съумяват да използват слабостите на намиращата се по това време в криза Византийска империя. Въстанието завършва с пълен успех и с възстановяването на българската държава.

1187 г.
Византийският император Исак II Ангел разбира, че по-нататъшната борба срещу въстаналите българи изисква много големи жертви и е принуден да започне преговори за мир. Враждебните действия са прекратени и между двете страни е сключен мирен договор. След продължителна и упорита борба отново е възстановена българската държава. Сега неин център става Търново. В пределите на новоосвободената държава влиза цяла Северна България от Западна Стара планина до Черно море заедно с Добруджа и областта Загора В Североизточна Тракия. За църковен ръководител на новоосвободената страна е избран търновският митрополит Василий, който получава архиепископскн сан. Наскоро след това събитие той коронясва тържествено Асен за цар на българите.

1188—1196 г.
Управление на Асен I. Той присъединява към България Белградската и Браничевската област. Освобождава Средец (София). Провежда твърда политика против сепаратизма на болярите. Убит с резултат на заговор, на провизантийски настроени боляри. Престолът се заема от Петър, който също е убит от заговор.

1197—1207 г.
Начело на българската държава застава третият от братята Асеновци - Калоян. Той обуздава непокорните болярн и укрепва централната власт. Продължава освободителното дело на братята си. Освобождава от византийците гр. Варна. Сключва уния с папа Инокенгий III. Без да поеме каквито и да било задължения към папския престол, получава редица придобивки, които укрепват международното положение на България. Папата признава кралска титла на българския владетел. Архиепископ Василий е провъзгласен за „примас" (пръв). През 1205 г. Калоят нанася голямо поражение на рицарите от Латинската империя, образувана в резултат на IV кръстоносен поход със столица Цариград. Латинският император Балдуин е пленен и отведен в Търново

1201 — 1202 г.
Сключен е мирен договор между Калоян и Алексей III.

1204 г. — 8. XI
Подписана е уния между Калоян и папа Инокентий III. Българският владетел е коронясай от папското пратеничество.

1218—1241 г.
Управление на Иван Асен II, един от най-бележитите български владетели. Провежда миролюбива външна политика. Границите на България достигат бреговете на Черно, Бяло и Адриатическо море. Нараства международното значение на българската държава. Вътрешната политика на Иван Асен II се характеризира с ограничаване на сепаратистичните тенденции на едрите феодали и с подчертана толерантност спрямо богомилите. Възстановено е патриаршеското достойнство на българската църква (1235 г.). Подем на градостроителството и икономиката. Започва сеченето на първите български монети.

1230 г. — 9. III
Северозападно от Хасково, при Клокотница, в решителна битка Иван Асен II нанася тежко поражение на епирския император Теодор Комнин. Войските на Комнин са разбити; самият той попада в плен и е отведен в Търново. Победата на Иван Асен II е преломен момент в политическите отношения на Балканския югоизток. Епирската държава е почти унищожена, а като първостепенна сила на полуострова се издига България.

ХIII-ХIVв.
През този период материалната и духовната култура на българския народ бележи забележително развитие. Във възход са архитектурата и изобразителното изкуство. Издигат се значителни градове като Търново, Видин, Никопол, Ловеч, София, Мелник, Несебър, Варна, Калиакра, Червен и др. Възниква Търновската живописна школа. Иконописта предлага блестящи постижения в стенописите на Боянската. църква, в манастирите в Земен, в Иваново, в Несебър и София. Художествените занаяти — резбарството, керамиката, кованото желязо и др. — са в разцвет. Представителите на Търновската книжовна школа — Патриарх Евтимий, Киприян, Григорий Цамблак, Константин Костенечки и др. развиват българската просвета, която намира прием и в другите славянски страни: в Русия, Сърбия, а така също и във Влашко. Един от бележитите писатели на Европейския Югоизток, патриарх Евтимий написва редица произведения, които се ценят високо в православния свят. Той провежда реформа на книжовния език. Наред е официалната литература, свързана с православната църква, е създадена богата апокрифна книжнина, която отразява мислите и настроението на недоволните селски и градски маси.

Втората половина на XIII в.
При наследниците на Иван Асен II България започва видимо да отслабва. Феодалните отношения са силно развити, нарастват сепаратистичните тенденции, България губи значителни територии на северозапад, в Тракия и Македония. Водят се междуособни борби за престола, в резултат на които държавата се разпада на отделни владения, управлявани от местни болярско-княжески династии. Нараства феодалната експлоатация над селяните.

1277—1280 г.
Селско въстание начело с Ивайло, предизвикано от тежкото положение на селяните (резултат от силно раззитите феодални отношения и отслабването на централната власт) и татарските нашествия. Избухва в Североизточна България. В хода на въстанието Ивайло е провъзгласен за цар (1278 г.). Убит е от татарите.

XIV в.
Продължава развитието си антифеодалната и антицърковна мисъл на българския народ, обусловена от нарастващото недоволство на градската беднота и зависимото селячество. В Търново се разпространява богомилството от Кирил Босота и поп Стефан. Същевременно то оказва още през предишните столетия силно влияние върху дуалистичните еретически движения на катарите и албигойците в Италия и Франция. С прогресивните за времето си идеи, богомилството изиграва важна роля в развитието на идеологическата мисъл в Европейския средновековен свят. Наред с богомилството започва да се разпространява адамитството, а също така и ереста на „юдействуващите". В България прониква и учението на Варлаам и Акиндин, противници на исихазма. В подем е самият исихазъма, който се разпространява главно сред монашеството. Опряна на светската власт, православната църква подлага на ожесточено преследване еретиците. През 1211 г. в Търново, столицата на България е свикан противобогомилски събор, а през 1360 г. има събори срещу богомилите, адамитите и варлаамите.

1331 — 1371 г.
Управление на цар Иван-Александър, от династията на Шишмановци. Чрез сполучлива война с Византия (битка при Росокастро 1332 г.) той възвръща към българската държава земите между р. Тунджа и Черно море. С умели дипломатически действия получава няколко се верородопски крепости и гр. Пловдив. През управлението му се засилват сепаратистичните стремежи — обособява се Добруджанското княжество. Сам Иван Александър допринася за политическото раздробяване на държавата, като я разделя между синовете си Иван Шишман (Търновското царство) и Иван-Срацимир (Видинското царство). Насърчава външната търговия (търговски договор с Венецианската република, 1352 г.).

1352 г.
Начало на османското проникване на Балканския полуостров.

1355 г.
Сключен е българо-византийскм съюз, скрепен е брак между синът на Поан V Палеолог — малолетният Андроник и дъщерята на Иван Александър — Кераца. Главна цел на този съюз е борба срещу османското настъпление.

1364 г.
Българо-византийска война, предизвикана от териториален спор за черноморските градове. Нарушавайки договора от 1332 г. Йоан V Палеолог завзема Анхиало и обсажда Месемврия. Войната завършва с преговори, в резултат на които Иван Александър се съгласява да изплати разходите по войната, а Йоан Палеолог вдига обсадата и се връща в Цариград. Анхиало и Месемврия остават в пределите на България.

1371 г.
Самостоятелните владетели на Средна н Южна Македония — Вълкашин и Углеша организират поход срещу турците. В решителна битка при крепостта Черпомен (близо до Одрин) те претърпяват пълно поражение и заедно с голяма част от войниците си загиват в боя.

1371 — 1393 г
Управление на Иван Шишман, владетел на Търновското царство. За да спре нашествието на османските турци, той става васал на султан Мурад I и дава сестра си Мара (Кера Тамара) за негова жена. През юли 1393 г. османски войски завладяват Търново. Иван Шишман е пленен в Никопол н убит по нареждане на султана.

1396 г.
Отслабена вътрешно, въпреки героичната съпротива на българския народ, България е завладяна от османските турци. Унищожена е независимостта на българската църква. Българският народ е подложен на тежък гнет и религиозна дискриминация.

XV в.
Период на османско владичество. Завоюването на страната от османските турци довежда до унищожаване на държавната и църковната организация, на стопанството, на културните достижения. В завзетите земи османците налагат нова система на обществено-икономически отношения, далеч по-примитивна в равнището си — османския феодализъм с подчертано военен облик. С установяването на чуждата власт българският народ е откъснат от общото развитие на Европа. Това допринася за изоставането на българите, поставя пред тях вековна преграда за проникване на напредъка и културата.

Завзети ли са българските земи окончателно от османците през 1396 година?

Общоприето е, че краят на Второ Българско Царство идва през 1396 година когато турците нахлуват във Видин и пленяват цар Иван Срацимир. Това събитие е предшествано от превземането на Търново, столицата на Търновското царство, на 17 юли 1393 год. и окончателното падане на царството със смъртта на Иван Шишман и превземането на последната крепост, Никопол, през 1395 год. Последователното превземане на България (1388, 1393, 1395, 1396...) и изникването на нови извори, неизвестни до преди 50 години, подлагат под съмнения дали всъщност 1396 година е последната година от османското превземане на България – всички ли български земи губят свободата си и независимостта си? И за щастие, и за съжаление има голям избор от години предложени от различни историци, които можем да приемем за край на Българската държава. Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев предлагат като крайна година 1422, а пък скептиците (В. Златарски и др.) са на мнение, че за реално съществуваща българска държава може да се говори най-много до 1413 год., когато е сключен договор между Видинското царство и турците след битката при Чамурли. Има и такива обаче, които казват, че България е просъществувала 50 години след 1396 и предлагат години като 1430 (от тогава Видин присъства като османски санджак в архивите), 1444 (Битката при Варна и освобождаването на северна България) или пък 1453 (превземането на Константинопол) като крайни дати. Но коя всъщност е наистина годината или поне коя е най-правдоподобната? Този въпрос е много спорен и може би няма конкретен отговор, но основното нещо е, че свободни български територии просъществуват и след 1396..

