Завзети ли са българските земи окончателно от османците през 1396 година?

Общоприето е, че краят на Второ Българско Царство идва през 1396 година когато турците нахлуват във Видин и пленяват цар Иван Срацимир. Това събитие е предшествано от превземането на Търново, столицата на Търновското царство, на 17 юли 1393 год. и окончателното падане на царството със смъртта на Иван Шишман и превземането на последната крепост, Никопол, през 1395 год. Последователното превземане на България (1388, 1393, 1395, 1396...) и изникването на нови извори, неизвестни до преди 50 години, подлагат под съмнения дали всъщност 1396 година е последната година от османското превземане на България – всички ли български земи губят свободата си и независимостта си? И за щастие, и за съжаление има голям избор от години предложени от различни историци, които можем да приемем за край на Българската държава. Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев предлагат като крайна година 1422, а пък скептиците (В. Златарски и др.) са на мнение, че за реално съществуваща българска държава може да се говори най-много до 1413 год., когато е сключен договор между Видинското царство и турците след битката при Чамурли. Има и такива обаче, които казват, че България е просъществувала 50 години след 1396 и предлагат години като 1430 (от тогава Видин присъства като османски санджак в архивите), 1444 (Битката при Варна и освобождаването на северна България) или пък 1453 (превземането на Константинопол) като крайни дати. Но коя всъщност е наистина годината или поне коя е най-правдоподобната? Този въпрос е много спорен и може би няма конкретен отговор, но основното нещо е, че свободни български територии просъществуват и след 1396..

Превземането на България и дори на целите Балкани от страна на турците е един много плавен и последователен процес, който продължава около столетие.
Османското завоевание на балканските земи започва с превземането на крепостта Цимпе през 1352 год. От този момент нататък започва едно постепенно разширяване на турските земи в Тракия, което разширяване достига своя връх в периода 1360-1372 година когато голяма част от византийските крепости в Тракия са превзети.
Дори османската столица е преместена от малоазиатския град Бурса в балканския град Димотика, а след това в Адрианопол. Това показва намеренията на турците за трайно установяване на Балканите. От този момент нататък започва и завладяването на България и посегателството върху територии населени с българи. Градовете Пловдив, Дъбилин (Ямбол) и Боруй (Стара Загора) са първите, които са паднали под турска власт. По този начин Източна Тракия е първата българска територия, която пада под ударите на турците. В този период на Балканите се наблюдава една разпокъсаност – земите населени с българи са разделени в пределите на няколко държави , Сръбското царство се разпадало като се появили много и малки княжества в Македония, а поради османските завоевания в Тракия територията на Византия била раздробена (Византийската империя владеела територията около Константинопол, Солун и покрайнините му и малки владения в Пелопонес) – която не се очертавала да се промени. Опитите на крал Вълкашин за коалиция срещу османците не довели до успех, което неимоверно довело до загубата на християнските войски при Битката при Черномен (1371). Тази битка била от решаващо значение, защото показала слабостта на балканските държави пред османците. Били превзети Беломорието и Македония, които били населявани с българи, макар и да не били част от тогавашната българска държава, а да били управлявани от самостоятелни владетели. Опитите на съпротива от страна на търновския цар Иван Шишман били неуспешни и той трябвало да се признае за васал (1373) на османския султан като му дал сестра си Кера-Тамара за съпруга, но това не спасило крепостта Средец и тя била превзета през 1385 год. По този начин до 1386 год. цяла южна България и всички земи на юг от Стара планина населени с българи са превзети от турците. През 1387 год., поради назряващата битка между турците и сръбския княз Лазар, те се вклиняват между Търновското царство и Добруджанското деспотство. Превзети са Шумен (1388), Мадара, Свищов, Силистра и Варна. Така, Добруджанското деспотство става васално, а Източна България пада под османска власт, Иван Срацимир и влашкия воевода Мирчо се признават за васали на турците (1388). През 1390/1г. Мирчо се опитва да ги изтласка и достига до Карнобат (това става възможно поради отслабналата сила на Османския султанат след битката при Косово поле), но последва поредица от турски походи, като през 1393г. турците превземат Търново. Бойните действия се пренасят на север от Дунав (битката при Ровине - 1395), а Шишман е в Никопол. Турците превземат и останалите части на Търновското царство. През 1395г. Шишман е посечен, а през 1396г. Страцимир е отведен в плен в Бурса (според Григорий Цамбак ,"Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия"). Това е и периода в който, след смъртта на Крали Марко и Константин Драгаш, техните княжества в Македония престават да съществуват. .

Но това ли е окончателното превземане на българските земи и краят на българската държавност? Какво обаче става с Александър и Фружин – синове на цар Иван Шишман – и с Константин – син на цар Иван Срацимир?.

За Александър се знае, че управлявал областта Самсун, а за Константин казват, че заедно с майка си царица Ана успели да избягат във Влашко, но за това в хрониките не се говори нищо, а се казва само, че цар Иван Срацимир е бил пленен. Константин е бил съвладетел и наследник на баща си, което го прави известна личност за времето си, но до нас не достига никаква информация – не се казва дали е отведен както е сторено с баща му, нито пък, че е избягал. Поради това можем да смятаме, че Константин е останал във Виден на мястото на баща си.

Битката при Анкара през 1402г. за малко да обърне хода на историята - Баязид е пленен, Тимур разорява държавата му, а прогонените от османците владетели се връщат в земите си. Не е казано за българите, но ако Константин не си е бил във Видин, то тогава най-вероятно се е върнал. Тогава ние не можем напълно да изключим съществуването на Видинското царство или поне част от него.

Следващото споменаване на синовете не българските царе е във връзка с някой си Каралюк, който направил в историята онова, което в легендите е щяло да се припише на крал Марко - освободил пленени от турците християни, предимно унгарци. Текста на Константин Костенечки не е много ясен, но най-вероятно Каралюк е бил управител на някаква българска област, заради което претендента Сюлейман организирал поход срещу българите. Тези събития се отнасят към 1408г. В този период е и писмото на Сигизмунд до бургундския херцог Филип (1404 г.), в което са изброени воюващите против османците унгарски васали: "Господин Остоя, крал на Босна (...), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (...). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си...", където Константин е наричан император на България - впечатляващо, защото Сигизмунд е императора на Свещенната Римска Империя, което означава, че Константин е получил признание от равните, т.е. имал е международно признание на титлата си. Също така името му изредено наравно с това на владетелите на свободните по това време балкански държави. Дори има информация, че Сигизмунд съобщава на своя френски съмишленик радостната вест, че българският цар и влашкият воевода са "се върнали" под неговото върховенство. Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет, като се има впредвид османски.

Но признанията не идват само от страна на Унгария. Според решението на „Големия съвет на търговската република Дубровник ” от 28 ноември 1398 г. (потвърждаващо предходно решение от 17 декември 1387 г.), което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите "в страните Славония, Босна, Срем и България". В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в "българската страна". Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г.
В тези документи България е третирана наравно с пулонезависимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна. Немислимо би било, ако България е била превзета от османците, Венецианската република да пропусне този важен факт и дори да има смелостта да постави една завладяна от турците територия в кръга на държавите, зависими от най-големия османски враг - Унгария.

В своя дарителска грамота за манастирите "Тисмана" и "Водица" във Влашко от 1406 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич постановява: "Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската (Унгарската) земя или пък в Българската земя, мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне (...), нека бъде свободен да дойде..." Логиката отново сочи, че споменатата "Българска земя" явно е държава, а не османска провинция.

В един широко използван пасаж от "Житието на Стефан Лазаревич" българският емигрант в Сърбия, известният книжовник Константин Костенечки съобщава, че "...българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе" - събитие, което се датира към 1408 г. и се смята за начало на т.нар. въстание на Константин и Фружин. Тогава Сюлейман "...се отправил срещу Темско (средновековна българска крепост, дн. Темац, Пиротско) и го превзел с бой". Във всеки случай за завладяване на Видин не става дума. Това доказва по-ранния написан текст от мен, в който Сигизмунд се радва, че българския цар и влашкия воевода се върнали под негово върховенство. Това е момента в който България отхвърля васалитета към османския султан придобит още по времето на Срацимир и Шишман, но през 1408 г. Сюлейман се отправил срещу разбунтувалите се Константин и Фружин и отново ги направил васали.

Разказвайки за борбата между Сюлейман и неговия брат Муса ("Муса Кеседжия") Българската анонимна хроника и онази на влашкия летописец Михаил Мокса пишат за "власи, сърби и българи" (1409 г.). Муса обаче е подпомаган не от народностни групи, а от държави; не просто от "власи" и "сърби", а съответно от великия воевода Мирча Стари и от деспот Стефан Лазаревич. С други думи и тук трябва да се подразбира българска държавна подкрепа.

Обаче отношенията между българите и Муса се влошили, и през 1413г. последва т.нар. Второ разорение на България. Муса Кеседжия предприема поход на север от Балкана и завзема българските крепости там (анонимен османска хронист , похода на Муса срещу Видин "(Муса)...завзел града и го поставил под своя власт."). Друг важен документ от този период е византийската хроника на Псевдо-Сфранцис. Според него в битката при Чамурли, Софийско на страната на султан Мехмед І против Муса се сражават войските на "...владетелите на Сърбия и България, и на василевса (византийският император Мануил II Палеолог)..." (юли 1413 г.). По същия повод Константин Костенечки допълва, че султанът "...върна българските пленници, които Муса бе прогонил, и заживя в мир с всички..." Византийският историк Михаил Дука дава следната информация: "Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир...”.

Излиза, че уж изчезналата от картата на Европа България има „посланник”. Поставянето на "България", "българите", "българския владетел", неговите "посланици" и т.н. в еднакво положение с държавите Сърбия, Влашко, Морея (Пелопонес) и т.н. ни убеждава в съществуването на българска държава през 1413 г. Мехмед I сключва мирен договор и с българите (следователно с българския владетел), в което надали трябва да се съмняваме. Дори известния френски византолог Шарл Дил тълкува въпросното сведение на Дука по същия начин.

В хрониките на Костенецкия събор от 1414–1418 г. неизменно присъства герба на „императора на България” (три лъва върху златен щит и над тях царска корона)...

Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман

През 1396 г., когато би трябвало да е паднало окончателно Видинското царство, няма данни за превръщането му в турски санджак, като първите такива данни за Видин са от към 1430 година.

Интересна е практиката на османските завоеватели, които постепенно стеснявали границата на дадена държава и после я превземали окончателно. Такъв пример е дори самата Византия на която последните превзети територии били тези в далечния Пелопонес и столицата Константинопол. Защо да не се е случило същото и с България или по-точно с Видинското царство? В периода на окончателното превземане на Византия е превзета и Сърбия, а Видин се намира в непосредствена „близост” до Сърбия, като дори е на „границата” между България, Сърбия и на север Влашко и Унгария.

С тези доказателства тезата, че Видин, като олицетворение на България, се е съхранило след 1396 год е напълно правдоподобна. Това доказва, че българската държавност и царство са просъществували и след 1396 год. макар и в някаква зависимост.

Макар и от горните текстове да не става ясно коя част точно от България е запазила свободата си – дали територията на царството на Срацимир, самия град Видин и околностите му или някоя друга територия и град – то можем да приемем, че в Северна България са се запазили някакви самостоятелни градове и територии начело с местни феодали. Може да се приеме, че част от България е устояла независима чак до XV век заедно с Влахия, поради което на картата Cornelis De Jode 1593(приложена по-долу) има все още късчета свободна България. .

Има данни, че български феодали са запазвали земите и крепостите си чак до 1469 г, дори че български феодали запазили земите си в северозападна България до връщането на разбитите турци от Виена (Д.Маринов, История на град Лом и Ломска околия); български феодали са държали владения и във Влашко. Това може да означава само едно - Това може да означава само едно – със сигурност българската държавност (Видинското царство) просъществува поне до 1422 година, когато умира и нейният владетел Константин. Може да се приеме, че просъществува и до по-късно, но това може да се каже в по-голяма степен не за българската държава, а за самостоятелни владетели и феодали, които останали свободни или под някаква зависимост.

Някои такива градове, които остават свободни (зависими или полузависими) като воеводствата София, Търново и свободните градове Свищов, Лом и Ловеч..

Тук ще изложа извадки от Арменска география ”Ашхарацуйц” (”Светопоказател”) създадена през XIII век от Вардан Аревелци с късни преписвачески добавки, някои от които са от втората половина на ХІV век. Това е текст, на когото историците от близкото минало не са обърнали внимание, но сега започва да става все по-популярен и използван в съвременната медиевистика.

Този текст показва съществуването на свободни феодални владения след 1396 год. и свободни български градове като Ловеч, София и Свищов.
”Страната на тракийците се намира на изток от Далматия. В Тракия има 5 малки области, реки, град и острови, а за столица има щастливия Константинопол; и градът Самандриа. И през Лова и Сечов [Тракия] достига чак до Константинопол”.