Превземането на България и дори на целите Балкани от страна на турците е един много плавен и последователен процес, който продължава около столетие.
Османското завоевание на балканските земи започва с превземането на крепостта Цимпе през 1352 год. От този момент нататък започва едно постепенно разширяване на турските земи в Тракия, което разширяване достига своя връх в периода 1360-1372 година когато голяма част от византийските крепости в Тракия са превзети.
Дори османската столица е преместена от малоазиатския град Бурса в балканския град Димотика, а след това в Адрианопол. Това показва намеренията на турците за трайно установяване на Балканите. От този момент нататък започва и завладяването на България и посегателството върху територии населени с българи. Градовете Пловдив, Дъбилин (Ямбол) и Боруй (Стара Загора) са първите, които са паднали под турска власт. По този начин Източна Тракия е първата българска територия, която пада под ударите на турците. В този период на Балканите се наблюдава една разпокъсаност – земите населени с българи са разделени в пределите на няколко държави , Сръбското царство се разпадало като се появили много и малки княжества в Македония, а поради османските завоевания в Тракия територията на Византия била раздробена (Византийската империя владеела територията около Константинопол, Солун и покрайнините му и малки владения в Пелопонес) – която не се очертавала да се промени. Опитите на крал Вълкашин за коалиция срещу османците не довели до успех, което неимоверно довело до загубата на християнските войски при Битката при Черномен (1371). Тази битка била от решаващо значение, защото показала слабостта на балканските държави пред османците. Били превзети Беломорието и Македония, които били населявани с българи, макар и да не били част от тогавашната българска държава, а да били управлявани от самостоятелни владетели. Опитите на съпротива от страна на търновския цар Иван Шишман били неуспешни и той трябвало да се признае за васал (1373) на османския султан като му дал сестра си Кера-Тамара за съпруга, но това не спасило крепостта Средец и тя била превзета през 1385 год. По този начин до 1386 год. цяла южна България и всички земи на юг от Стара планина населени с българи са превзети от турците. През 1387 год., поради назряващата битка между турците и сръбския княз Лазар, те се вклиняват между Търновското царство и Добруджанското деспотство. Превзети са Шумен (1388), Мадара, Свищов, Силистра и Варна. Така, Добруджанското деспотство става васално, а Източна България пада под османска власт, Иван Срацимир и влашкия воевода Мирчо се признават за васали на турците (1388). През 1390/1г. Мирчо се опитва да ги изтласка и достига до Карнобат (това става възможно поради отслабналата сила на Османския султанат след битката при Косово поле), но последва поредица от турски походи, като през 1393г. турците превземат Търново. Бойните действия се пренасят на север от Дунав (битката при Ровине - 1395), а Шишман е в Никопол. Турците превземат и останалите части на Търновското царство. През 1395г. Шишман е посечен, а през 1396г. Страцимир е отведен в плен в Бурса (според Григорий Цамбак ,"Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия"). Това е и периода в който, след смъртта на Крали Марко и Константин Драгаш, техните княжества в Македония престават да съществуват. .

Но това ли е окончателното превземане на българските земи и краят на българската държавност? Какво обаче става с Александър и Фружин – синове на цар Иван Шишман – и с Константин – син на цар Иван Срацимир?.

За Александър се знае, че управлявал областта Самсун, а за Константин казват, че заедно с майка си царица Ана успели да избягат във Влашко, но за това в хрониките не се говори нищо, а се казва само, че цар Иван Срацимир е бил пленен. Константин е бил съвладетел и наследник на баща си, което го прави известна личност за времето си, но до нас не достига никаква информация – не се казва дали е отведен както е сторено с баща му, нито пък, че е избягал. Поради това можем да смятаме, че Константин е останал във Виден на мястото на баща си.

Битката при Анкара през 1402г. за малко да обърне хода на историята - Баязид е пленен, Тимур разорява държавата му, а прогонените от османците владетели се връщат в земите си. Не е казано за българите, но ако Константин не си е бил във Видин, то тогава най-вероятно се е върнал. Тогава ние не можем напълно да изключим съществуването на Видинското царство или поне част от него.

Следващото споменаване на синовете не българските царе е във връзка с някой си Каралюк, който направил в историята онова, което в легендите е щяло да се припише на крал Марко - освободил пленени от турците християни, предимно унгарци. Текста на Константин Костенечки не е много ясен, но най-вероятно Каралюк е бил управител на някаква българска област, заради което претендента Сюлейман организирал поход срещу българите. Тези събития се отнасят към 1408г. В този период е и писмото на Сигизмунд до бургундския херцог Филип (1404 г.), в което са изброени воюващите против османците унгарски васали: "Господин Остоя, крал на Босна (...), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (...). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си...", където Константин е наричан император на България - впечатляващо, защото Сигизмунд е императора на Свещенната Римска Империя, което означава, че Константин е получил признание от равните, т.е. имал е международно признание на титлата си. Също така името му изредено наравно с това на владетелите на свободните по това време балкански държави. Дори има информация, че Сигизмунд съобщава на своя френски съмишленик радостната вест, че българският цар и влашкият воевода са "се върнали" под неговото върховенство. Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет, като се има впредвид османски.

Но признанията не идват само от страна на Унгария. Според решението на „Големия съвет на търговската република Дубровник ” от 28 ноември 1398 г. (потвърждаващо предходно решение от 17 декември 1387 г.), което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите "в страните Славония, Босна, Срем и България". В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в "българската страна". Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г.
В тези документи България е третирана наравно с пулонезависимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна. Немислимо би било, ако България е била превзета от османците, Венецианската република да пропусне този важен факт и дори да има смелостта да постави една завладяна от турците територия в кръга на държавите, зависими от най-големия османски враг - Унгария.

В своя дарителска грамота за манастирите "Тисмана" и "Водица" във Влашко от 1406 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич постановява: "Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската (Унгарската) земя или пък в Българската земя, мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне (...), нека бъде свободен да дойде..." Логиката отново сочи, че споменатата "Българска земя" явно е държава, а не османска провинция.

В един широко използван пасаж от "Житието на Стефан Лазаревич" българският емигрант в Сърбия, известният книжовник Константин Костенечки съобщава, че "...българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе" - събитие, което се датира към 1408 г. и се смята за начало на т.нар. въстание на Константин и Фружин. Тогава Сюлейман "...се отправил срещу Темско (средновековна българска крепост, дн. Темац, Пиротско) и го превзел с бой". Във всеки случай за завладяване на Видин не става дума. Това доказва по-ранния написан текст от мен, в който Сигизмунд се радва, че българския цар и влашкия воевода се върнали под негово върховенство. Това е момента в който България отхвърля васалитета към османския султан придобит още по времето на Срацимир и Шишман, но през 1408 г. Сюлейман се отправил срещу разбунтувалите се Константин и Фружин и отново ги направил васали.

Разказвайки за борбата между Сюлейман и неговия брат Муса ("Муса Кеседжия") Българската анонимна хроника и онази на влашкия летописец Михаил Мокса пишат за "власи, сърби и българи" (1409 г.). Муса обаче е подпомаган не от народностни групи, а от държави; не просто от "власи" и "сърби", а съответно от великия воевода Мирча Стари и от деспот Стефан Лазаревич. С други думи и тук трябва да се подразбира българска държавна подкрепа.

Обаче отношенията между българите и Муса се влошили, и през 1413г. последва т.нар. Второ разорение на България. Муса Кеседжия предприема поход на север от Балкана и завзема българските крепости там (анонимен османска хронист , похода на Муса срещу Видин "(Муса)...завзел града и го поставил под своя власт."). Друг важен документ от този период е византийската хроника на Псевдо-Сфранцис. Според него в битката при Чамурли, Софийско на страната на султан Мехмед І против Муса се сражават войските на "...владетелите на Сърбия и България, и на василевса (византийският император Мануил II Палеолог)..." (юли 1413 г.). По същия повод Константин Костенечки допълва, че султанът "...върна българските пленници, които Муса бе прогонил, и заживя в мир с всички..." Византийският историк Михаил Дука дава следната информация: "Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир...”.

Излиза, че уж изчезналата от картата на Европа България има „посланник”. Поставянето на "България", "българите", "българския владетел", неговите "посланици" и т.н. в еднакво положение с държавите Сърбия, Влашко, Морея (Пелопонес) и т.н. ни убеждава в съществуването на българска държава през 1413 г. Мехмед I сключва мирен договор и с българите (следователно с българския владетел), в което надали трябва да се съмняваме. Дори известния френски византолог Шарл Дил тълкува въпросното сведение на Дука по същия начин.