Самандриа определено е Смедерево, което във всички западни и османски документи и карти до средата на ХІХ век е означавано като Самандрия, Семендре, Семендрия, а не с пославянченото име Смедерево. Лова и Сечов безспорно са Ловеч и Свищов.

Времето, което се визира в този пасаж, е периода 1420-1459 год.. Причината, която ме тласка към това е споменаването на Смедерево, което в този период е било столица на Сърбия, заедно с Ловеч и Свищов. Може да се смята, че Ловеч и Свищов не са под османска власт, защото са изредени като важни градове редом със свободния Константинопол и Смедерево. Ако бяха под властта на османците би трябвало да бъдат разорени и споменаването им би било неуместно. Но това, че има свободни градове не бива да ви учудва, защото в добавките от ХV век към същия текст на Вардан Аревелци на Балканите са посочени Румелия като османско владение, както и още редица не османски ”политически активни единици” – т.е. градове, които не са под турска власт. Те са следните: ”Тесалонике е Селеник” (т.е. Солун); ”Корънтос със своята епархия е в Пелопонида и Акайа”; ”Еллада заедно с Македония е в Пелагос”; ”И град Атенк се намира на морския бряг, където е школата на философите”; ”И град Ошинтос е в Тракия близо до Ъстагира, откъдето бил Аристотел”.

Корънтос е Коринт, Атенк е арменски запис на Атина, Ошинтос все още няма данни за да се индиефицира, но Ъстагира е Стагира, намираща се на брега на Егейско море, родният град на Аристотел, както и се уточнява в добавката. Солун, Коринт, Атина и Стагира, както и Смедерево, Ловеч и Свищов са разположени по периферията на османските владения на Балканите. До 29 март 1430 г. Солун е във венециански ръце, Атина е завзета от османците чак в 1456 г., като дотогава е в ръцете на Нерио Ачиоли. Коринт пада през август 1458 г., въпреки отчаяната съпротива на морейските деспоти Тома и Димитър. Като клаузи на мирния договор с тях Мехмед ІІ им отнема Коринт, Патрас, Арголид и Каритена. В 1460 г. Пелопонес е окончателно завзет от султан Мехмед ІІ. С други думи, всичките градове, които са посочени като незавладяни от османците, са подчинени един по един между 1430 и 1459 г. Това доказва и друга теза, която написах по-рано в проекта ми, a тя е, че в завоевателната си политика Османския султанат не завземал територията на дадена държава веднага, а първо превземал дадени територии от нея, като по-далечните били превзети по-късно. Такъв пример е и Сърбия, както и Византия.

След като се има информация за падането на останалите градове написани в пасажа в който е писано за Ловеч би било интересно да се датира и превземането на Ловеч. Арменския пътешественик от края на XVIII век Хугас Инджеджян твърди, че.. ”Ловче бил превзет през 1463 г. от Фатих султан Мехмед”. Турският пътешественик Хаджи Калфа, починал през 1665 г., твърди, че Ловеч е превзет в 1462 г. Ловешкият изследовател Ст. Попов отнася окончателното завладяване на Ловеч от османците към 1444 г. Според ловешкия изследовател Борис Караконовски след падането на Търново синът на Баязид I Челеби с цялата си войска се насочва към Ловеч, но след дълга и неуспешна обсада започва преговори с ловешкия воевода Станко. Сключено е споразумение Станко да признае сюзеренитета на султана, а в замяна да бъдат запазени животът, имотът и вярата на българите. Станко трябвало и да дава спомагателна войска на султана в случай на война. Според Ст. Попов правата, с които Ловеч се ползвал по този, скрепен с ферман договор, били още по-големи – да не се установява турско население в околностите на града, да не се взема кръвен данък, Ловеч си запазвал правото да взема мито от всички стоки, които преминавали през него. Според Борис Караконовски Ловеч окончателно е включен в рамките на империята чак в 1474 г., когато крепостта му е превзета от Синан паша. Датата на документа (1430 г.) е определена от Руси Стойков, обаче в ”Турски извори за българската история” регистърът е отнесен към средата на ХV век, което по никакъв начин не го противопоставя на тезата за късното падане на града под османска власт. Но дори Ловеч да е превзет в периода 1420-1430 той пак е просъществувал около четвърт век след падането на Търново. Ако тезата за този период бъде доказана, може да се приеме, че Ловеч е превзет след смъртта на Константин (син на Иван Сраицимир) или няколко години след това. Тезата, че българските земи, макар и лишени от царска институция, не са били автоматично включени в системата на Османската империя в първата половина на XV век, а са съществували феодални владения васални на султана намира потвърждение и в някои други източници.

Например прекосилият Балканите през 1432 г. французин Бертрандон де ла Брокиер изрично споменава за български феодали, васални на султан Мурад II:
”Ако иска да вдигне голяма войска, както научих от добре осведомен човек, той (султанът) лесно може да събере 120 000 души от Гърция, но като им дава плата, а именно: по 8 аспри на конник и по 5 – на пешак.... Войската, която напоследък беше в Гърция, в по-голямата си част бе християнска. Това означава, че призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща едни от синовете си с 3000 наемници-конница, а и много други от Албания и България, които също са християни и не смеят да откажат.”
За същия период се отнася и едно сведение на италианеца Филипо Лоникоро от 1583 г., споменаващо за български феодали, против които воювал Мурад ІІ: ”След това (след превземането на Солун в 1430 г.) с непрестанни победи, с невероятна бързина покори и Фокида и Атика, Бойотия, Айтолия, Акарнания и цялата област от тази страна на Пелопонес до Коринтския канал, на дело опустоши и на дело покори Илирик, Албания и Босна и се насочи срещу българите, власите и сърбите с намерение да завземе Панония”.

Може да погледнете картата по-горе на която Пелопонес, Албания и Босна са в пределите на османската империя, но на север към Влахия все още седи името България, което не е част. По този начин два напълно независими един от друг източника се потвърждават.

По отношение смисловата употреба на термина ”българи”, използван в горния цитат, си струва да се приведе мнението на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев. Те разглеждат едно сведение, оставено от автора на ”Българска анонимна хроника” и повторено от влашкия летописец Михаил Мокса, свързано с военните действия на Муса през 1409 г. Във войската му имало огромен брой ”власи, сърби и българи” (при Мокса съответно ”румъни, сърби и шкеи”). Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев изрично уточняват, че на това и на други места в ”Българска анонимна хроника” под ”българи” се разбира българска държава, която в конкретния случай е Видинското царство. Следователно и в случая със сведението на Лоникоро под ”българи” следва да се разбира ако не българска държава в буквалния смисъл на думата, то най-малкото български феодали, които са запазили контрола над наследствените си земи и разполагащи със свои армии.

Дори в сведението за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски се показва, че софийската аристокрация не е изтребена, а под софийска аристокрация може да се приемат феодалите от онова време. Поради това може да се смята, че София е притежавала някаква свободия. Следващата част от откъса за превземането на Пелопонес, Босна и Албания (написан по-нагоре) показва, че София е превзета от турците около 1430. Това значи, че преди това тя не е била част от Османския султанат, а както казва текста е била под сръбско управление:
„Развали мира (Мехмед II), който беше потвърдил с женитбата с дъщерята на деспот Георги, нападна деспота на Сърбия и го прогони от владенията му, отнемайки му градовете Скопие, Новомонт и София и като зароби двамата му сина, с варварски свирепост го лиши от зрение, доближавайки нажежено желязо до зениците му”.

Но след победата на Владислав Варненчик през 1443 година една от клаузите
на мирния договор между него и султана била връщането на София на деспот Гоерги:
„Това принуди Амурат да проводи пратеници при Ладислав да искат мир при тези условия, които определи победителят. Мирът бил сключен за 10 години и потвърден с клетва при тези условия: Амурат да напусне Сърбия и да изтегли гарнизоните си от онези крепости и градове, които все още държал; да върне владенията на деспот Георги и занапред да се въздържа от насилия; да не иска обратно Молдовия и изгубената част от България, да откупи Карамбей за 50 000 жълтици. Амурат се съгласи с това, но искаше да му се остави цяла България. Мирът не трая дълго. Наруши го Ладислав, подтикван от папа Евгений и от пагубните съвети на кардинал Юлиан, който твърдеше, че папата има право да разтурва клетвите, особено когато са дадени на врагове на християнското име”.

Освен Филипо Лоникоро, Бертрандон де ла Брокиер също намеква, че към 1430 г. София не е окончателно в османски ръце и е предмет на дипломатически преговори между унгарците и Мурад ІІ. Ето какво съобщава той:
”Казаха ми, че на посланика (на Миланския дук) било поръчано да предаде на Турчина молбата на брат му, Миланския дук, щото от обич към него султанът да оставел на Сигизмунд, император на Свещената римска империя, Унгарското кралство, Влахия и България до София, а също и Босненското кралство, заедно с онази част от Албания, която държал и която зависела от Склавония… Посланикът [на Миланския дук] ми разказа, как последния път, когато Турчинът разбил императора, който обсаждал Голубац, господин Адвис, полски рицар, бил убит с 6000 власи. Тогава той, споменатият посланик, идвал от Турция, та се явил преди поражението. Той ми каза как се случило всичко и как Жан Висконти бил предупреден, че султанът наближава, как преди това бил преговарял с българите, за да се подчини на императора цяла България до София и да избият всички турци, намиращи се там, нещо, което императорът не желаел да предприеме”.

Дори има данни, че още през 1385г. София насочила поглед към сърбите за закрила от османците отколкото на Търновското царство. Това се казва от Евлия Челеби, според които през 1385 г. сърбите дошли на помощ на жителите на София, но били отблъснати от турците.

Най-вероятно в смутните години след разгрома на османците от Тимур при Анкара в 1402 г., когато турската власт на Балканите е била силно разклатена и дори разнебитена, парализираните от страх местни владетели и феодали са организирали съвместни акции против мохамеданските нашественици и са успели да отвоюват редица област – София и Софийско са минали временно под сръбска власт, Видинското царство е укрепило позициите си и е оцеляло поне докъм 1422 г., Ловеч и Свищов също са получили статут на васални на османците градове, но със самоуправление. Същото би могло да се предположи и за Добруджанското деспотство с оглед на някои съображения на Свилен Станимиров.

Но Османската Империя върнала моща си още по времето на султан Мурад II, а по времето на Мехмед II завоюването на Балканите достигнало до зенит.
”Като умрял, той (султан Мурад II) оставил сина си Мохамет като осми крал. Този в 1453 г., в последния ден на май, превзел Константинопол след 54-дневна обсада, напрягайки всички сили в последния пристъп. Също тогава му се предал богатият град Пера и стените му били разрушени.
Като овладял България и Расция (Сърбия), той завзел Смидеров, великолепния замък на Расция над Дунава. Нападайки оттам, той обърнал в пустиня Далмация и Кроация, проникнал в Щирия и в Австрия”.

Съдейки по сведенията на Хугас Инджеджян и Хаджи Калфа, вероятно Ловеч е бил превзет от Мехмед ІІ в 1462–1463 г., макар че, съдейки по данните на Мачей Меховски и на факта, че османският дефтер, споменаващ Ловеч като част от Никополския санджак, се датира към средата на ХV век, по-скоро Ловеч ще да е бил завоюван непосредствено след 1453 г., но преди 1459 г., когато пада Смедерево. Тази дата влиза в синхрон с факта, че овладявайки Константинопол, явяващ се християнска крепост в сърцето и едновременно в тила на османските владения в Европа и Азия, Мехмед ІІ се е почувствал обезопасен и е предприел политика на унищожаване на независимостта на владенията на балканските си васали. Така между 1453 и 1479 г. последователно са превзети оцелелите християнски държавици в континентална Гърция, повечето от егейските острови, Сърбия, Албания, Босна, Херцеговина, последните български крепости като Ловеч и Свищов, а Влашко, Молдова и Кримското ханство стават османски васали. В Мала Азия Мехмед ІІ ликвидира Караманския бейлик и Трапезундската империя..

Картата по-горе показва Балканите в периода около 1560 год, като ние виждаме как България, макар и да е обозначена на картата, е вече част от Османската империя..

***
В нашето съвремие безрезервно приеманите теории, тези и факти за историята на България постепенно се подлагат под съмнение, поради откриването на нови извори и източници. Такъв е и въпроса с окончателния край на Второто Българско Царство и завземането на българските земи от страна на турците през периода XIV-XV век. Макар и все още не официално признато от българските историци ние можем да приемем, че българската държавност е отстояла най-малко до 1413 година, та дори и до 1422 година когато умира последния цар от Второто Българско Царство - Константин. Дори, в бъдеще, ако се открият повече сигурни доказателства „летвата” може да се вдигне повече и за крайна година да се приеме някой по-късна от 1422.