В хрониките на Костенецкия събор от 1414–1418 г. неизменно присъства герба на „императора на България” (три лъва върху златен щит и над тях царска корона)...

Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман

През 1396 г., когато би трябвало да е паднало окончателно Видинското царство, няма данни за превръщането му в турски санджак, като първите такива данни за Видин са от към 1430 година.

Интересна е практиката на османските завоеватели, които постепенно стеснявали границата на дадена държава и после я превземали окончателно. Такъв пример е дори самата Византия на която последните превзети територии били тези в далечния Пелопонес и столицата Константинопол. Защо да не се е случило същото и с България или по-точно с Видинското царство? В периода на окончателното превземане на Византия е превзета и Сърбия, а Видин се намира в непосредствена „близост” до Сърбия, като дори е на „границата” между България, Сърбия и на север Влашко и Унгария.

С тези доказателства тезата, че Видин, като олицетворение на България, се е съхранило след 1396 год е напълно правдоподобна. Това доказва, че българската държавност и царство са просъществували и след 1396 год. макар и в някаква зависимост.

Макар и от горните текстове да не става ясно коя част точно от България е запазила свободата си – дали територията на царството на Срацимир, самия град Видин и околностите му или някоя друга територия и град – то можем да приемем, че в Северна България са се запазили някакви самостоятелни градове и територии начело с местни феодали. Може да се приеме, че част от България е устояла независима чак до XV век заедно с Влахия, поради което на картата Cornelis De Jode 1593(приложена по-долу) има все още късчета свободна България. .

Има данни, че български феодали са запазвали земите и крепостите си чак до 1469 г, дори че български феодали запазили земите си в северозападна България до връщането на разбитите турци от Виена (Д.Маринов, История на град Лом и Ломска околия); български феодали са държали владения и във Влашко. Това може да означава само едно - Това може да означава само едно – със сигурност българската държавност (Видинското царство) просъществува поне до 1422 година, когато умира и нейният владетел Константин. Може да се приеме, че просъществува и до по-късно, но това може да се каже в по-голяма степен не за българската държава, а за самостоятелни владетели и феодали, които останали свободни или под някаква зависимост.

Някои такива градове, които остават свободни (зависими или полузависими) като воеводствата София, Търново и свободните градове Свищов, Лом и Ловеч..

Тук ще изложа извадки от Арменска география ”Ашхарацуйц” (”Светопоказател”) създадена през XIII век от Вардан Аревелци с късни преписвачески добавки, някои от които са от втората половина на ХІV век. Това е текст, на когото историците от близкото минало не са обърнали внимание, но сега започва да става все по-популярен и използван в съвременната медиевистика.

Този текст показва съществуването на свободни феодални владения след 1396 год. и свободни български градове като Ловеч, София и Свищов.
”Страната на тракийците се намира на изток от Далматия. В Тракия има 5 малки области, реки, град и острови, а за столица има щастливия Константинопол; и градът Самандриа. И през Лова и Сечов [Тракия] достига чак до Константинопол”.

Самандриа определено е Смедерево, което във всички западни и османски документи и карти до средата на ХІХ век е означавано като Самандрия, Семендре, Семендрия, а не с пославянченото име Смедерево. Лова и Сечов безспорно са Ловеч и Свищов.

Времето, което се визира в този пасаж, е периода 1420-1459 год.. Причината, която ме тласка към това е споменаването на Смедерево, което в този период е било столица на Сърбия, заедно с Ловеч и Свищов. Може да се смята, че Ловеч и Свищов не са под османска власт, защото са изредени като важни градове редом със свободния Константинопол и Смедерево. Ако бяха под властта на османците би трябвало да бъдат разорени и споменаването им би било неуместно. Но това, че има свободни градове не бива да ви учудва, защото в добавките от ХV век към същия текст на Вардан Аревелци на Балканите са посочени Румелия като османско владение, както и още редица не османски ”политически активни единици” – т.е. градове, които не са под турска власт. Те са следните: ”Тесалонике е Селеник” (т.е. Солун); ”Корънтос със своята епархия е в Пелопонида и Акайа”; ”Еллада заедно с Македония е в Пелагос”; ”И град Атенк се намира на морския бряг, където е школата на философите”; ”И град Ошинтос е в Тракия близо до Ъстагира, откъдето бил Аристотел”.

Корънтос е Коринт, Атенк е арменски запис на Атина, Ошинтос все още няма данни за да се индиефицира, но Ъстагира е Стагира, намираща се на брега на Егейско море, родният град на Аристотел, както и се уточнява в добавката. Солун, Коринт, Атина и Стагира, както и Смедерево, Ловеч и Свищов са разположени по периферията на османските владения на Балканите. До 29 март 1430 г. Солун е във венециански ръце, Атина е завзета от османците чак в 1456 г., като дотогава е в ръцете на Нерио Ачиоли. Коринт пада през август 1458 г., въпреки отчаяната съпротива на морейските деспоти Тома и Димитър. Като клаузи на мирния договор с тях Мехмед ІІ им отнема Коринт, Патрас, Арголид и Каритена. В 1460 г. Пелопонес е окончателно завзет от султан Мехмед ІІ. С други думи, всичките градове, които са посочени като незавладяни от османците, са подчинени един по един между 1430 и 1459 г. Това доказва и друга теза, която написах по-рано в проекта ми, a тя е, че в завоевателната си политика Османския султанат не завземал територията на дадена държава веднага, а първо превземал дадени територии от нея, като по-далечните били превзети по-късно. Такъв пример е и Сърбия, както и Византия.

След като се има информация за падането на останалите градове написани в пасажа в който е писано за Ловеч би било интересно да се датира и превземането на Ловеч. Арменския пътешественик от края на XVIII век Хугас Инджеджян твърди, че.. ”Ловче бил превзет през 1463 г. от Фатих султан Мехмед”. Турският пътешественик Хаджи Калфа, починал през 1665 г., твърди, че Ловеч е превзет в 1462 г. Ловешкият изследовател Ст. Попов отнася окончателното завладяване на Ловеч от османците към 1444 г. Според ловешкия изследовател Борис Караконовски след падането на Търново синът на Баязид I Челеби с цялата си войска се насочва към Ловеч, но след дълга и неуспешна обсада започва преговори с ловешкия воевода Станко. Сключено е споразумение Станко да признае сюзеренитета на султана, а в замяна да бъдат запазени животът, имотът и вярата на българите. Станко трябвало и да дава спомагателна войска на султана в случай на война. Според Ст. Попов правата, с които Ловеч се ползвал по този, скрепен с ферман договор, били още по-големи – да не се установява турско население в околностите на града, да не се взема кръвен данък, Ловеч си запазвал правото да взема мито от всички стоки, които преминавали през него. Според Борис Караконовски Ловеч окончателно е включен в рамките на империята чак в 1474 г., когато крепостта му е превзета от Синан паша. Датата на документа (1430 г.) е определена от Руси Стойков, обаче в ”Турски извори за българската история” регистърът е отнесен към средата на ХV век, което по никакъв начин не го противопоставя на тезата за късното падане на града под османска власт. Но дори Ловеч да е превзет в периода 1420-1430 той пак е просъществувал около четвърт век след падането на Търново. Ако тезата за този период бъде доказана, може да се приеме, че Ловеч е превзет след смъртта на Константин (син на Иван Сраицимир) или няколко години след това. Тезата, че българските земи, макар и лишени от царска институция, не са били автоматично включени в системата на Османската империя в първата половина на XV век, а са съществували феодални владения васални на султана намира потвърждение и в някои други източници.

Например прекосилият Балканите през 1432 г. французин Бертрандон де ла Брокиер изрично споменава за български феодали, васални на султан Мурад II:
”Ако иска да вдигне голяма войска, както научих от добре осведомен човек, той (султанът) лесно може да събере 120 000 души от Гърция, но като им дава плата, а именно: по 8 аспри на конник и по 5 – на пешак.... Войската, която напоследък беше в Гърция, в по-голямата си част бе християнска. Това означава, че призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща едни от синовете си с 3000 наемници-конница, а и много други от Албания и България, които също са християни и не смеят да откажат.”
За същия период се отнася и едно сведение на италианеца Филипо Лоникоро от 1583 г., споменаващо за български феодали, против които воювал Мурад ІІ: ”След това (след превземането на Солун в 1430 г.) с непрестанни победи, с невероятна бързина покори и Фокида и Атика, Бойотия, Айтолия, Акарнания и цялата област от тази страна на Пелопонес до Коринтския канал, на дело опустоши и на дело покори Илирик, Албания и Босна и се насочи срещу българите, власите и сърбите с намерение да завземе Панония”.

Може да погледнете картата по-горе на която Пелопонес, Албания и Босна са в пределите на османската империя, но на север към Влахия все още седи името България, което не е част. По този начин два напълно независими един от друг източника се потвърждават.

По отношение смисловата употреба на термина ”българи”, използван в горния цитат, си струва да се приведе мнението на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев. Те разглеждат едно сведение, оставено от автора на ”Българска анонимна хроника” и повторено от влашкия летописец Михаил Мокса, свързано с военните действия на Муса през 1409 г. Във войската му имало огромен брой ”власи, сърби и българи” (при Мокса съответно ”румъни, сърби и шкеи”). Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев изрично уточняват, че на това и на други места в ”Българска анонимна хроника” под ”българи” се разбира българска държава, която в конкретния случай е Видинското царство. Следователно и в случая със сведението на Лоникоро под ”българи” следва да се разбира ако не българска държава в буквалния смисъл на думата, то най-малкото български феодали, които са запазили контрола над наследствените си земи и разполагащи със свои армии.