Но, както и да е, последните няколко реда бяха относно края на българската държавност, което не означава, че някои градове, като Кюстендил чиято самостоятелност била премахната след унищожаването на Велбъждската крепост от пълководеца Турхан през 1428 год, не са запазили някаква самостоятелност и свободия от страна на турците най-малко след 1396 година та чак до края на 50те години на XV век. След края на 50те години на XV век всички самостоятелни владения на Балканите са окончателно присъединени към Османската империя, като и от тогава започват хайдушките движения и поредицата от български въстания срещу османската власт .

ПОЛИТИЧЕСКО МОГЪЩЕСТВО И ЗЛАТЕН ВЕК НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ПРИ СИМЕОН ВЕЛИКИ (893-927)

През втората половина на IX век, с приемане на християнството и развитие на старобългарската книжнина и култура, България се утвърждава като равностоен партньор на Византия и Немското кралство. Тя се превръща в пръв духовен и културен център на славянския свят.

След продължително и плодотворно управление, на преклонна възраст, от престола се оттегля княз Борис (852-889, 907). След замонашването му, управлението на държавата преминава в ръцете на неговия първороден син Владимир-Расате (889 – 893 г.). Новият княз пренебрегва провизантийската външнополитическа ориентация на България и през 892 г. сключва съюзен договор с немския крал Арнулф. Управлението на Владамир-Расате е свързано с опитите му за езически реваншизъм. По негово нареждане са организирани гонения срещу духовенството, разрушени са християнски храмове, в това число и църква в столичния град. Заради антихристиянската дейност на владетеля, старият княз напуска манастира и застава в центъра на подготвения държавен преврат. Подкрепян от брат си Черноризец Докс, Презвитер Григорий и сина си Симеон, княз Борис I-Михаил отстранява Расате от властта и през 893, свиква църковно-народен събор в Преслав. Сред важните решения на събора е преместването на столицата от езическа Плиска в Преслав. Решението е християнството да бъде обявено за държавна религия, а славянският език за официален и богослужебен. Направена е промяна и в закона за престолонаследието. Короната може да бъде предавана не само от баща на син, но и от брат на брат. Във връзка с утвърждаване на християнството са набелязани мерки за уредба на българската църква – за началната й структура, за църковна организация. За пръв български епископ е обявен Климент Охридски. Той оглавява църквата в областта Кутмичевица. Въз основа на новия закон за престолонаследието Владимир-Расате е осъден за държавна измяна. Третият Борисов син – Симеон е освободен от монашески обет и възкачен на трона (893-927 г.).

Заемайки престола, Симеон възнамерява да живее в мир със съседите и подобно на своя баща да се отдаде на книжовна дейност. Пряка последица от решенията на Преславския събор, обаче, е подмяната на гръцкия клир с български. По този начин се намалява византийската намеса в България и това предизвиква ответна реакция. По внушение на свои приближени, император Лъв VI Мъдри (Философ) премества тържището на българските стоки от Константинопол – оживено търговско средище, в Солун – вторият по големина и важност град. Това сериозно накърнява интересите на българската аристокрация и търговци. Сведения за тези събития дава “Хронографията” на Симеон Логотет, написана през X век. Княз Симеон изисква по дипломатически път наредбата да бъде променена, но протестите му остават без внимание. Действията на византийския император представляват незачитане на Българската държава и нейния владетел. В отговор на това, през 894 година българските войски нахлуват дълбоко в Източна Тракия и нанасят няколко поражения на византийците. Започналият военен конфликт поставя началото на първия период от българо-византийски войни (894 – 904 г.). Тази акция затруднява Лъв VI, чиито основни сили са заети с арабите. С цел да ограничат българската офанзива, византийските дипломати привличат на своя страна маджарите, населяващи в този период земите между реките Днепър и Днестър. В началото на 895 г. византийци и маджари изготвят съвместен план за нападение. Пред княз Симеон се явява пратеник, който поставя ултиматум за подписване на мирен договор със заплахата за военни действия против България. Пратеникът е арестуван и това дава повод за започване на бойни действия.

Маджарите извършват две опустошителни нашествия в Източна България. По време на второто те обсаждат крепостта Дръстър (до Силистра), в която се намира българският владетел. Маджарският удар се допълва от действията на византийската армия в Източна Тракия и флота в Дунавската делта. С цел да спечели време, княз Симеон започва преговори за мир. Междувременно, Симеон привлича на своя страна печенезите и насочва удара им срещу маджарите. През 896 г. наемниците на Империята са изтласкани в земите на Трансилвания и Панония.

Решителната победа над маджарите разрушава опасната антибългарска коалиция. Преговорите с Византия се прекъсват, а Симеон отново нахлува в Източна Тракия. През лятото на 896 г. българските войски нанасят тежко поражение на византийците в битката при селището Булгарофигон (дн. Баба Ески, Турция). Подписано е примирие, по силата на което тържището е върнато в Константинопол.

През 904 г. араби обсаждат Солун и под претекст, че ще помагат на Византия, български войски тръгват на юг. Когато Солун е превзет от арабите, е подписан българо-византийски мир, по силата на който Империята се принуждава да признае по-голямата част от българските завоевания – областта на юг от Странджа, цяла Албания без Драчката област. На юг българо-византийската граница достига 20 километра северно от Солун, за което свидетелства и т. нар. граничният Наръшки надпис. Освен това Империята се задължава да изплаща ежегоден данък на българския владетел.

Сполучливата външнополитическа линия на Симеон води до значително териториално разширение на българските граници, а Византия изпада в тежка криза. Очертават се благоприятни предпоставки за налагането на българска политическа хегемония на Балканите.

През май 912 г. византийският император Лъв VI умира. Престолът е зает от малолетния Константин VII, от името на който управлявал чичо му Александър като съимператор. През 913 г. Константинополското правителство отказва да изпълнява условията по сключения през 904 г. мирен договор. Отказът е благоприятен за българския владетел, който търси удобен предлог за натиск върху Империята. През август 913 г. Симеон нахлува във Византия. Междувременно Александър умира. През същата година българските войски обсаждат Константинопол. Регентството на Константин VII Багренороди, ръководено от патриарх Николай Мистик, повежда преговори за мир, като се съгласява да изпълни поставените му условия. Уговорен е брак на Симеоновата дъщеря с малолетния император, според който българският владетел може да стане василеопатер – баща на императора и да поеме управлението на империята като регент – съимператор. Симеон е посрещнат в Константинопол, където му е даден официален прием. След това в дворцовата Влахернска църква патриарх Николай Мистик символично го коронясва и той е признат за цар на българите. Скоро след тази церемония Симеон се завръща с войската си в България.

Редица представители на византийската аристокрация смятат сключения договор за крайно унизителен. Още в края на същата година е извършен преврат в Империята – регентството е отстранено, а управлението поема майката на Константин VII Багренородни – Зоя, подкрепяна от военните. През февруари 914 г. договорът с България е анулиран. Това по същество означава продължаване на войната между двете страни. Междувременно императрицата – майка подготвя широка антибългарска коалиция, в която участват печенеги, маджари и сърби.

През 915-916 г. Симеон влиза в преговори с маджарите и успява да ги неутрализира като византийски съюзници. През август 917 г. към Източния Балкан поема голяма византийска армия, командвана от известния пълководец Лъв Фока. От своя страна флотата начело с Роман Лакапин се отправя към Дунавската делта, за да прехвърли печенегите в българските земи южно от реката. Симеон разполага армията си в равнината между Месемврия и Ахелой. Византийците претърпяват катастрофално поражение при селището Катасирти. За тези събития свидетелстват хрониките на Лъв Дякон, както и “Историята” на Йоан Скилица. Победоносното сражение при р. Ахелой представлява връхна точка във войната, тъй като по този начин се отваря пътя на българите към византийската столица. Моментът за решителен щурм на Константинопол, обаче, все още не е назрял. Цар Симеон се завръща в Преслав, а през есента на същата година (917) извършва наказателна акция против Сърбия. Сръбския княз Петър Гойникович е пленен и отведен в България, а на негово място е поставено доверено лице на Симеон – Павел Бранович. По този начин византийското влияние сред сърбите се ликвидира за сметка на българското. През 918 г. Симеон завладява Континентална Гърция. В този исторически момент България е най-могъщата държава на Балканския полуостров, което поощрява имперските амбиции на българския владетел. Принципите на византийското самодържавие, от които вероятно се е ръководил Симеон, изискват признаването на желаната от него царска корона да бъде извършено от автокефална патриаршия. Тъй като нито Константинополската патриаршия, нито останалите източноправославни патриарси са склонни да удостоят Симеон с подобна титла, царят решава да издигне Българската архиепископия в род на патриаршия. Предполага се, че това е станало през 918 година на специален събор в Преслав, където въздигнатият в сан патриарх Лаврентий коронясва за цар Симеон. По този начин българският владетел показва открито намеренията си да унищожи Византия, обявявайки се за цар на българи и гърци.

През 919 година във Византия настъпват важни политически промени. Командирът на флота Роман Лакапин извършва държавен преврат в Константинопол. Той бърза да се сроди с управляващата Македонска династия, като омъжва дъщеря си за Константин VII Багренородни, а през 920 година се провъзгласява за василеопатер. Империята се сдобива със законен владетел, което сплотява разединената византийска аристокрация.

Събитията във Византия предизвикват гнева на Симеон, който влиза във връзка с арабите от Египетския халифат. Предвижда се при обсадата на Константинопол халиф Ал Махди да осигури флота, а българите да атакуват града по суша. Византийската дипломация разкрива заговора и го неутрализира. Въпреки това цар Симеон потегля сам на пореден поход срещу Византия и войските му отново се озовават пред Константинопол. Той осъзнава, че военната мощ на държавата му се ограничава до стените на "царицата на градовете" и тук се проявява нейното безсилие. Силно впечатлен от внушителния вид и многобройност на българските войски, византийският император иска лична среща със Симеон, за да преговаря отново за мир. Двамата владетели се срещат на 9 септември 923 година на брега на Златния рог. Опитът на Роман да уреди мирните отношения чрез династически брак не успява. Същевременно той дава да се разбере, че не само не желае да признае царската корона на Симеон, но и не е склонен да направи някакви значителни териториални отстъпки.

Временното затишие на войната с Византия позволява на цар Симеон да се справи със Сърбия, която отново изменя на България. През 924 година, той присъединява сръбските земи. Разширяването на Българската държава на запад предизвиква безпокойство у хърватите и довежда до българо-хърватски конфликт, при който нахлулата в края на 926 година в Хърватско българска армия е разгромена. Скоро след това отношенията между двете страни се уреждат с помощта на Папството, което се надява да приобщи българската църква в лоното на Римската курия. Цар Симеон, убедил се окончателно, че византийците няма да признаят царската му титла, иска това да стори папата. Благосклонният отговор на папа Йоан Х вдъхва надежди на Симеон, който започва приготовления за нов поход срещу Константинопол. В разгара на подготовката, на 27 май 927 година, българският цар умира от сърдечен удар.

Роден около 864-865 година Симеон е възпитан в християнска среда. След признаването на автокефалната българска архиепископия, Борисовата мечта е за глава на църквата да бъде подготвен Симеон. През 879 година, 14-годишният юноша е изпратен в Константинопол, където в продължение на 7 години е обучаван в Магнаурската школа. По време на своя престой във византийската столица се запознава не само с богословската наука, но и с постиженията на античната култура. Помага му обстоятелството, че отлично познава гръцкия език. Заради високата си образованост е наричан от някои византийски автори "хемиаргос" ("полугрък").

Успоредно с политическото могъщество, при Симеоновото управление България изживява период на изключителен културен разцвет, определен от историческата наука като "Златен век". Той се характеризира с висока динамика на културните процеси. За около три десетилетия България достига върховите постижения на средновековната култура. Развиват се литературата, живописта, архитектурата.

Разцветът на българската култура при цар Симеон представлява естествен резултат от плодотворната дейност на Клрило-Методиевите ученици в България. Благодарение на тях се осъществява едно забележително за времето си явление - говоримият език на народа се превръща в език на книжнината.