Дори в сведението за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски се показва, че софийската аристокрация не е изтребена, а под софийска аристокрация може да се приемат феодалите от онова време. Поради това може да се смята, че София е притежавала някаква свободия. Следващата част от откъса за превземането на Пелопонес, Босна и Албания (написан по-нагоре) показва, че София е превзета от турците около 1430. Това значи, че преди това тя не е била част от Османския султанат, а както казва текста е била под сръбско управление:
„Развали мира (Мехмед II), който беше потвърдил с женитбата с дъщерята на деспот Георги, нападна деспота на Сърбия и го прогони от владенията му, отнемайки му градовете Скопие, Новомонт и София и като зароби двамата му сина, с варварски свирепост го лиши от зрение, доближавайки нажежено желязо до зениците му”.

Но след победата на Владислав Варненчик през 1443 година една от клаузите
на мирния договор между него и султана била връщането на София на деспот Гоерги:
„Това принуди Амурат да проводи пратеници при Ладислав да искат мир при тези условия, които определи победителят. Мирът бил сключен за 10 години и потвърден с клетва при тези условия: Амурат да напусне Сърбия и да изтегли гарнизоните си от онези крепости и градове, които все още държал; да върне владенията на деспот Георги и занапред да се въздържа от насилия; да не иска обратно Молдовия и изгубената част от България, да откупи Карамбей за 50 000 жълтици. Амурат се съгласи с това, но искаше да му се остави цяла България. Мирът не трая дълго. Наруши го Ладислав, подтикван от папа Евгений и от пагубните съвети на кардинал Юлиан, който твърдеше, че папата има право да разтурва клетвите, особено когато са дадени на врагове на християнското име”.

Освен Филипо Лоникоро, Бертрандон де ла Брокиер също намеква, че към 1430 г. София не е окончателно в османски ръце и е предмет на дипломатически преговори между унгарците и Мурад ІІ. Ето какво съобщава той:
”Казаха ми, че на посланика (на Миланския дук) било поръчано да предаде на Турчина молбата на брат му, Миланския дук, щото от обич към него султанът да оставел на Сигизмунд, император на Свещената римска империя, Унгарското кралство, Влахия и България до София, а също и Босненското кралство, заедно с онази част от Албания, която държал и която зависела от Склавония… Посланикът [на Миланския дук] ми разказа, как последния път, когато Турчинът разбил императора, който обсаждал Голубац, господин Адвис, полски рицар, бил убит с 6000 власи. Тогава той, споменатият посланик, идвал от Турция, та се явил преди поражението. Той ми каза как се случило всичко и как Жан Висконти бил предупреден, че султанът наближава, как преди това бил преговарял с българите, за да се подчини на императора цяла България до София и да избият всички турци, намиращи се там, нещо, което императорът не желаел да предприеме”.

Дори има данни, че още през 1385г. София насочила поглед към сърбите за закрила от османците отколкото на Търновското царство. Това се казва от Евлия Челеби, според които през 1385 г. сърбите дошли на помощ на жителите на София, но били отблъснати от турците.

Най-вероятно в смутните години след разгрома на османците от Тимур при Анкара в 1402 г., когато турската власт на Балканите е била силно разклатена и дори разнебитена, парализираните от страх местни владетели и феодали са организирали съвместни акции против мохамеданските нашественици и са успели да отвоюват редица област – София и Софийско са минали временно под сръбска власт, Видинското царство е укрепило позициите си и е оцеляло поне докъм 1422 г., Ловеч и Свищов също са получили статут на васални на османците градове, но със самоуправление. Същото би могло да се предположи и за Добруджанското деспотство с оглед на някои съображения на Свилен Станимиров.

Но Османската Империя върнала моща си още по времето на султан Мурад II, а по времето на Мехмед II завоюването на Балканите достигнало до зенит.
”Като умрял, той (султан Мурад II) оставил сина си Мохамет като осми крал. Този в 1453 г., в последния ден на май, превзел Константинопол след 54-дневна обсада, напрягайки всички сили в последния пристъп. Също тогава му се предал богатият град Пера и стените му били разрушени.
Като овладял България и Расция (Сърбия), той завзел Смидеров, великолепния замък на Расция над Дунава. Нападайки оттам, той обърнал в пустиня Далмация и Кроация, проникнал в Щирия и в Австрия”.

Съдейки по сведенията на Хугас Инджеджян и Хаджи Калфа, вероятно Ловеч е бил превзет от Мехмед ІІ в 1462–1463 г., макар че, съдейки по данните на Мачей Меховски и на факта, че османският дефтер, споменаващ Ловеч като част от Никополския санджак, се датира към средата на ХV век, по-скоро Ловеч ще да е бил завоюван непосредствено след 1453 г., но преди 1459 г., когато пада Смедерево. Тази дата влиза в синхрон с факта, че овладявайки Константинопол, явяващ се християнска крепост в сърцето и едновременно в тила на османските владения в Европа и Азия, Мехмед ІІ се е почувствал обезопасен и е предприел политика на унищожаване на независимостта на владенията на балканските си васали. Така между 1453 и 1479 г. последователно са превзети оцелелите християнски държавици в континентална Гърция, повечето от егейските острови, Сърбия, Албания, Босна, Херцеговина, последните български крепости като Ловеч и Свищов, а Влашко, Молдова и Кримското ханство стават османски васали. В Мала Азия Мехмед ІІ ликвидира Караманския бейлик и Трапезундската империя..

Картата по-горе показва Балканите в периода около 1560 год, като ние виждаме как България, макар и да е обозначена на картата, е вече част от Османската империя..

***
В нашето съвремие безрезервно приеманите теории, тези и факти за историята на България постепенно се подлагат под съмнение, поради откриването на нови извори и източници. Такъв е и въпроса с окончателния край на Второто Българско Царство и завземането на българските земи от страна на турците през периода XIV-XV век. Макар и все още не официално признато от българските историци ние можем да приемем, че българската държавност е отстояла най-малко до 1413 година, та дори и до 1422 година когато умира последния цар от Второто Българско Царство - Константин. Дори, в бъдеще, ако се открият повече сигурни доказателства „летвата” може да се вдигне повече и за крайна година да се приеме някой по-късна от 1422.

Но, както и да е, последните няколко реда бяха относно края на българската държавност, което не означава, че някои градове, като Кюстендил чиято самостоятелност била премахната след унищожаването на Велбъждската крепост от пълководеца Турхан през 1428 год, не са запазили някаква самостоятелност и свободия от страна на турците най-малко след 1396 година та чак до края на 50те години на XV век. След края на 50те години на XV век всички самостоятелни владения на Балканите са окончателно присъединени към Османската империя, като и от тогава започват хайдушките движения и поредицата от български въстания срещу османската власт .

ПОЛИТИЧЕСКО МОГЪЩЕСТВО И ЗЛАТЕН ВЕК НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ПРИ СИМЕОН ВЕЛИКИ (893-927)

През втората половина на IX век, с приемане на християнството и развитие на старобългарската книжнина и култура, България се утвърждава като равностоен партньор на Византия и Немското кралство. Тя се превръща в пръв духовен и културен център на славянския свят.

След продължително и плодотворно управление, на преклонна възраст, от престола се оттегля княз Борис (852-889, 907). След замонашването му, управлението на държавата преминава в ръцете на неговия първороден син Владимир-Расате (889 – 893 г.). Новият княз пренебрегва провизантийската външнополитическа ориентация на България и през 892 г. сключва съюзен договор с немския крал Арнулф. Управлението на Владамир-Расате е свързано с опитите му за езически реваншизъм. По негово нареждане са организирани гонения срещу духовенството, разрушени са християнски храмове, в това число и църква в столичния град. Заради антихристиянската дейност на владетеля, старият княз напуска манастира и застава в центъра на подготвения държавен преврат. Подкрепян от брат си Черноризец Докс, Презвитер Григорий и сина си Симеон, княз Борис I-Михаил отстранява Расате от властта и през 893, свиква църковно-народен събор в Преслав. Сред важните решения на събора е преместването на столицата от езическа Плиска в Преслав. Решението е християнството да бъде обявено за държавна религия, а славянският език за официален и богослужебен. Направена е промяна и в закона за престолонаследието. Короната може да бъде предавана не само от баща на син, но и от брат на брат. Във връзка с утвърждаване на християнството са набелязани мерки за уредба на българската църква – за началната й структура, за църковна организация. За пръв български епископ е обявен Климент Охридски. Той оглавява църквата в областта Кутмичевица. Въз основа на новия закон за престолонаследието Владимир-Расате е осъден за държавна измяна. Третият Борисов син – Симеон е освободен от монашески обет и възкачен на трона (893-927 г.).