Силен тласък получава културният живот на християнска България с решенията на Преславския събор от 893 година, съгласно едно от които старобългарският език се налага в богослужението, в светската и църковна администрация. Отстраняването на чуждото духовенство води до ограничаване не само на политическото, но и на културното влияние на съседна Византия. Българските творци продължават да черпят идеи, образци и знание от богатата византийска култура, но интересът към нея придобива определена насоченост и избирателност. Заслуга за това има и цар Симеон, който взима участие в творческата преработка на всичко най-ценно, сътворено от византийските книжовници. За бъдещия културен подем на средновековна България не е без значение и преместването на столицата от Плиска в Преслав. Този акт на Симеон показва желанието му не само да скъса окончателно с езическото минало, но и подчертава неговата амбиция да изгради и издигне един нов християнски културен и политически център, който да съперничи с Константинопол. На църковно-народния събор е извършено и ръкополагането на Климент за епископ. Той развива активна дейност като в определената му област осъществява в пълна степен намеренията на българския владетел относно задачите, свързани с успешното завършване на процеса по християнизация. Климент разгръща предимно просветителска дейност. За седем години той обучава 3500 ученици, повечето от които стават духовници. Същевременно реформира създадената от Кирил и Методий, глаголическа и графична системи, въвеждайки други форми на буквите - кирилицата. Той е проповедник, книжовник, един от първите писатели. Автор е на редица похвални слова, между които са "Похвално слово за Кирил Философ", "Похвално слово за Йоан Кръстител", "Похвално слово за Димитър Солунски" - общо 26 слова. Климент остава забележителни творби в химнографията - песнопения с общо християнско съдържание и предназначения, посветени на определени празници. Умира на 27 юли 916 година и е погребан в църквата на основания от него манастир "Св. Пантелеймон".

Ползотворна е и просветната дейност на Наум, макар за нея да не са запазени изрични свидетелства. Когато Климент е ръкоположен за епископ на Македония и Западни Родопи, Наум заема неговото място в Кутмичевица и остава на този пост до смъртта си през 910 година. И Климент, и Наум са канонизирани за светци на българската църква.

Активно участие в книжовния и просветния живот взема самият цар Симеон. Под негово ръководство се съставят два обемисти сборника с енциклопедично съдържание. Лично цар Симеон подбира и превежда някои от словата на византийския богослов Св.Йоан Златоуст и ги оформя в отделна книга, наречена "Златоструй".

В преобладаващата си част литературните творби, създадени в края на IX и началото на Х век, имат религиозно съдържание и са свързани със задачите на църквата за пълното утвърждаване на новата вяра по всички краища на страната, за популяризиране на догматичните, обредните, етичните и правни страни на християнството. В жанрово отношение тази литература е разнообразна - поучителни и похвални слова по повод на отделни празници и църковни събития, жития на светци, полемични съчинения срещу еретици и пр. Много от създадените произведения са преводи от гръцки език, но се срещат и оригинални творби, съставени от изтъкнати църковни писатели като Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, епископ Константин Преславски.

Най-забележителният труд на Йоан Екзарх, "Шестоднев", е построен въз основа на по-стари византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинални пасажи, съдържащи данни за българската история. В произведението присъства библейското схващане за сътворението на света в 6 дни. Интересни са сведенията от областта на астрономията, географията, антропологията и др. С право някои учени определят "Шестоднев" като енциклопедия на научното знание от онази епоха.

Друг писател от Преславската книжовна школа е епископ Константин, чиято най-известна творба е т.нар. "Учително евангелие". Тя се състои от 51 беседи, в които се изясняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от уводна глава, в която са поместени две поетични творби. В първата от тях "Проглас към евангелието" авторът изказва интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в развитието на отделните народи. Втората поетична творба носи наименованието "Азбучна молитва" и представлява акростих. В науката се води спор около авторството на “Азбучна молитва”. Има изказано предположение, че тя е дело на Константин Кирил Философ. В края на "Учителното евангелие" Константин Преславски помества и една кратка хроника - т.нар. "Историкии", която е считана за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина.

Ново доказателство за поетичните дарби на Константин Преславски е откритият наскоро негов химнографски цикъл в т.нар. "Битолски триод" - старобългарски книжовен паметник от XII век.

Наред с църковната литература по време на цар Симеон се създават и произведения, в които се засягат светски по характер теми. В тях личи засиления интерес на определени кръгове сред българското общество към въпроси на естествознанието, философията, риториката и пр. Светската тематика се представя главно у Черноризец Храбър и в съставените по нареждане на царя сборници със смесено съдържание. В по-голямата си част тази литература се състои от преводи на византийски произведения.

Черноризец Храбър е създател на апология на славянската писменост, известна под названието "За буквите". Като си служи с аргументи от историческо и филологическо естество, авторът защитава делото на братята Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър е насочено срещу опитите на византийците да омаловажат делото на славянските първо-учители. Проявената ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се крие българският цар Симеон.

Важен дял в литературното творчество през разглеждания период заемат творби, свързани с живота, дейността и заслугите на Кирил и Методий. Тук спадат произведения като "Панонски легенди", похвали за Кирил, "Проглас към евангелието" "Азбучна молитва" и др. Тази книжнина е изцяло оригинална по характер и отразява безспорното дарование и майсторство на един талантлив кръг писатели от края на IX и първата четвърт на Х век.

Наред с официалната литература в България започва да се развива и разпространява т.нар. апокрифна или тайна литература. Апокрифите са разкази, тясно свързани със събитията от Библията и Евангелието. В тях увлекателно и с широко разгръщане на фантазията се разказва за произхода и устройството на Вселената, правят се предсказания за бъдещето, дават се сведения за различни природни явления. Тази книжнина задоволява потребностите и любознателността на средновековния човек към по-широки познания и дава разяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не е прието да се пише.

През Х век християнството е разпространено в Сърбия, Босна, Влашко и Киевска Русия. Приели християнството по източен образец, в новите християнски държави то се разпространява от български книжовници на черковно славянски език. По този начин България се превръща в пръв духовен и книжовен център на изтока.

Наред с книжнината, както описва в произведенията си Йоан Екзарх, Симеоновият век е белязан с широка строителна дейност. След преместването на основния политически център в Преслав се полагат дългогодишни усилия от страна на българските архитекти и строители да изградят новия образ на могъщата Българска държава. По своето градоустройствено решение и най-вече с разделянето си на две части - вътрешна и външна-Велики Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче съществена разлика в тяхната отбранителна архитектура. Плиска наподобява първоначално един типичен номадски аул и е обградена с външно землено укрепление, като единствено вътрешният град е защитен от каменна стена. При Преслав са налице две концентрични. укрепителни системи, обграждащи външния и вътрешния град. В тяхното изграждане се употребяват големи дялани каменни блокове.

Във вътрешния град се издига царският дворец, за чието величие пише Йоан Екзарх в "Шестоднев". Непосредствено до двореца се изгражда и патриаршеският комплекс, обхващащ една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Във външния град на Преслав се открояват голям брой граждански постройки, черкви и манастирски комплекси. Силно развитие в Преслав получава църковното строителство. Наред с традиционния базиликален тип църкви под влиянието на съседна Византия, започва да си пробива път и кръстокуполната църква.

В повечето случаи преславските църкви са част от манастирски комплекси, разположени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са осем такива комплекси, от които по-известни са манастирът на Мостич, манастирът в Патлейна, манастирът в Тузлалъка. В манастирски комплекс се намира и най-блестящия образец на църковната архитектура във Велики Преслав - т.нар. "Кръгла църква". Наречена е още и "Златна", тъй като се предполага, че централният й купол е покрит със злато.

Манастирските комплекси освен монашески общежития, представляват и значителни центрове на занаяти. В тях се изработва, красивата многоцветна преславска глазирана керамика- едно от най-забележителните постижения на приложното изкуство през епохата на "Златния век". Основното предназначение на преславската керамика е украсата на светски и църковни постройки. Тя служи и за изработване на икони. Истински шедьовър на керамична иконопис представлява иконата на св. Теодор Стратилат открита в Патлейна.

Архитектурата се развива не само в столицата, а и в Охрид, Средец и др. Там са издигнати редица внушителни църкви и манастири, средища на църковна и книжовна дейност

С приемането на християнството и разпространението на славянската писменост се създават условия за оформяне на една самобитна българска култура с християнски характер. Единният културен живот бележи края на консолидацията на славяни и българи в единна народност. Етногенетичният процес започва още с образуване на Българската държава, но през първите векове протича твърде бавно, поради нейния федеративен характер. Със създаването на единно писано законодателство, Крум полага трайните основи на единната българска народност. Тласък в процеса на консолидация дава административната реформа, осъществена от хан Омуртаг. Безспорно най-голямо значение има покръстването на българите. Въз основа на единната религия, а по-късно и на общия език и култура, в началото на Х век се утвърждава българската народност. До падането под византийска власт се налага и единно народностно самосъзнание, което по-късно е решаващо условие за оцеляването на българите в годините на Византийското и Османско владичество.

Съединението на България...

На този ден през 1885 г. българският народ извършва едно от най-забележителните дела в своята нова история - Съединението на Северна и Южна България. Този ден, превърнал се в символ на националното единство, е официален празник в нашия календар.
Предисторията на това събитие започва от 1878 г., когато Берлинският договор разпокъсва българските земи и създава препятствия пред тяхното икономическо и политическо развитие. Затова борбата за тяхното пълно национално освобождение и обединение започва скоро след освободителната за България Руско-турска война.

Особено болезнено българското общество изживява изкуственото създаване на автономна област Източна Румелия в земите на днешна Южна България. В началото на 1884 г. въпросът за съединението с Княжеството е вече в центъра на предизборната борба между двете южнобългарски партии - Народната и Либералната.

Но след назначаването на Гаврил Кръстевич за главен управител на Източна Румелия, Народната партия, станала управляваща, се отказва от борбата за съединение, като се позовава на неблагоприятното международно положение. Тогава с каузата се заемат по-радикално настроени личности.

Ваклуш Толев:
Княз Александър Батенберг извършва нещо, което никой държавник в историята не е правил. С пълното съзнание да приеме, че губи трон и династия, пряко волята на Русия, подписва акта на Съединението!

По инициатива на ветерана от осводителните борби Захари Стоянов през февруари 1885 г. в Пловдив е организиран Български таен революционен централен комитет (БТРЦК). На 25 юли 1885 г. е свикано негово заседание, на което е взето решение да се започне борба за "съединението на Южна със Северна България под скиптъра на княз Александър".

Комитетът установява връзки с представители на румелийските либерали и командирите на въоръжените сили в Източна Румелия - майор Райчо Николов и майор Данаил Николаев. Решено е акцията да започне към средата на септември. През втората половина на август в много селища започват вълнения и демонстрации; най-масови са в село Голямо Конаре /днес град Съединение/.

На 2 септември в Панагюрище спонтанно е проведена демонстрация, която служи като сигнал за масови протести в редица селища на областта. В следващите дни се вдигат народните маси в много селища, дори там, където няма местни комитети на БТРЦК.

На 6 септември рано сутринта войските, разположени в околностите на Пловдив, начело с майор Николаев и четата на Продан Тишков влизат в града, обкръжават конака и арестуват Гаврил Кръстевич.

Румелийското правителство е свалено. Провъзгласява се Съединението на Южна и Северна България. В Пловдив е образувано временно правителство начело с Георги Странски, което поема управлението до пристигането на княз Александър І.

След Съединението на 6 септември България изпада в трудно международно положение. Османската империя започва да съсредоточава войски към българската граница.

Под предлог, че се нарушава равновесието на Балканите, на 2 ноември 1885 г. сръбският крал Милан, подкрепян от Австро-Унгария, заповядва на армията си да нападне България.

В защита на Съединението се разгаря масово патриотично народно движение. Победата на България в тази война прави невъзможно възстановяването на статуквото. След дълги и сложни дипломатически маневри Съединението получава международно признание с подписването на българо-турската спогодба през 1886 г.

Обединяването на Северна и Южна България има решаващо значение за по-нататъшното развитие на страната. България се превръща в сериозен фактор на Балканите.

Благодарение на самоотвержената и героична борба на българския народ е премахната една от най-тежките неправди на Берлинския конгрес и се разчиства пътят за независимото държавно съществуване на страната.

За Буквите - Черноризец Храбър

Това е най-известното апологетично съчинение за славянската азбука и е написано от Черноризец Храбър. Времето на сътворението му е края на IX или началото на X в. Някои учени смятаха, че под това име-псевдоним се крие самият цар Симеон. Днес това становище има малко застъпници, тъй като княз Симеон няма никакви причини да крие името си в това съчинение, след като подписва други съчинения.

Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.

Когато се кръстиха, бяха принудени да пишат славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви: Богъ или животъ, или сьло, или црькы, или человьк, или широта, или щьдроты, или юност, или ждоу, или iaзъкъ и други тям подобни. И така беше много години.

Буквите След това човеколюбецът Бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, но всички привежда към разум и спасение, смили се над човешкия род, изпрати му свети Константин Философ, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч. Изпърво започна по гръцки: те прочее казват: “алфа”, а той “аз”. От “а” започват и двете азбуки. И както гърците дадоха своите букви по образец на еврейските, така и той - по гръцките. Първата буква у евреите е “алеф”, което ще рече “учение”. Като се завежда детето отначало на училище, казва му се: “Учи се” - това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха “алфа”. И така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казват на детето “алфа”, което значи на гръцки “търси” вместо “търси учение”. Подобно на това и св. Кирил създаде буква “аз”. Но като първа буква и дадена от бога на славянския род за развързване устата на онези, които чрез азбуката се учат на разум, “аз” се изговаря с широко отваряне на устата, а другите букви се изговарят и произнасят със слабо разтваряне на устата.

Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и произнасят: а, б, в, г...

Някои казват: "Защо е създал 38 букви, когато може да се пише и с по-малко, както гърците пишат с 24 букви?" Но те не знаят с колко букви пишат гърците. Наистина те имат 24 букви, но не изпълват с тях книгите си; те са прибавили 11 двугласни и три за числата: 6, 30, 300. И като се съберат - 38. Подобно на това и по същия начин св. Кирил създаде 38 букви.

Други пък казват: "Защо са славянските книги? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначални като еврейските, римските и гръцките, които са още отначало и са приети от Бога."

А други мислят, че Бог ни е създал буквите. И не знаят, окаяните, какво говорят и мислят, че Бог е заповядал да се пишат книги на три езика, както пише в евангелието: "Имаше дъска, написана на еврейски, римски и елински." А славянски там нямаше. Затова славянските книги не са от Бога.

На това какво да кажем или що да речем на такива безумци? Но нека да им отговорим, както сме се научили от светите книги, че всичко поред идва от Бога, а не от другиго. Бог не е създал най-напред нито еврейския, нито елинския език, а сирийския, на който е говорил Адам, и от Адама до потопа, и от потопа, докато Бог раздели езиците при стълпотворението, както пише: "Размесени бяха езиците." И както се размесиха езиците, така и нравите, и обичаите, и наредбите, и законите, и изкуствата според народите: на египтяните се падна земемеренето, на персите, халдеите и асирийците звездоброенето, гадаенето, врачуването, магьосничеството и всички човешки изкуства; на евреите пък - светите книги, в които е писано, че Бог сътвори небето и земята и всичко, което е на нея, и човека, и всичко поред, както пише; на елините пък даде граматиката, реториката и философията. Но преди това елините нямаха букви на своя език, а пишеха своята реч с финикийски букви. И така беше много години. После, като дойде Паламид, започна от алфа и вита и състави на елините само 16 букви. Към тях Кадъм Милиски прибави още 3 букви. С тези 19 букви пишеха дълго време. После Симонид изнамери и прибави две букви, а писателят Епихарий изнамери 3 букви. И събраха се 24. След много години Дионисий Граматик изнамери 6 двугласни, после друг - 5 и друг - 3 за числата. И така мнозина за много години едва събраха 38 букви. После пък, като минаха много години, намериха се по божие повеление 70 мъже2, които преведоха от еврейски на гръцки език [Светото писание]. А славянските книги сам св. Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години, онези мнозина, 7 души, и за много години създадоха техните букви, а 70 - превода. Затова славянските букви са по-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, а гръцките - елини езичници.

Ако ли пък някой рече, че не ги е нагласил добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: и гръцките също така много пъти са били нагласявани от Акила и Симах, а после и от мнозина други. Защото по-лесно е да се нагласи отпосле, отколкото да се създаде за пръв път.

Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: "Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?", то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: "Кой ви е създал азбуката или превел книгите?", всички знаят и в отговор ще рекат: "Св. Константин Философ, наречен Кирил: той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий." И ако попиташ в кое време, то знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса, българския княз, и на Растица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света [855]. Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време. Така, братя, Бог е дал разум на славяните, комуто слава и чест, и власт, и поколение сега и винаги в безкрайните векове, амин.

ЗА ДУХОВНАТА МИСИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

Иван Боянов Бояджиев

Речем ли да потърсим корените на духовните ни феномени, регулирали живота ни и определяли достойнствата на историческата ни съдба, ще трябва да се върнем назад в прабългарската епоха – още в пракултурните дълбини на митичното време, когато по нашите земи заживяват и се оформят мощни духовни течения: тангризмът, тракийският орфизъм и богомилското учение, всяко едно ясно ориентирано във времето и пространството. Три големи духовни вълни, играли решаваща роля във вътрешния ни и външен живот, в най-интимните и най-грандиозни страници от историята ни. В целия този духовен процес, още от дълбоката първооснова на националната ни култура и до днес, продължават усилията за по-вярно разчитане и тълкуване на старата ни традиция. И въпреки широката и все по-добра историческа осведоменост, натрупана с времето, различните нива на проблемите подсказват трудността при разкриването им.

Явления с по-висша еманация и синтез на творческия Дух, със своята си логика за истина, изискват и по-широко езотерично тълкуване. Ако ролята на културата е да ги спасява, редно е да погледнем и към българските “спасени и недоспасени” явления в нелеката ни историческа съдба – с така накъсаната й хронология. Трудно се обясняват взаимовръзки и взаимоотношения на отделни събития или направо чезнат и се размиват във времето – какъвто е случаят с богомилското учение, без чието присъствие на Запад е абсурдно да си представим Реформацията и европейската цивилизация. Допустимо е да не сме дооценили някои събития или да сме загубили шанса да се реализираме и пречистим в аурата на възможни светли идеи и с това да сме забавили развитието на националното ни мислене и култура. Трябва да се съгласим, че ценностите, придобити в най-висшата духовна сфера, са съхранени в генетичния ни код, и независимо от отдалечеността на времето и историческата забрава, при известни условия се проявяват.

Приемем ли един път генетичния феномен като фактор на благословение в нашето развитие, необходимо е изново да променим културно-историческата си гледна точка. Отправим ли поглед назад към вътрешното съдържание и смисъла на духовните сили, движили живота ни, усетим ли сенките на праотците, които са ни наблюдавали през хилядолетията, непременно ще дойдем до простия човешки извод, че те и днес ни наблюдават с надежда и с укор, че пътят на духовната ни биография е път през тайнствата на историята ни...

Ние не познаваме философията на Тангра, но историческите й следи с основание ни карат да смятаме, че тя е стъпила на здрави, непоклатими основи, за да отвежда българина към шеметни космични висини, да му внушава грандиозни асоциации за света. Една философия, отдалечена от условностите на европейските религии и църкви, където висшите принципи се смесват и объркват даже с гражданските закони. Философия на онази езическа духовност, която днес с всичките ни колебания и съмнения, със съвременната ни формула за духовност, ние не разбираме.

Прабългарите идват по нашите земи със своите забележителни реалности и белези: календара и юртата, високото духовно откровение и веротърпимостта. Наличието на календара определя най-ранното начало на българското летоброене отпреди 6000 години и говори за широки познания, за една истина, за светогледа на прабългарите. Подвижният им сглобяем дом – юртата, е строена по посока изток-запад. Тя е била една обсерватория, в която прабългаринът се е ориентирал за движението на небесните светила, за смяната на годишните времена и най-вече тя е поддържала вярата му в космичната мъдрост. Той идва до дълбокото разбиране за разграничаване на духовното от религиозното, останало и днес неосъзнато от немалко духовни среди по света, където най-доктринерски се смесва алтернативата атеизъм-вяра, около която продължава да се гравитира, без да се държи сметка, че и тука нещата основно са се променили. Разграничаването на духовното от религиозното е един мироглед със своето самоопределение и заангажираност към два принципа – веротърпимост и антиклерикализъм, играли съдбовна роля в историята ни. При идването на българите на Балканите не се измества Перун от Тангра и не се възпира разширяващото се християнизиране на полуострова. Тази веротърпимост е осигурила доверието и е стопила бариерата между местните племена и новодошлите българи, които още с покръстванеуто на новата държава проявяват антиклерикалния си дух. От въпросите им към римския папа се разкриват непримиримите противоречия и конфликти с догмата и порядъка на Църквата, а и самата Църква още по онова време се е отдалечила от християнската същност на Духа.

Да си припомним и за орфизма, онова учение на древните траки, което ни връща две хилядолетия преди Новата ера, духовно свързано с тангризма, отличаващо се с нравствения си монизъм, с вярата в космичната мъдрост и безсмъртието на човека в свободния превод земя – небе. Орфей, този представител на светлите гении на човечеството, мъдрец, посветен в мистериите на Египет, владеещ висшето знание и магическите закони на музиката, създал мистичния център на една нова култура, върху която е стъпила класическа Древна Гърция. Ако разлистим всички енциклопедии, ще срещнем навсякъде грецизираната версия на орфизма. Новите тълкувания на старите митове казват, че тракийският Орфей нито е бил син на Аполон или брат на Омир, нито му е било нужно да слиза в ада и да става съпруг на Евридика... Самите древни гърци да смятали Тракия за страна на светлината – като отечество на музите, където се е намирало и светилището на Орфей, предавало се е свещеното изкуство, разкривани са великите закони на живота и природата, както и древната орфическа проповед за преражданията и безсмъртието, със стремежа към безкрайното и съвършеното.

Говорим ли за този стремеж на праотците ни към космичното, дълбоко свързан с живителните сили на една космогония неподатлива на спекулации, за генетичните им връзки с откровението на Духа, не можем да не направим една уговорка, даже едно сравнение, защото и в древността митовете са имали различни нива, носили са различни нравствени стойности, оставяли са различни следи, и е редно да ги разграничим или най-малко да не допуснем грешки на аналогията. Ако приемем, че боговете на нашите праотци са били като олимпийските, то ние през вековете и до днес щяхме да си посипваме главите с пепел и да се извиняваме пред света, че нашите богове са носили толкова човешки слабости, ама са били безсмъртни. А такъв главен бог, като Зевс с порочните му деяния, предците ни не само не биха приели, но не биха допуснали и сянката му да се мерне по пътя им. И все пак митичните видения подсказват, че орфическата лира притежава по-голяма власт от тази на Зевс Гръмовержеца...

Отминават вековете, но прахът на забравата не покрива следите на Орфическите тайнства. Легендите на траките не са като тези, които ни поднася древногръцката митология. Нашият поглед е отправен към поведението, нравствените следи и духовните рефлекси на траките, наследили орфическото знание като далечно предчувствие за учението на Христос. Траките са били миролюбци, вярвали са в преражданията, познавали са билките, с които са лекували, влияели са на природните стихии, въздействали са с музиката. Всички тия духовни прояви не рефлектират ли към едно друго време – времето на Х век – века, в който се оформя богомилската традиция, за да утвърди възгледите на началното християнство?

Реализацията на християнството е богомилското учение, а неговото разпространение е процес, чиято цел се тълкува като подготовка на човешкото съзнание за идващата нова култура на Шестата раса, расата на светещите, на децата на Светлината.

Изживеният опит показва, че всяка организация, оформила се в името на една възвишена идея, стига до познатия човешки порядък – зараждане, развитие, кулминация и упадък, – без възможността постоянно да я отстоява, а в практиката си дори се изправя често срещу нея. Така се получи и с Христовата идея при опита да бъде защитена тя от организацията на християнските църкви. Отдалечаването на Църквата от същността на християнския дух, това, че средновековната църковна култура канонизира кръста на най-страшните мъчения – Христовите, – като знак за учението на Любовта и милостта, създаването на йерархична пирамида, съперничаща на военната, това, че Църквата се раздели на различни вери и с това въвлече християнския свят в жестоки взаимни борби, показва, че тя продължава да стои пред Разпятието далеч от Възкресението... При такава историческа обстановка, сред един народ, който по естество е духовен, но по дух и убеждение антиклерикален, се поражда и най-антиклерикалното движение – Богомилството. Близо до душевните дълбини на българския народ, сякаш родено от него и за самия него, то скоро разкрива надмощието си над европейското схоластично мислене.

Хиляда години по-късно откриваме същите духовни рефлекси в Българското Възраждане. Западните учени го определят като чудото на ХІХ-то столетие, но за нас то е памет от старата ни култура.

За Възраждането се е писало и говорило много. Бихме напомнили една мисъл, изказана от историк на далечна източна страна и записана от българския писател Николай Райнов: Когато на един народ му е определено да преживее нещо велико, в него се раждат велики духове, за да го реализират.

Да си припомним също за така ярко отразената богомилска традиция във възрожденската ни поезия. Ботев в своя вътрешен храм, със своята вяра и най-антиклерикалната си духовна молитва, опоетизира истински святото начало у себе си и в народа си. Същото духовно озарение, същата твърда вяра, в която човек се чувства всякога пречистен, ще открием и във Вазовата “Молитва на планината”. Поетът, вместо в църковния храм, се отправя към планинския храм неръкотворен, коленичи в благоговейна молитва върху канара висока, усеща Бог у себе си и в небето, и в слънцето, и във всеки дъх, шум и шар и листо, мъдър, вездесъщ и славен, разлян в живота на Всемира... Същото отношение към божественото прозира в откровенията и на следващите поколения наши поети...

В края на ХІХ-то столетие у нас се заражда едно ново духовно учение. Християнско по дух, с дълбока българска езотерика и естествена хилядолетна взаимовръзка с тангризма, тракийския орфизъм и богомилството. През 1896 г. излиза книгата “Науката и възпитанието” от Учителя Беинса Дуно, в страниците на която той за пръв път изнася принципите, идеите и духовните закони на учението си.