Заемайки престола, Симеон възнамерява да живее в мир със съседите и подобно на своя баща да се отдаде на книжовна дейност. Пряка последица от решенията на Преславския събор, обаче, е подмяната на гръцкия клир с български. По този начин се намалява византийската намеса в България и това предизвиква ответна реакция. По внушение на свои приближени, император Лъв VI Мъдри (Философ) премества тържището на българските стоки от Константинопол – оживено търговско средище, в Солун – вторият по големина и важност град. Това сериозно накърнява интересите на българската аристокрация и търговци. Сведения за тези събития дава “Хронографията” на Симеон Логотет, написана през X век. Княз Симеон изисква по дипломатически път наредбата да бъде променена, но протестите му остават без внимание. Действията на византийския император представляват незачитане на Българската държава и нейния владетел. В отговор на това, през 894 година българските войски нахлуват дълбоко в Източна Тракия и нанасят няколко поражения на византийците. Започналият военен конфликт поставя началото на първия период от българо-византийски войни (894 – 904 г.). Тази акция затруднява Лъв VI, чиито основни сили са заети с арабите. С цел да ограничат българската офанзива, византийските дипломати привличат на своя страна маджарите, населяващи в този период земите между реките Днепър и Днестър. В началото на 895 г. византийци и маджари изготвят съвместен план за нападение. Пред княз Симеон се явява пратеник, който поставя ултиматум за подписване на мирен договор със заплахата за военни действия против България. Пратеникът е арестуван и това дава повод за започване на бойни действия.

Маджарите извършват две опустошителни нашествия в Източна България. По време на второто те обсаждат крепостта Дръстър (до Силистра), в която се намира българският владетел. Маджарският удар се допълва от действията на византийската армия в Източна Тракия и флота в Дунавската делта. С цел да спечели време, княз Симеон започва преговори за мир. Междувременно, Симеон привлича на своя страна печенезите и насочва удара им срещу маджарите. През 896 г. наемниците на Империята са изтласкани в земите на Трансилвания и Панония.

Решителната победа над маджарите разрушава опасната антибългарска коалиция. Преговорите с Византия се прекъсват, а Симеон отново нахлува в Източна Тракия. През лятото на 896 г. българските войски нанасят тежко поражение на византийците в битката при селището Булгарофигон (дн. Баба Ески, Турция). Подписано е примирие, по силата на което тържището е върнато в Константинопол.

През 904 г. араби обсаждат Солун и под претекст, че ще помагат на Византия, български войски тръгват на юг. Когато Солун е превзет от арабите, е подписан българо-византийски мир, по силата на който Империята се принуждава да признае по-голямата част от българските завоевания – областта на юг от Странджа, цяла Албания без Драчката област. На юг българо-византийската граница достига 20 километра северно от Солун, за което свидетелства и т. нар. граничният Наръшки надпис. Освен това Империята се задължава да изплаща ежегоден данък на българския владетел.

Сполучливата външнополитическа линия на Симеон води до значително териториално разширение на българските граници, а Византия изпада в тежка криза. Очертават се благоприятни предпоставки за налагането на българска политическа хегемония на Балканите.

През май 912 г. византийският император Лъв VI умира. Престолът е зает от малолетния Константин VII, от името на който управлявал чичо му Александър като съимператор. През 913 г. Константинополското правителство отказва да изпълнява условията по сключения през 904 г. мирен договор. Отказът е благоприятен за българския владетел, който търси удобен предлог за натиск върху Империята. През август 913 г. Симеон нахлува във Византия. Междувременно Александър умира. През същата година българските войски обсаждат Константинопол. Регентството на Константин VII Багренороди, ръководено от патриарх Николай Мистик, повежда преговори за мир, като се съгласява да изпълни поставените му условия. Уговорен е брак на Симеоновата дъщеря с малолетния император, според който българският владетел може да стане василеопатер – баща на императора и да поеме управлението на империята като регент – съимператор. Симеон е посрещнат в Константинопол, където му е даден официален прием. След това в дворцовата Влахернска църква патриарх Николай Мистик символично го коронясва и той е признат за цар на българите. Скоро след тази церемония Симеон се завръща с войската си в България.

Редица представители на византийската аристокрация смятат сключения договор за крайно унизителен. Още в края на същата година е извършен преврат в Империята – регентството е отстранено, а управлението поема майката на Константин VII Багренородни – Зоя, подкрепяна от военните. През февруари 914 г. договорът с България е анулиран. Това по същество означава продължаване на войната между двете страни. Междувременно императрицата – майка подготвя широка антибългарска коалиция, в която участват печенеги, маджари и сърби.

През 915-916 г. Симеон влиза в преговори с маджарите и успява да ги неутрализира като византийски съюзници. През август 917 г. към Източния Балкан поема голяма византийска армия, командвана от известния пълководец Лъв Фока. От своя страна флотата начело с Роман Лакапин се отправя към Дунавската делта, за да прехвърли печенегите в българските земи южно от реката. Симеон разполага армията си в равнината между Месемврия и Ахелой. Византийците претърпяват катастрофално поражение при селището Катасирти. За тези събития свидетелстват хрониките на Лъв Дякон, както и “Историята” на Йоан Скилица. Победоносното сражение при р. Ахелой представлява връхна точка във войната, тъй като по този начин се отваря пътя на българите към византийската столица. Моментът за решителен щурм на Константинопол, обаче, все още не е назрял. Цар Симеон се завръща в Преслав, а през есента на същата година (917) извършва наказателна акция против Сърбия. Сръбския княз Петър Гойникович е пленен и отведен в България, а на негово място е поставено доверено лице на Симеон – Павел Бранович. По този начин византийското влияние сред сърбите се ликвидира за сметка на българското. През 918 г. Симеон завладява Континентална Гърция. В този исторически момент България е най-могъщата държава на Балканския полуостров, което поощрява имперските амбиции на българския владетел. Принципите на византийското самодържавие, от които вероятно се е ръководил Симеон, изискват признаването на желаната от него царска корона да бъде извършено от автокефална патриаршия. Тъй като нито Константинополската патриаршия, нито останалите източноправославни патриарси са склонни да удостоят Симеон с подобна титла, царят решава да издигне Българската архиепископия в род на патриаршия. Предполага се, че това е станало през 918 година на специален събор в Преслав, където въздигнатият в сан патриарх Лаврентий коронясва за цар Симеон. По този начин българският владетел показва открито намеренията си да унищожи Византия, обявявайки се за цар на българи и гърци.

През 919 година във Византия настъпват важни политически промени. Командирът на флота Роман Лакапин извършва държавен преврат в Константинопол. Той бърза да се сроди с управляващата Македонска династия, като омъжва дъщеря си за Константин VII Багренородни, а през 920 година се провъзгласява за василеопатер. Империята се сдобива със законен владетел, което сплотява разединената византийска аристокрация.

Събитията във Византия предизвикват гнева на Симеон, който влиза във връзка с арабите от Египетския халифат. Предвижда се при обсадата на Константинопол халиф Ал Махди да осигури флота, а българите да атакуват града по суша. Византийската дипломация разкрива заговора и го неутрализира. Въпреки това цар Симеон потегля сам на пореден поход срещу Византия и войските му отново се озовават пред Константинопол. Той осъзнава, че военната мощ на държавата му се ограничава до стените на "царицата на градовете" и тук се проявява нейното безсилие. Силно впечатлен от внушителния вид и многобройност на българските войски, византийският император иска лична среща със Симеон, за да преговаря отново за мир. Двамата владетели се срещат на 9 септември 923 година на брега на Златния рог. Опитът на Роман да уреди мирните отношения чрез династически брак не успява. Същевременно той дава да се разбере, че не само не желае да признае царската корона на Симеон, но и не е склонен да направи някакви значителни териториални отстъпки.

Временното затишие на войната с Византия позволява на цар Симеон да се справи със Сърбия, която отново изменя на България. През 924 година, той присъединява сръбските земи. Разширяването на Българската държава на запад предизвиква безпокойство у хърватите и довежда до българо-хърватски конфликт, при който нахлулата в края на 926 година в Хърватско българска армия е разгромена. Скоро след това отношенията между двете страни се уреждат с помощта на Папството, което се надява да приобщи българската църква в лоното на Римската курия. Цар Симеон, убедил се окончателно, че византийците няма да признаят царската му титла, иска това да стори папата. Благосклонният отговор на папа Йоан Х вдъхва надежди на Симеон, който започва приготовления за нов поход срещу Константинопол. В разгара на подготовката, на 27 май 927 година, българският цар умира от сърдечен удар.

Роден около 864-865 година Симеон е възпитан в християнска среда. След признаването на автокефалната българска архиепископия, Борисовата мечта е за глава на църквата да бъде подготвен Симеон. През 879 година, 14-годишният юноша е изпратен в Константинопол, където в продължение на 7 години е обучаван в Магнаурската школа. По време на своя престой във византийската столица се запознава не само с богословската наука, но и с постиженията на античната култура. Помага му обстоятелството, че отлично познава гръцкия език. Заради високата си образованост е наричан от някои византийски автори "хемиаргос" ("полугрък").

Успоредно с политическото могъщество, при Симеоновото управление България изживява период на изключителен културен разцвет, определен от историческата наука като "Златен век". Той се характеризира с висока динамика на културните процеси. За около три десетилетия България достига върховите постижения на средновековната култура. Развиват се литературата, живописта, архитектурата.

Разцветът на българската култура при цар Симеон представлява естествен резултат от плодотворната дейност на Клрило-Методиевите ученици в България. Благодарение на тях се осъществява едно забележително за времето си явление - говоримият език на народа се превръща в език на книжнината.

Силен тласък получава културният живот на християнска България с решенията на Преславския събор от 893 година, съгласно едно от които старобългарският език се налага в богослужението, в светската и църковна администрация. Отстраняването на чуждото духовенство води до ограничаване не само на политическото, но и на културното влияние на съседна Византия. Българските творци продължават да черпят идеи, образци и знание от богатата византийска култура, но интересът към нея придобива определена насоченост и избирателност. Заслуга за това има и цар Симеон, който взима участие в творческата преработка на всичко най-ценно, сътворено от византийските книжовници. За бъдещия културен подем на средновековна България не е без значение и преместването на столицата от Плиска в Преслав. Този акт на Симеон показва желанието му не само да скъса окончателно с езическото минало, но и подчертава неговата амбиция да изгради и издигне един нов християнски културен и политически център, който да съперничи с Константинопол. На църковно-народния събор е извършено и ръкополагането на Климент за епископ. Той развива активна дейност като в определената му област осъществява в пълна степен намеренията на българския владетел относно задачите, свързани с успешното завършване на процеса по християнизация. Климент разгръща предимно просветителска дейност. За седем години той обучава 3500 ученици, повечето от които стават духовници. Същевременно реформира създадената от Кирил и Методий, глаголическа и графична системи, въвеждайки други форми на буквите - кирилицата. Той е проповедник, книжовник, един от първите писатели. Автор е на редица похвални слова, между които са "Похвално слово за Кирил Философ", "Похвално слово за Йоан Кръстител", "Похвално слово за Димитър Солунски" - общо 26 слова. Климент остава забележителни творби в химнографията - песнопения с общо християнско съдържание и предназначения, посветени на определени празници. Умира на 27 юли 916 година и е погребан в църквата на основания от него манастир "Св. Пантелеймон".

Ползотворна е и просветната дейност на Наум, макар за нея да не са запазени изрични свидетелства. Когато Климент е ръкоположен за епископ на Македония и Западни Родопи, Наум заема неговото място в Кутмичевица и остава на този пост до смъртта си през 910 година. И Климент, и Наум са канонизирани за светци на българската църква.

Активно участие в книжовния и просветния живот взема самият цар Симеон. Под негово ръководство се съставят два обемисти сборника с енциклопедично съдържание. Лично цар Симеон подбира и превежда някои от словата на византийския богослов Св.Йоан Златоуст и ги оформя в отделна книга, наречена "Златоструй".

В преобладаващата си част литературните творби, създадени в края на IX и началото на Х век, имат религиозно съдържание и са свързани със задачите на църквата за пълното утвърждаване на новата вяра по всички краища на страната, за популяризиране на догматичните, обредните, етичните и правни страни на християнството. В жанрово отношение тази литература е разнообразна - поучителни и похвални слова по повод на отделни празници и църковни събития, жития на светци, полемични съчинения срещу еретици и пр. Много от създадените произведения са преводи от гръцки език, но се срещат и оригинални творби, съставени от изтъкнати църковни писатели като Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, епископ Константин Преславски.

Най-забележителният труд на Йоан Екзарх, "Шестоднев", е построен въз основа на по-стари византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинални пасажи, съдържащи данни за българската история. В произведението присъства библейското схващане за сътворението на света в 6 дни. Интересни са сведенията от областта на астрономията, географията, антропологията и др. С право някои учени определят "Шестоднев" като енциклопедия на научното знание от онази епоха.

Друг писател от Преславската книжовна школа е епископ Константин, чиято най-известна творба е т.нар. "Учително евангелие". Тя се състои от 51 беседи, в които се изясняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от уводна глава, в която са поместени две поетични творби. В първата от тях "Проглас към евангелието" авторът изказва интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в развитието на отделните народи. Втората поетична творба носи наименованието "Азбучна молитва" и представлява акростих. В науката се води спор около авторството на “Азбучна молитва”. Има изказано предположение, че тя е дело на Константин Кирил Философ. В края на "Учителното евангелие" Константин Преславски помества и една кратка хроника - т.нар. "Историкии", която е считана за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина.

Ново доказателство за поетичните дарби на Константин Преславски е откритият наскоро негов химнографски цикъл в т.нар. "Битолски триод" - старобългарски книжовен паметник от XII век.

Наред с църковната литература по време на цар Симеон се създават и произведения, в които се засягат светски по характер теми. В тях личи засиления интерес на определени кръгове сред българското общество към въпроси на естествознанието, философията, риториката и пр. Светската тематика се представя главно у Черноризец Храбър и в съставените по нареждане на царя сборници със смесено съдържание. В по-голямата си част тази литература се състои от преводи на византийски произведения.

Черноризец Храбър е създател на апология на славянската писменост, известна под названието "За буквите". Като си служи с аргументи от историческо и филологическо естество, авторът защитава делото на братята Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър е насочено срещу опитите на византийците да омаловажат делото на славянските първо-учители. Проявената ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се крие българският цар Симеон.

Важен дял в литературното творчество през разглеждания период заемат творби, свързани с живота, дейността и заслугите на Кирил и Методий. Тук спадат произведения като "Панонски легенди", похвали за Кирил, "Проглас към евангелието" "Азбучна молитва" и др. Тази книжнина е изцяло оригинална по характер и отразява безспорното дарование и майсторство на един талантлив кръг писатели от края на IX и първата четвърт на Х век.

Наред с официалната литература в България започва да се развива и разпространява т.нар. апокрифна или тайна литература. Апокрифите са разкази, тясно свързани със събитията от Библията и Евангелието. В тях увлекателно и с широко разгръщане на фантазията се разказва за произхода и устройството на Вселената, правят се предсказания за бъдещето, дават се сведения за различни природни явления. Тази книжнина задоволява потребностите и любознателността на средновековния човек към по-широки познания и дава разяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не е прието да се пише.

През Х век християнството е разпространено в Сърбия, Босна, Влашко и Киевска Русия. Приели християнството по източен образец, в новите християнски държави то се разпространява от български книжовници на черковно славянски език. По този начин България се превръща в пръв духовен и книжовен център на изтока.

Наред с книжнината, както описва в произведенията си Йоан Екзарх, Симеоновият век е белязан с широка строителна дейност. След преместването на основния политически център в Преслав се полагат дългогодишни усилия от страна на българските архитекти и строители да изградят новия образ на могъщата Българска държава. По своето градоустройствено решение и най-вече с разделянето си на две части - вътрешна и външна-Велики Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче съществена разлика в тяхната отбранителна архитектура. Плиска наподобява първоначално един типичен номадски аул и е обградена с външно землено укрепление, като единствено вътрешният град е защитен от каменна стена. При Преслав са налице две концентрични. укрепителни системи, обграждащи външния и вътрешния град. В тяхното изграждане се употребяват големи дялани каменни блокове.

Във вътрешния град се издига царският дворец, за чието величие пише Йоан Екзарх в "Шестоднев". Непосредствено до двореца се изгражда и патриаршеският комплекс, обхващащ една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Във външния град на Преслав се открояват голям брой граждански постройки, черкви и манастирски комплекси. Силно развитие в Преслав получава църковното строителство. Наред с традиционния базиликален тип църкви под влиянието на съседна Византия, започва да си пробива път и кръстокуполната църква.

В повечето случаи преславските църкви са част от манастирски комплекси, разположени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са осем такива комплекси, от които по-известни са манастирът на Мостич, манастирът в Патлейна, манастирът в Тузлалъка. В манастирски комплекс се намира и най-блестящия образец на църковната архитектура във Велики Преслав - т.нар. "Кръгла църква". Наречена е още и "Златна", тъй като се предполага, че централният й купол е покрит със злато.

Манастирските комплекси освен монашески общежития, представляват и значителни центрове на занаяти. В тях се изработва, красивата многоцветна преславска глазирана керамика- едно от най-забележителните постижения на приложното изкуство през епохата на "Златния век". Основното предназначение на преславската керамика е украсата на светски и църковни постройки. Тя служи и за изработване на икони. Истински шедьовър на керамична иконопис представлява иконата на св. Теодор Стратилат открита в Патлейна.

Архитектурата се развива не само в столицата, а и в Охрид, Средец и др. Там са издигнати редица внушителни църкви и манастири, средища на църковна и книжовна дейност

С приемането на християнството и разпространението на славянската писменост се създават условия за оформяне на една самобитна българска култура с християнски характер. Единният културен живот бележи края на консолидацията на славяни и българи в единна народност. Етногенетичният процес започва още с образуване на Българската държава, но през първите векове протича твърде бавно, поради нейния федеративен характер. Със създаването на единно писано законодателство, Крум полага трайните основи на единната българска народност. Тласък в процеса на консолидация дава административната реформа, осъществена от хан Омуртаг. Безспорно най-голямо значение има покръстването на българите. Въз основа на единната религия, а по-късно и на общия език и култура, в началото на Х век се утвърждава българската народност. До падането под византийска власт се налага и единно народностно самосъзнание, което по-късно е решаващо условие за оцеляването на българите в годините на Византийското и Османско владичество.