Тук няма да се спираме на биографични бележки за Учителя, на пътя на Школата, на светлите, но доста мрачни събития, в които се направи опит да се унищожи Словото и самото учение, на тъжните години с узаконена бездуховност, в която се прекърши връзката учение – общество. Даже не ще потърсим отговор на въпроса, дали в тези 100 години учението на Беинса Дуно е заело естественото си място в българската култура... Това са въпроси за историците. За да се проникне дълбоко и да се преживее истината на една езотерична наука или учение, едва ли е достатъчно само интелектуално усилие. В случая е необходима една по-висша духовна нагласа, едно ново сетиво от онази категория, с която можем да проникнем в света на пророците, светиите, учителите и апостолите...

Траките...

БЪЛГАРИТЕ В ПЕРИОДА V-VІІ в.

В нашето изследване “Писмените знаци на Старите Българи и връзката им с древните цивилизации- графичен анализ” стигнахме до заключението, че не може писмените знаци да се разглеждат откъснато от историческата истина на тeхните носители във времето - Българите.

Анализа на фактите ни доведе до заключението, че няма друг народ на който така системно и задълбочено да му е фалшифицирана историята!

В нашето изследване: “Римската империя и Сарматите=Българите в периода І в.пр.н.е.– V в.от н.е.”, представихме исторически факти и археологически доказателства, че след повече от четири века упорити сражения между двете империи, във втората половина на ІV в.от.н.е., резултатите са в полза на Сарматите=Българите.

Великата Римска Империя в агресията на североизток изпълнявала стратегическа цел утвърдена от Сената : ЗАВЗЕМАНЕТО НА СЕВЕРНАТА ТЪРГОВСКА МАГИСТРАЛА МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА. Тази стратегическа задача е поставяна като важно условие на всички военни стратези, и императори от времето на диктаторът Сула, до император Константин ІІ.
Великата Стара България=Сарматия, защитавала своето естествено право за владение на СЕВЕРНАТА ТЪРГОВСКА МАГИСТРАЛА МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА. Трасето на тази магистрала и нейното функциониране изисквало немалко труд. Корабостроене, поддръжка на сухопътните участъци, охрана на търговските кервани и т.н., или както Плиний Стари казва за търговския баланс :”...По най-ниски изчисления...всяка година...отнемат от нашата империя по 100 милиона сестерции...а ни изпращат такива стоки, които при нас се продават 100 пъти по скъпо...”. Главната отговорност за стратегията и отбранителната политика на Старата Велика България=Сарматия носи Кинешът /Народният Събор/ включващ до 500 родови и военни представители.
Военното противопоставяне между двете империи, Великата Римска Империя и Старата Велика България=Сарматия в периода І в.пр.н.е. – ІV в. от н.е. е регистрирано с огромен брой исторически сведения и археологически доказателства. Особенно важни археологически доказателства за тази епоха са монетите на римски императори в чест на победите им в сражения със Сарматите

За тази епоха на противопоставяне на двете суперсили в Евро-Азия, Страбон отбелязва, че срещу 10 легиона римски войни, в региона на Кавказ, те са срещнали 220 000 бронирани конници на Сарматите. С неуспех за основната стратегическа задача завършва и внимателно планираната военна кампания на иператор Траян. В първата фаза той превзема Сармизегегетуза. Във втората фаза неговите подкрепени от допълнителни съединения войски успяват да преминат в дефилетата на планинския масив Кавказ. Основният отпор на бронираните конници е в Дрялското дефиле на Кавказ. Пластично релефно доказателство за образа на нашите предци Сарматите=Българите, е изобразено и все още го има на “Траяновата колона” в Рим.

Военното противопоставяне налага в стратегията на Сарматите=Българите включване или изключване на съюзници. Основни съюзници са Масагетите известни и под наименованието Росомони/Уруси/, които са имали родово и военно представителство в Кинешът на основание династически брак. На подобен принцип в Кинешът има и хунско родово и военно представителство.
Четиривековният системен и агресивен натиск на Римската империя наложил на Сарматите=Българите да разработят и осъществят нова военно-стратегическа тактика, съгласувано с “Кинешът” – Народният събор. Тя е осъществена чрез дългогодишно планиране, подготовка и организация, проведени от Кан Баламбер /Шек Алп/от род Дуло/363-378/. Освен Масагетите=Урусите и кавказките Котраги, Баламбер подбрал и довел от средна Азия нови военни подкрепления от хунските родове. Те дошли и били настанени на териториите на Сарматия=Старата Велика България заедно със своите жени, деца и родова организация, а Готите като ненадеждни съюзници, са изгонени от териториите на Сарматия. Това е така нареченото от древните историографи “ВЕЛИКО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА НАРОДИТЕ”.
Синът на Кан Баламбер с реорганизирана и комплектована армия, Алп-Бий е главнокомандващият и победителят на Император Валент. Битката е в 378 г. при Адрианопол, където е напълно разбита и унищожена 80 000 хилядната елитна армия на Императора на Великата Римска Империя – Валент. Неговата императорска корона Кан Алп-Бий отнася като трофеен подарък на своя бъща Баламбер в столицата Кан Балин /Киев/.

След тази катастрофална за Римската империя битка, настъпва прелом в отношенията между двете държави на основание сключен договор. В 388 г. Кан Алп-Бий /378-402/, който знаел за посланието на своите предци, двадесетте коници явили се пред унищожетеля на мирно население – Александър “Велики”/Македонски/ и казали:”...ВНИМАВАЙ ДАЛИ ЩЕ ПОЖЕЛАЕШ СЪСЕДИТЕ ТИ ДА ТИ БЪДАТ ВРАГОВЕ ИЛИ ПРИЯТЕЛИ...”. Кан Алп-Бий сключва договор и дава подкрепа на Император Теодосий І /379-395/ срещу претендента за престола Максим. В 395 г. След смъртта на Теодосий І Великата Римска Империя е разделена от неговите двама синове – Хонорий/395-425/ със столица Рим и Аркадий/395-408/ със столица Константинопол.

Докато между трите държави има относително спокойни и урегулирани отношения, приетите на държавна служба в римската армия готи, предвождани от Аларих (396-410) нанасят на населението на разделената вече Римска империя, най-безчовечните и жестоки поражения. Това принудило императорите да сключат съюзнически договори с четиривековният си противник Сарматите=Българите.

ТАЗИ ОСОБЕНО ВАЖНА ФАЗА ОТ ИСТОРИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ НАРОДИ Е ВНИМАТЕЛНО И СИСТЕМНО ФАЛШИФИЦИРАНА!

В изпълнение на съюзническият договор, сключен с техният баща Теодосиий І, Кан Алп-Бий в 400 г. оказал ефективна военна помощ на Аркадий за изгонването на Готите от неговата столица Константинопол и неговата част от империята – Византия. Съгласно договора, който уреждал опазването на границите, търговските взаимоотношения, военна подкрепа и др. Кан Алп-Бий ежегодно получавал от Теодосий І и неговия син Аркадий по 350 фута злато. Заради победата му в сражението срещу Император Валент, той бил наричан и с други имена: Кан Дере /така българите наричали Адрианопол/ и Кан Арбат, така българите наричали близкиата планина /Родопа/ до която станало сражението. Той разпоредил териториите между долното течение на река Дунав, планинския масив на Карпатите и река Днепър да бъдат държавно охраняем регион - “Онгъла”, за пасища на бойни коне.

В съвременната историография неговото име и родова принадлежност са фалшифицирани, Кан Алп-Бий е преименован в “Улдийн”...”Вожд на Хуните”!? Други «изследователи» го представят под името «ДОНАТ», а не Кан Арбат, и той бил вожд на някакво неясно племе подчинено на Харатон, т.е. на своя син Каратон?
След неговата смърт, тленните му останки са поставени с тържествен ритуал до тленните останки на неговите баща и майка, Кан Баламбер=Щчек-Алп и българската принцеса Туран-Бика. Над погребалния комплекс /в местността Щековица-Киев/ е изграден величествен паметник със знака на рода Дуло.
Кан Алп-Бий и неговата съпруга Урус-Ружа оставили в наследие трима синове: Каратон, Урус-Ружа Бургас и Муенчаак

Кан Каратон (402-414), най-големият син на Алп-Бий се отличавал с огромна физическа сила и често в столицата организирал състезания по борба /1, том ІІІ, стр. 91/. От негово време и до сега в практиката на различните племена и народи се установява коректност при двубой между мъже «КАРАТЕ» /за разлика от практиката в Римската империя-мъже, най-силните мъже, пленници на противниците на империята да бъдат предоставени за обществено зрелище като храна на лъвове/. Съгласно Законът “ТОРЕ” на Старите Българи=Сарматите: “...ВОЕННОПЛЕНИЦИТЕ НЕ ПОДЛЕЖАТ НА УБИЙСТВО И РОБСТВО...ТЕ, КАКТО И ТЯХНИТЕ ЖЕНИ И ДЕЦА МОГАТ ДА СЕ ЗАВЪРНАТ В СВОЯТА РОДИНА СРЕЩУ ОТКУП...ИЛИ ЗАМЯНА НА ВОЕННОПЛЕНИЦИ НА САРМАТИЯ=СТАРИТЕ БЪЛГАРИ...КАТО ОТКУП И В ЗАМЯНА БИХА МОГЛИ ДА БЪДАТ И ЛИЦА/БЕГЪЛЦИ/ ИЗВЪРШИЛИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ДЪРЖАВАТА НА САРМАТИТЕ=СТАРИТЕ БЪЛГАРИ...”/.
По времето на КАН КАРАТОН, урус (велик) тархан (глава на правителството) е бил неговият брат Муенчак, бащата на Атила. В съвременната историография кан Каратон е представен като хунски вожд под името Харатон. Военна подкрепа от кан Каратон срещу готите в 409 г., за защитата на Рим, получил и Император Хонорий.
Има данни, че след смъртта на кан Каратон, неговият брат, по-малкият син на Алп-Бий, кан Урус Ружа Бургас (413-434) е получавал от Византия по времето на Теодосий ІІ (408-451) ежегоден данък в размер на 350 фута злато.

В съвременната историография кан Урус Ружа Бургас е представен като едноличен управител на хуните, сключил договор с Византия и е назоваван под името Роас. Той е роден по време на похода на баща му кан Алп-Бий срещу император Валент т.е. в 378 г. Майка му е масагетска княгиня от рода Урус-Ружа (росомони). По негово време, третият брат Муенчак, бащата на Бледа и Атила, е продължил да заема поста Урус-Тархан т.е. глава на правителството. След смъртта на Муенчак, той е погребан до дядо им кан Баламбер. Кан Урус Ружа Бургас е умрял в 434 г. край река Дунав и там селището е наименовано на негово име (днешния град Русе) /1, том ІІІ, стр. 91/.
В сключените договори с Византия и Западната империя отново се потвърждава, че Панония принадлежи на сарматите = българите. След смъртта на кан Урус Ружа Бургас, двамата синове на Муенчак и внуци на Алп-Бий, кан Бледа (434-445) и кан Атила (434-453), стават съуправители и сключват с Византия подновен договор, с който сумата на ежегодния данък се променя на 700 фута злато, както и клаузи, определящи границите и тяхната охрана, търговските отношения и др.

В Константинопол кан Атила получава звание magister militum. В 441 г. поради неспазване на договора кан Бледа и кан Атила предприемат военни действия срещу Византия и войските им стигнали до Константинопол. В 443 г. император Теодосий ІІ бил принуден да сключи нов договор при утежнени условия.
За смъртта на Кан Бледа, съвременната историография има неоснователни и абсурдни твърдения, че отговорност носи Кан Атила. Ако, обаче, бъдат взети под внимание фактите, че Бледа, Атила и сестра им Лебед са деца на Урус-Тархан т.е. глава на правителството Муенчак/Мундзук/, би следвало по внимателно фалшификаторите да детайлират тези си твърдения. Бащата е най-коректният и морален държавник дори и спрямо враговете си. За сестра си Лебед, братята Бледа и Атила в региона на сегашния град Харков изграждат специална резиденция, а след като я дават за жена на франкски вожд-негодник, който я отравя, Атила почти незабавно със своята войска пристига в неговия укрепен град на брега на река Лоара за да изисква отговорност и произнася общоизвестната фраза : « АЗ СЪМ БИЧ БОЖИЙ» ("flagellum dei ") . След смъртта на Кан Бледа, за която носи отговорност Теодосий ІІ, съпругата на Кан Бледа, продължава да изпълнява съвладетелските функции за българската=сарматската империя. Приск Панийски, които е в състава на Византийското дипломатическо посолство прави описание на резиденцията на съпругата на Кан Бледа и на нейната благотворителна помощ за разпиляните от внезапна буря посланици на които тя им дава любезен подслон, храна и чисти дрехи. Те, посланниците на Император Теодосий ІІ са включени в кортежа на Кан Атила при пътуването му до Столицата, където тържествено го посрещат с хляб и сол, поднесената му чаша с вино, Той излива в памет на своя брат Бледа. Приск е удостоен с честта два пъти да бъде приет от съпругата на Кан Атила, името на която е КЕРКА.