Съединението на България...

На този ден през 1885 г. българският народ извършва едно от най-забележителните дела в своята нова история - Съединението на Северна и Южна България. Този ден, превърнал се в символ на националното единство, е официален празник в нашия календар.
Предисторията на това събитие започва от 1878 г., когато Берлинският договор разпокъсва българските земи и създава препятствия пред тяхното икономическо и политическо развитие. Затова борбата за тяхното пълно национално освобождение и обединение започва скоро след освободителната за България Руско-турска война.

Особено болезнено българското общество изживява изкуственото създаване на автономна област Източна Румелия в земите на днешна Южна България. В началото на 1884 г. въпросът за съединението с Княжеството е вече в центъра на предизборната борба между двете южнобългарски партии - Народната и Либералната.

Но след назначаването на Гаврил Кръстевич за главен управител на Източна Румелия, Народната партия, станала управляваща, се отказва от борбата за съединение, като се позовава на неблагоприятното международно положение. Тогава с каузата се заемат по-радикално настроени личности.

Ваклуш Толев:
Княз Александър Батенберг извършва нещо, което никой държавник в историята не е правил. С пълното съзнание да приеме, че губи трон и династия, пряко волята на Русия, подписва акта на Съединението!

По инициатива на ветерана от осводителните борби Захари Стоянов през февруари 1885 г. в Пловдив е организиран Български таен революционен централен комитет (БТРЦК). На 25 юли 1885 г. е свикано негово заседание, на което е взето решение да се започне борба за "съединението на Южна със Северна България под скиптъра на княз Александър".

Комитетът установява връзки с представители на румелийските либерали и командирите на въоръжените сили в Източна Румелия - майор Райчо Николов и майор Данаил Николаев. Решено е акцията да започне към средата на септември. През втората половина на август в много селища започват вълнения и демонстрации; най-масови са в село Голямо Конаре /днес град Съединение/.

На 2 септември в Панагюрище спонтанно е проведена демонстрация, която служи като сигнал за масови протести в редица селища на областта. В следващите дни се вдигат народните маси в много селища, дори там, където няма местни комитети на БТРЦК.

На 6 септември рано сутринта войските, разположени в околностите на Пловдив, начело с майор Николаев и четата на Продан Тишков влизат в града, обкръжават конака и арестуват Гаврил Кръстевич.

Румелийското правителство е свалено. Провъзгласява се Съединението на Южна и Северна България. В Пловдив е образувано временно правителство начело с Георги Странски, което поема управлението до пристигането на княз Александър І.

След Съединението на 6 септември България изпада в трудно международно положение. Османската империя започва да съсредоточава войски към българската граница.

Под предлог, че се нарушава равновесието на Балканите, на 2 ноември 1885 г. сръбският крал Милан, подкрепян от Австро-Унгария, заповядва на армията си да нападне България.

В защита на Съединението се разгаря масово патриотично народно движение. Победата на България в тази война прави невъзможно възстановяването на статуквото. След дълги и сложни дипломатически маневри Съединението получава международно признание с подписването на българо-турската спогодба през 1886 г.

Обединяването на Северна и Южна България има решаващо значение за по-нататъшното развитие на страната. България се превръща в сериозен фактор на Балканите.

Благодарение на самоотвержената и героична борба на българския народ е премахната една от най-тежките неправди на Берлинския конгрес и се разчиства пътят за независимото държавно съществуване на страната.

За Буквите - Черноризец Храбър

Това е най-известното апологетично съчинение за славянската азбука и е написано от Черноризец Храбър. Времето на сътворението му е края на IX или началото на X в. Някои учени смятаха, че под това име-псевдоним се крие самият цар Симеон. Днес това становище има малко застъпници, тъй като княз Симеон няма никакви причини да крие името си в това съчинение, след като подписва други съчинения.

Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.

Когато се кръстиха, бяха принудени да пишат славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви: Богъ или животъ, или сьло, или црькы, или человьк, или широта, или щьдроты, или юност, или ждоу, или iaзъкъ и други тям подобни. И така беше много години.

Буквите След това човеколюбецът Бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, но всички привежда към разум и спасение, смили се над човешкия род, изпрати му свети Константин Философ, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч. Изпърво започна по гръцки: те прочее казват: “алфа”, а той “аз”. От “а” започват и двете азбуки. И както гърците дадоха своите букви по образец на еврейските, така и той - по гръцките. Първата буква у евреите е “алеф”, което ще рече “учение”. Като се завежда детето отначало на училище, казва му се: “Учи се” - това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха “алфа”. И така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казват на детето “алфа”, което значи на гръцки “търси” вместо “търси учение”. Подобно на това и св. Кирил създаде буква “аз”. Но като първа буква и дадена от бога на славянския род за развързване устата на онези, които чрез азбуката се учат на разум, “аз” се изговаря с широко отваряне на устата, а другите букви се изговарят и произнасят със слабо разтваряне на устата.

Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и произнасят: а, б, в, г...

Някои казват: "Защо е създал 38 букви, когато може да се пише и с по-малко, както гърците пишат с 24 букви?" Но те не знаят с колко букви пишат гърците. Наистина те имат 24 букви, но не изпълват с тях книгите си; те са прибавили 11 двугласни и три за числата: 6, 30, 300. И като се съберат - 38. Подобно на това и по същия начин св. Кирил създаде 38 букви.

Други пък казват: "Защо са славянските книги? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначални като еврейските, римските и гръцките, които са още отначало и са приети от Бога."

А други мислят, че Бог ни е създал буквите. И не знаят, окаяните, какво говорят и мислят, че Бог е заповядал да се пишат книги на три езика, както пише в евангелието: "Имаше дъска, написана на еврейски, римски и елински." А славянски там нямаше. Затова славянските книги не са от Бога.

На това какво да кажем или що да речем на такива безумци? Но нека да им отговорим, както сме се научили от светите книги, че всичко поред идва от Бога, а не от другиго. Бог не е създал най-напред нито еврейския, нито елинския език, а сирийския, на който е говорил Адам, и от Адама до потопа, и от потопа, докато Бог раздели езиците при стълпотворението, както пише: "Размесени бяха езиците." И както се размесиха езиците, така и нравите, и обичаите, и наредбите, и законите, и изкуствата според народите: на египтяните се падна земемеренето, на персите, халдеите и асирийците звездоброенето, гадаенето, врачуването, магьосничеството и всички човешки изкуства; на евреите пък - светите книги, в които е писано, че Бог сътвори небето и земята и всичко, което е на нея, и човека, и всичко поред, както пише; на елините пък даде граматиката, реториката и философията. Но преди това елините нямаха букви на своя език, а пишеха своята реч с финикийски букви. И така беше много години. После, като дойде Паламид, започна от алфа и вита и състави на елините само 16 букви. Към тях Кадъм Милиски прибави още 3 букви. С тези 19 букви пишеха дълго време. После Симонид изнамери и прибави две букви, а писателят Епихарий изнамери 3 букви. И събраха се 24. След много години Дионисий Граматик изнамери 6 двугласни, после друг - 5 и друг - 3 за числата. И така мнозина за много години едва събраха 38 букви. После пък, като минаха много години, намериха се по божие повеление 70 мъже2, които преведоха от еврейски на гръцки език [Светото писание]. А славянските книги сам св. Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години, онези мнозина, 7 души, и за много години създадоха техните букви, а 70 - превода. Затова славянските букви са по-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, а гръцките - елини езичници.

Ако ли пък някой рече, че не ги е нагласил добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: и гръцките също така много пъти са били нагласявани от Акила и Симах, а после и от мнозина други. Защото по-лесно е да се нагласи отпосле, отколкото да се създаде за пръв път.

Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: "Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?", то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: "Кой ви е създал азбуката или превел книгите?", всички знаят и в отговор ще рекат: "Св. Константин Философ, наречен Кирил: той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий." И ако попиташ в кое време, то знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса, българския княз, и на Растица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света [855]. Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време. Така, братя, Бог е дал разум на славяните, комуто слава и чест, и власт, и поколение сега и винаги в безкрайните векове, амин.

ЗА ДУХОВНАТА МИСИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

Иван Боянов Бояджиев

Речем ли да потърсим корените на духовните ни феномени, регулирали живота ни и определяли достойнствата на историческата ни съдба, ще трябва да се върнем назад в прабългарската епоха – още в пракултурните дълбини на митичното време, когато по нашите земи заживяват и се оформят мощни духовни течения: тангризмът, тракийският орфизъм и богомилското учение, всяко едно ясно ориентирано във времето и пространството. Три големи духовни вълни, играли решаваща роля във вътрешния ни и външен живот, в най-интимните и най-грандиозни страници от историята ни. В целия този духовен процес, още от дълбоката първооснова на националната ни култура и до днес, продължават усилията за по-вярно разчитане и тълкуване на старата ни традиция. И въпреки широката и все по-добра историческа осведоменост, натрупана с времето, различните нива на проблемите подсказват трудността при разкриването им.