Тя му е родила трима синове : Елак, Дизингих-Хурса и Ирник. Керка удостоява с внимание и любезно гостоприемство дипломатът Приск, който описва интериора на нейната резиденция: скъпи килими и общество от насядали млади жени, които везат шевици върху бяло платно и тихо пеят «варварски» песни. Според описанията на Приск наблизо е главната държавна резиденция на Кан Атила, където Той приема посланници и разглежда жалби. Там Приск също описва свойте посещения. Там Кан Атила е облечен в бяло и е седнал на трон от дърво със сложна високохудожествена резба. За разлика от свойте генерали и членовете на държавния съвет, Той се храни в съдове от дърво и пие от чаша от дърво. Всички други използват златни или сребърни прибори. Той винаги е особенно внимателен, наблюдателен и има респектиращо сериозен, а в някой моменти и строг израз. Яде и пие умерено и не се поддава на емоционални внушения на околната среда. Само писмото на Теодосий ІІ предизвиква у него по- висока степен на строгост и ярост. Тук обаче трябва да се вземе под внимание, че именно това посолство, в което участва Приск има всъщност за главна цел убийството на Кан Атила. Заговорът на Теодосий ІІ и неговата организация са разкрити от Кан Атила. Независимо от това коварство, Той не само, че не прилага санкции спрямо упълномощените от Теодосий ІІ изпълнители на заговора, но ги освобождава, дава им дарове и ги връща на Теодосий, заедно с голяма част от византийските военнопленици без да настоява за тях да платят дължимия данък съгласно договора между двете страни. Съгласно Чл.52 от Законът»ТОРЕ» на Сарматите=Българите: «Ако някой чуждоземен владетел откаже да плати на Българската държава дължимият по договора данък...Канът има право да употреби военна сила.».

В договорите сключени от Кан Атила е предвидена и клауза за предаване на военноплениците. Съгласно Чл.37 от Законът «ТОРЕ» : «Пленените не подлежат на убийство». Те могат да бъдат върнати на съответната страна срещу заплащане, но онези от тях, които избягат през границата без заплатен откуп, трябва под стража да бъдат върнати. Също под стража трябва да бъдат върнати и бегълците, които в територията Държавата на Кан Атила са извършили държавни, криминални и терористични деяния, независимо от тяхният ранг, расова и родова принадлежност. Те подлежат на съд съгласно закона «ТОРЕ».
В договорите сключени от Кан Атила е предвидена и клауза за свободна взаимноизгодна търговия. Определени са зоните за взаимен търговски обмен на стоки и двустранната охранителна система между договарящите се страни за предотвратяване на лъжовни сделки и нежелателни сбивания между търговци и други лица. Виновните лица при такива нежелателни и рецидивни ситуации се предават на отговорност в съвместен съдебен състав на договорилите се страни.
Недостатъчно изяснени са обстоятелствата за войната на Атила срещу Западната империя. Вече отбелязахме военната помощ на кан Алп Бий дадена на император Теодосий І срещу готите окупирали и безчинстващи и мародерстващи в неговата столица Константинопол. Кан Каратон, синът на Алп Бий, по подобен начин спасява свещения град Рим чрез военна помощ дадена на император Хонорий срещу готите (409г.). В 423 г. Кан Урус Ружа Бургас отново оказва военна помощ на император Хонорий срещу узурпатора Йоан, който прави опит да му отнеме властта. След смъртта на император Хонорий в 425 г. неговият малолетен наследник, император Валентиан ІІІ (425-455), отново получава помощ от кан Урус Ружа Бургас за утвърждаването на властта си. Взаимоотношенията на двете държави са регулирани от договори, включващи границите и охраната им, търговските връзки и др., включително и военна помощ. В 435 г. командващият римските войски Аеций, получил военна помощ от Бледа и Атила срещу бургундския крал Гундахар. В 437 г. римският военноначалник Литорий получил военна помощ в Арморика /4, стр.113/. Тези исторически факти показват, че не случайно планинският масив в централна Европа носи обобщаващото наименование на Българските=Сарматските Богове «АЛПИ».

Приск, който пребивавал известно време в столицата на Атила в Панония, го определя като :”...крупен държавен деятел извършил велики дела...”. Приск и съвременниците му констатират, че в държавата на кан Атила няма робство и тежки данъчни задължения и че чужденците могат да живеят спокойно, а различните вероизповедания не са подложени на преследване. Културното, моралното, търговското и военното превъзходство на Българите=Сарматите, не само, че не е изследвано, а е фалшифицирано от няколко века насам.

Някои изследователи отбелязват намесата на Атила в муждуособици на франките, свързани с престолонаследието (447г.). Най-вероятно тук става проблем все още непълнолетният племенник на Кан Атила, синът на неговата сестра Лебед.

В българските летописи е отбелязано следното: “Кан Атила=Тохол от рода Дуло е роден в годината на коня 406/1,том ІІІ,стр.92/...той тръгнал срещу алманите и франките, защото техният цар отровил своята жена – сестрата на кана /Лебед/...Разбил най-силните алмански племена, така че част от тях избягали по морето Кук-Дингиз на осторовите Садум и Галидж...” /1, том. І, стр. 14/.
Тук следва да се допълни и това, че когато сестрата на император Валентиан ІІІ, Хонория, отправила молба за помощ от Атила и му изпратила венчален пръстен (450 г.), той поискал съгласието на равенското правителство за неговия брак с Хонория. При това положение той следвало да получи половината от Западната империя, а именно Галия. Равенското правителство, обаче в тази фаза от времето е подложено на масова терористична инфилтрация от Готите и лишено от възможност да вземе самостоятелно държавническо решение. Може би това е ключът за изяснявяне на променените отношения между Атила и Аеций, който първоначално намерил приют и помощ от Атила, а после използвал германите, франките и готите на Теодорих кривогледия във война срещу Атила - Каталунската битка.

Не считаме за достоверно, че кан Атила е претърпял поражение при Каталунската битка, при положение, че почти веднага след това той изпратил част от войските си срещу Византия, а с другата част от войските си се отзовал под стените на укрепения град Рим.

Непубликувани до сега са преговорите на кан Атила с папа Лъв І. В резултат на тези преговори кан Атила изтегля своите войски от териториите на Западната империя. Едва ли кан Атила би оттеглил войските си, ако при тези преговори не е постигнато взаимноприемливо и стратегически полезно решение, отразено в писмен договор между двете страни. Най-вероятно в този договор е отразено и решението за бракът между Кан Атила и Хонория.

След завръщането си в своята столица и отчет пред Великия събор, войските и народа, по време на ликуващи празненства...той умира при неизяснени обстоятелства. Може да се допусне хипотезата, че е отровен от агент на Византия. Показателно в полза на такава хипотеза е писмото на кан Атила до император Теодосий ІІ където се казва : “...Теодосий е син на един почтен баща. Атила произхожда също от един благороден род и той е успял при всички свои дела да запази унаследените от своя баща Муенчак чест и достойнство. Теодосий обаче посрами честта на баща си и се унижи до положението на един роб, тъй че се видя принуден да плаща данък. От това следваше, че той дължи почитание на мъжа, когото щастието и заслугите му го бяха поставили над него. Вместо това, той се опитва като недобросъвестен роб да устройва ЗАГОВОРИ против своя господар”. /Уелс. Световна история. Том 2. стр.126-127/.

Причината за смъртта на кан Атила би могло да се изясни преди всичко и от текста на непубликувания договор между кан Атила и император Валентиан ІІІ, предаден на папа Лъв І. Допускаме, че смъртта е причинена чрез отравяне с бром или някаква растителна отрова. Приск отбелязва, че за разлика от своите генерали, които пиели със златни и сребърни съдове, единствено Атила пиел от дървен съд. Тленните останки и погребалните дарове на Атила са поставени в три саркофага: най- вътрешния-златен, поставен във втория-сребърен, а външния- железен. Погребалният церемониал е траел три дни. В нашето изследване на сарматски погребален комплекс http://balgarite.interbgc.com/ приложение ІІІ-1, изразихме нашата хипотеза за евентуално археологическо издирване на погребалния комплекс на Кан Атила.
Смъртта на Кан Атила в съвременната историография се представя като край на “...жестокото хунско нашествие в Европа...”, а всъщност това е краят на взаимнополезните културни, търговски и държавнически отношения между държавата на Сарматите=Българите и Римската империя. Това е и краят на Западната римска империя и на епохата на робовладелчеството.

В последните няколко века историографията има злостно отношение към най-великия държавник в историята на човечеството, Кан Атила =Тохол и за това преднамерено се използват всякакви средства и фалшификации. Като пример в това отношение би следвало да посочим и т.н. «Именник на българските ханове», както и тиражираните твърдения, че Атила имал многобройни наследници, които се скарали за върховната власт! Особенно недостойно, родопредателско и греховно в това отношение е «изследователската» историография на Русия, Украйна и България.

По- горе посочихме, че най-върховният орган на държавната власт в сарматската =българската държава е «Кинешът», Народният събор състоящ се от 500 родови и военни представители. Наследници на кан Атила са тримата негови синове: Илак, Дизингих /Хурса/ и Ирник и след неговата смърт държавната отговорност поема най-големият му син КАН ИЛАК 453-454. Преждевременната и неестествена смърт на най-великия държавник, уважаван дори и от враговете, уважаван и обичан от своите народи и войска, както и резултатите от следствието за причините за неговата смърт, породило разногласия. Разногласията в Кинешът-Народният събор се пренесли и в обществото на армията и народа. Като едно ехо...са останали легенди всред Европейските Народи от уважението им към Великия Кан Атила. В резултат на противоречията в Кинешът-Народният събор настъпило РАЗЦЕПЛЕНИЕ. Част от военноначалниците били за незабавна атака към град Рим. Друга част от военноначалници, на основание следствието, били привърженици за атака и наказателна операция спрямо Константинопол. Трета част, с предимно стари сарматски родове и хунски военноначалници възприели тактиката за оттегляне на Изток. Трите посоки на разногласия прерастнали във вълнения всред народа и войската. Усилията на Кан Илак за помирение и единодействие завършили с неуспех.

Той бил убит при “междуособици и бунтове край река Недау”, както се твърди в съвременната историография! Поради заличени, скрити или унищожени оригинални източници за убийството на Кан Илак, в съвременната историография е останало поне едно достойнство “...при сражение...”!?
След убийството на Кан Илак, държавната отговорност поема вторият син на Атила. Генералите отцепници, които отказали да се подчинят на заповедите на Кан Илак и били твърдо убедени, че отговорността и възмездието за смъртта на Атила следва да понесе Рим, се организирали и го опустошили. Това е т.н. нашествие на “вандалите”.

КАН ДЕЗИНГИХ= ХУРСА 454-469. Яростен отмъстител за смъртта на своя баща кан Атила и на своя брат кан Илак, който бил убеден, че отговорността и възмездието следва да понесе Константинопол, вдъхновил своята част от войските за нападение срещу Византия. Основният и най-верен контингент от неговите войски са малка част от сарматите=българите и техните съюзници хуните. В региона на Дакия двамата братя Хурса и Ирник в 463г., разделят войските си. При това второ разделение в Кинешът, преобладаваща подкрепа имал Ирник. В процеса на подготовка за наказателна операция срещу Константинопол за смъртта на Атила и Илак и на атака срещу Византия, малобройните войски на Кан Дезингих – Хурса са нападнати в засада от готите. От засада Кан Хурса е убит от гота Теодорих “Велики”! Дори и в най-меките и хвалебствени характеристики на това лице, той е определен от съвременните му хронисти като достатъчно специализиран неморален убиец в засади на множество лица! Тук, обаче искаме да цитираме похвалното слово на епископ Енодий към Теодорих за личната му победа над Буса, Княз на Българите :”...които не знаят що е поражение...”/Буса=Хурса/ т.е. Енодий съвсем точно определя Атила и неговите синове като Българи а не Хуни. Тази особено важна подробност все още “убягва” от фокуса на българската историография!

КАН ИРНИК 463-489, СИН НА АТИЛА. Разликата в концепциите на двамата останали живи братя - синове на кан Атила, Хурса и Ирник е била : “…НЕЗАБАВНО НАПАДЕНИЕ НА ВИЗАНТИЯ ИЛИ УКРЕПВАНЕТО НА САРМАТСКАТА=БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ОТ ПРИЧИНЕНИТЕ ПОРАЖЕНИЯ ЧРЕЗ ТЕРОРИСТИЧНИ АКТОВЕ И ДИВЕРСИИ ?” Кан Ирник получил подккрепа на старите родове на сарматите=българите и на значителна част от хунските военноначалници.

КАН АУДАН 463-489 СИН НА ИЛАК
За да не бъде въвлечен в преките държавни противоречия на своите чичовци и техните концепциии относно съдбата на неговия дядо кан Атила и баща му кан Илак, той първоначално е бил отговорен за най-източните територии на империята на кан Атила.
Впоследствие, той подготвил базата и нови армии за поход към Запад.

КАН МАСГУТ 489-505 СИН НА ИРНИК
Син на кан Ирник, внук на кан Атила, главнокомандващ на армииите на чичо му кан Аудан, осъществил поход с войските си на Запад с наказателна санкция срещу Византия, и Франките за отговорността за убийството на дядо му кан Атила и чичо му кан Илак. В 492 г. възстановил владението на териториите в средна Панония и региона между река Тиса и река Вардар. Създал укрепения град Видин.

КАН МУНДО=РЕАН=ТАТРА БАНАТ 505-520 СИН НА МАСГУТ
Приел своята мисия и продължил наказателната операция. Прославил се с личното си участие в успешни сражения и необичайна храброст в боя. В една от решаващите битки срещу Византия неговият отряд от 1000 конници /банат/ разбил 15 хилядна византийска войска. Разгромената Византия била принудена да му плаща огромен данък и му отстъпила голяма част от Балканския полуостров.
Верен и на идеалите на своя дядо кан Атила, той създал и условия за по-добър живот на хората в региона на равнинната област Банат и планинската област Татра, които и сега носят спомен от неговото име.
Имал е военно превъзходство и възможност да превземе и опустоши Констатинопол, но по примера на дядо си кан Атила, не го е направил. Подобно на Кан Алп-Бий, той подкрепил възкачването на престола на император Юстин І, а след него и на племенникът му Юстиниян І.

КАН БОЛГАР 520-522 СИН НА МУНДО
Роден в годината на коня/490/. Получавал данък от Персия и Византия. Персийският шах Кавад го поканил в Персия за съвместна военна операция срещу арменците, като му обещал да му даде областта Карабах. Кан Болгар му повярвал, но бил коварно убит от персите.

ГОСТУН 527-528 СИН НА МАСГУТ, РЕГЕНТ.
Неговата майка е княгиня от българския род Ерми. Бил е временно управляващ регент от името на малолетния син на Кан Реан – Боян. Вземайки под внимание, че в югозападната част на Държавата населението е приело християнска религия, заедно с император Юстиниян І, утвърдили тази част от неговата държава да бъде християнска, но като независим диоцез от Константинопол и Рим. По тази причина той е убит от своите сънародници на основание чл.8 от закона “Торе” за измяна на религията. Анахронично е включен в “Именника на българските ханове” между Ирник и Кубрат, което е едно от доказателствата, че този “документ” е късен и е християнски препис.

КАН МУГЕЛ /МОГЕР/ 528.СИН НА МАСГУТ.
Свалил от регентски правомощия своя брат Гостун. Направил опит да спре възникналите религиозните вътрешни противоречия в държавата и да спаси от наказателна отговорност живота на своя брат.

КАН АЙАР 528-531.СИН НА МАСГУТ.
Свалил от държавна отговорност втория си брат Могер заради възникналите религиозни вътрешни противоречия, и понесъл отговорност като проклятие над неговото семейство за убийството на своя брат Гостун обвинен в държавна измяна.

КАНА БОЯРКИЗ 520-535 ВДОВИЦАТА НА КАН БОЛГАР
Прекратила войните с Византия и сключила договор за военни действия срещу Персия, срещу коварните убийци на нейният съпруг.

ЗАБЕРКАН=КАТРАГ 531-563 СИН НА ГОСТУН
Подновил войните с Византия. Атакувал Константинопол където водили ожесточени сражения с византийския пълководец Велизарий. На Запад, в Тюрингия поразил франките и германите. Изградил укрепен град на Черно море - Бирман /Одеса/, който предал като владение на своя сродник от род Дуло, Кан Боян и се оттеглил от държавна отговорност.

КАН БОЯН=САНДИЛХ 535-590 СИН НА МУНДО
Провел преброяване на населението в Държавата на кашанско писмо-куниг. Сключил съюз с Аварите, приел ги на част от териториите на Държавата и заедно водили войни срещу Византия и Франките. В Илирик поразил войските на Цезаревич Тиберий и принудил император Юстин ІІ да му плаща ежегоден данък 80 хиляди жълтици. / Приложение ІІ-7. http://balgarite.interbgc.com/

КАН АСКАЛ 563-593 СИН НА БОЯН
Освен Аварите, приел като съюзници Улучите/Славяните/ и заедно атакували Константинопол. Преди окончателната атака, Аварите наложили тази атака да бъде осъществена само от техните войски. Кан Аскал, следвайки принципите на Атила да не се опустошава невинно население, се съгласил. Аварите загубили сражението за превземането на Константинопол, изпаднали в ярост и обвинили за загубата на това сражение Улучите/Славяните/. Кан Аскал не приел обвинението на Аварите и защитил съюзниците Улучите /Славяните/. 200 хиляди от тях спасил от яростта на Аварите и ги извел от полесражението в своята държава. На част от тях възложил да направят кораби и лодки и когато поканил Аварите да ги видят, те признали добрите резултати. На другата част възложил като държавна служба охраната на границите с Аварите /Окраинци/.

КАН АЛБУРИ 593-602 СИН НА АСКАЛ.
Заедно с Аварите водил войни срещу Византия. Между Аварите и Улучите /Славяните/ отново възникнали проблеми, този път за кражба на добитък. С цел помирение Кан Албури направил посещение на щаба на Аварите където бил убит. Той имал двама синове Кубрат и Шамбат, които били още малолетни. Държавата се разпаднала на 60 отделни владения.

ЮРГАН ТЕЛЕС 602-605 БРАТ НА ВДОВИЦАТА НА КАН АЛБУРИ
Поел временно управлението и отново обединил Държавата. Прекратил съюзния договор с Аварите и сключил съюз с Византия. Аварите, усещайки заплахата се изтеглили в Панония

КАН КУБРАТ 605-665 СИН НА АЛБУРИ
Изгонил Аварите в Панония и възложил на брат си Шамбат да извърши наказателна операция срещу тях.

КАН ШАМБАТ СИН НА АЛБУРИ
Превзел териториите на Аварите и образувал независима държава “Дулоба”. Водил поредица войни срещу Византия и Франките и разширил в средна Европа границите на своята държава. В съвременната историография той е представен като вожд на славяните или като франкски търговец, а държавата му се споменава под името “САМО”. След 33 години управление и след загуба на битка с франките, той се завръща при брат си Кубрат за помощ. Поради нарушение на единоначалието Кинешът-Народният събор отказал помощ. Кубрат възложил на Шамбат управлението на столицата Бащу /Киев/. В Дулоба Шамбат оставил тримата си синове и своята съпруга. Започнали да го наричат КИЙ, което означавало отхвърлен и от което произлиза името на град Киев.

КАН БАТБОЯН 665-690. СИН НА КУБРАТ.
След смъртта на Кан Кубрат, в “Старата Велика България” настъпили сериозни промени, политически събития и драматични стълкновения. Върховната държавна власт по наследствено право принадлежи на първородния син на Кубрат, Бат-Боян. Третият, най-малкият, Аспарух /Атиле/, организира и провежда срещу брат си политическа кампания и мащабни военни сражения.
В това съдбовно и кризисно за Българската държава време, Бат-Боян има поддръжката с военна сила на Хазария. Владетелят на Хазария, Каган Кабан/668-683/, освен това, че по родословно наследие е от рода Дуло, неговата съпруга Арбак е дъщеря на Бат-Боян. Между двамата владетели е сключен писмен договор, уреждащ територии на владения, военна подкрепа срещу противници на едната или другата страна, както и споразумение по отношение държавния титул с който двете страни се представят. След церемониала за официалното подписване на този договор, на който поставили личните си печати, Каган Кабан казал на Кан Бат-Боян следните слова : “...ИМАМЕ ЕДИН БОГ – ТАНГРА, ОТ ЕДИН РОД СМЕ...И ИМАМЕ ЕДИН ЕЗИК...ЗАТОВА ТЕ ЗАЧИТАМ КАТО СВОЙ РОДЕН БРАТ...” /3.том І. Стр.21./.

КАН АСПАРУХ 667-700. СИН НА КУБРАТ.
На третата година след смъртта на Кубрат между Кан Бат-Боян и Аспарух възникват противоречия, които прерастват в открити военни стълкновения между техните войски. Аспарух е подпомогнат от войските на Шамбат и в продължение на пет години обсажда Кан Бат-Боян в Джалда /Кримския регион/. Използвайки тази ситуация от Изток /Тюркестан/, организирани и добре подготвени военни части под водачеството на военноначалника Хазар, включващо 150 хиляди кумани, тюркмени и киргизи, нахлуват в държавата на Българите. Войските на Аспарух и Шамбат влезли в сражение с тях, но били разбити и принудени да се оттеглят в укрепеният град Бащу /Киев/. Срещу “хазарите” повел своите войски Кан Бат-Боян и напълно ги разбил. Общият брой на убитите в тази битка бил 90 хиляди. Използвайки неговия поход на Изток, Аспарух и Шамбат завземат Джалда. По тази причина Кан Бат-Боян сключва договор с Каган Кабан. Главните клаузи по този договор определят разпределението на териториите, държавният титул /Кан и Каган/, взаимопомощ при военна заплаха, охрана на търговските магистрали и разпределение на данъчната печалба от тъговията. Този договор легализира “хазарите” като държавност просъществувала във времето VІІ-Х в.
С Аспарух и Шамбат Кан Бат-Боян също постига споразумение, като им предоставя под тяхно управление териториите западно от река Днепър –“Онгъла”.
След смъртта на чичо им Шамбат/667/, двамата братя Бат-Боян и Аспарух прекратяват своите противоречия, усмиряват обществената обстановка и приемат споразумение:

* Бат-Боян и следващият по възраст син на Кубрат, Котраг, остават на старите територии на Държавата /Кара=Великата България/.
* Аспарух, Кубар и Алцек следва да изпълнят последната воля на чичо им Шамбат: да окажат подкрепа на неговите трима синове, останали в териториите в централна Европа след абдикацията му от държавата ДУЛОБА.
* Каганът на Хазария, Кабан, приема с облекчение споразумението между братята, синовете на Кубрат.

Кан Аспарух имал двама синове: Кан Тервел /700-719/ и Кан Айар /719-727/
В Българските летописи “ДТ” това е отразено по следния начин :
“...Тервел умрял в 719 г. След него царувал неговият брат Айар, когото още Аспарух е поставил за съуправител на Тервел за предотвратяване на караници по повод престолонаследието. Тервел го изпратил с неговите войски на помощ на хазарския каган Кук Куян, сражаващ се срещу Арабите. Дъщерята на Айар, Чак-Чак, била омъжена за кара-българския балтавар Сулаби, също отличил се във войната с Арабите. ” /3. т.ІІІ.с.102-103/.

Синът на Кан Аспарух доста грубо е заличен от гореспоменатия фалшифициран “Именник на българските ханове”. Редица изследователи на този исторически документ като например Г.Моравчек, В.Бешевлиев, Дж. Бъри и др.отбелязват : “...там, където се съдържат тези сведения /за наследник на Тервел/ се чете само краят на годината на възкачването ТВИРЕМ...”? Трите “оригинала” на този документ са в Русия. Първите два са “открити” и публикувани от руския славист А.Попов /1866/ непосредствено преди войната между Руската и Турската империи? Третия “открит” екземпляр от този исторически документ е от М.Тихомиров /1946/ по времето на Й.В.Сталин, когато политическата хипотеза е : дунавските българи да станат част от СССР. Някои руски съвременни изследователи с изненада установяват, че процеса на фалшификация тече във времето на повече от четири века с най-различни методи и похвати като добре организирана общоевропейска програма на управляващите политически върхушки.

НЕОБХОДИМИ СА МНОГО ТРУД, ВНИМАНИЕ И УСИЛИЯ ЗА ДА СЕ СВАЛИ МАСКАТА НА СЪВРЕМЕННАТА ЛЪЖЕИСТОРИЯ В ОНЕЗИ НЕЙНИ ЧАСТИ, КОИТО НЕ ОТГОВАРЯТ НА ИСТИНАТА.
САМО ТАКА ТЯ ЩЕ ИЗПЪЛНЯВА РОЛЯТА НА НАУКА, КАКТО ЗА СЪВРЕМЕНИТЕ, ТАКА И ЗА БЪДЕЩИТЕ ИСТОРИЦИ И ПОКОЛЕНИЯ!