Явления с по-висша еманация и синтез на творческия Дух, със своята си логика за истина, изискват и по-широко езотерично тълкуване. Ако ролята на културата е да ги спасява, редно е да погледнем и към българските “спасени и недоспасени” явления в нелеката ни историческа съдба – с така накъсаната й хронология. Трудно се обясняват взаимовръзки и взаимоотношения на отделни събития или направо чезнат и се размиват във времето – какъвто е случаят с богомилското учение, без чието присъствие на Запад е абсурдно да си представим Реформацията и европейската цивилизация. Допустимо е да не сме дооценили някои събития или да сме загубили шанса да се реализираме и пречистим в аурата на възможни светли идеи и с това да сме забавили развитието на националното ни мислене и култура. Трябва да се съгласим, че ценностите, придобити в най-висшата духовна сфера, са съхранени в генетичния ни код, и независимо от отдалечеността на времето и историческата забрава, при известни условия се проявяват.

Приемем ли един път генетичния феномен като фактор на благословение в нашето развитие, необходимо е изново да променим културно-историческата си гледна точка. Отправим ли поглед назад към вътрешното съдържание и смисъла на духовните сили, движили живота ни, усетим ли сенките на праотците, които са ни наблюдавали през хилядолетията, непременно ще дойдем до простия човешки извод, че те и днес ни наблюдават с надежда и с укор, че пътят на духовната ни биография е път през тайнствата на историята ни...

Ние не познаваме философията на Тангра, но историческите й следи с основание ни карат да смятаме, че тя е стъпила на здрави, непоклатими основи, за да отвежда българина към шеметни космични висини, да му внушава грандиозни асоциации за света. Една философия, отдалечена от условностите на европейските религии и църкви, където висшите принципи се смесват и объркват даже с гражданските закони. Философия на онази езическа духовност, която днес с всичките ни колебания и съмнения, със съвременната ни формула за духовност, ние не разбираме.

Прабългарите идват по нашите земи със своите забележителни реалности и белези: календара и юртата, високото духовно откровение и веротърпимостта. Наличието на календара определя най-ранното начало на българското летоброене отпреди 6000 години и говори за широки познания, за една истина, за светогледа на прабългарите. Подвижният им сглобяем дом – юртата, е строена по посока изток-запад. Тя е била една обсерватория, в която прабългаринът се е ориентирал за движението на небесните светила, за смяната на годишните времена и най-вече тя е поддържала вярата му в космичната мъдрост. Той идва до дълбокото разбиране за разграничаване на духовното от религиозното, останало и днес неосъзнато от немалко духовни среди по света, където най-доктринерски се смесва алтернативата атеизъм-вяра, около която продължава да се гравитира, без да се държи сметка, че и тука нещата основно са се променили. Разграничаването на духовното от религиозното е един мироглед със своето самоопределение и заангажираност към два принципа – веротърпимост и антиклерикализъм, играли съдбовна роля в историята ни. При идването на българите на Балканите не се измества Перун от Тангра и не се възпира разширяващото се християнизиране на полуострова. Тази веротърпимост е осигурила доверието и е стопила бариерата между местните племена и новодошлите българи, които още с покръстванеуто на новата държава проявяват антиклерикалния си дух. От въпросите им към римския папа се разкриват непримиримите противоречия и конфликти с догмата и порядъка на Църквата, а и самата Църква още по онова време се е отдалечила от християнската същност на Духа.

Да си припомним и за орфизма, онова учение на древните траки, което ни връща две хилядолетия преди Новата ера, духовно свързано с тангризма, отличаващо се с нравствения си монизъм, с вярата в космичната мъдрост и безсмъртието на човека в свободния превод земя – небе. Орфей, този представител на светлите гении на човечеството, мъдрец, посветен в мистериите на Египет, владеещ висшето знание и магическите закони на музиката, създал мистичния център на една нова култура, върху която е стъпила класическа Древна Гърция. Ако разлистим всички енциклопедии, ще срещнем навсякъде грецизираната версия на орфизма. Новите тълкувания на старите митове казват, че тракийският Орфей нито е бил син на Аполон или брат на Омир, нито му е било нужно да слиза в ада и да става съпруг на Евридика... Самите древни гърци да смятали Тракия за страна на светлината – като отечество на музите, където се е намирало и светилището на Орфей, предавало се е свещеното изкуство, разкривани са великите закони на живота и природата, както и древната орфическа проповед за преражданията и безсмъртието, със стремежа към безкрайното и съвършеното.

Говорим ли за този стремеж на праотците ни към космичното, дълбоко свързан с живителните сили на една космогония неподатлива на спекулации, за генетичните им връзки с откровението на Духа, не можем да не направим една уговорка, даже едно сравнение, защото и в древността митовете са имали различни нива, носили са различни нравствени стойности, оставяли са различни следи, и е редно да ги разграничим или най-малко да не допуснем грешки на аналогията. Ако приемем, че боговете на нашите праотци са били като олимпийските, то ние през вековете и до днес щяхме да си посипваме главите с пепел и да се извиняваме пред света, че нашите богове са носили толкова човешки слабости, ама са били безсмъртни. А такъв главен бог, като Зевс с порочните му деяния, предците ни не само не биха приели, но не биха допуснали и сянката му да се мерне по пътя им. И все пак митичните видения подсказват, че орфическата лира притежава по-голяма власт от тази на Зевс Гръмовержеца...

Отминават вековете, но прахът на забравата не покрива следите на Орфическите тайнства. Легендите на траките не са като тези, които ни поднася древногръцката митология. Нашият поглед е отправен към поведението, нравствените следи и духовните рефлекси на траките, наследили орфическото знание като далечно предчувствие за учението на Христос. Траките са били миролюбци, вярвали са в преражданията, познавали са билките, с които са лекували, влияели са на природните стихии, въздействали са с музиката. Всички тия духовни прояви не рефлектират ли към едно друго време – времето на Х век – века, в който се оформя богомилската традиция, за да утвърди възгледите на началното християнство?

Реализацията на християнството е богомилското учение, а неговото разпространение е процес, чиято цел се тълкува като подготовка на човешкото съзнание за идващата нова култура на Шестата раса, расата на светещите, на децата на Светлината.

Изживеният опит показва, че всяка организация, оформила се в името на една възвишена идея, стига до познатия човешки порядък – зараждане, развитие, кулминация и упадък, – без възможността постоянно да я отстоява, а в практиката си дори се изправя често срещу нея. Така се получи и с Христовата идея при опита да бъде защитена тя от организацията на християнските църкви. Отдалечаването на Църквата от същността на християнския дух, това, че средновековната църковна култура канонизира кръста на най-страшните мъчения – Христовите, – като знак за учението на Любовта и милостта, създаването на йерархична пирамида, съперничаща на военната, това, че Църквата се раздели на различни вери и с това въвлече християнския свят в жестоки взаимни борби, показва, че тя продължава да стои пред Разпятието далеч от Възкресението... При такава историческа обстановка, сред един народ, който по естество е духовен, но по дух и убеждение антиклерикален, се поражда и най-антиклерикалното движение – Богомилството. Близо до душевните дълбини на българския народ, сякаш родено от него и за самия него, то скоро разкрива надмощието си над европейското схоластично мислене.

Хиляда години по-късно откриваме същите духовни рефлекси в Българското Възраждане. Западните учени го определят като чудото на ХІХ-то столетие, но за нас то е памет от старата ни култура.

За Възраждането се е писало и говорило много. Бихме напомнили една мисъл, изказана от историк на далечна източна страна и записана от българския писател Николай Райнов: Когато на един народ му е определено да преживее нещо велико, в него се раждат велики духове, за да го реализират.

Да си припомним също за така ярко отразената богомилска традиция във възрожденската ни поезия. Ботев в своя вътрешен храм, със своята вяра и най-антиклерикалната си духовна молитва, опоетизира истински святото начало у себе си и в народа си. Същото духовно озарение, същата твърда вяра, в която човек се чувства всякога пречистен, ще открием и във Вазовата “Молитва на планината”. Поетът, вместо в църковния храм, се отправя към планинския храм неръкотворен, коленичи в благоговейна молитва върху канара висока, усеща Бог у себе си и в небето, и в слънцето, и във всеки дъх, шум и шар и листо, мъдър, вездесъщ и славен, разлян в живота на Всемира... Същото отношение към божественото прозира в откровенията и на следващите поколения наши поети...

В края на ХІХ-то столетие у нас се заражда едно ново духовно учение. Християнско по дух, с дълбока българска езотерика и естествена хилядолетна взаимовръзка с тангризма, тракийския орфизъм и богомилството. През 1896 г. излиза книгата “Науката и възпитанието” от Учителя Беинса Дуно, в страниците на която той за пръв път изнася принципите, идеите и духовните закони на учението си.

Тук няма да се спираме на биографични бележки за Учителя, на пътя на Школата, на светлите, но доста мрачни събития, в които се направи опит да се унищожи Словото и самото учение, на тъжните години с узаконена бездуховност, в която се прекърши връзката учение – общество. Даже не ще потърсим отговор на въпроса, дали в тези 100 години учението на Беинса Дуно е заело естественото си място в българската култура... Това са въпроси за историците. За да се проникне дълбоко и да се преживее истината на една езотерична наука или учение, едва ли е достатъчно само интелектуално усилие. В случая е необходима една по-висша духовна нагласа, едно ново сетиво от онази категория, с която можем да проникнем в света на пророците, светиите, учителите и апостолите...

Траките...